НОВИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ
Анна Кръстева
„Влакът Пловдив-Шумен тръгва от Стара Загора”. Този забележителен надпис на наша гара е емблематичен и за родната политическа култура. Нашите политици често знаят къде искат да отидат, но не винаги знаят откъде да тръгнат.
В зората на демокрацията Желю Желев лансира идеята на Хусерл за Европа не като географска реалност, а като духовна същност, чиято интелектуална субстанция е философията, а политическа реализация – демокрацията.
В зората на европеизацията идеята за Европа е сведена до еврофондове и купуване на гласове. Не просто политиците купуваха гласове повече отколкото на предишни избори, но и взеха да ни убеждават, че това е европейска практика. Родният политически дискурс показва впечатляваща неспособност да артикулира смислено и убедително европейската тема. Тази нищета на политическия дискурс ме стимулира да се преориентирам от първоначално замислената тема и да се насоча към по-интересен обект на анализ – европейските нагласи на младите хора. За целта сред студенти[1] на НБУ бе проведено изследване на образите на Европа и на (не)европейска България.
Изследването открои три фигури: скептици, прагматици, ентусиасти.
Скептиците
Скептиците са най- приказливи и много емоционални. Те говорят много, формулират цели кратки разкази и натрупват синоними: „Не я виждам, не я усещам, не я чувствам промяната”. Това редундантно слово изразява две противоположни послания: големи очаквания и големи разочарования: „Първоначалната екзалтация сега е примесена с подозрение и неудовлетвореност”; „Даже е по-зле и май още по-зле ще става.”
Могат да се откроят два различни източника на евроскептицизма. Първият е свързан с Европа и се обосновава с два аргумента:
- Европеичността не е симетрично, равномерно разпределена: „Има разлика между правоправен и пълноправен член на ЕС. Последният не важи за България.”
- Печалбите и загубите са още по-асиметрични. В интерпретациите на този втори аргумент могат да се откроят три версии на евроскептицизма:
- умерен – България губи повече отколкото печели. Тя губи суверенитет, млади и способни кадри. Други са още по-конкретни: „След 1 януари 2007 г. силни лобита във властта защитават предприемачески кръгове и картели за сметка на малките и средни предприятия”;
- категоричен – „Печелят само европейците, ние губим с всеки изминат ден”;”ЕС е организация, целяща монопол над слабо развитите страни от страна на по-силно развитите”, „По-високи цени, по-ниско внимание към хората. Крадат се парите от фондовете”;
- краен – „За някои държави ЕС означава огромни финансови печалби и икономически подем, за България – още по-тежки години на експлоатация и геноцид (?!) на населението”; „Контрол; манипулация; подчинение; унижение. ЕС ни приобщи с цел да ни използват външната граница, която ТЕ контролират.”
Колкото по-крайна става позицията, толкова повече афективното измества рационалното, няма факти, нито аргументи, а страхове и тревожност: „Първото нещо, което ми идва на ум е теорията за Световната конспирация и обединяването на света под едно световно правителство”; „Само негативни емоции, замесени с наченки на смях, тревожност и безсилие”.
Вторият аргумент е свързан с България и се разгръща в три модуса. Първият рисува страната като балканска държава в най-отрицателното разбиране на това определение: политиците са с огромни заплати, израз и носители на несправедливостта; населението живее под минималния стандарт; шири се огромна и безнаказана корупция и престъпност: „Корупция, корупция и корупция. Провал в бъдещето ни. Беззаконие”; „Мръсотия, корупция, простотия…”. Нито една от тези характеристики не се асоциира с Европа.
Вторият модус е свързан с обвинението, че държавата не уважава своите граждани: „собствената ми държава не ме третира като европеец”.
Третият отпраща към унизителния стандарт, към принудата да се бориш за оцеляване, към ограничението да живееш под достойнството си: „Не се чувствам европейка. Но си чувствах, когато бях в Италия. Стискайте ми палци да емигрирам. Как да се чувствам гражданин на ЕС, като издържам семейството си, които нямат пенсии, а са инженери, и слизам от миризлива маршрутка всеки ден.”
Скептицизмът не пощадява нито един от елементите на анализираното отношение и се разгръща както спрямо Европа, така и спрямо България. Първият вид се разгръща в гамата от горчив хумор („Гражданин на Европейския съюз – ХА!”) през открито недоволство („Аз лично не съм съгласна с това присъединяване към ЕС”), за да достигне в крайните случаи до отчаяние („Като се сетя, че през 2009 г. ще ни бъде въведено еврото[2] и още повече се отчайвам – ние сега сме зле, тогава ще станем още по-…”).
Скептицизмът спрямо Европа се разгръща в две форми. Едната е остра критика – България бива описвана само с Не-характеристики: неорганизирана, нефункционална, неразвита…Втората е съжаление: „България е сираче в аристократичния европейски дом”.
Двете форми на скептицизъм имат противоположно отношение към Европа. При първата Европа се отхвърля, при втората тя е моделът, с който се сравняваме и който все не постигаме. И в двете не успяват да „сглобят” представата за европейска България: „Не съществува понятие европейска България. То е неактивно, не ми говори нищо”.
Прагматици
Прагматиците са лаконични и неемоционални. Те не пресъздават Европа в разкази, а я артикулират в ключови думи: инвестиции, голям пазар, еврофондове. Едно понятие се повтаря неизменно и доминира над всички останали: сигурност, сигурност и пак сигурност.
За прагматиците е важно да подчертаят своето трезво отношение: „Нямам чувства към ЕС”; „Бюрократична машина, но за България е положително, че е член на ЕС”.
Европейският съюз се мисли като двете M – Mobility and Money: „просперитет, конкуренция, търговия и всичко, присъщо на капиталистическата реалност”. Свободата на движение е една от първите и най-видими свободи, които преживя посткомунистическият гражданин в зората на демокрацията. Тази свобода и днес остава сред най-ценените придобивки: „По-свободни пътувания. Мога да си хвана автобуса или самолета и да отида, където пожелая”.
Както скептика, и прагматикът мисли България и Европа в термините на асиметрията. За разлика от скептика, прагматикът мисли асиметрията позитивно: „България печели от вкарване „насила” в релсите на спазване на закона. „Европейският съюз? една наистина силно организирана система с ясни принципи, идеи, закони”. Прагматикът определено харесва „новите правила”, „контрола”, „европейските норми и стандарти”: „След 1 януари се засили контролът над реформите…ускориха се процеси, които вече бяха започнали – децентрализация, изчистване на държавната администрация от необразовани служители”.
Единствено в ЕС прагматикът вижда и надежда за излекуване от основната язва на българското общество: „Надявам се “мутризацията” и мафията да бъдат унищожени”, „корупцията изцяло да бъде премахната”.
Прагматикът най-последователно въвежда и фигурата на младите: „много нови възможности за младите”, „европейско образование”, „нови възможности за професионална реализация”; „На младите хора се дават изключително много възможности да учат, работят и пътуват във всички европейски страни”.
Прагматикът е реалист, конструктивист, либерал. Той отчита, че „започнахме да излизаме от дупката, в която бяхме затънали”. Негов аргумент са фактите, отношението му се определя от резултатите: „…виждам ясни резултати в други европейски страни, присъединени към ЕС. Пример за това е Ирландия със своето бързо и устойчиво развитие на икономиката.”
Прагматикът мисли много за пазара и го мисли не като игра с нулев, а като с положителен резултат: „единен пазар на труда, в който всички са конкурентно способни”.
Прагматикът е либерал не само в позитивното си отношение към пазара, но и в утвърждаването на индивида. Той осъзнава, че само човекът, който е уверен и активен, истински държи съдбата в ръцете си и затова цени, че „хората са по-спокойни, по амбицирани и по-самоуверени”
Скептикът е есенциалист и мисли България в термините на континуитета: „България е една от 681 г. досега”. Прагматикът е конструктивист и извежда на преден план ставането, динамиката, промяната: „ЕС навява мисли за нещо, което не сме виждали и чували досега. Мисълта да станем европейци, да бъдем европейци, да мислим като европейци”.
Прагматикът не се страхува от конфликти, защото ги мисли в духа на И. Кант и Р. Дарендорф като продуктивно несъответствие, което ражда иновации: „Българската и европейската ми страна са в лек конфликт. Българското ми възпитание ми казва да си мълча, да се подмазвам и да се скатавам от работа. Европейската ми страна ми казва, че прогресът се дължи на обратните работи”.
Прагматикът не просто мисли конфликтите в либерална перспектива, той споделя фундаменталното либерално кредо, че сплавта от визия и воля кристализира в успех: „Европейска България: трудно, но постижимо. Стига да има желание, има и начин”.
Ентусиасти
Третата група се състои не просто от оптимисти, а от истински ентусиасти: „Чувството е неописуемо! Чувствам се щастлив и горд”.
Ентусиастът мисли Европа в термини, различни от прагматика: не капитализъм, а култура; не пазар, а общност; не контрол, а авторитет; не съюз, а голямо семейство; не инвестиции, а идентичност. Той въвежда и други измерения на образа на Европа: „чистота и ред”, радва се, че тя му носи „много нови приятели”.
За разлика от прагматика, фокусиран върху сигурност, сигурност и пак сигурност, за ентусиаста Европа е надежда, надежда и пак надежда.
„Много хора, много култури и езици. Общуване, свободно общуване. Радост. Свобода”. Този цитат синтезира това очаровано отношение към Европа.
Наблюдаваме реификация на оптимизма: не просто оптимистът мисли положително за Европа, а самата Европа се явява като „общество от положително заредени хора – оптимисти”.
Заедността и позитивната сила, която тя осигурява, са една от главните оси в това разбиране:”Харесва ми идеята всички хора да са заедно, а не да се делим и да се избиваме”; „Чувство за принадлежност към нещо значимо, голямо, стабилно. Асоциацията, която правя, е обединени нации, единство, съпричастност.”; „…нещо цяло, нещо единно, едно голямо семейство”.
Ако като правило европейската идентичност се мисли в полярни термини – опозиция или допълнителност спрямо националната, ентусиастът въвежда и по-фини фигури като мозаечната идентичност: „Живял съм в четири страни, всички те са ми харесали и са изградили моята идентичност. Чувствам се преди всичко европеец”.
Европейската идентичност е отворена и „гостоприемна”. В тази оптимистична перспектива европейската идентичност не подчинява, нито подценява българската, а се сближава с нея в щастлива хармония: „Българската и европейската идентичност се допълват, защото и ние като Европа имаме дълбока традиция и богата история, с което лично аз се чувствам горда. Аз съм и българка, и европейка и винаги съм била”.
В отношенията българска – европейска идентичност откриваме две интерпретации. Първата е тяхното отъждествяване, българското по дефиниция е европейско: „Аз и българите винаги сме били европейци”. Второто разбиране представя европейското като „принадена стойност”: „Като гражданин на Европа се чувствам по-равноправно приемана, по-уважавана, съпричастна към цяла Европа”.
Ентусиастът е категоричен: Европа е истинският избор. И за гражданина, и за държавата: „ЕС е изцяло положителен и абсолютно необходим”, „Обединена Европа е една сбъдната мечта!”, „Напред и единствено напред!”
Ентусиастът е така широко скроен, че и Европа тясна за неговата душа е. Откриваме една нова фигура – на космополита. В блестящия си анализ Г. Зимел посочва, че космополитизмът възниква като реакция на ограниченото съществуване в малки културни и политически единици. Гражданинът, който не се чувства комфортно в малката си периферна страна, не отива в друга, а търси хоризонт, която да осигурява перспектива, полет на духа и мисълта. Прекрасно е, че и сред младите българи днес откриваме това съизмерване не само с европейското, а с глобалното: „Аз съм гражданин на планетата земя. Винаги съм се чувствал като гражданин на света”.
Фигурата на европеизацията
Бертолд Брехт заявява: „Днес е модерно да си добър, както на времето е било модерно да си диаболичен”. Всяко общество конструира индивида, който му е необходим – израз на духа на епохата и социологическа гаранция за реализация на нейните цели. За разлика от времето на Брехт посткомунистическият преход утвърди фигурата на bad guy, на посткомунистическия индивидуалист.
Каква е фигурата на новия етап на европеизацията?
Изследването не дава отговор на този въпрос, но очертава две съществени тенденции на оттласкване от ограничения и агресивен индивидуализъм на посткомунизма:
- от индивидуализъм към кооперативност: „Трябва максимално бързо да се откъснем от старите привички на „вълци-единаци” и да започнем да играем комбинативно”;
- от посредственост към меритокрация: „Да направим България като място, където забитите (задръстените) вече не потискат останалите и идейните хора се подкрепят”.
Да направим България такова място!
[1]В края на 2007 г. и началото на 2008 г. 200 студента развиха своите асоциации по европейската тема, както и оценките си за първата европейска година на България.
[2] Парадоксално е как от една необосновано оптимистична хипотеза, че още през следващата година България ще бъде готова за влизане в еврозоната, се извлича толкова песимистично заключение.
Кръстева А. И Т. Стоицова (съст.)Първа година европейска България: избори и образи.София: НБУ, 2008.
Anna Krasteva 