Повелителят на думите

http://frognews.bg/news_14785/Poveliteliat_na_dumite

ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА ДУМИТЕ

 Тези дни премиерът забрани бъдеще време и иззе думата „ще”.

Знаем от Тери Прачет, че с времето могат да се правят най-различни неща – да се събира в цилиндри, да се съсредоточава в острие, което става най-безпощадния меч, защото всеки удар отпраща жертвата в различен момент, да кара децата да обожават учителката си, пренасяща ги в невероятни светове, толкова по-магически, доколкото реално съществували. Щом с него могат да се правят толкова много неща и ценността му е безкрайна, още по-големи са апетитите  да се краде.[1]

Като отне бъдещето време на своите министри, премиерът направи много неща. Първо, радикално смени политическото време: Симеон говореше само в бъдеще време „Когато му дойде времето”, Станишев беше положен в условното време на коалицията. Комунизмът по дефиниция винаги  е ориентиран към „светлото бъдеще”[2], българският пост-комунистическият преход също не пожела да се „нанесе” бързо в настоящето, а затлачваше реформи и забавяше развитие.

Какво става с политиката, когато я положиш в настоящето? Първо, действието се ускорява, политиците не казват днес неща, които ще правят утре, а правят днес нещата, които казват. Второ, увеличава равенството, намалява дистанцията между елити и граждани. „Настоящето е на всички”,  казва Марк Аврелий. Гражданите контролират настоящето и именно там трябва да видят завод за боклука, магистрали, прозрачни процедури и корумпирани политици в затвора. Общото на едно и две е отговорността: гражданите трябва да санкционират политиците не след четири години, а да ги контролират непрестанно. Депутатите не трябва да „работят” на думи, докато са в отпуска, а да коват закони в комисиите и пленарната зала.

Отнемането на бъдещето прави още нещо: гради имидж на решителност и безкомпромисност. Повелителят на времето е и повелител на действието. Не се чакат дълги процедури, а при първо нарушение се връчва заповед за уволнение. Както Борисов непрестанно изтъква, не може да знае какво правят всичките му министри и техните служители, но при първа информация за сериозен гаф, се разделя без сантименти.  Философията не е сред любимите материи на премиера, но духът му е шопенхариански: „Формата на проява на волята е само настоящето”.

Сплавта от настояще плюс воля изкристализира в Аз-говорене.  Не като нарцисизъм, той блика в изобилие от всички родни политици, а като победа в борбата за интерпретации. Станишев уместно се позовава на науката и историята, за да изясни смисъла, който”лов на вещици” има в политическия дискурс на всички европейски страни.  Борисов с лекота игнорира и науката, и с историята. Тази лекота на безспорното лидерство, в който властелинът на думите създава техния смисъл, без дори да благоволи да се взре в общоприетия, така очарова мнозинството, че и медии, и форуми се запълниха с възторжени дитирамби за „вещиците”.

Това Аз—говорене е прецедент в българския политически дискурс. Впримчен в тройна формула, на Станишев му бе минирано правото да говори в първо лице. Когато имиджмейкърите му построиха лидерска Аз-ова предизборна кампания, това възмути най-вече собствените му съпартийци. Симеон естествено говореше от свое име, но ако при Станишев Аз-ът беше подчинен на тройното Ние, Аз-ът на Симеон звучеше като царственото Ние. А който мисли за себе си в множествено число, прибира имоти, гори, дори планини, законите са простосмъртните. Костов също не се отлепваше от командирското Аз, но между него и Борисов има две принципни разлики.  Университетският преподавател Костов нямаше нужда да се бори с опонентите си за интерпретации, доколкото разбираха един и същи „висок” език. Втората разлика е по-съществена. Борисов превръща в бенчмарк собственото си говорене, не той се притеснява, че не е чувал думата визионер, а всички трябва да се притесняват, ако не спазват неговите табута.

Виждаме, че владеенето на времето и думите върши много неща. То обаче не успява да свърши някои и тук ще се спра на три от тях.

Бъдещето е толкова асиметрично спрямо настоящето колкото миналото. Щом действието трябва да се пренесе днес, то също така трябва да се еманципира от вчера. Ако мислехме, че тройната коалиция е управлявала добре, тя още щеше да е на власт. Както е време на министрите да спрат да ни занимават основно с това минало. Държавата заприлича на МВР – всеки ден нови разкрития. Време е с тях да се заеме прокуратурата, а министрите – със собствената си работа.

Премиерът не харесва думата визионер, неговата сила е в оперативността, държавата трябва да е мобилизирана, действена и ефикасна като любимото му министерство. А тази дума отпраща към нещо, което все още липсва в публичната оценка на новото управление – законодателна и управленска програма, която да придаде смисъл на отделните оперативни действия. Така че те да не изглеждат като забързано суетене, а като последователни стъпки в ясно определена посока.

И най-важното. Публичност не значи аргументираност и отговорност. Божидар Димитров беше спорна министерска кандидатура. Спорен е и стартът му като министър –  „собствената” му политика спрямо Македония рискува да създаде проблеми не пред Македония, а пред нашето МВнР, лежерното му говорене на границата на добрия тон и отвъд нея не съответства на носената държавна отговорност[3].

Българските граждани са зажаднели да видят политик, който да декларира, че поема отговорност за всеки свой жест. И да иска същото от своя екип. И да прави реални действия в тази посока. Едно от най-впечатляващите е отваряне на достъпа до решенията на Министерски съвет след 1990 г. Публичност и отчетност в действие. Тази отчетност, ако се приложи последователно, най-после може да започне да трансформира  политическата култура. Това, което още липсва, е създаването на правила. Цялата грандиозна конструкция, която ни предлага премиерът, е Оne Man State – той е и демиург, и гарант, и супервайзер. А демокрацията има нужда не от мощни рамена, а от правила. От система, която да действа, дори когато премиер не е Бойко Борисов.

Ако Бойко Борисов успее да постави основите на тази система на отчетност, отговорност и ефикасност на елитите, която да може да работи и след него, ето тогава неговият проект ще е успял. И от повелител на думите ще се превърне в държавник.

 

 


[1] Тери Прачет „Крадецът навреме”.

[2] „Хората бяха врязани в настоящето и се чувстваха в него удобно, нищо, че то беше трудно и неплодоносно, но затуй пък се намираше на прага на едно фантастично бъдеще”. Не, това не е цитат от соц реализма, а от „На Изток от рая” на Джон Стайнбек. Отложеният живот, устремеността към  бъдещето белязва всички епохи на преход – от огромните строежи в СССР до покоряването на Дивия Запад.

[3] „Видях тези снимки. То не е цяло дупе, а половин и даже облечено с прашки” по повод искането за отзоваване на българския консул в Чикаго Лила Георгиева поради неподобаващ морал.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s