Граждански протести, е-демокрация, нови мобилизации

„Протестът е политиката на безвластните“ (Van den Donk et al 2004: 12), четем в престижно изследване. Настоящето изследване тръгва от същото питане – какво правят гражданите, когато са изтънели или разкъсани връзките с елитите като ‘представители’ , като потегля в противоположна аналитична посока и аргументира протестите и новите мобилизации като смел експеримент за овластяване на гражданите и ревитализиране на демокрацията.

Cover_Quality of democracy

Писане за протести в период на протести

152-и ден на протестите срещу кабинета Орешарски. Студентските протести ескалират в окупация на Парламента, сблъсъци с полицията, разбутване на заграждения, лягане пред колите на жандармерията, арести, гняв, висок и повишаващ се градус на политическо напрежение…. Жителите на Харманли продължават да протестират срещу настаняването на бежанци в техния град, като блокират международен път. Русенско село[1] се вдигна на бунт заради лошия път до града. В слабо населеното село няма много възможности за окупация, но винаги има опции за мобилизация и протестиращите заплашват, че ще легнат на жп линията и  дори ще бойкотират изборите през май 2014г.  Протестът е в широка география и (почти) 24-часова темпоралност: още в навечерието пристигат студентски подкреплния от Пловдив, окупацията на Парламента е от сутринта, ескалацията е в предпочитаното от протестиращи и медии вечерно време, до полунощ площадът още носи следите на сблъсъците. Медиите имат информационни емисии целия ден и целия ден предават протестите. Това е конкретният контекст на деня[2], в който започвам този текст. Контекстът, в който е замислен, обмислян, обсъждан текста за протеста е перманентният протест. 2013 е годината на протестите, протестният пик, преломът, който белязва прехода от партийна към контестаторна демокрация .

Възможно ли е писане за протести във време на протести? Не, искрено отговаря млад изследовател на академичен дебат за протестите.[3] Имаме нужда от дистанция – времева, екзистенциална, теоретична.  Настоящият текст ще поеме риска за рефлексията върху динамичен, непредвидимо разгръщащ се предмет. Писането в протестна ситуация има няколко теоретични импликации.

Най-видимата е афективната рационалност. М. Кастелс пише в Мрежи на гнева и надеждата , че книгата е „родена на кръстопътя между емоцията и познанието, труда и опита, личната история и надеждата. За вас“ (Castells 2012: XIV).

И в този текст емоцията няма да подмени анализа, но няма и да го изостави, няма да замести аргументите с лозунги, но няма и да ампутира афективността, която е в самото сърце на контестаторната демокрация.

Най-значимата импликация е деонтологична. Опозицията между освободено от ценности познание и вплетено в ценности познание категорично отнася настоящето изследване към втората категория.  В нея познание и ангажимент интерферират и усилват. Авторът ще обосновава зараждането и утвърждаването на нова форма на демокрация в българското общество.

Третата е комуникативна. Този текст е нетърпелив да срещне своите читатели, да се впише в диалогично поле на контроверсии и (контра)аргументи, да бъде обговорен, оспорен, оживен, защото целта му не е да формулира категорични отговори, а да задава хоризонти на интерпретации.

Втората демократична революция

Хипотезата на анализа е, че се осъществява втора демократична революция. Първата беше кадифената революция на 90-те,  втората е дигиталната и контестаторната революция на 10-те. Подготвена беше във Фейсбук, избухна по площадите. Формира послания, мрежи, актьори и капацитет във виртуалната агора, изля ги на Орлов мост и площад Народно събрание.

Пост-комунистическата революция беше революция на елитите, контестаторната революция е на гражданите. Първата осъществи преход към парламентарна демокрация, втората търси, експериментира, греши и упорства да намери нова форма на демокрация.

Тази хипотеза ще бъде тествана в изследването.

Трудната концептуализация

„Защо гражданските протести са рядкост в съвременна България“ – (се) пита Ивка Цакова през 2012 г. (Цакова 2012: 130). Този въпрос е показателен в три отношения:

  • разминаването, дори разлетяването между теорията и практиката. Вече са се случили  множество екологични мобилизации – шистовия газ, АСТА, ГМО – , стачка на учители, протести на миньори, земеделци, железничари, но теорията ги определя не толкова като наличие и начало, колкото като липса и невъзможност[4]: „единични и спорадични акции на съпротива срещу несправедливостите на прехода“ (Цакова 2012: 131). Не се акцентира върху раждането на нова контестаторна култура, а се разсъждава защо тя не може да се роди в България. Протестната вълна на 2013 година завари неподготвени и политиците, и политолозите.
  • подценената глобализация. Във време, белязано с мощни мобилизации от Исландия до Египет, от Ню Йорк до Истанбул, от Мадрид до София да се счита, че България може трайно да остане настрани от контестаторната вълна означава да се подценява новото глобално и дигитално поколение.
  • не ante, а post. Българската политологична теория върви след политологична практика, не преди нея. М. Кастелс вече е развил концепцията си за мрежовото общество, когато се случват Окупирай и Indignados. Той развълнуван разказва как е получил имейл от непозната Възмутена от Испания, която го кани да отиде да ги види, да се присъедини, да наблюдава и анализира. Световният учен споделя как го е заляла силна емоция, сърцето му се ускорило. Веднага взима самолета за Барселона. Не кампира с младежите на Plaza Catalunia – „стари кости“ – но става ангажиран и аналитичен свидетел на протеста, веднага след който ‘превежда’ капиталния си труд Възходът на мрежовото общество (Кастелс 2000) на езика на протеста в Мрежи на гняв и надежда (Castells 2012). Много от говорителите на студентските протести днес са преподаватели, лавината от текстове, оценки и анализи е очаквана, но анализите са пост, не анте фактум. Нямаме български Кастелс, който/които със солидни теории на гражданското участие да послужи като основа за висока теоретизация.

Нямаме български Кастелс, но имаме български изследвания, които трасират пътя на концептуализацията на протестите. Ще откроя четири клъстера.[5] Те са подбрани по два критерия: да търсят връзката дигитално-контестаторно, което е червена нишка в настоящето изследване; да отразяват палитрата на интерпретации с полярна идеологическа ориентация. Тези два критерия позволяват четирите клъстера да бъдат обособени в две групи.

Нови медии, нови мобилизации (Дичев и Спасов 2011) – сборникът под редакцията на Ивайло Дичев и Орлин Спасов ясно формулира първия тематичен полюс. Авторите изследват как дигиталните технологии променят формите на гражданско и политическо участие. Самото участие е е схванато и в конвенционални форми на изборни кампании, и най-вече в експериментираните нови дигитални форми на участие и ангажимент.

В същия тематичен полюс се вписва и колективният труд Дигиталният гражданин  (Кръстева 2013, Krasteva 2013). Анна Кръстева и екип търсят формулата на сплавта, от която изкристализира дигиталният гражданин: от комунистическия индивид, който трябваше да бъде мобилизиран, без да бъде гражданин, през пост-комунистическия гражданин, който с еднаква степен се отдаде и на участието, и на свободата да не участва, до дигиталния гражданин, който експериментира нови форми на мобилизации. Авторите утвърждават полифоничното и активното разбиране за гражданствеността и като идентичности, и като участие, и като принадлежност, и като ангажимент. Те проследяват иновациите в гражданствеността и онлайн, и офлайн, и непрестанните преходи и преливания между тях. Две са идеите, с които ‘Дигиталният ггражданин’ се стреми да грабне своите читатели – първо, интернет има политически проект; второ, този проект се нарича дигитална гражданственост – витална, активна, ангажирана (Кръстева 2013, 2013а).

Втората двойка структурира полярно изследователското поле от гледна точка на интерпретациите. Маркс, на единия полюс, Вебер, на другия – така образно бих начертала полето, с цялата условност, че авторите в книги, които са сборници, а не колективни монографии, не споделят непременно едни и същи интерпретации. Гражданското участие (Пачкова 2012) предлага множество примери на социално-икономически обяснения и за участието, и за неучастието.   Сборникът под редакцията на Даниел Смилов и Леа Вайсова (2013) „#Протестът“ търси връзките на политиката с морала, оценностява протеста като квинтесенция на участието и катализатор на промяната.

Ивайло Дичев – Даниел Смилов са говорителите на друга двойка полярни интерпретации. Ивайло Дичев разгръща на български терен основната критика срещу новите мобилизации он и офлайн, като ги концептуализира като ‘деинситуционализация’ на политиката и ‘субполитика’:

…подмяната на демократичните мнозинства с малки, шумни групи….Масите са подменени от представителни индивиди, които изобразяват естетически или ритуално интересите на останалите. Публичността все повече доминират нелегитимни малцинства от самозванци, които действат, без да са упълномощени по старите демократични процедури. …Субполитиката е приватизирана политика в смисъл, че каузите, стратегиите, посланията, мобилизациите са дело на все по-малки и непредставителни кръгове самоизлъчили се граждани (Дичев 2011: 19).

Даниел Смилов е сред водещите политолози, които и активно протестират, и активно теоретизират протестите. Водещо в тази визия са протестите като начин за преосноваване на политическото и по отношение на представителството, и на партиите, и хоризонталността, и на социалните мрежи:

Ние не търсим нов Бойко Борисов или нов цар, който да символизира тези протести. Търсим алтернативен начин на организация на политическото. Може да се окаже, че политическата организация трябва да е много по-хоризонтална и мрежова, отколкото ако е структурирана около ясен политически лидер. Ролята на партиите ще е координационна, ще играе ролята на филтър, в смисъл да се отсяват очевидно непродуктивни и подвеждащи предложения. Демокрацията … не може да функционира без политическо представителство. Трябва да има отговорност и тя няма как да не е свързана с партийни фигури. Тези партийни мрежи, стъпващи на идейната платформа, ще имат най-малко отговорността да излизат с кандидати. Тези листи трябва да бъдат оповестени по-рано и да минат през филтъра на социалните мрежи (Смилов и Вайсова 2013).

Две насоки на концептуализация  – гражданското неподчинение и новите социални движения – не присъстват ярко в българските изследвания, но са особено продуктивни за разбиране на българските протести, затова ще ги въведа в западните им теоретизации.

 

Гражданското неподчинение –

малкото събитие с огромен политически ефект

Всичко започва на 1 декември 1955 г. в малък провинциален автобус в дълбокия американски Юг.[6] Влизат няколко пътника и шофьорът казва на жените да станат от местата си и да им ги отстъпят. Разказът няма нужда да уточнява, че пътниците са бели господа, а тези, които трябва им отстъпят местата си, са черни дами. Три стават, една – не. Не, това не е откъс от книгата и филма Help, самият шедьовър става възможен след всичко, което се случва след този толкова дребен епизод, който прави история. След като дамата отказва да стане от мястото си, започва една спирала от арести, запалени къщи, бойкот на автобусната кампания от страна на афро-американската общност, ответна расистка свръхмобилизация на Ку-клус-клан, разпространение на протеста в много други градове (Hayes et Ollitrault 2012), истински исторически екшън, който променя САЩ и резонира в света – премахва се сегрегацията. Както в холивудските филми, и в реалната история често има нужда от  ярки лица, които да вдъхновят и поведат. До афроамериканката застава един никому неизвестен в началото на историята пастор с докторат по теология от Унивреситте в Бостън, който за броени години от амвона на еношиарската си църква се издига до пиедестала на един от най-великите лидери на ХХ век – Мартин Лутер Кинг. „Аз имам мечта“ – един от най-великите лозунги в политическата история на света, неговата „ненасилствена ревлюция“  и движението за граждански права водят през 1964г. до  приемане на Civil Rghts Act.

Ако започвам с този случай, то е първо, защото той бележи началото на историята на ключовото за моя анализ понятие гражданското неподчинение[7] и второ, по-съществено, защото той разкрива няколко негови особености, които остават валидни и до днес:

  • отключващото събитие може да бъде съвсем дребно, прозаично, всекидневно, но да отприщи огромна гражданска енергия и да произведе значим политически ефект;
  • неподчинението предизвиква остро противодействие и силна контрамобилизация – членовете на расистката организация в Алабана за една година се увеличават от 8 000 на 75 000 (Hayes et Ollitrault 2012);
  • ключовите актьори на протеста са хетерогенни – някои остават анонимни за историята, други трайно влизат в нея и ярко я белязват: Ганди, Мартин Лутър Кинг… Големите имена също са от две категории: едни са вече известни личности, когато се включват в акции на гражданско неподчинение; други стават известни чрез включването си в акциите на неподчинение.

Бурната история на гражданското  неподчинение обхваща неизчерпаема палитра от каузи и инициативи: от антимилитаризма и отказа от военна служба по време на войната на Франция срещу Алжир (1960) през феминизма на Манифеста на 343 „мръсници“ на Симеон дьо Бовоар за правото на аборт (1971) до новите каузи като защита на чужденците и Апела на френските режисьори за гражданско неподчинение (1997) и на отказа им да декларират чуждестранните си гости до ‘доброволните косачи’ на Жозе Бове, които окосяват частни насаждения от ГМО в името на защита на биоразнообразието и защита на околната среда до Анонимните, Окупирай и Възмутените (Hayes et Ollitrault 2012).

Споменавам тези примери по две причини. Първо, защото въпреки огромното разнообразие на каузите, актьорите и ефектите, те илюстрират определението на гражданското непочинение на Джон Роулс като „публично, политическо, ненасилствено действие, решено съзнателно, противоречащо на закона и извършено с цел да се осъществят промени в закона или в правителствени политики“[8] (Hayes et Ollitrault 2012). Второ, по-съществено, защото ни позволяват по-добре да оценим по-асиметричната политическа география на родните протести, които се концентрират около няколко клъстера, оставайки широки „бели“ полета.

 

Новите социални движения:

от социално-икономически към ценностни искания

Новите социални движения се разбират по-добре през призмата на въпроса защо отколкото на въпроса как, те са по-свързани със смисъла на колективното действие отколкото с политическите условия за мобилизация и нейните форми. Те са ориентирани по-рядко към конкретни искания – заплати, образование, доходи, пенсии, здраве, а се вдъхновяват по-често от ценности, каузи, справедлиност, морал:

Новите актьори, чиято идентичност е гъвкава, фрагментирана и променяща се, не търсят контрол, власт или икономическа изгода. Тяхната борба е ориентирана повече върху контрола върху производството на смисъл, автономия, креативността на взаимоотношенията, начините за дефиниране и интерпретиране на реалността (Carty 2011: 14-15).

Ако традиционни социални движения издигат социално-икономически искания, новите много по-често са свързани с life politics и се вълнуват от ГМО, правят ‘Час на Земята’, защитават джендър и сексуални равенства и свободи, изискват условия да живеят ‘зелено’. Ако традиционните по-често са мобилизации на големи социално-икономически групи, носители на новите е предимно образованата средна класа.

М. Кастелс дефинира новите социални движения чрез две характеристики. Първата е връзката между исканията на днешния ден с проектите за утрешния. Втората е трансформирането на самите актьори:

…фундаменталният проект за тансформиране на хората в субекти на собствения им живот чрез утвърждаване на автономността им по отношение на институциите“ (Castells 2012: 230). Ключовите ценности на този проект са автономията и индивидуацията. Индивидуацията не трябва да се отъждествява с индивидуализма, защото, за разлика от последния, тя може да бъде свързана с колективно действие и споделени ценности (Castells 2012).

Два са основните парадокси на българските (не)употреби на новите социални движения.

Първият е липсата на понятието и теоретизациите му. Ако западните публикации анализират евристичния потенциал на различните концепции за новите социални движения – теорията за мобилизацията на ресурсите, моделът на политическия процес и на структурата на политическите възможности, културният обрат и акцентът върху новите идентичности (Carty 2011), у нас такъв теоретичен дебат не тече. Той не тече и поради това, че липсва основният му залог – самото понятие ‘нови социални движения’.

Протестиращият е сит“ (Велислава Дърева)  и „Протестиращият е четящ“  (Георги Господинов) – тази интелектуална контроверсия въвежда във втория парадокс, а именно, че критици на новите социални движения ги мерят с аршина на старите. Настоящите протести се самоопределят като искания за ценности, морал, прозрачност, достойнство, красота[9] и други абстрактни идеи. Основните критики срещу тях са, че не са това, което те наистина не са – протести за стипендии, образование, работа…

Нови феномени, но не и нови парадигми – в тази парадоксална ситуация, в която политиката стремително изпреварва политологията, ще се разгърне и настоящият анализ.

 

Дигиталната гражданственост –

политическият проект на Интернет революцията

Връзката технология – политика винаги е била пряка, но в дигиталния свят тя става интимна и интензивна (Кръстева 2013a): „рядко някоя технология е ангажирала толкова политиката колкото Интернет“ (Cardon 2013:34).  Още в зората си дигиталната революция се самодефинира като политическа революция, която противопоставя на правителства, корпорации, бюрокрации едно ново, мрежово, гъвкаво управление, центрирано върху индивидите и иновациите. Няма революция без манифест и преди още да започне да променя света дитигалната пише своя Wired Manifesto през 1996 г.:

Дигиталната революция е комуникационна революция, която преобразува обществото. Новата технология изисква нова политика. Мрежата превръща света в наша сфера на влияние. Чрез технологията ние постигаме знанието и свободата, за да действаме. Правителствата не могат да спрат този процес. Бъдещето принадлежи на тези, които го градят. Да започнем да го градим сега!

Всяка технология има своя политически проект (Wolton 2002). Печатница се римува с Реформация. Словото на Лутер не би имало този разтърсващ революционизиращ ефект, ако не беше умножено, усилено, ускорено от хилядите библии, които печатът прави достъпни за вярващите. Радиото и телевизията имат още по-универсализиращ и глобализиращ ефект и друг политически референт – масовата демокрация. Технологията се уплътнява социално и получава смисъл, само като се вплете в политическа трансформация.  Обратното би било технологична антиутопия. „Техническата революция на печатницата получава своя смисъл само по отношение на дълбокото движение на Реформацията. Радиото и телевизията получават смисъл само по отношение на огромната промяна на масовото общество и демокрация” (Wolton 2002: 34). Ако връзката на предходните вълни на технологична иновация с нови етапи на политическа култура за Доминик Волтон е от регистъра на констатацията, за Интернет тя е в регистъра на проблематизацията[10] (Кръстева 2012).

Кой е политическият проект на Интернет? Д. Волтон поставя въпроса, но в началото на предходното десетилетие[11] не намира достатъчно елементи, за да му отговори.  Този отговор търся в изследванията си от последните години (Кръстева 2012, 2013, 2013а, 2013б) и го формулирам в настоящето като контестаторна дигитална гражданственост . Ще го резюмирам по отношение на четири оси: ‘увеличеният’ гражданин; дигиталните възмутени, взимане на думата, мрежовият човек.

‘Увеличеният’ гражданин (Кръстева 2013 б) е дигиталният индивид, който новите технологии допълват и овластяват, а мрежите и безпрецедентната свързаност му позволяват да навлезе в пространството на големите, за да ги предизвика и дори, за да ги делегитимира. Саския Сасен разгръща този амбициозен аргумент:

С помощта на тези технологии неовластените имат реалната възможност да делегитимират формализираните системи на знание. Много е трудно да бъдат преборени тези формализирани системи, особено онези, конституирани от университетите и финансите, от актьори, които доскоро са били възприемани като локални и немобилни. И въпреки това интерактивността в мрежа може да им позволи да излязат от това доживотно заточение и да надскочат йерархично-институционалните бариери (Сасен 2013: 65).

Силни са и противоположните аргументи за дигиталния гражданин като новата утопия: „В безбрежното море на интернет интернавтите не престават да търсят своя утопичен остров, където реалността на безалтернативния капитализъм е обърната и властват споделянето, сътрудничествот и безкористността“ (Роне 2011: 156). Ако не ги разгръщам тук, то е поради целта на настоящето изследване: не анализ на демократичните възможности и дефицити на интернет, а идентифициране на условията и ресурсите, които правят възможна втората посткомунистическа демократична революция под формата на контестаторна дигитална гражданственост.

„Ако възмутените не съществуваха, Интернет щеше да ги създаде“ (Кръстева 2013б: 99). Дигиталните възмутени са неизбежен продукт и субект на Интернет.  Техни предшественици са хакерите с вкуса им към свободата и контестацията, както и с дигиталната им виртуозност, със самочувствието, че виртуалното е ‘тяхното’ пространство. Киберкултурата на 10-те се вдъхновява и надгражда над контракултурата на 60-те. „Въстанали срещу консумеризма, комформизма, материализма, хипитата от 60-те години възпяват утопията на свободата и автономността, отхвърлят пирамидите в името на мрежите, с радост жертват авторитета на олтара на новите социални връзки и солидарността. Към този микс от контестация, ценности и утопии днес се прибавя Интернет, социалните мрежи, блоговете и други дигитални джаджи, за да се получи алхимията на съвременната киберкултура“ (Кръстева 2013 б: 103).

Дигиталните възмутени са и площадните възмутени. Контестаторната култура се формира и изковава във виртуалната сфера, по форуми и социални мрежи, преди техният гняв и тяхната енергия да залее площадите. Виртуалното е преди, по време и след площадното. Аnte  има две темпоралности: по-дългата тепоралност, когато се гради контестаторният дигитален гражданин, и бурната, почти мълниеносна темпоралност на лансирането на протеста. Площадът неимоверно интензифицира виртуалните комуникации и ги натоварва с допълнителни функции – да организират и мобилизират, да убеждават и ентусиазират, да обсъждат и оптимизират. Когато възмутените се оттеглят от площадите, те не оттеглят своя гняв и критика от публичното пространство, а я разгръщат в дигиталното публично пространство. Post-протестът е тест за значимостта на посланията и виталността на актьорите. Социалното пространство на трансформиране на социалната енергия е виртуалната агора.

Не казах ‘гледайте’, казах ‘слушайте’“ (Кръстева 2013б: 106).  Днешните протести обичат и да ги гледат – и новото поколение на digital natives гледа света през образи, и новите технологии са твърде жадни за образи. Но този лозунг от 1968 г. е валиден и днес, защото описва протестите като ‘взимане на думата’: нови актьори вкарват нови теми в ново публично пространство. Интернет е този безкраен Хайд парк, където всеки може да защити каузата, която го вълнува.  Да вземеш думата не означава да бъдеш чут: виртуалната публична сфера е толкова йерархизирана колкото тази на класическите медии: изключително малък брой блогове/ сайтове/профили концентрират огромната маса лайквания и четения (Кардон 2012). Аргументът на Доминик Кардон е безспорен, защото се основава на емпиричното картографиране на виртуалното публично пространство. Той обаче не прави невалиден аргумента на ‘взимането на думата’ по редица причини, от които тук ще откроя две. Променя се профилът на автора на публичното говорене: той не е вече филтриран от медиите, следователно не е конструиран отвън, а се е самоконструирал.  Интернет предлага нов прочит на барон Мюнхаузен, защото действително успява да изтегли множество блогъри от блатото на анонимността и да ги изведе или изстреля в полето на познаваемостта и признатостта. Дори когато не се постига ефекта на признанието, остава ефектът на гражданствеността: конструирането на интернавта като дигитален гражданин чрез говоренето върху публични теми. Втората промяна е свързана със създаването на дигиталния еквивалент на микрофорумите, които Хабермас описва като зародиша на гражданското общество – малки групи от критично мислещи хора, които се събират да обсъждат текстове и теми от общ интерес. Протестите мощно катализираха тази функция, като промениха регистъра на говореното в социалните мрежи: все повече хора споделят не музика и туристически дестинациии, а политическите пристрастия и каузи.

Мрежите изграждат новата обществена морфология на нашите общества, а разпространението на мрежовата логика значително променя функционирането и резултатите на процесите на произодство, опит, сила и култура… Мрежите са отворени структури, способни да се разширяват неограничено, интегрирайки нови възли…Базираната на мрежи социална структура е високодинамична, подлежаща на иновации“   (Кастелс 2004: 451, 452).

Класическите примери на М. Кастелс са от сферата на капитала, финансовите пазари, управленските структури като ЕК, но именно неговата концепция за мрежовото общество проникновено описва средата, в която се формира, израства и овластява дигиталният гражданин.  Новите примери са именно новите социални движения, които са „свързани по мнобройни начини: социални мрежи онлайн и офлайн, мрежи,  социални мрежи, които предхождат и такива, които се формират по време на социалните движения. Мрежите са вътре в движението, с други движения по целия свят, с Интернет блогосферата, с медиите и обществото като цяло“ (Castells 2012: 221).

Две измерения на мрежово съществуване на дигиталният гражданин са най-пряко свързани с настоящия анализ:  все по-голямата му свързаност, включването му в различни мрежи на дебат и действие; нейерархичното разбиране за авторитет и влияние – Интернет сплесква пирамидите, йерархията губи символен капитал. Новите социални движения са „движения без лидери. Не поради липса на потенциални лидери, а поради дълбокото спонтанно недоверие на повечето участници в движението към каквато и да е форма на делегиране на властта“ (Castells 2012: 224). Мрежовият дигитален гражданин е радикален егалитарист.

Българските протести:

между локалните форми и глобалните логики

От учителските заплати до оставката на Орешарски, от екомобилизациите за Иракли, Пирин, Витоша до отхвърлянето на Пеевски, от сметките за електричество до антишистовия газ, от Окупирай СУ до АСТА – протестите изглеждат толкова пъстри, че е трудно да се уловят в типология.  Въоръжена с аналитичния инструментариум на контестаторната гражданственост  и  дигиталната демокрация, ще поема риска да предложа такава. Ще разгранича протестите по четири оси:

  • типа искания – политически или синдикални;
  • типа мотивация – интереси или ценности;
  • типа актьори – организатори vs участници;
  • типа организационна технология – синдикални/партийни/асоциативни структури  или социални мрежи.

Ще въведа накратко три групи протести, които не изчерпват, но разгръщат разнообазието на протестите и по четирите оси – учителската стачка; еко-мобилизациите; антимонополните и антиправителствените протести от 2013 г.

 

Учителската стачка (2007г.)

преломен момент между класически и нови мобилизации

Четиридесет дни ефективен учителски протест сред учебната година е предизвикателство, което ярко белязва историята на пост-комунистическите мобилизации. Ще го резюмирам по отношение на четириосевата скала.

Ценността на образованието и липсата на признание на учителската професия са ключови акценти, но основните искания са по оста на интересите. Исканията са синдикални – увеличение на заплатите, отпускане на повече средства за образование.[12] Политическото присъства по-скоро в анекдотична форма: изпуснатата фраза „Кога ще я разтуряме тази седянка“ на тогавашния финансов министър и настоящ премиер Пламен Орешарски трайно остава в протестния фолклор. Тя остава трайно в протестната памет, защото ярко белязва разлетяването на дискурсите на елитите и протестиращите, което следващите протести ще продължат да задълбочават. На този ранен етап арогантността на елитите е такава, че дори не чуват – не искат да чуят-  исканията на протестиращите. При пика на протестите през 2013г.  елитите няма как да не чуят исканията – и в буквалния, и в политичесския смисъл, но ще продължат да не ги разбират.

Изключително интересен момент е асиметрията между спусъка на конфликта и силата на протеста: „В непосредствената предистория на учителския протест няма масови съкращения на учители, намаления на заплати, промени в учебния план или друга драстично грешна стъпка, коята би могъл да е направил тогавашният министър на образованието Даниел Вълчев“, подчертава Никова (Никова 2011: 101). Ако има основания,[13] но не толкова конкретен повод, а протестът е безпрецедентен и по продължителност, и по масовост, и по отзвук, то има други причини за неговото разбиране и обяснение. Тези причини може дори да са невидими за актьорите. Парадоксално, но те не са свързани и с исканията. Не са свързани с исканията, защото нямат нищо специфично общо с учителството, но тъкат кънавата на една нова – котестаторна – политическа култура, която прави възможни протестите, усилва тяхната мощ, овластява техните актьори.

Стачката започва ‘отгоре’ като класическа синдикална акция – обявена, ръководена и финализирана от двата синдиката (Съюзът на българските учители и Независимия учителски синдикат). Синдикалните лидери са основните лица на протестите, те са тези, които (не) сядат на масата на преговори с правителството. Учителите също излъчват много интересни лица, но те не излизат от позицията на участници и не оспорват лидерството на професионалните лидери.

Синдикалната организация подчертава важен аспект на учителския протест, който постепенно ще се заличава от следващите – гилдията като контестаторен субект. Миньори, шофьори, лекари, учители – гилдиите са класическият център на протестите. Екомобилизациите ще заличат гилдиите, като отместят акцента по отношение на поколенията – зелените лица са млади и младите имат зелени лица. Протести 2013 ще продължат това заличаване на професионалните гилдии с нов акцент – образованата средна класа. Намаляване относителната тежест на гилдиите  води до неизбежно отслабване ролята на синдикатите като класически оранизатори. Самите синдикати трудно приемат, но като че ли се и примиряват с новата си роля – когато КНСБ със своя акция[14] се включва в протестите, тя го прави не на гилдиен, а на ‘универсален’ принцип, не със своя синдикален жанр и наратив, а с контестатрната символика на протестърите.

Интернет прави първите си плахи стъпки – присъства, но не успява нито да детронира, нито да конкурира синдикалните структури. Дискурсът е амбициозен: най-големият учителски портал (www.teachers.bg) се нарича ‘мрежа на учителите – иноватори’, но остава декларативен, резултатите са половинчати: „Учителите не успяват да превърнат в активна пасивната си позиция от форуми и блогове, но не се оставят на информационното затъмнение от страна на синдикатите, както и на манипулациите, които текат в част от традиционните медии“ (Никова, 2011: 107).

Учителската стачка ярко откроява и феномена, който също ще набира сила – ‘контрапротеста’. ‘Контра-стачката’ се разгръща предимно в Интернет, който се утвърждава като пространството на критики и нападки за нереалистичност на исканията и последствията от стачката върху учебната година.

Контрапротестът ще се утвърди като ключов атрибут на протеста. С времето неизбежността му ще се потвърждава, но съществено ще се изменят актьорите. При учителската контра-стачка ключова роля имат родителите, т.е. актьорите са ‘отдолу’. Не след дълго ситуацията ще се преобърне радикално.

Учителската стачка е смесен жанр: синдикалният характер и искания отпращат към класиката, но 40-дневната, впечатляващо дълга – за това време – продължителност, острите контроверсии по виртуалните форуми, открояването на ярки учителски лица независимо от синдикалните лидери – носят и елементи на зараждащата се контестаторна и дигитална гражданственост.

 

Позеленявнето на протестите

Не интереси, а ценности, не синдикати и партии, а активисти, не организационни структури, а Интернет – това е визитната картичка на еко-мобилизациите: и глобално, и у нас. „Позеленяването“ на Аз-а (Кастелс 2004) бележи най-характерната трансформация на контестаторната гражданственост:

Ако оценяваме социалните движения по историческата им продуктивност, а именно по влиянието им върху културните ценности и институциите на обществото, екологичното движение от последната четвърт на този век е спечелило отчетливо място… Партии и кандидати едва ли биха могли да бъдат избрани, без техните платформи да позеленеят. През 90-те години 80% от американците и 2/3 от европейците смятат себе си за еколози…(Кастелс 2004: 104).

Ако позеленяването на българския Аз върви по-бавно от западния, то позеленяването на протестърския Аз е в пълен синхрон: еколозите са сред първите протестъри; значително мнозинство протестъри са еколози.

Small is beautiful резюмира еко-светоусещането: колкото по-малък е поводът, толкова по-голям е залогът. Плажът Иракли (2006 г.) отприщва „лавинообразния екоактивизъм “ (Люцканова 2011), следват Пирин, Витоша…Сред пъстрата панорама на зелените мобилизации за целите на моя анализ ще откроя седем характеристики.

Еко-мобилизациите са най-обърнатите към бъдещето, но и с най-плътна историческа памет. Зеленият наратив винаги разгръща аргумента за идните поколения, но черпи символна сила и от мобилизацията на предишните. Българските еко-мобилизациите са единствените нови пост-комунистически социални движения, които имат ярки комунистически прецеденти. Русе с емблематичния филм „Дишай!“ ярко демонстрира мобилизационния капацитет и обединителната сила на екозалога, който във враждебната към всякакава гражданска самоиницитва комунистическа среда събра майки и интелектуалци, провинцията и жълтите павета. Русе лансира опозицията, която всеки следващ еко-протест само ще заздравява: безотговорна власт – болна природа, активни граждани – отговорна политика и достоен живот.

Дори не съм и мечтал, с баща ми, въпреки идеологическите различия, сме заедно на протест“ (Отова 2013: 148) – този ентусиазиран Фейсбук статус подчертава, че за сакрализирането и борбата за природата няма възраст. Той обаче не е социологически генерализируем – еко-протестите са ‘патентът’ на пост-комунистическата младеж.  Екомобилизациите като протест на младите е не толкова социологически, колкото политически феномен. Те са активизмът на поколението, което не се разпознава в опозицията комунизъм-антикомунизъм. Не идеологията структурира техния жизнен свят и стимулира тяхната активност, а пиететът към птици, гори, планини… Екомобилизациите носят възрожденски патос: хайдушкият фолклор разчертава символна  география, в която долините са на подчинените,  горите, планините, върховете са пространството на бунтарите, високото в природата е и високото в националния дух. Същата сакрализация на планината вдъхновява  екомладежите  днес, борбата им за съхранение чистотата на природата е борба срещу замърсяването на политиката.

Символната география е силата на екомобилизациите. Символното натоварване на природата е единият й израз, другият е символната топография на протеста в града. Градското пространство бива картографирано според ритъма на мобилизациите. Орлов мост бе съзидан от зелените активисти като символното място на протеста. Тази символна топография е толкова мощна, че никакви контра и партийни протести досега не успяват да променят или отменят контестаторната символика на най-значимия протестен топос.[15]

Когато заминах, България беше едно скучно място, нищо не се случваше. Върнах се за малко и гледам – Орлов мост, sitin, протести…Върнах се за малко, а останах за по-дълго…толкова интересно и интензивно време…“[16], така един мобилен българин резюмира и бурната поява на екопротестите, и формирането на новия еко-активист. От летището отива директно на Орлов мост, включва се активно, става един от неформалните еко-лидери, участва в срещи с държавни лидери: „Невероятно беше усещането за нашата сила, те [представителите на правитеството] знаеха всичките ни искания, бяха готови веднага да ги приемат, стига да прекратим протеста…“

Тези кратки цитати от интервю със ‘зелен’ гражданин илюстрират парадокса между лекотата, с която се конструира фигурата на еко-активиста и сериозността на политическите импликации:

„Извинете ни за неудобството, опитваме се да спасим и малкото остнало от България.“[17] Силата на екопротестите не е в тяхната численост, а в тяхната убеденост, че изразяват обществения интерес: „Земята е на българите, а не на управляващите“.[18]  Екомобилизациите са немногобройни, но силно ‘страхуват’ властта – това е първият, най-видимият парадокс. Властта не се предава толкова лесно, колкото се описва в интервюто, но промененото съотношение на силите ярко се проявява в противодействието на последната.  Вместо да преговаря или да не преговаря с протестиращите, властта реагира и с контрапротести. Председател на Народното събрание друсва хорце с контрапротестиращи, за да илюстрира подкрепата на централната власт с местни бизнес интереси, застрашени от еко-исканията. Виждаме съществена промяна спрямо учителската стачка: там контрапротестиращи бяха засегнати родители, контраенергията беше отдолу; еко-протестите откриват нов етап, когато контрапротестите ще са все по-често отгоре, от страна на властта – и в буквалния смисъл на участие на висши политици в контрапротести, и в по-дискретната подкрепа на контрапротестиращите от страна на управляващите и на обръчите им от фирми.

Върналият се за кратко в родината мобилен гражданин, бързо утвърдил се като една от активните и видими фигури на протеста, е ярка илюстрация на движение без категорични лидери. Тук откриваме следващия парадокс: отдолу – силна зелена политическа енергия, отгоре – слаби зелени партии.  Асиметрията е двустранна: и зелените елити не са на висотата на зелените движения, и зелените мобилизации не демонстрират особена потребност от лидери и елити.

Еко-мобилизациите пишат история в много направления. Преобръщането на отношенията он-лайн – офлайн е едно от най-интересните за този анализ.

…часове след решението светкавично се празпространява информацията…За няколко часа се разпраща информация между огромен брой хора с призив за светкавичен протест. Без предвариелна уговорка за характера на акцията  природо-защитниците блокират движението на централни столични булеварди и кръстовища, следват още няколко флашмоба… (Люцканова 2011: 92)

Съзнателно заличих информацията, която конкретизира протеста, за

да прозвучи описанието именно като универсално. Ако при учителската стачка виртуалните гласове са паралелни и придават полифоничност, с еко-протестите те засвирват първа цигулка.  И Интернет позеленява: „изглежда Интернет ще се окаже новото пространство за гражданска съпротива, нещо като нов Балкан с нови шумкари“ (Канев и Кръстанова 2009: 14, цит. по Люцканова 2011: 91)

Позеленелият Интернет се мисли в две посоки:

–         като идеалният организатор. Екопротестите анихилират огранизационните структури като форма на организация и доказват парадокса, че колкото по-евтина е организацията, толкова по-ефикасна е тя.[19]

–         като предпочитаното място за протест. Виртуалните мобилизации в пъти надхвърлят площадните: много десетки хиляди (над 70 000) подкрепят петициите и фейсбук групите срещу ГМО, десетки или стотици (от 50 до 200-400) – излизат на улицата (Христов 2011: 187).

Ако зеленият Интернет бързо засвирва първа цигулка, той все още не е диригент на протестите. Той все още се схваща предимно или като организатор, или като заместител на протестите. Мисли се или като допълнителен на уличните протести, но в инструментално-технически план, или като тяхна удобна алтернатива – клик демокрация. Наблюдаваме взаимодействие, все още не синергия онлайн-офлайн. Няма още тематизация на собствено политическата роля на интернет като изграждащ фундамента на контестаторната гражданственост – мрежовата култура.

Анализът се концентрира върху еко-мобилизациите, но основните им характеристики имат по-широка степен на валидност и в значителна степен покриват и протестите срещу ACTA (Динев 2012), ГМО (Христов 2011), шистовия газ.

2013 година –

зрелостта на протеста он и офлайн

Тезата за зрелостта на протестите 2013 г. е незащитима от гледна точка на ефикасността – връзката между цели и резултати. В моята теоретична схема тя се разгръща в друга перспектива – тази на появата и утвърждаването на контестаторната дигитална гражданственост. Ще я аргументирам по отношение на диверсификацията на протестите, контестаторната символна политика, дигиталното  като модел на площадното, саморефлексивността на новите мобилизации, формирането на мрежовия протестър.

Безспорно политическо постижение на 2013 г. е огромната протестна енергия в рекордно кратка политическа темпоралност. Ускоряването на контестаторния цикъл е първото, най-видимо измерение на зрелостта на протеста. От цели години без значими протести до множество значими протести само в една година. Второто е мултиплицирането на протестите: 2013 г. произведе и други изключително наситени с протести дни като този, с който започва статията. 20 ноември 2013 г. преброи пет протеста: ранобудните студенти застанаха пред Парламента с книжни щитове; лидерите и активистите на КНСБ преминаха през жълтите павета с маскирания и искания, достатъчно близки, за да се усети съпрчастността с протестите, но и достатъчно различнни, за да не се постигне пълна идентификация и необходимо следващата от това радикализация; Бареков призова дружината си на поредното антипрезидентско шествие; шофьорите си/ни припомниха протестърския си дух, но останаха в периферията на вниманието за разлика от предишни акции без протестърска конкуренция; независимо от препълнения с протести ден, вечерта отново събра и верните NОрешаски протестъри. Третото измерение на контестаторната зрялост е диверсификацията на протестите: и опозицията протести-контрапротести, и разграничаването на различни видове – по искания, резутати, темпоралност, социален състав – протести. Бих откроила три вълни и три вида протест:

  • анти-монополните протести от зимата-пролетта;
  • анти-олигархичните протести от лятото;
  • анти-правителствените студентски протести от есента.

Разгърнатият сравнителен анализ предполага отделно изследване. Тук ще резюмирам  отликите, които имат отношение към моята теоретична схема.

Политическата география на зимните протести бе децентрализирана. София не спечели, но и не се бореше за първото място. Нарекох тези протести ‘Варненска пролет’– и защото активните варненци са повече от софиянци, и защото гневът е добре прицелен – срещу кмет и групировка. Не срещу бизнеса въобще, а срещу задушаващите бизнеса групировки, не срещу елита въобще, а срещу кмет, поставил града на колене пред задкулисни интереси, не срещу властта въобще, а срещу тази, която изяжда Морската градина и задушава виталността и предприемчивостта на морската столица (Кръстева 2013).

Социалният състав напусна социологията, за да избухне в политологията, не остана като демографско-социални характеристики, а се превърна в гореща тема на политическия дебат. Последният конституира два не просто различни, а полярни образа – ‘бедните и грозните’ versus ‘красивите и умните’. Парадоксално, тази опозиция се мобилизира и от критиците, и от поддръжниците на пост-зимните протести със сходна свръхвисока афективна натовареност. Настоящият анализ релативизира тази полярност с тезата за контестаторната гражданственост : и уязвимите социални групи, и средната класа, и високо образованите и по-слабо образованите, когато излязат свободно на площадите, се утвърждават като контестаторни граждани.

Парадоксалността на резултатите, разлетяването в противоположни посоки на искания и ефект. Броени дни след зимните протести правителството на Бойко Борисов подаде оставка, без това да е било искано – нито дори помисляно – от протестиращите. След половингодишни протести срещу правителството на Орешарски „Оставка“ остава искане, а правителство, Парламент и дори опозиция започват да дават все повече време на управляващите. Политическият ефект от зимните и пост-зимните протести е противоположен, но те са сходни в парадоксалността, че се постигат не желаните, а обратни резултати.

Протести 2013 имат и общи характеристики: дългата контестаторна темпоралност и асиметрията между повод и мобилизация. Летните протести празнуват половингодишен юбилей, преминаха през три сезона и има всички изгледи на прескочат и в новата 2014 година. Зимните протести също преминаха от един сезон в друг.  По продължителност протестната 2013 г. е прецедент в бъларската демократична история.

Помним от историята как дребният повод на отказа на черна дама да отстъти място на бял господин доведе до премахване на расовата сегрегация и до дълбока трансформация на американското общество. Българските протести също започват от конкретен повод – сметките за електричество и назчачаването на Пеевски, като протестната вълна надживява повода  – Пеевски не успя да остане на поста повече от ден – и зряло го изтълкува не като изключение, а като неизбежно следствие на цялата политическа система, срещу която насочи своя гняв.

 

Типология

или асиметричната политическа география на потестите

Типологията на българските протести не е любима тема на българските анализатори. В този теоретичен вакуум интерес предизвиква класификацията на Ивайло Динев (2011) на негативни и позитивни протести: при първия има „интересно съчетание от временен шум, врява, крясък, свръхкомуникативност, свръхинтензивност на участие…При позитивния процес движението нараства вълнообразно, докато набъбне достатъчно за последната си и най-силна публична реакация“ (Динев 2011: 186). Авторът илюстрира негативния протест с „Не на АСТА“ и поззгивния с „Искаме да учим.“[20]

Отрицанието, критиката, негативността са отличителна характеристика за всеки протест. Любопитна илюстрация е, че дори „позитивните“ (контра)протести в подкрепа  на правителството на Орешарски търсят и негативен таргет и го идентифицират в лицето на президента Плевнелиев.

Обосноваването на разгърната типология надхвърля мащаба на този анализ. Той има две цели: да открои асиметрията на родните протести и да ги картографира по отношение на дву-осевата скала на типа искания и типа организация.

Асиметричността на българските протести се проявява в две полярни тенденции:

  • оформяне на клъстери с интензивни протести като екологичните и анти-олигархичните;
  • оформяне на ниши на остри социални проблеми, които предизвикват слаби – редки, малобройни, без достатъчен отзвук – мобилизации –расизма, ксенофобията, екстремизма, бедността…

Ще картографирам протестите по отношение на две оси:

  • интереси – ценности
  • политически искания – синдикални искания.

Най-наситен е десният горен квадрат, при който политическите искания са мотивирани във висока степен от ценности – екомобилизациите, АСТА, шистовия газ, ГМО. Със слоганите си за морал в политиката NОрешарски е в същия квадрат, но със стойности, по-близки до политическите искания отколкото до ценностите.

В долният десен квадрат, където политическите искания са дефинирани на базата на интереси, се разполагат антимонополните протести срещу високите сметки за тока от началото на 2013 г.

Учителската стачка, както и стачките, протестите, мобилизациите на миньори, земеделци, таксиметрови шофьори и т.н. са в долния ляв квадрат, дефиниран от интереси и синдикални искания.

Горният ляв квадрат, пресичащ ценности и синдикални искания, като че ли е вакантен в родната контестаторна картография. Този дефицит е локален, не глобален – на 30 ноември 2013 г., когато пиша за типологията на протестите, във Франция тече демонстрация против расизма, организирана от няколко асоциации за антидискриминация и права на човека, подкрепена и от синдикати.

Неустоимият чар

на контестаторната символна политика

Има сфера, в която протестите безспорно и категорично са победили – символната политика.

Най-видимият – и най-парадоксалният – израз е имитацията на протестите от големите политически играчи: синдикатите и партиите.

На 20 ноември 2013 г. синдикатите организираха шествие на жълтите павета. То беше парадоксално във всички отношения: синдикален протест без синдикални искания, синдикални активисти ‘маскирани’ като протестъри. Бутафорно-комично изглеждаха солидни синдикални лидери дегизирани с картонени одежди.

Единственото послание, което тази акция излъчи, беше за силата на оригинала:  протестът – на протестиращите, не на имитаторите – задава и формата, и сценографята, и мизансцена на демонстрациите.

Същото послание за ярко йерархизиране на оригинал и копие излъчи и протестното шествие на управляващите на 16 ноември.  Кражбата на символи не е невъзможна, може да бъде дори изключително ефектна – съветските воини[21], оцветени като американски комиксови герои, мигновено обиколиха глобалното интернет пространство. Но присвояването на символи е фина алхимия, която не се получава със силови средства.

‘Орлов мост’ естествено стана и топосът, и символът на протеста. Той носи паметта на опиянението от свободата на излялото се на площада зараждащо се гражданство през 1989 г., от години вече звучи зелено. Тази протестърска памет беше витализирана и надградена с Асамблеите, с арт-акциите, с множествата от летните протести.

Именно този символ се опита да си върне шествието на БСП и ДПС на 16 ноември 2013. Организационната и финансовата мощ на двете управляващи партии успя да мобилизира участници, но постигна противоположни на търсените ефекти:

  • Илюстрира, че Орлов мост вибрира с ритъма на гражданството, само когато гражданите го изпълват свободно и спонтанно,  не под строй.
  • Затвърди площада като мястото на политическото и източника на политически престиж. Силата на партиите е в други форми на мобилизация – в местните организации, в способността да рагърнат широка периферия далече от центъра, във възможността да представляват и защитават интереси. Партиите, решили да мерят сили с протестърите на Орлов мост, укрепват символния капитал на площада като най-мощен и безспорен производител на престиж и като привилегированото място, където се случва политическото.
  • Показа символната сила на протестите като най-легитимна форма на мобилизация. Като правило, партиите демонстрират големи мобилизации на своите симпатизанти в навечерието на избори. Изключението от правилото демонстрират партиите като релативизиращи собствената си легитимност и търсещи сила в легитимността на протестните мобилизации. Протестите се утвърждават като силен източник на политическа легитимност, отслабващ и маргинализиращ класическите източници[22] като електорална тежест, парламентарно представителство и т.н.

Всеки протест – със свой контрапротест. Впечатляваща е систематичността на контрапротестите. Дори малки акции предизвикват контра-мобилизации: “в деня на студентското шествие „Искаме да учим“ на 28.1012  Студентски съвет на СУ излиза с декларация против протеста на колегите си” (Динев 2012: 193).  Протестната 2013 като че ли ‘професионализира ’ контрапротеста, въведе контрапротестния жанр като задължителен и неизменен атрибут на протестите. Тази професионализация постига противоположния ефект и само затвърждава фундаменталната разлика между  оригинал и копие, но тя замъглява и политическата памет за по-автентични контрапротести. Контрапротестите заслужават собствено изследване, тук ще отбележа само възможната им амбивалентност: един и същи колективен актьор може да бъде от двете страни на контестацията при различни протести: Bg-Mamma са лидер в протеста срещу ГМО (Анева 2011), но са срещу стачката на учителите (Никова  2011).

Дигиталното

като модел на площадното

На митинга на ГЕРБ на 16 ноември 2013г.[23] в Пловдив Цветан Цветанов носи значка ‘#Оставка’. Няма данни колко дигитални протестъри са се почувствали оценени от това признание, но то илюстрира радикалното преобръщане на он и офлайн. Ако при предишните, вече много активни в Интернет протести като екологичните, Интернет беше все още организационният помощник, при анти-олигархичните той става протестният гуру – образецът, който вдъхновява. Улицата  приема знаците на е-улицата: ‘#Dancewithme. Лозунгите са написани на дигиталния сленг: ‘#Occupy

Този дигитален сленг е трансезиков: български, английски и дигитални символи са миксирани без правила, с игриво въображение и свободна креативност. Този сленг се чувства равноотдалечен и от прозаичния всекидневен език, и от кодифицирания официален език. Той е израз и носител на бунтарския дух на пионерите на Интернет, на стремежа да не бъдеш опитомен и подчинен, а да иновираш, експериментираш, (пре)създаваш – на всички равнища, като се започне – и завърши – с езика. Езикът на протеста, изкован в дигиталните работилници, ярко свидетелства, че от асистент Интернет се превръща в диригент, който определя ритъма, звученето, акцентите, който води – и вдъхновява – оркестъра. „И преди, и сега, Интернет е свобода[24]: по изключителната си нормативна натовареност пост-комунистическият Интернет се родее с арабската пролет.

Най-значимото измерение на тази промяна е формирането на фигурата на дигиталния протестър – тя ще бъде анализирана в частта  ‘Нови мобилизации, нови актьори’.

 

Протестът –

начини на употреба

 

Протестът като политизация

 

–         Искам на концерта! – ентусиазирано заявява тинейджър при анонса на оратора, че след обедния протест следва следобеден концерт.

–         Само ако си напишеш домашните – дисциплиниращо отговаря майката.

–         Защо не ме остави да си ги напиша? – протестно контестира тинейджърът.

–         Нали трябва да те правя гражданин! – синтезира възпитателното си кредо протестърката.

Този диалог на ноемврийски протест в София искрено развеселява околните протестъри. Той шеговито илюстрира сериозния феномен на политизация на обществото. Дори политическата социализацията на децата се поема от самите протестъри. Семейството винаги е било ключова институция на политическата социализация, но в ускореното протестно време, очевидно намалява ролята на другите посредници – училище, медии…Връзката между площада и дома става пряка, интензивна, политизирана.

Три големи вълни на политизация белязват пост-комунистическата демократизация: 89-90 – срещу комунистическия крах; 1997 – срещу Виденовата катастрофа; 2013 – срещу олигархията. Гневът е катализаторът на политизацията и при трите. Политизацията се разгръща и в ширина, и в дълбочина: значително се разширява кръгът от граждани, които активно се включват в политиката; исканията и при трите са прицелени не в една или друга публична политика, а в самото сърце на политиката – както против определена върхушка, така и за друг вид политика. „Проблемът не е в хората, а в системата“  и „Стига йерархия. Искаме пряка демокрация“– тези лозунги от юнските протести 2013 резюмират високите амбиции и за отхвърляне на модела, и за търсене на нов.

 

Протестът като радикализация

‘Страхуваме ги’ – езикът не достига, за да понесе протестната афективност, коват се неологизми, за да поемат лавината от военни понятия – щитове, метеж, погром…. Милитаризираното дискурсивно свръхпроизводство е неизбежен атрибут на контестаторната реторика.

Либерално-центриският консенсус бива взривен, опозициите, полюсите и контровесиите се нажежават до ранно-демократичните стойности. Тази полярна картина не е дескриптивна, тя е нормативна.  Като императив звучи изискването, настояването всеки да се определи. Не просто да се определи, а да се определи полярно: „ нюансът е саботаж на ентусиазма.“[25]  Политиката в термините на врагове и приятели на Карл Шмидт е единствената концепция за политика, която властва в протестното поле.

Кристализацията на поляризацията е предвидима и неизбежна при контестаторните мобилизации. Именно поради това тя е по-малко интересна за моя анализ. По-интересна е идеологическата радикализация. Протестът не произвежда още силни теоретизации върху протеста, но произведе ‘протестни преводи’ на политическите философии.  Като манифест на протест 2013 се наложи концепцията за ‘количество’ и ‘качество’ на проф. Калин Янакиев:

Това е протест на българското качество срещу българското количество. Най-сетне българското качество трябва да бъде чуто. Но тези хора разбират само от епидермален натиск…[26]

 

Това е ясен, ударен, протестен превод на политическия консерватизъм, на елитисткото разбиране на обществото, където ‘качеството’ – елитът в двойната му функционална и нормативна роля – е призван да води  народа, ‘количеството’.

„Не трябва да употребяваме понятието държава, дори когато я критикуваме, отхвърляме, отричаме, защото автентичната десница не признава държавата“[27]  – тук кристално ясно чуваме да говори либерализмът в радикалната му либертарианска версия.

Лявото също се включи в битката за интепретациите. За разлика от десните визии, които протестът катализира и кристализира, лявото е в парадоксалната ситуация: протестите по света са основно леви, родните леви застанаха на страната на критиците на протестите.  Андрей Райчев предложи едни от най-емблематичните, съвсем класически формулирани леви твърдения за „вината на капитализма, който души трудещите се и създава бедни.“[28].

Радикализацията, проявена в по-ясното до екстремност формулиране на ключови постулати на политическите идеологии е един от позитивните резултати на контестаторната политика: тези протестни ‘преводи’ помагат на протестърите по-лесно да направят своите идеологически избори, по-бързо да се трансформират в ‘добре информирани граждани’.


Протестът като естетизация

Изкуството се материализира на площада под формата на оживялата картина на Делакроа ‘Свободата води народа’.  До преди година студентите не знаеха какво е die-in, сега пишат с телата си ‘оставка’. Артът е неизменен атрибут на глобалната протестна сценография: пианист повдига духа на площад Таксим в Истанбул; пиано окраси площад Майдан в Киев; бялото пиано създаваше атмосфера в топлите летни вечери, когато младежите започваха или завършваха социалния живот на площад Народно събрание в София.       Протестът вдъхновява и връща истинското значение на ангажираното изкуство: „Доскоро политическите графити в София се изчерпваха с няколко култови надписа като „Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят. Но вече можем да се похвалим с поне един политически активен графити райтър – Bloke. Дни след протестите пред НС през януари 2009 г. …се появи графит на човек с базука, насобена срещу парламента“.[29]

Протестното се утвърждава като естетиката на градското. „Протестът е празник на гражданската изобретателност и чувство за хумор, изключителното радостно е на площада. Това е чудесен пърформънс, това е градската култура на артистичността“, подчертава К. Янакиев.[30]

Протестът стана лайфстайл (И. Дичев) и градска забележителност: чуждестранните гости първо бяха водени на площада, после на Боянската църква – като китайската приятелка на дъщеря ми, която се очарова от първия си урок по гражданственост; като британския професор, който никога не беше протестирал със собствените си студенти, но с бодро любопитство придружаваше българската си приятелка, също почти от самолета присъединила се към протестите.

Интерпретациите на естетизацията вървят по три оси: етика-естетика, ефикасност на протеста, контестаторна култура. Първата е критична и етична, тя подчертава „подмяната на етическото с естетическото. За да въздействат, малките групи…не почват с изразяване на интереси или възпрроизвеждане на морални ценности: главното е да измислят нтересна форма, която да привлече вниманието. Усилието на активистите се пренася от оранизиране на масите към…карнавала, образа, метафората“ (Дичев 2011: 20). Втората интерпретация е също критична и по-инструментална, тя преценява, че театралността отдалечава протеста от политическата му цел – #Оставка. Тази визия разглежда карнавалността като ‘опаковка’, но в обяснителен ключ, противоположен на този на Кристо. Ако опаковките на Кристо скриват, за да разкриват[31], карнавалната опаковка скрива, за да скрива истинската същност на протеста. Оттам и критичният патос.

Третата интерпретация, в която се вписва и авторът, не разглежда естетизацията нито във връзка с нормативността, нито с формата и опаковката. Тя разглежда естетизацията на протеста по отношение конституирането на контестаторната субективност. Тази интерпретация

е позитивна, тя схваща креативността, експерименталността, освободеността като израз и инструмент за формиране на социални актьори, дефинирани в перспективата на автентичността, иновативността, контестацията (Кръстева 2013а). От Люк Болтански и Ев Чиапело знаем, че след 1968 г. политичеката критика поема по два пътя: социален, когато е насочена към трансформиране на властовите отношения, и ‘артистичен’, когато цели да преобразува индивидите по линия на автентичността и креативността. Виртуалното е единият топос на ‘артистичната’ критика (Кардон 2012, Кръстева 2013а), площадът – другият. И двата интерферират в консолидирането на контестаторната гражданственост .

Карнавалността играе и друга изключително съществена функция – тя е конструктивен контрапункт на гнева.

И протестът като voice,

 И exit като voice

Като не ви харесва тук, емигриграйте“ – култовата реплика на ректора на столично висше училище към протестиращите студенти вкара класическата опозиция exit versus voice (Hirschman 1970) в ядрото на (контра)протестния дебат.  Протестът радостно се зае да я прилага по два начина: и класически, и новаторски. Съвсем класически избра и гордо заяви своя избор на протеста като voice: „Аз оставам тук“, „За мен е чест да съм тук“.[32]  Протестите 2013 г. осъществиха радикално преобръщане на класическата опозиция. Дълги години множество българи на триадата корупция-мафия-олигархията противопоставяха собствената си триада: миграция, миграция, миграция: exit категорично преобладаваше над voice. За първи път лято 2013  доведе до предпочитанието на voice пред exit – на политическо равнище, като наратив, като един от слоганите. ‘Да напуснем тази държава’ се трансформира в ‘Да си върнем държавата’.  Българските протестъри осъществиха прехода, който Colin Hay описва в  забележителната си книга с толкова показателното за настоящия анализ заглавие „Защо мразим политиката“ : „от политиката, която ние заслужаваме, към нивата на политическо участие, които те заслужават“ (Hay 2007: 154).

Втората трансформация, която протест 2013 не създаде, но затвърди, е превръщането на exit във voice, явление, което наричам с понятието дигитална диаспора: „Традиционно диаспората се мисли в термините на език и култура и нейните връзки с родината се тъкат от две централни институции – семейството и държавата. Социалните мрежи и протестите са демиургът на една нова, дигитална диаспора, чиито връзки са изградени от една трансгранична, активна и ангажирана гражданственост. Солидарността вече не е с държавата, а с гржданите срещу безотговорната и корумпирана държава“ (Кръстева 2013а: 10).  #Dancewithme  веднага бе допълнена  с #DANCEwithmeGLOBAL. Моят респондент – мобилният гражданин – еко-активист – вече е активен и в глобалния протест, и в създаването на алтернативна он-лайн публичност. Протестите в много градове – паралелни и синхронни с протестите в България  – изграждат активна, динамична, ангажирана диаспора, която никоя друга кауза не е успяла така да мобилизира досега.

Протестът като саморефлексивност

Аз съм протестър“ – така известен изследовател се представя на академичен форум. „Окупацията промени живота ни“ – прочуствено заявява студентски оратор на митинга на 10 ноември 2013 по случай годишнината от демократичния преход.

Консеттаторната идентичност e изключително саморефлексивна. Новите мобилизации „непрестанно се питат за себе си като движения, като индивиди,  за това кои са, какво искат да постигнат, за какъв вид демокрация и общество мечтаят“ (Castells 2012: 225 – 226). Тези питания са и рефлексивни, и конститутивни: те формират идентичността, която ‘разпитват’ и проблематизирът.

Самоназоваването е първата и основополагаща операция.  Зрелостта на протести 2013 изкристализира в термина ‘протестър’. Реифицирането на контестаторната идентичност е експлицитната цел на тази дискурсивна стратегия. Протести текат от дълго време, но едва при лято-есен 2013 участието изкристализира в силна политическа идентичност, която търси видимост и признание в термина. Изковаването на контестаторен сленг е друго измерение на същата дискурсивна стратегия.

Дискурсът играе ключова роля в протестната реторика. Диагнозата на Димитър Вацов за демократичния дефицит е разпаденето на връзката между деми и дела. Целта на протеста е да възстанови, да открие, да пресътвори връзката между думи и дела[33]. В контестаторната реторика дискурсът се схваща в най-активната му реифицираща роля – не да репрезентира, а да твори реалност.

Изключителното разгръщане на политическата епистолярност се вписва в същата посока: Отворено писмо на преподаватели до Сергей Станишев в израз на несъгласие с интервюто, дадено от него в предаването „Всяка неделя“ (11.11.13), Отворено писмо на Владимир Левчев до министър председателя Орешарски с искане на оставка (15.07.13),  Отворено писмо на Едвин Сугарев до Президента „Да се обърнем с гняв назад“  (3.09.13), Отворено писмо на преподаватели до Президента с тревога за правовата държава и развитието на България като европейска държава (22.11.13),  Писмо до непознат студент от Анжел Вагенщайн (16.11.13).  Това  са само няколко примера на безпрецедентното развитие на жанра на откритото писмо като ефикасна стратегия за самоназоваване и назоваване, за идентифициране на ‘приятелите’ и ‘враговете’[34], за дискурсивни протести, паралелни и синхронни с площадните. Откритото писмо подрежда словото на площада, придава му кохерентност,  логика и аргументираност, като запазва афективността и ангажираността.

Саморефлексивността, мрежовостта, идентичността са елементите, които изкристализират и в друго измерение на контестаторната гржданственост – чувството за общност:

Достигане на синергия, сплотеност, отборност…  Но за мен има нещо повече от сухия научен термин за тази “химия”… Вие се превръщате в това, на което му викат братя по оръжие. Затова и аз наричам тези отношения братство И ни свързва не само съмишленичеството, познанието и уважението едни към други, но и спомените за тези моменти, които няма да се върнат, а непременно ще останат като някои от най-специалните ситуации, в които ще попаднем през живота си.

Така един от активните протестъри – он и офлайн – описва общността, споена от каузата, мобилизцията и най-вече високата афекивност, ясното съзнание за изключителността и уникалността на протестния опит. Той е озаглавил своя текст „За братствата и ‘Братството’“.[35]

 

Протестът като огражданственостяване

на политическата темпоралност

Протестът протича в два вида време: на площада и на улицата, на Окупирай и на Протестирай. М. Кастелс нарича времето на окупацията ‘безвремево време’: „трансисторическа форма на време, комбинираща два различни вида опит. От една страна, в окупираните места те живеят ден за ден….организиращи живота си като алтернативното общество на техните мечти, без хронологичните ограничения на техния предишен, дисциплиниран ежедневен живот. От друга страна, в техните дебати и проекти те се реферират към неограничен хоризонт на възможности…“ (Castells 2012: 223).  Безвремевото време на окупацията е синтез на сега и бъдеще, на непосредственото настояще и дългосрочния хоризонт, на място и на проект. За разлика от окупацията, темпоралността на манифестацията протича различно, тя е задъхана, забързана, ускорена.

Въпреки различно дефинираната темпоралност, и в двата случая времето е усвоено от гражданите. Политическото време не се ритмува от властта, нито от пазара, а от контестацията и гражданствеността.  Протестът усвоява темпоралността по два начина: по отношение на настоящето, като категорично се намесва в политическия дневен ред; по отношение на бъдещето, като императивно заявява освобождаване на темпоралността от властта: „Искаме бъдещето си, днес, тук и сега!“[36]

Това огражданственостяване на темпоралността от протеста е едно от най-невидимите и най-значимите му постижения.

 

Нови мобилизации, нови актьори

В началото на демокрацията интересни бяха елитите, днес интересни са гражданите.

Дейвид Ризман разграничава четири типа гражданин: апатичен, възмутен, ентусиазиран, информиран. Апатичният стои далече от политиката, защото счита, че тя е външна на неговия свят – той не разбира и не иска да разбира от политика, защото счита, че и политиците не го разбират и не се интересуват от неговия малък свят. Възмутеният остро критикува, недоволства, митингува, протестира, защото вижда дефицитите в политиката, не се примирява с тях и настоява, изисква промени – бързи и видими. Ентусиазираният се стреми да види позитивното, а когато го търсиш, все ще го намериш, той е активен, включва се, дава своя принос и оценява, че има движение напред. Парадоксално, но двете противоположни фигури на възмутения и ентусиазирания Д. Ризман обединява в една обща – на ангажирания. Защото по противоположен начин и двете изразяват високи очаквания и изисквания към политиката. Информираният, за разлика от апатичния, разбира от политика, интересува се, следи, търси и познава разнообразни гледни точки. За разлика от ангажирания, информираният не се включва – не защото не се чувства подготвен, а именно защото е добре подготвен, е резервиран към способността на политиката автентично да изрази неговите интереси (Riesman 2001).

Една от най-високите цели на пост-комунистическият преход е превръщането на поданика в гражданин. Откриваме съществени сходства с концепцията на Д. Ризман и също толкова съществени различия.

Най-значителното сходство е диверсификацията на фигурите на гражданина. От липса на граждански опит и гражданска култура за две десетилетия изкристализира  гражданинът като актьор и се умножиха неговите фигури. Отделно изследване би откроило по-комплексна типология, но тук прилагам тази на Д.Ризман първо, поради нейната авторитетност и широка приложимост, както и поради евристичността й по отношение идентифицирането на фигурата на възмутения гражданин.

Най-същественото различие по отношение модела на Д.Ризман е в темпоралността на появата и разгръщането на фигурите на гражданина. Кадифената революция изкова на улицата фигурата на ентусиазирания гражданин – той заля площадите, издигна палатки, в които да защитава крехката свобода и да създаде градски топоси на алтернативното си мислене. Гражданите бързо се отляха и от площадите, и от урните и апатичният за дълго време измести ентусиазирания. Гражданите отставиха политиката в ръцете на елитите, но се отвратиха от политиката, която те им поднесоха. И отстранението, и погнусата дълго време произвеждаха дистанцирани, аполитизирани пост-комунистически индивиди. Интернет и социалните мрежи катализираха и масовизираха новият тип гражданин, който Д. Ризман нарича „колекционер на информация“ – той достига лесно и бързо до всяка информация, проверява я, ако има нагласа към плуралистичност, споделя и likes, и възмущение. Активен е – подписва петиции, пише на форуми, информира Фейсбук приятели и се информира от тях, приема множество никнейми и мултиплицира позициите и участието си. Виртуалната агора привлича с мощната атрактивност на завоюването на нов свят, предлагащ толкова нови приятели, съмишленици, идеи, каузи. Новата дигитална идентичност и новата дигитална гражданственост взаимно интерферират  и за дълго приковавт носителите им пред екраните. Клик демокрацията заличава уличната демокрация. Всички организатори единодушно оплакват асиметрията между likes и участие, между подкрепата в Интернет и реалното включване в събитието. Дълго време.

Преди улицата да призове хиляди. Преди разгневеният да измести информирания. Преди информираният да се превърне в разгневен. Един от най-любопитните социологически факти е активното включване на компютърни експерти в летните протести 2013. Те бяха и в първите редици на протестите, и сред пиещите кафе, и сред работещите на площада пред Парламента: компютърът слезе на площада. Един от лозунгите шеговито резюмира  това забележително преобръщане: „Кой е в нета, е червен“.

Информираният превърна площада във виртуална агора, възмутеният върна върховенството на улицата и въведе ник-демократите във вихъра на протеста.

Възмутеният не измести ентусиазирания, просто протестът диверсифицирра неговите фигури. Тук ще откроя три от тях: активиста, солидарния, мечтателят.

Най-добрият начин да предвидиш бъдещето е да го създадеш“, „Не се оплаквай. Cамоорганизирай се. И Дествай!“  Много от лозунгите изразяват нагласата на активиста, императива на участието, отговорността на действието, силата на проекта, способността да се твори свят и бъдеще.

Не бъдете Безучастни. Бъдете Съпричастни.“ Този лозунг от #Occupy NBU въвежда във фигурата на солидарния. Протестите съвпаднаха и с кризата със сирийските бежанци,  и с надигащия се екстремистки национализъм. Солидарните са значително по-малобройни от гневните, но и антирасисткото шествие на 17 ноеври 2013, и огромната дарителска и доброволческа енергия свидетелства, че тази фигура съществува.

Окупатори = мечтатели – този плакат пред СУ гордо декларира правота на мечта и утопия, кредото на мечтателя. Дигиталното контестаторно поколение  е първото поколение на прехода, което може да мечтае. Самостоятелно и заедно с глобалните си съмищленици. По време на Окупирай Уолстрийт някой предлага всички, които искат да мечтаят, да вдигнат ръка (Occupy 2011). Младите днес нямат лидер, организация, програма, структурирани искания. Имат мечти. Дори да не постигнат нищо друго, само с това ще останат в историята. Поколението, върнало на обществото социалното въображение и свободата да мечтаеш.

Заключение:

контестаторната гражданственост он и офлайн като

втора демократична революция

Хибридът от киберпространството и градското пространство създава трето пространство, което М. Кастелс нарича ‘пространство на автономията’ (Casetlls 2012: 222).  Протестите стават социални движения, когато напуснат виртуалното и залеят площадното, когато ‘пространството на потоците’ се съедини с ‘пространството на местата’, когато виртуалните мрежи се разгърнат в окупираните сгради и блокираните улици.

Явлението е глобално,  България е само част от пъзела на тази контестаторна гражданственост, експериментирана на е-улицата, материализирана на улицата.  В специфичния пост-комунистически контект тя придобива обаче специфично съществуване, което определям като ‘втора демократична революция’.

Първата демократична революция е пост-комунистическата , втората има две лица – дигитално и контестаторно. Първата е революция на елитите, втората – на гражданите. На гражданите он и офлайн. Дълго време он и офлайн бяха разделени, младите бяха активни онлайн и пасивни офлайн, самото виртуално беше повече игрово и развлекателно отколкото активно, гражданско, политическо. Днес он и офлайн са все по-синхронизирани, и то в двоен смисъл: по отношение и на активността, и на естетичността. Онлайн става все по-ангажирано, не само игрово. Площадният офлайн става и политически, и игрови, илюстрира го естетизацията на контестацията.

Втората демократична революция на дигитализацията и контестацията променя статута на социалния актьор. При първата демократична революция на елитите, на гражданите е отредено мястото да аплодират и присъстват на демократизацията, те са актьори от втора класа. При втората гражданите са тези, които експериментират, иновират, преосновават демокрацията. Тази фундаментална роля трансформира статута им и те се утвърждават като актьори от първа класа. Самите елити стават легитимни, тогава и когато стават способни да чуят гражданите.

Елитите са силни в производството на лидери. Те не успяват да произведат демокрация, която да удовлетворява гражданите. Гражданите не са силни в производстото на лидери. Другият начин на тълкуване е да се счита всеки гражданин за лидер.  С протеста он и офлайн гражданите взимат демокрацията в своите ръце, за да експериментират нови форми на учестие, ангажимент, отговорност.

Двете демократични революции отдават предпочитание на различни концепции на гражданственост. Едната концепция схваща гражданствеността като принадлежност, другата – като активност. Първата я дефинира отгоре, втората – отдолу. Кючова при първата е държавата, тя задава рамките, индивидите или се вписват, или избягват – към друга принадлежност или към друго гражданство. При гражданствеността като ангажимент и участие рамките се задават не от държавата, а от дейността на гражданите.

Интернет катализира втората демократична революция и чрез културата на споделянето, която прераства в политика на мрежата. От музика през петиции през апели за флашмоб до каузи – споделянето прераства в активност, активността – в ангажираност. Мрежите с променлива геометрия, която непрестанно се променя според целите и актьорите, но запазва характера си на автономност и на дефинираност отдолу, е другият мощен ресурс на дигиталната контестаторна гражданственост.

Протестите са най-яркият и противоречив израз на новата контестаторна гражданственост. Едни протести за кратко и с относително малко мобилизирани участници успяват да постигнат целите си – множество еко-протести, АСТА и т.н., други протести – за дълго време и с по-голям брой участници – не успяват да постигнат първоначалните си искания. Ефикасността на протестите е променлива. В настоящия анализ се интересувам не от тази променливост, а от една константа – влиянието на протестите он и офлайн върху формирането на нов тип активни граждани, овластени от новия си глас, публична роля, ангажираност, контрол върху елитите. Тази трансформация е фундаментална по отношение формирането на контестаторната гражданственост он и офлайн, която е актьорът на втората демократична революция.

Анева Н. (2011)  Протестът срещу ГМО преподреди пасианса на политиците.- Дичев И. и О. Спасов (съст.) (2011) Нови медии, нови мобилизации. София: Отворено общество, 215 – 223.

Динев И. (2012) Между негативния и позитивния протест.-В: Пачкова П. (съст.) Гражданският протест. Минало, настояще, бъдеще. Благоевград: Изд. Неофит Рилски, 182-193.

Дичев И. и О. Спасов (съст.) (2011) Нови медии, нови мобилизации. София: Отворено общество.

Дичев И. (2011) Дигиталният посткомунизъм: из виртуалните салони на субполитиката.- В: Дичев И. и О. Спасов (съст.) (2011) Нови медии, нови мобилизации. София: Отворено общество, 15 – 36.

Канев П. и Р.Кръстанова (съст) (2009) Място за бъдеще. София:СГС Щастливеца.

Кардон Д. (2012) Интернет революцията. Обещания и граници. София, Издателство на НБУ.

Кастелс М. (2004) Възходът на мрежовото общество. София: ЛИК.

Кръстева А. (съст) (2013) Дигиталният гражданин. София: Издателство на НБУ.

Кръстева А. (2013а) Дигиталният гражданин – политическият проект на интернет революцията.-В: Кръстева А. (съст) (2013) Дигиталният гражданин. София: Издателство на НБУ,  7- 15.

Кръстева А. (2013 б) Дигиталните възмутени.- В: Кръстева А. (съст) (2013) Дигиталният гражданин. София: Издателство на НБУ,  99 – 117.

Кръстева А. (2013 в) Днешната революция е „Варненска пролет“.- Демокрация, 7 – 13 март.

Кръстева А. (2012) Дигиталното публично пространство – политическият проект на Интернет революцията.-В: Кардон Д. Интернет революцията. Обещания и граници. София, Издателство на НБУ, 7-13.

Никова К. (2011) Урок по мобилизации.-В: Дичев И. и О. Спасов (съст.) Нови медии, нови мобилизации. София: Отворено общество, 101 – 118.

Отова И. (2013) Екологичните мобилизации в България.-В: Кръстева А. (съст) Дигиталният гражданин. София: Издателство на НБУ, 148 – 160.

Роне Ю. (2011) Политическото сърфиране в Youtube  и Vbox7.- В: Дичев И. и О. Спасов (съст.) Нови медии, нови мобилизации. София: Отворено общество, 156 – 173.

Сасен С. (2013)  Власт и обезвластени: социотехнически взаимодействия.-

В: Кръстева А. (съст) (2013) Дигиталният гражданин. София: Издателство на НБУ,  64 – 68.

Смилов Д. и Л. Вайсова (съст.) (2013) #Протестът“. Анализи и позиции в българската преса – лято 2013. София: ФХСИ/Изток-Запад.

Христов Т. (2011) Цената на публичността: протестите срещу дерегулацията на генетично модифицираните организми и произвоството на новини. В: Дичев И. и О. Спасов (съст.) Нови медии, нови мобилизации. София: Отворено общество, 187 – 223.

Цакова И. (2012) Защо граждансите проести са рядкост в съвременна България?.-В: Пачкова П. (съст.) Гражданският протест. Минало, настояще, бъдеще. Благоевград: Изд. Неофит Рилски, 130-141.

Carty V. (2011) Wired and mobilizing. Social movements, new technologies, and electoral politics. New York and London: Routledge.

Castells Manuel (2012) Networks of outrage and hope. Social movements in the Internet age.  Cambridge: Polity Press.

Dagnaud M. (2011) Generation Y. Les jeunes et les reseaux sociaux , de la derision a la subversion. Paris : Sciences Po.

Hay C. (2007) Why we hate politics. Cambridge: Polity.

Hayes, G. et S. Ollitrault (2012) La desobeissance ciivile. Paris:Sciences Po.

Hirschman A. (1970) Exit, voice and loyalty. In firms, organisations and states. Cambridge MA: Harvard University Press.

Krasteva A. (dir) (2013) Ecitoyennetes. Paris : Harmattan.

Occupy Wall Street! Textes, essais et temoignages des Indignes (2011). Paris : Les Arenes.

Riesman D. (2001) The lonely crowd. The study of the changing American character. Revised version.  Yale University Press.

Rollot O. (2012) La generation Y. Paris: PUF.

Van de Donk W., B. D. Loader, P. G. Nixon and D. Raucht (2004)

Cyberprotest. New media, citizens and social movements.  New York: Routlage.

Van de Donk W., B. D. Loader, P. G. Nixon and D. Raucht (2004) Introduction: social movements and ICTs. – Van de Donk W., B. D. Loader, P. G. Nixon and D. Raucht (2004) Cyberprotest. New media, citizens and social movements.  New York: Routlage, 1-26.

Wolton, D. (2002) Fracture numérique ou facture numérique ?- In : Jauréguiberry Fr. et S. Proulx (eds) Internet, nouvel espace citoyen ? Paris : Harmattan, 31 – 35.


[1] Кривня

[2] 12.11.13

[3] 14.11.13 в НБУ

[4] Авторът ианализира три глеми групи причини за пасивността, отчуждението и апатията на гражданите (Цакова 2012).

[5] Обзорът на цялата българска литература за протести, нови мобилизации и е-демокрация надхвърля целите на този текст.

[6] в Монтгомъри, щата Алабама.

[7] Което вече има, разбира се, велики предшественици като Ганди и множество интересни форми като училищата за роби на квакерите в епоха, когато е било забранено робите да четат и пишат.

[8] Арабската пролет позитивно се изплъзва от тази дефиниция с целта си не да подобри системата, а радикално да я смени.

[9] „Протестиращият е красив“ (Г.Господинов).

[10]  „Интернет е индустриален, не политически проект” (Wolton 2002, с.34).

[11] 2002 г.

[12] 4.7% от БВП вместо предлаганите от правителството 4.2% (Никова 2011: 103) .

[13] Закриване на училища в малки населени места, съкращения на учители…(Никова 2011: 101) .

[14] Шествието на КНСБ е на 20.11.13 и  е аналзирана по-нататък в текста.

[15] Рзличните маршрути, които есеенните протести на 2013 г. експериментират, бягат от репетитивност и търсят изненада, но не са така ефикасни по отношение на символната политика и символната география.

[16] Цитатът е част от интервюта на дигитални възмутени, проведени в размите на изследването „Е-гражданственост“ под ръководството на автора и осъществено с подкрепата на Фонд Идеи на МОН.

[17] Слоган от екопротестите на Орлов мост от 2012 г.

[18] Слоган от протестите срещу шистовия газ през 2012 г.

[19] „Отпечатването на брошури за протеста срещу ГМО струва на организаторите 600 лв, без да успее да доведе видимо повече участници, докато набирането на подкрепа по Интернет не изисква допълнителни ресурси освен свободно време“ (Христов 2011: 187).

[20] студентски протести от октомври – декември 2010 г.

[21] От паменика на съветската армия

[22] Площадът се утвърждава като глобален, не просто български, източник на легитимност. Най-яркият и парадоксален пример е, че самият папа Франциск става човек на годината на Time заради това, че е „извадил папството извън двореца и го е поставил на улицата“.

[23] В един и същи ден БСП и ДПС мерят сили с протестърите в София, ГЕРБ го прави в Пловдив.

[24] Слоган от протеста срещу ACTA  от 2012 г.

[25] Интервю на Николай Михайлов.- Преса, 30.11.13.

[26] Калин Янакиев. Това е протест на българското качество срещу българското количество.- Offnews, 10.09.13. http://offnews.bg/index.php/239980/kalin-yanakiev-tova-e-protest-na-balgarskoto-kachestvo-sreshtu-balgarskoto-kolichestvo

[27] Коментар на десен интелектуалец на академичен форум на обсъждане на протестите.

[28] В медийни нтервюта.

[29] Борислав Кандов. Текст на изданието с 15 картички Bloke.Sofia. Graffiti.

[30] Калин Янакиев. Това е протест на българското качество срещу българското количество.- Offnews, 10.09.13. http://offnews.bg/index.php/239980/kalin-yanakiev-tova-e-protest-na-balgarskoto-kachestvo-sreshtu-balgarskoto-kolichestvo

[31] Кристо опакова Райхската в Берлин или Пон Ньов в Париж, за да покаже и тяхната истинска същност, и силата на арта.

[32] Слогани от лятото и есента на 2013 г.

[33] Доклад на Д. вацов на семинар в НБУ за протестите, есен 2013 г.

[34] Множеството списъци – и на правоверни, и на неправоверни – играят същата роля на самоназоваване и назоваване, на посочване на приятелите и враговете.

[36] Слоган от протести 2013.

2 thoughts on “Граждански протести, е-демокрация, нови мобилизации

  1. Pingback: Elastic (Post)Secularism | Анна Кръстева

  2. Pingback: Еластичен (пост)секуларизъм | Анна Кръстева

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s