Имах всичко: хубава работа, дом, кола. Мислех вече да се оженя. Избухна войната и взриви всичко – и къща, и работа, и бъдеще. Тръгнах да бягам. И ето ме сега тук.
Как се пресича граница? Трудно и мъчително. 9 часа сме вървели през нощта из гори и трудни места, аз и други като мен, small goup, but hero group.“
Слушаме със затаен дъх, няма как да не се усмихнем на героичната група и ентусиазирания й представител – сирийски бежанец, който ни разказва своите перипетии. Учи български, но още предпочита английски. Ние жадно го слушаме, а и той жадно споделя.
‘Ние’ сме пъстра група от студенти, преподаватели, представители на институции, бежанци. Ще се върна към това ‘Ние’ в края на текста, но тук, в началото ще започна, като откроя и сравня три вида дискурс – институционален, медиен, граждански – за бежанците в България.
Най-противоречив, двусмислен, с неясни намерения и послания изглежда институционалният дискурс. 2012 година даде множество примери. Ще взема най-яркият и най-медийно отекналият. Често умереният ни президент Росен Плевнелиев доста неумерено заяви, че ни очаква „сериозна опасност“ от бежанска вълна от Сирия. Мощно еко закънтя из медиите, сериозната опасност веднага беше преведена като криза. Експертите се опитахме да уточним определението на бежанска криза, която се обявява, когато границата пресичат по 500 бежанци дневно, а за цялата 2012 г. у нас са потърсили убежище 1376 души, от Сирия – 443, и най-многобройните заловени групи не надхвърлят 15 души. Институционалният разнобой стана пълен, когато външният министър Николай Младенов констатира, че няма опасност от бежанска вълна, а вътрешният Цветан Цветанов, че се прави всичко възможно, за да се осигури капацитет.
Тази институционална какафония не получи никакво обяснение, така че останахме в царството на интерпретациите. Моята е, че тя не беше резултат от липса на координация на институционално действие, а съвсем координирана ПР акция – президентът натиска педала на обществените тревоги, а силният – тогава – вътрешен министър ни успокоява, почти в духа на любимия на секуритарните фенове рефрен „Родната полиция ни пази“. На фона на безбройните примери на липса на координация между институциите, подобни примери за съгласувани действия ми се струват повече от печални, особено когато заиграват със страховете на българските граждани и разглеждат приема на бежанци от конфликтни райони като опасност, не като солидарност. Последвалото охладняване между президентството и предишния вътрешен министър ни спести подобни спектакли и е значително по-здравословно и за демокрацията, и за бежанците, и за многобройните техни приятели в България.
Изключително съществено е да подчертая, че в институциите работят и изключителни отдадени на каузата на бежанците специалисти. Целта на този кратък текст не е – и не би могла да бъде – цялостна оценка на българската бежанска политика, а импресионистичнто открояване на щрихи от три типа дискурс.
Най-пъстър – очаквано – е медийният дискурс.[1] От „България – най-желана от сирийските бежанци“[2] до „Да не си бежанец в България“[3] през „Бежанци с бебета плачат за помощ на тел 112“[4] – панорамата е разноцветна и многополюсна. Първото заглавие илюстрира един устойчив полюс – неосъществената Коперниканска революция на родни медии и журналисти, които продължават да са убедени, че ние сме центърът на големия свят и на глобалните миграционни потоци. В Турция има вече 1000 пъти повече сирийски бежанци отколкото у нас – над 400 000 спрямо 443 потърсили убежище у нас през 2012 г., но ние се изживяваме като най-предпочитана дестинация. Сюрреализмът не е повсеместен, има и реализъм, и аналитичност, и именно трезвият анализ на институционалната рамка и условията за прием водят до песимистични заглавия като „Да не си бежанец в България“. Традиционното гостоприемство и човещина не е напълно заличено от модерните медии и затова някои проявяват загриженост в описанието на група нелегални, сред които и майка с деца, загубени в непроходима местност без храна и вода.
Ако опростя до карикатурност картината, ще откроя два клъстера – на тенденциозността и едва прикритата враждебност срещу дискурса на човешките права и хуманитарната солидарност. „Ако има бежанци на наша територия, възможно ли е България да предпочете християни или определени течения в мюсюлманството? Какъв да бъде профилът на хората, на които можем да дадем убежище“ е въпрос от интервю, който ми беше зададен многократно и под различни форми, независимо от ясната ми позиция, че когато става въпрос за бежанци от въоръжен конфликт, религията не е релевантен фактор, че бежанците не се избират по национален и конфесионален ‘профил’. Политически некоректни термини като ‘мюсюлманство’ вместо ислям са – почти – най-малкият проблем на този дискурс.
На другия полюс са знаещи и отговорни журналисти с интеркултурна чувствителност, които показват комплексността на бежанската ситуация чрез включване в едно предаване и на сирийски бежанци, и на представители на интегрираната сирийска общност у нас, и на институции, и на експерти[5] – защото именно в кръстосването на техните перспективи има шанс да се намери балансирано и стабилно решение.
Третият дискурс е гражданският, той има множество говорители и малки , разнообразни инстанции на авторство, но е с по-хомогенен като послания, бих желала да е и по-мощен. Ще взема два примера – и защото са любопитни и симпатични, и защото са характерни за динамиката на гражданските инициативи, и защото са последните, в които лично съм участвала.
Единият е дебатът в Червената къща „Routes–Transitions–Barriers. Practicesdealingwiththecomplexityofglobalborderandmigrationregimes“ на 24.04.13. Беше истински транснационален, както бежанските дилеми изискват: бежанци в Австрия и България, активисти в двете страни: и българи, станали австрийски граждани и активно ангажирани с бежански каузи, и чужденци в България, загрижени за правата на човека, на всички хора, и журналисти, и експерти. Скайп като средство да бъдем заедно независимо от разстоянията позволи интензивен и емоционален дебат. Научихме за продължаващата вече повече от половин година акция на търсещи убежище в Австрия с окупиране на площади, гладна стачка, мобилизация на църквата, множество граждански организации, изобретяване на нови форми на солидарност. Най-важната поука: държавата няма как да не види, осъзнае и приеме, че собствената й гледна точка е една от възможните, че активни нейни граждани имат различна позиция, която категорично и ангажирано защитават, и че една балансирана политика в името на общия интерес трябва да се опита да намери работещ вариант за съвместяване и на двете. Последното предстои, но важни стъпки за легитимиране на гражданската позиция вече са факт.
Вторият пример е този, с който започнах: ‘Урок по толерантност’ в НБУ по случай международния ден на бежанеца, иницииран от Стана Илиева, която успешно съчетава европейски докторат по Diversitymanagementи проекти с мигранти по линия на Червен кръст. Палитрата на гледни точки беше широка – сирийски бежанци, академичната общност, представители на Върховния комисариат за бежанците на ООН в България, Червен кръст, блогъри, но най-стимулиращото беше, че тези разнообразни дискурси звучаха не като какафония, а като полифония. Освен ХМ от „малката, но героична група“, който веднага след форума превърна реалните приятелства във виртуални, за да ги продължи и заздрави, друг сирийски бежанец ни разказва как след година нелегален престой вече има документи и се надява да осъществи своята мечта да следва стоматология, макар че „много труден изпитът, а и български не лесен“. Марияна[1] ни грабва с презентация през погледа на българските деца, които виждат бежанеца като „човек, приятел, личност, бежанец“ – трите фигури на ‘своето’ напълно са интегрирали ‘чуждото’, а за да не остане и сянка на съмнение, децата заявяват: „Не мога да се поставя на твоето място, но мога да се опитам да те разбера и помогна“. Петя[2] напълно защитава превода на своята позиция като ‘офицер закрилник’: разсмива ни, като ни разказва как граничар се опитва да разбере нейната работа „А, вие значи помагате на трафиканти“; убеждава ни с позицията, която споделяме, че бежанците не търсят „социални помощи, а работа и самостоятелност“.
Въпросите на студентите винаги са право в целта : „Какво става в Бусманци“, там е като затвор, а хората не са осъдени.
Сред многото неща, които българите споделяме със сирийските бежанци, е вярата в сакралността на храната като контакт и диалог. Вкуснотиите, приготвени от друг бежанец, повдигат градуса на паузата – на арабска кухня и интеркултурна раздумка студенти и гости се опознават, приятно им е да намерят и други като тях от нарастващата група на интеркултурни идентичности на деца от смесени бракове, разменят се Фейсбук адреси, начеват приятелства.
Мигове като тези ни карат да наклоним везните към положителния отговор на дилемата от заглавието: да бъдеш бежанец в България; анализите на пропуските и противоречията в политиките не рядко ни ориентират в противоположната посока.
Ше завърша този текст както го започнах, със забележителните думи на ХМ, който въпреки краткия си престой в България, постави невероятно точна диагноза: „Сменете всичко в политиката и започнете наново. Имате нужда от нов Васил Левски!“.
Настина невероятно е, че трябва да се учим на оптимизъм от бежанците.„Историята на България е велика, а сега – криза, песимизъм“. Дали нашата страна, потънала в криза и песимизъм може да стане истинско убежище за бежанците?
ХМ е роден бежанец и цял живот е бил бежанец: палестинец, бежанец в Сирия, сега сирийски бежанец в България. Жадува за страна, която да стане негова, където да не е бежанец, а да е свой:
„Моята страна – България. Трябва да бъдем оптимисти!“
Заредено с бъдеще преобръщане: бежанците ни вдъхват оптимизъм и избират България, която толкова българи напускат; огледани в това позитивно огледало, българите придобиваме сили и увереност да градим страната си като място, което не е съдба, а избор.
Когато прозвучи достойно „Да бъдеш българин в България“, тогава ще звучи убедително „Да бъдеш бежанец в България“.
[1] Благодаря на Ваня Иванова, която ми помогна с информационна справка за медийните публикации.
[2]TV7 от 26.11.12
[3] Аргументи, 25.05.13.
[4]Vsekiden, 19.05.13.
[5] Участвах в такова предаване по Дарик Радио, същият е подходът и на Ирина Недева по БНР.
[6] Марияна Стоянова от Червен Кръст.
[7] Петя Караянева от ВКБООН.
Anna Krasteva 