E-КАМПАНИЯ БЕЗ Е-ПОЛИТИКА?

Не е възможно да не бъдеш мултикултуралист в епохата на Бенетон, кока кола, С. Хънтингтън (Maturtik 1998). Не е възможно да не бъдеш е-политик в епохата след обамамания. Не е възможно да не бъдеш „свързан”, да не си така  плътно във вирталното, както в реалното [1].

У нас тази невъзможност все още е твърде релативна, все още повече са политиците, които ползват Интернет не за политика.

За  изследовател, изкусен от границите като мен, е-политиката се явява като праг. Праг, който отграничава вътре и вън, но и който създава любопитни хибридни форми на вън-вътре и вътре-вън.

Умберто Еко разказва следната любопитна история. Козобон, един от персонажите в Махалото на Фуко,  в нощта на 23 срещу 24 юни 1984 г. след окултна церемония в Музея на приложните изкуства и занаятите в Париж тръгва като обсебен по улица Сен Мартен. Авторът с географска скрупульозност проследява маршрута му до площада на Вожите. За да напише този параграф, Фуко минава този маршрут много пъти, все нощем, с диктофон, за да записва това, което привлича погледа му и задържа вниманието му. Авторът си купува и софтуеър, който му позволява да види времето във всеки момент и във всяка точка. Фуко проверява дали през юнската нощ на 1984 г. има луна и какво е мястото й на небето. Тази взряност в детайла не е за да трансформира Еко в Зола, не е за да превърне постмодернизма на ХХ век в реализма на ХIX. Това са техники, чрез които авторът „влиза” в средата и персонажите си.

Естествено, историята не завършва, а започва с публикуването на романа. У. Еко получава писмо от читател, който го уведомява, че е отишъл в Националната библиотека и е изчел всички вестници от 24 юни 1984 г. Така той открива, че на една от улиците, по които минава персонажът, е имало пожар. Читателят пита Еко защо Козобон не е видял този пожар (Eco 1998, с. 76 ).[2]

Този литературен пример е подходящ увод в моята тема по три причини:

• Той прекрасно илюстрира колко незабележима и невидима е границата между реалното и въбразеното, в нашия случай ще бъде между реалното и виртуалното;
• Той показва колко интензивни и изключително високи са очакванията, изискванията, дори претенциите. Очаква се въображаемото да бъде толкова вярно, достоверно, истинско колкото реалното. Ние непрестанно ще се сблъскваме с настояването виртуалното да бъде не само толкова, но и по-истинско от реалното.
• Отговорът на У. Еко на читателя въвежда в третата причина. Писателят отговаря, че Козобон сигурно е видял пожара, но поради тайнствена причина не го е споменал. В повествование, наситено с мистерии, заговори и загадки, една повече само подхранва въображението, подканва го да търси да я разкрие. Виждаме, че няма  ясно разграничение на ‘наивни’ и  ‘изкусени’, едните не различаващи границата, а другите ясно стоящи от едната й страна. У. Еко се включва в играта, така както е-политици и е-граждани се вписват в пресичащите се мрежи и светове на виртуалност и реалност.

Към коя социално-политическа визия се доближава дигиталната вселена: Хобсовото състояние на всеки срещу всеки или Локовите договорни отношения? Блогосферата нова форма на спонтанния ред на Хайек ли възвестява? Наблюдаваме ли кибербалканизация и киберапартейд (Р. Путнам)? Блогосферата по-сегрегирана ли е от другите политически пространства?

Трасфрормира ли се демокрацията при Интернет-изацията? Става ли по-делиберативна демокрацията, като премине през Интернет? Става ли по-легитимно представителството, когато общуването граждани – политици е и виртуално? Стават ли по-активни гражданите,  защото по-лесно посещават форуми отколкото митинги и sit-инги? Нараства ли доверието на гражданите към политици, когато и едните и другите са „свързани” в дигитални пространства?

Форматът на този текст е твърде кратък, за да може да постави фундаментални въпроси. Амбицията му е значително по-скромна: да анализира автономизацията на Интернет кампанията като все по-самостоятелен и значим елемент на предизборните кампании.  Като case study ще взема избори 2009. В рамките на половин година бяха проведени първите редовни европейски, парламентарни избори, както и частични избори за кмет на София. Разнообразието от избори в сгъстено политическо време прави практиките им сравними. Интернет кампаниите ще бъдат анализирани на фона на изграждането на политическата блогосфера у нас. И Интернет кампаниите, и блогосферата ще бъдат поставени в перспективата на демократизацията: „сдобряват” ли се гражданите с политиката  в е-пространството; стават ли е-политиците по-отговорни и отворени в е-комуникациите.

Жанрът ще е „импресионистичен”. Невъзможността за разгръщане на систематично изследване в камерен формат ще бъде компенсирана с вглеждане в щрихи, които ми се струват любопитни и носещи тенденции, както и с опит за измерване на температурата и диагностициране на общата атмосфера на политическата блогосфера.

Ако трябва теоретично да реконструирам вижданията и дебатите за е-политиката, бих откроила два полюса.

Единият черпи сила от „ силата на основополагащия мит на политическата блогосфера” (Drezner and Farrell 2008)  с трите й стълба. Първият постановява, че блогосферата влияе, при това влияе чувствително, а това влияние има потенциал за промени както по отношение на политиката, така и на публичните политики. Вторият стълб на това високо разбиране за блогосферата е свързан с доверието, от което се ползва, с вярата, че “блоговете са по-достойни за доверие от традиционните медии”  (Jonson and Kaye 2004). Това доверие се крепи на третия стълб, а именно на демократизиращия ефект на новите технологии: „използването на информационните технологии прави по-осезаеми свободите, гражданските права и самото понятие демокрация (Masucci 2006, с. 39).

Вторият полюс проблематизира тази сила – не защото иска да я отрече, отхвърли или подцени, а защото иска да разбере доколко наистина тя се случва, но второ, по-съществено, как, кога и защо Интернет успява да влияе на политиката (Drezner and Farrell 2008).

Тази полярност  още не е симетрично проявена в родните размисли и дебати за Интернет политиката. Те са толкова силно привлечени от първия полюс, че вторият засега остава доста маргинализиран.

Именно това „очарование” на е-политиката е ключът за разбиране на разнообразните й, често противоречиви употреби у нас.

Интернет – смисълът на кампанията

Започвам с този проблем по две причини: онтологична и „идеологическа”. Първо, защото наистина можем да уловим началото на тенденция на автономизация на Интернет кампанията. Втората причина е „идеологизирането” на тази тенденция.  Употребявам термина в смисъла на Карл Манхайн като система от възгледи, ориентирани към едно идеално бъдеще, и на Филип Бро, който обяснява силата на идеологията не чрез нейната правота, а чрез нейната мобилизираща способност.[3]

Интензивността на интереса, фокусирането на вниманието, обхвата на очакванията от революционизиращата роля на Интернет носят значително повече белезите на идеологическа и партизанска страст отколкото на неутрален анализ.

Кметски избори 2009 предложиха два интересни примера за размисъл в тази насока: ляв и десен.

Приз за най-ексцентрична политическа иновация на избори 2009 безспорно заслужават изборите за кмет на столицата. Там се лансира посланието за „лявото дясно”. Този оксиморон не беше познат на българския избирател, софиянци имаха честта първи да видят тази електорална иновация. „Ако Бойко Борисов има разум, той ще гласува за мен”. Не, това не беше част от кампанията на Йорданка Фандъкова, а на Георги Кадиев.

Ако науката за политическия маркетинг говори за позициониране, за идентифициране на основния опонент и разграничаване на своите послания от чуждите, Кадиев директно, систематично и открито се обръщаше към десния електорат. Тази парадоксална на пръв поглед тактика получи конкретен електорален израз: Кадиев успя да привлече 33% гласоподаватели, които не са упражнили правото си на вот на парламентарните избори от юли 2009 г., 27% от избирателите на други малки партии, 15% от тези на РЗС, 5% от избирателите на Атака и Синята коалиция и дори 3% от електората на ГЕРБ[4].

Интернет, естествено, не е причината, но е една от възможностите, която направи възможна тази политическа иновация – ляв кандидат, обърнат към десен електорат. На първото официално равнище – очакваните, предвидими слогани и образи, почти буквално повторение от кампанията на Румен Овчаров от парламентарните избори през 2005 г..[5] На друго равнище стратегията се разгърна в пълната гама от умереното съблазняване – „Аз съм алтернативата на статуквото” – до откритото призоваване към разума на Бойко Борисов и неговия електорат.

Интернет беше привидян като ново пространство,  по-неутрално, по-малко белязано от класически политически кливиджи, по-любопитно към по-екстравагантни политически тактики.

Другият пример е и с противоположен цвят, и с противоположен патос. Щабът на Йорданка Фандъкова привидя блога като мястото, което да „подреди” кампанията, да приоритизира разнообразието от събития, да произведе кохерентност и смисъл.

Ал Гор – а и не само той – прекара последните 24 часа преди президентските избори[6] в непрестанни срещи с избиратели. Голямата американска страна позволява на отдадените на политиката като призвание политици да са все в ден. Родната ни страна е несравнимо по-малка, но и още не съм срещнала политик, който да съжалява, че няма 24-часов ден, за да го посвети на общуване със своите симпатизанти.

Дори и у нас, основните претенденти имат интензвна поредица от срещи. Интернотът може да се „загуби” в пъстротата от ленти, които кандидатът реже, от обекти, които открива, от срещи, които осъществува. Още по-трудно е да се прозре смислена връзка между тази хиперактивност и програмата, където кандидатът предлага своята визия – за града, страната, Европа, според случая.

Такава връзка се опита да създаде предизборният блог на Фандъкова. Всеки ден той открояваше една тема, например , „Спорт срещу стрес”, „Студентите – източник на иновативност и инициативност”,  „Интелигентни системи за управление на транспорт”. Тези акценти са като хипер текст, който отпраща към тематични блокове в програмата, като ги „превежда” на по-краткия, динамичен и атрактивен език на Интернет. А като свръхзадача прави усилие да превърне блога във форум, не просто да „брифира” интернота за програмата, но да поведе диалог с таргетирана аудитория. „Спорт срешу стрес”  е тама, която се уплътнява, само когато във форума се включат спортисти, треньори, преподаватели в НСА, спортни журналисти.

Двата примера са много различни: първият се отнася до периферията на кампанията, вторият – до нейното ядро. Единият се опитва да води втора, „алтернативна” кампания, другият се опитва да „стегне” кампанията, да я превърне от разноцветен калейдоскоп  в разпознаваема картина, да изгради мост между отделните елементи и да ги обвърже в обща логика.

И двата примера натоварват Интернет с големи очаквания и свръхзадачи.

Интернет като имидж

„Как кандидатите можат да използват Интернет, за да спечелят през 2010”, “Вие може и да не сте онлайн, но вашите опоненти вероятно са”, „Интернет е навсякъде”, „Targeted online outreach + Down-Ballot Candidates = a Perfect match” , “Започни от самото начало” (How candidates… 2010 ).

Политиците са бомбардирани от тези призиви и инструкции, които носят едно ясно и императивно послание: Или си в мрежата или не си в играта!

Наблюдателите единодушно отбелязват, че само половин година преди изборите през 2009 г. на пръстите на ръката се броят политиците с профили във Фейсбук и блогове. Николай Младенов е емблематично име на роден е-политик . Месеци по-късно картината радикално се променя и Фейсбук става оживено място за политически присъствия, послания, провокации (Бошнакова 2009, Александрова 2009 ).

Политиците и партиите „влизат” едновременно, с линкове, които директно водят от едните към другите. Фейсгрупите на феновете силно се конкурират от социалните мрежи на противниците: „Да спрем ДПС”, „Обзалагам се, че мога да намеря 10 000 души, които не харесват Станишев”,  „Бойко и Костов ще закопаят България”.

Тези прояви са неизбежни и очаквани. Политиците са подложени на троен натиск: на щабовете, които искат да професионализират, модернизират и данимизират кампаниите; на партиите, които са загрижени и за своя, и на елита си имидж; на е-избирателите, които очакват кандидатите в „собственото” си е-пространство.

По-любопитно е какво става след „влизането” на политиците в Интернет.  Там траекториите се разделят на две форми: циклична и линейна.

Участниците в първата „излизат” от Интернет така бързо, както са и влезли. Е-престоят е ефемерен и не оставя следа. Така, както и е-присъствието не е оставило следа. Техните сайтове и блогове просто препечатват интервюта и дописки от традиционните медии.

Политиците излизат от Интернет по различни причини. Едни – защото го считат за атрибут на избори, не на регулярна политическа дейност. Други – по по-съществени и по-негативни съображения. Те считат, че новите форми на участие и политическа интерактивност могат да подкопаят тяхното политическо първенство. Тук е и най-голямото предизвикателство към е-демокрацията: „ангажирането на политиците с гражданите по време на самия партиципативен процес е ключово, така че участието да не остане само ритуал” (Nixon P., V. Koutrakou and R. Rawal 2010, с. 220).

Тази първа група политици влиза в Интерен преди избори и излиза след тях. Следващият цикъл се определя от изборния камендар.

Други политици, въднъж влезли в мрежата, остават в нея, изграждат и развиват е-профил и е-комуникации, постепенно започват да се превръщат в е-политици.

Първата група за момента решително води пред втората. „Всички обличат новите дрехи” (Кирова 2009), но повечето само за кампанията. За нея Интернет е елемент от предизборния инструментариум, функцията му е електорална. В най-добрия случай той се мисли в перспективата на е-комуникацията, не на е-демократизацията.

„Цикличните” е-пришълци все още дават тон у нас. За тях Интернет не е политика, а имидж.

Интернет на дисидентите?

Неустоимият чар на Интернет е пионерният дух, навлизането в нови територии, завладяването/конструирането/създаването на нови пространства. Виртуалното е по-свободно, а тази свобода изкристализира в алтернативност и дисидентство. Няма пространство без контрол и власт, но социалните мрежи създават повече възможности за алтернативи. Дори заради това, че много от тях възникват отдолу. Докато върховете се мобилизират, употребите се множат. А и интернотите са по-грамотни и изобретателни от контрольорите.

Ще взема три съвсем различни примера. Първият е създаване на Фейсгрупи от членове на партия, несъгласни с политически решения на ръководството си.

На кметските избори в София ДСБ застана зад кандидатурата на ГЕРБ за Й. Фандъкова. Политическата логика на този избор е обект на друг анализ. За настоящия същественото е, че във виртуалното по-отчетливо прозвучаха дисидентските гласове.

Симпатизанти на ДСБ, несимпатизиращи на решението на ръководството си, създадоха група „Кнут Хамсун за кмет на София”, в която опонират на кандидатурата на Фандъкова. Сравнението между норвежкия писател, носител на Нобелова награда за литература, и Йорданка Фандъкова звучи екзотично. Профилът на фейсбук феновете подсказва, че вдъхновението за този неочакван паралел не се е родило сред книжните библиотечни лавици за класическа литература, а от телевизионна реклама. Последното ни най-малко не променя политическото послание за полифоничност на гласовете и за мобилизацията на виртуалното пространство за формиране на дисидентски, несъгласни с лидерите си групи.

Подобни групи могат да са несимпатични на лидерите си със своето несъгласие. Те могат да бъдат и изрично толерирани, когато дадена партия иска да произведе разнообразие от послания  –  официални по традиционните информационни канали, различни – по виртуалните.   И в единия, и в другия случай те подсказват автономизацията на Интернет по отношение на функциите, които изпълнява и посланията, които разпространява.

Вторият пример е е-хуморът на младите социалисти.  Великолепният роман на Милан Кундера Шегата показва нетърпимостта на тоталитаризма към хумора. Най-невинна шега бива третирана като политическа провокация , авторът й обвинен и животът му – напълно разрушен.

Самият факт на избор на хумора като жанр по време на кампанията е симптоматичен за търсената политическа идентичност на БСП. Това, което е съществено за моя анализ, е мястото, което е избрано за неговото прилагане – Интернет.

На избори – като на видеоигра. Стратегията R.E.D, лансирана от Кирил Добрев, имаше за цел да създаде модерен, закачлив, игрови имидж. Очакваше се е-технологиите да подействат като магическа алхимична смес, след консумирането на която столетницата да се яви в пълен тинейджърски блясък.

Сайтът R.E.D пусна поредица от видеоигри. Хуморът е симпатичен, когато е и самоироничен: „политическите лидери са снабдени със специални функции. Сергей Станишев използва похвата „Байряк”, Бойко Борисов използва атака ”Пожарна”, с които поразяват масово противниковия отбор” (играта „Избори 2009[7]”).

Всички лидери са призовани на геймърския тепих: „Импийчмънт”[8] (Г. Първанов), „Игра с обръчи”[9] (А. Доган), „Да изкачиш Олипм”[10] (Иван Костов), „Юруковото кафене” (П. Юруков), „800 секунди”[11] (С.Сакскобурготски), но един е толкова юначен, че срещу него са създадени три филма: „Пожарникар”[12], „Да помогнем на Бойко”, „Избори 2009”.

Е-хуморът е любопитна илюстрация на стратегията на БСП спрямо Интернет. Още на президентските избори дигиталната кампания беше във висока степен поверена на младежката организация. Хем младите да се активизират, хем да не са съвсем в голямата игра. Така младежите имат пространство, за да експериментират и иновират. Те са удовлетворени от по-голямата свобода, лидерите са спокойни. Защото ефектът е положителен: изгражда се позитивен имидж на столетницата като модерна, високотехнологична, динамична.   А рискът е минимален: не съвсем столетните симпатизанти на столетницата не са сред най-ревностните сърфисти в мрежата. А повечето ревностни сърфисти в мрежата не са сред най-прилежните потребители на соцпослания. Така като в баснята за вълка и агнето, и разногласието се позволява/поощрява, и ефектът от него е минимален.

Интернет създава реална възможност за диверсификация на политически гласове.  В някои случаи тя е по отношение на жанра: хуморът – в Интернет, сериозната политика – на събрания. В други случаи тази възможност е актуализирана и за автентично политическо разногласие и защита на дисидентски неортодоксални позиции, и за политическа инструментализация на тази възможност. Виждаме втората систематично употребена. Виждаме и обещаващи елементи от първата. Дали е автентично тяхното съществуване и дали те ще очертаят тенденция, е амбициозна задача на бъдещи изследвания.

Най-оригиналният пример не за дисидентска, а за двойна политика, за кампания на две писти предложи К. Кадиев. Тя бе анализирана в първата част.

 

Интернет на интернотите?

Най-голямата изненада от последните кампании е отрицателният отговор на този въпрос. А самите отрицателни отговори са легион. Ще скицирам два от тях. Първият се отнася до политическото представителство на интернотите; вторият – до он-лайн връзката политици – граждани.

Успехът на Пиратската партия в Щвеция окуражи създаването на родни еквиваленти, още повече, че именно това е предпочитаната употреба на е-продуктите у нас .[13] Очаквано беше и у нас блогърите да помислят за политическо представителство, както и политици да се изкушат да заемат тази електорална ниша. Перформативната сила на политическия дискурс помага мислимия политически проект да стане реалност. Не се учудихме, когато инициативен комитет от блогъри и участници в интернет форуми издигна кандидатурата на Теодор Дечев за независим кандидат за кмет на София за частични местни избори. Не се изненадахме и на „позеленяването” на Интернет. Зелените и е-ценностите имат всички шансове да вървят ръка за ръка: и двете мобилизират образовани, често млади, незивисимо мислещи професионалисти; и двете избягват класическите политически кливиджи и стимулират политически общности около проблеми и каузи; и двете не са mainstream, а алтернативни.

Тази кандидатура можеше да се превърне в новина на кампанията : не в електорален, а в дискурсивен смисъл, не като сериозна заплаха за сериозните политически играчи, а като дебат върху е-демокрацията, е-политиката, е-участието.

Такъв дебат не се случи. Видимият израз на отказ от него беше изумителна: зеленият блогър Дечев изведе като един от своите приоритети ….просията.  Индустриализацията на този уличен занаят се привидя на Интернет-политика по-съществена отколкото е-демократизацията. Спамовете, просещи пари, са досадни, но не са проблем на дигиталната демокрация, а и просията в програмата на Дечев не е дигитална, а прозаично реална.

Виртуалното (и зеленото) може да бъде алтернативно, примери като последния го отпращат към маргиналното. Първият опит на Интернет партии пропусна възможността да въведе мощно и интересно е-политиката в кампаниите.

Вторият пример се отнася до трудното изграждане на комуникация между е-политици и е-граждани.

Е-политик с добра репутация и като политик, и като блогър, инициира онлайн дебат с младежи. В организацията активно се включват и собствените му експерти, и партията, и представители на младежки организации. Дебатът се получава.

Защо тогава го привеждам в частта, която проблематизира налието на продуктивна политическа е-комуникация? Една от причините е, защото изумително напомня някои комунистически практики. Много снимки и архивни филми от ancien regime показват усмихнати граждани с цветя и малки деца на манифестация пред мавзолея. Зад тези изрази на „спонтанно” участие  стояха многобройни щабове от комсомолски и партийни служители и дълги месеци систематична професионална подготовка.

За момента професионализацията на е-комуникацията между политици и граждани преобладава над интерактивността и ангажираността.

Основните кандидати създават свои Фейсгрупи. Тяхната численост няма никаква представителност, но основните разминавания[14] често биват потвърдени електорално.

Тези групи винаги се създават от щабовете и се супервизират от тях.

Щабовете и техните сътрудници – професионални и доброволни – са и типичният автор в блоговете на кандидатите. Разнообразието от позиции, теми и идентичности се генерира от тесен кръг експерти и симпатизанти.

Двата примера показват демократичните дефицити на Интернет кампаниите у нас.  Първият показва двойна липса: липса на разгърнат дебат за е-политиката; липса на политическа воля у самоопределилите се като Интернет политици да говорят алтернативно.

Вторият илюстрира, че дори когато имаме е-комуникация между е-политици и е-граждани, тя е повече професионален продукт отколкото политически диалог.

Интернет естествено принадлежи (и) на интернотите. Но все още не достатъчно в българските предизборни кампании[15]. И все още не достатъчно във високия смисъл на отговорна лична активност и демократично участие.

Нови медии, ненови манипулации

Един сайт разпространява малки видеофилми. В седмицата преди изборите[16] пуска по едно на ден: поддържа интереса по логикана на сериалите – гледаме единия и очакваме следващия епизод.

Малко видео с енигматичното заглавие „Софийска философия” ни показва ветеринар, който разказва за себе си:  като редови софиянец се ядосва на транспорта, чуди се къде да си води децата през уикенда. През цялото време вади, преглежда и връща в клетки котки. Неизкусеният от ветеринарството зрител не може бързо да различи пола, но след третото изречение вече няма съмнение, че става въпрос за котараци, защото ветеринарят обговаря всички ключови теми от програмата на Кадиев. Друго филмче от същата серия ни показва чистачка. Специфичен акцент маркира принадлежността към една голяма малцинствена група. Авторите знаят, че манипулацията е по-ефикасна, когато не е прекалено амбициозна, и не слагат в устата й засукани аргументи и партийни послания, а само ясното и кратко – кметът трябва да е мъж.

И така, шест софиянци, които въвеждат различни теми – таксиметров шофьор, който естестевно говори за непоносимия трафик в София, възрастна госпожа, която, също естествено, се интересува от пенсии и социални пмощи, чистачка, която ясно дава да се раазбере, че ромите няма да бъдат забравени, стига и те да не забравят да гласуват.

Филмчетата биват пускани в един сайт по едно на ден преди изборите. Няма ясни препратки, нито видима връзка, хората са обиикновени, като всички нас, говорят обикновено, лесно се идентифицираме, а какво съвпадение, че това, което казват, ясно и подредено е формулирано от Г. Кадиев.

Първата и най-съществена функция е фиксиране на основния образ на кметски избори в София 2009 – котараците. Имиджова заслуга на Кадиев е, че предложи този живописен анималистичен образ на корумпирани лобисти и успя да го наложи в ппредизборния дискурс. Харесаха го и журналистите, които неистово търсят ярки образи, и избирателите с чувство за хумор. Така кампанията наложи една чисто политическа асоциация между несвързани реалности и „котешкото” стана ляво. Затова филмчето показва като естествено, че професионалистът по котки – ветеринарят има ляв поглед към света. Той също като Кадиев се чуди къде да води децата си да се забавляват в тази скучна София, той самият вижда безброй проблеми – и с трафика, и с чистотата.

Кратките мисли на ветеринаря са превод на всекидневен език на политическата програма, послания и дискурс на  Г.Кадиев. Целта е електоратът да не „се загуби” в превода, а преводът на езика на неговите ежедневни грижи, тревоги, проблеми  не просто да му стане ясен, а да го отведе в желаната от политика и неговите политолози посока.

За да се преговори и затвърди този превод, след „панорамното” – програмно – слово на ветеринаря, другите персонажи от малките филмчета обговарят специфични теми. Това са класически приоми в политическия маркетинг на диференциране на посланията спрямо сегментирания по възраст, образование, професия, благосъстояние и т.н. електорат. Ветеринарят говори на всички, за да покаже как средният софиянец е срещу статуквото и следователно за неговата алтернатива. Таксиметровият шофьор също има важна задача: да обедини бедни и богати, пътници в традски автобуси и водачи на луксозни автомобили, млади и по-малко млади пред задръстванията, блокиращи града. Другите персонажи имат специфични, също толкова важни  мисии: да мобилизират съответни сегменти на електората. Ако има група, която гласува за кандидата на БСП, независимо кой е той, тази група – пенсионерите – трябва да бъде уважена и почетена със специално филмче. Кандидатите за кмет не са експерти по политики спрямо малцинствата и последните ги интересуват само във функцията им на гласопритежатели. В тази светлина само едно малцинство привлича интереса на електоралните тактици на левицата – многбройно, макар и не май-многобройното, но традиционно носешо гласове на БСП. Защитниците на човешките права биха се възпротивили от стереотипния стигматизиращ образ на ромката като чистачка, но политиката е прагматика и търси типичното и функционалното.

Този пример от кметски избори в София 2009 е любопитна илюстрация на използване на Интернет в търсене на нови форми на влияние върху избирателите. Тези форми могат да се отнесат към  soft манипулацията. Soft, защото са ненатрапчиви, посланията са умерени, Интернет разпространението – неагресивно.

Виртуалното бе използвано и за внасяне на хъс, борбеност и състезателност.  След историческия дебат между Кенеди и Никсът през 1960 г. свързваме кулминацията на предизборния сблъсък с телевизията. Интернет иновира и в тази сфера. Премиерата на он-лайн дебат между претенденти все още престои, изборите през 2009 направиха генерална репетиция.  Щабовете на Фандъкова и Кадиев премериха аргументи в он-лайн дебат. Сайтът, който инициира виртуалния форум, разпространи основните идеи, усилвайки видимостта на тезите и контроверсиите.

На кампания като на кампания: манипулацията бе мобилизирана и в по-hard форми. Щабът на Кадиев в Интернет, а самият той в телевизионен дебат тиражираха (дез)информацията, че в он-лайн дебата щабът на Фандъкова е поел ангажимента да направи ревизия на кметуването на Бойко Борисов. Учебникарски пример на приписване на противника на твърдение, което той не е казал, но няма интерес категорично да отрече.

Вторият пример отвежда към класиката в предизборните кампании, особено изкусени от дезинформацията и манипулацията. Интернет просто е едно ново пространство, в което се прилагат стари като политиката техники. По-любопитен е първият пример и именно той ще продължи да се развива. И там техниките не са нови, нова е нуждата от Интернет, от това мрежово, открито пространство, в което лесно можеш да качваш и разпространяваш информация.  Още повече такава, написана в неговия  жанр – кратък, любителски, игрови.  Където политиката е приглушена и едва се долавя, защото е овсекидневена.

В търсене на автентичния автор

Авторството е комплексна проблематика за всеки вид текст. Толкова по-сложен е неговият статут в политическия дискурс. Формулиран парадоксално, той звучи така: реалният автор не е истинският автор. Този, който създава текста, не се подписва под него. В научния дискурс този, който се подписва под текст, който не е написал, се нарича плагиат, а в публичния – политик. В политиката определящото е отговорността за посланията, както и самият статут на дискурса.  Пишещият текст е брънка в производството на политическия дискурс. Едно слово легитимно се вписва в политическия дискурс, когато политик се ангажира с неговите идеи.

Тази комплексна структура на политическото авторство като правило се приема нормално и не предизвиква възражения. Всичко слушат новогодишното приветствие на президента и отговорите на министър председателя на депутатите в Народното събрание без да си представят, че те са ги писали.

С любопитство констатирам, че конвенцията относно комплексното политическо авторство не се приема в блогосферата. Моя магистрантка направи проучване на българската политическа блогосфера. Както за младия анализатор, така и за нейните респонденти централен се оказа въпросът дали е-политиците пишат сами в своите блогове (Славова 2010). Само автентичното слово се приема за легитимно. Силни са резервите и критиките към другите.

Какви са посланията отстъпва на заден план пред кой ги разпространява.

Л. Трилинг проследява как централното място в модерната личност се заема от искреността и автентичността (Trilling 1972). Чарл Тейлър (Taylor 1992) определя автентичността като дългът да бъдеш верен на себе си. Само като „истински” можеш да влезеш в диалог с другите, а това взаимодействие е конститутивно за идентичността. Само ако си автентичен и верен на себе си, ти можеш да бъдеш верен и на идеите, които са създадени  и се развиват съвместно с другите.

Етиката на автентичността не е нова интелектуална мода. Изключително интересно е, че без да пронизва посткомунистическите интелектуални търсения[17], тя се утвърждава като норма, спрямо която е-гражданите оценяват е-политиците.

Какви са причините, поради които политиците и е-политиците се оценяват с различен аршин, като вторият е значително по-точен и взискателен? Отговорът предполага по-задълбочено проучване, тук ще предложа само една хипотеза.

Тя изхожда от две предпоставки. Едната е голямата екзистенциална натовареност на блогърстването[18]: „Блогвам, следователно съществувам”[19], Названието на един постинг – “To blog or not to blog” – изразява тази нагласа и подробно я артикулира. Сравнението между форум и блог е изцяло в полза на последния: в първия хорат могат да влизат под всякакви идентичности и да не поемат ангажимент към темата, при втория авторът е „еднолично ангажиран”. В тази ентусиазирана перспектива  блогърът – естествено и неоспоримо – се представя като  „най-свободия и влиятелен политически коментатор.”[20]

Другото измерение на тази хипотеза е убеждението на много блогъри, че блогът е тяхна територия и ако политиците искат да навлязат в него, трябва да спазват техните правила. Политическите употреби на блогосферата могат да принизят претенциите на Интернет да бъде по-автентично и истинско място за диалог: „Интернет не е виртуална реалност – той е съвсем реална действителност и …общуването там е също толкова истинско, ако не и по-истинско…” [21]

Е-демокрацията – новата надежда на политиката

Започнах с приключенията на Козобон в реалния читателски свят, толкова или по-невероятни отколкото във въображаемия авторски свят на Умберто Еко. За да приключа цикъла, ще завърша с друга кратка история.

Двама студенти от Художествената академия в Париж показват на У. Еко фотоалбум, в който те реконструират пътя на персонажа през забележителната нощ.  Книгата разказва подробно как персонажът влиза в Ориенталски бар с потни клиенти, бурета бира и мазни храчки. Еко описва един въображаем бар на базата на многото барове в този квартал. Но студентите „намират” и фотографират този бар. Те не искат да проверят дали авторът описва реалистично Париж. „Точно обратното, те искат да трансформират „истинския” Париж в място от моята книга и от всичко, което може да бъде видяно в  Париж, те избират само това, което съответства на моите описания” (Eco 1998, с65. 87).

Въобразеното се явява като по-истинско от истинското.

Е-демокрацията се явява в очакванията като по-истинска от демокрацията.

Бих разделила крехкият ни двадесетгодишен декоратичен опит на три етапа. През първия демокрацията ни връхлетя като въодушевяващо очакване за радикална промяна. Нейните видими впечатляващи белези бяха множествата по площадите, палатките, всепроникващото политическо, белязващо и всекидневното, и професионалното, и приятелското общуване. Тогава демокрацията се привидя като пряка, в най-високите очаквания – като делиберативна. Гражданите бяха главните й актьори.

После демокрацията се случи като представителна. Гражданите се оттеглиха от площадите, но понеже не харесаха особено ролята си на избиратели, не ходят много ентусиазирано и до урните.

Сега е-технологиите съживяват интереса, ентусиазма и надеждите. Децата на митингуващите по площадите са днешните дебатиращи по форумите.

Дигиталното се диверсифицира и динамизира. То набира сили, разнообразява формите си, множи изразните си средства. И това е тенденция, обърната към бъдещето. В идните години можем да очакваме все повече иновативност, кеативност и активност да бъдат фокусирани в дигиталния фрагмент на изборните кампании.

Политиците още не са на равнището на очакванията за нова е-демокрация. Избирателите също още не са се утвърдили като е-граждани.  Изборното изобилие от сайтове, блогове, форуми, социални мрежи не прераства автоматично в е-политика.

Е-демокрацията още не се е случила като реалност, която да дава тон, да трансформира, да иновира. Но тя е реална като хоризонт, който привлича, като проект, който мобилизира.

В епохата на криза на демокрацията и участието е-политиката е ресурс за промяна.

Александрова Е. (2009) И нека Facebook бъде с вас! Каузи, партии и политици във Facebook. http://www.fmd.bg.

Бошнакова Д. (2009) Политическите комуникации в мрежата 2.0. София: НБУ.

Кирова М. (2009) Европейци? Да, ама не! Блоговете на политиците, май 2009. http://www.fmd.bg

Ламбрев, Й, (16.01.2005) To Blog Or Not To Blog, http://yovko.net/blog/318

Славова М. (2010) Политическият блог. Магистърска теза. Департамент по политически науки на НБУ.

Drezner D. and H. Farrell (2008) Introduction: Blogs, politics and power: a special issue of Public Choice.- Public Choice, vol. 134, 1-13.

Eco U. (1998) Six walks in the fictional woods. Cambridge and London: Harvard University Press,. p. 76.

How candidates can use Internet to win in 2010. E-politics: online advocacy tools&tactics. http://www.epolitics.com/2009/09/21

Jonson T. and B. Kaye (2004) Wag the blog: how reliance on the traditional media and the Internet influence credibility perceptions of weblogs among blog users.- Journalism and Mass Communication Quarterly, 81, 622 – 642.

Masucci A. (2006). E-government and e-democracy. Introductory remarks.-In:  Flogaitis S., U. Karpen and A. Masucci (eds)  (2006). E-government and e-democracy. London: Esperia publ. LTD.

Maturtik M. (1998). Ludic, corporate and imperial multiculturalism: imposters of democracy and cartographers of the New World Order.- In: Willer C. (ed) Theorizing multiculturalism. A guide to the current debate. Oxford: Blackwell, 100 – 117.

Nixon P., V. Koutrakou and R. Rawal (eds) (2010) Understanding e-government in Europe. Issues and challenges. London and New York: Routledge.

Taylor Ch. (1992) The ethics of authenticity. Harvard: Harvard University Press.

Trilling L. (1972) Sincerity and authenticity. Harvard: Harvard University Press.

---

[1]Статията е разработена в рамките на проекта „Нови медии, нови мобилизации” под ръководството на проф. Ивайло Дичев.

[2]

[3] Луи Алтусер също пояснява, че това, което разграничава идеологията от науката е, че практико-социалният аспект доминира над теоретичния.

[4] Данните са от екзитполове на различни агенвции като MBMD, Алфа ризърч и др.

[5] Румен Овчаров, 2005: „Имам смелостта да знам и мога”, Георги Кадиев, 2009: „Знам как и мога”.

[6] През 2000г, когато независимо от неуморната кампания и всеотдайната си ангажираност загуби от Дж. Буш.

[7] „Състезателят избира екип за предизборния си щаб, с който влиза в онлайн предизборната надпревара. В екипа на всеки един могат да се включат специалист по ПР, спонсор, мутра и ченге. Целта на играта е да се завладее максимална територия, която осигурява места в парламента и генерира повече пари”.

[8] „Играта на сайта http://www.red.bg, наречена „Импийчмънт”, е посветена на президента Георги Първанов. В нея той е заобиколен от опозиционни политици от различен калибър и цвят, които го оплюват здраво. Иван Костов не иска енергийна зависимост от Русия и се плаши от путинизация. Волен Сидеров не може да му прости, че е дал мандат на ДПС за съставяне на правителство, Пламен Юруков му се сърди, че не е свикал Консултативния съвет по национална сигурност, където най-после и той да се изкаже. Всички вкупом не харесват псевдонима му „Гоце””.

[9] „Той се събуди с неясно чувство на тревожност тази сутрин. Добро настроение не му донесе даже и касичката, на която грижливо бе написал „За летящата чиния, която си купувам по Нова година”, и в която весело шумоляха банкноти. Мъжката секретарка, която му поднесе документите и днешната преса, беше направо наругана и изпъдена с думите: „Писна ми. Не мога да ходя толкова често в Парламента. Тази година вече бях”. Доган обходи нервно сарая си и дори не се спря при барбекюто, което Бойко така и не бе успял да събори. Все пак тръгнаха към Събранието. Кортежът от бронирани автомобили беше готов и Доган се свлече на седалката. Шофьорът го попита: „Господин Доган, по кой вектор да минем днес?”. „По социал-либералния. Догодина ще видим””.

[10] „Хората познават Иван Костов като верен съпруг, любител на теменужките, вегетарианец и планинар.”

[11] „Съвсем малко са царете, които продават ордените на дядо си, но си връщат имотите му до стотинка и сантиметър.”

[12] Пожарникарят на свободна практика Бойко Борисов се събуди с кукуригането на първите петли. Погледна будилника, разтърка очи и разгледа стената си, облепена с плакати на известни каратисти и с няколко десетки негови снимки. Още му се спеше. Тъкмо вчера беше привършил нов епизод на „Забранена любов”, а му предстоеше и да се снима в реклами за маратонки, застраховка „Живот” и кучешка храна. Тези дни щеше да се пробва да подобри собствения си световен рекорд по едновременно участие в сутрешни блокове. Бойко си каза: „Напоследък май не съм във форма…Може би затова ми казват, че съм неформален лидер”. Днес не му се щеше да гаси пожари. Беше планирал да представи автобиографичната си книга „Наръчник на любителя-пожарникар”. Това беше втората му книга след стихосбирката „Искам да стана премиер”.  В нея беше изразил трепетите на горещото си сърце.

[13] Тук няма да се спирам да опитите за създаване на Пиратска партия в България.

[14] Кадиев имаше няколкостотин ”приятели”, Фандъкова –няколко хиляди.

[15] Изключително интересните форми на е-участие като е-петиции, е-форуми и др. не са обект на настоящия анализ.

[16] Частичните кметски избори в София през 2009 г.

[17] Значително по-изкусени от индивидуализма и либерализма отколкото от комунитаризма на Ч. Тейлър.

[18] Авторът на историята на блоговете, която много блогъри четат и коментират, споделя съкровено: „темата се оказа изключително интересна и така ме увлече, че всяка свободна минута сядах пред компютъра да я развивам и оформям…” (queen_blunder История на блоговете 12.03.2006)

[19] Кърчева И. и В. Петков. www.cult.bg

[20] Георгиев А. Блогърът като най-свободен и влиятелен политически коментатор. society.actualno.com/news

[21] Курсив на А.К.

Реклама