РУСКИ ИДЕНТИЧНОСТИ В БЪЛГАРИЯ

Портрети

Белогвардеецът

Гърди, целите окичени с медали – пазя ярък спомен за тази избледняла снимка от детството ми. Беше впечатляващо, и когато мъжът от снимката за първи – и единствен – път се появи в  живота ни. Без медали, но също така забележителен и героичен с тежкото си пристъпване на патерицата. Ампутираните му крака бяха болезненото свидетелство  за разтърсилата отечеството му, семейството му, съдбата му революция.

Този невероятен като литературен персонаж мъж е братът на моя дядо Иван. Те почти не се познаваха, когато след десетилетна раздяла се срещнаха в София: единият –бивш белогвардеец със скромно незабележимо съществуване в малка България, другият – герой на СССР, прославен и почитан в голямата съветска страна. Толкова различни съдби, а една и съща причина. И двама са били съвсем млади, когато се разгаря Октомврийската революция. Тя самата също изглеждала далечна, докато не връхлетяла в малкото им село – първо минали белите и обрали всички поизраснали младежи, после минали червените и събрали и недоизрасналите юноши. Така двамата братя без никакви идеологически и политически различия се оказали завинаги разделени – от двете страни на революцията, в две различни страни, с противоположни съдби.

След дядото сме имали и други руски гости през годините. Винаги сме ги посрещали сърдечно, винаги ни е било безкрайно приятно и интересно, никога не сме ги почувствали като близки, никога не сме могли да ги възприемем като членове на семейството. Дядо ми Иван винаги говореше само на български, никога не е имал руски приятели в България, не ни  разказваше за краткия си живот в бурна, раздрана от война, революция, насилие Русия – събития, в които е бил въвлечен като участник, преди да е могъл да ги разбере и без да е имал възможност да избере ролята си в тях.. Искрено и успешно беше заличил травмата чрез забравата. Само един смешен навик беше останал от военната му младост – обожаваше да лъска ботуши. Колкото и да ги криехме, той и на преклонна възраст успяваше да събере обувките на цялата фамилия и внимателно да ги почиства, дълго да ги лъска, потънал и вглъбен в себе си. Какво си е спомнял и мислел в тези мигове на усамотение, никога не разбрахме.

Бях поразена, когато открих, че дядото на моя съпруг  е като брат –  близнак на моя. Казваше се Иван. Живял е в малко врачанско село, но дори и там беше успял да „скрие” своето различие. Беше се слял напълно със средата – никакви руски обичаи, нито дума руски, промълвена и предадена на деца и внуци, почти никакви истории за другата родина в семейната памет.

Рускинята

Леля ми стана „рускиня” не заради това, че баща й беше руснак, а затова, че свекърва й беше рускиня. Една достолепна дама, винаги елегантна, излъчваща духовност и култура. Невероятно силна личност. Загубва съпруга си българин по пътя за България, пристига сама с четирите си деца, които отглежда съвсем сама в новата страна. Всичко около нея беше необикновено – децата й са две двойки близнаци, родени през четири години на една и съща дата. Семейството й остана сплотено завинаги, то се множеше с годините, но тя оставаше неизменният му център. Никога не направи усилие да загуби руския си акцент, напротив, той подчертаваше очарованието  на неповторимата цялостна руска среда, която изграждаше около себе си. Къщата беше пълна с руски книги, кухнята – с определено предпочитание към руските специалитети, руският беше единственият език, на който се говореше в семейството. Самото семейство беше неразривна част от родовата обшност – множество братовчеди, лели, вуйчовци. В тази широта имаше известна асиметрия. Всички идваха от смесени бракове, но част от нея ставаха тези с руската идентичност. Децата с доза руска кръв, но българско самосъзнание, оставаха Други.  И те, и ние слушахме Висоцки и Окуджава, но и те, и ние имахме усещането, че тяхното слушане и съпреживяване е по-автентично, защото уплътнено с по-дълбинна културна принадлежност.

Имигрантката

Една от рускините, с които ме среща моето изследване на чужденките в България, ми разказва своя живот. Следва математика в Ленинград, сега Петербург. Изневиделица в живота й се повява един едър, силен мъж с големи мустаци. Още преди да разбере дали е влюбена в него, вече се оказва омъжена за този българин. Времето тече динамично и скоро идва първото им дете. Живеят в общежитие, първото бебешко легло е един стар куфар. Съпругът завършва докторантура  и се връща по разпределение в България. Идва второ дете, после трето. Гледат ги сами, от малки заедно с тях ходят на кино, театър. В къщи говорят и на български, и на руски, библиотеката е основно на руски. Майката много се радва, че са се научили да обичат книгите, макар и тримата сега да работят с компютри, но книгите са неразделна част от живота им.  Не са ходили в руски училища, а в нормални, квартални, люлински училища. С езиците са много добре, всяко от децата знае по два-три, а дъщерята най – много. Големият син живее в САЩ, дъщерята – в Белгия, само най-малкият е в София. Големият син й се обажда от САШ на руски, там общува с руската диаспора, съпругата му е рускиня, чувства се вече като руснак в Америка. Роден е в Ленинград, заминава за САЩ веднага след следването си в Русия и това, което отнася от Европа отвъд океана, е Москва. Дъщерята е с най-космополитна нагласа, влюбена е в медицинската генетика, отива там, където я водят професионалните й пътища, не е привързана към определено място, а към научноизследователската си работа. Движението й не е от едно географско място на друго, а по пътя на непрестанното усъвършенстване. Малкият й син е най-българин, много е пътувал, но не иска да се установя в другаде, не харесва САЩ, където хората работят в „клетки”, а тук си има нещо свое, което сам е създал, печели добри пари, има много приятели. Избрал е да живее в България.

***

Тези портрети очертават три идентификационни стратегии. Първата е асимилацията – доброволно пожелана и систематично осъществена. Тя прониква всички равнища: децата ти учат твоя роден език в училище като чужд, ти говориш напълно като местните и малко по малко започваш да се чувстваш като един от тях. Когато разговаряше с брат си, който казваше „Ние, руснаците…”, дядо Иван му отговаряше „Ние, българите…” Тази стратегия е най-честа, когато миналото е травматично. Понеже не искаш да си спомняш, правиш така, че да няма какво да си спомняш.

Втората стратегия е запазването на идентичността, дори засилване на руското. В собствената си културна среда то може да изглежда като „естествено”. Когато е потопено в другостта, за него трябва да се полагат специални грижи. Всичко около Рускинята беше руско – от обръщението на име и презиме, до наситената с духовност атмосфера на музика и литература,  до пиетета към руския език. Тази рускост беше толкова мощна и привличаща, че постигаше интеграция с обратен знак – привличаше представители на мнозинството: леля ми проговори руски не с баща си, не в училище, а със съпруга си и свекървата.

Третата ситуация е класическата хибридна идентичност на имигранта: между двете култури, еднакво принадлежиш  и на родната, и на приемната: „и двете са ми дом, и България, и Русия са ми много скъпи – и като хора, и като страна”. Тази хибридност е най-прекият път към космополитизма, към усещането на други места, дори на целия свят като място за живот, затова единият син е в САЩ, дъщерята – в Белгия, другият син – в България.

Историята

Съвременните социални науки в България се колебаят дали да мислят за руснаците в термините на малцинство или на имиграция. На Запад тези понятия често се употребяват като синоними. В Източна Европа и на Балканите като малцинства се мислят общности, от столетия населяващи териториите на съответните страни. Имигранти са ново заселилите се – най-вече след Втората световна война, а някои едва през последните две десетилетия след демократичните промени.

Същественото е, че руснаците отдавна присъстват по българските земи. Още в началото на XIX век тук[1] пристигат  казаците старообредци – специфична религиозна общност, чиито потомци днес живеят в две селища около Варна и Силистра (Атанасова 1998, 2005). Друга група са ветераните от руската армия, останали в България след 1878 г. Най-голямата вълна са белогвардейците. В края на Първата световна война огромен бежански поток залива Европа. Той достига около 20 млн. Най-голямата група са руснаците, които бягат от болшевишката революция, както и от глада – белогвардейци, аристократи, буржоа, меншевики (Кръстева 2006).

Табл. 1

Брой на руснаците в България

Година на преброяване Общо население Руснаци
Общо % от цялото население
1881 2 007 919 1 124 0,06
1888 3 154 375 5 768* 0,04
1893 3 079 379 928 0,03
1900 3 744 283 1 685 0,05
1905 4 035 575 3 245 0,08
1910 4 337 513 2 505 0,06
1920 4 846 971 9 080 0,19
1926 5 478 741 19 706 0,36
1934 6 077 939 11 928 0,2
1946 7 029 349 13 200 0,19
1956 7 613 709 10 551 0,14
1965 8 227 966 10 815 0.13
1992 8 487 371 17 139 0,2
2001 7 928 901 15 595 0,2
*общо славяни

Източник: данни от преброяванията, НСИ

Цветана Кьосева разграничава четири периода в руската имиграция. Първият обхваща годините от 1919 до 1923 г., когато в България пристигат 35 000 цивилни бежанци и разоръжени войници и офицери от армията на Врангел. Руските бежанци тогава са европейски проблем. За облекчаване на тяхното положението Обществото на народите създава Нансеновия паспорт, който е и първият опит за международно регулиране на бежански проблем (Кръстева 2006). В България през 1922 г. се формира Комитет за руските бежанци. Част от бежанците биват устроени на държавна служба, други биват лекувани безплатно, осигурява се безмитен вносна помощи, идващи от международни организации (Кисьова 2002).

Цв. Кьосова (2002) поставя хронологичните рамки на втория етап между 9 юни 1923 и 19 май 1934 г. Управлението на правителствата на Демократичния сговор 1923 – 1930 г. тя квалифицира като златен век на руската имиграция. Българската държава осигурява от бюджета 11-12 милиона лева годишно, което е над 2/3 от цялата издръжка на нуждаещите се руски имигранти. Прецедент в историята на руската миграция по света е отпускането от Парламента на пожизнени месечни помощи на около 50 ветерана от Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г (Кисьова 2002). Процъфтяват руски училища, като възпитаниците им са равни по права с местните им връстници по отношение признаването на дипломите и постъпване в университетите. Държавата е изключително положително настроена към руската общност, третира я почти като национално малцинство и й осигурява широка национална и културна автономия, благоприятни възможности за поддържане на руската идентичност. Руснаците се оказват най-облагодетелстваната малцинствена група (Кисьова 2002).

Третият период започва с установяване на дипломатическите отношения със СССР през юни 1934 г. и завършва на 9.09.1944 г. България поема ангажимента да не подкрепя антисъветски организации и поставя руските институции под контрол, отпусканите средства постепенно намаляват,  броят на руските училища също бива съкратен.

Нападението на Германия над Русия разделя радикално руската общност. Част от нея застава на страната на Германия, 2000 мъже се записват в Руския охранителен корпус, който е част от германската армия. Други се включват активно в комунистическата съпротива. Мнозинството не се ангажира политически (Кисьова 2002).

Четвъртият период обхваща началото на комунистическия режим в България до края на 50-те години. Съветските представител в България изземат от българските власти повечето проблеми, свързани с руските имигранти. 22 от общо 26 руски организации са разпуснати и имуществото им е конфискувано. През 1946 г. се създава отдел „Белогвардейци” към МВР. Поради засиления политически контрол много имигранти приемат съветско или българско гражданство. Към средата на 50-те години се разрешава на новите съветски граждани да се върнат в СССР и да работят за усвояване на целините. 5000 руснаци се връщат в родината си, около 7500 остават в България.

Цв. Кисьова оценява българската политика спрямо руската емиграция като не винаги последователна, но като цяло положителна. Синтезиран неин израз са 343 797 189 лв., които българската държава отпуска за руските имигранти, което е 4 пъти повече от българския окупационен дълг към Русия (Кисьова 2002).

Следващият период от края на 50-те години до края на комунистическия режим преминава под знака на българо-съветската дружба. Белогвардейската имиграция вече е силно намаляла, но се увеличава новата съветска имиграция. Това се най-вече членове на смесени бракове, сключени по време на обучение и работа на български специалисти в СССР. През 1975 г. се създава Руският културно-информационен център. Обстановката в страната е изключително положителна – новодошлите са носители на мощен културен и идеологически капитал: те идват от близка славянска страна с велика култура и принос за освобождението на България от Османската империя; СССР е „големият брат”, стожерът на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ.

Последният период започва с демократичните промени от 1989 г. По време на перестройката всички свободомислещи българи следяха със затаен дъх реформите на Горбачов, интелектуалците четяхме по 3-4 руски вестника и списания седмично, като си ги разменяхме и активно ги коментирахме – културно-политическо сближаване, почти без прецедент преди и след това, толкова по-истинско, защото се осъществяваше от граждани, не от институции, в стремеж към промяна, свобода, права.

След 1989 г. махалото беше отпратено рязко и надалеч в обратна посока. Антикомунстическите настроения понякога прерастваха в антируски. Куриозен случай, симптоматичен за това време е, когато руски „зет” и руски възпитаник, завършил в СССР и задомил се там, отправя политически апел СССР да бъде съден. Революциите никога не са били време на умереност.

В последните години ситуацията се деидеологизира и икономизира. И двата процеса са оздравителни. Бизнесът замества идеологията, интересът – братската дружба.

Така се открива и възможността културата да заеме достойно полагащото й се място. Една велика литература, забележително кино, изключителен балет започват да се възприемат и ценят заради собствените им естетическите качества, не заради нямаща нищо общо с тях идеологическа вярност и политическа лоялност.

Демографски и социален портрет

Демографският портрет на руската имиграция в България е уникален. Ако първите вълни – на малобройните ветерани от Руско-турската война от 1877–78 г. и на многобройните белогвардейци – са почти изключително мъжки, съветската имиграция е почти изключително женска.

Огромното мнозинство руснаци у нас живеят в смесени бракове. 85% от рускините в България са пристигнали тук със съпруга си. Няма друга общност, която да има толкова високи показатели по този фундаментален показател за интеграция.

Руснаците – както и повечето мигранти – са предимно градско население.

Професионалният им портрет също много ги различава от останалите групи чужденци. Най-съществената му особеност е неговата диверсификация. Руснаци има навсякъде: в бизнеса, в администрацията, в услугите, в образованието, науката, културата. Ако представителите на някои имигрантски групи работят само в някои етнически ниши,[2] руснаците са буквално навсякъде. Тяхната професионална интеграция е наистина впечатляваща,  тя има по-добри показатели дори от тази на големите традиционни малцинства.

Руснаците работят в публичната администрация на национално и местно ниво –  заетост, която не е характерна за никоя друга имигрантска общност (Krasteva 2008).

Руснаците имат много видимо и значимо присъствие в образованието – от начално до висше. Широкото изучаване на руски преди 1989 г. даваше възможност на българските деца да усвояват езика от „извора”, което осигуряваше работа и на висообразованите руснаци. Руските училища имаха отлична репутация.

Ако мнозинството имигранти в България работят само във фирми на своята общност или на други чужденци, руснаците имат и собствени семейни фирми, но работят и в български. Преходът към пазарна икономика и по-слабото преподаване на руски език доведе до промени в професионалната ангажираност: бивши учители, музейни и научни работници се насочиха към бизнеса. Връзките с Русия се оказаха печелившо бизнес предимство. Нароиха се фирми, ориентирани в две насоки: за износ на огромния руски пазар; за недвижими имоти, чиито солидни клиенти се оказват руски инвеститори и семейства.

Значителният принос на руснаците в науката и културата е предмет на отделна студия в настоящата книга.

Руснаците са високо образована и отлично интегрирана общност. Две трети от рускините у нас са с висше или полувисше образование[3], изследването не е установило жени с по-ниско от средно образование.

Като цяло са удовлетворени от живота си тук. 60% считат, че живеят като повечето българи, само 5% – по-лошо, почти една четвърт – по-добре, а 9% – много по-добре. Над 80% живеят в жилища над 60 кв. м.

Повече от една трета са приели българско гражданство и в редица отношения споделят характеристиките на местното население. Структурата на общуването им също е диверсифицирана и обхваща доста равномерно както други руснаци, така и роднини, колеги, съседи, приятели. Още по-съществено е качеството на общуването. Едва 10% от рускините се чувстват по-самотни. Огромното мнозинство счита, че там контактите са били едни, тук – други и не изпитват самота.

За психологическия комфорт допринасят не само личните контакти, но и общата атмосфера. Само една на десет рускини се оплаква, че българите се отнасят подозрително и враждебно, преобладаващото мнозинство споделят, че българите са сърдечни и дружелюбни. Толкова високи положителни стойности достига и броят на рускините, убедени, че правата на чужденците се спазват напълно или до голяма степен.

Прекрасно е, че позитивното отношение е симетрично и споделено. Руснаците считат, че българите се отнасят добре към тях. Същото мислят и българите. Те категорично ранжират руснаците в групата на чужденците, за които симпатията значително преобладава над антипатията (Георгиев 2006). Най-новото проучване също потвърждава, че руснаците са в лидерската тройка на чужденците, които българите предпочитат като професионален или брачен партньор (Pamporov 2009), най-често непосредствено след гражданите на Европейския съюз.

Идентичности

Мобилност се римува с идентичност. Самата мобилност е резултат на по-отворена към нови хоризонти и предизвикателства идентичност. Идентичността, от своя страна, също се променя по време на мобилността, става еластична, разлива се в нови конфигурации, докато се утаи в по-изкристализирани форми. Тук ще се спра на три вида идентичност: женска, етническа, национална.

В Русия всичко се крепи върху жената. Това исторически е така, защото нашите мъже са били изтребвани, убивани по времето на три-четири поредни войни, като се почне от края на ХІХ век. Жената е орала, раждала, строила, възстановявала. Тук, в България,  жените са глезени, повече гледани. В Русия жените сами себе си гледат. Тук е обратното. Може би това преобладаване на мъжката сила тук дава на жената малко да се отпусне и да се почувства жена, което в Русия е почти немислимо, знаете колко самотни майки има в Русия…[4]

Този откъс от интервю на рускиня, омъжена за българин от двадесетина години, илюстрира колко различно се изживява женското. И в двете страни жената е еманципирана, самостоятелна, активна професионално и социално. Ако в България амбициите на жената са да постигне и утвърди равенството между половете, в Русия историята се е сложила така, че на жената се е паднала тежката участ не рядко сама да носи тежестите на живота, на отглеждането на децата. Споделеността на семейството, близкото рамо на един силен и загрижен мъж са сред предимствата  от живота в българска среда.

В Русия бях еврейка, тук станах рускиня.

Тази забележителна трансформация е резултат на погледа на Другия. В собствената ти среда цари нарцисизмът на малките различия, в новата страна нюансите избледняват, за да останат големите шрихи. Българите възприемат не само руските евреи като руснаци. Две десетилетия след края на СССР ние още често продължаваме да възприемаме като руснаци и украинци, и белорусци и други граждани на новите суверенни  държави.

В новата среда идентичностите стават по-комплексни. Ако преди миграцията руската еврейка се е чувствала предимно еврейка, сега тук тя става предимно рускиня, без да престава да се изживява и като еврейка. Още по-пъстър става калейдоскопът при нейната родена в България дъщеря:

Често си самоанализирам: ето това направи еврейката в мен, а другото – рускинята, а българката ме води при трета постъпка.

Най-класически е случаят с руската идентичност при диаспората. Руската имиграция у нас е най-устойчивата и уседналата. За огромното мнозинство руснаци България не е лесен трамплин за Западна Европа, 9 от 10 руснаци нямат намерение да напускат страната, изборът наистина е екзистенциален и окончателен:

Моят дом е България. Когато кацна със самолета от Русия, тука под брадичката нещо ме гъделичка… Не знам на какво дължа това: може би на хората, които така топло ме приеха, може би на мене самата, която дойдох тук с любов, с добро… Дошла съм да живея тук.

По-малко окончателни, но също така екзистенциални са идентичностните избори. След белогвардейското поколение изключително редки са случаите на загубата на идентичността при първото поколение. Въпросът стои с голяма сила за второто поколение, за децата на смесените бракове. Има майки, които сами избират да спестят на децата си дилемите на хибридната идентичност, които решават, че е по-лесно да си еднакъв отколкото различен. Избират да жертват руския език и руската принадлежност пред олтара на вписаността в българското общество:

Нали сме в България, да говорим български. На мен не ми е било лесно, нека е по-леко на децата ми.

Руското обаче „избива” на най-неочаквани места. Една информантка споделя, че при спортни състезания винаги в душата си е за Русия. Почти всички имигранти отблизо, със загриженост и интерес следят развитието на Русия, искрено се гордеят, че тази велика страна се изправя гордо на крака:

Сега като виждам в Русия имат сериозни икономически проблясъци, прогрес и ми е хубаво, много се гордея и се радвам. Просто гордея се наистина с тая страна, изплува от това унизително състояние, почва да показва добри неща – наистина ми е много приятно.

Тези руснаци възпитават децата си и в двете култури:

Децата говорят перфектно руски, с московски диалект, с всичките му сленгове, ходеха всяко лято при баба си по време на големите жеги в България и водния режим…

Те искат децата им да черпят с шепи и от едната, и от другата култура, да не се чувстват разделени, а обогатени и от руското, и от българското културно наследство.

Анастасова Е. (1998) Некрасовците в България – мит, история, идентичност. София: АИ  Проф.Марин Дринов.

Анастасова Е. (2005). Руснаци.-В: Кръстева А. (съст.) Имиграцията в България. София: IMIR.

Георгиев Ж. (2006) Общественото мнение през 2006: емиграцията е по-тревожна от имиграцията. –В: Към нова имиграционна политика на България. София: Фондация Манфред Вьорнер.

Кръстева А. (2006) Фигурите на бежанеца. София: НБУ.

Кръстева А. (под печат) Да бъдеш чужденка в България.. София: НБУ.

Кьосева Ц. (2002) Руската емиграция в България. София: IMIR.

Krasteva A. (2008) L’immigration en Bulgarie : culture d’entreprise et questions d’intégration. –Hommes et migrations, N 1275, 112- 126.

Pamporov A. (2009) Social distances towards the new immigrants in Bulgaria.-In: Krasteva A., A. Kasabova, D. Karabinova (eds) Migrations from and to Southeastern Europe. Ravenna: Longo Editore.

[1] Българските земи по това време са в пределите на Османската империя.

[2] Например китайците в ресторантьорството и търговията.

[3] Резултатите са от проведеното от Анна Кръстева изследване „Да бъдеш чужденка в България”. При интерпретацията на данните трябва да се имат предвид, че те се отнасят не до цялата общност, а до жените, които обаче са огромното мнозинство от нея.

[4] Тези и следващите цитати са от интервюта от подготвяната за печат книга Кръстева А. Да бъдеш чужденка в България.

Тази статия е българската версия на публикацията ми в крупния труд под съставителството на Сергей Рожков:

Кръстева А. Русские в Болгарии: идентичност, демографскический и социально-культурный портрет.-Рожков С. (Сост.) Русское зарубежье в Болгарии. История и современность. София: Русский академический союз в Болгарии, 2009, 183 – 187.

Advertisements

5 thoughts on “РУСКИ ИДЕНТИЧНОСТИ В БЪЛГАРИЯ

  1. Pingback: Бялата емиграция: защо хиляди руснаци избират България? - Wars BG

  2. When this will be the showcase, you will find fated lenders which you necessity so
    that you can await to get Such types of fees
    often fall upon in the middle of four week period, when your
    personal status is very feeble

  3. My programmer is trying to convince me to move to .net from PHP.
    I have always disliked the idea because of the costs.
    But he’s tryiong none the less. I’ve been using WordPress on a number of
    websites for about a year and am nervous about
    switching to another platform. I have heard excellent things about
    blogengine.net. Is there a way I can import all my wordpress content into it?
    Any help would be greatly appreciated!

  4. Момчил

    Чудесен текст!
    И аз пазя в стария семеен албум една избледняла фотография на две руски войничета, разквартирувани в къщата на дядо ми Иван в Сливен през 1944-1945 г. А в съседната на нашата къща живееше едър и достолепен силно побелял „белогвардеец“, женен за циганка… От децата им Анатоли (на възраста на майка ми) изглеждаше като „чист“ руснак, а дъщерята – „чиста“ българка. Техните деца бяха вече с българско самосъзнание. Руските войничета, прекрасни, почти деца, много обичали дядо ми и му се възхищавали, защото „он сапожник, а у него собственый дом и даже радио „Телефункен“! А те, милите,живеели в Украйна в нещо като землянка! Дядо ми изработваше прекрасни офицерски „скърцащи“ ботуши и беше проч
    ут майстор в Сливен. Доскоро пазех един чифт боти, изработени от него, коити и след 60 години изглеждаха като нови…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s