Всяка технология има своя политически проект (Wolton 2002). Печатница се римува с Реформация. Словото на Лутер не би имало този разтърсващ революционизиращ ефект, ако не беше умножено, усилено, ускорено от хилядите библии, които печатът прави достъпни за вярващите. Радиото и телевизията имат още по-универсализиращ и глобализиращ ефект и друг политически референт – масовата демокрация. Технологията се уплътнява социално и получава смисъл, само като се вплете в политическа трансформация: Обратното би било технологична антиутопия. „Техническата революция на печатницата получава своя смисъл само по отношение на дълбокото движение на Реформацията. Радиото и телевизията получават смисъл само по отношение на огромната промяна на масовото общество и демокрация” (Wolton 2002, с.34). Ако връзката на предходните вълни на технологична иновация с нови етапи на политическа култура за Доминик Волтон е от регистъра на констатацията, за Интернет тя е в регистъра на проблематизацията[1]
Кой е политическият проект на Интернет? Д.Волтон поставя въпроса, но в началото на десетилетието[2] не намира достатъчно елементи, за да му отговори. В края на десетилетието Доминик Кардон намира толкова отговори, че им посвещава цяла книга – „Интернет демокрацията“ (София: Издателство на НБУ, 2012).
Първата група отговори са свързани със самата природа на връзката технология – политика. От пряка тя става неразривна, интимна, интензивна: „Рядко създаването на една технология е ангажирало толкова политика колкото Интернет” (Cardon 2010, с. 13). Тази връзка не е идеологически оцветена. „Либерален, либертариански, комунистически?” (с.7) – Интернет се изплъзва от политически етикети. Идеологическите и партизанските одежди са тесни за неговата амбиция, защото тя се цели в ядрото на политическото – самото разбиране за демокрация, като се стреми да го взриви и пресътвори.
Повече от любопитна е втората група отговори, а именно политическите ценности, които вдъхновяват Интернет. Тук френският изследовател е колкото категоричен, толкова и неортодоксален, римувайки комуникации с контракултура, компютърни мрежи с алтернативни послания. Дългата ръка на военните и солидните им бюджети не са достатъчно убедителни обяснителни фактори и зараждането на Интернет Д. Кардон вижда в срещата на американската контракултура и меритократичния свят на науката: „Съвпадението не е случайно. В Сан Франциско през 1967 г. се възпламенява Summer of love на американската младеж и именно там една година по-късно Дъг Енгелбарт, директор на Станфордския изследователски институт, …показва как връзката между два компютъра може да увеличи човешката интелигентност” (Cardon 2010, с.13). И в ценностния, и в технологичния проект Кардон открива общо вдъхновение: стремежът обществото да се пресътвори „отдолу”.
1968 присъства като историческа фактуалност, с която авторът обвързва началото на мрежата, но още повече като визия, която структурира и обяснява света. Интересното, новото, ценното – на интернет революцията, както и на ценностната революция на младежките движения от края на 60-те – е детронирането на пирамидата и легитимиране на мрежата, загърбване на йерархиите и преоткриване на солидарността. Начинът, по който Д.Кардон концептуализира двойната дигитална революция, е превод на революцията на политическата култура отпреди половин век. Мишел дьо Серто определя 1968 като „взимане на думата” (de Certeau 1994). Други автори като Нанси Фрейзер добавят и включването в разговора на теми, които преди това са били изтласквани или маргинализирани от публичното пространство. Д. Кардон описва двойната дигитална революция като интерференция на две промени: „от една страна, правото за публично взимане на думата се разширява до цялото общество; от друга, част от частните разговори се вписват в публичното пространство” (Cardon 2010, с.11).
През 1948г.Джордж Оруел пише антиутопията си „1984”. Д. Кардон вижда интернет революцията като дигитална версия на ценностната революция на 1968. Ако приложим символното оруеловото преобръщане към теоретичната конструктция на Д.Кардон, бих нарекла проекта му „Виртуална 1986”. Хипитата от 60-те на ХХ век живеят в комуни, вдъхновени от free speech, автентичността и гражданските права. Интернотите от 10-те на ХХI век градят „република на информатиците” – един меритократичен свят, допълнен и уплътнен от културата на обмен и сътрудничество между равноправни. Култът към микро-то и „направи си сам” са други ценностно-поведенчески стожери на двете култури. Хипитата създават общности, за да бъдат себе си и да бъдат истински с другите, дигиталният свят дава шанс да се предизайнират и умножат социалните връзки.
Интернотите като хипитата на дигиталната революция е симпатично сравнение. Но Доминик Кардон достига до границите му, не винаги успява убедително да го изведе отвъд естетизиращо-индивидуализиращия прочит. От Люк Болтански и Ев Чиапело знаем, че след 1968 г. критиката на капитализма поема по две пътя: социален, когато е насочена към трансформиране на властовите отношения, и “артистичен”, когато цели да преобразува индивидите по линия на автентичността и кретивността. „Интернет бива понесен от движението на „артистичната критика”. С либертарианския му дух неговият център на гравитация е автономността на индивида, самоорганизацията и отхвърлянето на колективните принуди” (Cardon 2010, с.31). Добрата новина е, че Д. Кардон не е достатъчно последователен в този естетизиращ прочит на интернет вселената и острието на теоретичната му аргументация е насочено именно към политическите отношения.
В тази оптимистична и очарована интерпретация на интернет демокрацията предшественици не се разбират като повторение. Всяка утопия се изживява като първа, създателите й – като пионери. Виртуалният свят е девствена територия, която трябва да се завладее.
Силна теза е идеята за „възходящата иновация”[3]. Архитектурата на Интернет поставя потенциала за иновация на периферията на мрежата, в компютрите и софтуеъра, които се свързват. Тя дарява всеки потребител с потенциала да иновира. Всеки може да доразвива, усъвършенства и разпространява софтуеър. „Колаборативната иновация” намалява символната дистанция между създател и потребител на иновации.
„Укротяване на опърничавата” е овехтял идеал. Чарът на Интернет е в неговата непокорност, в изплъзването от контрол: „мрежата не се оставя да бъде лесно опитомена” (Cardon 2010, с.8). Обратното, тя се мобилизира именно като периферия, различна и противостояща на центъра: „Не е изненадващо, че първите политически актьори в Интернет бяха най-малко вертикалните и най-малко структурирани групи (Cardon 2010, с.91) – запатистите в Мексико, движението на обезправените във Франция. Интернет е пъстър, интензивен и ефикасен при гражданските мобилизации, твърде казионен, блед и скучен при институционалните и партийни употреби.
Тази трета група аргументи за новостта на дигиталната демокрация силно акцентират идеята, че Интернет трудно може да се контролира, защото „е лишен от център” (Cardon 2010, с.17). Свобода, не контрол, е позитивният център, около който се структурира това разбиране за дигиталната демокрация: свободен софтуеър, алтернативна информация, колективна интелигентност. Не санкция и наказание, а взаимен контрол – такава е интернет рецептата. Уикипедия я илюстрира – качеството на статиите не е гарантирано от централен издателски авторитет, а от споделена общностна отговорност. Статиите се корегират не защото са върнати от строг редактор, а в отговор на реакциите на други автори и читатели. Анализът на Уикипедия откроява три линии в аргументацията на Д.Кардон: политическа – иновативната енциклопедия е огромен експеримент на управление в мрежа; познавателна – утвърждава се полифонична дефиниция на истината; афективна – привързаността на потребителите не е само функционална, тя е емоционална, “wikilove” е закачливият термин, с който уикипедистите назовават зачитането на споделените правила и страстта към дебати.
Сред разнообразните аргументи, които авторът разгръща, за да ни убеди в своята силна позитивна версия на интернет демокрацията, централна роля играе идеята за публичното пространство. Интернет успява и да го разшири, и да го извиси: “избутва стените и повдига тавана” (с.10). Резервирано преди за професионалистите, мрежата го отваря и за аматьорите. Ограниченото публично пространство се трансформира в партиципативен Интернет. Това е четвъртият и главен стожер на неговата аргументация.
„Дигиталната революция е комуникационна революция, която преобразува обществото. Новата технология изисква нова политика. Мрежата превръща света в наша сфера на влияние. Чрез технологията ние постигаме знанието и свободата, за да действаме. Правителствата не могат да спрат този процес. Бъдещето принадлежи на тези, които го градят. Да започнем да го градим сега”.Не, това не е цитат от Доминик Кардон. Това са призиви от историческия Wired Manifesto от 1996 г. Той високо и гордо декларира революционния патос на интернет, амбицията да противопостави на правителства, корпорации, бюрокрации ново, мрежово, гъвкаво управление, центрирано върху индивидите и иновациите.
В следващите години патосът от апологетичен преминава в критичен. Р.Путнам говори за ‘киберапартейд’ и ‘кибербалканизация’, технологичната иновация радикално бива раздалечена и дори противопоставена на социалната с твърдението, че новите технологии възпроизвеждат и усилват стари неравенства. Критичната рефлексия развива тезата “Победителят взима всичко” и я подкрепя с палитра разнообразни аргументи: медийните корпорации са мощно представени и в Интернет; нови монополи се налагат – Google, Yahoo, Facebook; концентрацията на публиката в Интернет е дори по-висока от тази в традиционните медии ; образованите професионалисти мъже са свръхпредставени във формирането на он-лайн публичното мнение; лекотата да говориш не преодолява трудността да бъдеш чут (Hindmar 2009). Други автори са още по-радикални и направо обявяват края на дигиталната революция (Нигропонте ).
Интригуващото в книгата на Д.Кардон е, че той добре познава тази критична рефлексия, обилно я цитира, посвещава дори цяла глава на „светлосенките” на мрежата. Познава, но не се конвертира. Позитивното му разбиране е зряло и рефлексивно, надградено и над патоса за технологията, революционизираща демокрацията, и над критиката за новите дигитални неравенства, допълващи и подсилващи старите. Две са идеите, с които ни грабва – първо, Интернет има политически проект; второ, този проект се казва дигитално публично пространство – ново, витално, разширено и извисено.
Дебати с Доминик Волтон:
13 март 2012, 16.20, НБУ, зала 110, 2 к.
13 март 2012, 18.30, Клуб Дада (ъгъл на Московска и Бенковски)
Нигропонте Н. Краят на дигиталната революция?.-Култура
http://www.kultura.bg/media/my_html/2063/b_digit.htm
Boltanski, Luc et Eve Chiapello (2011) Le nouvel esprit du capitalisme. Paris : Gallimard.
Cardon, Dominique (2010) La démocratie d’Internet. Paris : Seuil.
De Certeau, Michel (1994) La prise de parole et autres écrits politiques. Paris :Seuil.
Hindmar, Matthew. The myth of digital democracy. Princeton University Press, 2009.
The Wired Manifesto.- Wired, 1996, issue 2.10. http://yoz.com/wired/2.10/features/manifesto.html
Wolton, Dominique (202) Fracture numérique ou facture numérique ?- In : Jauréguiberry Fr. et S. Proulx (eds) Internet, nouvel espace citoyen ? Paris : Harmattan, 31 – 35.
Anna Krasteva 
Pingback: Библиография по дигитална култура | e-Scriptum
Pingback: Библиография по дигитална култура | etopia