Интеграцията в сравнителна перспектива

Тенденции в развитието на миграцията[1]

От пъстрата картина на имиграционните потоци ще отбележа пет тенденции, свързани с нейната география и икономика, както и със съотношението между двете й форми – емиграция и имиграция. Ще започна с две противоположни тенденции: глобализация и европеизация.

Глобализация на имиграцията

Видимият израз на глобализиращите се миграционни потоци е нарастващото разнообразие на националности на мигрантите в повечето европейски страни.

Допреди няколко десетилетия миграционните потоци са протичали най-вече по миграционните двойки или миграционните системи: една или група страни на произход и една или няколко приемни страни. Най-характерни са примерите на метрополиите и бившите колонии: сенегалци и алжирци във Франция, конгоанци в Белгия, индийци и пакистанци във Великобритания.

Днес броят на страните на произход както на имигрантите, така и на бежанците, нараства значително. Само за последните15  години и само във Великобритания броят на новите имигранти достига впечцатляващия брой от 50 страни и региони на света. Изследователите започват да говорят за „суперразнообразие”[2], за калейдоскоп от езици, религии, култури.

Европеизация на европейската имиграцията

Ако традиционно имиграцията в ЕС се е разгръщала по оста Юг-Север, очертава се и  друга, различна тенденция на европеизация на имиграцията в Европа. Всеки четвърти имигрант (26%) в Холандия е роден или е дете на роден в ЕС.  В страната на лалетата има имигрантски групи от Германия, Обединеното кралство, Белгия, Италия, Франция, Полша, Испания или други европейски страни, както и от бивша Югославия.

В други страни делът на европейските имигранти е още по-висок. 35% или  1 700 000 млн. от всички имигранти във Франция са граждани на ЕС (ЕС-25). Към тях трябва да се прибавят и 250 000, които са от европейски държави извън ЕС. Сходна е картината и в Испания. Там през 2008 г. европейската миграция достига 40%.

Няколко са източниците на европеизацията на европейската имиграция:

  • Високата степен на мобилност на гражданите на ЕС, които се възползват от предимствата на свободното движение на хора.
  • Мощните миграционни вълни след разпадането на бивша Югославия и последвалите военни конфликти, което значително увеличи мигрантските общности от Западните Балкани.
  • Значителните потоци от източно-европейските страни след присъединяването на ЕС-10 през 2004 г. и ЕС-2 през 2007 г.

Профилът на европейската миграция в европейските страни е диференциран, тук ще го резюмирам в няколко групи:

  • Класическа икономическа миграция. В началото на ХХ век миньорите във Франция са италианци, работниците в Белгия – португалци. Тази тенденция продължава и до днес. И в началото на ХХI век разликата в стандарта привлича португалци в Испания, румънци в Италия, българи в Испания.
  • Менджърска, високо квалифицирана миграция. Тези високи професионалисти често са много мобилни, работят в международни компании или в чуждестранни офиси на национални компании.
  • Развитие на пенсионната миграция или миграцията на свободното време. Рекордът се държи от Испания, която има най-висок брой възрастни мигранти, привлечени от средиземноморския климат и високото качество на живот. Хърватското и гръцкото крайбрежение привлича германци, холандци, австрийци, така както българското – руснаци и ( по-малко) британци.

Медиите, а често и изследователите продължаваме да мислим тези потоци с миграционни термини, докато правилната терминология е свободно движение на хора. Това фундаментално измерение на европейската интеграция дава видими резултати по отношение на мобилността на гражданите и гъвкавото реагиране на пазара на труда.

Географска (де)централизация

Географията на имиграцията варира значително. Могат да се откроят различни случаи:

За Испания са характерни две тенденции: няма пълно покритие на страната, но няма и съсредоточаване в столицата. В Мадрид живеят една пета (19%) от имигрантите. Барселона, Валенсия и други големи градове също съсредоточават голям миграционен потенциал, но такъв е разпръснат и в земеделските райони по Средиземноморието, както и по островите. Асиметрична разпръснатост – така може да се характеризира испанската ситуация: 80% от имигрантите са съсредоточени в шест от 17-те автономни области и двата автономни града.

В Холандия имиграцията е предимно градска, в някои градове достига до половината от населението.

Градовете остават предпочитано пространство на миграцията. В Лаондон живеят 41% от имигрантите във Великобритания – всеки четвърти жител на столицата не е роден в нея. Концентранцията на имигранти в Лондон се характеризира и с най-висока степен на нарастване: само за едно десетилетие (1991-2001) имиграцията в британската столица е нарастнала с 63%. В същото време, всички райони в страната също са засегнати от имиграцията.

Географията на миграцията има и друго измерение: концентрация или разпръснатост. В много страни имигрантите са концентрирани в отделни квартали, като палитрата е от екзотичните China town до гетата и бидонвилите. По-разпръснати са бежанците – Холандия, например, има политика на тяхното заселване на територията на цялата страна. Същият подход на разпръсване на бежанците се прилага и във Великобритания, но не винаги е успешен – на места нито властите, нито местните общности са подготвени и проявяват вражденост.

Икномическа концентрация в етнически ниши

Мнозинството мигранти са заети преимущесдтвено в няколко сфери: строителство, хотелиерство и ресторантьорство, домакинска работа, търговия на дребно, сферата на услугите и селското стопанство. В някои случаи, по отношение на общата работна сила, чужденците формират значителна част от работниците в тези области. Така например в Испания всеки пети в строителството е имигрант, а в  хотелиерството и ресторантьорството – всеки четвърти.

Преход от емиграция към имиграция

За кратък период страни – големи износителки на емиграция се превръщат в страни – големи вносителки на имиграция[3].

Ако през ХIХ век броят на чужденците в Холандия не надвишава 2% от населението и през ХIХ, както и ХХ век страната е активен източник на емиграция, в края на 60-те години тенденцията започва да се обръща и страната да става център на имиграционни потоци.

Във Великобритания броят на пристигащите започва да надвишава този на заминаващите през 1987 г.

Много характерен пример е Испания. За столетието между средата на  ХIХ и  ХХ век 3.5 милиона испанци емигрират от страната. Тази тенденция започва се обръща след края на 70-те години на миналия век. Две характеристики белязват този процес: устойчивост и ускорение. Веднъж започнала, трансформацията от емигрантска в имигрантска страна не се обръща назад. Втората особеност е свързана с нейното ускоряване: за 18 години (1990-2008) броят на имигрантите в Испания се увеличава 18 пъти.

Основните причини за този преход са икономически и политически:

  • висок и устойчив растеж.
  • демократизация. След авторитарното управление на Франко в страната се установя конституционна монархия либерална демокрация и значително се подобрява нейният международен имидж.

Институционализация

Основен въпрос на миграционната политика е нейната институционализация. Тя се характеризира с две основни тенденции:

  • Идентифициране на министрествата с ключови отговорности за управление на имиграцията и интеграцията;
  • Създаване на нови специализирани институции за управление на миграцията.

Сравнителният анализ на опита на европейски страни показва, че няколко „класически” министерства имат ключови отговорности във връзка с емиграцията, имиграцията и интеграцията. Следващата схема обобщава тези министерства:

Най-съществената обща и характерна тенденция е създаването на все по-специализирани звена. Първоначално тя се развива като отдели, дирекции в съществуващите министерства:

  • През 2000 г. Испания създава Правителствената делегация на външните работи и имиграцията към Министерството на вътрешните работи, а през 2004 г. към Министерството на труда и социалните въпроси започва да работи Държавен департамент по въпросите на имиграцията и емиграцията.
  • През 2008 г. е създадена Граничната агенция на Великобритания – изпълнителна агенция на Министерство на вътрешните работи. Тя гарантира сигурността на границите и контролира миграцията в страната. Тя е органът, който разглежда разрешенията за влизане и пребиваване във Великобритания, заявленията за гражданство и убежище.  Статистическата служба по миграция и убежище (към МВР). осигурява информацията, свързана с политиката по миграция и граничен контрол.
  • В Холандия в МВнР е създаден Департамент Движение на хора, миграция и работа с чужденци. В Министерствто на правосъдието е създадена Главна дирекция за законодателство, международни отношения и имиграция.
  • Във Финландия в МВР е създадена имиграционната служба, която се занимава с въпроси, свързани с гражданството, както и с влизането, престоя, статута на бежанците, борбата с трафика на хора и нелегалната миграция, подпомагане на завръщащите се етнически финландци.   Съвместно със Статистическата служба тя отговаря и за събирането и публикуването на статистически данни за миграцията. Постепенно се преминава към създаване на специализирани агенции и министерства. Във Франция през 2008г. по инициатива на президента Никола Саркози се създава Министерството на имиграцията, интеграцията, националната идентичност и солидарното развитие.

Франция е пример за много разгърната институционална структура. От множеството специализирани институции освен новото министерство, ще спомена няколко като:

  • Националната агенция за социална сплотеност и равенство на шансовете, която подпомага прифесионалното и социално вклюване и работи в сферата на интеграцията, борбата с дискриминация и градските политики.
  • Френски офис за имиграция и интеграция. Създаден е през 2009 г., но има дълга предистория. Особеността му е, че има двустранни функции: подпомага намирането на работа и интеграцията както на чужденците, установяващи се във Франция, така и на французите, желаещи да се установят в чужбина.
  • Висш съвет по интеграция. Създаден е от Франсоа Митеран през 1989 г. Той функцинира като държавен мозъчен тръст, който консултира правителството по проблемите на имиграцията, разработва годишни доклади и поддържа публичния дебат.
  • Адона има половинвековна история. Специализирана е за интеграция на маргинализираните и изключените. Създадена е през 1956 г. за да подпомогне настаняването на алжирските работници, после обхватът на дейност се разширява, като включва и бежанци и други трайно изключени.
  • Национален център за история на интеграцията. За разлика от повечето центрове, които са към Министерството на имиграцията, аналзираният е към Министерство на културата, образованието и науката. Създаден е през 2007 г. и има за цел да събира „паметта” на и за имиграцията.
  • Междуминистерски комитет за контрол на имиграцията, ръководен от министър-председателя или от министъра на Министерство на имиграцията, интеграцията, националната идентичност и солидарното развитие. Този комитет събира осемте отговорни министри: на имиграцията, на вътрешните работи и отвъд морските територии, социалното, на отбраната, на правосъдието, на външните работи и европейските въпроси, на образованието, на икономиката и на финансите.
  • Междуминистерски комитет за интеграция, ръководен от министър-председателя и с участието на министрите, имащи отношение към различни аспекти на интеграцията, а именно на образованието, управлението на градовете, социалното, това на младежта и ресорното по отношение на жилищното настаняване.

Най-завършената форма на институционализация на миграционната политика е създаването на специализирани министрества. Не е учудващо, че такова бива формирано във Франция – страна със силна етатистка традиция и богат опит в мултиплициране и диференциране на миграционните институции.

За високия политически залог на тази публична политика свидетелства фактът, че миграционната политика беше важна част от предизборната кампания на президента Никола Саркози. Именно като реализация на поетите ангажименти беше създадено и Министерството на имиграцията, интеграцията, националната идентичност и солидарното развитие.

Институционализацията ни е и нито лесен, нито безпроблемен  процес. Тя не е само управленски проблем, тя интересува и академичните среди, и граждаанското общество. Във Франция, например, има много остър дебат относно обвързването на миграцията с националната идентичност и въобще навлизането на държавата в такава фина материя каквато е националната идентичност.

Същият извод и с по-голяма сила може да се направи по отношение на самата имиграционна политика. Холандия, която десетилетия е сочена като успешен модел на интеграция, от 90-те години започва да преосмисля, критикува и ревизира основните й принципи. През 2004 г. е създадена специална Парламентарна комисия, за да разгледа слабостите на интерационната политика.

Децентрализация на интеграционната политика

Като правило миграционната политика не е централиздирана само на национално ниво, а е децентрализирана и се разгръща на две – национално и регионално  или на три нива – национално,  регионално, локално.

Във Валенсия, Испания, например, през 2007 г. е създаден поста регионален министър с ресор “мигранти и гражданство“ с цел засилване координацията и прилагането на регионалните политики в областта на миграцията и интеграцията от различни гледни точки: образование, заетост, здравната система, жилища, и т.н.

Франция също предлага отлични образци на децентрализирана политика по отношение на имиграцията. Париж – наред с Лион и Марсилия – са най-мултикултурните градове във Франция. Общината във френската столица разработва и от 2005 г. въвежда програма за интеграция.

Във Великобритания Министерство на общините и местното самоуправление е отговорно за имиграцията на местно равнище. През юни 2008 г. то публикува „Управление на въздействието на миграцията: единен подход на правителството”, който определя мерките на местните власти, подкрепени от правителството, и по-конкретно: схема за извънредна финансова помощ в размер на 10 милиона лири за училища с увеличен брой на учениците, за които английски е допълнителен език; увеличаване на средствата за насърчаване на образователните постижения на деца от етническите малцинства; подпомагане на организациите, ангажирани с работа с бездомните в Лондон; разработване на единен портал като източник на добри практики и съвети за общинските власти и т.н.

Важен за сравнителния анализ е периодът на активна институционализация на миграционната политика в европейските страни.  В анализираните европейски страни миграционната проблематика присъства през целия период след Втората световна война, но заема все по-централно място в политическия дебат и правителствените политики в края на 80-те-90-те години на ХХ век.

  • Във Франция институционализацията започва още през 50-те години на миналия век, но амбициозното Министерството на имиграцията, интеграцията, националната идентичност и солидарното развитие бива създадено през 2008 г.
  • В Испания миграционната проблематика е част от правителствените програми в още от 1985г., но добива по–широка обществена и политическа популярност в средата на 90-те години.

Друга съществена насока е създаването и функционирането на неправителствени организации. Те са от няколко основни типа:

  • на самите имигранти.  Няма изчерпателни данни, но е важно да се подчертае, че са изключително многобройни: само в Холандия има

882 организации на суринамци, 1125 на турци, 720  на мароканци.

  • филиали на големи международни организации
  • НПО, които се занимават със специфични въпроси като човешки права, борба срещу дискриминацията на жените и мн.др., които взимат отношение и по имиграционни проблеми.

Законодателство

Ключов аспект на миграционната политика е законодателната й уредба. Тя следва темпоралността на институционализацията. В някои страни като Франция законодателната уредба има дълга история: първият закон датира от преди повече от век, а през 1972 г. Парламентът гласува и  първия закон против расизма. Последният имиграционен закон е от 2007 г.

През 1998 г. Холандия приема Закон за гражданска интеграция за новопристигнали, който бележи промяната от мултикултуралисткия към интеграционния подход.  Законът за чужденцит от 2000г. урежда както статута на имигрантите, така и на бежанците.

В страни като Испания, чийто опит е по-близък до този на България, могат да се обособят два периода. През първия период имиграцията се схваща като временна:

  • В Испания през 1985г. е приет първият миграционен закон, а именно Закона за правата и свободите на чужденците в Испания. Той облича в правни термини политическото разбиране за миграцията по това време, а именно, че тя е и транзитна и временна. Акцентът се поставя върху контрола на достъп на имигрантите до пазара на труда и затова се отдава ключово значение на Министерството на труда. Законът възпрепятства събирането на семействата и се оказва пречка за трайното установяване на имигрантите. Измененията в закона от 1996 г. са в посока на засилване правата на имигрантите, вклюючващи достъп до образование, адвокат, по-голямо равенство. Създава се категорията „постоянно пребиваващ” и квотна система за временни работници. Въвеждат се и регламенти за събиране на семейства.  Сходен е опитът и на Холандия, където до средата на 70-те години имиграцията продължава да се смита за временна.

През втория период имиграцията започва да се разглежда като постоянна. Това ново разбиране преобръща управленската перспектива и по-силен акцент се поставя върху интеграцията. Във Франция още през 80-те години на ХХ век се осъзнава и признава, че имиграцията е постоянна и законодателството и програмите на интеграция трябва да се съобразяват с тази нова логика.

  • В началото на януари 2000г. в Испания влиза в сила Закон за правата и свободите на чужденците в Испания.
  • Законът за националността, имиграцията и убежището от 2002 г. във Великобритания въвежда формални и стандартизирани тестове за натурализация, гарантиращи, че кандидатите демонстрират „достатъчно владеене” на един от официалните езици (английски, уелски или шотландски) и познаване на „живота във Великобритания”. Освен това той въвежда и гражданска клетва в американски стил, произнасяна на публична церемония.

Управленски инструменти

Сред инструментите за управление на имиграцията могат да се откроят няколко:

  • Квотна система. Тя определя потребностите на пазара на труда в специфични сектори. Испания я прилага в определени периоди.
  • Двустранни споразумения със страните на произход на имигрантите. Оригинална мярка е приложена от испанското правителство, което подпомага курсове за обучение на бъдещите имигранти в родните им страни с цел привеждане на квалифицацията им в съответствие със стандартите в приемащата страни и по-успешната им бъдеща интеграция.
  • Система за управление на сезонната и временната миграция. Тя е насочена най-вече към осигуряване на работна ръка за селското стопанство и позволява рекрутиране на работниците още в техните страни. Тя улеснява назначенията на тези, които спазват правилата и се прибират в страната си на произход при изтичането на договорите. Подобна система се прилага от Испания.
  • Стратегически планове за интеграция. Те са с различна продължгителност, но всички дефинират основните цели, насоки и форми на интеграцията. Испанският стратегически План за гражданство и интеграция 2007 – 2010 г. е тригодишен. Той е разработен от Министерството на труда и приет от правителството. Основните му принципи са равенство, гражданство и мултикултурализъм. Финландия разработва през 2006 г. Правителствена програма за миграционна политика. В нея са залегнали следните приоритети: насърчаването на имиграция, свързана с пазара на труда; насърчаването на имиграция, свързана с образование и изследвания; завръщане на етническите финландци с цел покриване на нуждите от работна ръка; насърчаване на мултикултурализма и недискриминацията;  напътствие на чужденците и засилване на интегрираността им.
  • Интеграционни курсове и граждански тестове. Все повече страни въвеждат изискване за научаване на езика на приемащата страна и за основен корпус знания за нейното устройство и либералнодемократични ценности. Холандия е първата държава, която изисква от бъдещите постоянни имигранти курсове по интеграция преди престигане (pre-arrival integration course). От 2007 г. Холандия въвежда изпит по гражданска интеграция.  Великобритания въвежда „граждански тест” през 2005 г., а гражданската интеграция се превръща в изискване за получаване на право на постоянно пребиваване през 2007 г.
  • Програми за регуларизация на работници-мигранти без документи. В основата им залягат два основни принципа:
    • Включеност в пазара на труда – кандидатите за регуларизация трябва да са вече на работа или да имат трудов договор поне за 6 месеца.
    • Включеност в осигурителната система. Целта е мигрантите да излязат от сивата икономика и техните данъци да се влеят в осигурителната система на страната.

Испания лансира кампания за регуларизация през 2005 г. Тя предизвиква огромен интерес – подадени са 700 000 молби. 82% или 577 923 от тях са удовлетворени, а  четири от пет мигранта (81%) спазват  обещанието си да узаконят доходите си и да започнат да внасят осигуровки.

Добри практики

  • НПО, които работят едновременно в приемните и изпращащите страни.

Образцов пример е Фондация „Солидарност за фермерите” в Испания. Тя е специализирана в стимулирането на циркулярната миграция, която най-вече съответства на сезонния ритъм на работа в селското стопанство. Най-положителното в концепцията на тази фондация е, че временната имиграция също е обект на интеграция. За целта е необходимо да се разработят специфични мерки и услуги. Именно този циркулярен характер обуслява начина на живот на мигранта между две страни, което обуславя втория акцент в дейността на фондацията – стимулиране развитието на селското стопанство в страните на произход. И в единия, и в другия случай се прилага принципът на солидарността.

  • Специализирани медии. Гражданският съвет на парижаните от страни извен ЕС в Париж, например, два пъти годишно издава вестник „Всеки парижанин е гражданин”.
  • Безплатна юридическа помощ. Парижката община предоставя безплатни юридически услужи. За да улесни имигрантите в многомилионния град, тя е осигурила и „автобус на солидарността”, който улеснява предвижването до местата, където се провеждат консултациите.
  • Безплатна преводаческа помощ. Във Финландия е създаден  Националния борд за образование. Предоставя преводачески услуги, за да гарантират достъп на до услугите във Финландия, както и  възможност за комуникиране с финландките власти още с влизането им в страната. На територията на Финландия са разположени 8 регионални центъра за превод, които се поддържат от местните власти. Бордът издава брошури на основните езици на имигрантските общности (кюрдски, сомалийски, сърбохърватски, руски, персийски, арабски, френски, виетнамски, албански, дари, хинди, португалски, турски и пр.) и осигурява консекутивен устен превод.
  • Съвети по интеграция към местнати власти. В Париж е изграден  Граждански съвет на парижаните от страни извън ЕС. Подобни съвети има и в други френски градове с висока концентрация на имигранти като Лион и Марсилия.
  • Интеграционен план на безработни имигранти, който се прилага във Финландия. Изработването плана става с влизането на имигранта в регистрите за населението за постоянно пребваващи. Планът се разработва заедно със съветник по трудовите въпроси и ако е необходимо – с представител на местната власт и преводач. По време на периода на планиране паричните постъпления идват от периодично отпускани суми за интеграция Планът има валидност 3 години след регистрирането на имигранта и може да бъде удължен до още 2.
  • Диференцирани мерки за интеграция на различни възрастови и социални групи като децата. В Париж е създадена китайско-френска детска градина.
  • Мерки за интеграция на възрастни мигранти като „Социалното кафене” в Париж.
  • Общежития за работещи мигранти. В Париж са осигурени 46  общежития, в които са настанени 14 000 чуждестранни работници.
  • Пост за гост преподавател по „Идентичност и гражданство”,  който общината създава във водещ университет. Положителен е опитът на общината в Ротердам, Холандия, която инициира и поддържа такава позиция в Университета Еразъм. Кани се световноизвестен учен, който предава своите знания на холандските академични среди, а в същото време консултира общината по проблемите на „градското грлажданство” (urban citizenship) и провежда множество дебати в имигратските общности, културните центрове, религиозните храмове и др.
  • Кампанията „Joining Hands against Forced Marriages”, организирана в Ротердам и преминала при такъв успех, че след това се провежда в множество други европейски градове – Брюксел, Париж, Мадрид, Лондон, Берлин и Болония.  Издава се книга за насилствените бракове, преведена на много европейски езици. Кампанията е убедителен пример как една добра градска практика може да се превърне в европейска.
  • Бялата книга „Сигурни граници, безопасно убежище: интеграция и разнообразие във Великобритания” (2002), която изяснява икономическите и културни цели на имиграционната политика след междурасовите напражения и бунтове в северните градове, породени от разпръсването на имигранти.
  • Скритите градини, Глазгоу. Дизайнът на градините отразява различни вярвания и традиции в градинарството. Те са красиво неутрално място, което поощрява посетителите да се замислят за общите корени на човечеството, религиите и културите. Дейностите  включват градинарство, готварство, изкуства и занаяти и създават възможности за междукултурен обмен, а мястото играе ролята на „мост” между хората и общностите като домакин на фестивали и дискусии.
  • Кампанията за разнообразието, Ковънтри – визуализация на хора от различни етноси и култури в разнообразни ситуации в градския контекст. Като използва мултимедиен микс, кампанията цели да утвърди включващ подход към живота в града, да предаде положителни послания за ползите от разнообразието с помощта на образи и да насърчи чувство на гордост и принадлежност към Ковънтри като толерантен и гостоприемен град. За целта са използвани образи на реални хора в реални ситуации и места.
  • Училищен форум – обединява помощните училища в Бристол, които се организират на доброволен принцип от етнически или религиозни малцинства. Форумът се управлява от координатор, който подпомага създаването и съветва училищата за предоставяне на културни, религиозни и езикови занимания, както и на допълнителни уроци по основни учебни предмети.
  • Проектът „Женски свят” е насочен към семействата на имигрантите и насърчава техните взаимодействия чрез съвместни дейности, които включват разнообразни таланти. Провеждат се ателиета по кулинарно изкуство, изящни и приложни изкуства, където жените имат възможност да обменят културно „ноу-хау”.
  • Сомалийски обеден клуб е клуб на възрастни граждани от сомалийската общност, където те се срещат помежду си и с общински служители. Целта е, от една страна, да се даде възможност за социални контакти, а, от друга, да им бъде осигурена информация и подкрепа. Провеждат се и уроци по английски език. Срещите са седмични, осигурен е топъл обяд и се дават насоки за социални услуги и грижи, здравни прегледи и жилищни въпроси. Проектът се финансира от градския съвет.
  • Проект „Живи библиотеки” включва модел за развитие на общността, поставящ акцент върху изграждането на връзки и избягване на конфронтацията на стереотипи на местно ниво. Той се изпълнява в четири обществени библиотеки в Англия и използва тяхната територия като институции, радващи се на обществено доверие. Проектът предоставя пряк достъп до нечие преживяване и позволява на клиентите  да „си наемат” някого за разговор. Идеята е родена в Дания през 2000 г. и оттогава е разработена в редица държави като средство за борба с дискриминацията. Привлечените доброволци включват ветеран от войната, мюсюлманка, чернокож полицай, бездомник, будистки монах, заразен от СПИН и много други и биват внимателно подготвени. Стремежът на организаторите е да осъществят срещи между хора, изпитали предубедено отношение, като се избягва допускането, че която и да е от тези групи представлява „проблемна” категория. Предлага се широк спектър от теми, като интеркултурните се съчетават с местната култура и така на разположение за разговор могат да бъдат както полски имигрант, така и местен миньор.
  • Проектът „Свидетел” на група „Нашите истории правят вълни” – творци от африканската диаспора, работещи заедно в съчетание на различни артистични форми. В рамките на проекта са създадени театрално представление и образователна архивна изложба за увеличаване на осведомеността на обществото относно мястото на карибската общност в Бристол и в историята на страната. Изнесени са 5 успешни представления и са организирани пилотни уъркшопове за ученици по изкуствата. Проектът ангажира 6 млади чернокожи танцьори на възраст 16-22 г. и има дава възможност да работят с професионалисти.

Списъкът на добрите практики може да бъде продължен. От неговия анализ могат да се направят няколко извода:

  • Интеркултурното въображение е неизчерпаемо, има експериментирани, разработени и успешно приложени многобройни интеграционни практики.
  • Добрите практики като правило се разработват на местно равнище в европейски столици или други миграционни центрове, но най-оригиналните бързо придобиват признание и биват прилагани в множество други европейски градове.
  • Спецификата на добрите практики е в техния диференциран подход или към конкретни групи мигранти – деца, младежи, възрастни, или към специфични проблеми – жилищно настаняване, изучаване езика на приемната страна, правна помощ.

За България могат да се направят две заключения:

  • Добре е да се познават успешните практики и тези, които съответстват на нашите условия, потребности и възможности, да бъдат прилагани.
  • Няма един единствен най-успешен модел на интеграция, България с що може да разгърне своя иновативен потенциал, като създаде и предложи добри практики.

[1] Анализът е част от проекта „Подкрепа за активно включване на имигранти в българското общество” на Център „Имиграция и интеграция” към Европейски фонд за интеграция на граждани от трети страни на МТСП. Сравнителният анализ е осъществен на базата на case studies  на пет европейски страни: Франция (Илдико Отова) , Испания  (Евелина Стайкова) , Великобритания  (Тихомира Трифонова),  Холандия  (Ваня Иванова), Финландия  (Мария Бързинска).

 

[2] Beyond Black and White: mapping new immigrant communities”

[3] Някои европейски страни като Франция са традиционно имигрантски: още през 1881 г. Там живеят 1 милион чужденци или 3% от населието.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s