„Океан“, „Аватар“ или от картезианската към контемплатативната парадигма

Как да се разкаже Океана[1]?

Когато дъщеря ми за първи път видя морето, тя остана зашеметена, остана часове безмълвна, не можеше да откъсне очи и накрая изтича да ни съобщи откритието си: „Няма край, няма край…”
Точно този ключ избира Жак Перен във великолепния си и величествен филм: не анализа, а изумлението, учудването, възхищението. Той не иска да обяснява, а да се изненадва, наблюдава, открива.

Как да се разкаже океана? От безбройните начини Жак Перен се спира на два: живота и разнообразието. Логично, защото океанът не е представен като нашата природа, а като нашето огледало. Огледало, в което се търсим, което умножава и извисява всичко, което ни въодушевлява: изобретателност, неизчерпаемост, красота. Алхимия, в която и  грозното става красиво: риба с отблъскваща муцуна, която ни интригува като маска от екзотичен ритуал. Един свят на изненадваща допълнителост и хармоничност: свят, в който малките и слабите трябва да бягат от големите и силните, но в който по-често хищниците са защитници, най-слабият придружава и се ползва от най-силния, а силният има нужда от слабия.

Политическият дискурс не минава само през думите и дидактиката, а и през импресионизма и поетиката.

Интервю на Jacques Perrin

.-Le Monde Magazine,  23.01.10.

Както и в Аватар, в Океан човешкото е предимно деструктивно, технологията – унищожителна, замърсяваща: в буквалния точно толкова, колкото в преносния смисъл. Няма връщане към цивилизацията, тя е напълно детронирана като ценност и аткрактивност. Пътят е радикалното й напускане: към живота на аватарите, към чистота на океана.

Нео русоизъм, призив за изобретване на постцивилизационното природно.

Картизианският поглед артикулира света, за да го анализира, обясни, промени.

Конфуцианството привижда възможността за хармония в отсамното, не само в отвъдното. Западното социално мисли себе си като пространство на противоречия и противоборство, хармонията е евакуирана в отвъдното.

Човекът, плуващ до акулата в жест на примирение между двата свята, като символ на непостижимия стремеж за хармония и възвисеност.

Новата контемплативна парадигма, в която човек се смирява, за да съзерцава. В която хармонията от източна става и западна ценност, но която продължава да не може да не се приюти в социалното.

И създава своите еко-утопии.


[1] [1] Oceans, филма на Jacques Perrin, актьор, продуцент, сценарист.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s