Солидарност и миграция

Комунистическата солидарност – наложена и невъзможна

Павлик Морозов е съветски младеж от първите десетилетия след болшевишката революция. Пламенен участник в комунистическото движение за младежта, той издава на властите баща си, като го обвинява, че е помагал на враговете на революцията с фалшиви документи. Семейството не му прощава и го убива.

Драматичният път на младежа и неговият избор въвеждат в самото сърце на болшевишката идея за солидарност. Неговата история става част от официалното изкуство – краткият трагичен живот на младия човек се възвеличава в шест биографии, театрални пиеси, песни, симфония, дори опера – и става важен стожер на комунистическата проганда.

Този пример синтезира трите стълба на комунистическото разбиране за солидарност:

  • Взривяване на традиционния източник на солидарност – семейството. Доверието, привързаността, взаимообвързаността, взаимопомощта се считат за естествени в тесните междуличности отношения между роднини. Семейството е ядрото на традиционното общество, както и на комунитаристкото разбиране за социална солидарност. Ролята му е толкова важна, че значението на малките общности като благодатна среда за социален капитал и морал се признава дори от либерални мислители като John Rawls и  J. St Mill. Като амбициозен политически проект комунизмът разрушава този ключов традиционан източник, за да разчисти терена на ново разбиране за солидарност;
  • „Изземане” на солидарността от социалното и включването й в политическото. Санкционират се нейните спонтанни прояви и се поощряват нейните официални манифестации;
  • Въвеждане на радикално ново разбиране за солидарност, основано не на междуличностни отношения, а на политическа и партийна лоялност ;

Комунистическото разбиране за солидарност е парадоксално. От една страна, тя бива издигната до         ранга на значим елемент на официалната идеология. Тази висока отличителна роля е свързана с тясното й вплитане в концепцията за хомогенизиране на социалния субект. Беше прокламирана целта постепенно да се намаляват и заличават различията между работници, селяни, интелектуалци. Колкото по-еднородно става обществото, толкова по-бързо би трябвало да изчезнат различните интереси и по-естествена и вездесъща да стане солидарността и взаимопомощта. Комунистическият идеал[1] „От всекиго според способностите, всекиму – според потребностите” изразява утопично виждане на съвършена солидарност: няма пряка връзка между inputs и outputs, между приноса и ползите. Тази пряка връзка не се и търси, тя отправя към друг тип общество, което е меритократично по същност и чийто център е индивидът. Този утопичен комунистически идеал изгражда визията за социален свят, чийто принцип е солидарността.

От друга страна, солидарността беше задушавана там, където тя най-спонтанно се повявява и развива: семейството и малките общности. Свободните сдружения – клубове, кооперативи, гилдии и др. – съществуваха, но бяха всичко друго освен свободни. Съюзи на архитектите, писателите, учените, кооперативи на селскостопанските производители, клубове на любители на шахмата или фолклорното пеене – разнообразни форми на сдружаване и асоцииране съществуваха, но всички бяха вплетени в мрежата на официално разрешени – и също така официално контролирани – от комунистическата партия и държава организации.

И в единия, и в другия случай виждаме да се провява третата особеност на комунистическия модел на солиданост: подходът отгоре надолу.

Противоречивата концепция изкристализира в двусмислен резултат: колкото повече солидарността се налагаше отгоре, толкова повече биваха задушавани микромеханизмите, които превръщат солидарността в производител на доверие и социален капитал.

Посткомунистическата солидарност – маргинализирана, но възможна

Пост-комунизмът преобърна радикално ситуацията – изключва солидарността от своите приоритети, но не пречи тя да се разгръща в спонтанни и разнообразни форми.

Три групи причини обуславят резервираната дистанция спрямо солидарността: идеологически, социологически, политически. Първите са свързани с доминиращата роля на либерализма, вторите – със силното разгръщане на индивидуализма, третите – с особеностите на пост-комуниситеческата социалдемокрация.

Характерно за пост-тоталитарния преход е, че господстващата комунистическа идеология не беше бързо заменена от реален плурализъм, а от силно преместване на махалото в противоположната посока на либерализма, включително в неговите крайни, либертариански версии. Център на вселената на либералната политическа философия са свободите – и позитивни[2], и негативни[3], – а не солидарността.

Необходимо е да се подчертае, че посткомунистическото отдалечаване от солидарността се вписва в по-обща тенденция на либерален скептицизъм по отношение на понятието, която Klaus Rippe определя като “Diminishing solidarity” (1998):

„A look at the modern classics of liberalism (such as Ronald Dworkin or John Rawls) appears to confirm that  justice, and not solidarity, individual rights and not social ties or mutual obligations are the central themes of these theories” (Rippe 1998, pp. 355-356).

Социологическата причина е свързана с появата и процъфтяването на индивидуализма.  В „Грижата за себе си” Мишел Фуко (1994) дефинира индивидуализма в три насоки: индивидуалистични нагласи; абсолютната ценност на индивида; интензивността на отношението към себе си с цел да се трансформираш, корегираш, прочистиш.

Новият посткомунистически индивидалист е по-малко изкусен от екзистенциалното измерение, привлича го освобождаването от социалните обвързаности и гордото себеутвърждаване като център на своя свят. Една реклама илюстрира това амбициозно кредо: „Някои спазват правилата, ние ги създаваме” (Krasteva 2008). Посткомунистическият индивидуалист трансгресира моралните норми на общeството, за да възвести собствените си правила. Този его-центриран свят не осигурява простор за солидарността.

Третата причина е свързана с липсата на убедителен политически дискурс на солидарността. В началото на прехода посткомунистическите социалистически и социалдемократически партии не се вписваха нееднозначно в ляво-десните дистинкции, те проповядваха не толкова социална справедливост колкото специфично виждане за социалната променя в духа на по-плавна, а не радикална, трансформация. Солидарността не се утвърди като ключово послание на левите партии.

Изобретяването на солидарността –

нови отношения в нова социлна сфера

Възможна ли е солидарност в общество, което нито преди, нито след демократичния преход издига на пиедестал колективните ценности и споделената отговорност? Статията си поставя за цел да даде умерено положителен отговор на въпроса.

Изобретяването на солидарността е предизвикателство пред пост-комунистическите страни. Ситуацията е огледален образ на предходния режим: солидарността не е част от новата идеология, но не й си пречи в социален план. От една страна, политическите и социалните приоритети извеждат на преден план либерализма и индивидуализма. От друга страна, развиващият се плурализъм – и в политически, и в социален план – диференцира обществото, създава простор за алтернативни политически ценности.

Резюмирана,  демократизиращата се политическа сцена в Източна и Юго-източна Европа не издига солидарността като ключова ценност и мобилизиращ фактор, но осигурява пространства за нейното разгръщане.

Ще разгледам изобретяването на солидарността в сферата на миграцията и интеграцията. Избирам този case study по три групи причини: онтологични, символни, културни.

Онтологичните причини са свързани с изключителната интензивност на потоците през 90те години, които превръщат Западните Балкани в най-динамичния миграционен регион в Европа:

The Balkans constitutes one of the most remarkable regions of the world for the complexity and extent of its recent refugee and migration movements. Between 1990 and 2000, over 10 million people — out of a total population of some 80m in the Balkan peninsula —had moved. Furthermore, these population movements, unusually, had ramifications for security within the Balkans and also for western Europe, thus implicating both the EU and NATO (Baldwin-Edwards 2005, p.31).

Всеки втори жител на Босна и Херцеговина се влива в потоците на търсещите убежище.  Многобройни други граждани както доброволно, така и принудително се превръщат в мигранти в цялата палитра от форми – бежанци, вътрешноразселени лица, икономически мигранти. Диференцират се формите на миграците: насилствени, етнически, циркуларни, трудови, трафик. [4] Балканската миграционна картина е интересна както в типологичен, така и в диахрронен план. Началото на новия век е белязано от нови тенденции: от насилствени миграции към завръщане, от етническа към икономическа логика, от окончателна към временна миграция (Krasteva 2010).

Втората група причини – символните – са свързани със свръхпроизводството на чуждост. За броени годиви Югославия се разпадна на 7 държави.  Нови граници допълнително прорязват фрагментираното пространство: към многократно увеличените национални граници се прибавят европейските на Словения, България и Румъния. Визи между довчерашнни съседи със свободен достъп увеличават символните разстояния между балканските жители. Свободното движение в територията на бившата федерация днес вече е трансформирано в миграция, доскорошни съграждани се превръщат в чужденци. Толкова много нови граници, разделения, чуждост имат нуждата от контрабаланси, от мостове, от нови връзки.

Третата група причини са културни.  Етнокултурните различия на Балканите традиционно се мислят в термините на малцинствата, на населения, които от десетилетия или столетия живеят на територията на ЮИЕ. Последните години и десетилетия се разгръща нов феномен – имиграцията. Източните Балкани, но също така и Хърватия, Словения започват да привличат имигранти. В новите членки на ЕС този процес се допълва и от свободното движение на граждани от други европейски страни. Този нов източник на етнокултурни различия изисква формиране и приложение на нов тип интеграционни политики, изобретяване на нови форми на солидарност.

Общото между трите е новостта на явлението. Именно към нея е насочена амбицията на доклада: солидарността като нова ценност да бъде изследвана по отношение на новите миграционни тенденции[5].

Връзката солидарност – миграция ще артикулирам в три проблемни кръга:

  • solidarity versus security;
  • solidarity versus individualism;
  • solidarity versus citizenship.

Специфичен проблем на миграцията ще бъде в центъра на отделните тематични кръгове: човешките права; трансферите на мигрантите; завръщането. Всеки кръг ще анализира проявите на солидарността в различен социален срез: първият в гражданското общество; вторият в междуличностните отношения; третият – в отношението на държавата спрямо гражданите.

Solidarity is conceived in the sense defined by C. Arnsperger and Y. Varoufakis:

Solidarity is about identifying a condition which makes those who ‘suffer’ it worthy of one’s concern independently of (a) who those people are, (b) whether or not one cares for them personally (Arnsperger and Y. Varoufakis 2003, p. 158).

В настоящето изследване солидарността ще бъде анализирана във връзка с миграцията. Мигранти могат да бъдат членове на нашето семейство, близки и приятели, но като правило става въпрос за непознати, често с живот, съвършено различен от нашия. Затова е съществено да се разбере друго измерение на солидарността, а именно нейният имперсонален характер:

Solidarity may, of course, coexist with reciprocity, person specific sympathy and Kantian duty. The point is, however, that solidarity motivates generosity independently (that is, even in the absence) of these other-regarding motivations (Arnsperger and Y. Varoufakis 2003, p. 171).

Солидарност v/s сигурност

Арменката от Армения Аревик и арменецът от България Давид се запознават по Интернет. Тя идва да го види, виртуалната любов се разгаря в реална и тя вече не вижда живота си другаде освен с любимия. Любовта е сляпа – афоризмът в този случай има напълно реалистична описателна сила: и двамата влюбени забравят, че са с нередовни документи[6]. Романсът грубо бива прекъснат, визата на девойката е изтекла и я затварят в дом за временно настаняване в Бусманци . Там тя открива, че е бременна. Не й е леко, но не губи кураж. Студентка по живопис, тя запълва времето си зад решетките, като рисува портрети –  и на други задържани мигранти, и на надзиратели.

Гражданското общество разгръща мащабна акция за защита – консултира я безплатно млада адвокатка, една от най-изявените по правата на мигрантите, пуска се Интернет подписка, ативисти правят демонстрация пред центъра за задържане. Историята е прекалено красива и романтична, така че благосклонно се подхваща и от медиите. Натискът става масов и силен, институциите отстъпват. Девойката е освободена.[7]

Съвременната история на миграционните Ромео и Жулиета откроявява няколко елемента, съществени за моя анализ:

  • съобрженията за сигурност са първите и приоритетните в миграционната политика. Дори в случаи, които очевидно не поставят под съмнение националната сигурност, се взимат най-строгите от закона мерки като заповед за експулсиране и задържане вместо други, по-меки, също законни мерки, като подписка;
  • гражданското общество, а не държавата, е основният носител на ценностите на човешките права и може да прояви високи нива на мобилизация в тяхна защита;
  • протагонистите на тази история са толкова млади, красиви и влюбени, че безспорно предизвикват силна симпатия и обясняват „ фронта” за подкрепа, естествено възникнал между неправителствения сектор, медиите и гражданите. Открит е въпрос дали гражданското общество ще прояви същата зрялост и способностт за солидарност и тогава, когато мигрантите не са така неотразимо привлекателни.

Този случай въвежда в първия проблемен кръг, в който отношението миграция – солидарност ще бъде анализирано през призмата на човешките права. Той ще бъде структуриран в три части: Европа и концепцията за човешките права; трите вълни на неправителствените организации в Източна Европа; типология и характеристика на миграционните НПО.

Противоречивите сигнали на Европа

Първият български президент Желю Желев лансира идеята на Хусерл за Европа не като географска реалност, а като духовна същност, чиято интелектуална субстанция е философията, а политическа реализация – демокрацията. Посткомунистическият преход се вдъхновява от едно високо разбиране за Европа като роднина за човешките права. Усвояването на международния инструментариум за защита правата на имигрантите се възприема като част от пътя на демократизация.

На 18 декември 1990 г.[8] бива приета Международната конвенция на Обединените нации за правата на трудещите си мигранти и членовете на техните семейства. Тя постановява, че държавите трябва да осигурят „справедливи, достойни и законни условия” при управлението на миграционните потоци.  Конвенцията разглежда мигрантите не само като трудещите се или като икономически единици, но и като социални субекти, които имат семейства и имат „право да имат права”.[9]

Историческа контингентност е съвпадението на началото на постодемократическата демократизация и приемането на международната правна рамка за мигрантите, но тя има голямо символно значение за настоящия анализ.

Заслугите на Конвенцията са в няколко посоки:

  • тя е завършен израз на философията на човешките права, която си пробива път след 1948 г., че фундаменталните права трябва да бъдат достъпни за всички, независимо от тяхната националност и статут;
  • тя допълва и конкретизира други международни документи като Международния ковенант за граждански и политически права, Международния ковенант за икономически, социални и културни права,
  • тя е контрабаланс на глобализацията, чиито двигател и главни бенефициенти са големите корпорации. Проблемите за мигрантите и техните права са изтласкани на периферията на глобализацията. Конвенцията цели да бъде коректив на тази несправедливост (Gauchteneire et Pecoud 2008, Batistella 2008, Taran 2008);
  • тя отстоява идеята, че и нерегулярните мигранти също имат права.

Неоценима е ролята на Конвенцията за всички граждани, организации, институции, стремящи се да разгърнат и реализират политика на интеграцията на мигрантите, основана върху зачитане на човешкото достойнство и правата.

Сигналите, които изпраща Европа на новите страни-членки, както и на кандидат-членките от Юго-източна Европа, са противоречиви. От една страна, Европейският съюз е геополитическото пространство, което не просто е дало на света идеята за човешки права, но продължава да осигурява най-високи стандарти за тяхното спазване. От друга страна, същият ЕС разгръща политики в противоположната посока. Пазарът и сигурността са двата стълба на европейските политики. И двата силно обезценяват нормативното и политическо значение на Конвенцията от 1990 г., както и на цялостния подход за защита на човешките права.

Пазарът търси евтина, послушна, временно и лесно уволняема работна ръка. Пазарният подход третира мигрантите само като работна сила, която трябва да задоволи потребностите на пазара на труда, само тогава и само дотолкова, доколкото последният има нужда от тях.

Сигурността е издигната като недискутируем приоритет и център на европейските политики.  Миграцията се разглежда в перспективата на контрола, санкциите и криминализацията на нерегулярните мигранти.  Израз на този рестриктивен подход е нежеланието на членки на ЕС да ратифицират Конвенцията от 1990 г. Показателно е, че новите страни-членки безпроблемно възприемат секуритарния подход.  Пълното обяснение би изисквало самостоятелен анализ, но тук накратко може да се отбележи, че комунистическият режим е секуритарен и пост-комунистическите страни много по-лесно и бързо усвояват този урок отколкото посланието за солидарност и човешки права.

Как се разбират и „превеждат” в ЮИЕ тези противоречиви сигнали на Европа?

Вълните на гражданския сектор

Безспорен носител на идеята и дискурса на човешките права в пост-комунистическите страни е гражданският сектор. Панорамният поглед върху неговото  развитие би откроил четири насоки. Те биха могли да се разглждат както типологично – приоритетните сфери, в които се концентрират усилията на НПО, така и хронологично – като периоди, вълни, всяка от която се фокусира основно върху определен проблем:

  • Малцинства и разрешаване на конфликти. Етническите и религиозните напрежения са типичните конфликти от началото на прехода, които в бивша Югославия ескалират до войни и етническо прочистване. Естествено е дейностите по примиряването да са в центъра на усилията на гражданските огранизации, целящи да възстановяват доверие, да изграждат мостове, да разгръщат солидарност;
  • Антикорупционни . Безотговорността и безотчетността на елитите изисква контрабаланси от гражданския сектор;
  • Екологични. „Позеленяването” на гражданското общество разширява границите на солидарността, включвайки и природата и отговорността ни за бъдещите поколения;
  • Миграционни. Те са най-близки до първата група и затова често са тяхно логично продължение. Те са изправени пред едно ново предизвикателство: да формулират, защитят и реализират ново разбиране за солидарността, обхващаща не само „своите”, но и „чуждите”.

Миграционните НПО – диверсификация на формите на солидарност

Солидарността е запазената марка на гражданския сектор. В него оперират многобройни и разнообрази видове сдружения, организации, инициативи. Бих разграничила пет вида миграционни НПО: хуманитарни, за човешки права, информационни центрове, за интеркултурен диалог, организации на самите мигранти.

Първата група са хуманитарните организации. Те са ориентирани най-вече към най-уязвимите групи сред мигрантите: търсещите убежище, вътрешноразселените лица, жертвите на насилствена миграция. Дейността им е особено важна в (пост)конфликтни ситуации като войните в бивша Югославия.

Хуманитарната сфера е и предпочитаното поле на изява на религиозни благотворителни организации. Представители на различни религиозни общности играят активна роля в помирението и изграждането на пространства на диалог между различните общности в поствоенна Босна и Херцеговина. Характерно е, че в тази ключова мисия се включват както представители на големите религиозни общности: мюсюлмани, католици, православни, така и на малки алцинства като евреите.

Типичен пример за хуманитарна организация е историята на създаването и дейността на Група 484 в Сърбия. Идеята идва от Jelena Šantić, известна балетиска. През 1995 г. тя създава организация, за да се помогне на 484 бежанци и техните семейства, намерили убежище в Сърбия,  след като са избягали от Крайна и операцията „Бура” на Хърватската армия.  Този хуманитарен жест, конкретно квантифициран в симетричната цифра 484, дава името на организацията, за да изрази нейната цел да продължава да помага на жертвите на насилствена миграция. Създателката на организацията е  наградена с наградата  Pax Christi International Annual Peace Prize през 1996. Тя е ярък пример за виталността на гражданското общество, в което отделни личности със силата на своята воля, желание за солидарност и способност за мобилизация постигат впечатляващи резултати.

Група 484 вече е успяла да помогне на над 100 000 разселени лица, бежанци и мигранти. Солидарността, която промотират, е обърната и назад – да се облегчат последствията от насилствената миграция и да се овластят мигрантите, но е ориентирана и напред чрез активна работа с младото поколение за формиране на толерантни и отворени нагласи към културните различия.

Втората група обхваща НПО по правата на мигрантите. Необходимо е да се подчертае, че всички миграционни организации изхождат от философията на човешките права и разгръщат разнообрази инициативи за тяхната защита. Но има една група НПО, за която това е централна дейност. Характерен пример е Хелзинският комитет по правата на човека. Той има организации във всички балкански страни. Дейността му е насочена срещу дискриминацията на всякаква основа, включително етническа и религиозна. Някои от националните организации създават специални отдели по проблемите на мигрантите.

По-интересни са малките локални инициативи, които възникват без солидно международно финансиране и са резултат на ангажираността и доброволното участие на млади активисти. Бих откроила две организации в София: Правна клиника за бежанци и „Център за правна помощ – Глас в България”. И двете са дело на млади юристи, които работят pro bono, за да оказват безплатни правни услуги на търсещите убежище. Впечатляваща е разликата между липсата на солидна финансова подкрепа и значимата публична дейност, която подобни малки организации разгръщат. Важно направление на дейността е повишаване чувствителността на общественото мнение и оказване на публичен натиск върху Парламента за по-стриктно прилагане стандартите на човешките права в законодателството.

Третата група организации могат да бъдат определени като центрове за информация, координация и изработване на миграционна политика. Те не са типични и са относително ново явление. Появата им се обуславя от геополитическата фрагментация на Балканите и от необходимостта от създаване на механизми за координирани дейности и политики. Инициативата за формирането им често идва не от самото гражданско общество, а от международни организации.

Интересен пример е MARRIMigration, Asylum , Refugees Regional Initiative. Тя обхваща шест страни от Западните Балкани – Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Монтенегро, Сърбия, Хърватия. Създанена е по идея на Пакта за стабилност през 2003 г. Целта е да се развие капацитета на балканските страни да си сътрудничат, да координират политики, да съдействат съвместно за стабилизирането и развитието на региона.

Следващата група бих характеризирала като организации на интеркултурното разбиране и диалог. Отликата на миграционния феномен в ЮИЕ – за разлика от класическите имиграционни страни – е неговата относителна новост, както и съществените му различия спрямо имиграцията в Западна Европа. Важно е актьорите на солидарността да не бъдат „загубени в превода” на интеркултурните различия. Първата необходима стъпка е натрупване на експертиза, на изследвания и анализи, на основата на които да стъпи разбирането на мигрантите. Втората е изобретяване на нови форми на солидарност с новата форма на интеркултурни различия – имиграцията.

Характерен пример за този тип организации е CERMES – Центърът за бежански и миграционни изследвания в София.[10] Неговата основна мисия е преобръщане на изследователските приоритети:  множеството изследвания на емиграцията да започнат да се допълват с изучаване на имиграцията[11], да се осъществи преход от загубата на своето към посрещането на чуждото, от идентичността към солидарността. Втората мисия е да се даде глас на самите мигранти: те да не бъдат обекти на публични дебати[12], инициативи[13], форуми, а активни техни инициатори и реализатори.

Последната група НПО са на самите мигранти: те са обединени най-често по национален признак – етиопци, сирийци, китайци; понякога по джендър – жените мигрантки, а друг път по вид миграция – има специални организации на бежанците поради различните им проблеми. Палитрите на дейности е широка: от създаване на клубове и  училища през публикуване на вестници и списания до опосредяване на връзките на мигрантските общности с институциите.

Няма „чист” вид НПО, повечето смесват елементи от различни типове. Същественото за моя анализ е диверсификацията на дейностите по две оси: видовете солидарност и нейните обекти. Проблемите на търсещите убежище, нерегулярните мигранти и бежанците са толкова различни спрямо тези на икономическите мигранти, че обикновено са обект на специализирани НПО. Те имат най-трудната задача да релативизират сигурността, като я допълват със солидарността, да отсояват идеята, че права имат всички, дори и тези, които може да са влезли или да са останали без редовни документи в страната.

Дейностите могат да се обобщят в три групи: правни, информационни, интеркултурни. В първия случай солидарността е по отношение правата на мигрантите; във втория – по отношение на политиките и необходимстта те да прилагат и стандартите на човешките права, в третия – по отношение интеграцията, включването и овластяването на мигрантите.

Гражданското общество – дискурсът, който свърза

Политическата теория и политическата етика рядко гледат в една и съща посока. H.-G. Gadamer посочва една от ключовите сфери на тяхното разминаване:

“Our public life appears to be defective in so far as there is too much emphasis upon the different and the disputed, upon that which is contested or in doubt. What we truly have in common and what unites us remain, so to speak without a voice”  (Gadamer 1967, цит по Walhof 2006, p. 571).

Политиката набляга твърде на това, което разграничава хората и създава огнища на напрежение и конфликтност. Нормативният подход търси гласове, които свързват.

Гражданското общество е този алтернативен глас, който се наема с мисията да създава топоси на солидарност в посткомунистическите общества. Усилията са насочени в две посоки. На дискурсивно равнище на дискурса на сигурността се противопоставя дискурсът на човешките права. Ако единият легитимира и консолидира граници – национални, етнически, символни; другият ги преодолява с идеята, че най-висока степен на човешка сигурност има в среда на споделеност и солидарност.

Второто равнище на изграждане на солидарност е в отношенията между приемните общества и мигрантите, в трупане на опит и умножаване на практиките на интеркултурно разбиране и диалог.

Гражданското общество в Югоизточна Европа има да извърви дълъг път, докато постигне високите цели, които си е поставило. Първо, поради слабости в самото му функциониране.[14] Второ, поради непосилността самата мисия да бъде реализирана в обозримо време. Съществено е, че въпреки тези дефицити именно гражданското общество в значително по-висока степен отколкото държавата се заема да бъде носител на солидарността.

Солидарност v/s индивидуализъм

„Имах шанс да бъда пратен на работа като инженер за 1 год в чужбина. Изпратих по 1000 долара на съпругата, сина, дъщерята, брат ми, сестра ми и най-добрия ми приятел. Не спестих нищо, но такова беше времето. Тогава бяха много гладни години в България: хиперинфлация, тотална несигурност за утрешния ден. 1000 долара бяха много пари, глътка въздух, докато мине кризата”.

Интервю с бивш мигрант, мъж, 45-годишен

Този откъс от интервю въвежда в следващата форма на солидарност, която разглежда мигранта не като атомизиран индивид, търсещ лично благоденствие, а като загрижен и отговорен за оцеляването и близките си – роднини и приятели.

Един от антидотите на индивидуализма е семейната солидарност. Изследователите подчертават два ключови елемента: роднинството функционира като социална мрежа; значението на солидарността между роднини трансцендира тесните рамки на семейството и кореспондира със значими социални ценности:

While some aspects of kinship organization appear antithetical to many social institutions in modern society, sibling solidarity is consonant with the equalitarian ethic…” (Graham 1977, p. 177).

„Трансферите ca една от пресечните точки между семейна солидарност и миграция. За разлика от множество други форми на семейна солидарност, при които географската близост има важно значение (Graham 1977), при remittances липсата на последната не само не намалява, а засилва солидарността между мигранта и немигрантите от неговото семейство.

Трансферите на мигрантите варират в изключително широки граници. По изчисления на Световната банка за десетилетието 1996 – 2005 г. те представляват почти една трета (29%) от БВП на Босна и Херцеговина, съществена част от този на Албания (16%) и по-малък дял в България (3.6%) и Хърватия (3.3%)[15](Roberts at al 2007). Трансферите имат важна роля за гарантиране образованието на децата или достойни старини на родителите; за поддържане на семейния календар – осигуряване на средства за големи събития като сватби, кръщенета и др.; за построяване и поддържане на семейния дом и т.н.

В литературата се обсъждат редица аргументи за отрицателните страни на трансферите като нестимулиращи автономността и предприемчивостта и като създаващи зависимост. За моя анализ съществена е ролята им като механизъм за солидарност.

Той има исторически корени в гурбета – миграционна практика на балканските жители в миналото, която днес бихме превели като циркулярна или временна миграция: главата на семейството работи в чужбина през лятото или за определен период от време, за да издържа семейството. Интересното е, че независимо от разпадането на патриархалния модел в изпращащите страни и много по-развитите форми на индивидуализъм, в които мигрантът попада в приемните страни, механизмът на семейната солидарност продължава да действа. Втората особеност е, че не просто съществува, а разнообразява  и умножава формите си в джендър и генерационен аспект: не само от бащите към съпругата и децата, а и от съпругата към съпруга и децата; не само от родителите към децата, но и от децата към родителите.

Значението на тези средства за семействата е неоценимо в материалния смисъл на оцеляване, поддръжане на достоен начин на живот и повишаване на благосъстоянието. Още по-голямо и всеобхватно е значението им в символния смисъл: като конкретен израз на семейната солидарност, която преодолява пространственото разделение и утвърждава реална алтернатива на индивидуализма.

Солидарност v/s гражданство

„Искам да се върна, за да умра у дома”.

Това е типичният мотив на първата социологически значима група завръщащи се в новите страни, наследили бивша Югославия.[16] Той ясно илюстрира преплитането на екзистенциално и политическо и показва доколко най-интимният порив може да зависи от успешното приложение на политиките на завръщане.

Всяка политика на завръщане се основава на солидарността. Като правило тя се възприема като „естествена” и се счита за безпроблемна: завръщат се наши съотечественици, а те се реинтегрират без трудности. Точно противоположен е случаят, който ще анализирам:

Regrettably, return and reintegration are far from being a “natural” and smooth continuation, especially in post-conflict situations. All fixed concepts of identity, belonging, and territorialization should be deconstructed (Mesic and Bagic 2010, p. 134).

Да въведа накратко контекста. Войните в бивша Югославия произвеждат огромно количество бежанци и вътрешно разселени лица :

At the climax of armed conflict among former Yugoslav nations in 1993, there were around 2.5 million refugees and displaced persons in the region, which made up 1/5 of the total number of forced migrants in the world (15 million). Contemporary Serbia hosts the largest number of refugees and internally displaced persons in Europe (Bobic 2010).

Тази сложна и травматична ситуация прави завръщането продължителен и противоречив процес. Той не се свежда до еднократен акт, а е дълъг и комплексен процес:

“return as such is not enough, it should be also effective and successful” (Mesic and Bagic 2010, p. 135).

Солидарността при този вид завръщане е двулика: от една страна, тя е проблематична поради нееднозначните значения на свое и чуждо и комплексните преходи между тях; от друга, тя е фундаментално условия, за да може самото завръщане да се случи и да бъде устойчиво.

Предизвикателствата от гледна точка на завръщащите са от два основни типа:

  • понижаване на социалния статут. Някои от завръщащите се (returnees) са живели със статут на един от големите народи във федералната държава Югославия, а връщат се със статут на малцинство в новосформирана държава. Две трети от завърналите се сърби в Хърватия са неудовлетворени от позицията си на национално малцинство (Mesic and Bagic 2010).
  • хомогенеизация на социалното пространство. Израснали са в по-смесена в етническо и религиозно отношение среда, трябва да се върнат се в по-еднородна. Колкото по-слабо е завръщането, толкова по-етнически „чиста” остава средата:  преди войната в босненския град Banja Luka живеят 73 000 хървати, днес[17] те наброяват едва 6 500; от 39 000 сърби, напуснали Herzegovina, само 9 000 се завръщат по домовете си (Marinkovic 2007).

И малцинственият статут, и промената етнокултурна среда отслабват традиционните механизми на солидарност и изискват изграждане на нови. В постконфликтната среда основните носители на солидарността – и гаранти за нейното прилагане – стават международната общност и  държави като Босна и Херцеговина и Хърватия. Последните трябва да приемат като „свои” и тези, които по време на войните са били дефинирани като „чужди”, например Хърватия да създаде програми за устойчиво завръщане на сърби.

От завръщащите се очаква да проявяват лоялност към новата държава, от държавата се изисква солидарност към новите й малцинства.

Тази солидарност е в самото сърце на новите балкански гражданства (citizenship). Те се формират със силен националистичен заряд. За да бъдат приемливи за Европейския съюз, този етнонационализъм трябва да бъде туширан и балансиран с умерена политика към малцинствата, завръщащите се, имигрантите.

Солидарността се явява главно предизвикателство и ключово условие за еволюция на   гражданствеността от етнически към граждански модел.

Заключение:

новите топоси на солидарността

“Among the tasks of politics today, I think a top priority should be to make us more generally aware of our deep solidarities. This is particularly crucial in the age of interrelated foreigness, where we do not even know our neighbors” (Gadamer 1999, цит по Walhof 2006, p. 572).

Гадамер извежда солидарността като ключов политически приоритет. Настоящият текст се разгръща именно в духа на това разбиране, което, от една страна, обосновава нейната политическа роля, и от друга, свързва разбирането й с другостта.

Миграцията е една от сферите, които най-трудно произвеждат солидарност, защото последната като правило се обвързва с националността. Още по-проблематична е нейната поява и защита в постконфликтни страни или в общества в преход, недостатъчно подготвени и недостатъчно съсредоточени върху интеграцията на мигрантите. Именно този по-неблагоприятен контекст прави по-значимо идентифицирането на нови топоси на солидарността в тази нова сфера .

Единият е семейството. Трансферите на мигрантите са механизъм на солидарност, който се разгръща на равнището на социалната структура на обществото и създава антидоти на нарастващия индивидуализъм и в изпращащите, и в приемните страни.

Другият механизъм на солидарност – осигуряване условия за завръшане на индивидите, насилствено разселени или напуснали в резултат на етнически конфликти и войни – се реализира на равнището на публичните политики на реинтеграция. Той ангажира два ключови политически субекта – националната държава и международната общност.

Фундаментален е третият механизъм за солидарност – защитата на правата на мигрантите и формите за интеркултурно разбиране и диалог – който развива гражданското общество. Той е фундаментален по три причини. Първата е, че заема огромното социално пространство между индивидите, от една страна, и държавата, от друга. Втората е, че именно в гражданското общество имигрантите могат да бъдат актьори – не само обекти – на интеграционни практики.

Третата и най-съществената е, че именно гражданското общество в посткомунистическите страни е носител на високата мисия да произвежда публичния дискурс на свързаност и солидарност.

Arnsperger  C. and Y. Varoufakis (2003) Toward a theory of solidarity.- Erkenntnis, vol 59, N 2, 157 – 188.

Baldwin-Edwards M. (2005) Balkan migrations and the European Union: patterns and trends.-

Berlin, I. (1969) ‘Two Concepts of Liberty’, in I. Berlin, Four Essays on Liberty, London: Oxford University Press. New ed. in Berlin 2002.

Battistella G. La naissance d’une Convention. Les difficiles relations entre migrations et droits de l’homme.- Hommes et migrations, N 1271, 20 – 31.

Bobic M. (2010) Serbian unfinished business : refugees and IDPS.- In: Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova (eds) Migrations from and to Southeastern Europe. Ravenna: Longo Editore.

Foucault M. (1994) Histoire de la sexualité. Tome. 3. Le souci de soi. Paris : Gallimard.

Gadamer H.-G. (1967) The limitation of expert. Цитирано по Walfoh D. R. (2006) Friendship, otherness and Gadamer’s politics of solidarity.-Political theory, 2006, vol. 34, N 5, pp. 569 – 593.

Gadamer H.-G. (1999). Friendschaft und solidaritat. Цитирано по Walfoh D. R. (2006) Friendship, otherness and Gadamer’s politics of solidarity.-Political theory, 2006, vol. 34, N 5, pp. 569 – 593.

Gauchteneire P. de et A. Pecoud (2008) La Convention des Nations unis sur les droits des travailleurs et migrants.- Hommes et migrations, N 1271, 6 – 19.

Graham A. (1977) Sibling solidarity.-Journal of marriage and family, vol. 39, N 1, 177 – 184.

Krasteva A. (2008) L’individualisme post-communiste.-Dans : Payet J.-P. et A. Battegay (eds) La reconnaissance a l’épreuve. Presses Universitaires de Septentrion, 2008, 295 – 302.

Krasteva A. (2009) Being a citizen – not a profession, but a commitment.-In: Hristova-Valtcheva K. (ed.)  New actors in a new environment: accession to the EU, civil society and multi-level governance. Sofia: BECSA,  2009, pp. 35 – 43.

Krasteva A.(2010)  Introduction.-In: Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova (eds) Migrations from and to Southeastern Europe. Ravenna: Longo Editore, 2010, 9 – 14.

MacDonald E. et R.Cholewski (2008) L’Union européenne face a la Convention sur les travailleurs migrants.- Hommes et migrations, N 1271, 54 – 66.

Marinkovic D. (2007) Strengthening cross-border cooperation in the Western Balkans regarding migration management. The case of Bosnia and Herzegovina.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of national perspectives. Belgrade: Group 484, 43 – 75.

Mesic M. and D. Bagic (2010) Serb returnees in Croatia – the question of return sustainability.- International migration, vol. 48 (2), 133 – 160.

Rippe Kl. (1998) Diminishing solidarity.- Ethical theory and moral practice, vol. 1, N 3, 355 – 374.

Roberts B. at al (2007) A study on determinants and remittances flows in Macedonia. Skopje: Centre for Economic Analyses.

Taran P. (2008) La Convention, symbole d’une approche alternative des migrations internationales Hommes et migrations, N 1271, 32 – 41.

Walfoh D. R. (2006) Friendship, otherness and Gadamer’s politics of solidarity.-Political theory, 2006, vol. 34, N 5, pp. 569 – 593.


[1] който от началото до края на комунистическите режими остана бизкрайно отдалечен от реалната социална ситуация.

[2] According to I. Berlin, the positive concept of liberty attempts to answer the question “What, or who, is the source of control or interference that can determine someone to do, or be, this rather than that?” (1969, pp. 122).

[3] The negative concept of liberty refers to the question: “What is the area within which the subject — a person or group of persons — is or should be left to do or be what he is able to do or be, without interference by other persons?” (Berlin 1969, pp. 122).

[4] Балканите се утвърждават и като основен миграционен път за трафика на хора, но подробното разглеждане на тази тема би отпратило в насока, противоположна на настоящия анализ.

[5] Миграционният профил на Западните и Източните Балкани по време на комунистическия режим е много различен: България и Румъния (както и Албания) са типично затворени страни, рядко допускащи и стриктно контролиращи потоците и навътре, и навън; Югославия има значително по-отворена политика. Тези различия не са предмет на настоящия анализ.

[6] Давид живее от 18 години в България, родителите му – арменски имигранти – са почтени граждани, които си плащат редовно данъците и не са нарушили никой закон, но Давид и до днес няма документ за самоличност и пребиваване.

[7] Задържането е заменено с мярка ежедневна подписка в полицията.

[8] Тази дата през 2000 г. бива обявена за международен ден на мигрантите.

[9] Според известния израз на Хана Арендт.

[10] който авторът на този текст е създала и има честта да ръководи.

[11] Krasteva A. (ed) Immigration in Bulgaria. ; Krasteva A. (ed) From ethnicity to migratio

[12] CERMES организира регулярни  публични дебати, укрепващи връзките на отделните мигратнски общности и приамното общество: „Да бъдеш бежанец в България”; „Да бъдеш чужденка в България”, „Да бъдеш афганистанец  в България” и мн.др.

[13] като интеркултурни фестивали на мигрантските общности с отворената и активна форма на participatory art.

[14] З дисбаланса между професионализацията и гражданския ангажимент и други слабости на гражданското общество виж Krasteva 2009.

[15] Трудностите по измерването на трансферите и недостоверността на много от данните, включително тези от големи международни организации, не са предмет на настоящия анализ.

[16] Всеки трети от завръщащите се сърби в Хърватия (37%) е над 65 год. 11% от регистриралите се като завръщащи се след 1996 г. вече са починали.   (Mesic and Bagic 2010)

[17] Данните са от 2007 г.

Advertisements

2 thoughts on “Солидарност и миграция

  1. Brown

    Нова разработка е включен. Програма, създадена от г-н Бери Браун да предложи финансова помощ на бедните, нуждаещите се и по-малко привилегировани, от целия ни world.Contact по електронна поща: bbloanfirm1@gmail.com със следната информация
    Име:
    Държава:
    Телефонен номер:
    Размер на заема:
    Срок:
    Разбирате ли английски:

  2. вожда

    Комунистическата солидарност е невъзможна. Когато отиват на протест в подкрепа на бежанците в Бусманци, комунистите биват пребивани в трамваи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s