– Г-жо Кръстева, определихте улицата като нов суверен. В състояние ли е този суверен да понесе отговорността, с която се самонатовари? И искаше ли я наистина?
„Много сме, силни сме!“,“ Граждани!“, „Граждански квоти навсякъде!“, „Граждански контрол!“ – опиянението от ново постигнатата сила блика и от лозунгите, и от интензивната атмосфера на протестите. Гняв, празник, освирквания, усмивки – страстите са полярни, еднакво силни и ескалиращи.
Един миг, две интронизации. В мига, в който новият патриарх бива интронизиран, гражданите отхвърлиха елитите и се самоконституираха като единственият легитимен политически субект.
Това вече е огромна отговорност, общественото мнение ги натовари с още по-голяма: да са единни, да формулират ясни, конкретни и изпълними послания.
Трябва да призная, че най-малко бих желала да видя стотици хиляди хора, които мислят съвършено еднакво и действат като юмрук. Тогава бих повярвала на конспиративните теории за манипулации, за невидимата ръка, която направлява протестите. И аз виждам здравите момчета на ключови места на протеста – не става въпрос за маскираните, които трябва само да отвлекат вниманието от истинските „гардове“, но виждам и как младежи срещат свои приятели, как цели семейства стоят с часове, как студенти и ученици се поздравяват с преподавателите си, как няма възраст, която да не е представена сред множеството.
Едни лозунги потвърждават други – срещу монополите, срещу корупцията, срещу елитите, за „Бъдеще за младите“, за „Достойна и силна България“. Други лозунги открито си противоречат – „Всички депутати – вън“, „Парламентът да си довърши работата и да не абдикира“.
Плурализмът – на мнения, на приоритети, на оценките – е най-фундаменталната отлика на демокрацията. Как се постига съгласие при естествен плурализъм е виртуозност, която изисква поне толкова точна преценка колкото страст, поне толкова аргументи колкото емоции.
– Защо стана така, че елитът чу, но не разбра улицата? И въобще как ще върви диалогът нататък?
Най-неочакваният и един от най-позитивните изводи от взрива на улицата е ново разбиране за диалог. Дълго време ни беше вменявано, че диалог е когато един лидер непрестанно говори – и от „телевизора“, и потупвайки по рамото тези, които предния ден е обидил от същия телевизор (безработната, която вместо да си продаде пръстените за хляб, протестира). Неспирните искания показват, че този диалог не се е състоял с нито едно съсловие.
Комуникативност, харизма, говорене не противоречат на демокрацията и дори могат да бъдат симпатична част от диалога елити-граждани. Но гневът днес ясно показва колко те не са достатъчни. Истинският диалог е невербален, той върви по линия на успешни политики – коректни сметки за парно, незастроени дюни, справедливи научни конкурси, прозрачно управление.
Не интервюта и монолози, а успешни политики ще убедят гражданите, че елитът ги е чул.
– Сега вече се иска смяна на цялата система. Възможно ли е това и как би могло да се случи, без да се стига до хаос?
Това е мощното послание на протеста и трябва да го прочетем на няколко нива.
Първото е, че към сметките за тока всеки ден от протестите допълва с нови искания – против високите университетски такси и за по-добро образование, против разпадащата се здравна система и за грижа за здравето, против … и ..за – по всички въпроси, и национални, и местни.
Второто ниво – правителството падна, протестиращите едва забелязаха, шествието специално минава пред Позитано, за да не успеят Р Овч и Станишев да капитализират гражданската енергия, форумите са безмилостни и към Кунева/Париба, раздробените сини вече не привличат дори и сатирично внимание. „Нюансите на сиво“ с облика на всички лидери възвести края на политическия елит. Управляващи и опозиция бяха станали неразличими още преди площадите да бъдат залети от гнева. Именно защото опозицията не беше припозната като алтернатива, гражданите взеха властта.
Третото ниво надхвърля политиката и обхваща цялата върхушка. Смешките вървят за бистришките тигри, но „Долу“ е отправено към всички – „Искате ли тази правна система?“ – „Неееее!“, „Искате ли този парламент?“ – „Нееееее“, „Днес – монополите, утре банките!“ Само новият патриарх беше пощаден – поне докато аз бях на протеста.
– Впрочем обречени ли са вече „старите муцуни” в политиката? Сериозно ли е да смятаме, че лица като Станишев, Костов и пр. няма да седят по банките на следващия парламент?
Истинският въпрос не е за банките, а за демократичното представителство. Кого представляват Станишев и Костов, които стотици, стотици хиляди не припознават? Какво предлагат? На кого говорят? Кой ги чува?
– Настоява се за т.нар. „исландски модел”. Какво представлява той и доколко е приложим у нас?
Няма исландски модел, има исландски опит. Когато отвращението им от политическата класа достига нетърпими висоти, исландските граждани взимат властта и сами правят новата си конституция. В това правене участват много от гражданите на малката държава: и с ангажираността си в излъчването на представителите на гражданството, които да пишат текста, и с обсъждане на самия текст, и всичко това и по Интернет, и на „живо“.
Наистина симпатичен пример, който не трябва да се копира, а да стимулира. Първо, с широкото разбиране за активно участие – и директно, и по Интернет; и с възлагането на пъстър състав граждани на тази най-висша политическа отговорност; и със способността за преход от тази „гражданска република“ , от тази висока форма на пряка демокрация към по-класическата форма на парламентарна и партийна демокрация.
Демокрацията не е готова рецепта и модел, тя е активна политическа култура, която търси, експериментира, твори.
– Как си представяте новите лидери?
Със сигурност знам как не си ги представям. Лицето Гамизов даде заявка да бъде българският Ганди. Гамизов – гражданин? Аз ще поискам политическо убежище в Индия.
Също със сигурност зная, че новост не означава непременно авторитет. Много нови много набързо се превръщат в стари (муцуни). В такива преломни моменти е хубаво да се огледаме и да видим има ли публични личности на отговорни постове и с безупречна репутация? Замислям се и не виждам много примери. Може би омбудсманът К. Пенчев. Важно послание на революционни ситуации е не само да търсят нови лица, а да дадат и признание на тези, които са устояли на съблазните на властта и са се утвърдили като авторитет.
Със същата сигурност знам, че българското гражданство няма нужда от нов лидер. Най-тъжният край и крах на толкова гражданска енергия би бил нов месия.
Движенията „Ние сме 99%“ , „Окупирай“ нямат лидери – не защото нямат ярки личности, а защото отговорно, след много обсъждания, са решили, че не искат лидери.
Две са огромните предимства на социални движения без лидери. Първото е силата на хоризонталните структури, които стимулират инициативност, а не дисциплина, иновативност, а не подчинение. Второто е, че дават простор на множество граждани, а не на избрани. Както и че отговорността не трябва да бъде просто делегирана, а и споделена.
– Къде ще свърши утопията и започне реалността?
Утопия е позитивно понятие. Хората трябва да могат да мечтаят. Само страшни светове като „1984“ на Оруел забраняват и изкореняват мечтите. Толкова по-позитивни са мечтите за граждански утопии, за гражданите, които взимат властта.
Много важно е гражданите да отнесат тази мечта в реалността и тогава, когато се оттеглят от площадите. Когато „Окупирай“ престават да окупират, те не искат да престанат да са активни. И окупират друг площад – електронния, продължават да са активни в Интернет, да оказват граждански контрол и най-вече да поддържат готовност от е-улицата да излязат отново на улицата.
Anna Krasteva 