От (пост)комунистическия към дигиталния гражданин

 « Ако Ана Каренина имаше Интернет, тя не би се самоубила». Това е провокативната реклама на един български филм с голям зрителски успех  « Love@net ». Няма политика във филма, само net и секс – повече виртуален отколкото реален, все още сме в преход.

Ако започвам с този филм, то е, защото той илюстрира три особености на дигиталното общество:

  • Интернет е ключовият медиатор на социализацията. Трите персонажа от една фамилия се представени в три различни стаи, където всеки комуникира със своя компютър. Училището присъства само под формата на бягане от училище. Медиите се консултират, само ако са на разположение в Интернет.
  • Ана Каренина не присъства дори и като цитат във филма. Ролята й в рекламата показва как днешното интернет поколение чете цялата култура през дигиталните си лещи.
  • Политиката не присъства в дигиталния свят на филмовите персонажи. Политиката обаче трябва да работи именно с тези нови дигитални индивиди.

Статията няма за цел да обхване полифоничните процеси на новото дигитално общество, тя е по-конкретна: да анализира преминаването на демократичния към дигиталния преход в перспективата на трансформациите на възходящата публична гражданственост и на нискодяща частна гражданственост, както  и на пряката демокрация на участието. Тези въпроси ще бъдат разгледани през три триади: три форми на неучастие, три форми на участие или на е-гражданственост. Политическата и социална темпоралност ще бъде артикулирана в три периода: комунизмът – задължението за участие; демократичният преход – откритието на неучастието и дезангажираността; дигиталният преход – възникването и на клик демокрацията, и на ангажираната гражданственост.

Има две концепции за гражданствеността: първата я възприема като статут, мандат, титла, втората – като отговорност и висока мисия, която трябва да се изпълни. На тези концепции съответстват два типа участие: първият отпраща към пасивна политическа способност, която се реализира в делегирания мандат – възлагам на представителите да ме представляват; вторият – към активна политическа способност, която се реализира в активизма, аз самият изразявам и отстоявам принципи, позиции, ценности.

Пост-комунизмът непрестанно се колебае между двете. Делегирането на мандат често преобладава над участието. Активизмът обаче разширява периметъра си и разнообразява формите си.

Cover_Digital citizen_Final

Старият режим:

задължението за участие

 Един комунистически анекдот разказва как се развива партийно съвещание за манифестациите по случай националния празник 9 септември, годишнина на социалистическата революция. Диагнозата на партийния секретар е безмилостна: партийните функционери не са били на висотата на своите задълженията, манифестантите не са били нито достатъчно весели, нито достатъчно спонтанни.

Този малък анекдот илюстрира основните характеристики на участието в комунистическата му версия:

  • То трябваше да изглежда щастливо. Тъгата и меланхолията бяха възприемани като обиди на властта;
  • Под строгия супервизиращ поглед на партията гражданинът трябваше да изглежда спонтанен;
  • На първо място и преди комунистическият гражданин трябваше да бъде активен.

Участието не беше право, то беше задължение. Мъже и жени, интелектуалци и работници, млади и стари, всички трябваше да бъдат включени, да участват.

На каква възраст започва участието? Комунизмът знае точния отговор – на 8 години. На Запад изследванията върху политическата социализация дълго време предизвикват съмнения. Самата идея да се свърже детство и политика изглежда шокираща. Когато Annick Percheron, пионер в областта, започва през 60-те години изследванията си върху политическата социализация, темата предизвиква сериозни резерви сред академичната общност и общественото мнение. „През цялата си кариера тя се сблъсква с враждебността на родителите и преподавателите, които постигат прекъсването и забраняването на анкетите й и стигат дори до това да изгарят въпросниците й в училищните дворове» (Mayer et Muxel 1993, с. 7). Същата страст, с която на Запад разделят света на децата от този на политиката, на Изток се инвестира, за да се стимулира участието от най-крехка възраст.

Стройна система от организации придружаваха участието във всички младежки възрасти: чавдарчета (8-13 годишните), пионери (13-16годишните) , комсомолци (след 16г.). Още си спомням вкуса на приключение и  очарование: в хубав слънчев ден целият клас вместо на училище заминава на екскурзия. Уникална възможност – да достигнем до иначе недостижимата, тежко охранявана граница, да посетим граничарите, които я пазят, да си играем с кучетата, да слушаме техните подвизи, всичко това – декор на тържествената церемония на прием в пионерската организация, да получим от тези войници, които нашите добре дирижирани фантазми превръщаха в герои, символа на новата ни ангажирана принадлежност – синята връзка. Следващите години само щяха да подчертават изключителни характер на тази инициация в участието: в едно затворено общество границата, забранена и недостижима, получава почти сакрални конотации, превръща се в олицетворение на народа и държавата, изкристализирани в едно Ние – обединено, силно, вибриращо.

Инициацията на младите в политическото участие беше натоварена с много знаци и символи – ритуали, червена връзка, синя връзка. Младите влизаха в участието преди да влязат в зрелия живот. Емоционалното предхождаше и заместваше рационалното, прагматичното, инструменталното.

Комунистическата концепция на ангажирания гражданин е доста парадоксална: на идеологическо ниво гражданственост и ангажимент бяха неразривно свързани; на политическо ниво те бяха често радикално разделени. Това разделение се осъществява чрез три прийома: приоритет на принадлежността над участието; диференциация на правата; маргинализация на върховенството на закона.

  • Гражданствеността има двойно лице, тя е едновременно принадлежност и участие. Комунизмът прави микс, в който изтласква на преден план принадлежността. Брояха се не толкова активните колкото членовете – на пионерската организация, Комсомола, партията. 1 милион българи от население 8 милиона бяха членове на Комунистическата партия. Макар и свръхмощна, КП не можеше да реализира идеала за напълно включено население с атрибутите на принадлежността и без инициативността на участието. За да го постигне, беше изобретена друга организация – Отечествения фронт. По дефиниция всяка организация представлява специфични интереси и има граници, комунизмът се стремеше да ги преодолее. ОФ включваше всички и беше карикатурата на един режим, който искаше ангажирани, но неинициативни граждани.
  • Вторият прийом отпраща към диференциацията на правата. Според класическата дефиниция на Томас Маршал (Marshall 1969) гражданствеността има три измерения: гражданска, която се изразява в упражняването на правата – свободи (свобода на частната собственост, на личността, на изразяването), гарантирана от правовата държава, в която правосъдието играе ключова роля; политическа гражданственост,  дефинирана от упражняването на политическите права (право да избираш и да бъдеш избиран, да бъдеш информиран и да участваш в политическия живот),  гарантирани от всеобщото избирателно право и централната роля на Парламента; социална гражданственост, която се изразява в правото на социална защита, на здравеопазване, на образование, на работа, гарантирани от социалната държава. Западните държави извървяват еволюцията от гражданските през политическите до социалните права. Комунизмът започва този път в обратната посока и никога не го извървява докрай: той поставя акцента върху социалната гражданственост, върху социалната държава, като маргинализира гражданската и политическата гражданственост.
  • От зората на модерността понятието гражданственост се отнася до идеята за господството на закона. От античността до Монтескьо тя е дефинирана като върховенството на закона, антиномия на тиранията. Тази концепция е третата причина за идеологическата въздържаност на комунизма по отношение на гражданствеността. Самият Маркс не теоретизира понятието. Той критикува формата, която гражданствеността е приела, дуализма между естествения човек или трудещ се и абстрактния индивид, гражданинът на буржоазното общество. Той пледира за едно общество, в което трудещият се и гражданинът ще бъдат обединени  (Marx 1843). В противоречие със собствените си класици, комунизмът не обединява трудещ се и гражданин, а още повече ги разделя.

Комунистическият гражданин е повече член отколкото гражданин. Гражданствеността е лишена от много от своите атрибути: от върховенството на закона, който установява ‘аритметично равенство и намалява тежестта на господстващите; от активната – гражданска и политическа – гражданственост, за да се задоволи само със социалната защита; от участието за сметка на принадлежността.

Комунистическият гражданин беше ангажиран не защото го беше избрал в свобода, а защото нямаше свободата да се дезангажира.

 Демократичният преход:

откритията на (дез)ангажираността

 Опиянение от свободата и спонтанността – комунизмът ни се случи като гигантски хепънинг, всички рок звезди пееха по площадите, стотици хиляди изпълниха Орлов мост и заляха булевардите, ‘градът на свободата’ – палатките срещу ЦК на БКП – протестираше срещу властта в театрална атмосфера, студенти-анархисти блокираха   кръстовищата.

« Нищо не е по-сладко от свободата ». Цицерон вече беше формулирал източника на тази политико-афективна вълна, откритието, че  свободата не е в това да имаш справедлив господар, а да нямаш господар, да бъдеш господар на самия себе си (Magnette 2001). Този уникален момент на подем е вдъхновен от магията на всички революции – въздигането на народа, народът, който преоткрива мястото, което заема в римската република – на източник и мяра на властта (Magnette 2001).

Посткомунистическата агора се случва като Гърция и Рим едновременно, гражданинът в публичността и съ-гражданинът: обединихме гръцкото разбиране, че градът-агора предшества гражданина, и римската концепция за публичното пространство като съвкупност от съграждани и гражданствеността като взаимност.

Кипежът бързо премина, гражданите много бързо се оттеглиха от площадите и избирателите – от урните. От възходящата публична гражданственост се премина към низходящата частна гражданственост, ако използваме хубавите теоретизации на Пол Маньет (Magnette 2001).

Статията анализира участието на пресечната точка на индивидуалността и гражданствеността, разграничавайки три форми на дезангажираност – контестаторна, бонапартиска и индивидуалиска, както и три форми на политическа анжажираност – миметична, героична, гражданска.

 Дезангажираност

Абстенционизъм

  « Да се въздържаш от участие: извън или в политическата игра» (Jaffre et Muxel 2000) се пита политическата наука. Има разнообразни начини да правиш или да бъдеш в политиката. „Да бъдеш дистанциран или отстранен не означава непременно да се оттеглиш или да излезеш от политическата игра“  (Jaffre et Muxel 2000, с. 20). Inglehart (1993) описва тенденция на изграждане на по-малко институционализирана и по-индивидуализирана политика. Jaffre и Muxel анализират приватизирането и дезининституционализиране на отношението към политиката, безразличието като знаци на напускане на конвенционалната и традиционна политическа култура в името на една още не добре идентифицирана култура на участието, белязана с инвестиране във все по-индивидуализирано ангажиране  (Jaffre et Muxel 2000, с. 20).

Да се въздържиш, за да се изключиш от политиката или за да участваш по друг начин, този въпрос е в центъра на разсъжденията върху пост-комунистическото неучастие.

Абстенционизмът е посткомунистическо откритие. Никое модерно общество не обича апатията, тя е израз и резултат от демократичния дефицит. Ако обаче демократичните общества  я приемат, тоталитарните я забраняват. Не можехме да избягаме от пионерската организация, профсъюзният членски внос беше автоматично удържан от заплатата, да не отидеш на манифестацията по случай националния празник не водеше автоматично до уволняване, но можеше да има последствия върху кариерата. Комунизмът налагаше участието.

Посткомунистическият индивид хареса неучастието. През комунизма не само нямахме избор между противоположни кандидати, но и избор да не гласуваме за единствения кандидат. Предизвестеният резултат от 99.9% подкрепа за кандидата изключваха възможността от негласуване.[2] Комунизмът е амбициозно общество – не се изискваше просто подчинение, а активна подкрепа. Посткомунистическият гражданин оцени конкуренцията между различните политически оферти, но още повече правото да не гласува.

В началото на прехода абстанционизмът се възприема позитивно: както като форма на свобода и политическо право, така и като форма на протест, критика и отхвърляне на политическия елит.

 Бонапартизъм

 Какво да прави човек, който не е усвоил демократичната култура на участието, но се интересува от политика? Отговорът на това противоречие е харизматичният лидер. Пост-комунизмът открива своята собствена версия на бонапартизма – съюза на лидера и обикновените хора срещу елитите.

В забележителната си книга „Самотната тълпа“ Дейвид Ризман описва портретите на три вида граждани с различно отношение към политиката: апатичен, заинтересован, зрител. Първият е безразличен. Той не гласува не за да накаже политиците, а защото не вижда връзка между ‘големия’ свят на политиката и своя ‘малък’ свят.

Заинтересованият е на противоположния полюс: той следва, пали се, участва. Той вижда връзка, нещо повече – убеден е, че политиката трябва да обслужва неговите интереси.

Той се проявява под две противоположни форми: ентусиазиран и възмутен. Първият вярва и се стреми към промяна, работи, така че тя да се случи. Вторият никога не е удовлетворен, критиката е перманентното му състояние.

Макар и по противоположен начин, и ентусиастът, и възмутеният инвестират големи очаквания в политиката.

Зрителят прилича на апатичния със слабата си активност. Той се и различава от него, защото разбира политическия свят. Наричат го ‘колекционер на информация’ – той събира различни гледни точки, изработва собственото си мнение,  осъзнава, че политиката е комплексна сфера. Той е по-толерантен, но поради една двусмислена причина – за разлика от заинтересования, не вярва, че политиката може да изрази и защити истинските му интереси. Именно поради тази причина той не я натоварва с големи очаквания. Той е интелигентен и невъвлечен, предпочита да наблюдава вместо да участва, отворен е към разнообразието от перспективи. Не свързва политика и ценности, интереси и идеали, по-чувствителен е към спектакъла, към ‘леката’ видимост.

Един филм, който поколението на моите дъщери и студенти харесва, илюстрира този тип отношение. “Професия блондинка” е социологическия портрет на този нов тип индивид: тя е хубава, облича се като Барби, но се дипломира блестящо в Харвард, нещо повече, успява да решава сложни казуси по оригинален, впечатляващ, уникален начин. Лек и игрови микс, който напомня течната модерност на Зигмунд Бауман и лекото флуидно общество на Жил Липовецки.

Типологията на Д. Ризман съответства на посткомунистическите реалности, диахрониятя й – много по-малко. За американския изследовател трита типа индивид съответстват на три типа политическа култура: традиционна, модерна, постмодерна. Пост-комунизмът има друга диахрония. Началото на прехода изтласква на авансцената възмутения и ентусиазирания. Когато еуфорията угасва и политиката се оттегля от площадите, зрителят се настанява пред екрана – на телевизора, после на компютъра – за да наблюдава политическия хепънинг. Пост-комунизмът толкова се прехласна пред спектакъла, че доста загърби други измерения на политиката като публичните политики. Комунистическата социална държава бива напълно погребана, посткомунистическата социална държава се изгражда мъчително. Когато държавата забрави по-слабите си граждани, те се оттеглят от политиката. Апатикът не е наследство на комунизма, той е пост-комунистическо изобретение.

На трите типа избиратели – ентусиазиран, възмутен, зрител, съответстват три типа лидери.

Желю Желев – дисидентът, лидерът на демократичната опозиция в зората на прехода и първият демократичен президент, илюстрира първия тип. Той идва като носител на идеите за промяна и нов политически идеал. Двадесетте години посткомунистическа политика само потвърдиха неговата изключителност: Той е сред редките водачи на новата политическа класа, които останаха верни на своите ценности и на висотата на политическия морал. Той не беше ‘лидер’, нямаше ‘имидж’, прекарваше ваканциите в родното си село и ловеше риба с ръце.

Показателно е, че възмутените лидери влязоха на политическата сцена повече от десет години след промяната. Разомагьосването от демокрацията бавно се превърна в електорална сила и се кристализира във фигурата на екстремисткия лидер на Атака, първата ксенофобска партия, недвусмислено резюмирана в името си. Екстремисткият дискурс не винаги е фалшив. Той смесва факти, патос и интерпретации, за да изкове двойно послание: лоши са Другите и Другите са само лоши. Виждаме принизяването на демокрацията до демагогия.

Третата фигура е най-емблематична – Бойко Борисов, най-харизматичният лидер от началото на прехода. Той олицетворява self made man по български: от пожарникар и бодигард до кмет на София и премиер. Той илюстрира едно онтологично обръщане: популярността му не е резултат от професията политик, а нейна причина. Бойко Борисов не е политик, който е спечелил общественото доверие, той е човек, който неговата популярност превърна в политик и лидер. ‘Бате Бойко’ изразява идеята за могъщ и благосклонен Биг брадър. Харизматичният лидер и народът, обединени и единни срещу корумпирания елит – това е популистката карта, извела Бойко Борисов на политически висини. Той дойде с обещанието да пребори корупцията и кризата. Корупцията още повече се задълбочи, кризата го свали от власт, но дори и след оставката – негова и на кабинета му, популярността му не пада. Пада от власт, но остава най-популярният партиен лидер. Винаги успява да се изплъзне от рационалната логика. Харизмата е символният капитал, който неутрализира или минимизира острието на критиката, обхвата на неуспехите, планината  неизпълнените ангажименти. Колкото по-харизматичен е лидерът, толкова по-малко граждани са избирателите.

Общото между тези три много различни случая – отговорен президент, екстремистки лидер, популярен и популистки премиер – е свръхпроизводството на лидери[3] и недостатъчното производство на граждани.

 Индивидуализъм

 Двете първи форми на дезангажираност – неучастието и бонапартизмът – са политическите, третата е социологическа – възникването на пост-комунистическия индивидуализъм  (Krasteva 2008b).

Пол Маньет ( Magnette 2001) разграничава две исторически форми на индивида – рицарска и рационална, аристократична и буржоазна. Първата представя индивида със страст и амбиция, втората го описва като умерено същество, което продава и купува, изчислява рискове и ползи.

Само за няколко години посткомунизмът премина от първата към втората фигура, но се опита да се възползва от символния капитал и на двете. Посткомунизмът е ориентиран към пазара и първоначалното натрупване на капитала, но предпочете героичната версия: в-к ‘Капитал’, говорителят на новия икономически елит, поддържа рубрика ‘Героите на капитализма’. Тя представя  – и утвърждава – портрета му: успял, млад, арогантен. Билборд в центъра на София ярко заявява кредото му: „Другите спазват правилата, ние ги създаваме“.

« Big is beautiful » е убеждението на този нов пост-комунистически индивидуализъм – Maserati, Maybach, Bentltey, яхти, джетове, пури, по-скъпи от официалната заплата на пушещия. Р. Инглехарт (Inglehart 1993) описва вълната пост-материалистични ценности, които поставят акцент върху качеството, грижата за околната среда, малцинствата, другите. На Изток не сме ‘пост’ , а ‘хипер’. Жил Липовецки описва хиперреалността – супермаркетите не са достатъчни, строят се хипермаркети, гладът за все повече, по-ново, по-неочаквано става все по-неутолим. Случайно ли е, че Липовецки, а не Инглехарт бива удостоен с титлата доктор хонорис кауза в България?  (Krasteva 2008b).

Пост-комунистическият индивидуализъм се отдръпва от публичното и възпява частното. Б. Констан пледира : « нека държавата да се ограничи да бъде справедлива, ние се наемаме с това да бъдем щастливи».  В духа на френския мислител, пост-комунистическият индивидуализъм се доверява единствено на себе си. За разлика от него, той не се доверява на държавата, дори на малката държава на Констан.

Връзката между индивидуалност и гражданственост е ключова за демокрацията. З. Бауман констатира, че вече не публичното навлиза в частното, а частното колонизира публичното и ни припомня предупреждението на Токвил – индивидуалното е най-големият враг на гражданското  (Bauman 2001).

Жан Лека (Leca 1991) дефинира дилемата на демократичната теория. Върху какво се основава гражданствеността? Върху културата на участието, ориентирана към inputs ?  В този случай рискуваме да паднем в клопката на холизма, в неговите по-меки или най-твърди форми като тоталитаризма. Комунизмът експериментира цялата гама. Или върху културата на индивидуализма, ориентирана към outputs ? Тогава трудно се избягва риска от ‘дегенериране на публичното пространство’ (Токвил). Пост-комунизмът преживява всичките му последствия (Krasteva 2008b).

Неучастието, бонапартизмът, индивидуализмът са трите преображения на дезангажираността от публичните дела. Индивидуализмът е социологическата основа на отстраняването от политиката, на завладяването на публичното от частното. Бонапартизмът е опасността, която минира консолидирането на демокрацията, понеже деформира и корумпира интереса към политическото. Апатията е предизвикателство към всички демокрации, но толкова повече на Изток поради две противоположни причини: от една страна, защото няма желание тя да бъде преодоляна, понеже се възприема позитивно, като форма на освобождаване от попечителството на всемогъщата власт и като критика на корумпираните елити, от друга страна,  тя не може да бъде преодоляна, защото няма достатъчно контратежести на ангажираност и активизъм.

 Участие

 За симетрията на анализа ще въведа три форми на участие: миметично, екологично, контестаторно.

 Миметично

Западът пожела да създаде Изтока по свой образ и подобие. Изтокът пожела да се пресъздаде по образа на Запада. И двете страни имаха нужда от актьор, който да персонализира промяната и го намериха в НПО. Представител на малка сръбска НПО споделя своя опит:

Януари 2000 (преди падането на Милошевич) бях поканен в Швеция за среща с един министър… Същият министър по-късно същата година през ноември  (след падането на Милошевич) имаше съвещание с президента Коштуница. Следователно, бях неговият контакт през януари и кой бях в този момент? Някой, работещ в една НПО с петима служители, няколко проекта и няколко компютъра. Но за него бях Сърбия! (Vetta 2009).

Парадоксално, но колкото по-маргинални и непредставителни в началото на прехода бяха НПО, толкова по-легитимни се считаха от Запада поради липсата на връзка със статуквото. Западът инвестира милиони долари в НПО, за да стимулира процъфтяването на гражданското общество. Гражданското общество – в прозаичната форма на НПО – беше възприето като магията на прехода, като квинтесенция на въжделението за промяна.

Роди ли се и процъфтя ли пост-комунистическият гражданин в НПО? Две са основните последствия от отъждествяването на гражданско общество и НПО в началото на прехода. Първото е институционализацията на участието. В демократичните страни гражданското общество се разгръща и развива в граждански инициативи, асоциации, синдикати, кооперативи, църкви, университети…Щедрото финансиране от западни спонсори в Източна Европа концентрира участието, маргинализира неинституционалните форми като мрежи, клубове, ad hoc групи, граждански инициативи. Парадоксално, но с цел стимулиране на гражданското общество, бяха подкрепени повече структурите отколкото дейностите, повече организациите отколкото гражданите. Формирането и умножаването на активни и ангажирани граждани, които да се обединяват около конкретни цели в динамични и гъвкави форми, дълго време остава непостижима цел.

Второто последствие от свеждането на гражданското общество до НПО е професионализирането на участието. В обявите за работа се хвърля на очи липсата на разлика между качествата, изисквани за бизнеса и НПО: владеене на английски, комуникационни качества,  способности за работа в група…Компетентен, динамичен, ефикасен – такъв е профилът на НПО активиста. Той е толкова самоуверен, че изгражда своя собствен свят с език, който владее перфектно –  project speak, и с амбициозна цел  – building democracy – която е екипиран да постигне.

Да бъдеш гражданин се превърна в професия  (Krasteva 2008), ефикасността измести креативността. Фигурата на доброволеца започна срамежливо да се появява едва последните години. Ако НПО са сферата на професионалистите, кое е социалното пространство, където гражданите – ‘аматьори’ да могат да правят проби и грешки, да търсят, дебатират, експериментират?

 Екологично

Четири типа конфликт мобилизират социалната и политическа енергия на пост-комунистическите граждани: социални, символни, етнически и екологични  (Krasteva 2008a). Ще взема последния, който най-добре се вписва в темата за новите граждани.

Пост-комунистическият капитализъм, често безотговорен към хората, е още по-безразличен към природата. Ако бездомните, изключените, маргинализираните все още малко стимулират енергията и солидарността на младите, птиците, плажовете, горите, заплашени от бизнес апетити, ги възмущават и мобилизират. Екологичните конфликти са ключови по две причини: те създават контравласт по отношение на една държава, често съучастник на бизнеса в безотговорността спрямо природата; те са почти единствените, които успяват да каптират вниманието на младите, често аполитични, да ги ентусиазират и мобилизират (Krasteva 2008a).

Екологията е знамето на младото пост-комунистическо поколение. Родено след промяната, то не се разпознава в конфликтите на своите родители – комунизъм/антикомунизъм, еволюционна/радикална промяна. Не се разпознава по две причини: първо, защото е ориентирано не към политиката като идеология, а към политиката като решаване на проблем; второ, защото се дистанцира от партизанската политика, от партийните боричкания, и иска нов тип политика – по-дългосрочна, по-отговорна, по-тясно свързана с морал и ценности.

Зелените акции са израз на нов тип участие. Нещо много по-важно, те са ярък израз на новата култура на участие. Те са на противоположния полюс на миметичните НПО. Миксът институционализация-спонтанност е с обратни пропорции: има и много зелени партии, и много зелени организации, но най-вече има много зелени младежи, които не са свързани нито с партиите, нито с организациите, но са активни при акциите.  Важна е не толкова институционализацията колкото мобилизацията ad hoc – лобистки закон, корупционна сделка, бизнес план за защитено пространство. И най-оптимистичното – няма ценз за участие, няма бизнес критерии за езици и проектни умения, за да можеш да се включиш. Позитивно изтънява разликата между организатори и организирани. Интернет и социалните мрежи катализират и ускоряват този процес, който уеднаквява всички в участието.

 Контестаторно

От Ню Йорк до Мадрид, от Лисабон до Атина – гражданите навсякъде превзеха площадите с един и същи аргумент: „Ние сме 99 процента“ в едни и същи протест срещу безотговорността на елитите и с едно и също искане за повече справедливост. Февруари 2013 г. видя десетки хиляди българи в множество градове ярко да заявят своя гняв и протест.

Улицата стана новият суверен. Българите станахме част от глобалното гражданство. И полиците, и самите гражданите бяха изумени от силата на тези нова власт, която с невероятната лекота, за броени дни помете и правителство, и харизматичен премиер.[4] Българските граждани, привикнали дълго време на безразлични към техния глас политици, не можеха да повярват, че в един миг се оказаха по-ефикасни от далеч по-борбени европейски народи. Само като си представим гръцките съседи, които само по Коледа се отляха от площадите към моловете, иначе са си все навън – и то яростни, гневни, непримирими и неуморими повече от нашите. Или французите, които първо се изсипват на протест и едва след като политиците са чули мощния им глас, те са готови да чуят техния.

Не само падна правителството, но и всички политици изведнъж се размечтаха да говорят със своите граждани – от президента до служебния премиер, които спешно започнаха да правят обществени съвети, до бивши и настоящи министри, който канят граждани, за да легитимират своите решения и промени на политики.

В блога си нарекох ставащото „Варненска пролет“. И защото активните варненци бяха повече от софиянци, и защото гневът бе добре прицелен – срещу кмет и групировка,. Не срещу бизнеса въобще, а срещу задушаващите бизнеса групировки, не срещу елита въобще, а срещу кмет, поставил града на колене пред задкулисни интереси, не срещу властта въобще, а срещу тази, която изяжда Морската градина и задушава виталността и предприемчивостта на морската столица. Смяна на „системата“ като възел от зависимости, клиентелизъм, корупционни механизми – Варненската пролет успя да победи,[5] а и даде пример на всички протести за конкретни цели и вдъхнови за конкретни действия.

Трите примера показват възходяща, макар и все още неустойчива, тенденция на формиране на култура на участие и на развитие на формите на активизъм. На мястото на професионалните – и платени – активисти от НПО все по-често и по-масово идват граждани – ‘аматьори’, водени от конкретна кауза или от протест. Автентичността на екологичните и контестаторните форми на участие е несравнима спрямо НПО, защото техните ‘каузи’ и таргети като правило са функция на външно финансиране, на ‘демократично инженерство’. Именно поради тази причина те често формират и  атмосфера на конкуренция, а не толкова на сътрудничество между организации и участници. Екологичните организации и партии се вписват в същата двусмислена логика, но съществено е, че все повече младежи се изграждат като граждани с ангажирана и активна еко позиция.  Протестите февруари-март 2013 г. са още твърде пресни, за да говорим за нов тип гражданин, но вече може да говорим за нов тип гражданска култура, за изкристализиране на разбирането за гражданската отговорност да държат елитите отчетни – не само на избори, а по време на целия мандат.

Токвил високо цени активизма като инструмент на гражданската доблест. Колкото по-активни са гражданите, толкова повече нараства шансът за сближаване на индивидуалния и общия интерес. „Между демократичното общество и политическата демокрация се установява позитивен кръг: гражданската активност подхранва гражданската доблест, която на свой ред стимулира гражданската активност“  (Magnette 2001, с. 236). Пълното постигане на този позитивен кръг все още е предизвикателство за пост-комунистическата гражданственост, но пътят е открит.

 Три предизвикателства

 Комунистическият индивид беше ангажиран, но не гражданин. Центърът на неговите дейности беше екстериоризиран – Организацията на пионерите, Комсомолът, Партията….

Пост-комунистическият индивид успя да интериоризира центъра на своите дейности. Той успя до такава степен, че се превърна в индивидуалист. Джон Стюрт Мил прозорливо отбелязва: демокрацията винаги е разкъсана между две изисквания – от една страна, окуражава индивидуализма, а от друга му се противопоставя. Индивидуализмът е на равно разстояние от ангажираността и гражданствеността. Четвърт вековният опит на посткомунистическата демократизация не тушира парадоксите. Три предизвикателства предстои да се преодолеят, за да се консолидира фигурата на ангажирания гражданин:

  • Да се преобърне съотношението дезангажираност – ангажираност в полза на втората, за да не се допусне „дегенерация на публичния дух“;
  • Да се стимулира участието, без да се превръща в професия, и да се отвори вратата на доброволчеството и гражданското въображение;
  • Да се избегне описаната от Монтескьо опасност от власт без закон или от режим, в който никой не е гражданин, за да се стимулира разгръщането на индивида и да се направи така, че свободата на индивида да не унищожи тази на гражданина.

 Дигиталната революция:

появата на клик демокрацията

 3 форми на не-участие

Неучастието приема различни форми според групите с различна степен на свързаност в мрежата. Ще разгранича несвързаните, свързаните и хиперсвързаните.

Дигитална фрактура versus дигитална фактура[6] е сполучливата формула, с която Доминик Волтон (Wolton 2003) концептуализира новите неравенства. Референтът не са отвързаните, а несвързаните, не тези, които, чийто достъп до интернет е ограничен от собствения им избор, а тези, които нямат избор.

Свързаните изживяват интензивни процеси на експериментиране и мултиплициране на Аза. Аз в случая се отнася до две социологически традиции: символния интеракционизъм на Джон Хърбърт Мийд, който разграничава индивидуалния Аз и социалния Аз, и Субекта на Ален Турен, характеризиращ се с рефлексия на Аз-а върху собствената му идентичност.

Наличието на свързани в нет-а е интензивно, силно, диверсифицирано. Две тенденции го резюмират. То се отнася повече до идентичностните игри отколкото до ангажираността, повече до умножаване на частните идентичности отколкото до развитие на активни граждани (Proux et Jauréguiberry 2003). Тези тенденции имат универсална валидност. Последната обаче е белязана и от три комунистически и посткомунистически особености.

Комунизмът налага силна социализация, в която Мен е по-силно от Аз. Центърът на конструирането на индивида е външен. Бихме могли да характеризираме дигиталното общество чрез авто-социализацията. Целта на този оксиморон е да подчертае, че центърът на конструирането на Аз-а става вътрешен, че Аз взима реванш над Мен.

За комунизма конструирането на субекта – в смисъла на комунистическата идеология, не на Ален Турен – беше възприемано изключително сериозно. Хубава илюстрация е „Шегата“ на Кундера, където кариерата и дори живота на персонажа биват разрушени просто заради една шега. За дигиталното общество конструирането на Аз-а – в смисъла на Ален Турен – е креативна игра.

Ако първата особеност на (пост)комунизма отпраща съм социализацията, а втората – към Субекта, третата е свързана с темпоралността. Любимото време на комунизма е бъдещето. Дигиталното общество живее в едно вечно настояще – плоска, лишена от дълбочина темпоралност: „ Не се надяваме вече колективно на бъдещето, а искаме персонално да успеем в настоящето“  (Jaurebuiberry 2003 : 230).

Хиперсвързаните са дигиталният ‘превод’ на социалната хипермодерност на Липовецки, на обсесията по по-голямото, по-престижното, на винаги повече. Дигиталният човек подкрепя три е-каузи и подписва  три  е-петиции на ден, но не се ангажира истински с никоя. Хиперсвързаните са гражданите на клик демокрацията.

 Шест форми на участие

или фигурите на дигиталната гражданственост

 Подписвал съм петиции, но не много. Чел съм доста, в смисъл информирал съм се за доста такива, но малка част от тях съм подписвал. Гледам сериозно на изказванията на мнение във Facebook, а не да кликнеш и да забравиш. Смятам, че трябва да бъде разглеждано все едно си сложил подписа на дадена кауза, петиции или каквото ще да е. Макар че моите наблюдения са така в обратна посока, че хората много лековерно участват във всякакви каузи и подписват всякакви петиции без много да се замислят.[7]

Този цитат от интервю с блогър ни въвежда в темата за участието и за дигиталната гражданственост. Анализът се основава на интервюта и фокус групи в периода 2010 – 2013 г. рамките на проекта „Е-гражданственост“. Ще откроя шест фигури на новия дигитален гражданин, следвайки възприетата за тази статия теоретична и стилистична фигура на триадата – два пъти по три фигури.

Централен таргет на проекта са блогърите, откъдето и акцентът върху тази форма на активна дигитална гражданственост.

Блогърът. Иновативността и невероятната сила на дигиталната гражданственост се проявяват в конструирането на съвършено нова форма на идентичност – блогърската. Изумителна е скоростта, с която почти едновременно с появата си тя се утвърждава като толкова съществена и легитимна колкото кованите с векове джендър, професионални, конфесионални и други идентичности.

Куриозно, но факт – аз се чувствам като блогър и мен ме възприемат като блогър, което е готино, наистина съм част от една такава мрежа и хора със всякакви идеи – леви, десни, зелени, сини, червени – всякакви – много хора, които споделят този начин на изразяване и това им харесва, и на мен също много ми харесва

Да, да – активен гражданин – това е. Няма никакво значение възрастта, няма никакво значение пола, освен това да искаш да изкрещиш на света своята истина и блогът е за това нещо.

Трудно е да намерим исторически паралел, когато гражданска идентичност застава наред или пред други легитимни форми на публични идентичности – „блогър, преподавател, скиор“, „учен и блогър“, „блогър и икономист“. Блогърската идентичност като гражданска трябва да се разбира не по отношение на съдържанието на блога, а на типа комуникация. Един и същи текст, публикуван в професионално списание и качен на блога, има различно звучене, защото в първия е затворен в специализирано издание и адресиран към специфична публика, а във втория е споделен и отворен към всички.

Благодарение на Фейсбук блогосферата става все по-малко политическа и все повече гражданска. Какво се крие зад този парадокс? Считаше се, че социалните мрежи ще погребат окончателно блогосферата – те са по-бързи и комуникативни и изискват несравнимо по-малко инвестиция на време:

Фейсбук е в момента на върха си, понеже е по-къс, по-диалогичен, няма нужда да пишеш толкова тежко, понеже в блога трябва да пишеш цели статии, докато във Фейсбук пишеш някакви фрази… Фейсбук е на върха си, пък навлезе и Туитър, понеже е супер къс и по-лек и по-неангажиращ – не пишеш цяла статия, а просто драсваш нещо от телефона си и казваш своята позиция на света – това е бъдещето на комуникацията и после вероятно ще има пак завъртане в писането и така…

Противно на очакванията, ефектът Фейсбук се оказа по-скоро селективен отколкото деструктивен. Не отказа истинските блогъри, но изчисти „ментетата“. Множество политици, които се опитваха да поддържат блогове – сами или с ПР-и, се прехвърлиха окончателно към социалните мрежи. Останаха множество блогъри, които продължават да мислят, пишат и комуникират чрез блоговете си.

Фейсбук не им противоречи, а ги допълва – той е съвременният викач, който съобщава какво интересно се случва във виртуалната агора. Колкото повече те харесват, толкова повече те препращат, толкова повече те четат. Една институция има един говорител, един добър блогър има стотици, понякога хиляди Фейсбук приятели, които са неговите говорители в собствените си мрежи. Снежната топка на препращанията е радостта на всеки блогър.

Фейсбук действа позитивно на блогосферата по два начина. ‘Класическата’ публика на блоговете са самите блогъри. Фейсбук неимоверно разширява тази публика. Двата основни двигателя на социалните мрежи – доверието и комуникативността – също надуха вятър в платната на блогосферата: малко хора търсят активно блогове, но много четат това, което четат техните приятели.

Образът на блогъра и на активния гражданин до голяма степен се припокриват:

човек, живеещ във възможно по-голям град, с отворени и свободни разбирания за света, с идеи как светът да бъде променен, с повече канали за информирране и комуникация. Не случайно революциите започват от университети, от места, където се информира знание и информация.“ Така един активен блогър описва активния гражданин, като до голяма степен се самоописва и в двете си преплитащи се идентичности.

Блогърите са изразители и двигатели на дигиталната демокрация:

Достъпността на интернет и на компютрите позволява съществуването на географски разпръснати каузи и групи, т.е. вече пречката дали човек живее в малък град или в малка държава не е пречка да намери съмишленици. Човек вече може да участва в глобални групи и глобални каузи и това естествено означава, че общественият релеф получава много повече нюанси, много повече вълнички, грапавини и буквално картината на обществения релеф много повече се изостря и става много по-детайлна.

Вълните, грапавините и нюансите на обществения релеф са прекрасна метафора как демокрацията се уплътнява от умножената гражданска активност.

Блогърската идентичност има множество измерения: едното е саморазвитието, другото е влиянието, което най-обикновеният гражданин придобива, третото е мрежовостта. Блогът има толкова висока символна стойност, че се използва и в  инициационен смисъл като инструмент за навлизане в нови екзистенциални траектории в ключови житейски преходи:   „За 40тия ми рожден ден моят шеф ми направи подарък, каза: „Аз ще ти направя блог.”

Първите две измерения на блогърската идентичност са разгърнати при фигурите на влиятелния и овластения блогър, тук ще характеризирам третата. Блогърът постепенно се интегрира в блогърската общност.

Формите на нейното функциониране са пъстри и безкрайно променящи се. Първата е интензивното взаимно общуване между блогърите, които се четат, коментират, дебатират, публикуват линкове към други блогъри:

Според мен най-хубавото нещо на блогърите, особено тези, които са по-популярни, е, че всеки е вселена сам по себе си и човек може да научи нещо. Аз завързах страхотни познанства по този начин и не съжалявам за нито едно от тях.

 …различни блогъри… и ние с тях се засичаме освен по блоговете си, се засичаме по някакви форуми, като влизаме в бурни спорове понякога … Примерно аз помня, че люто бях се ядосал на един мой колега, защото бяхме в тежък идеологически спор… После като се запознах в България с него, той се оказа страхотен човек, аз с удоволствие бих се виждал с него на живо.

  Заемат се прийоми от традиционните медии: един блогър взима интервю от друг блогър и го публикува в своя блог. Подходът е като към „звезда“, репутациите и на интервюирания, и на интервюиращия взаимно се подсилват, както и тази на самата блогосфера като място, където се градят репутации, заздравяват се границите на блогосферата като престижно публично пространство. Други форми на офлайн общуване са множеството форуми, на които блогърите се виждат на живо – от чаша чай по покана на политици в предизборна кампания през публични дебати по разнообразни аспекти на дигиталната и пряка демокрация до телевизионни и радиоемисии, които често канят новите блогърски звезди. Всички те паралелно укрепват блогърската идентичност и формират блогърската общност.

Ще завърша анализа на блогъра с въпроса как се става блогър.

Първият ми блог съществува реално от март 2006г. като тогава аз бях по-скоро концентриран върху културни и исторически теми…след президентските избори през 2006г. бях толкова възмутен от развитието на нещата, че..“

 Бяха много бурни времена. Мисля, че беше на Разпети Петък. Тогава ми беше толкова черно, черно, черно… В началото коментирах повече нещата от ежедневието. После с времето започнах да се опитвам да анализирам ситуацията в малко по-далеч, с малко по-голям хоризонт…

 Започнах по-теоретичен блог, но толкова неща ме вбесяват и в политиката, и в коментарите….

 И когато едно нещо ме дразнеше или не бях съгласен с някакво мнение, трябваше просто да имам едно скромно и малко местенце, на което да изразя себе си. Така че започнах го не напълно сериозно… Но постепенно започна да ми става по – интересно….започнах да отделям все повече време …

Показателно е, че възмущението е спусъкът, който тласка към гражданските коментари. Дори когато първоначално блогърското намерение е по-теоретично или по-екзистенциално, възмущението катализира гражданския ангажимент. „Ако интернет не съществуваше, възмутените щяха да го изобретят“ (Кръстева в настоящата книга) – този афоризъм се потвърждава както от глобалната, така и от българската блогосфера.

Политикът.Не, тук не става въпрос за политиците, чиито ПР поддържат Фейсбук профили и блогове,  а за дигитални граждани, чиято виртуална активност ги изстрелва в професионалната политика. Предмет на анализ тук е преходът от онлайн гражданин към офлайн политик.

РК беше първо коментатор, после сам се представяше като „махленски политик”, защото наистина се занимаваше с махалата в най-хубавия й смисъл, тук с нашия си квартал; сега е на институционално ниво политик.

Така една блогърка, също влязла в политиката, описва пътя на модела, който я е вдъхновил – пишеш активно и добре, работиш активно и ентусиазирано, онлайн и офлайн интерферират, взаимно се подсилват, мрежите растат, репутацията също, предизвестеният преход от гражданското към политическото се случва естествено.

Собственият път на блогърката следва плътно модела. Тя започва да води блог по-скоро по екзистенциални причини, после постепенно го ориентира към политически теми, политическата й позиция е ярка и партизанска, партийната идентификация – естествена. Тя безпогрешно разпознава партията на своите идеи, самата партия бързо я отрива и привлича – първо като член, после я интегрира в структурите си.

Две особености са съществени за разбиране на блогъра-политик. Първата е неговата ‘пристрастност’: „ Опитвам се да бъда максимално пристрастна, защото това е моето  пространство. Там имам право да съм толкова пристрастна, колкото съм реално.“ Блогърката, станала активист, категорично декларира своето верую. Самото название на блога й е кауза. Тук откриваме съществена разлика с блогъра-коментатор. Първо, защото коментаторът предпочита по-аналитична позиция. Разликата тук не е в страстта – и коментаторът може да бъде яростен или ентусиазиран както и политически ангажираният, но страстите му нямат категорична и последователна партизанска идентификация. Второ, и по-съществено, защото блогърът коментатор избягва съзнателно партизанската причастност. Дори когато много добре знае каква е политическата философия, която споделя, и партиите, които са нейни носители, коментаторът предпочита своята необвързаност:

Като идеология съм привърженик на свободата, т.е. аз съм за икономическа свобода. С тестовете, които си правя, ме поставят в тази категория на либералите, докато аз самият предпочитам да не се самоопределям.

Примерно аз се определям като по-ляв, но не съм защитник на руската външна политика примерно. Което не би трябвало да поставя мен или хора като мен в сферата „вие не сте леви”. Това е точно стереотипно мислене.

Вторият елемент за разбиране на блогъра политик е свързан с механизма на трансформиране на гражданската енергия в милитантизъм и политическа кариера. Единият е капитализирането й от блогъра в амбициите му за политическа кариера. Символният капитал на блогъра днес е по-мощен от солидно професионално CV, още повече че двете често са и синхронни. Успешният блогър има влияние, ползва се с доверие в мрежата, гласът му се чува – все силни козове за влизане в политическа кариера. Ако при този първи път инициативата и активността е при блогъра, при втория тя е у партията. Изследването на дигиталния гражданин показва, че този втори път все повече преобладава.

Партиите са тази, които активно търсят активните граждани. Тази тенденция е толкова валидна за всички партии, но нараства обратнопропорционално на силата, мощта и кондицията на партията. Ако в зората на демократичните промени беше модерно да членуваш в партия и често се обсъждаше кой коя си е избрал или сменил, днес е cool да не си партиен член, а активен гражданин. Член на ръководството на партия подчертава в интервю, че през 90-те са селекционирали кандидатите, имало е тест и високи изисквания за прием, днес самата партия активно търси младите и полага големи усилия, за да ги привлече.

Дигиталните граждани са сред най-ухажваните от партийните централи.

Влиятелният. Влиянието е ресурсът, който придобиват активните дигитални граждани. Видяхме, че едни го умножават, преминавайки от онлайн гражданската активност към офлайн политиката. Други постигат същия ефект на увеличено влияние именно в мрежата:

Аз се представих ужасно в политическия живот, трябваше да напусна политическия живот , но не съжалявам, че го направих, защото смятам, че сега възможностите и ми хоризонтът ми са много по-широки и аз съм много по-свободен от това, че не участвам. Също така, без да проявявам излишно самочувствие, мога да кажа, че в момента възможностите ми да влияя над общественото мнение и да постигна обществена промяна са много по-високи, отколкото ако членувах в някоя партия.

Влиянието е властови ресурс. То е ценностно неутрално. Затова и употребите му са в пъстрата палитра от каузи до маркетинг.

Опитен блогър и професионалист по ПР и маркетинг, Десислава Бошнакова в настоящата книга развива оригиналната тема за приятелство, доверие и влияние. Никой не взема на сериозно ‘приятелството’ във Фейсбук, но участиците в социалните мрежи се доверяват повече на своите дигитални мрежи отколкото на медиите. Именно това по-високо – и по-рядко проблематизирано – доверие се оказва използвано и вплетено в каналите на влияние – политическо и маркетингово. Дигиталните граждани още не са изработили достатъчно имунитет към тези нови форми на манипулация и влияние:

Ние вярваме най-много на хората, които познаваме и на които имаме доверие. Тази препоръка от приятел вече се е превърнала в бизнес, при който приятели (или някои от вашите приятели) “продават” своето влияние върху вас, без вие изобщо да знаете. Компаниите бързо се ориентираха в новата ситуация, откриват влиятелните личности в онлайн пространството, както откриваха най-гледаните предавания по телевизията и предлагат на тези хора достъп до уникални услуги, продукти и информация (много рядко пари) в замяна на споделяне на тази информация с приятелите им. Така върху вас отново се оказва влияние, но този път не от външни фактори като традиционните медии, за които знаете, че искат да ви повлияят, а от хора, които са спечелили доверието и на които вие вярвате. Доверието само в съмишленици и изолирането от другите гледни точки е точно толкова сериозна опасност, колкото и да си мислиш, че съществува само една гледна точка (Бошнакова в настоящата книга).

Защитникът на човешките права. „Реших да започна блог и трябваше да избера кауза, зад която да застана“. Така един дигитален гражданин описва тясната връзка между кауза и онлайн активност. Въпросният блогър и дигитален гражданин отстоява каузата си еднакво активно и онлайн, и офлайн. В случая тя е свързана със защита на човешките права, в акции на солидарност с най-уязвимите, дискриминираните, маргинализираните – роми, имигранти, бежанци, ЛГБТ. Каузата може да бъде защита правата не само на хората, но и на животните, както и борба за спасяване на застрашена птица или животно. Важна е каузата, не нейният обект. Още по-важно е, че блогърстването катализира избора на кауза, а блогърската идентичност и защитата на каузата са неразривни и взаимноусилващи се.

Тази връзка е доказала ефекта си по отношение конституирането фигурата на дигиталния гражданин. Все още предстои да докаже ефекта си по отношение способността й да създаде критична маса от граждани, подкрепящи дадена кауза:

В България обществено активните хора са малко, хората, които са склонни с името си да застанат зад дадена кауза, са малко, хората, които са готови да отделят от свободното си време, за да участват в някаква обществена кауза, са малко, хората, които са готови да излязат на улицата в името на някакви свои идеи, са малко, и според мен това е първопричината за слабостта на българската демокрация. Ако тези хора бяха повече, ако имаше повече хора, които да застанат зад каузи, тогава животът би бил много по-добър. Аз понеже вече натрупах сериозен опит покрай участието си във всякакви каузи вече 5 години, забелязвам, че всяка кауза, зад която наистина успяват да застанат хора, е успяла. Т.е. проблемът е, че няма достатъчно подкрепа. Кучето скача според тоягата, т.е. не можем да кажем, че институциите или политиците са зли или добри по природата си. Институциите и политиците се съобразяват с желанията на гласоподавателите… .

Хейтърът. Свръхупотребата на виртуалното, за да ‘мразиш’ силно – и сам, и с други – остава едно от най-големите предизвикателства и пред политиката, и пред политологията в дигиталната ера. Не знаем нито как да ги преброим – дали са по-многобройни или просто по-видими, нито как да ги оценим – дали са израз на дигитален екстремизъм (‘обичаме да мразим заедно в нет-а’) или на нова свобода.

Професионализацията на радикализацията е феномен, който наблюдаваме у нас през последните няколко електорални сезона – активни юзъри са платени, за да насочват яростта и гнева в нет-а към определени таргети.

Хейтърът е най-парадоксалната фигура : той споделя във висока степен основната характеристика на дигиталния гражданин – активността, ангажираността, обвързаността с кауза. В същото време хейтърът е тотална противоположност на дигиталния гражданин, защото е негово отрицание – патосът му е деструктивен, а не градивен; вместо овластяване цели още по-голямо маргинализиране и дискриминиране.

Хейтърът изразява амбивалентността на интернет и социалните мрежи и тяхната морална неутралност – те са еднакво ефикасни и за хуманни, и за антихуманни цели. В това фундаментално измерение те споделят характеристиките на всяка нова технология и не предлагат иновативни антитела.

Хейтърството е предмет на други анализи[8]. Този текст е концентриран върху позитивните фигури на дигиталния гражданин.

Овластеният.Исках да бъда активен, намерих нет-а и разцъфнах.“ Този цитат от интервю с активен блогър резюмира способността на интернет да укрепва капацитета и да стимулира гражданското участие. Пътят на една блогърка – уникален и типичен едновременно – го илюстрира: тя е преподавател и реагира остро на корупция в своя университет. Натискът от страна на ръководството върху нея става толкова непоносим, че тя се чувства принудена да търси подкрепа. Намира я в интернет. Казва във виртуалното това, което я възмущава в реалното. Прозрачността, липсата на цензура, бързото и широко разпространение на информацията превръщат нет-а в силен съюзник. Мрежата се проявява като истинска агора за публични и отговорни дискурси, за актьори, способни да вземат думата и да я защитават. Алармирани от социалните мрежи, медиите проявяват интерес към нездравословните практики. Интернет и медийните прожектори стават щита на блогърката – не й улесняват общуването с шефове и колеги, но успяват да я предпазят от санкциониране. Преподавателят сменя институцията. Би могла да потъне в по-спокойното институционалното битие на новата си професионална реализация. Но не се задоволява с него. Остава изключително активна – и онлайн, и офлайн.

Този случай илюстрира способността на мрежата да стимулира гражданската активност, да усилва актьорите в тяхната вяра в себе си и в способността им да действат. Той насочва и към разгръщане на ревитализираното разбиране за демокрацията като гражданско участие, активност и милитантизъм. „Ако под демокрация разбираме това, че хората получават инструмент, чрез който да изразяват себе си и по този начин да променят света около тях, тогава да, интернет предоставя огромни възможности за демокрация“ – блогър изразява споделяното от много други блогъри и активни юзъри оптимистично разбиране за демокрацията като активна гражданственост. Интернет не е панацея и не може да реши всички проблеми на демокрацията. Същият блогър продължава: „Но ако под демокрация разбираме еволюция на обществото в един по-демократичен вид, т.е. изграждане на стабилни институции, свобода на словото и т.н., тук не се наемам да твърдя какъв е общия ефект.“ Фокусът на моето изследване не е върху цялостното повишаване качеството на демокрацията, а върху капацитета на мрежата да овласти гражданите:

Аз се чувствам и се изживявам като активен гражданин, който иска да промени света и смятам, че дори и сам би могъл да промени света и повярвайте ми интернет е страхотно оръжие в тази насока – интернет прави всичко това възможно – всеки вик, всеки протест би могъл да бъде чут от много хора и интернет в това отношение няма равен, както [Ленин] беше казал „съветска власт плюс електрификация“, така аз бих могъл да кажа, че свободата – това е демокрация плюс интернет…Има ли човек интернет, това го прави много силен, много свободен и много активен, стига той да го иска.

Най-мощната фигура на овластения дигитален гражданин е и най-мистериозната до момента. Това е инициаторът на гражданските събития – от окупирането на Орлов мост в София през протести във Варна до публично шествие на граждани против  застрояването на Бунарджика – едно от емблематичните тепета в Пловдив. Всички те протичат по сходен начин: някой обявява събитието във Фейсбук, десетки или стотици се събират на оказаното място. Призивът често идва от нов профил във Фейсбук, създаден специално за целта.

Един дигатален гражданин описва как „Интернет ускорява обществените процеси и усилва обществения релеф“:

За да съществува дадена кауза, дадена група, това има своята определена цена, чисто организационно-логистична цена. Ако говорим за преди 20 години, когато нямаше много и компютри, и интернет, тогава човек, за да създаде една организация от 20 човека, той трябва да им има телефоните, да ги събере на едно събрание, трябва да върти 20 телефона, да води документация на хартия и т.н. Това е сравнително сложна задача, докато интернет и компютрите правят задачата много по-лесна, цената пада драстично, а щом цената пада драстично, това означава, че възможността да съществуват различни каузи и групи вече е много по-евтина и много по-достъпна.

Описанието акцентира върху логистичната страна, за моя анализ по-интересно е овластяването. Преди 20 години, за да организираш 20 души, не е необходим само телефон и индивидуализирано общуване, необходимо е организаторът да е познат и достатъчно авторитетен, да бъде неформален или формален лидер. Днес интернет анихилира първата функция и сам поема втората. За разлика от афишираната неанонимност на блогърите,[9] организаторите на протестите често са непрозрачни никнейми. По-впечатляваща е способността на социалните мрежи да гарантира авторитет и да стимулира мобилизация, за каквато мощни организации с апарат, кадри и финансов ресурс могат само да мечтаят.

Това невидимо, мрежово, дигитално лидерство е едно от най-големите предизвикателства на новите мобилизации. Все още знаем твърде малко за социологическия портрет на най-овластения сред овластените дигитални. Какъв е делът на каузата, контестацията, мобилизацията в този микс на гражданска активност, зачената онлайн и дала плод офлайн, предстои да изследваме и разбираме.

Мощна форма на овластяване е признанието, което носи успешният блог и активността в социалните мрежи:

Аз лично използвам всякакви социални мрежи и мога да кажа, че лично за мене имам успех. От гледна точка на това, че превърнах блог, който е за такава непопулярна тема в сравнително посещаем блог, поне за България. И то благодарение на интернет, благодарение на блога се предизвикаха различни дискусии. Направихме няколко дискусии в различни университети. Има ефект върху изграждането на граждански инициативи…

 Заключение

 Дигиталното общество успя да преобърне и пренасочи известния календар на Р. Дарендоф. Той резюмира тройния посткомунистически преход в три направления – демокрация, пазарна икономика, гражданско общество и им приписва три темпоралности – шест месеца, шест години, шест десетилетия. Посткомунистическото е-общество напълно преобърна тази картина: е-управлението е най-малко развитото; икономиката на новите информационни и комуникационни технологии е малко по-напреднала;  дигиталното гражданско общество се развива най-стремително благодарение на революцията Фейсбук и социалните мрежи.

„Невъзможносто е нищо“ ( Impossible is nothing ).  Тази рекламна формула предхожда Интернет, но именно тя най-добре резюмира демиургичния дух на новата дигитално политика и общество. Не безмерната дигитална амбиция интересува настоящия анализ, а промените в смисъла и начините да се прави политика при преминаването от посткомунистическия към дигиталния преход, които ще резюмирам по отношение на социалните актьори, революционното настроение и типа социална лаборатория:

–          по-малко ‘маса’  отколкото групи по интереси;

–          по-малко патос отколкото игра;

–          по-малко бунт отколкото експериментиране.

Доминик Волтон поставя въпроса за връзката между технически и политически проект. Политическият проект на печатницата е Реформацията, този на радиото и телевизията – масовата демокрация. Кой е политическият проект на Интернет? (Wolton 2003). Тази статия, както и цялата книга, клонят към отговора – дигиталният гражданин.

В сравнение с пост-комунистическата версия на гражданското общество под формата на НПО дигиталният гражданин бележи две важни трансформации:

  • той не е ‘внесен ’ отвън под формата на политическо инженерство и на внасяне на демокрация, а се формира спонтанно в мрежата, отворена и към националното и към глобалното публично пространство;
  • изгражда се не като колективен субект – НПО, а като индивидуална инициатива и ангажимент.

Дигиталният индивид вече е конструиран, проследихме някои от първите стъпки на дигиталния гражданин и на утвърждаването на дигиталната гражданственост не като принадлежност към новото виртуално пространство, а като активност, отговорност, ангажираност.

 

BAUMAN Z. (2000) Liquid modernity. Polity.

BRECHON P., A LAURENT et P.PERRINEAU (2000) Les cultures politiques des Français. Paris : Presses de sciences po.

INGLEHART R. (1993) La transition culturelle dans les sociétés industrielles avancées. Paris : Economica.

JAFFRE J. et A.MUXEL (2000) S’abstenir : hors du jeu ou dans le jeu politique .-In : Brechon P., A. Laurent et P.Perrineau. Les cultures politiques des Français. Paris : Presses de Science Po.

JAUREGUIBERY F. (2003) Internet comme espace inédit de construction de soi.- ?.- Dans : PROUX S.et  F.JAUREGUIBERY (2003) Internet, un nouvel espace citoyen. Paris : Harmattan, 223 – 244.

KRASTEVA A. (2008) Being a citizen: not a profession, but a commitment.

http://ceetrust.org/csf/

KRASTEVA A. (2008b) L’individualisme postcommuniste.- In : Payet J.- P. et A. Battegay (dir) La reconnaissance à l’épreuve. Villeneuve dascq : Presses universitaires du Spetentrion.

KRASTEA A. (2012) Conflicts, trust, democracy in Eastern Europe.-In: Rouleau-Berger, Laurence and Li Peilin (eds) European and Chinese Sociologies. A new dialogue. Boston, Leiden: Brill, 2012, 177 – 186

LIPOVETSKY G., S. CHARLES et P.-H.Tavoillot. (2006) Les temps hypermodernes.

Paris: LGF.

MAGNETTE P. (2001) La citoyenneté. Une histoire de l’idée de participation civique. Bruxelles : Bruylant.

MARSHALL Th. (1969) Class, citizenship and social development. New York: Anchor books, 1965.

MARX K. (1843) La question juive. Paris : Plon.

MAYER N et A. MUXEL (1993) Introduction.-In : PERCHERON A. La socialisation politique. Paris : Armand Colin, 7-9.

MAYER N. et P. PERRINEAU (1992) Les comportements politiques. Paris : Armand Colin.

MAXZOLENI G. (2000) A return to civic and political engagement prompted by personalized political leadership?- Political communication, vol. 17, N 4, 325 – 28.

PROUX S.et  F.JAUREGUIBERY (2003) Internet, un nouvel espace citoyen. Paris : Harmattan.

SCHNAPPER D. (2000) Qu’est-ce que la citoyenneté. Paris :Gallimard.

VETTA Th. (2009) « Democracy building in Serbia : the NGO effect. – Journal Southeastern Europe, vol 33.

WOLTON D. (2003) Fracture numérique ou facture numérique?.- Dans : PROUX S.et  F.JAUREGUIBERY (2003) Internet, un nouvel espace citoyen. Paris : Harmattan, 31 – 36.

 


[1] Статията е разработена от автора в рамките на проекта „Е-гражданственост“.

[2] Малък спомен от собствения ми опит на избори по време на комунизма. Не беше лесно да се измисли конкуренция в избори без всякаква конкуренция, но партийните кадри бяха сътворили състезание коя секция ще приключи първа. В резултат хората се редяха на опашки за лишения от какъвто и да е залог вот. Не обичаме опашките и просто отидохме на излет. Съвсем прилежно към 16ч се явихме в секцията. Разярената комисия ни посрещна дружно с въпроса „Къде бяхте?“. Искахме да си спестим обясненията и просто да гласуваме: „Няма нужда, ни обясниха. Ние вече гласувахме вместо вас.“

[3] Персонализираното лидерство не характеризира само посткомунистическите страни, а е значително по-обща тенденция: „търсенето на персонализирано лидерство е един от основните фактори за обяснение да политическата мотивация и участие на гражданите“ (Mazzoleni 2000 : 326).

[4] Оттеглянето на Бойко Борисов и кабинета му още в първите дни на протестите като ловка политическа маневра, за да се отстрани от гнева на улицата и да не обере негативите на протестите, е предмет на отделен анализ, статията е насочена към гражданското участие.

[5] Вечният, с трети мандат, кмет К. Йорданов подаде оставка.

[6] Игра на думи на френски –fracture digitale vs facture digitale

[7] Всички цитати в курсив са от интервюта с блогъри и дигитални граждани от изследването Е-гражданственост.

[8] В рамките на два големи европейски проекта – Rage и E-engagement against violence.

[9] При авторитарните режими като в арабските страни блогърите често са с никнейми, в демократичните държави псевдонимите не са забравени, но не са правило.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s