Ще вляза в темата за политическите партии през три оси – етническото, националното и европейското – и два ефекта. Ще нарека първия „Ефекта „Под игото”. В „Голямото четене” гледахме как блестящи интелектуалци с ерудиция, въображение, оригиналност, хъс разширяват хоризонтите на четенето. Българите избраха „Под игото” и „Време разделно”. Политическият еквивалент изглежда така: мобилизират се впечатляващи политически усилия, чужди фондации, емблематични политици, водещи експерти се отдават на виртуозната игра на политическото инженерство. В същото време гласоподавателите се преориентират от НДСВ към не дотам „изисканите” РЗС и Атака. Вторият ефект е ефектът на ескимоса. На него ще се спра след малко.
Първата ос е етническото. Бих откроила две противоположни тенденции: свръхетницизиране на политическото и анихилиране на етническото.
Свръхетницизирането на политическото се проявява във въпроси като има ли ислямски фундаментализъм. Въпросите ни обграждат отвсякъде: шалварите в Рибново се превърнаха в обект не на антропологически, а на политически интерес. Типичен вид перформативни дискурси, които – като всяко перформативно слово – правят няколко неща. Първо, религиозното в голяма степен измества или изпълва етническото. Религиозното става етническо. Второ, още по-съществено, това слово създава етнически групи. В случая – помаците, като ги разграничава от българското мнозинство: първо, по културен признак, наблягайки на особености в тяхната традиция, и второ, много по съществено – политически. Помаците станаха обект на нападки на някои политици. Класическите партии останаха равнодушни. В тази ситуация единствен политически приют остава ДПС.
Поставянето на религиозно в сърцевината на етническото и непоносимостта към религиозното доста напомнят едни предишни времена. При комунизма, дори в позитивните периоди, когато имаше политика на приобщаване, на интеграция на малцинствата, последната вървеше по линия на етническото, а никога на религиозното. Винаги имаше една дистанция, отхвърляне на религиозното. В този смисъл нетърпимостта към религиозното[1] на късния посткомунизъм напомня ранния комунизъм.
Втори елемент от тази тенденция е анти-ДПС говоренето, което изпълни цялата политическа сцена – Иван Костов:„Доган е проклятието на България”; Б. Борисов: „Имам мисията да изкарам Доган и ДПС извън властта”; „Атака” – „ДПС навсякъде извън нас”.
В същото време наблюдаваме една противоположна тенденция, която бих определила като анихилиране на етническото. Една малцинствена партия може да бъде либерална, консервативна, социалдемократическа и т.н. ДПС си избра да бъде не малцинствена и либерална партия, а либерална вместо малцинствена. Един пример от същата зала, в която тече нашият дебат. Миналата година проведохме международна конференция за „Политическото представяне на малцинствата ”, на която поканихме и интелектуалци, близки до ДПС. Те казаха, че темата е много любопитна и интересна, но далеч от техните приоритети: „Ние сме съсредоточени сега върху либерални дейности и ценности”. Защо този избор? Нямам готови отговори. Това, което ще се опитам да направя, следвайки проф. Карасимеонов в неговата положителна оценка на сравнителния метод, е да го приложа към близки общества, към сходни феномени, които най-добре позволяват да се открият значимите различия. За това съвсем накратко в този по принцип кратък анализ ще направя сравнение между ДПС у нас и Демократичния съюз на унгарците в Румъния.
Ситуацията е сходна, но някои различия между двете партии са съществени.
И двете партии са създадени в самото начало на демократичния преход.
Организационната им структура е различна: ДПС се основава на силен вертикален принцип, структурирана е категорично около Ахмед Доган. Демократичният съюз е организация-чадър, много по-отворена, множествена. Електорална подкрепа за ДПС е нарастваща, с впечатляващите 34 мандата през 2005 г. от 15 през 1990 г. Демократичният съюз на унгарците има стабилна електорална подкрепа с тенденция за лек спад: от 40 депутати през 1990г. до 32 през 2004 г.
Отношенията с другите малцинства представляват една от най-впечатляващите разлики. ДПС е отворено както към други малцинства – ромско и помашко, така и към мнозинството (и по отношение на парламентарната група, и на електората). Демократичният съюз на унгарците не работи нито с ромското малцинство, нито с което и да е от по-малките малцинства – немци, украинци, липованци, татари, турци.
По отношение на връзката или отношенията с мнозинството, изследователите подчертават високото самочувствие на унгарците, които се възприемат като наследници на Австро-унгарската империя, като носители на една висока цивилизованост. Оставям тук да направите сравнение с ДПС.
Отношението с държавата-майка също е различно. Чужди изследователите казват, че връзката на ДСУР с Будапеща е по-пряка, по-категорична отколкото връзката на ДПС с Анкара.
И двете партии са трайно в законодателната власт още от началото на промените. За разлика от Македония, където малцинствени партии рано се включват в изпълнителната власт, в Румъния това става през 1996 г., а в България през 2001 г.
Европейските партньори също са различни – Европейската народна партия в румънския случай, АДЛЕ за ДПС. Европейските партньори са функция на политическата идентификация : консерватизъм за Демократичния съюз на унгарците, либерализъм за ДПС. Демократичният съюз на унгарците поддържа идеята за по-малко държава в два различни, но еднакво важни смисъла – икономически (настояват за повече приватизация) и етно-културен, защото за тях държавата е синоним на асимилационна политика, а те наблягат на обратното – на развитието на общността. Либерализмът би трябвали да постави ДПС в сходна позиция за доста по-малко държава, но бих казала, че те са не толкова против държавата, колкото в държавата, а именно в държавата като власт – местна и централна.
Най-съществените различия между Демократичният съюз на унгарците и ДПС са по отношение на исканията. ДСУР ясно се определя като представител на една конкретно очертана хомогенна общност. Исканията им са пряко свързани със защита и отстояване на тези интереси. Първо, културни –унгарски език от детската градина до университета. Второ, политически искания. Демократичният съюз на унгарците защитава идеята за колективни права, идеята за културна автономия. Трансилванизмът е ядрото на тези политики – призиви за оставане в родната Трансилвания, за по- по-силна регионализация, желание за федерализация.
Тези искания са свързани с политическата игра. Колкото партията е по-близо или вътре във властта, толкова повече исканията за автономност отслабват, а когато е в в опозиция, се засилват.
В българския случай няма искания за турски университет, няма искания за автономия, има силно подчертаване на либералния дискурс на равнище декларирана, афиширана идентичност. Младежкото ДПС е тази партийна структура, която говори единствено с либерален дискурс. Именно това „деетницизиране” и „либерализиране” на младежката организация ясно показва стратегията на партията за трансформиране от етническа в либерална партия.
Виждаме два доста чисти образци н адве противоположни политически доктрини: от една страна, политика на идентичност – ДСУР, и от друга, политика на идеи – ДПС.
Има един вид политика, която сближава двете партии – изключителна грижа за младите. По един и същи или по сходни начини прокарват политика с множество стипендии за унгарски, респективно, турски университети, предоставят мощни канали за социално издигане на младите кадри.
Завършвам това сравнение, за да се върна към самоидентификацията на ДПС. Виждаме, че за разлика от Демократичния съюз на унгарците в Румъния, който високо, гордо и ясно заявява, че е малцинствена партия, ДПС подчертава своя характер на либерална партия. Наричам го „ефект на ескимоса” по подобие на тези български граждани, които при преброяване заявяват, че са ескимоси. Както отделният индивид в една демократична държава, така и един политическият субект, и една общност имат правото да се самоидентифицират. Другите общности, граждани, държавата също имат свободата да идентифицират останалите. Както много българи се усмихват на ескимоската идентификация, така много политици и граждански актьори у нас не приемат либералния, а малцинствения характер на ДПС.
Сравнението на ДПС с ДСУР ясно откроява уникалността и спецификата на проекта на ДПС за заличаване на етничността. Един позитивен в дългосрочен план проект. Защо се получава този негативен резултат, на който наблегна проф. Петър-Емил Митев? Отговорите са много. Бих казала, че твърде съсредоточено в стратегията в дългосрочния план, ДПС изпусна тактиката. Публичният образ на елита на ДПС днес се свързва с корупция, клиентелизъм, арогантност. Парадоксално, в този образ няма никакъв етнически елемент, корупцията няма нито политически цвят, нито културен привкус. Елитът на ДПС успя да деетницизира публичния образ на партията, но за сметка на един негативен имидж.
Втората ос на анализа е националното. Ако се опитам да синтезирам и сравня предишното и настоящето десетилетие бих казала, че през 1990-те години националното беше дадено на out sourcing. Този out sourcing на националното се осъществяваше и от двете големи политически сили – БСП и СДС. И двете прилагаха сходна тактика. СДС от време на време си сътрудничеше с ВМРО, за да екстернализира този дискурс. БСП използваше за същата цел националистическата Обединена партия на труда. За самите себе си запазиха по-умереното говорене. Тази обща стратегия не трябва да ни кара да забравим, че те тръгнаха от противоположен старт, за да стигнат до сходен финал. БСП тръгна от крайния национализъм на БКП, за да еволюира до един умерен национализъм. СДС тръгна от един почти национален нихилизъм, докато достигна до един умерен национализъм или патриотизъм. На този финал вече ги чакаше Ахмед Доган, който първи изрази тази идея с декларацията „Аз съм един умерен националист”.
Новото десетилетия, в което се намираме, преобърна ситуацията: на out sourcing е партийното, а централно стана националното, достатъчно е да погледнем посланията на ДСБ, Гергьовден, „Атака”, ГЕРБ.
С какво се изпълва националното? Беше казано, че новото правило е недоверието между елити и граждани и в двете посоки. Елитите подценяват гражданите. Гражданите фундаментално не вярват на елитите. Така че нито от горе, нито от долу може да се формулира общата цел на гражданска общност от отговорни елити и активни граждани. Като това не може да стане, с какво го изпълваме това национално? Бих казала с едно доста аморфно народностно от типа „Изберете българското”. Принцип, който има по-ясни отрицателни определения като не-корумпиране, не-елит, не-фундаментализъм. Опитите за позитивни определения като например „държавата – защитник на православието” докарват още по-отрицателни последствия.
„Може ли партиите да преодолеят партийното говорене в името на кризата?”, „Има само един начин за излизане от кризата и той е, че е най-важно важното онзи, който ще ни спасява, да е симпатичен.” Заобиколени сме от тези дискурси, които медиите бълват. Те не се произвеждат вътре в партиите, но партиите ги приемат, което илюстрира това анихилиране на партийното.
Избирателите вече не са представлявани, а съблазнявани. Афектираният гражданин замества ангажирания гражданин, преживяването на политическото е изместено от преживяването вместо политическото. Управляващите и гражданите сключват нов емоционален договор.
Теорията за рационалният избор вече не работи, ще прибегнем до теорията на празните символи. Симеон не говореше нищо. Б. Борисов говори всичко. Царственото мълчание и всекидневното слово са, по терминологията на автора на тази теория Ернесто Лаклау, едни празни означаващи, които са достатъчно привлекателни, за да те привлекат, да те съблазнят да се идентифицираш с тях, и достатъчно неясно структурирани, за да може всеки да ги запълни с каквото сам пожелае.
„Няма доктрина”, „няма програма” – това са най-честите критики към някои политически партии. Това не е пропуск или случайност. Ясните програми ясно отговорят или не на определени интереси. А силата на празните символи е, че са достатъчно обтекаеми, за да противоречат на интереси , а могат да бъдат достатъчно симпатични, за да те привлекат да им се довериш. Борисов е all inclusive. Той може да бъде, и гневен и благ, и сърдит, и сговорчив, непримирим в опозиция, амбициозен на власт.
Много накратко за третата ос – европеизъм. Виждаме разминаване между проевропейски граждани и неконсистентно не рядко не-европейско говорене на елитите. Ясно е какво Европа не е („не е Турция”,”не е Русия”), но не и какво Европа е. На първите европейски избори през 2007 г. Европа беше артикулирана почти единствено като европейски фондове. Лайтмотив на БСП беше „лошата” Европейска комисия с „двойните” стандарти. Призивите на Георги Първанов за отваряне на 3-4 реактор също имаха привкус на неспазване на европейски ангажименти. Това неевропейско говорене се върна като бумеранг: семплиското разбиране за европейските фондове като единствен назован референт на европейската ни интеграция влезе в противоречие с пълната невъзможност за тяхното усвояване.
Същественото е, че нишата на евроспектицизма е доста населена – Атака, ДСБ, РЗС. По-рехаво е заселването на еврооптимизма. Най-яркият негов говорител –НДСВ – изпадна от националната политическа сцена. Притеснително е, че несръчното боравене с европейската карта подкопава представителството на еврооптимизма. Европейското не се предлага от политическият дискурс като алтернатива нито на етническото, нито на популисткото.
Доклад на кръглата маса „Политическите партии във функционирането на демокрацията в България” (27.03.09) с участието на проф. Георги Карасимеонов (Софийски университет „Св. Климент Охридски”), проф. Петър-Емил Митев (Институт „Иван Хаджийски”), доц. Анна Кръстева (НБУ) и доц. Антоний Тодоров (НБУ). Водещ на дискусията доц. Антоний Гълъбов (НБУ)
Политически изследвания, 2009, № 1-2, 87 – 104
[1] Не религиозното въобще, не православното християнство на мнозинството, а малцинственото религиозно – в случая, исляма на българите мюсюлмани.
Anna Krasteva 