Българският популизъм: щрихи към портрета

1.     УВОД

Национал популизмът се явява като комета на българската политическа сцена, когато на парламентарните избори през 2005 г. неизвестният на широката общественост водещ на ТВ предаване Волен Сидеров успява да вкара 20 депутати в Парламента. Този пробив заварва неподготвена и политическата сцена, и политологията. Понятието, разбира се, циркулира и преди това, но систематичен академичен дебат започва след 2005 г.  Настоящият текст има двойна цел: да анализира и феномена, и неговите интерпретации, първият, естествено, неотделим от вторите. Ще бъдат разгледани предпоставките, факторите и характеристиките на българския популизъм, като основният акцент ще бъде поставен върху конструирането на Othering, както и главните аргументи и интерпретационни схеми в теоретичния дебат.

Текстът е първи вариант на анализ в рамките на европейския проект Rage, разработен от българския екип под ръководството на автора с участието на Евелина Стайкова, Илдико Отова, Ваня Иванова, Деница Каменова. Текстът е писан през лятото на 2013 г. и не обхваща създаването на новата Националистическа партия на България и националистическите  мобилизации срещу бежанците от есента и зимата на 2013 г-, които ще бъдат включени в новата версия на анализа през 2014 г.

БЪЛГАРСКИЯТ ДЕБАТ ВЪРХУ ПОПУЛИЗМА

2.1.Дефиниции

„Когато не ме питат какво е, знам. Когато е питат какво е, не знам“. Този афоризъм е създаден много векове преди популизмът да започне да предизвиква политици и политолози, но ясно изразява дилемите при формулирането им. Св. Августин го формулира по отношение на времето, но той напълно пасва и на хлъзгавата, изплъзваща се от точни определения, калейдоскопична същност на популизма.  „Понятието популизъм е все още далеч от смислова стабилност и яснота“ (Малинов 2007, с. 71). Границите на понятието придобиват артистична неопределеност и поради факта, че поради атрактивността му в дебата се включват представители на най-различни сфери, включително представители на артистичните среди като художника Веселин Кандиларов (Кандиларов 2006).

От огромната литература за дефиниране на популизма и анализиране на основните му форми и характеристики, тук ще взема тези автори и тези, който се считат за централни в българския академичен дебат, който са усвоени чрез цитиране и които оказват влияние върху формиране на разбирането на феномена и  интерпретационните схеми при неговото обяснение. Като ключови се очертават Кас Муде (Cas Mudde)  и Маргарет Канован (Margaret Canovan).

Кас Муде разграничава популизма като идеология и популизма като стил. Той е категоричен, че въпреки по-голямата видимост на първия аспект, основното предизвикателство идва от втория: „Според мен дори популизмът като идеология теоретично да се разглежда като основна опасност, в действителност днес в Европа основна заплаха е популизмът като стил“ (Муде 2007, с. 115).

В Източна Европа естетическото измерение на представянето и изразяването, преходът от аргументацията към афективността, „политико-естетическият формализъм“ (Д. Смилов) имат важно значение, но изследователският интерес все още е преимуществено съсредоточен върху популизма като идеология и като политика. Даниел Смилов разграничава три употреби на понятието популизъм: „Понякога с него се описва процес на връщане назад (backsliding) спрямо постиженията на либералната демокрация преди присъединяването към ЕС. Понякога се разбира възникването и възходът на националистически или радикално десни партии. Почти всички се съгласяват с К. Муде, че става въпрос за идеология, която противопоставя народа на корумпирания политически елит“ (Смилов 2008, с. 26).

В българските дебати за същността на популизма ключово място заема нормативният план. Българските изследователи се вълнуват добро или зло е популизмът точно толкова, колкото и какво представлява той и има ли почва у нас. Те си задават поредица от въпроси: опасност за демокрацията или нейно проявление е популизмът; само отрицателен или по-сложен феномен е.

Оформят се два полюса. Негативните интерпретации преодоляват в дебата. Те се обосновават с няколко типа аргументи. Петя Кабакчиева набляга върху отрицателната роля на консолидацията около лидер, което крие опасности за самата същност на демокрацията. Лидерът може да има претенции дотолкова да персонифицира волята на народа, че да няма смисъл народът да има собствена воля (Кабакчиева 2008, с.3). Даниел Смилов вижда в популизма противоположност на либералната демокрация и опасност за конституционализма. Популистът не признава ограниченията пред волята на народа, които са централни за либералната демокрация: защита на човешките права на всички граждани, без значение дали са от мнозинство или от малцинство; международни поети ангажименти, разделение на властите. „Популистът не признава такъв род ограничения – народният мандат за него е единствената легитимна база за упражняване на властта: никакви конституционни ограничения не могат да бъдат поставяни по-високо от този мандат. Иронията се състои в това, че двадесет години след конституционните реформи, които сложиха край на комунизма, в Източна Европа се надигна идеологическа вълна, която е антиконституционна по своя дух“ (Смилов 2008, с. 27). Друга опасност от популизма е пълното загърбване на гражданското разбиране за нацията в името на тясно етническия разбран народ, сведен до семейство, приятели, родно място, „сякаш националното се е разпаднало на родови и местни истории, релокализирало и рефамилиаризирало се е“ (Кабакчиева 2008, с. 4).

Колкото и парадоксално да звучи, популизмът може да има и позитивни черти“ ( Тодоров 2008, с. 25) – така Антоний Тодоров резюмира втория полюс. „Самата идея – народът срещу елита – може да бъде вредна, но може и да не бъде. Всякакви стратегии, които увеличават участието на гражданите в управлението и разширяват демократизма в представителните демокрации, ще бъдат добре дошли“ ( Тодоров 2008, с. 25). Светослав Малинов прибавя исторически аргумент: „Историята на популизма ни разкрива, че понятието не винаги е било негативно и първите му проявления са били твърде различни от днешните“ (Малинов 2007, с. 72). Любопитно е, че двамата изследователи, подчертаващи по-многопластовия, не винаги негативен характер на популизма, имат полярни политически ориентация – А.Тодоров е с по-скоро ляво-центристки предпочитания, С. Малинов е евродепутат и сред ядрото на консервативна партия – ДСБ. Други анализатори оценяват по-скоро позитивно афишираната активност. Блогърът Емил Демиров счита за важна и адекватна на българската ситуация идеята на Филип Шмитер, че „популизмите упражняват решителност (десизионизъм), която измества политическия имобилизъм   (неподвижност) и разширява обхвата на политически възможните решения“ (Демиров 2013).

Резюмиран, българският дебат за популизма се отличава с няколко особености:

• Той възниква доста късно. Основният клъстер публикации са от втората половина на миналото десетилетие.
• Контрапункт на късната концептуализация е интензивният интерес към популизма към 2007 – 2008 г. Престижни списания като „Критика и хуманизъм“ му посвещават тематични броеве – бр. 23 през 2007 г. Списанието на Българския Хелзински комитет „Обектив“ през 2008 г. започва поредица от публикации.  Този интерес става толкова интензивен, че Светослав Малинов иронично отбелязва: „Българският политически дебат изглежда обсебен от нашата тема“ (Малинов 2007, с. 71).
• Късната теоретизация неизбежно се проявява в множество изследователски дефицити – и теоретични, и емпирични. Поради късния старт не може да изкристализират в зрели и всеобхватни изследвания: „Все още нямаме цялостно научно изследване , посветено на българския популизъм. То щеше да ни запознае с традицията на популисткото говорене в България, щеше са опише популистките моменти в нашата история и да изведе популистките лидери“ (Малинов 2007, с. 71).

Настоящият анализ не може да запълни толкова много дефицити, но има за цел да допринесе за по-пълно изследване на най-яркото и устойчиво за момента проявление – десния национал популизъм  с фокус върху върху дискурса на обезценяване и изключване на другостта.

2.2.Характеристики

Едновременно широк и с недостатъчно ясни контури, популизмът бива описан сполучливо от К. Муде като „ветрилообразна идеология“. Тя се свежда до няколко ключови характеристики, от които тук акцентирам върху тези, които имат обяснителна сила по отношение на българския популизъм.

Българският дебат върху това какво е популизмът започва с това, което популизмът не е. С. Малинов откроява три липсващи характеристики:

• Популизмът не е идеология (Малинов 2007) . Той е еклектичен и непоследователен – не защото не може, а защото не иска да бъде кохерентен и логичен. Първо, така се разграничава от своите опоненти – либерализъм, социализъм и т.н.. Второ, защото това му позволява да съчетава различни до противоположност призиви – от агресивно изключване на големи групи до претенцията да представлява целия народ. Може да се изтъкне и парадоксалното сходство между популизма и технократското управление. На пръв поглед те изглеждат напълно противоположни, но и двете изхождат от идеята, че има само едно правилно решение на всяко политическо предизвикателство. В технократската визия експертите формулират това единствено решение, в популистката – народът, но и едните, и другите се различават от либералната демокрация, която „възприема нещата обратно – тя е пространство за различни гледни точки и за политически алтернативи“ (Мюлер 2013).
• Популизмът не е нито ляв, нито десен (Малинов 2007). Изследването ще проследи как партия „Атака“ „естествено“ съчетава крайно леви лозунги за национализация с крайно десен екстремистки език на омразата.
• Популизмът не е белег за политическа незрялост  (Малинов 2007). Това твърдение е валидно и в сравнителен план, и за българския случай. Популизъм откриваме и в крехки, и в стабилни демокрации. В България той не се появява в началото на демократичния преход, а на по-късен етап на вече консолидирана демокрация.

Анализът на какво не е популизмът се допълва с анализ на какво е популизмът, изкристализиращо в основни твърдения и характеристики:

• Обществото е разделено на две враждуващи крила, всяко напълно хомогенно – непокварените обикновени хора и продажния елит. (Муде 2007). В това разбиране има две редукции – политическата конструкция на нацията е сведена до етническата общност на народа; този народ, схванат като хомогенен, по дефиниция изключва малцинствата и подготвя почвата за реториката срещу тях;
• Апел към народа (Appeal to the people) разбран като обикновения човек, „унизените и оскърбените“ (Kanoan 1981, Малинов 2007). Политиката трябва да следва общата воля на народа или неговия здрав разум (Муде 2007);
• Демагогията. „Не всички демагогии са популизъм, но всички популизми съдържат силен елемент на демагогия – на хората се казва онова, което искат да чуят“ (Ейсбург 2007, с. 102);
• Харизматичен лидер като баща или обединител на нацията, персонализиращ посланията на партията. Програмата на Атака за парламентарни избори 2013 се нарича „Планът Сидеров. Нов път за Атака“;
• Незачитане на институциите – посредници. Нищо не трябва да пречи на пряката връзка на лидера с народа (Ейсбург 2007);
• Политика на отхвърлянето. Негова предпочитана мишена са корумпираните елити и чужденците или малцинствата, но острието на отхвърлянето може да се насочи и към „последиците от глобализацията и каквото друго поискате“ (Ейсбург 2007, с. 103).

2.3.Типове

Българският академичен дебат проявява предпочитание към една проста класификация на видовете популизъм, която разграничава две големи групи – аграрен популизъм и политически популизъм (Малинов 2007). Тези предпочитания са свързани с факта, че тези два вида съответстват и на историята на българския популизъм, чийто предшественик в междувоенния период е аграрната партия на Александър Стамболийски.

Към аграрния популизъм спада руското народничество от XIX век. Вдъхновени от идеите на Александър Херцен, много млади интелектуалци отиват на село, за да запалят народа за каузата на аграрния социализъм. Въпреки всеотдайността и ентусиазма си, те не успяват да спечелят руското селячество за каузата и някои се отдават на по-радикална дейност, извършват атентати срещу царя (Малинов 2007). Американският исторически опит е свързан с Народната партия (People’s Party), която гордо носи етикета популизъм. „Исторически популизмът има несъмнено аграрен произход, бидейки свързан с широк кръг движения и теории, извикани на живот от проблемите на селските производители, неуспели да се приспособят към капиталистическата модернизация на националните икономики“ (Малинов 2007, с. 74).

Съвременните проявления на популизма влизат във втората широка група – политически популизъм.

Същата хронология и типология следва и българският популизъм – ясен аграрен произход в пред-комунистическия период и диверсифициране на съвременните политически форми на популизма в пост-комунистическия период.

 3.         БЪЛГАРСКИЯТ ПОПУЛИЗЪМ

•          3.1. Предшественици – аграрният популизъм между двете световни войни

Мнозинството изследователи са единодушни, че първата проява на популизма в България е политиката на аграрния лидер Александър Стамболийски. Светослав Малинов обаче предлага друг прочит на генезиса на популизма, като съвсем точно го датира: „…безспорната рождена дата е денят, в който в Учредителното събрание след кратък дебат била отхвърлен консервативния проект за Конституция на Княжеството“ (Малинов 2007, с. 80). Самият С. Малинов е виден привърженик на консерватизма в България, който в научната си кариера на университетски преподавател изследва и разпространява неговите идеи, а в политическата си кариера на евродепутат и член на ръководството на ДСБ отстоява неговите принципи. Неговата интерпретация на произхода на популизма в България е интересна не толкова от научна гледна точка, където тя е проблематична и симптоматична за еластичното разбиране на популизма, в което всеки автор се чувства свободен да слага собствено съдържание. Неговата интерпретация е интересна от политологична гледна точка, защото илюстрира политическите употреби на интерпретациите на популизма.

Българският популизъм следва международната логика и започва като аграрен. Свързан е с управлението на Александър Стамболийски (1920-23), което въвежда поземлена реформа и се стреми да изразява интересите на селячеството.

3.2. Пост-комунистическият контекст

3.2.1. Фактори

Факторите, благоприятстващи възникването и възхода на посткомунистическия популизъм, са от различен порядък – външни и вътрешни; социални, идеологически, политически. В първата група на външните фактори можем да поставим отсъствието на Студената война и глобализацията. Именно тях Франсоа Ейсбург определя като ключови за разбиране на новото в пейзажа, превърнал се в почва на новия популизъм (Ейсбург 2007). Краят на Студената война пренареди политическите приоритети. И по нейно време имаше корупция, но тя не фокусираше така приоритетно обществото мнение, днес е сред топ 5 проблеми и в България, и в редица други страни. Глобализацията се случва на българите едновременно с европеизацията, разбрана като присъединяване към ЕС. През първото десетилетие на прехода и двете бяха възприемани позитивно, като алтернатива на затвореното комунистическо общество. Парадоксално, но именно когато от проект европейската интеграция става факт, започна да се засилва евроскептицизмът.

Сред вътрешните фактори ще откроя три групи – социологически, идеологически, политически.

Социалните фактори обхващат социалната основа на политическите идентификации и нагласите към политиката. Изследователите са единодушни, че те еволюират в посока, която ги прави особено податливи и чувствителни към популистки лозунги. Най-характерно за посткомунистическия популизъм е нарастващото усещане за прехода като несправедлив, като загърбващ хората и облагодетелстващ мошеници. Друг съществен фактор е кризата на представителството – доколкото не виждат в политиците и политиките израз на своите интереси, „гражданите все по-малко гласуват за ценности и принципи и все повече на основата на симпатия към харизматичен лидер“ (Смилов 2008). „Фрустрацията от демокрацията“, според Д. Смилов, намира израз в изключително ниското доверие на българските граждани в парламента и политическите партии, в широко разпространеното мнение, че изборите не могат да доведат до фундаментална промяна (Смилов 2008). Важен фактор е липсата на работещи, отворени и отговорни институции, което кара „много хора да предпочитат се доверяват на човек, а не на институция, на търсене на изключение, е на доверяване на норма; на моментното, е не на устойчивото“, отбелязва блогърът политолог Владимир Шопов (2007). Академичният дебат е особено чувствителен към социалните предпоставки. Редица изследователи подчертават, че популизмът възниква тогава и там, където „самото общество го изисква и подкрепя“ (Знеполски 2006, с. 1). M. Wieviorka е и по-категоричен, и по-конкретен: „ако национал-популистският дискурс е интегрирал антитурски настроения, то е защото част от населението е антитурски настроена“ (Виевьорка 2007). Разочарование от прехода, от неспособността на елитите да работят за публичния интерес и  да изградят работеща държава, от една страна, анти-малцинствени настроения сред част от българските граждани, от друга страна, са социалната база, която подготвя и подкрепя популизма. „Българското общество е в популистка ситуация“, обобщава Петя Кабакчиева (Кабакчиева 2008, с.3).

Идеологически. Ярките опозиции комунизъм-антикомунизъм, радикална промяна – постепенен преход, ярко белязали политическите конфронтации и структурирали политическата сцена през първото десетилетие започват да губят сила. Политиките  се сближават, разграниченията ляво-дясно избледняват, символната политика започва да играе все по-ключова роля,  силни мобилизиращи ресурси стават  национализмът и (анти)европеизмът. „Политическата надпревара се измества от социално-икономическата област към областта на идентичностите (групови, народни, личностни) и моралния интегритет“ (Смилов 2008, с. 26).

Политически. За две десетилетия посткомунистическата политическа сцена осъществява няколко трансформации: от противопоставянето реформатори – консерватори към разделението ляво – дясно и от него към популистки ориентирани конфигурации. „Основният сблъсък не е между леви и десни, реформатори и консерватори; структурният сблъсък е между елити с нарастващи съмнения относно демокрацията и разгневено общество с изострящи се анти-либерални настроения“ (Кръстев 2007, с. 112). В България, както и в много други източноевропейски страни, класическата десница (СДС, ДСБ) – носител на промяната – е на път да бъде напълно заличена.  Идват „нови играчи, които пътуват с много лек идеологически и организационен багаж“ (Смилов 2008, с. 26). Типичен пример е РЗС – трудно идентифицируема идеологически, но ясно разпознаваема в антикорупционния и разобличителен патос. Кризата на левицата е също толкова важна за зараждането на популизма. БСП се ориентира твърде центристки, защитава червената олигархия повече от бедните и средната класа. Това остава незаето крайно лявото пространство, в което се настанява и Атака, и други националистични формации с призивите за национализация.

 

3.2.2. Характеристики

Българският популизъм споделя ключовите характеристики на източноевропейския популизъм. Тук ще откроя основните, първо, за да прецизирам неговата същност, и второ, за да илюстрирам акцентите в теоретичните интерпретации.

Ярка характеристика е антиелитизмът, който достига висини в парадоксалността на представите. С. Малинов я определя като радикално народофилство:

Когато става дума за политическия елит, реторичните фигури прекрачват всякакви граници. Малко е да се каже, че елитът не заслужава да насочва и управлява – елитът дори няма право да се мисли за равен с народа. Нещо повече – елитът е по-долу от народа, който, от своя страна, е по-морален и по мистериозен  начин по-компетентен от своя елит. Крайната фаза на тази логика трудно може да бъде артикулирана и все пак ще се опитам: всъщност народът е истинския елит. Подобен АНТИ-анти-елагитаризъм наистина тества границите на езика.. (Малинов 2007, с. 83).

Национализмът  се схваща като универсална панацея. „Ние, националистите, искаме…” и следва дълъг списък на силни желания в широката палитра от заплати като белгийските до “български предприемачи да владеят българската индустрия, търговия, банки, а не чужденци, които ни презират и дискриминират народностно“ (Атака 2013, с. 26). Този текст, изпълнил цяла страница с желания с подчертан шрифт, е показателен за популизма като стил, където волята и националистичният патос се считат за толкова силни и самодостатъчни, че нямат нужда от политики, за да се осъществят. Всеки политическки дискурс е перформативен, но националистите са убедени, че националистическият дискурс е още по-перформативен от другите и магически произвежда реалности: „Националистите казват: България да бъде високотехнологична държава“. Приказно-библейският стил е вдъхновен от високи образци: „И Бог рече: да бъде светлина“. Национализмът се изтъква като универсален принцип и във вътрешната, и във външната политика. Последната трябва да сложи „край на васалната политика“ (Атака 2013, с. 29).

Съхраняване чистотата на българската нация и пиетет към националната идентичност са двата стожера на националистическия популизъм. Първата стъпка на тази амбициозна програма е да се изхвърли от историята и колективната памет всякакви следи от интеркултурност: „Изхвърляне от учебниците на неверните теории за тюркски, алтайски, чудски, фински произход на българите и прочие измислени и тенденциозни версии, унижаващи ни като нация и принизяващи нашия принос в световната култура. Легитимиране на вярната теория за автохтонния (местен) произход на българите (Атака 2013, с. 69). Страстно защитаваната национална идентичност има нужда от корени и уникалност и такива веднага биват сътворени под формата на седем хиляди години история и цивилизация, по-древна от шумерската и египетската (Атака 2003, с. 70).

Православието е центърът на моралната вселена на българския национал популизъм. Отрицанието, отхвърлянето, гневът имат нужда от позитивен контрабаланс и популизма го посочва в религията. Здравите връзки между национализма и религията се плетат на всички равнища: биографично, символно, програмно. Волен Сидеров има образование на богослов. Съвсем не случайно го започва, след като вече е политически лидер, дипломата е част от националистическия му арсенал наред с боксовите ръкавици, с които се кичи на клипа на кампания 2013. Големи акции на националистическите партии често търсят благословия от православни свещеници и публично я афишират.[1] Кампанията на Атака на избори 2013 синтезира този религиозен патос в емблематичното си название „Православна солидарност“.  Атака е ‘твърдо’ за въвеждане на предмет ‘Вероучение’ или ‘Закон божи’ в училищата. Това предложение от  програмата на Атака е предшествано от множество акции на редица националистически организации. Тук ще откроя три негови особености. Става въпрос не за ‘История на религиите’, където учениците да се запознаят с всички големи религии в сравнителен план, а именно за православния ‘Закон божи’.  Искането е този предмет да бъде задължителен в публичното образование в една светска държава, разделяща държавата от религиите. Третият аспект на Othering ще бъде анализиран в съответния параграф.

Атака е един от най-гръмогласните политически говорител в България на антиглобализма и антикапитализма. Отхвърлянето е радикално и категорично:

 

Глобализмът се провали.  Монетаризмът се провали.Либералната политика „по-малко държава, пазарът решава всичко“ се провали. Световната финансова криза, причинена от САЩ,  го показва ясно. Пазарният фундаментализъм, превърнат в религия от финансовата и политическа върхушка на САЩ, претърпя тотален крах. Не нови форми на световна финансова спекулация, не нови наднационални корпорации, унищожаващи пазарните икономики, не повече Уолстройт, а повече разум, баланс и справедливост (Атака 2013а, с. 2).

 

Дискурсът на отхвърлянето използва три прийома: слага знак на равенство между капитализъм и монетаризъм, както и между монетаризъм и финансова криза, и прилага рецепта, която самата Атака ни най-малко не изпълнява – „разум и баланс“. Гневът е насочен най-вече към международния капитал, който ‘изсмуква’ националното богатство: Атака е изчислила, че от джобовете на българските  потребители само за 2011 г.  в касите на чуждите компании за храна, дрехи, ток, банкови услуги и др. са влезли 28 млрд 257 млн лв., докато целият държавен бюджет е 18 млрд 236 млн.лв. „Всички институции, всички министерства, културата, здравеопазването и образованието, взети заедно, получават годишно с 10 млрд лв по-малко отколкото чуждите колонизатори!“  (Атака 2013, с. 8).

Антиевропеизмът е другата тема, към която е насочено критичното острие на популисткото отрицание. То се концентрира в три насоки. Първата е обвиненията в неоколониализъм: ЕС „се  превръща в един нов Съветски съюз, работещ силово и антиконституционно“ (Атака 2013). Пълният вариант на програмата носи предизвикателното заглавие „Планът Сидеров против колониалното робство“ и започва с историята „как бяхме поробени след падането н Берлинската стена“. Втората критика е институционална и е насочена както към европейската институционална структура: „беше наложена измислената фигура президент на ЕС, която противоречи на националното и международното право“, така и върху последствията на българската политика: „Европактът обезмисля наличието на Парламент и правителство, провеждането на избори и демокрацията въобше“. Третата е насочена към европеизацията като форма на глобализацията: „Европактът само засилва властта на наднационалната банкова и корпоративна олигархия“. Всички тези критики са обединени в клъстер с център – ЕС като заплаха за националната идентичност, суверенитет и достойнство: „България е заплашена от обезличаване и изчезване“; „България губи своя суверенитет“. Във външната политика не може да се противопоставяш на всички, дори когато си екстремист. Повече от показателна е геополитическата алтернатива, която предлага Атака – Русия като „икономически титан“ “ (Атака 2013 с. 32). Групата на титаните е запълнена с други ярки представители като Китай,  Близкия Изток…

 

3.2.3. Сравнение на българския популизъм с други популизми от ЦИЕ

Сравнителният анализ е необходим и изключително важен по две причини – политическа и теоретична. В България националният популизмът възникна почти ‘по учебник’, с висока степен на имитативност. Родните политици оглеждаха внимателно западните политически сцени и идентифицираха съществена електорална ниша, която решиха да експлоатират. Този политически опортюнизъм може да се илюстрира и биографично с политическата кариера на Волен Сидеров, който в началото на промените беше главен редактор на в-к Демокрация на антикомунистическия СДС, пробва да пробие и по друг начин, докато накрая успя с екстремистката партия Атака. Именно тогава смени своя имидж и изразни средства – започна да се явява с черно кожено яке, вдигнатият юмрук стана запазената му марка, усмивката е трайно изхвърлена от комуникационния арсенал и заменена със смръщени вежди и сърдит глас. Екстремизмът не е спонтанна вътрешна нагласа, а добре научена политическа игра. Втората причина за важността на сравнителен анализ е теоретична – необходимостта да се откроят общите и различните особености на българския популизъм.

Българският популизъм е типичен пример за пост-комунистически източноевропейски популизъм и споделя основните характеристики на последния. В сравнителния си анализ на популизмите в Източна и Централна Европа Жак Рупник подчертава три главни особености.

Първата е двойнственото отношение към демокрацията. Източно-европейските граждани са най-скептични в Европа по отношение на състоянието на демокрацията в своите страни, честността на изборите, важността на собствения си глас. „В днешно време демокрацията няма конкуренти, но губи от своите привърженици. Популистките движения до известна степен изразяват тази двойнственост и недоволство“ (Рупник 2007, с. 130).

Втората особеност също е парадоксална: популистките движения са антилиберални, но не непременно антидемократични – любим рефрен на Атака са референдумите. Една от най-екстравагантните й идеи беше за референдум относно членството на Турция в ЕС. „Ако демокрацията означава политическа легитимност, основана на народния вот, и конституционализъм (разделение на властите), то популистите приемат първото и отхвърлят второто (т.е. идеята, че конституционните норми и представителната демокрация взимат връх над ценностите и „легитимните“ народни тревоги)“ (Рупник 2007, с. 130).

Третата отново парадоксална обща черта на всички нови членки на ЕС е, че те бяха еврооптимисти преди европейската интеграция и все по-евроскептици след пълноправното си членство. Сложната процедура оказа дисциплиниращ ефект, докато “гарантираното“членство освободи поле за анти-европейската популистка критика.

Дискурсът на Othering и омраза е четвъртото съществено сходство между популизмите в Източна Европа: „В Чешката република всеки път, когато трябва да се предприемат непопулярни управленски стъпки, политиците изваждат проблема със судетските немци. В Полша използват строгите норми на католическия морал за протести срещу различните хора, например срещу хомосексуализма, в Словакия се използва наличието на унгарско малцинство, в България – на турско малцинство“ , подчертава чешкият политолог Иржи Пехе  (Пехе 2007, с. 11). Всички се характеризират с различен микс от националистически, ксенофобски, расистки, антисемитски дискурси. Сравнителният анализ откроява и устойчивата същност на  расисткия дискурс, който не плаща цена за собствената си противоречивост и не подкрепя идеята, че хората ценят само рационалните дискурси. Жак Рупник обобщава и за източноевропейските, както и за други видове  популизми: „расисткият дискурс не отслабва поради вътрешните си противоречия. В политиката противоречивите дискурси „минават“. Населението не търси на всяка цена рационалност“ (Рупник 2007, с. 172).

Сравнението на източно- и западно-европейския националистически популизъм подчертава, че те са проявления на общ „трансевропейски“ (Ж. Рупник) феномен. Рупник го характеризира по ярко парадоксален начин като „отчайващ, но не сериозен“ с аргумента, че съвременният  национал популизъм за разлика от „ този през 30-те години на ХХ век, не гледа на себе си като на алтернатива на демокрацията и оперира в контекста на ЕС“ (Рупник 2007, с.133)

3. 3. Три вида популизъм – Симеон, Борисов, Сидеров

Populism emerged in the Bulgarian political scene in a form of a democratic paradox which could be summarized the following way:

• During the 90ies the democracy was fragile, but there were no extremist parties;
• Once the democracy has been consolidated, extremist parties emerged and gained success.

90-ies – fragile democracy and ‘shy’ nationalism

• All main parties have been moderate. The political scene was structured in three poles – anticommunist, socialist/former communist and minority representation, exemplified by the UDF (Union of Democratic Forces), BSP (Bulgarian Socialist Party) and MRF (Movement for Rights and freedoms). None of these parties has open nationalist claims. MRF has chosen not an identity politics discourse, but liberal discourse;
• Nationalism had not been forgotten, but ‘outsourced’ to small allies of the two big parties  – VMRO for UDF and United bloc of labor for BSP.

Beginning of 10s – consolidated democracy and emergence of political extremism

• According to most criteria for democratic consolidation – free elections, circulation of elites, changing roles of governmental and opposition elites by peaceful means, etc, Bulgaria could be considered democratic post-communist country;
• Despite the lack of tradition and experience of extremism during the post-communist transition, the party with emblematic name “Attack” has been created, got immediate success and entered the Parliament a few months after emergence.

3.3.1. Soft and hard populism

Two forms of populism could be distinguished in Bulgaria: soft and hard.

The soft populism encompasses general appeals to people, catch-all politics and demagogic discourses. The main representatives are former King Simeon and prime minister Boyko Borisov (2009 – 2013).

Симеон Сакскобурготски е уникален случай на бивш цар, който след десетилетия в изгнание се завръща два месеца преди изборите през 2001 г., не успява дори да регистрира партия, но независимо от това печели изборите с невероятния резултат от 42.7% от гласовете и половината народни представители (120 от 240).

Историята на партията е показателна за втория етап на структуриране на българската политическа сцена: ако първото десетилетие се характеризира с големи и стабилни партии, с гарантирано парламентарно присъствие (СДС, ДПС, ДПС), второто десетилетие се разгръща по схемата „възход и падение“. Първият пример на тази ‘звездна’ логика е именно НДСВ – изгрява мълниеносно като звезда, за да залезе много бързо на политическия небосклон. Харизмата помръква изключително бързо и само четири години по-късно през 2005 г. НДСВ получава по-малко от половината от предишния си резултат (19.8% и 53 депутата) и  да се заличи напълно след това – от 2009 г. НДСВ вече не е парламентарно представена.

 

Участие на НДСВ на парламентарните избори

Избори	Процент от гласовете	Брой народни представители
2001	42.74	120
2005	19.88	53
2009	3	0

 

За целите на анализа Симеон е интересен със специфичния тип популизъм, който въвежда на българската политическа сцена.

На първо място е неговата харизма. Символните й ресурси са от два съвършено различни източника. Първият, естествено, е монархически. Монархията никога не е имала особено висока репутация в България, но десетилетията комунистически режим са притъпили малко тази политическа памет и Симеон ловко обвърза статуса на екс-монарх със символния капитал на европееца. Идеята за лидера на пиедестал намира израз и в екзотичния избор партията да носи името на лидера (Национално Движение Симеон Втори)[2] – изключително рядка практика с примери с ярко недемократичноо звучене като Северна Корея. Първият източник на символния капитал на харизмата е видим, толкова видим, че прикрива втория. Той най-добре би могъл на бъде обяснен с теорията на Ernesto Laclau и Chantal Mouffe за ‘празния символ’ – лидерът се явява като едно едновременно празно и привлекателно място, така че всеки да го запълва със съдържанието, с което иска. За целта Симеон Сакскобурготски използваше и една безпрецедентна дискурсивна техника – (почти) не говореше. Мило отклоняваше въпросите на журналистите с „…когато му дойде времето“, използваше бедния поради изгнанието български език, за да формулира неясни, често нищо не означаващи фрази.

Втората особеност на този политически популизъм е catch–all politics – официалната идеология е либерализмът, НДСВ е член на европейските либерали, но партията загребва електорат и в центъра, и в ляво, и в дясно. Същата всеядност се проявява и по отношение на партньорите – Симеон включва в правителството си министри с различни цветове. По време на втория мандат влиза в странната от политическа гледна точка коалиция с БСП.[3] Резултат от тази политика е обезличаването на партиите.

Третата особеност е прякото общуване на лидера с народа, неопосредено от институциите. Популизмът на Симеон не е популизъм на отхвърлянето, а на прибщаването. Народът се схваща не като политически субект с разнообразни интереси, представени чрез партии, а като хомогенна, недиференцирана общност.

Четвъртата е акцента върху православието. Идеята за държавност и институции е отслабена в името на идеята за спойката между лидера и народа през духовната връзка на българската църква. Не случайно при ключови за църквата събития като избор на нов патриарх през 2013 г. пръв сред всички политически лидери – президент на Републиката, председател на НС –  на церемонията по интронизацията беше именно Симеон, който от години няма никакви политически функции.

 Популизъм на Симеон Кобурготски

 Бойко Борисов е друг вид харизматичен лидер с уникална политическа кариера – от пожарникар през бодигард едновременно на бившия комунистически лидер Тодор Живков и на бившия цар Симеон, през главен секретар на МВР, кмет на София и премиер. Управлението му е пронизано от парадокси: масови улични протести в цялата страна в началото на 2013 г. свалят правителството му от власт броени месеци преди края на мандата, но той запазва високата си популярност. Популизмът и харизмата му са основни елементи в обяснението на този парадокс – дори и в оставка поради гнева на граждани от корупция и неефикасно управление, той продължава да говори от името на хората и  като защитник на същите тези хора. Неговата партия ГЕРБ е член на Европейската народна партия, но той прилага стратегията Симеон на catch all politics и харизматично лидерство.

Популизмът на Бойко Борисов е противоположен по стил на този на Симеон, но близък по вид. Ако Симеон е аристократично изискан, Борисов е простонародно обикновен. Ако Сасккобурготски се държи кат цар, гледащ на народа от своята кула от слонова кост, Борисов се държи като човек от народа. И двамата са пълна противоположност на свръхактивни политици като  Саркози, например, но докато Симеон запълва времето си с недостатъчно знайни за публиката занимания, Борисов бодро играе футбол в местен отбор в работно време. Ако първият избягва медии и говори от малко до никак, вторият не слиза от телевизионните екрани и не престава да говори. Ако Симеон е доста умерен в изразните си средства, Борисов се чувства комфортно в крайностите – и яростно хули политическите си противници, и ентусиазирано и нарцистично хвали собственото си управление.

Независимо от противоположния стил, популизмът и на двамата има редица сходства. Ключовата му особеност е заличаването на институциите. При стачка Борисов често отива при протестиращите и лично им обещава решаване на проблемите. Фирма не изплаща заплати и отново добрият лидер се намесва и обещава финансова помощ. Това обезличаване на институциите толкова бързо стана видимо, че хората престанаха да искат да се обръщат към тях и при всеки конфликт неизменно искаха да преговарят само с министър-председателя.

За разлика от Сакскобурготски, Борисов непрестанно напада политическите си противници – ‘омразната тройна коалиция’, БСП и ДПС, не ‘прощава’ и на  бившите си съюзници Атака, ДСБ, СДС.

 

Популизмът на Бойко Борисов

 

 

 

 

 

Твърдият популизъм е националистически, екстремистки, ксенофобски с акцент върху Othering. В момента тече неговото активно преструктуриране.

След 2005 г. до средата на 2012 г. твърдият популизъм има ясна и устойчива структура. Тя има ясно оформен център  – партия Атака,  следващ концентриран кръг с националистични играчи като БНС (Български национален съюз) и БНРП (Българската национално-радикална партия) и по-аморфна периферия с други играчи, които имат предимно виртуална видимост – ксенофобски страници като Движение войни на тангра, Национална съпротива и др. Само Атака има – и цели да има – парламентарно представителство. Другите нямат претенции за включване в голямата политическа игра.

 

Структура на екстремисткия национализъм 2005 – 2011г.

 В момента тече противоположен процес на диверсифициране и мултиплициране на партиите в националистическата електорална ниша, които са се включили в парламентарната надпревара. Парламентарните избори на 12 май 2013 г. ще покажат кой с какъв успех. Тези нови партии имат еднакъв произход – всички са се отцепили от Атака, и еднакъв таргет – националистичесния и контестаторния вот.

 

Преход от „монопола“ върху националистическия вот на Атака

към мултиплициране на националистическите партии,

2012-2013

 Партия Атака с лидер Волен Сидеров е главният екстремистки политически играч с парламентарно представителство. Тя е предмет на подробен анализ по-долу.

Българският национален съюз е организация с ясен и афиширан профил на агресивен екстремистки национализъм.  Създаден е през 2001г. Има политически цели и амбиции, но не бърза да се превръщат в партия. Както подчертава в интервю техен младежки лидер, “ще го направят, когато са готови”. Активистите му са предимно млади хора. Емблематичният водач Боян Расате се оттегля през 2010 г. след вътрешни противоречия за лидерския пост. Най-видимата и позната на широката общественост дейност е т.нар. Луков марш, честващ противоречива политическа личност от фашисткия и антисемитски период на България и издигащ националистически лозунги. Дискурсът е белязан от дихотомията Ние-Те. ‘Ние’ е дефинирано етнически – българи – патриоти. За разлика от монолиитното определение на ‘Ние’, ‘Те’ има много лица. Една от най-ключовите фигури на Othering са мюсюлманите по общо и турците в частност. Друга ключова фигура са ромите. ЛГБТ също заемат важна позиция в сцената на Другостта, към които БНС е ярко и категорично враждебен. Дискурсът натурализира другостта – трябва да противодействаме на ЛГБТ, защото те са обратни на природата. Този натурализъм прозира и в органичното им разбиране за народа, не като политически субект и модерно образование, а като организъм, където всеки има място, но трябва да си знае мястото, където йерархията е очевидна и затова трябва да й се подчиняваме. Това натурализирано и консервативно разбиране за народа подхранва и традиционното схващане за ролята и мястото на жените. Не е учудващо,  БНС е предимно мъжка организация. Не трябва да се забравя парадокса, че тези колкото твърди, толкова и традиционни разбирания се споделят и агресивно проповядват от млади хора.

ГОРД е създадена през 2012 г. от евродепутата Слави Бинев, избран с листата на Атака. Новата партия се явява на изборите през май 2013 г. в коалиция Горда България, включваща и политическите формации Свободен народ, Обединен блок на труда-български лейбъристи, Съюз на патриотичните сили „Защита“.

НФСБ (Национален фронт за спасение на България) също е учреден през 2012 г. В основата му стои същата телевизия Скат, която беше ракетата- носител и на Волен Сидеров.

НДП (Национално-демокраична партия) е създадена на 2 юни 2012г. буквално от екс-семейството на Волен Сидеров – бившата му съпруга Капка Сидерова и доведеният му син Димитър Стоянов, евродепутат от Атака, и двамата – най-близките му съратници, преди да се разделят по семейни, не по политически причини.

 

Между soft и hard – ВМРО

ВМРО е типична националистическа партия с корени в политическата история на България, тя е много активна в междувоенния период.

Дискурсът й варира от по-умерен до по-агресивен в зависимост от политическата конюнктура, коалиционните партньори, конкуренцията в националистическата ниша, флуктуациите в политическата идентификация – повече към полюса на национализма или повече към полюса на контестацията.

ВМРО трайно присъства на политическата сцена, но в различни роли – или като парламентарна или като извънпарламентарна партия.

 

Участие на ВМРО в парламентарни, президентски и местни избори,

1994 – 2011

година	избори	коалиция	Гласове общо за коалицита	% – общо за коалицията	Резултат – брой депутати
1994	НС	СДС	12 60374	24,23 %	69  депутата, 2ма от ВМРО
1997	НС	ОДС	22 23714	52.26 %	137 депутата, 2ма от ВМРО
1999	Местни	различни по места/самостоятелно		5,92 % (общо на местата, на които участва)	4 кметски места, 123 общински съветници
2001	НС	с Гергьовден	165927	3,63%	–
2005	НС	БНС (със ССД–БЗНС-НС)	189 268	5,19%	13 депутата, 5 от ВМРО
2007	Местни	по места с ГЕРБ или самостоятелно		Славчо Атанасов 53,65%   Общински съвет 15,75%,
2009	НС	„Напред” (разпадасе)/ РЗС	174 570	4,1 %	10 депутата, ВМРО няма
2011	Президент	самостоятелно	33 236 гласа	0,99%
2012	НС		66 803	1.88%	0

 

 

Коалиционната политика на ВМРО изглежда изключително опортюнистична и хаотична – трудно е да се открие партия в дясно, с която ВМРО да не се е коалирала. Коалициите са толкова многобройни и нетрайни, че често за едни и същи избори се сключват няколко споразумения, които бързо се разпадат. Този политически опортюнизъм илюстрира известна двойнственост в политическата идентичност на ВМРО: от една страна, тя винаги се е определяла като патриотична, от друга, партиите, с които влиза в съюз, имат най-различно отношение към национализма – до ненационалистически като СДС до популистки като ГЕРБ.

 

Коалиционин партньори на ВМРО

 

Богата палитра другости е разгърната в политическия арсенал на ВМРО. Всички малцинства са обект на дискриминационни дискурси, сред тях на централно място  -ромите и турците. Има един вид другост, който е ‘запазена марка’ на ВМРО – македонската идентичност. Тя е свързана с историята на партията.

 

3. 4.  Националният популизъм на Атака

Анализът на партията трябва да започне със символния капитал на нейното име. ‘Атака’ е ясна и категорична заявка за радикализъм и екстремизъм. Няма друга партия – преди или след нея – чието име да я конкурира в тази конфронтационна идентичност. Силното послание на името играе перформативна роля в две отношения: “запазва” крайнодесния фрагмент на политическата сцена и представя нейния лидер и активисти като ‘борци’. Волен Сидеров се описва като безстрашен воин: „В бойна кондиция съм, в каквато съм винаги. Партия Атака още със създаването си беше подложена на остри нападки. Оттам имам и рефлекса да съм винаги в бойна готовност“ (Сидеров 2013).

Участие на ПП „Атака“ на парламентарните и президенските избори в България, 2005 – 2013
година	избори	гласове	%	Брой депутати
2005	Народно Събрание	296 848	8,14	21 от 240 в НС
2006	Президент — първи тур	597 175	21,486	Волен Сидеров отива на балотаж
	Президент — втори тур	649 387	24,052	Волен Сидеров губи от Георги Първанов
2007	Европейски парламент	275 237	14,2	3 от 18 за България в ЕП
2009	Европейски парламент	308 052	11,96	2 от 17  за България в ЕП
2009	Народно Събрание	395 656	9,36	21 от 240 в НС
2011	Президент	122 466	3,64	Четвърто място на първия тур
2012	Народно събрание	258 481	7.29%	? от 240 четвърта парламентарна сила

 

 

 

Кратката история на Атака може да бъде структурирана в три периода.

I период – 2005 – 2009 – Създаване и укрепване

• Волен Сидеров формира Атака два месеца преди парламентарните избори през 2005 г., спечелва почти 300 000 гласа или 8.14% и 21 депутатски места от общо 240, като става четвърта парламентарна сила;
• Началото е изключително силно, както и продължението през този първи, най-ранен етап. На президентските избори през октомври 2006 г. Волен Сидеров елиминира десния кандидат и отива на втория тур срещу действащия президент – социалиста Георги Първанов.  На втория тур достига 649 387 избиратели или 24.05% , което е и най-високият резултат на лидера и партията;
• На европейските избори 2009 г. почти достига резултати си от 2005 г. с 275 000 гласа, пращайки трима европейски депутати и затвърждавайки четвъртото си място сред политическите партии;
• Медийният произход на новата формация е типичен за популисткия тип лидерство и правене на политика. От 2003 г. В. Сидеров започва 10-минутното предаване „Атака“. То се излъчва три пъти дневно и въвежда темите и тезите, които ще останат ключови и за партията – корупцията, циганизацията, американската империя, колониализма на СБ и МВФ.
• Радикалният дискурс срещу всички – антиелити, антипартии, антимедии – гарниран с непрестанни скандали е безпрецедентен в българската политическа сцена. Волен Сидеров синтезирано представя политиката на Атака, концентрирана около три приоритета: „Спиране  на ислямизирането, на турцизирането на български граждани, овладяване на циганската престъпност и извеждане на България от колониалната схема. Всичко се владее от чужди компании, монополно настанени тук срещу жълти стотинки“ (Сидеров 2007, с. 14) ;
• Основен мобилизиращ лозунг е „Да върнем България на българите“. Той концентрира „страховете от де-българизация на България от нейните вътрешни врагове (турци и роми) и външни врагове (американците, финансиращи НПО обвинявани,  че насърчават исканията на малцинствата и петнят образа на България пред света“ (Капел-Погачеан и Рагарю, 2007, с. 156);
• Комбинация между крайно-дясна реторика и маждународни партньори като Националния фронт във Франция с крайнолява реторика и призиви за национализация.

II период – 2009 – 2011 – партньор на управляващата партия ГЕРБ

• „укротяване“ на екстремизма, по-умерен, беззъб, дискурс;
• Контролиран, ограничен национализъм. Предлага на ГЕРБ да организира референдум за европейското членство на Турция, на което ЕНП категорично се противопоставя.

III период – 2011 – край на 2012 – вътрешни разделения, разцепвания, избуял екстремизъм

• Много депутати напускат Атака и се присъединяват към управляващата партия ГЕРБ;
• След разделенията се създават три нови националистически партии – Горд, НФСБ, НДП
• Екстрм
• Екстремизмът не просто се възобновява, но достига нови висини и преминава от дискурс към действие: молещи се мюсююлмани биват нападнати от активисти на Атака в джамиятв центъра на София

IV период – масови улични протести и предварителни парламентарни избори на 12 май 2013

• През февруари-март 2013 г. България бива залята от многохилядни протести, правителството на Бойко Борисов пада, а рейтингът на Атака значително се повишава.
• Независимо от разделенията и множеството нови националистически партии Атака консолидира своя електорат.

 

4.ПОПУЛИЗЪМ И КОНСТУИРИРАНЕ НА ДРУГОСТТА

4.1. Othering based on ethnicity, religion or racist sentiments

Бих започнала анализа на негативното конструиране на различията с един единичен и почти анекдотичен, но толкова по-показателен случай. През миналата 2012 г. Президентството качва на своя сайт Националната стратегия за интегриране на ромите, като именува файла “Маngali.pdf’. „Мангал“ е изключително пежоративно название за ром.  От администрацията на президентството първоначално само коментират, че начинът, по който е публикуван документът, е „изключително неприятен“, но не предприемат никакви мерки . Асоциацията за европейска интеграция и правата на човека подава жалба за дискриминация по етнически признак и едва дълги месеци по-късно, през март 2013г. един служител получава леко наказание.[4] Този пример илюстрира колко политически некоректен е езикът на българската администрация на най-високо равнище. Още по-негативното е, че политически некоректен език говорят не само бюрократите, но и българските лидери. Бившият премиер Бойко Борисов нарече българския народ „лош материал“. На среща с български емигранти в Чикаго през 2009 г. той описва този лош материал така: „1 млн.цигани, 700-800 хиляди турци, 2.5 млн пенсионери“  (Кодинова 2012, с. 16).

В среда, в която институциите и лидерите не задават норми на уважение към различието, а конструират негативни фигури, не е възможно да не процъфтят и още по-екстремни дискурси.

„Край на циганската престъпност по селата“ е един от акцентите в програмата на Атака, подсилен с още по-краен дискурс: „цигански банди“, „циганска агресия“,, нападатели от цигански произход“, „цигани пребиха полицай“. Тези антиромски, ярко политически некоректни изрази са цитати от програмата на партията, от писмената й позиция. Устните речи, изказвания и призиви на лидерите й са още по-крайни. И едните, и другите мобилизират два дискурсивни похвата с интерфериращ ефект – етницизират престъпността и криминализират  ромската общност.

Любителят на парадоксите Иван Кръстев посочва най-големия – в българската популистка реторика няма съществени различия между елити и роми. „И едните, и другите не са като нас: и двете групи крадат и грабят честното мнозинство; и едните, и другите не плащат данъци; и двете групи имат чужда подкрепа от Брюксел“ (Кръстев 2007, с. 112).

Това интелектуално сравнение не се приема от широки кръгове от българското общество със силни дискриминационни нагласи. Интернет изобилства с антиромски призиви и петиции, събиращи десетки подкрепящи: „Да спрем толерирането на циганите“, „Не искам да плащам за светка на циганите“.

Друг основен стожер на антиромската реторика е демографският – партийни демографски ‘експертизи’ посочват, че в следващото десетилетие ромското население ще достигне 3 млн от 8-милионното население.

Анти-ромският патос е толкова ключов, че той е и единственият дискурс на омразата, който присъства в програмата на Атака. Останалите дискурсивни фигури на Othering се развиват предимно в разноликите пространства на устното слово – митинги, шествия, слогани,  речи, интервюта.

Антитурският дискурс също звучи мощно. Той има два различни таргета: политически и религиозен. Първият е ДПС – българският национализъм на Атака се самоутвърждава в противоборство с турския партиен елит – ДПС. Самата ДПС се смята за “пета колона на Анкара”  (Капел-Погачеан и Рагару 2007). Двете партии са като скачени съдове – ДПС мобилизира електората, си наблягайки на опасността от крайния национализъм на Атака. Атака играе на същата струна и мобилизира националистичния електорат, яростно нападайки клиентелизма и корумпираността на ДПС-елита.

Вторият таргет е религиозен – исляма. Откриваме същата логика на скачените съдове: издигнатото на пиедестал православно християнство възприема като радикално различни представителите на всички религии. Превръщането на Другия във враг при ромите става чрез криминализирането им, при турците – чрез ‘фундаментализирането’ им. Дискурсивната стратегия е същата, но референтите преминават от светското към религиозното: турците се възприемат като мюсюлмани, а мюсюлманите – като радикални, склонни към фундаментализъм. И ВМРО, и Атака, и БНС следят отблизо т.нар. дело Пазарджик – процеса срещу имами, обвинени във фундаментализъм, организират множество протестни акции, пълнят платната на омразата с още недоказани обвинения, при това към малка група ислямски духовници. Друг прийом на Othering е тезата за денационализацията на помаците, за тласкането им към турската общност и отдалечаването им от българския им корен. Религиозният Othering се проявява и в експлицитното приоритизиране на религиите и неравноправното третиране на религиите на малцинствата. Тази йерархия, на върха на която е поставено православието, се илюстрира от предложението за изучаване на религия в училищата. Този предмет се предлага да бъде задължителен, но предложението се отнася само за православието. Неговата издръжка се поема от държавата. Всички други религии са отпратени в частното пространство: „Изповядващите други изповедания деца на български граждани могат да изучават своето изповедание на принципите на частното обучение или в други извънкласни форми“ (Атака 2013, с. 70).

Антисемитският дискурс заема специфично място. Волен Сидеров започва кариерата си с книги за световната конспирация и циониския заговор. Eзикът му достига висини на нетолерантност и ксенофобия, като острието му е еднакво насочено и към древни, и към съвременни примери:

Първите врагове на Христос са юдейските фарисеи, които изповядват шовинистичната и античовешка доктрина на превъзходство и омраза на всеки, който не е юдей.

Тази общност търпи метаморфози през вековете от фарисеи … до различни олигархични кръгове, които периодично се събират в свръхлуксозни курорти и днес, за да решават кой и как да владее пазарите, ресурсите и съдбата на милиони хора по света (цит по Методиева 2007, с. 13).

Върхът на политическия цинизъм е когато езикът на омразата обвинява жертвата в език на омразата:

Първият език на омразата е езикът на юдейските първенци! (цит по Методиева 2007, с. 13).

Евреите са „сложно конструирани като враг от гледна точка на това, че хем са виновни за комунизма, хем за посткомунистическия ни преход тук и сега, хем и за хищническия капитализъм“ (Кабакчиева 2008, с.4).

Най-видимият израз на антисемитизма е ежегодният Луков марш. Той се провежда вече цяло десетилетие в София в памет на ген. Луков – министър на войната и политик от времето на съюза на България с Третия райх, лидер на прохитлериската антисемитска и крайно националистическа организация Съюз на българските национални легиони.“ Зад маската на патриотизма, героизирайки и чевствайки ген. Луков, организаторите на марша се опитват да реабилитират и легитимират нацизма и фашизма.“[5] Организатори са Българският национален съюз, подкрепят ги техните ‘приятели’ от Атака, ВМРО, футболните фен клубове.

Антисемитиската реторика звучи парадоксално в български контекст. През настоящата 2013 г. текат национални и международни чевствания на спасяването на българските евреи по време на ВСВ, българите много се гордеят с тази славна страница от своята история. На този фон яростният антисемитизъм на В.Сидеров, прикритият под националистическа мантия антисемитизъм на Луков марш изглеждат малко странно и имитативно, но не по-малко тревожно.

Антиимигрантският дискурс не е – все още – ключов за българския национал популизъм. Принципната му позиция не се различава от тази на западния крайно-десен екстремизъм: „Не сме против имигрантите, но да си ходят у дома“, заявява младежки лидер. Разликата спрямо западния е, че анти-имигрантската тема все още не заема централно място в политическата реторика. Причините могат да се обобщят в две групи. Първата е свързана с историята и броя на имиграцията: тя е сравнително нов феномен и все още в много ниски стойности, около 1% от населението.  Втората група причини са по-комплексни и са свързани с изглеждащите парадоксални връзки между някои имигрантски общности и националистически формации. Спойката е общият Друг. Антитурският патос сближава кюрдската общност с българските националисти. Ако Другият все още се мисли основно като малцинства, не толкова като имиграция, това не означава, че расизмът е в умерени пропорции – напротив, и всекидневният, и институционалният расизъм са на изключително високо ниво. Ще илюстрирам само с един, но характерен пример – на 30 януари 2007 г. бежанец от Нигерия е жестоко пребит в кафене в центъра на София, медийният отзвук е слаб, още по-слаб е институционалният. Друг бежанец от Камерун описва мащабите на всекидневния расизъм: „Обикновен българин не е расист, но има такива организации – „Ню нацизъм“, „Екстремизъм“ – които постоянно действат. Досега колкото време съм живял в България, не съм срещал чернокож, който да не е нападан и да не е имал проблем, да не е обиждан“ (Насилията… 2007, с.11) .

4.2. Othering based on sexual orientation

Ще започна нализа с един куриозен случай: в съботно издание на тиражен вестник рубриката с вицовете е озаглавена „Гей, мутра, гей, мутра“. Какво е общото между криминално проявените мутри и обикновените хора с различна социална ориентация? Липсата на логическа връзка се деконструира чрез смесването на двете групи и се конструира различие, което да не е просто сексуално, а да носи привкуса и на криминално. За да се подсили ефекта на афективно равнище, вицовете са мутрите са по-скоро симпатични, вицовете за хомосекуалните – на противоположния полюс.

Куриозите са от два типа: защо престижен български вестник не спазва Конституцията, забраняваща дискриминация на основата на етничност, пол и т.н., нито Етичния кодекс на българските журналисти? Вторият куриоз е още по-любопитен: тези нарушения на конституционните и етични норми се извършват от вестник, собственост на германската група ВАЦ, самата тя спазваща същите правила в Германия. Журналистката от Дойче Веле Маринела Липчева-Вайс не успява да намери отговор на този клъстер от куриози (Липчева- Вайс 2008).

Започвам с този пример, за да подчертая до каква степен хомофобският дискурс пронизва mainstream медиите и публичния дискурс, което отваря още по-широко вратата за екстремистките му версии. Основният дискурсивен прийом за конструиране на негативен образ е сближаването до отъждествяване на хомосексуалност и педофилия.

Най-видимият израз на хомофобията е паралелното шествие на БНС на Боян Расате срещу ежегодния Прайд в София. Самият Расате е осъждан за агресия по време на прайда. Добрите новини са, че докато все повече LGBT открито заявяват своята идентичност и шествието става по-многолюдно от година на година, това на екстремистите не се увеличава, дори намалява. Преди броени години двете шествия са със сходен брой участници: през 2009 г. около 80 LGBT спрямо 60 екстремисти (Фъртунова 2009) , днес разликата между двете групи става все по-значителна в полза на първата.

5.Правни аспекти

Европейско анти-дискриминационно законодателство и неефикасно правосъдие – така може да се синтезира правната картина по отношение дискурсите на омразата.

Законът за защита от дискриминация, приет през 2004г. , възприема почти всички критерии за дискриминация, предвидени в Европейските директиви. Той създава специален съдебно-административен орган – Комисия за закрила от дискриминацията, пред който се разглеждат индивидуални жалби и чиито решения се обжалват пред Върховния административен съд.[6]

За изследването за националистическия популизъм важни са следните разпоредби:

Чл. 4. (1) (Доп. – ДВ, бр. 70 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г.)

Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

(2) Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

(3) Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

Проблемът не е в законодателството, а в неговото прилагане. Неправителствените организации са категорични, че правосъдието е и мудно, и неефикасно.  Изход от блокираната ситуация се търси в Европейския съд по правата на човека. Ще го илюстрирам с един характерен пример.

В началото на 2013 г. от името на трима роми Българският Хелзински комитет завежда дело за разпространяване езика на омразата от Атака и за бездействието на властите. Повод е брошурата „Циганската престъпност – опасност за държавата.“  Тя съдържа програмната статия на В. Сидеров „Циганизира ли се България“  и анонимни публикации за „зверства“  на ромите. Въпреки че подбуждането към етническа омраза е престъпление, три инстанции на прокуратурата отказват да разследват случая (Енчева 2013). Становището на Софийска градска прокуратура показва радикалното разминаване между оценката на гражданските организации за език на омразата и липсата на подобна оценка у правораздаващите органи:

Според постановлението брошурата „Циганската престъпност – опасност за държавата”, издание на партия „Атака”, не съдържа „мнения, нито коментари, а само факти и обстоятелства”; според него в нея няма „думи, фрази, както и не се споделят възгледи, които по естеството си са антидемократични или пък са годни такива да разпалят расова вражда или омраза, или да прераснат в расова дискриминация”. Същевременно, прокурорът приема, че текстовете в брошурата „действително […] имат за цел да фокусират вниманието на българския народ към престъпленията, осъществени от малцинствата и, в частност, ромското население.” Но „не може да се направи извод, че авторът или разпространителят на брошурата е имал за цел чрез нея да проповядва расова или етническа вражда, или да подбужда към омраза.[7] Постановление по пр. пр. 10287/2011 г. от 27.02.2012 г. на Софийска градска прокуратура

Правните аспекти на антидисриминацията могат да се синтезират в една лоша и две добри новини:

• Българската система на правораздаване още не е достатъчно чувствителна към езика на омразата и недостатъчно ефикасна в неговото санкциониране.
• Българското законодателство във висока степен е приведено в съответствие с европейското. Законът за защита от дискриминация въвежда солидна правна рамка и постановява институционализацията чрез Комисията за защита от дискриминация.
• ЕС е най-добрата новина, защото именно той е гарантът и за антидискриминационните норми, въвеждани в българското законодателство, и за коригиране дефицитите на българското правораздаване в Европейския съд по правата на човека.

6.ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Българският популизъм има кратка, но бурна пост-комунистическа история – и като политическа практика, и като политологични обяснения.

Когато през 2005г. Волен Сидеров буквално влетява от телевизията в Парламента с невероятните 300 000 гласа и такъв устрем, че не успява преди изборите дори да регистрира партия, всички анализатори се питат временен или траен ще е екстремисткият национализъм и каква ще бъде тежестта му на политическата сцена. Десетилетието след това очертава картина, която напомня повече вълни отколкото стрела, не непрестанен възход, а приливи и отливи. Картината днес – и поне в средносрочна – перспектива е, че национал популизмът е трайно установил се  на политическата сцена, има относително маргинално място, но гарантирано преодолява парламентарния праг. Другата тенденция е умножаването и диверсификацията на политическите партии и организации, които се целят в тази националистическа и контестаторна електорална ниша. Популистките политици изразяват и експлоатират нарастващите социални фруструции от неравенствата и несправедливостта, от корумпираните и безотговорни елити, като ги насочват към националистическия и ксенофобски регистър.

Друга изключително негативна тенденция е проникването на темите и тезите, лансирани от Атака, в политическата реторика на други политически партии. Защитникът на човешки права Емил Коен резюмира процеса с двете му последствия: „политическата система „се ‘атакизира’, а първообразът се ‘нормализира’“  (Коен 2007, с. 5).

Каква е перспективната насока за обяснение на популизма? Толкова централна е ролята на лидерите, че анализите лесно тръгват по посока на харизма и тип лидерство. Тази перспектива безспорно е необходима, защото няма как да разберем популизма без лидера, който директно, без посредничеството на институциите, общува и разбира народа. В същото време това обяснение остава на видимата страна на популизма, не достига до корените и същността. В това по-дълбинно разбиране фокусът е върху деперсонализацията на популизма и в разбирането му като ситуация (Попов 2006). Стефан Попов посочва характерен пример: „През 2001 г. свръхполитикът на 90-те Иван Костов се готви за битка с посъвзелите се леви сили, а сцената сама го катапултира с помощта на детето-цар от Мадрид. Такива странности започват да получават някакво обяснение през популизма като устройство на средата“ (Попов 2006, с.13).

Пост-комунистическият популизъм е краен израз на обща тенденция на трансформация на политическата сцена, която Иван Кръстев описва като ерозия на либералния консенсус след края на Студената война и нарастващите напрежения между демократичния мажоритаризъм и либералния конституционализъм. „Възходът на популизма е индикация, че либералните решения в областта на политиката, икономиката и културата губят все повече привлекателност, докато политиките на изключване печелят все по-голяма популярност“ (Кръстев 2007, с. 108).

БИБЛИОГРАФИЯ

Виевьорка, М. (2007). За популизма, пост-полулизма и съвременните митове. Интервю на Боян Знеполски с френския социолог. Критика и хуманизъм, 23, 169 – 180.

Демиров, Е. (2013) Образът на популизма. Личен блог, видян на  3.04.13.

Ейсбург, Ф. (2007) Старият и новият. Critique and Humanism Journal, 23, 101 – 106.

Енчева, Е. (2013) Ново дело в Страсбург заради брошурата на Атака. Преса, 23.01.13.

Знеполски, Б. (2007) Сценарии на произвола: популизмът в българската преса. Сайт на Български Хелзински комитет от 7.05.06.

Иларева, В. (2012) Миграционният контрол и правото на семеен живот.- Социологически проблеми, 1-2, 26 – 46.

Кабакчиева, П. (2008) Има ли почва националпопулизмът у нас? Обектив,157, 3-4.

Кандиларов, В.(2006) Основи на десния популизъм. Дневник, 16.06.06.

Капел-Погачеан, А. и Рагарю, Н. (2007). Романия Маре и Атака в сравнителен план: националпопулизъм и политически протест в Румъния и България. Критика и хуманизъм, 23, 149 – 159.

Коен, Е. (2007) Музиката на Атака – част от репертоара на други политически ‘оркестри’.-Обектив, 147, 3-5.

Кодинова, Е. (2012) Циничният език на властта.Преса, 20.12.12.

Кръстев, И. (2007) Популисткият момент. Критика и хуманизъм, 23, 107 – 113.

Липчева-Вайс, М. (2008) Вицът „гей, мутра, гей, мутра“ не бил правилен. Обектив, 161, 28.

Малинов, С. (2007) Размисли за българския популизъм. Critique and Humanism Journal, 23, 71 – 84.

Мюлер, Я-В. (2013) Три мита за популизма. Сега, 23.04.13.

Насилията над бежанци и мигранти. Обектив,140, 8 – 12.

Пехе, И. (2007) Новите демокрации заменят трудните. Дневник, 20.06.07.

Попов, С. (2006) Популизъм и политически анализи. Дневник, 63, 30.03.06.

Сидеров, В. (2013) Герб извади бухалката срещу мен. Преса, 17.01.13.

Смилов, Д. (2008) Фрустрация на демокрацията. Обектив, 159, 26 – 27.

Тодоров, А. (2008) Българският популистки Zeitgeist. Обектив, 156, 25.

Фъртунова, Д. (2009) Нетърпимост срещу многообразието. Обектив, 63, 22.

Шопов, В. (2007) Популизъм в ризница. Личен блог на Владимир Шопов, видян на 10 април 2013.

Canovan, M. (1981) Populism. New York, Harcourt Brace Jovanoic.

Mudde, C. (2007) Популисткият Zeitgeist в днешна Европа. Critique and Humanism Journal, 23, 115 – 119.

 

Програми на политически партии

Атака (2013) Планът Сидеров срещу колониалното робство. Управленска програма на партия Атака. 2013. Пълен вариант.

Атака (2013 a) Планът Сидеров. Нов път за България. Резюме на програмата на партия Атака. 2013

Закони

Закон за защита от дискриминацията (http://lex.bg/bg/laws/ldoc/2135472223),

---

[1]              Трябва да се отбележи, че това е масова политическа практика на политици от най-различни партии.

[2] Когато партията започва да губи доверието на избирателите, сменя името – Национално движение за стабилност и възход, но вече нищо не може да спре стремителното движение надолу.

[3] През периода 2005 – 2009 г. управлява т.нар. Тройна коалиция на БСП, НДСВ и ДПС.

[4]              Забележка. „Чиновник от Дондуков 2 наказан заради Mamgali.pdf.- Преса, 20.03.13.

[5]              Цитатът е от поканата на неформалната гражданска инициатива „Не на неонацистките маршове“

[6]              Благодаря на Валерия Иларева и Дияна Даскалова – водещи български адвокати по човешки права – за правната консултация. Адв. Валерия Иларева анализира задълбочено правото на семеен живот за смесени бракове в светлината на европейското и българското право и миграционна политика (Иларева 2012) .

[7]              Благодаря на Български Хелзински комитет, който любезно ми предостави този пример, както и други за липса на санкциониране езика на омразата от българската съдебна система.

Реклама