Революция 2.0 или 2 в 1

Демократична и дигитална революция едновременно, революция 2.0 или 2 в 1.[1]

Джорд Оруел – „1984” – е в тотална заблуда. Не Big brother използва новите технологии, за да манипулира и доминира поданиците, а гражданите ги мобилизират, за да изстрелят диктатора от властта[2].

Тунизийските демократи са горди, че са опровергали антиутопията на Оруел, дебатите са вдъхновени, споровете – до среднощ.

Ние открихме демократичното и дигиталното с две десетилетия отстояние, Тунис и целият арабски свят ги творят синхронно. Ние влизаме във виртуалното с известна демократична умора, арабските демократи – с вдъхновения патос на борбата срещу авторитаризма. Родни интилектуалци търсят оригиналност в скепсиса и резервираността към Нета, тунизийските демократи действат – в Нета, с Нета. Ние сме твърде взрени в хейтъризма, поставяме зума върху рисковете и негативните употреби, киберактивистите в Тунис избират позитивните, а негативните – хакерството – насочват срещу олигархията.

На кибервойна като на кибервойна. Репресивният апарат на Бен Али прави всичко, за да неутрализира киберактивизма: напада с вируси най-активните блогъри, интервенира в трафика, дори блокира Интернет. Хакерите от Групата Anonymous отговарят на удара: блокират за няколко дни правителствения сайт. Щом правителството запуши един комуникационен канал, се насочват веднага към друг.

На виртуалното бойно поле победата на киберактивистите е смазваща: и защото кибердемократите са по-многобройни от киберполицаите, и защото едните експериментират, а другите просто се подчиняват. И защото е по-вдъхновяващо да се бориш за свобода отколкото против нея.

Случайност със символно значение е фактът, че след като е принуден да отблокира Интернет, диктаторът Бен Али е притиснат да напусне страната.

Дигиталната и политическата свобода вървят ръка за ръка.


Киберреволюцията в Тунис тече като по учебник.

На предната линия са смартфоните. Самозапалването на Mohamed Bouazizi бива заснето и снимките качени от неговия братовчед. Образът му обикаля Интернет и катализира нарастващия гняв.  Погребениято на младежа в родния му край събира хиляди,  качва се в Интернет, подема се от световните медии и отприщва концентрични вълни на ярост и решителност, които заливат цялата страна.

Започва и битка на интерпретациите. Казионните медии искат да омаловажат случая като индивидуален изолиран акт. Гражданите започват да го възприемат като политическа декларация, като апел да се отхвърли живота без достойнство, работа и свобода.

Революцията има нужда от мъченици и символи, от трагедия и катарзис[3].

Реалността рядко може да достигне наситеността на революционното очакване, в нея ролите на провокатор и жертва не са толкова ясно разписани. Революционният разказ за героя Mohamed Bouazizi пресъздава драматична сцена, в която жена полицай удря плесница на младия мъж, унижавайки го в неговото достойнство и право на труд. Юридическият разказ трудно си пробива път, революциите не се славят с умереност и толерантност, полицайката е хвърлена в затвора и заклеймена без съд и присъда. Прави гладна стачка, за да извоюва правото си на процес. Той я оправдава: тя е изпълнила задължението си да направи забележка за нерегламентираната търговия на амбулантния продавач, той агресивно е защитил правото си на труд, дори не по правилата; плесницата се оказала част от революционния мит. Ако този втори алтернативен разказ остава в съдебната зала и по-тесни интелектуални кръгове, революционният е нагорещен. „Mohamed Bouazizi, твоята кръв не изтече напразно” – именно този плакат обикаля площадите – и реални, и виртуални.

Нашата велурена революция започна като дворцов преврат и достигна най-много до вкарването в политическия елит на брадати мъже с размъкнати пуловери. Тунизийската революция дава стотици[4] жертви, тя има нужда от силен, възпламеняващ страстите символ.  Новите медии катализират и ориентират тези очаквания с новия акцент върху визуалното, с прехода от дискурсите към образите. А какъв по-ярък образ от горяща жива факла.

След символната политика идва реалната, след образите – организацията. Мъчениците са създадени, живите трябва да влязат на сцената. Тук в центъра застават Фейсбук и Twitter с незаменимата си ефикасност за насрочаването на sit-in и протести. От десетина страници във Фейсбук се разпространяват апели за демонстрации, за регионална стачка, после за генералната стачка на 14 януари. Twitter се оказва ефикасно логистично средство по време на манифестациите за моментално разпространение на информацията кои улици блокира полицията и къде все още могат да се промъкнат демонстрантите. Лозунгът „Споделянето ще ни спаси[5] резюмира технологично-революционния оптимизъм, че колото повече стават юзърите, толкова по-трудно ще става на политическата полиция да ги органичи.

Ние навлизаме във все по-частни употреби на Фейсбук и се оплакваме от нахлуването на социалните мрежи в личното ни пространство, арабските революционери блеснаха с мобилизация на личните си мрежи за високи публични цели.

Социалните мрежи белязват революцията по два начина: като предоставят пространство за публичен дебат и като стимулират новия speak. Форум и агора, Интернет е революционният площад, дебатите са разгорещени и нажежени. Два фактора неимоверно подсилват ролята на Интернет като агора. Първият е недоверието в традиционните медии. В забързаното време на прехода, докато медиите станат от казионни демократични, докато журналистите са конвертират, Интернет е централното място за публичен дебат.

Второто е характерът live, нуждата от свидетелство в реално време тук и сега, когато някой гори, друг го прострелват, трети го убиват. Аматьорските видео и снимки се оказват незаменими, защото журналистите са малко, а хората са навсякъде. Седящата демонстрация против временното правитерлство и кадрите на единствената партия на бившия диктатор бива предавана директно благодарение на линията streaming live по ustream.tv[6]

Има и един допълнителен фактор: стремителната революционна темпоралност трудно се съгласува с високите професионални журналистически стандарти и предпочита информация веднага отколкото проверена информация,приема  едностранчиво отразяване пред отложено във времето журналистическо разследване.

Интернет културата, игровият сленг на виртуалното подхранва и революционното говорене: един от лозунгите категорично заявява: Game over.

Wikileaks иска да прави революции. Ясно е, че няма да стои настрана, когато революцията вече се прави. Дава своя принос, като публикува конфиденциални документи на американската дипломация върху Тунис[7].

Интернет не е просто средство за информация и комуникация, когато другите канали са запушени: медиите – принудени да дазинформират, хората – да се прибират заради полицейския час. Интернет радикално преобрази географията, социологията и структурата на тунизийската революция.

За разлика от нашия градски и централизиран посткомунистически преход, тунизийският започва на Юг, в малките градове по периферията. Протестите от периферията „се събраха”, усилиха, катализираха във виртуалното, преди като цунами да се излеят в столицата и пометат Бен Али и обкръжение.

Mohamed Bouazizi – безработен, принуден да оцелява с дребна амбулантна търговия – символизира тези, които започнаха бунтовете – млади, безработни, маргинализирани, обезправени. Facebook, Youtube, Twitter извисиха този образ, показаха лице на революционер, който борави с високите технологии, за да отвоюва своите права, да отстрани корумпираната върхушка.

Другото измерение на социологията на революция 2.0 е генерационно. Революцията започва като младежки протести, преди да се превърне в мощно национално движение, включващо и млади, и млади по дух, и безработни, и средната класа, и работници, и лекари, и инженери, и преподаватели, и периферните региони, и столицата, и мъже, и жени. А младеж се асоциира с Интернет и Интернет – с младеж. При Арабската пролет повече, по-ярко, по-вдъхновяващо.

Най-фундаменталната особеност на тунизийската революция също има отношение към Интернет – не толкова като комуникационен канал колкото като социална мрежа. Тази отлика и изключителна особеност на тунизийската зима на народното недоволство е именно неговият народен, не лидерски харатер. Няма лице по плакатите на протестиращите, няма единен център, който да направлява, няма лидер, който да води.[8]Народна революция без елити[9]. Как се случва този уникален исторически опит – толкова по-неочакван за Тунис, известен със силната йерархизация на обществото и с население, дълго време считано и от вътрешни, и от външни наблюдатели като кротко и послушно? „След като твърде дълго време са били послушни, тунизийците равиват силен вкус към революционния протест, систематичния отказ и отхвърлянето на установения ред. След като са приемали всичко, сега отхвърлят всичко”[10]

Наблюдателите са изумени от зрелостта, интелигентността и ефикасността на народното движение. Интелектуалците все още не могат да го обяснят. Социологът Имед Мелити го определя като „енигма”: как се случва тази политическа революция без лидерство и без идеология в общество, което от двадесет години живее без политика?[11]

Тази революция без лидер не е породена от Интернет, но нейната структура се доближава изумително до логиката на социалните мрежи – отворени, гъвкави, разширяващи се, готови за контакт с други мрежи, способни и да се множат и специализират, и да се събират и взаимно да се засилват.

От бунт на улицата към революция на духа[12], „революция на достойнството” – тези лозунги и оценки синтезират конструирането на народа като политически субект и извисяването му като суверен.

Те въвеждат и в темата за ценнностите. Главната, централната, ключовата е свобода. Свобода – и в политиката, и в словото. Няма смисъл от Интернет без свободно слово. Тунизийската революция изумително ясно осъзна: политическата свобода, изгонването на тиранина, неутрализарането на върхушката и утвърждаването на народния суверенитет са немислими и невъзможни без свободата на мисълта и словото. „Революция на освободеното слово”.[13] Дискурсът е в най-мощната си форма не като обговарящ, а като творящ реалности: „Когато думите правят неща. Тунизийската революция, едно дискурсивно събитие, което прави история”[14] Интернет освобождава думите, потиснати от цензура, потънали в мълчание: „ Цензурираните, дълго премълчавани думи биват викани по време на демонстрациите, написани върху плакатите, след като вече са били изписани във Фейсбук. Можахме да видим и чуем това, който не смеехме да си кажем дори на самите себе си. Истинско откровение: немислимото вече може да се каже и комуникира.”[15]

Именно тази променена география, социология и структура прави така, че хилядите седящи, крещящи, загиващи, демонстриращи биват наричани Революция 2.0.

Кой казва, че революционерите не били въоръжени?[16] Та те имат Фейсбук и мобилни телефони.

Дигиталното може да служи на демократичното,

демократичното може да се вдъхновява и прави с дигитално.

Вместо епилог:

На Фейсбус, с благодарност

От тунизийската революция

„Трябва да благодарим на Фейсбук за приноса му за победата. Той изпревари и показа ценността на събирането, на манифестацията, която връща на народа неговата автономия.”

Nadila Jrad[17]

P.S. Два сайта за моя малък принос в тунизийските дебати за демократизация:

http://www.latitudefrance.org/L-IRMC-se-penche-sur-les.html

http://www.ifre.fr/


[1] Тези размисли са вдъхновени от участието ми в кръглата маса за демократизацията в Тунис на 20 май 2011, от невероятно богатия и интензивен дебат – и за тяхната, и за нашата демократизация, както от изключително интересните ми разговори с тунизийски и френски интелектуалци.

[2] Denieuil P.-N. La force de l’insoumission.- La lettre de l’IRMS, 2011, N 5, p.3.

[3] Докато улицата канонизира младия търговец като мъченик, тунизийските интелуктуалци бръкват надълбоко в световното теоретично наследство, за да се включат интелектуално в процеса на конструиране на революционните мъченици. Amel Aouij Mrad намира една мисъл на Конфуций, която не познавах, сътворена като че ли специално за случая: „Да убиеш човек, за да спасиш света, не означава да действаш за доброто на света. Да се самозапалиш за доброто на света, е наистина добро действие”.- Mrad A. A. Au-dela de la douleur.- La lettre de l’IRMS, 2011, N 5, p.6.

[4] Цифрите варират, вероятно ще се конкретизират около 300. Освен убитите има и стотици ранени.

[5] Abdallah C. B. Quelle portée des réseaux sociaux dans le processus révolutionnaire ?- lettre de l’IRMS, 2011, N 6, p.13.

[6] Abdallah C. B. Quelle portée des réseaux sociaux dans le processus révolutionnaire ?- lettre de l’IRMS, 2011, N 6, p.13.

[7] Abdallah C. B. Quelle portée des réseaux sociaux dans le processus révolutionnaire ?- lettre de l’IRMS, 2011, N 6, p.13.

[8] „Няма шеф, няма водач. Няма външна намеса. Движението не е замислено като проект или стратегия като други революции” –Zghal A. Une onde tsunamique.- La lettre de l’IRMS, 2011, N 5, p.7.

[9] Henia A. Une révolution populaire sans les élites, menacée par les élites.- La lettre de l’IRMS, 2011, N 5, p.4.

[10] Beji H. Post-révolution : le citoyen sans Etat.- .- La lettre de l’IRMS, 2011, N 6, p.22.

[11] Melliti I. Pour le droit a la reconnaissance.- La lettre de l’IRMS, 2011, N 5, p.6-7.

[12] Denieuil P.-N. La force de l’insoumission.- La lettre de l’IRMS, 2011, N 5, p.3.

[13] Zghal A. Une onde tsunamique.- La lettre de l’IRMS, 2011, N 5, p.7.

[14] Jrad N. Quand dire c’est faire : la révolution tunisienne, un événement de langage fait l’histoire.- La lettre de l’IRMS, 2011, N 6, p.11.

[15] Ibid

[16] Najar S. la révolte des peuples a l’heure des TIC : la communication « engagée », une puissance révolutionnaire ?

[17] Jrad N. Quand dire c’est faire : la révolution tunisienne, un événement de langage fait l’histoire.- La lettre de l’IRMS, 2011, N 6, p.11

Advertisements

2 thoughts on “Революция 2.0 или 2 в 1

  1. Тихомира Трифонова

    В подкрепа на изказаната теза искам да споделя анекдот, разказан от участник от Египет на конференция в Бейрут в началото на юни, който илюстрира възприятието на гражданите за събитията:
    Срещат ще на оня свят тримата диктатори Кадафи, Бен Али и Мубарак и се питат как са се озовали там. (по-нататък е на английски просто заради особеност на глаголната фраза)
    „I’ve been bombed“, says Gaddafi.
    „I’ve been kicked out“, says Ben Ali.
    „I’ve been Facebooked“, says Mubarak.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s