Дигиталните възмутени

Ако възмутените не съществуваха, Интернет щеше да ги създаде. Започвам с тезата си, която ще аргументирам, артикулирайки я в две групи предшественици, седем характеристики и четири фигури.

Ще започна с две предварителни бележки. Едната се отнася до две поколения дигитална демокрация. Първото е поколението на делиберативната демокрация, което функционира в хабермасианската виртуална публична сфера според нормите на рационалната комуникация. То е сериозно критикувано заради утопичния си характер и надценяването на рационалността и делиберацията. Второто е поколението на дигиталния гражданин. Той е повече потребител отколкото анализатор. Той предпочита комуникационната топлина на частната сфера пред студената рационалност на публичността, разбрана по Хабермас. Той е и по-автономен. Тези автономни индивиди имат достъп до множество избрани политически пространства. Този дигитален и свързан гражданин е автор и двигател на демократичната иновация (LoaderandMercea 2012, с. 1-2).

Втората предварителна бележка е свързана с кленовата пролет в Квебек. Нейният слоган „Шумът на нашите тенджери са виковете на разгневеното общество“, вдъхновен от чилийския и венецуелския опит, е лансиран от един професор, който създава Фейсбук събитие. Успехът надминава всякакви очаквания. Този оглушителен шум ни въвежда в два обяснителни модела на това мощно и безпрецедентно протестно движение в консенсусното общество на Квебек. Първият е политически и е свързан с разтърсващите вълни възмутени от Испания до Ню Йорк, от Квебек до София. Вторият обяснителен ключ е мобилизиращата сила на социалните мрежи, моменталния ефект на свързаност и съпричастност.

Той ни въвежда в микса от възмущение, дигиталност, гражданственост, който е предмет на този анализ.

 Cover_Digital citizen_Final

Възмущението:

от охулвано към култово понятие

 Възмущението е противоречиво понятие, не очакваме да има спокойна философска съдба. През вековете е видяло какво ли не: и маргинализиране, и остра критика, и теоретично възвеличаване.

Платон го свързва с гнева си срещу атинската демокрация, изпратила на смърт най-мъдрия сред мъдрите – Сократ. Следват дълги векове на недоверие или остра критика, тя постига върхове при Спиноза. Критиката се разгръща в три насоки. Първата го определя като тъжна страст, негативен афект. Декарт му противопоставя възхищението. Втората насока подчертава пасивния му характер. Адам Смит пише за „възмутения зрител“. Той е израз на морала, основан не на разума (както е при Кант) , а на чувствата. Най-стигматизираща е третата критика, разглеждаща възмущението като морална поза. Възмущаваме се, за да покажем на другите, и на самите себе си, колко лоши са другите и колко добри сме ние самите.  Ницше резюмира тази линия на отрицателно отношение към възмущението: „Никой не лъже толкова колкото възмутеният човек“ (Mattei 2013).

 Албер Камю радикално преобръща тази линия, като променя интерпретациите и като придава на възмущението важен и централен статут в своята концепция за разбунтувания човек. За Камю възмущението е апел  и въставане. Той се вдъхновява от Немезида – древногръцката богиня на справедливостта, мярата и споделеността. Тя разпределя всекиму дължимото и се гневи, когато е нарушена добрата мяра. Когато настъпи хаос, тя се намесва, за да възстанови равновесието. Нейна цел не е отмъщението, а справедливостта  (Mattei 2013).

В духа на Немезида Камю конструира една впечатляваща триада от възмущение, бунт и достойнство.  Възмущението е тази спонтанна реакция н съзнанието, която тласка към бунт в името на справедливостта. Албер Камю формулира и cogitoна разгневения човек: „Бунтувам се, следователно съществуваме“ (Camus 1985).

Днес Indignanosи Occupyиздигнаха възмущението като идеологията на новата контестаторна демокрация. „Възмутете се“ на Стефан Есел се превърна в манифест на новото разгневено поколение. Невероятният успех на малкото есе, продадено в десетки милиони екземпляри в множество страни, ярко илюстрира колко очакван беше този текст и колко споделени са неговите послания:

 

Възмущавайте се! Желая на всички и на всеки от вас да има мотив за възмущение. Когато нещо ви възмущава, ставате силни и ангажирани, ставате активисти (Hessel  2011, с. 32).

 

След тази кратка екскурзия в историята на идеите, анализът се насочва към съвременните фигури на дигиталните възмутени, техните предшественици, характеристики и представители.

 Предшествениците

Хакерите – хипитата на дигиталната революция

 Ние експериментираме… а вие ни наричате престъпници. Ние търсим познание…. а вие ни наричате престъпници.  Вие изграждате атомни бомби, вие финансирате войни, вие убивате, мамите, лъжете и се опитвате да ни накарате да вярваме, че е за наше добре, а все ние сме наричани престъпници. Да, аз съм престъпник Моето престъпление е любознателността. Моето престъпление е, че ви превъзхождам. Аз съм хакер и това е моят манифест (Manifest1986).

 

Манифестът на хакера обявява високо и силно радикалната опозиция между offlineetonline, между реалния свят на властта и дигиталния свят на свободата.

Първите големи предшественици на дигиталните възмутени са хакерите. Поради техния вкус към свободата и контестацията, както и поради майсторското им владеене на дигиталното пространство. „Няма Интернет без хакери“, подчертават Ф. Бардо и Н. Дане (Bardeauet  Danet 2011, с. 7).

Интернет демократизира иновацията, която става възходяща: архитектурата на Интернет поставя иновативния потенциал на периферията на мрежата, в компютрите и софтуеъра, който го свързва. Мрежата предоставя на всеки изследовател потенциала да иновира. Тази възходяща и колаборативна иновация намалява дистанцията между потребител и създател (Cardon 2012). Първите потребители на Интернет – които са също и негови създатели – предпочитат да отклоняват употребите на компютрите, за да създават нови неща: „Те вече са пирати в гръцкия смисъл на думата perayo, означаващ ‘да се опитам да’, ‘да пробвам шанса си в приключението‘ „ (BardeauetDanet 2011, с. 10).

Укротяване на опърничавата е овехтял идеал.. Чарът на Интернет е в неговата непокорност, в изплъзването от контрол: „мрежата не се оставя лесно да бъде опитомена“ (Cardon 2010, с. 8). Обратното, тя се мобилизира именно като периферия, различна и противостояща на центъра: „Не е изненадващо, че първите политически актьори в Интернет бяха най-малко вертикалните и най-малко структурирани групи“ (Cardon 2010, с. 91) – запатистите в Мексико, движението на обезправените във Франция. Интернет е пъстър, интензивен и ефикасен при гражданските мобилизации, твърде казионен, блед и скучен при институционалните и партийни употреби.

Няма Интернет без хакери, както няма и хакери без автономията на киберпространството. Откъдето и волята за неговото завладяване, радикалността на промяната, революционната нагласа. Манифестът на хакера (1986) е крайъгълният камък,  Декларацията за независимостта на киберпространството  (1986) десет години по-късно потвърждава и радикализира отхвърлянето на съществуващата власт и създаването на нов свят на свобода и дигитален суверенитет:

 

Правителства на индустриалния свят, аз идвам от киберпространството, новият дом на духа. Вие нямате власт върху територията, където ние се събираме. Обръщам се към вас с авторитета, който дава самата свобода, когато може да се изразява. Декларирам, че глобалното социално пространство, което ние изграждаме, е по самата си същност независимо от тиранията, която търсите да му наложите. Вие нямате моралното право да ни управлявате, вие нямате и средства за принуда, от които ние да имаме основание да се плашим (Declaration 1996).

 

Философите  AndreGorz и PekkaHimanenтеоретизират хакера като нова концепция за споделяне на информация, на свободен софтуеър, за съвместна работа в мрежа, за алтернативно отношение към работата, парите и времето (BardeauetDanet 2011, с. 35):

 

Ние създаваме свят, отворен към всички, без привилегии и предразсъдъци, свързани с раса, икономическа власт, военна мощ или ранг по рождение. Ние вярваме, че нашата общност ще израсне чрез етиката, просветения индивидуален интерес и колективното благо. Ние ще създадем цивилизация на духа в киберпространството. И нека тя да бъде по-хуманна и по-справедлива от света, който вашите правителствата са създали преди това (Declaration 1996).

 

Свободният софтуеър, създаването в мрежа и споделянето отправят предизвикателство към света на ожесточената конкуренция. Етиката на хакерите атакува ядрото на протестантската етика – капиталистическата собственост.

 От контра-културата на 60-е към киберкултурата на 10-те

 Контракултурата на 1968 е вторият предшественик на Възмутените. Въстанали срещу консумеризма, комформизма, материализма, хипитата от 60-те години възпяват утопията на свободата и автономността, отхвърлят пирамидите в името на мрежите, с радост жертват авторитета на олтара на новите социални връзки и солидарността. Към този микс от контестация, ценности и утопии днес се прибавя Интернет, социалните мрежи, блоговете и други дигитални джаджи, за да се получи алхимията на съвременната киберкултура.

Комуникации се римува с контракултура, компютърни мрежи и алтернативни послания: „Съвпадението не е случайно. Именно в Сан Франциско през 1967 г. се разпали  Summerofloveна американската младеж и пак там една година по-късно DougEngelbart, директор на Станфордския изследователски институт, показва как сътрудничеството между два компютъра може да увеличи човешкия интелект“ (Cardon 2010, с.13). И в двата случая вдъхновението е едно и също: стремеж обществото да се пресъздаде отдолу.

Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите – романът-фар на Робърт Пърсиг резюмира култа към малкото, към Направи си сам, за да пресъздадеш себе си и  промениш света. От Люк Болтански и Ев Чиапело знаем, че след 1968 г. критиката на капитализма поема по два пътя: социален, когато е насочен към трансформиране на властовите отношения, и артистичен, когато цели да преобразува индивидите по линия на автентичността и креативността. Доминик Кардон ситуира предшествениците на възмутените във второто – артистично – направление. С либертарианския си дух центърът на гравитация на Интернет е автономността на индивида, самоорганизацията и отхвърлянето на колективните принуди (Cardon 2010, с. 31). Възмутените днес са и по-радикални, и по-амбициозни, те искат нито повече, нито по-малко от това да ‘променят  системата’.

В тази оптимистична и вдъхновена визия на дигиталната демокрация да имаш предшественици не се счита за повторение. Всяка утопия се възприема като първа и нейните основатели – като пионери. И контракултурата на 60-те, и киберкултурата на 10-те възпяват новия свят на свободата и автономността, основан върху обмена, креативността и мрежите.

 Характеристики

Да се скриеш, за да кажеш и правиш повече

 Няма да започна с най-важната, а с най-видимата характеристика – невидимостта, анонимността. Маската на Гай Фокс е емблематичният образ на Възмутените и в реалния, и в дигиталния свят, както и най-познатият и признатият им представител – Анонимните. Шеговита игра или сериозна стратегия? Предизвикателство към установения ред или развитие на демокрацията?

Едно нещо е сигурно – вкусът към анонимността е толкова голям, че се разгръща палитра от форми, включително псевдонимът. WuMingилюстрира и амбицията, и профила. На китайски този псевдоним означава едновременно „пет звезди“ и „анонимен“ и обхваща петима автора, които публикуват по темата за изоставяне на авторските права. В духа на това, което проповядват, всичките им текстове са достъпни безплатно онлайн (BardeauetDanet 2011, с. 122).

Интернет не е измислил псевдонима, познаваме NicolasBourbaki – под това име множество математици публикуват своите изследвания. Това, което постига Интернет, е да разшири и демократизира неговата употреба, напускайки сферата на интелектуалните и културни елити. Ако първата цел е демократизацията, втората е още по-амбициозна – формирането и легитимизирането на  колективни, критични и ангажирани субекти. Посланията са политически: обвинение към непрозрачността на властта, преобръщане – дори когато е игрово – на отношенията на господство, утвърждаване на активна и ангажирана гражданственост.

Маската и анонимността отправят предизвикателство към политиците, чиито лица са открити, но информацията често е непрозрачна, и утвърждават едно преобърнато публично пространство, където лицата са скрити, но информацията е прозрачна. За справка – Wikileaks.

Анонимността е любимата маска на гражданския карнавал. М. Бахтин ни разкри карнавала като силно и уникално пространство на промяна на идентичността, пола, ролите, на преобръщане на йерархиите – властта, надзираваща гражданите, е заместена – за утопичното време на народното празненство – от граждани, надзираващи властта. Маскираните дигитални граждани правят това, което немаскираните граждани не смеят или не могат – огласяват институционална информация, коментират и участват независимо от професионални, политически и други ограничения.

Маската носи и две други послания. Тя е съвършеното олицетворение на празния символ, които всеки дигитален и недигитален гражданин е свободен да изпълни със съдържанието, което пожелае.

Триптихът маска – persona– личност отпраща към две концепции на гражданствеността: в гръцкото разбиране първо е обществото, после гражданинът, римската концепция извежда първо гражданина, после държавата:

 

Гръцкият език признава примата на полиса над гражданина; латинският език поставя първо гражданина, от когото извежда града и гражданствеността. Гражданствеността предполага взаимност и споделеност (Magnette 2001, с. 33-34).

 

Дигиталният възмутен е публичен гражданин parexcellence. Бившият френски президент Никола Саркози лансира апела ‘да се цивилизова Интернет’»[1]. Анонимните отказват да се цивилизоват и афишират своята дива и бунтовна идентичност. Анонимността е най-добрият съюзник, когато „се започват политически битки срещу диктаторските режими или се заобикалят закони, които убиват свободата в демокрациите“ (Rollot 2012, с.29).

Анонимните не са първите, които свързват анонимност и демокрация. Тази връзка винаги е съществувала, най-силна и неотменна е при концепцията за вота. Това, което направиха Анонимните – наред с безбройни дигитални граждани – е да разширят приложението му към други форми на е-участие.

 Да се възмутиш, за да вземеш думата

 Indignados от PuertadelSol и Occupyизвикват демократичния парадокс: гражданите трябва да се възмутят и въстанат, за да могат да вземат думата. Един млад българин се самозапали пред Кметството във Варна, десетки хиляди заляха улиците на големите градове, за да бъдат чути от едно правителство обвито от свърхпроизводството на собствения си популистки дискурс и глухо към думите на своите граждани.

 Май 68 и Май 2013 – Взимане на думата

“Не казах ‘гледайте’, казах ‘слушайте’!”

Слоган на 68

 Мишел дьо Серто описва Май 68 като взимането на думата, Окупирай се стреми да създаде пространство, отворено към разговора за една нова демокрация –  истинска, пряка, партиципативна.

 И Май 68 във Франция, и Май 13 в България се стремят да хвърлят мост върху два полюса на публичното пространство, които все повече се раздалечават: взаимодействията между индивидите, от една страна, и все по-професионализираната и затворена вселена на политиката, от друга (Cardon 2010).

Нанси Фрейзер анализира разширяването на съвременното публично пространство в две посоки:  включване в публичен дебат на теми, които преди това са маргинализирани или изключени и включване на нови актьори/автори. Дигиталаната революция, осигуряваща технологичната инфраструктура и стимулираща културата на участието, тласка още повече това развитие. Доминик Кардон описва разширяването на публичното пространство чрез две динамики: „Интернет избутва стените и повдига покрива“ (Cardon 2010, с. 10).  Той обосновава една дигитална версия на концепцията на Нанси Фрейзер: „Правото за взимане на думата се разширява до цялото общество. Публичното пространство се разширява във всички страни и във всички смисли“ (Cardon 2010, с. 11).  Дигиталните неравенства намаляват валидността на този технологичен оптимизъм, но не премахват неговите основания.

Това, което Възмутените ясно показват, е, че взимането на думата – и вслушването в думите на гражданите – не е толкова функция на технологията, колкото на възмущението и протеста. И именно чрез протеста гражданинът е и видян, и признат – Times провъзгласява протестиращия за личност на годината.[2]

Дигиталните възмутени са емблематичната фигура на овластяването отдолу, на  electronicgrassroutingofdemocracy(Castells 2001).

Дигиталните възмутени не са единствените възмутени, те са част от вълната протести, възмущение и протести, която не признава граници и която виждаме както в бедни, така и в богати общества. Възмущението не са схваща като отрицателност и отхвърляне, а като позитивност и конструктивност. То се утвърждава като привилегирован път за изграждане на активен и отговорен гражданин: „Възмущавайте се! (Hessel 2011) е есенцията и патосът на новата контестаторна демокрация.

 Мечта и утопия

 На една от асамблеите на Окупирай някой приканва всички, които искат да мечтаят, да вдигнат ръка. Вдига се гора от ръце. MarinaSitrin, една от авто­рките на Occupy – книгата, която събира свидетелства и текстове на Възмутените, се представя като ‘писателка, адвокат, активист, идеалист’.

Възмутените въстават, но и мечтаят. Те не искат да канализират протеста в коловоза на политическия прагматизъм. Те се стремят да създадат утопично и алтернативно пространство, „възможно най-отвореното, партиципативно и демократично пространство. Ние правим всичко възможно, за да въплътим във всекидневните си отношения промяната, която желаем“ (Occupy2011, с. 32 ). Този идеал е резюмиран в заглавието на книгата на „Да промениш света, без да вземеш властта“ (Holloway 2008).

Утопичният жанр показва, че Възмутените и Окупирай не се канят да влязат в партийната политика, а искат на променят политиката отвън, дефинирайки идеала, по отношение на който гражданите да оценяват демократичното развитие.

 „Абстрактни“ искания

 От намаляване цената на електричеството до нова Конституция, от отхвърлянето на монополите до намаляване броя на депутатите, исканията на ‘българската пролет’ са толкова различни и противоречиви (Кръстева 2013а, Кръстева 2013б), микс от краткосрочна и дългосрочна перспектива, от конкретни и справедливи реформи до двусмислени промени. Към този хетерогенен микс е насочена критиката към българските Възмутени[3], най-сигурният начин протестът им да бъдат осмян и обезценен.

Предугаждайки подобен риск, Окупирай внимателно се пази от конкретни искания: „Ние решихме в никакъв случай да не се вписваме в рамките на конкретни искания“ (Occupy2011, с. XXX). Тяхното възмущение е насочено към по-глобални и по-абстрактни мишени – крайното монетаризиране на капитализма, диктатурата на финансовите пазари, арогантността на 1%.

На света, доминиран от пазарите и финансите, Възмутените и Окупирай противопоставят демократичния свят, обърнат към гражданите и сътворен от гражданите. Как да се нарече тази нова форма на демокрация. Пряка? Тя не се разпознава в това твърде изхабено и твърде описателно определение и търси свежестта на новостта и нормативността – истинска демокрация:

 

В Испания викат: Democratia Real Ya ! В Гърция започнаха да използват древно гръцкия термин Demokratia. Скоро, надявам се, в нашите паркове и по нашите площади, в нашите училища и работни места, ние всички ще се провикнем в един и същи порив: истинска демокрация (Occupy 2011, с. 34).

 Движение без лидер, нито йерархия

 13 юни 2012 г. – рожден ден на тогавашния премиер Бойко Борисов. Рано след обяд по Фейсбук се лансира апел: „Да отнемем подаръка на Бойко! Да блокираме Орлов мост срещу закона за горите!“. Профилът във Фейсбук е създаден същия ден. Въпреки внезапната му поява, 2062 души се записват в събитието. Орлов мост е блокиран. Няколко младежи възпроизвеждат любимия жест на Възмутените  – поднасят цветя на тежко въоръжените полицаи. На другия ден във Фейсбук се създава групата „Г-н президент, елате с нас! Изискваме вето върху закона за горите“. Профилът отново е създаден същия ден, движението отново е блокирано. Хепи-ендът не закъснява – президентът налага вето, манифестантите се събират отново, този път не за да блокират, а за да засадят цветя на мястото на изпотъпканите.[4]

Една българска история, която напомня други – от Мадрид до Ню Йорк, от Атина до Рейкявик. Като правило, тези мобилизации нямат лидер, апелът по Фейсбук е съвсем експлицитен: „Няма организатори. Разпространявай бързо по имейл, Фейсбук, скайп, смс“.[5]

Липсата на лидер е предизвикателно отсъствие. Как да се запълни? Как да се назове позитивно липсата на йерархия? Окупирай изковават термина ‘хоризонталност’ (horizontalidad) , вдъхновен от Аржентина от 2002. Те го илюстрират чрез различни жестове: равно пространство от широко разтворени длани или планина от много сплетени ръце. Концепцията е по-красива и от жеста, тя има двойната цел да създаде новия ангажиран субект, както и да пресъздаде социалната връзка:

 

Социално отношение, което позволява да се създадат други неща, но което е и цел само по себе си: целта е да се развие самото участие и хоризонталност.  Horizontalidadназовава и описва промените, които се случват, когато самият процес на участие ни променя (Occupy 2011, с. 33).

 Поколението Защо – свързано и възмутено

 Медиите подчертават всеки път, когато възрастни се включат в кленовата пролет или в Indignadosна PuertadelSol – това само подчертава тяхната изключителност. Дигиталните възмутени са генерационен феномен.

 Възмутените по площадите + Дигиталните възмутени

=

Младостта в началото на ХХI век или поколението Защо

 Тази нова младеж – свързана, недоверчива и възмутена – бива наречена ‘Защо’ (« Y »[6]). Първо и най-вече, защото поколението Защо (Rollot 2012, Dadnot 2011) не приема нито очевидностите, още по-малко авторитетите и пита за всичко, но и защото се изплъзва от интелигибилността и остава загадка за възрастните. Те са родените в Интернет, домакините и господарите на дигиталния свят, в който възрастните – във всичките им роли на родители, политици, лидери, т.н. – са само чужденци или пришественици. Дори когато се опитат да се интегрират, те не стават автори на този нов свят.

Наричат поколението защо четирите  « I » interconnectés, inventifs, individualistes, impatients, взаимосвързани, изобретателни, индивидуалисти, нетърпеливи.

Традиция за тях е празна дума, институция – малко по-малко, но те са фундаментално нелоялни: не се оставят да ги водят, не следват, търсят, експериментират, иновират. Институционалната политика ги отегчава, те търсят незабавното действие и радикалността.

Младежта ‘Защо’ има мисия – да въстава, и цел – един по-справедлив свят:

 

Трябва да въставаме. Младите Защо се изживяват като централните актьори на едно общество, към чиито промени те искат да са причастни. И нищо не ги възмущава повече отколкото несправедливостта (Rollot 2012, с. 31).

 Хуморът –осмиване и лудуване

 Възмущението не е единствената емоция на възмутените, хуморът го доказва:„Нямам нужда от работа, имам занимание“ (Occupyс.19). Тази шеговита игра на думи между окупиране и занимание/работа на една от окупиращите илюстрира бодростта и жизнерадостта на множество протестиращи.

Хуморът е любимото оръжие на контестаторната политика. Нейните актьори са изключително изобретателни и предлагат най-екстравагантни и разнообразни изрази. Борис Джонсън печели кметско кресло с лозунга „Ако гласувате за мен, вашите съпруги ще имат по-големи гърди и вие увеличавате шансовете си да карате BMWM3“. Той успява дори да спечели втори мандат, защото не случайно не е уточнил колко мандата са необходими за реализиране на слогана.

Хуморът е толкова могъщо перформативно слово, че се превръща в демиург и създава своите собствени политически фигури:  “ние нямаме политици, а комедианти „ , заявява партията DiePARTEIв Германия. Един от любимите лидери на бразилците е професионалният клоун Тиририка, който спечелва кметските избори за Сао Паоло със слогана „ Какво означава да си представител? Не зная, но ако ти гласуваш за мен, ще проуча въпроса“.  Друг професионален  комик Бепе Грило преструктурира италианската политическа сцена със своята партия „5 звезди“.

Ако хуморът не съществуваше, Възмутените щяха да го създадат. Защо противоположният регистър на възмущението е толкова ключов за последното?

Първо и най-вече поради конструктивното си противопоставяне на гнева и яростта. Хуморът намалява напрежението, съдейства да се преодолеят противоречията, сублимирайки ги в шегата и осмиването. Той уравновесява раздразнението от избухването, отваряйки врата към надеждата, че не всичко е загубено, че ако се покажат пропуските и слабостите, ще се намерят и сили да са открие решение.

Втората сила на протестния хумор идва от вкоренеността му в coolкултурата на поколението Защо. Целта на осмиването е да разсее грижи и ярост, да насочи към идеала на младите, към нулевата точка на гнева: cool (Dagnot 2011).

Третата привлекателна черта на хумора е, че той е перфектното пространство на креативността, експеримента, въображението, на движението, което не води към партизанската политика, а към създаването на алтернативи.

Увеличеният човек

 Георг Зимел има една красива дефиниция на любовта: влюбените порастват заедно в отношението. Човекът в дигиталните мрежи е увеличен човек и като знания, и като разсъждения, и като способност за креативност – тази идея пронизва като червена нишка разсъжденията от предшествениците на Интернет (VannevarBushпише за разширена памет, PeterRussellза глобален мозък) до мозъчните тръстове на новата дигитална епоха (Институтът по комуникационни науки в Националния център за научни  изследвания на Франция създава група за рефлексия върху увеличения човек) (Groupedereflexion 2011). Една от най-хубавите характеристики на Възмутените и Окупирай е вярата, че те се събират, не за да бъдат повече и да правят маса, а защото всеки израства в протеста и ангажираната гражданственост. Окупираните подчертават как

това ново отношение със социалното обкръжение ги е трансформирало, как самата идея за ‘аз’ се е променила в отношението с идеята за ‘ние’, самото то променено в отношението си с ‘аз’“ (Occupy 2011, с.33 ).

 Фигури

 Ще анализирам четири фигури на дигитални възмутени: Анонимните, авторите на Исландската конституция, новите лидери на е-улицата, дигиталната и контестаторна българска диаспора.

 Анонимните – да се скриеш, за да се бориш

 « Ние сме Анонимните. Ние сме легион », « Ние сме 99% » – малките малцинства на Анонимните и Окупирай имат самочувствието да представляват огромното мнозинство на гражданите. Ако последното трябва да бъде доказано, несъмнено е, че феноменът Анонимните има силна експанзия: от скромните 10 кибер атаки през 2009 г. до впечатляващите 100 кибер мишени само две години по-късно.

Тези мишени са от три типа. Първият са организации и индивиди, които представляват опасност за правата и ценностите на гражданите. Пример е сектата по сциентология, която Анонимните атакуват през 2008 г. заради нейния обскурантизъм. Към тази група спадат и действия на Анонимните като публикуването на членовете на педофилските сайтове, както и кибератаките срещу сайтове на крайната десница. Втората група мишени са големи компании, които заплашват свободата на изразяване. Анонимните показват, че компанията за компютърна сигурност HBGaryFederal всъщност разработва софтуеър, за да влияе на общественото мнение, като създава фалшиви блогове. Третата група, срещу които са насочени кибератаките на Анонимните, са недеморатичните режими (BardeatetDanet2011). Арабската пролет ги вдъхновява за акции срещу страницата на Министерството на отбраната на Сирия. Те заплашват и египетското правителство:

 

Анонимните искат вие да предоставите свобода на медиите във вашата страна, без цензура. Ако вие пренебрегнете това съобщение, не само ще атакуваме вашите сайтове, но и… (BardeatetDanet2011, с. 151 ).

 Кибератаките на Анонимните са един от изразите на възмущението в Интернет. Това, което още повече приближава Анонимните и Възмутените, са както мишените – неолибералното управление, така и принципите – защита на свободата на изразяване, споделянето на познанията, вярата в позитивната сила на мрежите (BardeatetDanet2011).

 Политически краудсорсинг или исландският експеримент с пряката е-демокрация

Краудсорсингът бива дефиниран като безвъзмездната работа на голям брой хора по общ проект, който може да варира от свободен софтуеър до дигиталната енциклопедиа Уикипедиа. Случаят, който ме интересува, е една Конституция, ни повече, ни по-малко.

Кой има куража да се осмели да свали Конституцията от най-високия политически и юридически пиедестал до всекидневното пространство на Фейсбук? Един народ, чийто демократичен опит и култура датират от повече от 1000 години и който цени идеята за агора и народно събиране и чийто брой граждани  (320 000) не смазва формите на пряка демокрация.   

Експеримент с такава радикалност  има нужда от гигантски спусък и той се явява под формата на цунами от криза, банкови фалити, дълг, надвишаваш десет пъти БНП, тотално дискредитиране на елитите. Когато политическата класа абдикира от своите отговорности, остават единствено гражданите, които могат да вземат демокрацията в свои ръце.

Такъв е случаят с Исландия през 2008 г. Да се превърне гнева и яростта от тоталната криза – финансова, икономическа, политическа – в позитивна енергия е трудно предизвикателство. Исландските граждани успяват с кураж и ангажираност.

Гражданствеността не може да се мери, нейната сила е в символния капитал на участието. Все пак няколко цифри, за да се илюстрира създаването на УикиКонституцията: мозъчна атака върху въпроса „Накъде искаме да вървим?“ с участието на 1000 граждани и няколко големи мислители. Този първи етап на мобилизация чрез социалните мрежи завършва със списък на споделени ценности. Пуска се покана за кандидатури за Конституционен съд и 522 граждани се кандидатират. Народният глас избира сред тях 25 члена на КС.  Всички социални мрежи Facebook, Twitter, Youtube, Flickr– биват мобилизирани за конституционната кауза и гражданите формулират 3600 коментара и 370 предложения.

Юридическото качество на исландската Конституция не е предмет на настоящия анализ. Бих откроила пет положителни поуки от исландския е-експеримент:

·         Трансформирането на възмутените от улицата в активни и отговорни граждани;

·         Репутацията на crowdsourcingза мобилизация на масите – той се оказва еднакво ефикасен и успешен както по отношение на Уикипедия, така и на Конституцията;

·         Неоценимият опит за диалог между граждани и експерти, креативността на първите и отговорността на вторите, за да преведат на юридически език ценности и идеи;

·         Мекият преход между пряка е-демокрация и представителната демокрация, която отново излиза на ход след експеримента;

·         Демократичното ехо, което прескочи исландските граници и продължава да вдъхновява гражданите навсякъде в Европа и отвъд, за да изобретяват нови форми на дигитална демокрация и да обновяват самата демокрация.

 Звездният италиански Интернет – възмущение и комедия дел арте

 Комедия дел арте по италианските площади и авангард в социалните режи са двата първи коза на невероятния успех на Пепе Грило на изборите в Италия: от 5% доверие в проучванията за общественото мнение през 2012 г. до невероятните 25% през февруари 2013 г. Улицата и дигиталната улица са двете любими пространства на новата звезда на италианската политика: тълпите по площадите, милионът приятели във Фейсбук и сходният брой последователи в Туитър. Неговият опонент – социалистът Берсани – има четири пъти по-малко фенове. Блогът на Грило е най-четеният в Италия. Бепе Грило е е-лидерът parexcellence.

            Преди двадесет години Берлускони започна директно да говори на своите избиратели от телевизията. Днес Грило директно се обръща към своите избиратели чрез интернет.

Тайната на неговия успех е непрестанния преход между улицата и е-улицата: той кани Фейсбук приятелите си на митингите и дебатите оф-лайн. Той затваря кръга на участието, като на многолюдните си митинги кани публиката да остане свързана и активна.

Политическият процес бива трансфериран он-лайн: 35 000 симпатизанти избират своите кандидати за парламентарните избори по Интернет с убеждението, че обикновените граждани правят по-добре политика от корумпираните елити.

Избирателите на „5-те звезди“ са Възмутените – и дигиталните, и площадните. С анти-елитисткия, анти-корупционния, анти-истеблишмента дискурс Грило каптира техния гняв, тяхното отхвърляне на политиката. Грило виртуозно свири на основната струна да популизма – политизирането на възмущението. Макар Възмутените  да са само малцинство – макар все по-видимо и влиятелно – те изразяват една обща тенденция: доверието в традиционните партии спада драматично, броят участници в социалните врежи се увеличава. Дигиталната вселена става все по-важна, политиката – все по-неадекватна.

Дигиталната българска пролет

 Нарекох гражданските протести през 2013 г. „Варненска пролет“. И защото активните варненци са повече от софиянци, и защото гневът е добре прицелен – срещу кмет и групировка. Не срещу бизнеса въобще, а срещу задушаващите бизнеса групировки, не срещу елита въобще, а срещу кмет, поставил града на колене пред задкулисни интереси, не срещу властта въобще, а срещу тази, която изяжда Морската градина и задушава виталността и предприемчивостта на морската столица. Именно там най-пряко изкристализира връзката между морал и политика. Млад мъж в разцвета на силите си се самозапали в знак на протест срещу безобразията в кметството, дълго време трябваше на кмета дори и пред този върховен акт, докато си подаде оставка.

Българската пролет от 2013 г. избухна с пъстра палитра от недоволства и искания   – от недостижимите цени на електричеството през корупцията на националните и местни елити до ширещата се бедност. Фейсбук и социалните мрежи – както и при всички други пролети – бяха едновременно мегафонът на организаторите, агората на дигиталните демонстранти, форумът на критичните дискурси. Ще се спра на едно явление, което е емблематично за моята тема – мобилизацията на българската диаспора в множество европейски градове. Онлайн и офлайн създадоха увеличената реалност на дигиталната ангажирана гражданственост. В началото, естествено, беше Фейсбук: страницата на организаторите „Заедно за България“ в Мюнхен призова:

 

Скъпи приятели, които утре ще манифестираме, ще имаме честта да бъдем част от обща инициатива. Ние, съгражданите от много европейски страни, ще се наредим, за да изобразим с телата си една буква и да изпишем заедно България. Ние показваме, че българите заедно можем да бъдем единни, дори когато сме далеч едни от други.

 25 европейски града видяха как българите се обединиха, за да покажат своята солидарност. Всички българи видяха – чрез телевизията и Интернет – как българите от диаспората укрепват общата гражданственост с българите от България.

Берлин изписа Б, Дюселдорф – Ъ, Лондон – Л, Виена, Париж, Мюнхен, Дъблин, Лил – другите букви от името на страната, Варна – градът-символ на българската пролет – написа цялото име България. Утопичният характер на тази нова символна политика е подчертан от последните думи на клипа: „Това видео изразява силата на желанието на лудостта на нетрадиционното, на вярата в непознати, на любовта към живота.“[7]

Само в дигиталната реалност, във видеото, разпространено чрез Youtube,[8] могат да се обединят тези частици солидарност, разпръснати в различни градове и страни. Интернет се утвърждава като нова дигитална република на протеста, солидарността, националната гордост.

 Заключение

 Как да се теоризират дигиталните възмутени? Теорията на новите социални движения предлага интересна аналитична рамка, която поставя акцента върху lifepolitics и рефлексивните проекти на Аз-а (AnthonyGiddens), значението, автономията, креативността:

 Новите актьори, чиято идентичност е гъвкава, фрагментирана и променлива, не искат контрол, власт или икономическа полза. Тяхната борба е насочена към контрола върху смисъла, автономията, креативността на взаимоотношенията и пътищата за дефиниране и интерпретиране на реалността (Carty 2011, с. 14.15 ).

 Теоретичната диагноза на този модел премества социалния конфликт от политическата сфера към гражданското общество и културата, където се проявяват и реконструират идентичностите и новите солидарности (Carty 2011). Този модел обяснява множество измерения на дигиталните възмутени като хакерите, Анонимните, поколението ‘Защо’. Неговата сфера на валидност обаче не покрива други явления като партията ‘5 звезди’ на Бепе Грило в Италия, преосноваването на демокрацията в Исландия, българската дигитална пролет. Тези случаи са насочени към нова амбиция – да се достигне самото ядро на политиката чрез радикална критика и ново разбиране за демокрацията – гражданска и дигитална. Теоретичният модел за обяснение на тази нова дигитална гражданственост все още трябва да се създава.

Ще резюмирам промените, на които дигиталните възмутени са едновременно израз и носители:

  • От апатията и демократичната умора до експлозията на ангажираността;
  • От неучастието към бунта;
  • От индивидуализма към колективното действие;
  • От консумеризма към политическите ценности на споделянето;
  • От индивида в социалните мрежа към  увеличения индивид;
  • От младежта, съсредоточена върху самата себе, си към младежта, целяща да промени света, без да прави революция.

 

 

КРЪСТЕВА Анна (2013а )Улицата – новият суверен. https://annakrasteva.wordpress.com/2013/02/22/street-the-new-sovereign/

КРЪСТЕВА Анна (2013б ) Походът на елита срещу гражданите. https://annakrasteva.wordpress.com/2013/03/25/elite-against-citizens/

Bardeau Fréderic et Nicolas DANET (2011) Anonymous. Pirates informatiques ou altermondialistes numériques? Paris : Éditions FYP.

CAMUS Albert (1985) L’homme revolté. Paris: Gallimard.

CARTY, Victoria (2011) Wired and mobilizing, Social movements, new technologies, and electronic politics. New York, etc,: Routledge.

CASRELLS Manuel (2001) The Internet galaxy: reflections on the Internet, business and society. Malden, MA : Blackwell.

DADNOT Monique (2011) Generation Y. Les jeunes et les réseaux sociaux, de la dérision à la subversion.  Paris : Sciences Po.

Déclaration de l’indépendance du cyber espace (1996) <http://morne.free.fr/celluledessites/OeilZinE/declarationdindependanceducyberespace.htm&gt;.

GROUPE de réflexion de l’ISCC sur l’homme augmenté (2011) Homme en réseau, homme augmenté. –Hermès, vol. thématique N 59 Ces réseaux numériques, dit sociaux,  123-124.

HESSEL Stéphane (2011) Indignez-vous! Paris : Indigène.

HOLLOWAY John (dir) (2008) Changer le monde sans prendre le pouvoir. Paris : Syllepses.

LAMIZET Bernard (in print) Mutation de la citoyenneté.- Krasteva A. (dir) E-citoyennetés. Paris : Harmattan.

Loader Brian D. and Dan MERCEA (dir.)(2012) Social media and democracy: innovations in participatory politics. London: Routledge.

MAGNETTE Paul(2001) La citoyenneté. Une histoire de l’idée de participation civique. Bruxelles : Bruylant.

Manifeste du hacker, sur <www.phrack.org>.

 MATTEI Jean-Francois (2013) L’indignation, appel à la justice. Propos recueillis par Martin Duru. – Philosophie, hors série. Albert Camus. La pensée révoltée, 108 – 110.

OCCUPY Wall Street! Textes, essais et témoignages des Indignés. (2011) Paris : Les Arènes.

ROLLOT, Olivier (2012) La génération Y. Paris : PUF.

 

 


[1]. Déclaration du président français lors du e-G8, en mai 2011 (Bardeau et  Danet, 2011, с. 179).

[2][2] 2011

[3] От протестите февруари-март 2013 г.

[4]. Спасов, С.  Тема, 25/2012, с. 26-30.

[5]. Idem.

[6]Y от Why – Защо?

[8] ibid

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s