Eвропейската бежанска политика между сигурността и солидарността

Септември е месец на европейската имиграционна политика. Активният политически сезон започва с нови инициативи за промяна и оптимизиране на управлението на миграционните процеси. Те се очертават като важен дневен ред и на Европейската комисия, и на шведското председателство. Първа на масата беше поставена бежанската политика – най-чувствителна от хуманитарна гледна точка и проблематична по отношение на сигурността.

На 2 септември Жак Баро, европейският комисар за правосъдието, свободата и сигурността, обяви създаването на Обща европейска програма за презаселване (Joint EU Resettlement Programme).

Когато преподавам миграционна политика, един факт ми прави неизменно впечатление – и българските, и чуждестранните студенти с голямо учудване откриват, че огромното мнозинство бежанци остават в най-бедните региони на света, съвсем близо до конфликтните зони, които са ги прогонили от родните им места. В края на 2008 г. развиващите се страни приемат 8.4 млн. бежанци или 80% от световния поток. Само две страни приемат повече от една трета от бежанците – Пакистан – 1.8 млн. и Сирия – 1.1 млн. И студентите, и гражданите на ЕС са толкова заливани със снимки на препълнени кораби, (не)достигащи до европейски брегове, че не разбират, че преобладаващото мнозинство не успяват да се доберат до никакъв кораб. И медиите, и правителствата предпочитат да конструират образа на Европа като обсадена от бежанци, без да уточняват далеч по-сложната световна ситуация. Защото, когато си „обсаден”, трябва да бъдеш „крепост”.

Любопитно е, че този път Жак Баро въвежда своето предложение именно чрез фактите, които ясно сочат асиметрично малката роля на ЕС в решаването на бежанските проблеми. ВКБООН оценява на 747 000 броя на хората, които имат нужда от презаселване.  По-малко от една десета от тях – 65 596 са били презаселени през 2008 г., а от тях едва 4 378 или 6.7% са приети в Европа. Антонио Гутерес, върховният комисар за бежанците, с основание коментира: „Щедростта и богатството не са пропорционални”.

203 000 души се нуждаят от преселване през следващата 2010 година.

Какво означава презаселване и каква е потребността от него? Презаселване означава прехвърлянето на един бежанец от първата страна, където е потърсил убежище, в друга страна. Смисълът на тази операция, очевидно, не е „транспортен”, той е хуманитарен и управленски: много от развиващите се страни, които приемат много бежанци, нямат капацитет. На индивидуално равнище, за самия бежанец, презаселването в ЕС е предназначено да даде шанс за „нов живот и постоянна защита”. На управленско равнище, новата европейска инициатива е предназначена да тушира асиметрията по отношение управлението на световните бежански потоци.

Говорим за Европейски съюз, но отделните страни членки се различават съществено. Само 10 страни имат политики по отношение на презаселването и ежегодно приемат на своя територия бежанци от други държави на основата на национални програми. В тази група на „отличниците”, разбира се, е и настоящата  председателка на ЕС – Швеция, както и Дания, Финландия, Холандия, Великобритания, Ирландия, Португалия, Франция, Румъния и Чешката република. Други страни предоставят презаселване ad hoc – в конкретни случаи и на конкретни групи бежанци. Германия, Люксембург, Италия и Белгия приемат за презаселване иракски бежанци от Сирия и Йордания. Не се учудваме, че никъде не откриваме България.

Как ще се реализира  инициативата за презаселване? Говоря не случайно за иницатива, защото не е предвиден никакъв „твърд” механизъм за нейното прилагане, а два инструмента – консултативен и финансов. И двата скромни като обхват и цели. Първият е Експертна група по разселване, която ще идентифицира годишните приоритети за ЕС. Вторият инструмент представлява 4000 евро, които ще получава всяка страна-членка за преселен бежанец и които ще бъдат отпускани от Европейския бежански фонд.

Друг елемент, който олекотява тази много позитивна в същността си инициатива, е нейният напълно доброволен характер. Всяка страна членка е свободна да (не) се присъедини.

Защо сега? Международният контекст, в който се лансира новата инициатива, не е еднозначен. Първото и най-съществено негово измерение, е намаляване броя на молбите за убежище – както в ЕС, така и в света.

Нови молби за убежище

 

януари-юли 2008

януари-юли 2009

ЕС – стари членки (15)

116 903

97 936

ЕС – нови членки (12)

11 537

12 786

ЕС – общо (27)

128 440

110 722

Канада /САЩ

50 447

49 912

Общо

201 758

188 284

Източник: данни на ВКБООН

Намаляването натиска на нови бежански вълни дава възможност на европейските институции да не се фокусират само върху спешни мерки за приемане, а да предприемат и по-дългосрочни мерки за устройването на бежанците.

Вторият изключително съществен елемент на контекста на инициативата е влошеният имидж на Европа. Тя все повече се отдалечава от своя ореол на родина на човешките права. Още в началото на своя президентски мандат  Н. Саркози нареди депортирането на нелегални мигранти да се реализира регулярно, с високи и твърди месечни лимити. Първият френски министър на новото министерство на имиграцията Brice Hortefeux, от когото настръхваха косите на всички правозащитници,  дори преизпълни плана, като депортира 29 000 за миналата година. Новият – бившият социалист Eric Besson – се старае да „закръгля ъглите”, според сполучливото определение на в-к Фигаро.[1] От една страна, Франция се старае да защити образа си на страна, приемаща бежанци и мигранти – с 22% спрямо същия период на 2008 г. се е увеличил броят на получилите бежански статут през първите шест месеца на 2009 г. – 7 0 49. В същото време за първите 6 месеца на годината Франция е експулсирала 17 350 чужденци, от които 12 526 – принудително и само 4 824 – доброволно[2].

Ако Франция отправя противоречиви сигнали, други европейски страни имат откровено рестриктивна бежанска политика и твърд, на моменти граничещ с ксенофобия подход. Неотдавна беше затворен лагер за приемане на бежанци на остров Лесбос, Гърция поради нечовешките условия – без течаща вода и по една тоалетна на 100 души. Гърция на практика вече не предоставя бежански статут – броят на одобрените молби за убежище е 1% (!).

През май т.г. Италия сключва споразумение с Либия за връщане на незаконните имигранти. Българските граждани няма нужда да бъдат информирани за стандартите за защита на човешките права в Либия.

Черните статистики бълват ужасяващи данни за мелачката на имигранти: само за 2008 г. и само в Средиземноморието са потънали 200 кораба и са се удавили 675 души. Миналия месец 67 еритрейски кандидат-имигранти също намират смъртта си на път за Италия, което предизвиква гневната реакция на Ватикана от политиката на Берлускони – Боси[3].

Тези и много други примери влошават образа на Европа. Сигурността изтласква солидарността.

Колосални средства се изливат за укрепване на границите. Върховният комисар за бежанците Антонио Гутерес призовава: „По-евтино е да се спасяват бежанци отколкото да се спасяват брегове”. Още през 2006 г. той формулира по-значимата стратегическа цел за преодоляване на бежанския проблем: да се атакуват причините, не да се справяме с последствията, да се подобри защитата и да се търсят трайни решения в страните на произход.

Настоящата инициатива е скромна, тя не цели цялостно реформиране на европейската бежанска политика, подобряване на един неин аспект – презаселването на бежанци от бедните развиващи се страни към държави-членки на ЕС: и по-развити, и по-чувствителни към спазване на човешките права. Ако европейската бежанска политика може да се опише като „моркова и тоягата”, новата инициатива определено е от страната на „моркова”.

Къде е България?

България до момента не фигурира сред страните с национални програми за презаселване, а между тях има представителки на двете последни разширявания: Чешката република и Румъния. Тя не фигурира и сред държавите, приели отделни групи бежанци за презаселване.

Има ли България условия и капацитет, за да се включи в новата обща европейска програма за презаселване?

Моят отговор е положителен и ще го обоснова с три аргумента: статистически, институционален, граждански.

За 16-годишния период след ратифицирането на Женевската конвенция  (1.01.1993 -31.07.2009 ) България е предоставила бежански статут на 1476 души – по-малко от 100 на година, по-малко от 10 на месец. Броят на бежанците у нас е изключително нисък.

В същото време е създадена институционална рамка – Държавна агенция за бежанците, Национална програма за интеграция на бежанците.

Гражданският сектор е доказал своята зрялост. Центърът за миграционни изследвания, който ръководя, от години наред прави и изследвания[4], и публични дебати по бежански въпроси. За бежанците и с бежанците, защото е важно те да бъдат овластени, да прозвучи и техният глас.

Медиите също развиват и интерес, и ангажираност. Журналисти като Ирина Недева от „Хоризонт” с вещина и професионализъм  работят за публичното информиране и разбиране на бежанската тема – и в родни, и в европейски ракурси.

Включването на България в тази бежанска програма би могло да се превърне и в шанс други субекти на гражданското общество като Българската православна църква да започнат да се занимават с хуманитарни мисии. За момента някои представители на висшия клир предпочитат да се държат като политици. Ако първите заместват политиката със скандала,  вторите са на път да сторят същото с духовността. Ако енергията, която беше изхабена като хули срещу недосегаемата Мадона, се съсредоточи като помощ за уязвими и беззащитни като бежанците, от това ще спечелят и бежанците, и българското общество, и самата православна църква. Само да си припомним колко изключително активна е Каритас в различни европейски страни по отношение на бежанците и имигрантите.

Каузи като подкрепата на уязвими групи като бежанците дават шанс на институции, граждански сектор, медии да работят заедно – и при взимането на решение за позицията на България към новата инициатива, и при нейното прилагане.

ЕК не ни задължава, тя ни предлага. Предлага ни хуманитарност и солидарност. Родните политиците – и преди присъединяването, и днес – монетаризират Европа. Мерят нашата интеграция с  (не) усвоените европейски фондове. ЕС е и фондове, помощ за собственото ни развитие. Но ЕС е и отговорност, защита на каузи, отстояване на човешки права.

 

 

 

 

 

 

 

 


[1] Rovan A. Immigration: Besson veut “arrondir les angles”.-Le Figaro, 3.09.09.

[2] пак там.

[3] Кръстева А. Ватиканът за хуманитарен подход към имигрантите.- аппаkrasteva. wordpress.com

[4] Кръстева А. (съст.) Фигурите на бежанеца. София, 2006.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s