Ще успее ли Интернет в това, в което се провалят политици, партии, лидери – да внесе свеж смисъл и завладяваща новост в политиката? Лесните отговори не ме привличат, те са многословно изложени и ясно структурирани в двата клъстера на технологичния детерминизъм и технологичната анти-утопия. Именно през призмата на собствените си питания и търсени чета колективния труд с пределно изчистеното заглавие “Интернет и политика”. Тези питания не търсят бързи отговори, а по-фини проблематизации, затова най-честата им форма са парадоксът и антиномията.
Текстът е предговор към книгата
Кутан А. (съст) Интернет и политика
под пчат в НБУ
iPhone, iPad, i-индивид като неоспорими символи на комуникационна новост са в ярко противоречие с радикалната неновост на Интернет. Интернет не е различен, той е смайващо сходен по начина, по който се вплита в политическите утопии:
От телеграфа (1820г.) до телефона (1880 г.), радиото (1910), телевизията, компютъра (1960) и до Интернет (2000), всички комуникационни технологии, следвали една след друга, са били натоварени с едни и същи утопии в полза на един по-добър свят (Волтон ).[1]
Техническата идеология, продължава мисълта си Д. Волтон, е в това да се накарат политическите инструменти да играят политическа роля, да бъдат замесени в една мисия, която не произтича от тяхната логика. Д. Волтон ни увлича, почти завладява с критичния си патос на технологичната утопия, но интересното е в посока, противоположна не неговите изводи.
Интернет като нова утопия, да. Но защо не? Два смисъла на утопия разлетяват разсъжденията в противоположни посоки. Под перото на критиците на технологичните утопии, последните са изкривено познание и фалшив идеал. В собствената ми перспектива утопия е алтернативност, способност за инвенция на свят, за тестване на различни форми на социалност. Тестване, в което няма гаранция за успех. Тази гаранция не се търси. Гаранции, успех, контрол на риска са понятия от мениджмънта и управлението, утопията е от сферата на социалното въображение и гражданските визии. Изключително здравословно е за обществата да могат да мечтаят. Най-трудни са мечтите за политиката. Най-мощен преобразуващ потенциал имат именно мечтите за политиката: от „Утопия“ на Томас Мор до „Демокрацията в Америка“ на Алексис дьо Токвил – не толкова анализ на реалното американско общество от началото на 18 век колкото мечта за егалитарно, меритократично и демократично общество – тези социални визии вдъхновят политически борби и движения и през 19, и през 20 век. Анти-утопии като „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли вдъхновяват антиконсумеристки и контестаторни движения от хипитата до Окупирай. Интернет като алтернативна социална реалност, изтъкана от мрежовост, комуникативност, интерактивност, меритократичност е визията и на пионерите на мрежата, и на множество дигитални граждани.
Ако има актьори, които не успяват да мечтаят и изглеждат ампутирани от технологично и политическо въображение, това са политиците в нета. Настоящата книга предоставя поредни илюстрации колко трафарентни, скучни, безлични могат да бъдат политическите употреби на Интернет. Изборните кампании по Интернет във Франция и Квебек са конкретните анализирани казуси, те могат да бъдат мултиплицирани и диверсифицирани с български и безброй други примери. В партийните употреби Интернет се превръща в нещо различно от самото себе си, почти в своята противоположност. Ако социални мрежи означават интерактивност, интерактивност, интерактивност, в практиката на партийния интернет тази функция остава аморфна и неразвита:
Резултатите от анализа на съдържанието в партийните сайтове разкриват, че повечето политически партии закъсняват да максимизират използването на интернет функциите, за да водят диалог с гражданите. Действително, именно в областта на интерактивността партиите получават най-ниския резултат във Франция (34%), както и в Квебек (24%) (Бастиан и Грефе)
Кампания Обама 1 осъществи пробива, в който технологично и политическо, социални мрежи и партийни стратегии, динамики отгоре и отдолу, граждани и лидер да интерферират, за да се овластят (Yes, we can) и променят. Кампания Обама 1остана ярка звезда, която се извиси, но не изкристализира в тенденция, нито в перспектива, която Обама 2 или други кампании да продължат. Интересното отново не е във вглеждането в детайлите на отделни кампании, където всичко е ‘повече от същото’, а в радикалното питане за причините на неуспеха на партиите да иновират комуникационните си стратегии. Първият отговор е свързан с различните логики на вертикалното и хоризонталното:
Партийните сайтове са… преимуществено вектор за информация, изградени около организацията и кандидата… и инструмент за мобилизиране, предназначен да накара потребителите, посещаващи сайта, да станат действащи лица на кампанията онлайн и офлайн. „Киберпартията“ … се характеризира с вертикален организационен модел в противоречие с мрежовидните възможности на медията Интернет (Бастиан и Грефе).
Ако партиите не успяват, то е защото използват интернет като фирми. Но във фирмите и големите организации Интернет води до е-управление, не до е-демокрация.
Интернет не се оставя да бъде опитомен чрез партийна инструментализация. Това е добра новина и за интернет, и за демокрацията. Щом Интернет не осигурява магически електорат, партиите трябва да се научат да печелят повече чрез политики, а не чрез кампанийни инструменти и техники. Интернет мощно усилва комуникацията, но комуникацията не трябва да поглъща политиката, не трябва да бъде „вампир, изсмукващ от политиката демократичната й същност“ (Дашьо).
Ако трябва да идентифицираме ключовата заслуга на Интернет за политиката, тя е в мощното усилване на дебата за демокрацията. Настоящата книга се вписва в този дебат и цели да го разгърне в различни посоки. Ще откроя тези, които са най-продуктивни в моя прочит.
‘Революцията няма да бъде дигитализирана’ – заглавието на уводната студия на Александр Кутан е колкото категорично, толкова и предизвикателно. Предизвикателно, защото създава очакване за отговори, а патосът на книгата е в поставянето на въпроси:
Интернет инструмент на революцията ли е или за контрол? Този брой възнамерява да покаже, че връзката, поддържана чрез Интернет с политиката, не се оставя да бъде затворена в категорични отговори (Кутан).
Въпроси се поставят и по отношение на отговорите, които Умберто Еко квалифицира като хиперинтегрирани или апокалиптични. Тежката артилерия на изданието – Доминик Волтон – подлага на унищожителен отговор и двата, за да аргументира и обоснове трети тип дискурс – критичен:
Последният изобличава както техницизма, така и неговата противоположност – социологизма, който се състои в това техниките да бъдат разглеждани като неутрални и в очакване да бъдат обхванати от социални логики. Този критичен дискурс се очертава следователно като фундаментален: той позволява да се освободим от представите a priori за техниките. Тогава става възможно да се разбере сложното отношение, свързващо техника и общество, където формирането на употребите зависи от съвместното изграждане на множествени социални динамики. Това издание си поставя за цел да приложи този подход, за да анализира взаимоотношението между Интернет и политика (Кутан).
Сеголен Роаял в нейния сайт „Желания за бъдеще“ по време президентската надпревара във Франция (2007 г)., Меглена Кунева в президентската кампания в България (2011) канят гражданите да участват пряко в изготвянето на програмата, защитавана от кандидатката. Тези примери са характерни за три промени:
- за намаляване политическата дистанция между представителна и пряка демокрация;
- за отслабващата легитимност на представителната демокрация, която търси да се легитимира не чрез собствения си потенциал и специфика, а чрез ресурсите на своята политическа алтернатива – пряката демокрация;
- за нарастващата роля на дебатите за демокрацията на участието.
Интересен въпрос в съзвучие с актуалните ни български дебати, който разглеждат авторите, е нарастващото значение на политиката чрез референдуми: „не ще бъде възможно да ни бъде наложена каквато и да е промяна, без да бъдем попитани“ (Артентън). Самите референдуми не са панацея на демократичните дефицити, проблемите се генерират от противоположни източници, но с еднаква тежест – (липсата на) интерес от страна на гражданите и контролът, упражняван от елитите. Именно по отношение на референдумите контролът на елитите крие повече подводни камъни, защото остава по-дискретен, маскиран зад думата на гражданите, които са призовани да заемат политическата сцена. И на политическата сцена – като на театралната – важни са актьорите, но решаващи са режисьорите, инициаторите на референдума, които:
…избират сюжета, предлаганите въпроси, типа и датата на гласуване. Те самите разпространяват данните и текстовете, по които населението да се изкаже. Колкото повече са участниците, толкова повече гражданското ангажиране трябва да бъде структурирано от инициаторите…В нито един [от анализираните случаи] не успях да открия процедури, целящи да възпират злоупотребите на управляващите инстанции (Артертън).
Авторите на книгата анализират промените, но диагнозата им остава критична – желанието за промени надхвърля резултатите, промените са по-скоро количествени, отколкото радикално променящи качеството на демокрацията:
Демократизацията на представителната връзка, сближаването между представители и представяни, по-голямата тежест на желанията на управляваните към решенията на управляващите се оказаха не толкова трайни, колкото се очакваше. Демокрацията със сигурност се е разширила, но в най-добрия случай е съмнително, че се е задълбочила (Кутан).
Ако демокрацията започва да се разширява, без непременно да се задълбочава, то е и поради разграничението между интернет потребители и нет-граждани. Парадоксът между лесния ръст на употребите и потребителите на Интернет и проблематичния процес на превръщането им в „подготвени и активни кибер-граждани“ (Шафер) е сред основните демократични предизвикателства на новите технологии. Ако Валери Шафер формулира парадокса, Доминик Волтон го диагностицира:
Гражданите са великани в областта на информацията и джуджета в областта на политическото действие (Волтон).
Доминик Волтон е един от съвременните класици на комуникацията, който ме вдъхновява по две еднакво важни причини: тезите му са провокативно и блестящо формулирани; не съм съгласна с много от тях. Именно овластяването на гражданите и появата на нова дигитална гражданственост е тезата, която обосновавам в последните години (Кръстева 2013, 2014). Тя тръгва също от едно питане на Доминик Волтон: кой е политическият проект на интернет революцията. „„Всяка технология има своя политически проект (Wolton 2002). Печатница се римува с Реформация. Словото на Лутер не би имало този разтърсващ революционизиращ ефект, ако не беше умножено, усилено, ускорено от хилядите библии, които печатът прави достъпни за вярващите. Радиото и телевизията имат още по-универсализиращ и глобализиращ ефект и друг политически референт – масовата демокрация. Технологията се уплътнява социално и получава смисъл, само като се вплете в политическа трансформация. Обратното би било технологична антиутопия. „Техническата революция на печатницата получава своя смисъл само по отношение на дълбокото движение на Реформацията. Радиото и телевизията получават смисъл само по отношение на огромната промяна на масовото общество и демокрация” (Wolton 2002, с.34). Интернет има ли политически? Д.Волтон поставя въпроса, но в началото на предходното десетилетие[2] не намира достатъчно елементи, за да му отговори (Кръстева 2013, с. 7). Да, интернет има политически проект. Този проект се нарича дигитална гражданственост – витална, активна, ангажирана. Каква е сплавта, от която изкристализира дигиталният гражданин? Търся я във формулата – интернет, гняв, социално въображение (Кръстева 2013, 14).
Ако има теза, която напълно споделям с Доминик Волтон, тя е за разминаването, почти разлетяването между дигиталната и демократичната темпоралност:
…логиката на дигиталната култура. Моментни снимки на всичко, веднага. Да познаваме реалността толкова бързо и толкова лесно, както виждаме резултата от цифровите ни снимки. Един незабавен свят. Може би именно това характеризира днешната ни модерност. Чувството, че всеки може да достигне свободно до всичко, незабавно (Волтон).
За разлика от незабавното, плоско и презентиско време на дигиталността, демократичната темпоралност е полифонична, в нея настоящето е уплътнено и от минало, и от бъдеще и е достатъчно незабързано, за да осигури време и за дебата, и за стратегията.
Под пикселите … силите е слабостите на демократичното общество …(Кутан)
Отворено заключение на А. Кутан, отворен характер на книгата, дебатът интернет – демокрация едва е наченат. Интересното предстои.
Кръстева А. (2013) Дигиталният гражданин – политическият проект на интернет революцията.- В: Кръстева А. (съст.) Дигиталният гражданин. С.: НБУ, 7 – 15.
Кръстева А. (2014) Граждански протести, е-демокрация, нови мобилизации.-В: Тодоров А. и Д.Канев (под печат),
Anna Krasteva 