От екстремизъм към популизъм

От екстремизъм към популизъм

„Пениксът възкръсна”  е последната просташка шега на Жан Мари льо Пен. Като се остави настрана вулгарността на лидера на Националния фронт във Франция, няма как да не се отчете, че крайнодясната му партия продължава да изненадва анализаторите. Броени месеци преди местните избори във Франция публикациите звучаха повече от камерно за симпатизантите на крайната десница: „Хипотеза за причините за по-малката привлекателност на идеите на НФ[1]”; „Подкрепата на французите на идеите на НФ намалява.”[2] Социлогически изследвания илюстрират намаляване подкрепата за основните тези на НФ: поддръжниците на твърдението „Не се защитават достатъчно добре традиционните ценности във Франция” намалява от 73% през 2002 г. на 65% през 2010; днес само 44% считат, че „има твърде много имигранти във Франция” срещу  59% преди 8 г., съответните цифри относно „Трябва да се възстанови смъртното наказание” са 30% срещу 36% през 2002 г.[3]

Предвижданията за траен спад на НФ не се сбъдват. НФ спечелва повече от 11% на първия тур на местните избори на 14.04.10, което му позволява да се яви на втория. Изследователите знаят, че не трябва да се доверяват на цифрите за обществената подкрепа на екстеримистките партии и да ги интерпретират изключително внимателно, но независимо от това се подвеждат. Респондентите на социологическите проучвания не обичат да признават, че са избирателите на НФ. Точно този ефект на скрит вот се случи през март 2010 г. От  4.29% от президентските избори (2007)  и 6.34% на европейските избори по-малко от година преди това (юни 2009) вотът за НФ скача на 11.74% [4]

2 223 760 гласа.

На какво се дължи тази смайваща жизненост и способност за обратимост на отрицателните тенденции? Ще спомена основните.

Първата е неуспехът на стратегията all inclusive Никола Саркози, желанието му да си присвои основните теми на НФ – сигурност, имиграция, национална идентичност и така да привлече неговия електорат. Това е радикална промяна спрямо политиката на Жак Ширак преди това, който обосновава необходимостта от „санитарен кордон”, от ясно разграничение между класическата и крайната десница, от отказ за заиграване с крайнодесни теми в името на електорални цели. Саркози ревизира тази позиция и развива идеята за „некомплексирана” десница, десница, която не обръща гръб на избирателите на НФ, а се вслушва в техните тревоги и проблеми. Двата големи жеста, които Н. Саркози прави към крайнодесните избиратели, са създаването на Министерство на имиграцията и националната идентичност, както и лансираният през 2009 г. дебат върху националната идентичност. Тази стратегия проработва на президентските избори през 2007 г., ефектът й продължава след това и на европейските (2009), но икономическата криза и разочарованието от политиката на управляващите връщат избирателите при НФ през 2010.

Изключително важна причина е „олевяването” на дискурса на крайнодясната формация. Мартин льо Пен обича да подчертава, че НГ е „гласът на тези, които нямат глас” и не престава да говори за французите, които са бедни, безработни и страдат ежедневно. Самата имиграция крайнодесните все повече разглеждат в социална светлина: докато безработицата нараства, не може да се прилага позитивна дисткриминация за имигрантите, „това е срамно.”[5]коментира вице-лидерката в типичния  патетично-обвинителен дискурс. В множество интервюта Мари льо Пен развива тезата, че „днес е по-добре да имаш чуждестранно име, това е един обърнат наопаки свят, в който французите  не се чувстват у дома си в собствената си страна. Културното допълва социално-икономическото: „Във все повече училищни столове не се сервира свинско – имигрантите налагат своите традиции, култура, ритуали на французите, докато би трябвало те да приемат френските ценности.” Червена нишка в цялостната политическа комуникация на НФ е представянето му като изразител на автентичните френски републикански ценности. Лозунгът по време на кампания 2010 е: „Да на републиканското равенство, Не на позитивната дискриминация”

Крайнодесните партии винаги се формират около харизматични личности. 81-годишният Жан Мари льо Пен е обявил, че излиза от електоралната и активната партийна политика. Дъщеря му Марин льо Пен вече е зам.председател на партията. По-същественото е, че се очаква тя да осъществи тази съществена промяна, на която е посветен и настоящият текст, а именно трансформирането на националистичната и ксенофобска крайна десница в по-приемлива патриотична десница, привързана към традиционните ценности.

В изборна ситуация бащата и дъщерята прилагат ефикасно разделение на труда: бащата говори за „нашествието на имигрантите”, дъщерята – за „държавата на благоденствието”.  Жан-Мари льо Пен развива темата за „миграционното цунами”, за ислямизма като „първородния син на имиграционизма”, за търсещите убежище като „престъпници”, Марин льо Пен също никога не проппуска имиграцията, но обръща внимание и на безработицата и социалните проблеми. Синхронът е толкова впечатляващ, че някои коментатори ги наричат „Фамилният фронт”[6] По отношение атрактивността и забележителността на присъствието Марин льо Пен също има необходимите ресурси – адвокат, блестящо владееща политическия език, със способност да налага своята гледна точка, да „води” журналистите, вместо да се оставя те да я водят. Марката „льо Пен” продължава да тежи и да гарантира място на авансцената

НФ, както и всички крайно десни партии, имат един незаменим съюзник – кризите, разочарованието на широки слоеве, неудовлетвореността от реформите.

Връщането на НФ в центъра на политическата сцена поставя въпроса за другите партии със сходен профил. Западни изследователи констатират две противоположни тенденции: радикализизиране на Изток и омекотяване на Запад[7]. В Унгария антисемитската и ксенофобска Jobbik вече има трима европейски депутати. Националната словашка партия в Словакия е в управляващата коалиция.

На Запад радикалната десница навлиза в нов етап. Целта е да да не се пресича сигналната „жълта линия”, отвъд която се прилага етикетът „екстремистки”. Популизмът се оказва по-привлекателна платформа: народът знае по-добре това, което елитите не разбират, защото не го и преживяват. Острието е насочено както към националните, така и към европейските елити. Брюксел бива конотиран отрицателно и при това много отрицателно. Националните елити биват обвинявани в предателство към националната идентичност, във фаворизиране на мултикултурализма и исляма.

Най-пресният пример е щвейцарският референдум върху минаретата. В Австрия две от областите вече има „анти-минаретни” мерки.

Радикалнта и популистка десница има партийно представителство в множество европейски страни[8]. Партията на датския народ вече почти десет години е парламентарната опора на либерално-консервативното правителство. Партиятана прогреса е втората в Норвегия,  Демократите на Щвеция набират сила. Ако Холандия десетилетия развяваше знамето на мултикултурализма, днес политическият й пеизаж е ярко белязан от антиислямската Партия на свободата на Geert Wildеrs.

Гърция също се включва в крайнодесния хор с Православната народна аларма, както и Великобритания с Британската национална партия. Австрийската партия на свободата остава на политическата сцена и след смъртта на лидера си Георг Хайдер.

Ще успее ли Северната лига на Умберто Боси да се утвърди като най-голямата дясна партия в Северна Италия? Вторият тур на местните избори на 29 март 2010 дават положителен отговор на този въпрос. За първи път в своята история Северната лига, съюзник на партията на С. Берлускони, получава председателството на Венето и Пиемонте, две от най-богатите области, но и едни от най-засегнатите от кризата. В национален план Северната лига получава 12.7%, във Венето води с впечатляващите 31%.  Повече от солидни са и резултатите в Пиемонте – 17%, а изключително показателни са 13% в традиционно червената Емилия-Романя. Умберто Боси със самочувствие и ирония коментира: „Левицата изчезна в Северна Италия. Нейните лидери трябва да се запитат защо работниците повече не гласуват за тях”.  И в този случай наблюдаваме политически лифтинг на лидерите и полиране на дискурса. Luca Zaia, министър на земеделието и поБедител във Венето не прибягва експлицитно до ксенофобски фигури, без да се разграничава от тях. Неговият рефрен е територията, местната идентичност. Той подпомага един телевизионен канал, който излъчва на местния диалект.  Включва се активно и в промоцията на продуктите made in Veneto. Политологът Стефано Бруно Гали обяснява успеха на партията: „Традиционните теми на Северната лига като борбата срещу имигтрацията и сигурността са подчинени на общата тема за идентичността на територията. Именно защото е обща, тя може да привлича от крайно ляво до крайно дясно.  Лигата разбира преди другите, че краят на идеологиите и кризата на централната държава  довеждат до териториализация на вота.  Партията става като териториална агенция, където се защитават местните интереси. Лигата успява да изработи дискурс,  в който сигурността на територията и защитата на традициите се явяват като убежище срещу несигурността на света.”[9] Залогът, естествено, не е идентичност, а икономика. Силна с новата си електорална подкрепа, Северната лига настоява за фискален федерализъм, за реформа, която би позволила на богатия Север да не подкрепя Юга.

Крайната десница се утвърждава като жизнен и траен феномен на политическата сцена. Новата стратегия на туширане на най-острите прояви на ксенофобия и екстремизъм, на дегизиране в популистки одежди има всички шансове да се окаже печеливша и още по-амбициозна. Нейната ефикасност е в два противоположни плана: да продължава да обира недоволния от имиграция, криза, елити вот, а в същото време все по-често не просто да бъде яростен критик на естаблишлемента, а да влиза и директно в  управлението.


[1] Montvalon. J.-B. Hypothèse sur les raisons du moindre attrait des idées du FN -Le Monde, 17-18.01.10

 

[2] Mestre A. et J.-B. de Montvalon. L’adhésion des Français aux idées du FN est en recul-Le Monde, 15.01.10.

[3] Пак там.

[4] Без да достигне високия си резултат от местните избори през 2004 г. – 14.7%.

[5] Цитатите са от дебата на министъра на имиграцията и националната сигурност Ерик Бесон и Мари льо Пен по френския Канал 2, от нейно интервю в парламентарния канал, както и от други публични изяви в периода януари-март 2010.

[6] Le Front familial.- Le Monde, 16.03.10.

[7] Rentenberghem M. van. La nouvelle droite populiste européenne prospère sur la dénonciation de l’islam.- Le Monde, 18.03.10.

[8] Ibid.

[9] Ridet Ph. En Italie, las Ligue du Nord s’apprête à prendre les commandes de la Vénétie.- Le Monde, 19.03.10.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s