Чужденецът – гражданин на глобалния свят?

Известната хърватска писателка Дубравка Угрешич разказва:

Сънувах сън. Бях на летището. Чаках някого. Най-накрая човекът, когото очаквах, се появи – жена на моята възраст, без багаж:

-Don’t you have any luggage?

-No, I have only lifeage, отговори жената с остроумен неологизъм: Животът е единственият багаж, който носим със себе си.

Темата за чужденеца, човека, който носи единствено живота си, ще бъде структурирана в три части:

  • четири епистемологични бележки;
  • четири коментара на границата на политологията и социологията;
  • една теза.

Да обитаваш и да мислиш

Откъде идва теоретичната чувствителност към глобализацията? От прехода от едно разбиране за социалното към друго, първото имащо за крайъгълен камък времето, второто – пространството. Тази епистемологична промяна няма за цел да загърби темпоралността и траенето. Нейните амбиции са в две други посоки: да релативизира детерминизма, вътрешноприсъщ на историцизма, както и, най-вече, да даде шанс на контингентността.

Саморефлексивността е фундаментална характеристика на глобализацията. Да осъзнаваш себе си като глобален е най-важната стъпка към това да станеш глобален. Един безспорен резултат на дебатите с моите студенти за глобализация, космополитна демокрация, миграция e производството на това глобално самосъзнание, независимо от неговата форма – съмнение, проблематизация, критика.

Втората ос на епистемологичния увод е връзката обитаване и мислене. Тя се тематизира по два противоположни начина. Според Хайдегер мисълта може да се упражнява достойно само в едно познато и обичайно място. Юлия Кръстева, от български произход, с френско поданство, европейско граждансво и космополитен дух, формулира другата теза: Аз не обитавам място, а кръстопътища. Да обитаваш означава да превързваш болката благодарение на езика и близките. “Да не обитаваш” не е обещание за щастие. Но то може да бъде и шанс, зашото ни позволява да видим границите и отвореността, нашите и на другите.

Какви са перспективите на интелетуалеца в едната и другата визия? В първата да обитава езика, на който се създава творчеството му. За втората важното е преводът. Пруст го определя не като преход от един език към друг, а като преход от думата към плътта и обратно. Преводът, допълва Ю. Кръстева, осъществява промяна в тялото, в манталитета, той прави човешкото по-меко и по-гъвкаво.

Три поколения източници на социални неравенства

Класическият източник на социални неравенства са социално-икономическите. Към тях след края на 60-те години на ХХ век социалните движения и академичните анализи прибавиха културните. Глобализацията въвежда нов източник – достъпа до глобалната мобилност.

Оформят се два противоположни типа отношение към мобилността, променя се самото пространство, в което се разгръща глобализацията.

Обществото се поляризира между две групи: едните кръстосват света като израз на своята постмодерна свобода. Другите са приковани към места, които не са избрали и пожелали. Хоризонтът на първите е глобален, вторите са затворени в тесен свят без хоризонт. Глобалният свят на мобилните е привлекателен, локалният свят на немобилните е негостоприемен (Бауман 1999). Първите Люк Болтански нарича “леките мобилни”: това е “идеалният човек на новия капитализъм”, който, дори когато притежава замък във Венеция, наема апартамент в Париж и ранчо в Мексико; той вече не е закръгленият буржоа от XIX век, който бди над своите жени, семейство и работници (Boltanski et al 2000).

Тези две фигури преначертават политическото пространство: мобилните са печелищите, те самите често се декларират като леви, докато немобилните губят и се затварят в традиционалистки и екстремистки позиции.

На нов свят, ново пространство. „Очи в очи“, „око за око, зъб за зъб“ изразяват идеята за едно естествено, обективно пространство. Това е традиционното органично пространство на общността. Модерното общество въвежда друго, изкуствено. То се еманципира от човешкото тяло и се мери с политическите единици, с мащабите на модерната държава. Ако първото е дадено от Бога, второто е изобретено, организирно, контролирано. Едното е локално, другото е национално, социалните единици се мислят като териториални единици – и в реалността на нацията-държава, и в утопичните проекти за идеално общество (Бауман 1999).

На тези два типа пространство глобализацията противопоставя трето, кибернетично. Дефизикализация на властта и моментното разпространение са неговите основни характеристики. Парадоксалната му форма е „и-тук-и-там“. Бил Клинтън заявява, че вече няма разлика между външна и вътрешна политика. Това твърдение въвежда другата промяна, до която води глобализацията: изчезването на границите, заличаването на различията между тук и там, близко и далечно, вътрешно и външно, сигурност и несигурност (Бауман 1999). 11 септември с тътен оповести на целия свят това , което социалните науки вече знаеха: настъпва краят на методологическия национализъм, на мисленето на обществото в контурите на националната държава (Бек 2002).

Политизация или икономизация

Макс Вебер посочва, че главно измерение на модерността е ясното разграничение на отделните сфери – икономиката се обособява от политиката от религията от културата и т.н. Комунизмът задуши икономиката чрез политиката. Глобализацията прави обратното – обезличава политиката чрез икономиката: „световно общество без световна държава и без световно правителство. Един глобален дезорганизиран капитализъм“ (Бек 2002, с. 30). Противоположни като патос, и двете са еднакво пагубни за демокрацията.

Отговорността и отчетността на елитите са фундаментално изискване на демократичното управление. Глобализацията успява да се измъкне от него чрез два механизма. Бек описва първия като дълбока асиметрия между надтериториалната природа на властта и териториалността на целия живот. Властта радикално се разделя от задълженията към наетите, към природата, към бъдещите поколения. Все повече се различават „мястото на инвестиране от мястото на производство от мястото на плащане на данъци и мястото на живеене….ръководните кадри могат да живеят там, където е най-хубаво и да плащат данъци там, където е най-евтино“ (Бек 2002, с. 17). Ако през последните десетилетия капитализмът беше опитомен от социалната държава, днес транснационалните иономически агенти се освобождават от тази опека.

Самата глобалност се разпределя неравномерно, богатството е глобално, бедността остава и става все по-локална.

Вторият механизъм делегитимира опитите за опозиция. Анти-глобалистките протести са шумни, но слаби. А те са слаби и заради това, че се поставя съмнение тяхната легитимност –техните участници не са избрани, не е ясно кого представляват. Ако капитализмът на ХІХ век има контравласт в лицето на работническото движение, днешната транснационална власт няма контрапункт. „Новите богати вече „не се нуждаят“ от новите бедни“ (Бек 2002, с. 22).

И по отношение на икономическото, и на политическото се прилага двоен стандарт. Теоретиците на системата-свят посоват, че няма ограничения за потоците от капитали и стоки, докато работната сила се задържа на периферията, там, където е по-ниска нейната цена и по-висока печалбата. Опитите за противодействие на глобализацията се неутрализират, като се обявяват или за утопични, или за нелегитимни. И в двата случая се изхожда от стандартите, утвърдени в държавата-нация и които вече не са достатъчни, за да се мисли политическото в епохата на глобализацията.

Фигури на чужденеца

Кой е гражданинът на така скицирания глобален свят? Тезата, която искам да обоснова, е, че това е чужденецът.

Какъв е е и какъв не е чужденецът? „Обитателите на Сириус не са чужденци за нас. Те не съществуват за нас, те са отвъд всяка близост и дистанция“ (Simmel 1990, с.348). В това позитивно разбиране чужденецът предполага обща рамка на социални взаимодействия.

Чуждостта е модерно изобретение. Древността и Средновековието не я познават. Там тя е все още „природа“, не култура. Древността оставя на европейската цивилизация две фигури: на този, който броди, и на този, който остава. Августин пише в Божествения град: Каин построява град, а Авел – не, защото е само поклонник на земята. Бродещият е предшественикът на чужденеца. Той днес идва и утре си тръгва, докато в модерната си версия той идва днес, за да остане утре (Simmel 1990). От своя предшественик обаче той запазва идеята за от-местване. Ако идентичността е свързана с място (родина), другостта е от-деляне от родното, движение, търсене.

Чужденецът не е просто този, който се премества, а този, който се изживява – и е възприеман – като такъв. Той не е описание на определено положение в пространството, той е възприемането на даден тип социални взаимодействия.

От богатата палитра черти на чужденеца (Зимел 1990, Шютц 1984, Etranger 1998) ще се спра само на няколко. Двете основни са обективността и съмнителната лоялност. Чужденецът проблематизира очевидносттите на групата, задава въпроси върху всичко, което изглежда безпределно ясно. Не споделяйки „идолите на племето“, той улавя некохерентността на културния модел. Неговата критична дистанция е следствие на неговата обективност.

Най-честият упрек към чужденеца е по отношение на неговата лоялност. Той е предизвикан от изумлението на членовете на групата, че чужденецът не възприема техния начин на живот като най-добрия в света. Те не осъзнават, че за чужденеца в преход новият културен модел не е убежище, а лабиринт, в който се губи (Щютц 1984, с.77). Чужденецът остава често маргинал, културен хибрид на границата на два свята, незнаейки на кой принадлежи.

Най-видимата му характеристика е мобилността. Икономическата история показва чужденеца като търговец и търговеца – като чужденец. Той е едновременно близо и далеч, вътре и вън. В позитивната и оптимистична визия на Зимел чужденецът е част от групата: той е неин елемент, чиято позиция включва едновременно „вън“ и „срещу“ . Чужденецът на Шютц се стреми да се присъедини към групата, но не успява да сподели нейното настояще и бъдеще, миналото му избягва напълно. Той е изключен от колективната памет. От гледна точка на групата той е без история . Само членовете на групата имат автентичните схеми за интерпретация и изказ.

Чужденецът на Зимел е мобилен, той преминава лесно от една група в друга, от един културен свят в друг. Чужденецът на Шютц се стреми да се присъедини към нова общност. В двата случая другостта е позитивна. В първия чрез лекотата на прехода, във втория чрез желанието за нова принадлежност.

В двата случая – макар и в различна степен – съществува убежище за другостта. В първия, твоят собствен свят не става проблематичен заради преминаването през множество други. Във втория, по-малко гарантиран случай, това е новият свят. В едната ситуация опората е в миналото и настоящето, в другия – в бъдещето.

Стабилността е различна, но налична и в двата случая. При Зимел тя е устойчивостта на идентичността, при Шютц – стабилността на групата, която привлича чужденеца.

Можем да разграничим три фигури на чужденеца. Първият тип се идентифицира със страната-приемник, изтласквайки всичо, което му напомня или напомня на другите неговия произход. Вторият тип отхвърля асимилацията и пресъздава около себе си своята култура. Третият тип е посредникът. Бидейки мобилен и външен, той влиза лесно във взаимоотношение с всеки от елементите на групата и не е свързан със семейни, местни или професионални връзки с нито един.

Комунизъм и чуждост

Комунизмът политизира до крайност чуждостта. Тя по дефиниция противоречи на неговия идеал за хомогенно социално тяло. Мобилността бива строго регламентирана, контролирана, сведена до минимум: както на собствените му граждани навън, така и на чужденци вътре страната.

Комунисическото отношение към чуждостта може да бъде резюмирано с две характеристики. Първата е типична за тираничните държави: всички бежанци върнати в родните им страни или завинаги изключени от националната общност. Втората е любимата двуполюсност на Студената война: бежанците на едните са герои на другите.

Пост-комунистическото оценностяване на чуждостта

Пост-комунизмът деполитизира чуждостта, отнема я от опеката на държавата и я превръща в проблем на индивидуален избор. Ше скицирам нейните основни фигури.

Доминиращата фигура е тази на емигранта. Тя илюстира две радикални промени. Първата е икономизирането на мобилността. Ако по време на комунистическия режим тези, които напускаха страната, го правеха предимно по политически причини, сега мотивацията е търсене на по-добри възможности за професионална реализация и за по-осигурен живот. Социологическият портрет на тази мобилна категория са предимно млади, високообразовани, амбициозни, готови на риск и на опит в непозната среда. Нагласите са почти изключително в палитрата на материалистичните ценности. Едно дълго лишено от нормално потребление общество намира консумативния модел свеж и привлекателен.

Още по-характерна за тази бърза промяна от политическа към икономическа логика е емиграцията на представители на турското малцинство в Турция. Ако през 1989 г. огромната вълна от 350000 души[1] беше отприщена от комунистическата асимилационистка политика, скоро след промените българските турци започнаха да търсят алтернатива на колабиращата пост-икономическа икономика – не само в Турция, но и в Германия.

Втората промяна е значимостта на миграцията. От маргинално явление в комунистическия период, тя започна да се превръща в един от ключовите проблеми на обществото. Оценките са нееднозначни. От една страна, тя има вкуса на свободата и отвореността. Б. Богданов дефинира отвореното общество като нарастваща мобилност в глобални рамки: мрежа от подвижни човешки общности, но и нарастващ брой свободни индивиди, които я използват по автономен и независим начин. От друга страна, съчетана с намаляваща раждаемост и нарастваща смъртност, тя води до демографски срив. Обективната страна е подсилена от идентификационната, нагласите за имиграция са още по-проявени. Детериториализация е понятието, което символната география използва, за да обозначи екзистенциалното “олекотяване” на родината.

Емигрантът е най-масовата и най-трайната фигура. През последните години се появява друга – несравнимо по-малобрйна и чиято мобилност е в обратна посока: от чужбина към България. Емблематична е фигурата на бившия монарх, по-късно министър-председател Симеон Сакскобургготски. Той беше и първият, който покани в правителството млади българи, получили висше образование в чужбина и там започнали успешна кариера, традиция, която продължава и днес. Бих ги определелила като българи-чужденци. Те са типични граждани на глобалния свят, подвижни, а не уседнали. Изборът на място е професионален и утилитарен, не екзистенциален. България е етап в кариерата, тя се мисли с оглед на настоящето и бъдещето, не на минало, корени и род.

Най-неочакваната е фигурата на имигранта. По две причини. Първата е, че българите традиционно свързват етническото разнообразие със “своите други” – евреи, арменци, турци, цигани, с които от десетилетия и столетия живеят заедно и още възприемат като екзотични китайските, виетнамските, африканските, афганистанските, иракските бежанци и имигранти.

Общото и на трите фигури е деполитизацията. Държавата, разбира се, не е абдикирала от задължението да регулира миграционните потоци, но го прави умерено като част от пакета ангажименти към ЕС. Завръшането на някои българи се вписва в инструменталната логика, най-видими публично са случаите на политическа кариера.

Заключение

Глобализацията обезсилва политическото, изплъзвайки се от контрола на институциите (А. Тодоров[2]), напускайки неговото класическо пространство – нацията-държава (С. Малинов[3]). Има ли възможност за противодействие?

Бих отговорила в нормативен дух с идеята за чужденеца като гражданин на глобалния свят. Чуженец в случая се разбира така, както го дефинираха участници в едномилионната манифестация в Париж срещу крайната десница: “Ние всички сме деца на мигранти”. Чужденец в случая не е есенциалистка характеристика, а способността да преодоляваш граници, да градиш свят, да бъдещ гъвкав, активен и ангажиран.

Чужденецът в това разбиране има множествена гражданственост: на своята собствена страна, на региона и на целия свят. Той се вписва в космополитния проект, чиято цел е да утвърди прнципи и институционални механизми на отчетност на тези форми на власт, които понастоящем се изплъзват от демократичен контрол (Held 2000).

Този космополитен гражданин не се противовопоставя на глобализацията, той се опитва да реабилитира политизацията и демократизацията.

P.S. Разсъждавайки днес върху глобализацията и мобилността, преоткрих собствения си текст, който обсъждахме на една интересна международна конференция, а след това публикувах в: Кръстева А. и А. Тодоров (съст) Глобализацията и новите граници на политическото. София: ЕОН-2000, 2004, 108 – 118. Стана ми любопитно какво днешните мобилни мислят по темата.

БАУМАН, З. (1999) Глобализацията. Последствията за човека. София: ЛИК.

БЕК, У. (2002) Шо е глобализация? София: Критика и хуманизъм.

ЗИМЕЛ, Г. (1990) Чужденецът– Социология на личността. София: Наука и изкуство, 348 – 353.

Шютц, А. (1984) Две есета по социална психология.- Бюлетин на СБП, бр. 6, 65 – 79.

BOLTANSKI, L., D. COHEN et A. FINKIELKRAUT (2000) Une aliénation chasse l’autre.– Le Monde des débats, avril.

ETRANGER (1998) Volume thématique de Prétentaire, N 9/10.

HELD, D. (2000) Regulating globalization? Reinvention of politics.- International sociology, vol. 15, N 2, 394 – 407.


[1] най-голямата миграция в Европа след Втората световна война, преди войните в бивша Югославия да потавят нови рекорди.

[2] В настоящия сборник.

[3] Ibid.

Advertisements

One thought on “Чужденецът – гражданин на глобалния свят?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s