Със скандала е като с бащата в психоанализата – или го има прекалено много или прекалено малко.
За скандала често се говори с назидателен или поучителен тон. Тази нормативна перспектива ще отсъства в настоящия анализ, който предлага две други. Първата е дескриптивна. В нея скандалът изглежда почти симпатичен, защото е посткомунистическо откритие – медийно и политическо. Другата е аналитична и тя разгръща скандала в следната триада: структурната му роля в посткомунистическия политически живот; като компенсация на двойния дефицит и на конфликт, и на доверие; връзката му с един нов тип емоционална гражданственост.
Тези размисли са структурирани в три части: първата предлага няколко елемента на дефиниция; втората аргументира комунизма като невъзможност за скандал и за конфликт; последната разгръща политически скандал като парадокс, феноменология, анатомия.
Журналисти днес ми се обадиха за интервю във връзка с този стар текст за политическия скандал.
Пет години след неговото публикуване са добавили много нови персонажи и примери,
но не са корегирали основните му тези. Публикувам го в блога в оригиналния му вид
Монд дипломатик, март 2009
http://www.nbu.bg/si.php?id=9373&size=big
Скандалът – енциклопедичен ореол
Политическият скандал се утвърждава като толкова значима тема през последните години, че му се посвещават солидни академични издания. През 2003 г. в САЩ излиза книгата на Марк Гросман „Политическата корупция в Америка. Енциклопедия на скандалите: власт и алчност”[2]. За политически скандал говорим, когато отговорни политици биват замесени в незаконни, корупционни или аморални дейности. Някои сексуални скандали стават и политически.
Малко цифри за статистическо уплътняване на явлението. През XVIIIв. М. Гросман идентифицира 5 политически скандала, през XIXв. те нарастват на 21, XXвек е значително по-продуктивен в скандално отношение – 70. Показателно е и тяхното разпределение през годините: за първата половина на века – 5, за трите десетилетия 1945-75 – 18, за следващите 15 години – 22, а само за последното десетилетие на ХХ век – 25. Откриваме две преплетени тенденции: мултипликация на скандалите; нарастваща теоретична чувствителност, която назовава все повече явления по този начин.
Скандал се римува най-вече с конфликт. Конфликтът се разбира често като разрушителна сила, която дезинтегрира социалните отношения. В основата на този анализ стои едно друго, позитивно разбиране за конфликта като генератор за промяна и стимулатор на социални иновации. Г. Зимел прекрасно резюмира тази теоретична перспектива, в която са вписани и други велики мислители (И. Кант, Р.Дарендорф): „Както, за да има форма, космосът се нуждае от любов и омраза, от привличащи и отблъскващи сили, така и обществото има нужда от хармония и дисонанс, от връзки и съперничество, от симпатия и антипатия, за да постигне завършения си облик”. Функцията на конфликта е да постави на изпитание групата, институцията, нацията по отношение здравината на техните връзки и да изпревари изграждането на нови, по-консистентни съвкупности.[3]
Комунизмът – невъзможният скандал
По време на комунистическия период един западен професор предложил на студентите си следния експеримент: да напишат броя на „Правда” за следващия ден. Познали около 80%. Комунистическите медии бяха скучни и предвидими. Властта беше табуирала скандала.
Комунизмът е вдъхновен повече от Платон, отколкото от Кант. Той замества краля-философ с Политбюро, но и двете фигури споделят едно и също убеждение, а именно, че притежават познанието за истината. Това убеждение се трансформира не в теоретичен, а във властови аргумент. Политическият елит притежава властта, защото знае накъде да поведе държавата и как да я управлява. Концепцията на Кант с неговата пледоария за несъгласията и съперничествата като източник на напрежение, но и на промяна, изглежда твърде скромна, защото тя дава право на всички. Тя въвежда равенството и не легитимира елити, които да имат привилегията на знанието и властта.
Схематизирана, комунистическата концепция за конфликта се характеризира с две особености:
- Конфликтът е идеологически и политически, а не социален. Първите две форми са преувеличени, третата е забранена;
- Конфликтът е екзогенен на комунистическия проект: той е свързан или с останките от миналото (буржоазия, кулаци) или с външни сили (империализъм).
Комунистическата власт си присвои монопола върху конфликта. Този монопол не допускаше никакви други източници и „автори” на конфликти: нито граждани срещу държавата, нито дори конфликти в самото общество: интелектуалците бяха призовани хармонично да си сътрудничат със селяните; образовани и необразовани заедно маршируваха пред Мавзолея, за да илюстрират нагледно идеала за хомогенност.
Луксът да си нарече и създаде конфликти беше приватизиран от властта. А тя активно го консумираше, произвеждайки фигури на врага. Медиите нямаха друг избор освен да се подчиняват на табуто – те не можеха да отразяват не одобрени от властта конфликти. Съвсем немислимо беше те самите да предизвикват скандали – нещо, което днес е основната им дейност.
Посткомунизмът – настървението към скандала
Пост комунизмът се отдаде с наслада и с настървение – и на конфликта, и на скандала. Най-тиражният вестник симптоматично резюмира първата европейска година на България „2007 – годината на скандалите”. За да се засили още по-фатално краските, вестник характеризира навлизането в новия политически сезон „Октомври – фатален с 13 скандала.” Целият преход – а годините след него не внасят и минимална промяна – премина под знака на компромата.
Вездесъщността на скандала ни е позната. Тя не е изненадваща.
Изненадващо е как общественото мнение възприема скандала – не като свръхпроизводство, а като дефицит. Това показва малка справка в Google.bg. Разни случаи, един и същ аргумент: в нормална демократична правова държава „това” – каквато и да е темата или болката на пишещия – би провокирало скандал. У нас нищо не нарушава рахатлъка на управляващите.
Медиите създават и подчертават видимостта на скандала, общественото мнение чувства недостиг от скандала, не от заливаща го жълта версия, а от скандала като предупреждение срещу безотговорността, некомпетентността, корумпираността.
Скандал и карнавал
Легендарният издател на еротично списание Лари Флинт предлага награда от
1 милион долара за доказателство за сексуален скандал на високопоставен политик. Българските интерноти коментират: у нас Л. Фринт би се разорил – има толкова информация за сексуални връзки, но те не произвеждат политически скандал.
Този малък анекдот въвежда към неанекдотичните въпроси. Какво произвежда политически скандал? Какво не произвежда политически скандал? Какво се произвежда с политически скандал?
Зимел и Бахтин, скандал и карнавал, тази колоритна сплав илюстрира специфичната форма на българската политика. Тя задава и големите отклонения спрямо по-класически – или нормални – ситуации.
Според дефиницията и като правило елитът е обект на скандал. В нашия случай той често е субект на скандал.
В нормалната ситуация скандалът води до отслабване на елита, в нашия случай понякога става точно обратното – засилване, даже самоконституиране.
Джон Остин оставя една забележителна книга „Как с думи се правят неща”[4]. Някои политици са на път творчески да обогатят теорията с „Как със скандал се прави елит.”
Прецедентът беше изобретен още в зората на демокрацията. 39 депутати от Великото народно събрание решиха да изразят своето несъгласие с новата Конституция не с аргументи от високата трибуна на Парламента, а с гладна стачка на меката морава пред него. Това, което правеше този протест уникален, бе фактът, че всички бяха удовлетворени: неговите инициатори за това, че са изобретили как едновременно да се възползват от силата на властта и от престижа на опозицията; техните фенове от това, че лидерите им успяваха да гладуват, без да отслабват; критиците им заради това, че намериха добри аргументи за безотговорнността на елитите, които вместо да издигат правилата и институциите на демокрацията, я саботираха отвътре.
Театрализация, героизация, самолегитимация – елитът наистина реализира успешна ПР акция. Палатки, бдение, (неконсумиран) глад, политика live – политическото реалити беше лансирано преди медийното.
Вторият ефект беше производството на „герои на демокрацията”, успешноbg приложение на теоретичния тезис, че „човечеството не знае как да произвежда героични образи освен чрез конфликти.”[5]
Най-амбициозната цел беше самопрокламацията като авангард: не просто депутати, представители на политическата класа, а елитен елит.
От началото на демокрацията до днес самопроизводството на лидерство чрез скандал е любимият прийом на нашите политици. Караш се на всички – на депутати, Европа, роми[6]– и ставаш „истински” лидер. Караш се на Доган, Станишев, по-рядко на Първанов – и ставаш най-обичаният лидер. Това самоутвърждаване на лидерство чрез скандал постига и друга важна цел – освобождава своите протагонисти от скучни теми като публични политики, от необходимостта да разбираш от здравеопазване, пенсии, образование, банкова система…
Самопроизводството чрез скандал се практикува и от медиите. Спомням си малък епизод от началото на промените. Млада репортерка получи журналистическа награда. Поради отличието телевизиите многократно излъчиха нейни кадри – те не успяха да илюстрират журналистическия й талант, но ясно показаха как решително си пробива път сред своите колеги на пресконференция с лакти.
По същото време имаше и журналисти, които заложиха на по-умерения, мек, аналитичен стил. Не е чудно, че вторият бе оценен от света, а не у нас – една от тези журналистки и до днес прави анализи по CNN.
Скандалът – медийният съд
Ако медиите са така изкусени от скандала, то е по две еднакво важни и напълно противоположни причини. По-лесно се пише скандално отколкото експертно. По-лесно се продава скандалното отколкото експертното.
Втората причина е полярна. Скандалът е медийният съд. При една работеша правосъдна система престъпникът би отивал на съд и в затвор. При неработеща съдебна система престъпникът не стига до затвора, често не и до съда, най-много до първата страница на вестника.
В първия случай новината би била част от съдебната хроника, във втория тя става водеща политическа хроника.
Сила на скандала – санкция
В началото на промените беше оповестена връзката на Петър Берон с ДС. Той веднага и задълго беше изхвърлен от политическата сцена.
В края на промените Георги Първанов спечели втори мандат.
Тази отслабваща сила на скандала като санкция е политически феномен. Но отговорност имат и медиите. Те не винаги ефикасно прилагат критика към политиците, защото не прилагат достатъчно санкции и към себе си: доказани доносници са на водещи позиции във водещи медии.
В началото на прехода сериозни разкрития водеха до сериозни скандали, а те до сериозни последствия.
В края на прехода сериозни разкрития водят до слаби скандали и до липса на последствия.
Катарзисът в първия случай «пречиства» политиката, подхранва надежда, оптимизъм и доверие. Липсата на катарзис във втория задълбочава недоверието, апатията, отврашението от политиката.
Анатомия на скандала
Взаимни обвинения за милиони евро, смъртни заплахи – тези картинки вече отдавна са част от пейзажа. Но за да разгледаме анатомията на скандала, да си ги припомним с конкретни персонажи. Техни автори съвсем неотдавна бяха шефът на следствието и един вицепремиер и министър на икономиката, когото след друг скандал разпознаваме и само с инициалите. За уплътняване на спектакъла в него активно участваха още двама заместник-министри, както и една следователка, която информира следствения какво ще го пита и го инструктира как да й отговаря. Те временно напуснаха своите постове – шоуто трябва да се захранва със съспенс. Днес бившият министър е председател на Бюджетната (?!) комисия в Парламента, ръководител на голяма партийна организация и член на Изпълнителния съвет на своята партия. Единият зам. министър бързо се завърна на поста си, който му се пазеше през цялото време. Другата зам. министърка днес вече е „лицето”[7] на своята партия. Следствието срещу бившия шеф на следствието отдавна е прекратено.
Любослава Русева[8] разказва за културата на скандала в Япония. Докато тече първата част на скандалния спектакъл у нас, японски министър е обвинен в корупция, обесва се, оставя писмо до премиера и японския народ, в което иска прошка. По нашите балкански ширини времето тече бавно. Докато приключи политическият спектакъл у нас, в Япония отдавна са забравили предишния скандал, но избухва нов – шеф на Агенция е обвинен в корупция, хвърля се от прозореца, не успява да поиска прошка от японския народ, между фалшивите фактури оставя стих хайку „За честта”[9].
Честта не убива нашите елити. Те са ни живи и здрави.
Новият емоционален ред
Заместник главен редактор на сериозно списание се оплаква, че главният го кара да пише повече за съпругите на Саркози отколкото за политиката му. Видни журналисти, дълго време произвеждащи новини и скандали, днес са във вихъра на скандала.
Тези и много други събития илюстрират медийните еквиваленти на новия емоционален ред. Емоцията се утвърждава като новата етика. Преживяването на политическото бива заменено от преживяването вместо политическото. Патосът замества интереса, афектираният гражданин – неангажирания гражданин. Между народа и неговите представители се сключва нов емоционален договор.
Има два вида граждани: заинтересован и колекционер на образи. За първия политиката е интерес и ценност, за втория тя е преживяване, емоция – от възмущение до съчувствие.
Медиите предпочитат втория.
Скандалът като двуликият Янус
Ако има толкова скандали, то е защото те имат структурна роля в пост- комунистическата публичност и запълват три съществени дефицита – политически, граждански, медиен. Първият е липсата на истински здравословни конфликти между елитите, вторият – липсата на доверие на гражданите към елитите и към политическата система, третият – липсата на експертност в медиите. Експертното знание артикулира света на множество елементи, всеки от които може да бъде любопитен, занимателен, увлекателен. Но експертност се акумулира трудно; по-лесен и успешен е шоу-подходът, който представя света на големи монолитни блокове, не в нюанси, а в ярки планове.
Скандалът – както и конфликтът – е като двуликият Янус: може да бъде разрушителен, а може и да отблокира ситуация, да намери изход в мекото тресавище.
Скандалът – както и конфликтът – има две форми. След удоволствието от избухването единият става омерзителен, а другият – оздравителен. Първият затихва, не произвежда никакъв ефект, затъваме в старото тресавище. Вторият завършва с катарзис, води до оздравяване на политическата сцена, до повишаване отговорността на елитите.
Скандалът като катарзис и саниране на политическия ни елит все още предстои да бъде открит.
[1] Доцент, ръководител на
Департамента по политически науки, НБУ
Монтевидео 21
1618 София
България
anna.krasteva@gmail.com
[2]GROSSMAN Mark. Political Corruption in Americaл An Encyclopedia of Scandals, Power & Greed. Grey House Publishing Inc, 2008.
[3] MONROY Michel, Anne FOURNIER. Figures du conflit. Paris : PUF, 1997, p. 162.
[4]AUSTIN John. How to do things with words. Harvard University Press, 1976.
[5]MONROY Michel, Anna FOURNIER. Figures du conflit. Paris : PUF, 1997, p. 103.
[6] а младият ти съратник – днес евродепутат – се кара направо на европейски депутати роми.
[7] говорителка
[8] РУСЕВА Любослава. Хайку за алигатори, Тема, 2007, № 5, 22-23.
[9] Пак там.
Анна Кръстева: У нас публиката отдавна престана да се забавлява със скандалите в политиката
-
Интервю на Даниела Якова с доц. Анна Кръстева
Скандалите са демократично откритие. Те не са част от арсенала на комунистическата политика, която беше сериозна и скучна. Това каза за предването „12+3“ по „Хоризонт“ доц. Анна Кръстева от НБУ.
Големият проблем на нашата политическа сцена е, че ако в самото ѝ начало политиците страшно бързо усвоиха този инструмент, той им беше като една играчка, с която се забавляваха и не можеха да се откъснат от нея, то 25 години по-късно ние очакваме политиците ни да са пораснали и да не се забавляват с всичките играчки на демокрацията и да са преминали от този наистина детски стадий на демокрацията.
Според доц. Кръстева отдавна няма забавен елемент в политическите скандали, защото те вече са станали системни и няма институции, които да стоят отвъд тях.
Има две вериги – логически и политически. Нормалната е скандал – санкция. В нея е валидно определението, че скандалът може да отпуши. При нас веригата е съвсем друга. Тя е скандал – скандал – скандал. Тя само запушва. Затова отдавна публиката престана да се забавлява със скандалите. Стана непосилно да се диша в нашата политическа среда.
Доц. Анна Кръстева даде за пример как в началото на Прехода Петър Берон напуснал политиката, след като била доказана връзката му с ДС, а сега има много политици, включително и партийни лидери, като това не е попречило на кариерата им.
Ролята на скандала като катарзис вече е напълно анихилирана, коментира тя.
Скандалът по принцип захранва крайните политици, но у нас всички го използват и така не оставят възможност за правене на политика отвъд скандала, каза Кръстева.
Интервюто с доц. Анна Кръстева може да чуете в звуковия файл. http://bnr.bg/horizont/post/100438873/anna-krasteva-u-nas-publikata-otdavna-prestana-da-se-zabavlava-sas-skandalite-v-politikata
Anna Krasteva 