Българската политология в политологично огледало

Как изглежда политологията в своето теоретично огледало? Зададох си този въпрос по време на работата върху книгата „Политическите науки  в България”[2]. Замислихме я с Антоний Тодоров, за да представим пред международната френскочетятаща академична публика основни резултати и насоки на изследвания на българските политолози. За разлика от обичайната практика, когато се публикуват нови текстове, тук целта беше точно обратната – да се преведат на френски език вече публикувани, апробирани в циркулацията им на българска теоретична територия,  текстове на утвърдени изследователи. Не бяхме предвидили, че точно последното се оказа предизвикателство. Непренедрежител брой колеги нямаха текстове, публикувани в академично издание от поледните години.

Тогава реших да се взра в академичния образ на българската политология. Наукометрията се оказа релевантната методология. Защото целта не е да се дава оценка, а да се направи портрет, не да се коментират, критикуват, дискутират подходи и резултати, а да се представи панорамата на политологичните изследвания, така както те са представени на страниците на списание Политически иследвания.

В отговора на този въпрос ми помогна енергична и ефикасна група от блестящи студенти от НБУ – Велимира Деянова, Кузман Илиев, Теодора Ангелова. Те направиха база данни на всички броеве на списанието, които успяха да идентифицират, по отношение на авторите и публикациите, ключовите думи, цитиранията.  Последната е сред най-любопитните, а и безспорно полезни – кой от кого и къде е цитиран. Тази база данни е налична в архивите на Департамента по политичеки науки на НБУ и е богат материал за много други изследвания и заключения.

Автори – малко, но разнообразни

Наукометричното изследване е направено на основата на следните данни.[3] За анализирания почти двадесетгодишен период (1991 – 2009) са публикувани 132 статии[4] от 149 автора[5].

Таблица 1

Брой български автори и статии

Год Брой Брой български автори Брой статии
1991 1 11 6
1992 1 17 8
1993 1 7 6
2 13 10
3 6 6
4 5 5
1994 1 8 8
2 10 9
3 8 8
4 1 1
1995 1 6 6
2 8 8
3 3 3
4 4 4
1996 1 3 3
2 3 3
3 5 5
4 6 6
1997-98 1 15 15
2007 1 8 5
2 4 4
3 5 5
4 8 5
2009 1 13 7
149 132

Резултатът е повече от скромен за толкова дълъг период: 132 статии на български автори за 19 години или средно по 7 годишно. Той, разбира се дължи на изключително нерегулярното публикуване на списанието. Причините за този слаб, неустойчив характер на единственото академично теоретично политологично списание не са обект на този анализ. Необходимо е все пак те да се разглеждат в сравнителна перспектива: през първите години след демократичните промени у нас излизат 4 философски списания, философската периодика е много активна и до днес[6]. През целия период редовно излиза списание Социологически проблеми с много сериозна издателска политика, покривайки и въпроси от политическите изследвания. Очевидно е, че причините за нерегулярната публикацонна дейност на Политически изследвания не са единствено от финансов характер. Специализирано списание е ключов елемент в институционализацията на всяка научна дисциплина.

Едно академично списание е израз на зрялостта на цялата изследователска и преподавателска общност.

Заслуга за публикуването на Политически изследвания имат двамата му главни редактори: доц. Добрин Канев през 90-те години и проф. Георги Карасимеонов от втората половина на настоящето десетилетие.

Авторският състав е разнообразен в редица отношения. Списанието осигурява теоретична трибуна и на утвърдени учени, и на млади изследователи – доктори и докторанти. Най-интересната характеристика на авторския кръг е неговата дисциплинарност – политолозите са често в компания на юристи, както и на социолози, философи, културолози, историци, дори журналисти. Тази отвореност е първа заявка за разбирането на политическите науки в множествено число и за вкус към интердисциплинарност.

Интензивността на присъствието варира в много широки граници: между 1 и 9 статии за разглеждания период. Тримата най-продуктивни автори са Георги Карасимеонов, Добрин Канев и Антони Тодоров, всеки има 8 – 9 статии. Стабилно присъстват Светослав Малинов и Анна Кръстева с по 6 статии, Петър-Емил Митев и Александър Рангелов с по 4-5. По-малко от 20 автора са публикували по 3 статии, двадесетина – по 2. Огромното мнозинство автори се повявят епизодично само с една статия.

Схема 1

Разпределение на авторите

по продуктивностт на страниците на списанието

Схемата на разпределението е малко ядро от много продуктивни на страниците на списанието автори (6-9 статии) , втори също относително немногоброен кръг от относително добри присъстващи автори с 2-4 статии и изключително широка периферия с автори само с една статия за целия период

Това изключително неравномерно разпределение може да се интерпретира в две противоположни посоки: систематичнто прилагана интердисциплианрност и отвореност към други дисциплини и автори, които присъстват епизодично; липса на активна политологична общност, която да свързва своето академично развитие и присъствие със списанието.

Политология – да, но каква?[7]

Предвидимо и обосновано е теорията да бъде центърът на концептуалния свят на академично списание. Вторият проблемен стожер е противоположен – преходът, необходимостта да бъде анализирана и разбрана демокартизацията.

Изненадата идва с третия тематичен блок – солидното място на политическите комуникации, рекламата, маркетинга, медиите, образите и дискурсите.

Таблица 2

Тематични блокове

Теми Процент статии в съответните тематични блокове
Теория 26%
Преход, демократизация 17%
Политически комуникации 13%
Политически режими, партии, институции 9%
Политическо поведение, политическа култура 9%
Избори 5%
Етнически, религиозни, национални идентичности 5%
Международни отношения 4%
Политика и икономика 4%
Популизъм 3%
Европеизация 2%
Управление, власт 2%
Публични политики 0.7%

Схема 2

Тематични блокове

От множеството класически политологични проблемни области, списанието отдава предпочитание на две: партиите и институциите; политическата култура и политическото поведение.

В общество, което се учи да прави избори, би могло да се очаква по-фокусиран интерес върху тяхната технология. Такъв не липсва, без да е особено проявен.

Перформативната сила на политическите – но и на политологичните – дискурси прави толкова по-значителен избора на обекти, върху които се концентрират те. Сред многобройните измерения на посткомунистическото общество списанието избира да се фокусира върху етническите, религиозните, националните.

Теоретичният свят на списанието напълно се вписва в описаното от М. Вебер разделение и разграничеване на икономика, религия, култура, образование, наука и т.н. В тази социална вселена на обособени сфери, списанието избира да хвърли мост към една – икономиката.

Дългият период, когато списанието не излиза, белязва навлизането в публичното пространство на две мащабни теми – евроеизацията и популизмът. Това вероятно обяснява повече от скромното им присъствие в теоретичния му свят.

В анализа на дискурса „мълчанието” е толкова многозначително колкото и говоренето, липсите са по-показателни от наличните теми. Има един ярък дефицит и това са публичните политики. Той не е – и не би могъл да бъде – случаен. Той е политологичен израз на определено разбиране за политика – и за политология. Разбиране, в което важно място заемат кампаниите, рекламата, изборите, а публичните политики липсват. Откриваме  политика, ориентирана към взимането на властта, не към отговорното й упражняване.

Историята на политологията –

по-видима от съвременната политология

Историко-теоретичен анализ  на класически текстове –това е центърът на първия блок. Ключова дума е класически – интересът към големите фигури в историята на политическите изследвания надхвърля вниманието към съвременни теоретични контроверсии, школи, направления.

Платон, Хобс, Лок, Бентам, Бърк са класиците, които привличат вниманието на съвременните български политолози. Метрополит Симеон въвежда дебата на Маркс с неохегелианците. ХХ век е представен доста схематично с Р. Михелс, Х. Маркузе, Х. Аренд, Р. Дал. Има подчертано желание за плурализъм, за анализ и на либерализма, и на консерватизма, и на социалната деморация.

Този класически прочит на класиката заема една трета (35%) от теоретичния блок. Създава се впечатление, че българската политология не търси източници и вдъхновение за обновление чрез по-близко вглеждане в съвременни автори, школи, контроверсии.

Почти половината от теоретичния блок (45%) разглежда понятия. Статиите се разполагат в широкото поле между два противоположни полюса. На единия – особено в началото на 90-те години – е свръхупотребата на „митове”, „утопии”, „илюзии” като подход за мислене на прехода в „слаби” понятия, по-скоро и по-често в метафори. На другия полюс е амбициозна теоретизация с нови понятия, които се предлагат за апробация от академичната общественост (институционално-културния комплекс на А. Тодоров)  или с централни за собствената им концепция понятия като абстрахирането на Н. Найденов. В тази втора насока се включват и теоретични разсъждения за приложната политология (“Рисковете на предизборната прогноза” на Д.Димитров и Е.Дюлгерова), толкова по-интересни, защото публикувани в началото на демократичния изборен опит (1993).

В полето между тях е клъстерът от модернизация, демократизация, глобализация с някои неочевидни теоретични избори  – сред доста малкото сравнения се откроява това на България и Южна Корея. Предпочитанията са към по-широки и интердисциплинарни, отколкото към по-српецализирани политологични понятия. Този подход се подчертава и от факта, че дори когато последните присъстват, думата понякога се дава на социолози, за да ги дефинират (Н. Генов. „Левица, десница, център. Какво значи това у нас?”). Любимо теоретично занимание на политолозите от 90-те години е разграничението ляво-дясно, понякога с център, друг път – без.

Сред палитрата социологически и философски понятия, към които списанието определено има вкус, има някои интересни липси. Посткомунистическата политология е внимателно взряна в промяната, но не я концептуализира, например, чрез свобода.

Промяната на политологията в променяща се политическа среда заема подобаващо място – една пета от теоретичния блок. Два дебата на една и съща тема „Политическата наука и българското общество” през 16 годишен интервал събират едни и същи политолози (Д.Канев, Г.Карасимеонов, Д.Иванов, О.Минчев ), за да поставят проблеми и направят равносметка.

Тоналността в самореефлексията на политологията отново варира в широки граници: от умерената академичност в третиране на нейното университетско измерение (Г. Янков)  до трибунната полемичност (Св. Ставрев „Реалната политика предизвиква теорията на политиката, тя не реагира”).

Институционализация на демокрацията,

разпадане на човека

Вторият най-голям блок обхваща въпросите на трансформацията на посткомунистическото общество. Ключова дума наистина е общество, не само политика. Поставя се акцент върху човека: „разпадане структурите на човека” (Р. Ангелов, 1993); „българите 1 година след промените” (Е.Тодорова, М. Френкева, 1993).

Статиите в този тематичен блок биха могли условно да се разделят на дре групи: преход и демократизация.

Преходът се схваща изключително афективно: „краят на илюзиите”, „оптимизъм – песимизъм”, „разпад”. Микро-нивото е теоретичният избор на списанието: вглеждане в прехода през начина, по който той се преживява от гражданите. Последното понятие не изкристализира бързо в анализите, човекът е разбран не толкова като активна и отговорна позиция в публичното пространство, а като ценностен универсум: „ценностни системи в условията на преход”( М. Захариева, 1994). В същия дух Кр. Байчинска разграничава две трупи в българското общество: либерали и егалитаристи („Пътят към демокрация: свобода или равенство”, 1996).  В тази насока на тематизация елитът са не толкова политиците, колкото интелектуалците (Ив. Знеполски „Интелектуалците”, 1991).

Тези интерпретации на прехода са предложени предимно от социолози и културолози, политолозите се реваншират по отношение на демократизацията. Тя е теоретизирана солидно и систематично в няколко направления. Първото е анализ на state of the art,теоретична реконструкция на полето: Р. Коларова „Теории за преход и модели за преход” (1996). Другото направление е изковаване на понятия, с които по-фино да се опишат особеностите на посткомунистическия преход: протодемокрация (П.-Е. Митев, 1994).  Третата насока е компаративиска: сравнение на демократизацията в България и Португалия (Г. Карасимеонов, 1994).

Ясно заявени са два противоположни, хармонично допълващи се подхода: от една страна, методологически холизъм, експлицитно желание за обхващане на явлението в неговата цялост (Р. Донков „Процесът на демократизация в системни измерения”, 1994) и ситуиране на българския случай в него (Н.Вълков „Мястото на българския модел в теорията на преходите”, 1996); от друга страна, анализ на конкретни проблеми като вътрешнопартийната демокрация (М. Любенов, 2007), конституционализма и правата на малцинствата (Р. Коларова, 1994), консолидацията на демокрацията (Д.Канев, 1994).

Неустоимата привлекателност на имиджите

Най- интересен за анализ е третият тематичен блок – първите два са предвидими и „неизбежни”. Той е и най-показателен за разбирането за политология, което списанието утвърждава.

Какво идва след теорията и прехода? Имиджът.

Политическият език е предпочитаният вход в разнообразие от проблеми: политиката на идентичности и политиката на идеи (А.Кръстева, 1993), елита  (М.Петров), демокрацията и протодемокрацията (П.-Е. Митев, 1997-98).

Политическият език не е само призмата, през която се разглеждат разнообразни явления, той често е централен обект на анализа: тронните слова (В. Пенев, 1997-98), конфликтния дискурс в парламентарния контрол (Т.Буруджиева, 1997 – 98), образите и посланията на политическите кампании (А.Кръстева, 1992, 1993,2007, 2009).

Клъстерът медии-политика е предпочитано поле от политолози (Г.Карасимеонов, 1994, В. Пенев, 1994), журналисти (И.Инджов, 2007), изследователи на журналистиката (В.Табакова, 1995), културолози (Св. Кирилов, 1997-98).

Списанието е трибуна на развитие на интереса къэм политическата реклама и маркетинг (Т.Буруджиева, 1994, Л.Куновска и Л.Стайков, 1994).

Няколко причини обуславят високата относителна тежест на този тематичен блок. Първата и най-съществената е желанието на посткомунистическата политология за навлизане в нови територии, за обновяване на политическия инструментариум чрез прийоми от рекламата и PR. Втората е перформативната сила на политическите дискурси, която се проявява още по-мощно в недостатъчно изкристализирала политическа сцена. В тази динамична среда овладяването ресурсите на политическия дискурс става един от източниците на (само)конституиране на елита. Третата причина е обоснованият интерес към новия вид взаимодействие на политиците с новата конкурентна и плуралистична медийна среда.

И в този тематичен кръг има някои показателни липси. Медиите са схванати доста класически като преса и теливизия. Навлизането в проблематиката на Интернет политиката и е-демокрацията предстои.

Пиетет към парламентаризма

Политическите институции, естествено, присъстват, макар да следват – по теоретична тежест, –  а не да предхождат политическите имиджи.

Най-впечатляващата характеристика е яркият парламентаризъм – две трети от целия блок. Той е коонцептуализиран и като режим (Ив. Кръстев, 1995), и като институция. Парламентаарната институция е артикулирана в широко разнообразие от аспекти: от политико-правния статут на народния представител (Г.Близнашки, 1997 – 98) през еднокамерната система (Д.Караджов, 1994), питанията (Г.Близнашки, 1994) до научнити парламентарни служби (Д.Канев, 1997 – 98).

Списанието е пронизано от пиетет към парламентаризма. Той намира израз и в нормативния подход: „принципът на откритост в дейността на НС” (Г.Близнашки, 1995), „ВНС в спектъра на политическите ценности” (Е. ТОдорова, К.Гергов, Б.Ставров, М. Френкева, 1992).

Интересното е, че ключовата политологична проблематика за парламентарната институция е разгледана подчертано плуридисциплинарно. Почти половината от статиите са дело на юристи,[8] четирима социолози са включени с резултатите от проведено ЕСИ.

На президентската институция е отредено значително по-скромно място – една пета от тматичния блок. Логично е, че американският президент е анализиран чрез пълномощията си ( П. Шопов, 1996), любопитно е, че българският е представен чрез имунитета си (Б.Велчев 1997 – 98).

Политическите партии са анализирани и в сравнителна перспектива (Г. Карасимеонов „Политическите партии в посткомунистическите страни”, 1995), и в българския им вариант (А. Иванов „Програмите на политическите партии в България”, 1994; Ив. Кръстев „Структура и перспективи на партийната система в България”, 1995; дебат „Политическите партии във функционирането на демокрацията в България” с участието на Г.Карасимеонов, П.-Е.Митев, А.Тодоров, А.Кръстева, 2009).

От апатията до демократичния етос

Всяка десета статия разглежда политическото поведение.  Конституирането на самия предмет изисква известно време, затова първите статии в тази проблемна област се появяват в 1993 г., но оттогава присъстват трайно в списанието.

Могат да се обособят два тематични кръга: електоралното поведение и българската политическа култура.

Интересно е, че почти липсва сравнителната перспектива. Дори когато „чуждото” присъства в анализа, то не  е външна реалност, с която се сравняваме, а вътрешен референт, чрез който се самоконституираме: ”Свое” и „чуждо” в българското политическо съзнание” (Св. Страшимирова, 1993).

Аналитичните усилия са съсредоточени върху улавяне спецификата на българския избирател (Д. Димитров и Е.Дюлгерова „Променят ли българските гласоподаватели своите ориентации?”, 1993;И.Парчев „Българският избирател”, 1995; А.Тодоров „Електоралната мобилност: българският нвариант”, 1995). Българският избирател е артикулиран в две основни перспективи: възрастова и джендър. Младите, дори най-младите – юношите – и ролята на политическата социализация за формиране на политическите им предпочитания привличат вниманието на изследователите още по  време на изборите за ВНС (Цв. Марков, 1993). Т. Коцева въвежда джендър аспекта в с въпроса какво следва след феминисткия социализъм (1993).

По-широко е разгърната по-широката тема за политическата култура: от полемичния патос на Т. Танев „Опит върху политическите превъплъщения на източноевропейския Хамлет и методологическите прблеми на новия Шекспир” (1994) и Д.Ченешев „Естетическото насилие – начини на противопоставяне”(1996) до умерената аналитичност на А. Тодоров „Политическата култура в модерна България” (1993), С. Янев „Политическият човек. Социология на политическите убеждения (1994) през „Демократичния етос в посткомунистическа България” на Ж.Владимиров (1996) и дебата върху българската политическа култура (2009).

От избирателните системи до изборните послания

Най-любопитното за този блок е нарастването на интереса към проблематиката на изборите през последните години. Мнозинството са публикувани през 2007 г. и 2009 г.Това е първата и единствена изненада. Анализите се разгръщат в предвидима широта, обхващащи всички избори – парламентарни, президентски, местни, европейски. Тематиката варира от „технологични” въпроси като „цената на мандата” при различните методи (В. Коркинов, 1994) и реформите в избирателните системи (П.Георгиева, 2009) през конюнктурни, но важни за разбиране динамиката на политичееската ситуация въпроси като „стачката и изборите” (Г.Карасимеонов, П.-Е.Митев, А.Тодоров, Ж.Георгиев, 2007) до образите и посланията (А.Кръстева, 2007, 2009).

Политика на идеи или политика на идентичности

За разлика от предходния тематичен блок, издържан изцяло в политлогична перспектива, етническият е интердисциплинарен. Преобладават социологически и социално-психологически изследвания, някои в духа на народопсихологията с ключови думи като етнически характер и национална психика (К. Рамчев, Л.Стаменков, Б.Боголюбов „Източнородопските мохамедани”, 1991), други търсещи по-гъвкави обяснителни схеми (Б.Стоянова-Бинева „Етничността в Пиринския край: утвърждаваща се социална категория, зараждащо се етническо малцинство”, 1993), трети  комбиниращи възрастови и етнически характеристики (Св. Христова разглежда етническите различия през призмата на 3 поколения българи и цигани, 1993).

Политологичната перспектива – управлението на етническите различия – е по-слабо представена. Тя присъства в теоретичния план на сравняване на двата модела „политика на идентичности и политика на идеи” (А.Кръстева, 1997 – 98) или в разглеждането на конструирането на многоетнически държави като Русия  (А.Иванов, 1993).

Популизъм vs демокрация

Ако има една проблематика, в която политологията изпреварва политиката, то е по отношение на популизма. Тематиката присъства още в първите години, въведена от Е. Иванова “Популизъм и легитимност” (1994) и Кр. Станчев „Икономическият популизъм в България” (1994). Тя бива активизирана и през новото десетилетие, както с анализ на „Атака – между национализма и популизма” (Кр. Жечева, 2007), така и с задълбочения политологичин анализ на видовете популистки партии на Св.Андреев (2007).

Европа – утопия или реалност

На противополжния полюс е европеизацията. Темата е застъпена повече от скромно. Вероятна причина за това е, че списанието не излиза дълъг период от време, което е най-интензивната подготовка за присъединяването. Тази причина не е достатъчна за обяснение на съществената липса, още поваече че в България няма специализирано политологично списание по европейска интеграция.

Проблематиката присъства в типичната за 90-те години терминология: „Обединена Европа: утопия или реалност” (В. Тодоров, 1995), както и в политологичния анализ на институционалната система на ЕС (К. Христова „Европейският парламент”, 1996) и на взаимоотношенията на ЦИЕ с ЕС (Кр. Николов, 1996).

Политика без публични политики

Най-фрапантната липса е систематичното игнориране на публичните политики. Статията на Т. Томова „Структурна реформа на социалната държава в България” (1997-98) е сред много малкото изключения, които потвърждават правилото.

Българските политолози за българската политология

Образът на политологията – както и на всяка научна дисциплина – се изгражда от две характеристики: нейната продуктивност и нейната използваемост. Как българските публикации стимулират български автори, как последните ги вплитат в свои търсения и анализи – един от множеството въздможнши отговори на тези въпроси дават цитиранията[9].

Първата констатация е нелицеприятна – българските автори цитират нерегулярно български автори.  Множество статии въобще не се позовават на други български изследвания, средно две статии цитират една. Една от причините е, че има не малко статии, в които няма никакво цитиране. Това поставя въпроса за жанра на публикациите, за предпочитание към есеистичния стил. Друго възможно обяснение е пионерският дух или самочувствие на някои автори, убедеността, че радикалната новост нама нужда от позоваване на други научни резултати. Няма нужда да припомням, че дори Айнщайн в революционната си теория на относителността цитира свои предшественици.

Фактът, че много автори не цитират, не трябва да умаловажава уважителното отношение на техни колеги към постиженията на българската политология.             Един автор цитира 11 свои колеги. Съвсем симетрично – и напълно контингентно – 11 автора цитират по една българска публикация. Четири публикации също правят сериозен преглед на съществуващата българска литература, цитирайки по 6-7 публикации.  Останалите немногобройни цитиращи автори са в гамата 2 – 4 позовавания.

Таблица 3 и Схема 2

Процент статии спрямо броя цитирания

Брой цитирания Процент статии
1 34%
2 20%
3 4%
4 23%
6 7%
7 7%
11 4%

Цитираните автори имат сходна структура както авторите в списанието – като правило се явяват епизодично, само по един път. Двата факта безспорно са свързани. Интердисциплинарността, единичното присъствие на определени теми и подходи безспорно „разпилява” цитиранията, не се оформят клъстери или  ядро.

Кой е най-цитираният автор е въпросът, който вълнува не само акредитационните комисии, но и цялата академична общност. Безспорен „класик” в списанието, с цитати, надвишаващи 4 пъти следващите в списъка, е Георги Карасимеонов. Очевидно неговите книги Политическата система в България и Политическите партии са настолни за множество български политолози и sine que non при анализ на българската политическа сцена.

Няма „сребърен медал”, между 8-те цитирания за Г.Карасимеонов и множеството автори, цитирани еднократно, има само една група от автори с по 2 цитирания: Добрин Канев, Антоний Тодоров, Тодор Танев, Анна Кръстева, Румен Даскалов, Татяна Буруджиева, Николай Генчев.

Списание Политически изследвания – трибуна, а не форум

Краткият наукометричен анализ очертава този образ на българската политология, който намира израз на страниците на списание Политически изследвания – така, както е замислен като редакционна политика от своите издатели и както е пожелан като научна изява от своите автори. Той очертава няколко характеристики:

  • Списанието решава да направи централни за своята издателска политика централните проблеми на българската политика – посткомунистическия преход и демократичната консолидация;
  • Дори и в бурно на промени политическо време списанието устоява своя академичен характер със солиден теоретичен блок и достойно присъствие на историята на политическите идеи;
  • Най-впечатляващият парадокс на списанието е завидното място на политическите комуникации и незавидното място на публичните политики. Първият полюс на тази асиметрия се подсилва от интереса към избори, електорално поведение, партии. Почти нищо не компенсира липсата на публичните политики. Тематичната структура изгражда образ на политология, заета да съдейства на политиката да спечели властта, не да я упражнява;
  • Другият парадокс е слабият „оборот” на политологичните публикации в политологичните изследвания.  Българската политология още не работи за своята общонст. Публикациите са индивидуална изява на авторите, не включване в научен дебат, вписване в школи и направления или обратното, влизане в контроверсии. Правилото за позоваване на основните публикации в областта като предпоставка за сериозна заявка за акедемичност и новост, което се счита за универсално в множество дисциплини, не се прилага систематично на страниците на списанието. Цитирането на български автори е около или под  критичния минимум – по-малко от едно позововане на статия.

Списанието успява да утвърди ролята си на трибуна – както за солидни теоретични изследвания, така и за актуални политически анализи. То все още има да изгражда ролята на форум, на продутивен диалог между изследователи, на израз на динамична и активна политологична общност.


[1] Рък. на Деп. по политически науки на НБУ.

[2] Krasteva A. et A. Todorov (dirs) Sciences politiques en Bulgarie. Sofia, 2010.

[3] Поради нерегулярното излизане на списанието и непълното му комплектуване от библиотеките не е изключено да има броеве, които да не са включени в базата данни.

[4] За целите на изследването кръглите маси и дебатите се броят като колективна статия с няколко автора.

[5] Изследването включва само съвременните български автори.

[6] През 2009 г. беше проведена голяма кръгла маса „80 години специализиран философски печат в България” с участието на главните редактори на всички фисолофски и някои други интердисциплинарни списания, докладите бяха публикувани.

[7] Тематичното разпределение е напълно индуктивно, то отразява проблемното разнообразие на публикуваните текстове и няма нищо общо със систематична класификация на политическите науки.

[8] Почти само на един юрист – Г.Близнашки.

[9] Базата данни и анализът на списанието обхваща само цитирания на българските автори, защото те най-плътно се доближават до задачата да се реконстуира наукометрично българската политология.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s