Българи извън България: имиграция, интеграция, идентичности

„Вероятно носи родния град на гърба си – като костенурка без възраст.”

„-Каза, първия път си се родил, какво означава това?-питам.

-Първия път родил се в Бруней – повтаря той- Втория път в целия свят. Затова съм отвсякъде. Моят дом е светът.”

 

Тези два проникновени цитата от великолепната Елиф Шафак[1] бележат два полюса на многоликия миграционен феномен. Първият е на ‘roadsandroots’, на пътищата и корените, където и колкото и да вървиш, родното е в теб и ти в него, то те свързва с език, памет, традиции, култура, променяш се, но все се разпознаваш в него, далеч си, но го търсиш, защото те дарява със смисъл, споделеност, съпричастност. На другия полюс няма родно и чуждо, близко и далечно, познато и ново, близко и предизвикателно, всичко е смесено. На първия полюс територията е част от идентичността, на втория тя загубва контурите, светът се разтваря в глобализацията, човекът принася като жертвен дар привилегията да се ‘роди веднъж’ на едно родно място пред олтара на откритостта на света без граници.

Единият полюс е на идентичността и родината, вторият е на космополитизма и глобализацията.

Всеки автор се чувства привлечен от един от двата, увеличава неговата привлекателност и усилва неговата теоретична плътност със своите анализи, разсъждения, заключения. Снежана Йовева е чувствителна към глобализацията и не случайно така систематично се занимава с миграция, но категорично е избрала клъстера на идентичността, родното, паметта.

Разгръщам книгата и виждам и кристализацията на нейното съзряване, и личността на нейния автор. Снежана Йовева е разностранно свързана с предмета на своето изследване: и като изследовател, с богат опит от терена, в който очевидно се чувства в свои води; и като експерт, активно участващ във формулирането и провеждането на българската миграционна политика през последните години; и като гражданин, чувствителна към интеркултурните мостове и диалог. Идеи от тази книга са обговаряни на разнообразни форуми – специализирани академични аудитории, широки многонационални публики, институционални кръгове. Тезите са влизали в различен оборот – теоретичен, политически, интеркултурен. Оттам и тази многопластовост на анализа, стремежът да се обхванат и модели, и политики, и идентичности. Една книга не стига за всичко, първите две фокусират вниманието, последните са хоризонт – за бъдещи размисли, изследвания, анализи.

Какво ни интригува в страните, в които изследователският поглед на С. Йовева търси българите? Повече имплицитно отколкото експлицитно, но на важно предно място, е сравнимостта – България не е ‘смазана’ от мастодонти-приемници  като САЩ, Германия, Великобритания, а е в сравнителна перспектива със сходни по население и неотдалечени по разположение страни като Австрия и Словакия.

Любопитно на читателя е как българите като нови европейци се чувстват при други нови европейци като словаците и при по-опитни европейци като австрийците. Теоретично още по-интересно е да се ‘премери’ относителната роля на геополитическото и културното в първия случай: общото комунистическо минало или близката славянска култура имат по-голяма обяснителна тежест за разбиране и на избора, и на интеграцията на българите в Словакия.

Сравнителната перспектива винаги създава високи очаквания в социалните науки, най-интересните наблюдения се правят именно в пресечната точка на различните контексти. Географската близост контрастира с различията, които изследването констатира по всички точки на аналитичната верига: българите са (сравнително) много в Австрия и много малко в Словакия, но в първия случай са много сред много, а във втория малко сред малко. Всеки четвърти жител на Виена е от чужд произход, Австрия е имиграционна страна с голям брой и динамично нарастваща имиграция, Словакия е емиграционна страна, едва започваща да привлича – съвсем подобно на България – имиграция.

Социология и политика рядко вървят ръка за ръка. Малкото български мигранти в Словакия имат несравнимо по-висок юридичеески статус и са признати за официално малцинство. Не са много държавите в света – едва 8[2], ни припомня Снежана Йовева – в които българите се радват на такова политическо признание. Бихме изчели с интерес и по-обстоен анализ на тази толкова съществена разлика. Една възможна интерпретация би тръгнала в посоката на типа интеграционна политика: държавите, които избират по-мултикултуралистки подход (като правило без да го назовават в Европа), са склонни да дадат по-висок юридически и политически статут на своите малцинства. Румъния, например, не просто признава българското малцинство, но гарантира на всички малцинства парламентарно представителство. Другите държави имат по-либерално или по-рестриктивно разбиране за политическото представителство и не поощряват политически израз на колективни етнически идентификации.

Втора група по-критични наблюдатели биха намалили политическата дистанция между тези изглеждащи противоположни политики и биха подчертали, че и двете се основават на инструментално разбиране за политическото представителство на малцинствата. „Smallisbeautiful” е лозунгът на първите алтернативни, еко, антииндустриални протести. Не самият лозунг, още по-малко неговият ценностен патос, но самото разбиране за малкото различие като симпатично различие е това, което мотивира неговите привърженици.

Колкото по-малобройни, толкова повече права би било малко преувеличена, но не напълно невярна формулировка на тази политическа рационалност. Даваш права на малките малцинства, така че намаляваш относителната тежест на големите. Румъния гарантира участието в Парламента на всички малцинства, което е симпатичен контрабаланс на мястото в същия този Парламент, което най-голямото унгарско малцинство само си извоюва с електорална мобилизация и подкрепа. Тези теоретични контроверсии изискват повече страници и по-широк компаративитски обхват, но са набелязани като обещаваща перспектива и в настоящето.

Винаги, когато чета една книга, я разполагам по оста на Ролан Барт закритост-откритост. ‘Закритата’ книга има нужда от нас читателите, за да я прочетем и преценим. Но онтологичната верига писане-четене е ясно структурирана и йерархизирана, читателят чете завършеното преди него и независимо от него произведение. Откритата книга диалогира с читателя по по-фундаментален и съкровен начин, тя очаква той да я доразвие, да я довърши. Така всяка книга има не просто множество прочити, а множество бития, творчеството не е само атрибут на писането, а и на четенето.

Рядко съм виждала толкова гостоприемен и открит текст. И цитати от терена в основния корпус, и приложенията ни въвеждат в лабораторията на изследователя и ни канят да останем там колкото искаме и да правим с материала, каквото искаме. Така щедро поднесен теренен материал, ценна руда, която чака, иска, подканва, стимулира интерпретации. Изкусена съм да напиша цяла публикация по емпиричния материал, но тук ще очертая само няколко писти на разсъждения за калейдоскопа взаимоотношения имиграция-идентичности-интеграция.

«Една австрийка вика: „Не забравяйте! Вие сте вече наши! Ние сме ви купили душите» (с. 125) Тази екстремна до жестокост формулировка очертава единия полюс на интеграцията – за да те приемат на новото място, трябва да платиш най-високата, фаустовска цена – на самобитността си, на корените, на идентичността. Този фаустовски избор изкристализира в симетрични разкази: и императивния на natives, и самоироничния на българските емигранти:

Аз като дойдох тука, много неща не можех да ги възприема. Все пак бях свикнал на съвсем други отношения и т. н. И си мислех – аз идвайки от България, аз ще трябва да променя тук нещата в Словакия. И бях големия глупак! Но за радост много бързо аз разбрах, че съм глупак! И разбрах, че това не трябва да го правя. И казах – аз защо трябва да вървя като теле; с глава да разбивам стената?! И аз се привикнах към тоя живот, който е тука.” (84-5).

Има, разбира се, и по-жесток полюс – на неинтеграцията, дискриминацията, предразсъдъците, на изгонени от заведение европейци, защото не са австрийци, на неприемането дори от най-близките на любимия. Отхвърлянето поражда две реакции, и двете отрицателни. Първата е на самозатварянето, на доброволната самоизгнание: „Тук сме, но не сме тук. Намерихме начин да го живеем този живот, без да ни се налага да присъстваме” (с.39). Във втория случай отрицателната енергия се насочва навън и от обект мигрантът става субект на дискриминационни нагласи: „И си спомням отношението на неговите родители – въпреки че ходех в университета – беше един вид: не можа ли да си намери някоя германка, ами българка… все едно че циганка.» (с.130)

Авторката с присъщата си умереност акцентира не върху драматизма на полюсите, не върху ‘или’- ‘или’ , а върху ‘и’-‘и’, върху прехождането от едната към другата култура, върху усмихната игра с тях: „Събота ми е ден за емиграция, неделя – за интеграция” (с.39)

Изумително е как тази интеркултурна виртуозност може да бъде усвоена и майсторски изпълнена още на невръстна възраст. Учителка споделя как дете в австрийско училище се държи прилежно и дисциплинирано, „по-католик от папата”, а развихря цялата си виталност в българското:

«…вчера имахме малък инцидент с една девойка, която колегата беше изгонил от час за това, че вдига шум. Попитах я, „и в австрийското училище ли така говориш”, а тя отговори „там седя свита като мишчица и не казвам нищичко и като дойда тук се наприказвам за цяла седмица.” Така че българското училище е важен пункт за децата от психологическа гледна точка, това е мястото, където те се чувстват у дома си» (с. 110-111).

В богатството на теренния материал неизбежно попадаме и на най-симпатичното лице на интеграцията, такава, каквото искаме да я видим – като мост, по който движението е в двете посоки:

„Хляба ми върви само с чубрицата! Научих ги и тях, ха-ха … !”

Пъстри са портретите, които С. Йовева представя, но един я привлича приоритетно – на българина, останал българин, дори когато в множество измерения на живота му нишките с родното изтъняват – гражданството, езика на децата, приятелите…

Където и да сме, ние си оставаме българи. Просто душата ни си е българска и това ни крепи (с.122)

На тези българи извън България Снежана Йовева посвещава своята книга.

Предговор на:

Снежана Йовева-Димитрова. Модели на интеграция на българите в средна Европа. София, 2013.


[1]Елиф Шафак. Чест. С.:Егмонд, 2012, с. 243, с. 253.

[2] Унгария, Сърбия, Хърватия, Румъния, Украйна и Молдова.

Advertisements

4 thoughts on “Българи извън България: имиграция, интеграция, идентичности

  1. о. Николай

    Чета цитата „не можа ли да си намери някоя германка, ами българка… все едно че циганка“ и си спомням думите на баща ми изречени пред брат ми: Кажи на Коко, по-добре циганка да си вземе ама да не е чехкиня. Не сбърках, взех си „чехкинята“ 😀

    1. annakrasteva

      Николай, неотразимият чар на мигрантските истории е, че всяка е уникална. Сърдечно благодаря, че споделихте вашата. Ако понякога – или по-често – сте в България, бих се радвала да се запозная с “’чехкинята’ и вас, сигурно има безброй други интересни истории.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s