Интеграция на имигранти – модели и политики

“Когато не ме питат какво е, знам, когато ме питат – не знам” Тази великолепна мисъл на Свети Августин е казана по отношение на привидно ясното, но никога напълно постижимо понятие “време”. Със същата проникновеност тя изразява и амбивалентната интелигибилност на интеграцията. Политици, общественци, интелектуалци имат множество идеи за интеграция, но не достигат до консенсус за нейното определение. Преброени са 49 дефиниции в литературата, опитите за синтез на разнообразни подходи са още по-многобройни.

Три периода и три модела на интеграционни политики

Причините за това теоретично разногласие са от два порядъка: теоретични и исторически. Теоретичните причини са свързани с тясната връзка между интеграция и гражданственост и с различните разбирания на последната. Във френската републиканска традиция индивидът е пряко и директно свързан с държавата и тази връзка не е опосредена от общностите. В ангосаксонсия модел общностите са важен посредник, защото те позволяват на различните етнически, религиозни, езикови, културни и други идентичности по-пълноценно да се ръзгръщат и да бъдат признати в публичното пространство. От тук произтичат и две различни разбирания за интеграцията: едната подчертава на общотото между гражданите и изисква публичната идентичност да е ориентирана към това, което ги свърза, а техните културни идентичности да се развиват в частните пространства на дома, църквата, общността. Втората концепция изхожда от идеята за признание: индивидите и групите имат нужда техните специфични идентичности не просто да бъдат толерирани, а да бъдат признавани  (politics of recognition) и затова изискват публичните институции да бъдат открити към тях: администрациите да използват и малцинствени езици, да има училища и университети както на официалния, така и на добре представени на регионално равнище други езици и т.н.

Историческите причини са свързани с господстващия модел на интеграция. Само за един век се сменят три концепции, които обособяват три големи периода. Първата е асимилацията. В началото на ХХ век и дълги десетилетия след това асимилацията се приема напълно позитивно, като пълно включване, сливане на имигрантите с приемното общество, което те са избрали и пожелали. Чикагската школа – една от първите в социалните науки, която поставя интеграцията в центъра на своите изследвания – счита, че асимилацията се постига с 2-3 поколения. Най-емблематичният и оптимистичен израз на тази концепция е melting pot – гърнето, в което се смесват раси, езици, религии, култури, традиции, за да се изкове американската идентичност. 1968 година със социалните движения в САШ, Франция, Италия и други европейски страни, с исканията за признаване на всички различия – сексуални, джендър, етнически – ярко белязва навлизането във втория период. Негова парадигма става мултикултурализмът – разцвета на различията. Асимилацията бива отхвърлена като модел. Именно тогава тя получава тези отрицителни конотации, които продължават да й бъдат приписвани и днес, като се забравя, че самата асимилация е била вдъхновяващ модел за множество поколения имигранти, които са се борели са пълно равенство и равностойно третиране като местните граждани. Новата перспектива констатира обаче, че и след 2-3 поколения някои имигранти запазват своята културна идентичност, което не пречи на много от тях да бъдат напълно интегрирани. Мултикултуралистките политики са свързани със стимулиране развитието на общностите, включително чрез държавни средства за образование на малцинствени езикци, издаване на вестници и  други медии наимигрантските групи,  създаване на театри и други културни институции на етническите общности, въвеждането на квотно представителство на малцинствата.

Последното десетилетие очертава нова рязка промяна на политиката. Най-характерен пример е Холандия. Ако десетилетия тя беше сочена за успешен модел на мултикултуралистка интеграция на имигрантите, в средата на 90-те години тя започва да прилага една от най-стриктните политики на акултурация, като въвежда гражданските траектории (citizenship trajectories) –  високи изисквания за владеене холандски език, за познаване на основните черти на местното омбщество и култура и за признаване неговите ценности. Интеграцията започва вече да се разглежда не толкова като резултат от усядането на имигрантите в приемното общесто, а като предпоставка за включването в него – съпрузите, които искат да се съберат със своя партньор в Холандия, трябва още в собствената си страна[1] да издържат успешно гражданския тест (Jacobs and Rea 2007).

Друга промяна е свързана с отговорността и финансовата тежест на интеграцията. Езиковите курсове като първа и ключова стъпка към успешна интеграция дълго време са били поемани от държавите – приемници, сега все повече биват прехвърляни на самите имигранти. Новата концепция подсказва, че имигрантите трябва предварително да „инвестират” в бъдещата си интеграция като важен критерий, по който ще се оценява дали отговарят на изискванията за имигрантски статут.

Новата концепция още не е официално назована, тя вероятно няма да приеме отново понятието асимилация, но се развива са именно в тази насока – на нарастващи изисквания към имигрантите да приемат нормите и ценностите на либералната демокрация и свобода.  Холандия, например, го прави дори провокативно, показвайки на потенциалните имигранти клипчета с гей бракове и дами по монокини на плажа, не защото холандската идентичност се свежда до тях, но за да алармира, че тези, които не приемат тези изрази на свобода и различие, трябва да потърсят други страни като дестинация.

Виждаме как през последния век интеграционната политика се разгръща като спирала: първоначалният стремеж на имигрантите за максимално включване в приемното общество се заменя с желание за разгръщане и искания за признание на собствената културна идентичност, за да се стигне днес отново до издигане на преден план на либералните свободи и разбирания за равнопоставеност на жени и мъже като постижения и ценности на западната цивилизация, които не могат да се обсъждат и от които не може да се отстъпва в името на други по-традиционни и консервативни възгледи.

Видове интеграция: културна и структурна

Милтън Гордън (1975) разграничава шест вида интеграция: културна, структурна, семейна, идентификационна, отношение на приемане (липса на предразсъдък), поведение на приемане (липса на дискриминация), гражданска (отсъствие на ценностен и властови конфликт). Той разгръща и две хипотези. Първата подчертава водещата роля на културната интеграция : акултурацията може да се случи, дори ако нито един от другите типове интеграция не се случва. Втората хипотеза е много интересна: ако структурната асимилация се случи заедно или след акултурацията, има голяма вероятност другите типове интеграция да последват.

В центъра на модела на М. Гордън, както и в множество други изследвания, ключови са първите две форми на интеграция: културна и структурна. Културната е толкова определяща, че за нея е изкован специален термин – акултурация. Тя включва приемане на културата и ценностите на приемното общество. Структурната интеграция е свързана с участието на имигрантите във всички сфери на обществото и най-вече на институционално ниво. Културната интеграция се реализира на нивото на идентичностите, структурната – на социално ниво. Нейни проявления са участието на наличието на имигранти във всички «етажи» на стратификационната пирамида, а не концентрацията им в най-долните, включването на имигранти в публичните институции – министерства, органи на местната власт, медии. Пример за структурна интеграция са не толкова журналисти, които списват вестници и участват в предавания на малцинствените си езици, а които четат новини или участват в «регулярни» издания или емисии на националния език.

Форми на интеграция

Най-цитирана в литературата е типологията на H. Entzingen и R. Biezeveld (2003), които разглеждат четири вида или измерения на интеграцията: социално-икономическа, културна, правно-политическа. Те дефинират и едно четвърто измерение, което наричат приемане от обществото.[2]

Социално-икономическата интеграция е свързана с достъпа до пазара на труда. Тя включва и важните фактори на образование и езикова подготовкат, които имат пряко влияние върху професионалната реализация. През послените години фокусът в западноевропейските страни се насочва и към едно явление, което е от изключителна важност за България, а именно етническия бизнес, имигрантското предприемачество.

Два подхода се конкурират по отношение политиките на стимулиране на социално-икономическата интеграция. Позитивната дискриминация са правителствени мерки, които да облегчат и стимулират наемането на имигранти и представители на други непривилегировани малцинства. В някои страни те са толкова развити, че възникват анекдоти, че най-трудно е да си намериш работа, ако си мъж, бял, образован и хетеросексуален. Те изразяват фрустрациите на „класическото мнозинство.” Другият подход е  mainstreaming. Той е насочен към специфични проблеми и не отделя имигрантите в отделна група. Целта е те да не бъдат стигматизирани и да не се създава впечатление у местното население за привилегироване на имигрантите.

Културната интеграция. Тя е относително лесна за дефиниране и трудна за реализиране. Поражда множество апории. Ключова е джендър перспективата. Как култури с различно разпределение на ролите между половете и различно разбиране за ролята на жената да се адаптират към либералните западни ценности, наблягащи на равенството на жените и мъжете и на свободния избор на жената за трудова реализация? Как правото на различие се съчетава с либералното разбиране за неутралност на публичното пространство, което изключва носенето на ярки религиозни символи като мюсюлманската забрадка в училищата във Франция?

Правно-политическа интеграция. Европейският съвет в Тампере през 1999 г. категорично решава, че всички граждани в ЕС, незавсимо дали са родени в страна-членка или са натурализирани, се ползват с равни права. Политическото участие е крлючовият индикатор. Правото да избираш и да бъдеш избиран отново се реализира по парадоксален начин: то се добива бавно и се постига частично – местни и европейски избори за граждани на страни-членки на ЕС, но когато вече правото е налице, ползването му не е особено ентусиазирано – участието на мигрантите в избори е като правило по-ниско от това на местните граждани. Участието в гражданското общество не е непременно по-активно и се изразява най-вече във включване в организации и асоциации на самите имигарнти (Entzingen and Biezeveld 2003).

Отношение на приемащото общество.  H. Entzingen и R. Biezeveld го разглеждат интеграцията най-вече в термините на дискриманацията и расизма и политиките за тяхното минимизиране. Милтън Гордън разгръща по-интересно и по-позитивно тази форма, като разграничава три етапа  на нарастваща интеграция : първият е на равнището на нагласите и се изразява в отношението на приемане  и липса на предразсъдък; вторият е на равнището на индивидуалното общуване с имигрантите и се изразява в поведение на приемане  и липса на дискриминация; третата, най-разгърната форма е взаимодействието между мнозинство и имигранти, тя е  гражданска  и се изразява в отсъствие на ценностен и властови конфликт.

Политики на интеграция

Отделните форми на интеграция – социално-икономическа, културна, правно-политическа – отпращат към различни публични политики. H. Entzingen и R. Biezeveld (2003) разглеждат три групи, като във всяка отбелязват по два полярни модела, които очертават рамката, в която се разгръща цялата палитра от конкретни практики.

Гастарбайтери или уседнали мигранти

Гастарбайтерите са временни имигранти, призвани да запълнят липсата на работна ръка, най-вeче по време на реконструкцията на Европа след Втората световна война. Дори когато пристигат временно, голяма част от имигрантите се установява трайно, събират се със семействата, дори след пенсия не се завръщат в родните си страни, а остават в приемните държави.

Политиките дълго време са били ориентирани към временната трудова имиграция. Изключения са примерите на окуражаване на постоянната имиграция. Именно тази политизация на двата вида миграция, политиките на ограничаване на втората, дискурсивното и политическо третиране на имигрантите като временни символно раздалечава двата вида имиграция и преувеличава техните разлики. В деъйствителност двете форми много по-често се преплитат и преминават една в друга. Правилото е превръщането на временната миграция в постоянна. Не малко са и противоположните примери: на завръщане в родината или на продължаване на миграционната траектория.

Juis sanguinis versus juis solis

Най-известното и често цитирано разграничение е между модела на земята и модела на кръвта.  Първият е основан на принципа на териториалността: всички граждани на една територия имат еднакви права и отговорности независимо от етническия и националния произход. Произходът е принципът, на който се базира вторият модел: статутът на гражданство и и произтичащите от него политически права се получават по рождение. В резултат трето поколение турци, родени в Германия, които не говорят друг език освен немски, се оказват имигранти, а живеещи от столетия в Русия етнически германци, често загубили немския език, имат по-лесен и привилегирован достъп до статута на гражданството[3].

Мултикултурализъм versus асимилация

Тази контроверсия бе разгледана в първата част „Трите модела на интеграционни политики”.

***

Кратката реконструкция на моделите и политиките на интеграция показва, че няма единна и общоприета дефиниция и публична политика. Интеграцията се разгръща в пъстра палитра от политики и практики в широката гама от асимилацията до мултикултурализма. През последното десетилетие акцентът е все повече върху социалната кохезия и изискването за интеграция. Имигрантите трябва да се подготвят да живеят в приемното общество – и като научат неговия език, и като приемат либералните ценности.

Ager A. and A. Strang (2008) Understanding integration: a conceptual framework.- Journal for refugee studies.

Entzinger H. and R. Biezeveld (2003) Benchmarking in immigrant integration. Roterdam: Erasmus University. http://training.itcilo.it/esf/tantetinte/docs/benchmarking_integration.pdf

Gordon, M. (1975). Toward a general thеory of racial and ethnic group relations.- In: Glazer, N. and  D. Moynihan. Ethnicity: theory and experience. Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 84-110.

Jacobs D. and A. Rea (2007). The end of national models? Integration courses and citizenship trajectories in Europe.- International Journal on Multicultural Societies, vol. 9, N 2, 264 – 283.

Migrant integration policy index. (2007). British Council.


[1] В посолството на Холандия.

[2] Същият индикатор в по-рагрърнат вид присъства и в посочената по-горе концепция на М.Гордън.

[3] Германия е класическият пример на модела на кръвта, който обаче вече е корегиран в най-новото законодателство след 2000 г.

Advertisements

One thought on “Интеграция на имигранти – модели и политики

  1. Стоилов

    Когато бързо размножаващото се мюсулманско общество достигне критична маса в Европа, тогава едва теоретиците на интеграцията и мултикултурализма ще осъзнаят наивността си (учтиво назовано). В Англия мюсулманското братство не много отдавна беше предложило в настойчива форма на върховния съд на UK, последователите на исляма да следват алинеите на шериата, вместо да се подчинява на законодателството на обединеното кралство. Навярно, в резултат на дълбоката си интеграция в английското общество.
    Поне за сега от теоретизирането и пропагандирането на несъстоятелни теории явно добре се печели.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s