Изборна катастрофа, заличаване от електоралната карта, 4% като Страшният съд, който само след две години ще отсъди кои лидери ще се приютят в парламентарната светая светих. Но няколко спасени корабукрушенци не премахват корабокрушението.
И диагнозите, и прогнозите са апокалиптични. Ще я има ли десницата в България?
3 не е магическо число, но за аналитична симетретия ще сглобя образа на десницата от 3 дискурса, ще разгранича 3 периода и ще очертая 3 сценария.
Трите перспективи, трите дискурса, на чиято пресечна точка искам да изградя образа на десницата, са партийният, коментарният, гражданският. Първият изразява начина, по който самата партия се дефинира и позиционира на политическата сцена. За целите на този кратък анализ ще сведа втория до т.нар. медийни интелектуалци , които медиите избират за сутрешните си блокове и коментарни рубрики, за да коментират, но още повече за да формират обществено мнение. Най-трудно уловима е гражданската перспектива, но пък тъкмо тя е решаващата за (пре)структурирането на партийната карта в четиригодишен цикъл.
„Времето е наше”
Дори когато пред 1990 г.на първите плуралистични избори спечели БСП, всички знаеха, че времето е на десницата.
И защото реформите – пазар и либерализъм – бяха десни, и защото България беше понесена от вълната на демократизация в Източна Европа и трудно можеше да избира или определя посоката. Различия, разбира се, имаше. В началото на 90-те години десни партии спечелиха в Полша, Унгария, Чехословакия и не спечелиха в България, Румъния. Това не бяха разлики в целите – самият лозунг времето е наше” откриваме в доста пост-комунистически страни – а в темповете и зрелостта на елитите. Вишеградските страни имаха опозиция, закалена в дисидентство, Унгарско въстание (1956), Чешка пролет (1968), Солидарност. Само десни говорители можеха убедително да произнесат новите цели – ЕС и НАТО, леви лидери с такъв дискурс биха разгонвали своя електорат поне още 7-8 години.
Преходът е златният век за пост-комунистическата десница: историята гарантираше и силата и легитимираше насоката. Общият за цяла Източна Европа „вятър на променит” в България бше подсилен от партиен: десницата имаше едно лице и то се казваше СДС.
Не че лидерите винаги бяха на висотата на историята, но историята беше с тях.
Това беше и златното време за медийната подкрепа на десницата. И Клара Маринова, и Красимир Райдовски не успяваха да осигурят пълен медиен комфорт за БСП, дори когато беше на власт. Медиите множаха и засилваха синята визия за ставащото. Като истински гуру бяха възприемани не непременно най-аналитичните, а най-патетичните. Коментарното и политическото говорене интерферираха, бяха вълни, които взаимно се подсилваха и разливаха. Беше времето на интелектуалците-трибуни. Ако на Запад революционното се свързва с лявото, пост-комунистическият преход предостави комфорта на един необичаен микс: хем подкрепящ властта, хем си бурен опозиционер[1]; хем си революционер, хем си десен.
Това беше златно време и за гражданите. Те знаеха точно какво е десницата и или я харесваха или не. Както в живота, така и в политиката харесването е по-приятното, но по-ефемерно състояние. Страстите по площадите останаха завинаги гравирани в спомените на съвременниците на ставането на демокрацията, но урните бяха по-прагматични. Там нарастващ брой избиратели отказаха да мислят цветно и идеологически, а управленски. И създадоха правилото, ненарушено до края на прехода – на всички избори сменяха управляващите.
„Когато му дойде времето”
Симеон Сакскобурготски фино и точно назова новия етап и новата насока: на неясни очертания, заличени граници, на отлагани дефиниции. Родните медии дълго мислеха, че царят-премиер не може да говори, а той говореше точно както искаше да говори – малко, кратко, неопределено, така че всеки да разбира, допълва, интерпретира, конкретизира, както пожелае. В политическата теория това се нарича „празен символ” и е мощна символна стратегия, защото се предлага рамка, която е привлекателна – западен, европейски, „успял” лидер – но без съдържание, така че всеки да твори това съдържание, както му харесва.
НДСВ се разположи в никога незаемания център и широко се отвори и към лявото, и дясното. И преди монархическо-социалистическата коалиция с етнически привкус беше ясно, че за Симеон партиите са формални структури, чиито граници е добре да бъдат ерозирани.
Това би могло да бъде силно време за сините, защото НДСВ остави празно пространството на десницата. Вместо с дясна опозиционна политика сините се заеха с деструкция във впечатляващо разнообразие от форми: от мълчание на обиден на електората лидер през партийно роене, лидерски амбиции, нериязън, дребни сметки…НАТО и ЕС станаха факт. Десницата загуби носещите си теми и се загуби в дребнотемие.
„В крак с времето”[2]
Този лозунг, който стремително премина от арта към политиката, изразява искрено и интензивно желание да се усети пулса на политическото време и да се напипа неговата посока, които станаха толкова неразпознаваеми за традиционната десница. Това днешно политическо време напомня картината на Theo van Doesburg „Ритъмът на танца”[3], в която сини, червени, жълти линии са разположени в различни посоки. Суровият фактологичен материал – естетически или политически – няма ясно послание, всеки трябва сам да го пренареди, така че да се оформи послание.
Красиво в изкуството, объркано в политиката. Това е периодът, в който не се знае какво е десницата, думи и реалности се разлитат в различни посоки.
Нямаше политическа грешка, която да не беше направена. Да избереш лице без лице е грешка, толкова любима на сините, че те с настойчива мазохистичност си я повтарят. ДСБ пръв я направи с Неделчо Беронов – достоен човек, напълно неразпознаваем, без харизма, която да блесна в кампания. СДС разви този почин: Румен Христов остана още по-неразпознат, а харизма и достойнство биха били само на водещи пизиции в дългия списък дефицити. Наистина е скучно – няма нито една грешка, която да не е правена преди. Много пъти. СДС е име-памет, име-символ. И то беше заличено, толкова пъти с него беше злоупотребено: „Това СДС не е онова СДС”.
Най-фундаменталната грешка е да загубиш усета към избирателите си. Колкото по-агресивно сините лидери говорят срещу ГЕРБ, толкова повече те гласуват за ГЕРБ.
Този период остро постави въпроса какво определя идентичността на една партия: собствената й идентификация, вотът на избирателите, коментарните и политически етикети. ГЕРБ печели избори след избори, но още се бори да бъде признат за автентична десница. Сините в разнообразни конфигурации губят избори след избори, но продължават да убеждават себе си, че са истинската десница.
Големият проблем на ГЕРБ е, че си взе медии, но не отгледа своите публични интелектуалци. Десните му анализатори се колебаят или миксират две стратегии. Едната е на „махалото” –някои коментатори изумително напомнят Яне Янев, който вчера уволнява Боросов, а днес го венцехвали като най-великият държавник, мъж, футболист…Лупингите на позициите от разпни го до осанна радват жълтите вестници и отегчават мислещите. Другата стратегия е не „Или Или” , а „И И”: толкова дълго са хвалели Костов и сие, че сега не върви съвсем открито да пристанат на Борисов, и засукват едно умно и обтекаемо говорене, така че и едните и, и другите да ги мислят за свои.
Гражданите са най-нечуваните в този период. Те гласуват за ГЕРБ – първо като за поредния месия след Кобурготски, после – защото не виждат друга работеща дясна алтернатива. Не ги чуват добре и сините, които след изборите правят точно същите грешки като преди тях. Не ги чува добре и ГЕРБ, защото не се съсредоточава върху промяната на мотивацията за вота – тя е устойчива, когато избирателят вижда политическа енергия за промяна, и по-крехка, когато просто не вижда друга алтернатива.
Quo vadis, българска десница?
3 сценария
ГЕРБ като „класическа” дясна партия
Първият сценарий е ГЕРБ да се утвърди като класическа дясна партия. Сега е златното време за това. Тази легитиимност, която изборите не успяват напълно да му дадат, може да се роди от протестите. От зърнари до железничари – страната е залята от протести срещу пенсии, субсидии… Народно недоволство е изпитание за всички правителства, но то е предизвикателство към самата идентичност на популистките. Сега е времето да се разбере дали правителството на ГЕРБ отново ще зафлиртува с всички, ще вземе от нямащите модерни трактори, за да даде на имащите модерни трактори, ще раздаде Коледни усмивки и подаръци – малки, но от сърце, или може да мисли държавнически и да прави стратегически важни, но болезнени реформи.
Протестът като лек срещу популизма. Предстои да проследим.
Меглена Кунева като ново център – дясно
Няма коментатор, който да не претегля и премисля 500 000-ната резевна армия на Меглена Кунева. Амбиция има и самата тя, и авторите на проекта й.
Няколко фактора подриват основата за десния характер на този проект. Първият е левият финал на неутралния предизборен спринт на кандидата-президента Кунева. Като един от безбройните куриози на родния политическия ПР ще остане смайващо неуместния опълченски призив. „Свиквам опълчение” е толкова наивно и несръчно, че го оставям без коментар. Не несръчно, а съвсем професионално, след като кандидатът Кунева официално не подкрепи никого на втория тур, шефът на предизборния й щаб пое задачата да обясни на избирателите как точно да разбират декларираната неутралност и в пространно интервю в тиражен вестник открито призова да се гласува за двойката на БСП.
Втората причина е, че авторите на проекта й имат твърде богата червена биография, за да успеят убедително да направят десен проект. Фактът, че доста се бяха заиграли и с царя, също не ги прави по-кредибилни. Трудно е хора, които двадесет години миксират бизнес и социология с ляво, дори и понякога с монархически привкус, да сътворят интересна, мобилизираща, стимулираща дясна алтернатива.
Дали ще разгърнат Кунева като ляв проект би било предмет на друг анализ.
Новото дясно
Преди още новото дясно да има форма и идея, то вече има и анализатори, и медии, които системно го лансират. Имаше надежда, че мантрата – „думите правят неща” – ще проработи. Но изглежда и авторите на сценарии са поизчерпаха – малко автори, а нужда от все нови и нови сценарии… Пък и трябва едновремнно хем да се поддържат действащите сценарии, хем да се фабрикуват новите, които да преобърнат предходните. Политическото инженерство не е лека работа…
Знаем вече както новото дясно не трябва да бъде:
- да не е загубило виталност, посока, престиж;
- да не е оплетено в лидерски дразги, драми и деструкци;
- да не е загърбило позабравеният десен избирател, който предпочита да мисли, дори когато се вълнува;
- да не е популиски, нито екстремистки;
- и най-вече и най-важно да не е ГЕРБ. Синята коалиция остана в предишните епизоди.
Сега на сценаристите предстои да напишат както новото дясно е. А на режисьорите да го поставят.
Хубавото на демократичния театър е, че гражданите решават дали да го гледат.
[1] На отминалия, но толкова важен за революционния патос комунизъм.
[2] Надписът на артакцията на Паметника на съветската армия през пролетта на 2011г, който през есента на местните избори кандидатът на Синята Колация за кмет на София Прошко Прошков издигна като слоган на кампанията си.
[3] Оригиналното заглавие е „Ритъмът на руския танц” (1918).
Anna Krasteva 