Миграция в бяло

Стая 311 беше мястото, където най-добрите хирурзи трябваше да докажат, че отговарят на най-високите стандарти. Тъкмо затова лекарите предпочитаха и избираха ‘Челси’. Не беше заради удобствата. В ‘Челси’ не се предлагаха най-модерните измишльотини, нито пък скенери и лазери последна дума на техниката. И местоположението на ‘Челси’ не беше нищо особено. Всичко това бе добре известно на Тай. Стая 311 и високите стандарти на ‘Челси’ бяха причините, поради които избра болницата. Бяха го ухажвали много други известни лечебни заведения. От Калифорнийския университет в Лос Анджелис дори му подариха билети на първия ред за мач на ‘Лейкърс’. ‘Уайл Корнел’ изпрати ‘Гълфстрийм’, за да пътува от Ню Йорк Сити. Той обаче отказа и подписа с ‘Челси’. Та нали в стая 311 лекари и учени намираха сили да се критикуват, да посочват допуснатите грешки, които другаде щяха да бъдат подминати и в процеса да се развиват значително по-бързо, отколкото в който и да било друг медицински център. Не беше тайна, че повече публикации и статии бяха излезли в резултат на понеделнишките срещи в ‘Челси’, отколкото след която и да било конференция по света..

Санджей Гупта, Понеделник Сутрин.

София: Ера, 2012, 33-34.

Далеч не всички лекари са като д-р Тай, който отива в най-трудната болница, защото е най-взискателна към лекарите. И мобилността не е международна, и д-р Тай не е типичен, но този пример показва колко фина и деликатна смес е лекарската мобилност и колко трудно приложими към нея са класическите обяснителни модели.

 

От анeкдотичното към политическото

Кметът на едно малко българско планинско село лансира оригинална награда: двустаен апартамент на дамата, която се омъжи за лекар и го убеди да дойде да практикува при 970-те местни жители. Иновативният кмет не спира до тук и предлага и друга инициатива: ако лекарят остане цяла година, кметът се ангажира да събере всички на чеверме на централния площад.

Ако започвам с този малък анекдот, то е за илюстрирам тежките дефицитите пред здравната система в България: здравната политика на държавата е толкова критична, че местните власти са принудени сами да търсят решения; тенденциите са толкова тежки, че само иновативни инициативи са в състояние да им се противопоставят; маргиналните селски и планински региони са най-засегнати от дефицита на лекарски персонал; професионалното и екзистенциалното са интимно свързани в мотивациите за мобилност; ефикасни са политиките, които адресират тяхната фина смес.

 

Три портрета, три фигури на мобилността

Между номенклатурата и дисидентството

Историята на д-р ВИ е зигзагообразна и драматична. Тя започва спокойно в една западна страна, където ВИ придружава своя съпруг, представител на номенклатурата по това време. Тя завършва медицинско образование и успява да се интегрира в една болница, преминавайки през всички стъпала от дебютантка до шеф на отделение. Тя е много уважавана и от пациенти, и от колегите си лекари. Връщат съпруга в България, семейството го придружава. Принадлежността към номенклатурата има множество предимства, едно от най-предпочитаните е именно престоят в чужбина. Тази принадлежност обаче е крехка и влияеща се от политически ветрове и бури. Позицията на съпруга ставаща все по-несигурна, семейството решава да мобилизира професионалният капитал на съпругата, този път за дестинациите, достъпни на редовите лекари – не Запада, а Изтока, една магребинска страна. Дипломата, професионалният опит и всеотдайната работа на д-р ВИ носят признание и в новата спирка на мобилността. Ситуацията на съпруга, далече от очите, но не от вниманието на властите, продължава да се влошава и семейството решава да премине от другата страна на бариерата, да предприеме пътя на бягството. Историята, изпълнена с авантюри, изпитания, тайни, трудности, е достойна за филм или роман. Тя преминава през няколко страни и през няколко статута – търсещ убежище, бежанец, невъзвращенец. Връзките с България се разкъсват и от двете страни: от страна на тоталитарната държава, лишаваща индивидите от свободата на мобилност и наказваща ги, когато се осмелят да я предприемат; от страна на семейството, толкова изстрадало бруталното скъсване с останалите членове на семейството, загубената собственост, невъзможното връщане на родното място, че вече не желаещо да се инвестира афективно в ‘забранената’ родина. Интервюто се провежда години след демократичните промени, когато д-р ВИ вече е в пенсия и започва малко по малко да се помирява с родината, да се връща все по-често, да възобновява и укрепва връзките с приятели и роднини. Купува малък апартамент и малка вила, за да бъде не на гости, а у дома. Едно ново-старо у дома…

Лекар, писател, артист

Д-р КВ сияе: цяла зала, пълна с франкофонски посланици, колеги и приятели аплодира новата й книга, разказваща спомените й на лекар в една магребинска страна, в която се влюбва в сърдечността на жителите, красотата на пейзажите, богатството на културата. Изложба с нейни картини обогатява палитрата на творческите изрази на спомените за една лекарска кариера в чужбина. Медицина, мобилност и фернкофония са забъркани в професионална, културна и екзистенциялна смес. Като многобройни френскоговорящи лекари по време на комунизма д-р КВ заминава за Алжир със своя съпруг, също лекар. После тя работи няколко години в Мароко. Запазва само възторжени спомени от културни и човешки открития, от нови професионални предизвикателства. Връщането в България не е помрачено от никакви сътресения и разриви, точно обратното, белязано е от двоен континуитет: професионален и културен. Д-р КВ работи в престижна столична болница; дълги години е една от предпочитаните лекарки от френския и франкофонски дипломатически корпус в София; бива отличена и с престижна френска награда.

Между две

Д-р БС е реномиран специалист в една от най-добрите столични болници. Компетенциите и опитът му отварят вратите и на частните клиники, където често го канят за консултации. Той вече има един престой във Франция, от който е удовлетворен. Д-р БС подчертава заплатата, несравнима с българската, престижа на професията, модерното оборудване, възможността за овладяване на нови методи. Той се завръща в София по две причини: защото първата му работа е била по заместване, а другите възможности, които са му предлагали, са в малки градове, които нямат условията за образование на децата, които би желал, и не предлагат качеството на живота с градските чарове, от които столичанинът в негово лице не иска да се лиши. Продължава сериозно да разглежда нови предложения, доволен от възможността да има избор – и за мобилността, и за професионалното развитие, и за културната среда. Доволен е и от възможността да сравнява условията на работа и живот в двете страни, да посвети, без да бърза, време за узряване на решението. Доволен от възможността да променя миграционната си стратегия, доволен най-вече от свободата да не взима окончателни доживотни решения.

Тези три разказа отпращат към три типа лекарска – и по-общо (пост)комунистическа – мобилност:

  • миграцията като бягство от комунистическия режим;
  • мобилността като професионален разцвет и културно развитие;
  • мобилността като пост-комунистическа свобода и професионална възможност.

                                                           

           Миграция par excellence

Ако има награда за най-дискутираната, най-драматизираната, най-оплакваната миграция, тя безспорно би била спечелена от мобилността в бяло.[1] Мобилните лекари са любимите персонажи на медиите, разгръща се дискурсивна стратегия, която да им осигурява винаги място на публичната авансцена (Sovea 2014). Тази видимост, уникална и несравнима, илюстрира многоизмерността на феномена: реален и въобразен, политически и екзистенциален, европейски и национален. Тя свидетелства и за мащабността на залозите: общественото здраве и човешката сигурност, както и идентичността и националната гордост, разминаващите се стратегии на държавата и нейните граждани, парадоксите на европейската интеграция.

Ако лекарската миграция фокусира всички погледи, то е заради единодушното признание на нейния изключителен характер, коренящ се в четириизмерния й социален капитал:

  • професионален. Лекарите са част от мобилните мозъци, но не потъват в тяхната маса, а заемат централно място, както ярко свидетелстват множество политики, дискурси, изследвания, публикации (Krasteva et Vasilcu 2014, Kamenova et Otova 2014, Moutafova 2011, Sechet et Vasilcu 2012, Vasilcu 2014, 2014a, Cormos 2014, Popa et Luches 2014, Hermeziu 2014, Sovea 2014).
  • хуманитарен. „Ако изпълня тази клетва, без да я наруша, да ми бъде дадено щастливо да се радвам на живота и на моята професия, завинаги почитана от хората“. Малко професии имат честта на клетва като Хипократовата, която подчертава изключителния характер на медицината в служба на общността.
  • икономически. „Здравният сектор е един от ключовите в европейските икономики и с важен потенциал по отношение създаването на работни места поради застаряващото население и нарастващо търсене на здравни грижи (EC 2012: 1). Позитивният парадокс на лекарската професия е, че нейното търсене – и национално, и международно – остава стабилно дори в периоди на криза, защото се дължи на фактори от друг порядък.
  • демократичен. ‘Лекари без граници’ са глобалното лице на отговорната и активна включеност в конфликти, войни, кризи, на ангажираността в защита на човешките права. Демократичното измерение е още по-значимо в пост-комунистическия контекст. Лекарите бяха сред най-активните граждански актьори през първото десетилетие на демократичните промени. По време на цялото посткомунистическо развитие лекарите демонстрират своята способност да се мобилизират бързо и мощно и за професионални цели, и за политически каузи. Демократичният потенциал се проявява както в техния ангажимент, така и в тежестта на думата им, в която властите се вслушват по-внимателно отколкото в тези на другите професионални групи.

 

 

 

           Периодизация или динамиката push-pull

Четири вълни/периода белязват динамичните промени в отношенията оттласкващи-привличащи фактори.

Първият период по време на комунистическия режим се характеризира с мощни оттласкващи фактори, докато привличащите са сведени до минимум. Не лекарите отказват да бъдат привлечени от интересни професионални перспективи, а държавата ограничава избора и по отношение на дестинациите, свеждайки ги до кратък списък с ‘братски’ страни, и по отношение на типа мобилност, изключваща миграцията и свеждаща я до регламентиран по продължителност престой.

Втората вълна датира от началото на демократичните промени. Тя се отличава с две противоположни характеристики: свобода за създаване на миграционния проект и трудности при осъществяването му, свързани най-вече с непризнаването на дипломите, необходимостта от повтаряне на образованието, нови изпити и т.н. Третата характеристика е навлизането на пазарните логики: и лекарската миграция като останалите висококвалифицирани миграции илюстрират тезиса на икономическите теории, които обясняват изтичането на мозъци чрез асиметричната информация: приемните страни имат по-добра информация за квалификацията на мигрантите отколкото изпращащата и им осигуряват заплащане според реалната квалификация.

Третата вълна след европейската интеграция от 2007 г. преобръща съотношението push-pull. Ако преди оттласкващите фактори преобладават над привличащите, през последните години се очертава нарастване тежестта на последните: редица страни започват да привличат млади лекари или завършващи студенти с платени специализации, с комбинация от работа и езиков курс и други атрактивни оферти. Вече не само лекари търсят нови възможности, а все повече нови възможности биват предлагани на лекарите. Ако преди евроинтеграцията (не)признаването на дипломите е значителна пречка, то вече не възпрепятства свободното движение на лекарите в европейското пространство.

  Последната вълна на еврозвездите (Favell 2009, 2008) от последното десетилетие конструира и утвърждава нов модел: Еразмус мобилност – образование по медицина в европейска страна – специализация – работа. Една краткосрочна мобилност като студентски обмен леко може да прерасне в продължение на образованието в страната-членка и в трудова миграция след завършването и специализацията. Еврозвездите, както знаем, са фаворитите на ЕК, която мощно стимулира тяхната мобилност, рязко ограничавайки почти всички други видове миграция.

            

             Една миграция, два дискурса

Загуба, криза, липса, неравновесие… Щастлива миграция, удовлетвореност, признание, професионална реализация… Една миграция, два дискурса, две диагнози, две оценки. Това, което се счита за проблем, симптом или заболяване в първия дискурс, се възприема като решение от втория. Миграцията в бяло е оплаквана от едните, възхвалявана от другите.

Има малко видове миграция, разказите за които са толкова афективни и толкова контрастни.

Два дискурса за лекарската миграция

 

Противоположността на погледите поставя въпроса за инстанцията на производство на дискурсите и за тяхната легитимност. Кой е легитимният автор? Държавата възприема лекарската мобилност в травматичната гама на загубата: загуба на важен сегмент от професионалния елит; загуба на национален капитал, квантифицирана в разходите в образованието по медицина и специализациите, с които България и други износителки като Румъния се превръщат в спонсори на здравните системи на по-развитите страни-членки, изостряне на неравенствата – между регионите, между специализациите – в резултат от загубата на лекарите. Този дискурс възприема медицинския корпус в термините на инвестиции и (не)ефикасност. Повтарян до безкрайност, той свидетелства за невъзможността на държавата да осъзнае специфичния характер на лекарската мобилност. Казаното в този дискурс е предвидимо и плоско, годините не добавят нито разбиране, нито нови аргументи. Не-казаното е също толкова показателно колкото казаното. Държавата отказва, упорства в своята неспособност да прочете лекарската миграция като дискурс, като радикална критика на здравната система:

На 24 януари 2014 г. на официалната церемония по връчване на дипломите в Медицинска академия в София най-добрият дипломант заявява: „80% от младите лекари искат да се реализират в чужбина. Срамна статистика, резултат от неглижирането на здравния сектор (Kamenova et Otova 2014)[2].

 

Вторият дискурс на актьорите, на мобилните лекари, възприема миграцията като ‘връщане към себе си’, към високото в професията. Отдалечаването лекари – пациенти в родината се усеща и усилва от двете страни на отношението: недоверие и нараснала чувствителност към лекарските грешки от страна на пациентите и медиите; фрустрация от липсата на респект и признание на високоотговорния им труд от страна на лекарите. Сближаването на отношението лекари – пациенти в миграция, увеличеното доверие, уважение и признание са мощни привличащи фактори.

 

           Една миграция, два парадокса

Авторовите предпочитания към парадоксите като най-адекватна концептуализация на разминаванията между политиките и стратегиите на актьорите, между политическите режими и управлението на мобилните мозъци, са приложими и по отношение на лекарската мобилност. Ще откроя два.

            Затворена страна – мобилни лекари. Комунизмът създава първия парадокс. Той затваря мобилността за огромното мнозинство граждани, но я открехва за избрани категории специалисти, сред които и лекарите.

Вторият парадокс е по-интересен от теоретична гледна точка и се отнася до динамиката на съотношението миграция – мобилност. Примерът ‘лекарка – писателка – артист’ илюстрира мобилността: след престой в две североафрикански страни, лекарката се връща окончателно в България. Примерът ‘от номенклатурата към дисидентството’ илюстрира миграцията – масово желания, но рядко успешно реализиран сценарий на трансформация на мобилността в миграция. И двата случая са типични, но първият изразява правилото, вторият – изключението.

Катрин дьо Венден аргументира, че колкото по-затворени са границите, толкова повече мигрантите са склонни да усядат; колкото по-пропускливи са границите, толкова повече мигрантите предпочитат циркулацията и мобилността (Withol de Wenden 1999). Тази интересна зависимост не е валидна за комунизма, по-затворен и от ‘крепостта Европа’, но при който мобилността – и на лекарите, и на другите мобилни мозъци – преобладава над миграцията.

 

Ще посоча само два от аргументите за това интересно разминаване между миграционна теория и миграционен феномен. Първият е експроприацията на миграционните избори от комунистическата държава; вторият е изключително ефикасната политика на управление на границите, надзор и наказание, безкомпромисен контрол върху мобилността далеч отвъд границите.

 

            Мобилният лекар – млад, мъж, софиянец

Портретът от заглавието няма универсална валидност, фигурите на мобилните лекари са по-комплексни, нюансирани и диверсифицирани. Този провокативен портрет има за цел да акцентира върху съществени разминавания между характеристиките на медицинския корпус и тези на мобилните лекари. И медицинската миграция илюстрира основната теза на книгата колко специфични, защото самоселекционирани, са мигрантите.

Най-съществени са разминаванията в джендър и възрастов аспект. Лекарската професия в България се характеризира с изявена феминизация: 55.6% от българските лекари са жени, мъжете са едва 44.3%. В същото време портретът на мобилните лекари е по-класически и мъжете преобладават –53% (Захариев 2012).

 

Разминавания между феминизацията на медицинския корпус

и преобладаването на мъжете в лекарската миграция

 

 

Още по-значителни са разминаванията по отношение на възрастта. Пред последните години динамично се разгръща тенденцията на миграция на ниво дипломираните лекари: 55% от новите лекари имат намерение да имигрират спрямо 37% от практикуващите лекари (Moutafova 2011). Политически, а не демографски, е най-мощният катализатор на тези тенденция – европейската интеграция.

Медицинските академии са истински инкубатори на емиграция, машини за експорт на лекари. Медицинската академия в София чупи рекордите със свърхпроизводството на (намерения за) емиграция, желание за която декларира всеки втори от нейните възпитаници.

 

Намерения за емиграция на възпитаниците на медицинските академии

София 41,4 %
Варна 20,0 %
Плевен 14,6 %
Пловдив 11,0 %

Източник : Захариев 2012

 

Възраст и град се вплитат в производството на географията на лекарската емиграция. Трите най-големи градове – София, Пловдив, Варна – концентрират повече от половината от лекарите в страната. Миграцията следва същата териториална логика. Същите урбанистични центрове произвеждат най-мощната емиграция както поради големия резервоар лекари, така и поради втория съществен фактор – медицинските академии. Най-големите градове са и най-важните университетски центрове, а техните възпитаници са най-нетърпеливи и активни в миграционните проекти.

Миграцията варира съществено според специализацията, която е един от ключовите pull фактори: най-търсена е общата и вътрешна медицина, анестезиологията, гинекологията и педиатрията (Захариев 2012). Търсенето на отделните специалности силно варира и според приемните страни.

Лекарската емиграция е европейска, петте топ дестинации са в ЕС, водещи са Великобритания и Германия, следвани от Франция, Испания и Ирландия.

 

Топ дестинации на лекарската емиграция

Източник на данните за дестинациите: Захариев 2012.

Медицинският корпус наброява 32 000 лекари (Захариев 2012), което поставя България над средното европейско равнище (Petrova 2012).[3] Счита се, че ежегодно емигрират около 500 лекари. Тези цифри са широко разпространени и дискутирани, но те трябва да се четат внимателно, защото се базират на удостоверенията, издавани от Лекарския съюз и изразяват миграционно намерение, но не непременно неговата реализация. Теренът идентифицира случай на семейство лекари, които замислят и подготвят миграционен проект, но нови възможности в България оказват задържащо влияние. Интервюираните неемигрирали лекари бяха удовлетворени от отказа от емиграция, от възхода на професионалната реализация в България.

 

           Актьори и система

Актьори или система е теоретична дилема, пред която се изправят изследванията на всички видове миграция. Множество данни и анализи доказват значението на структурните фактори и потвърждават заключението за миграционната двойка България/Румъния – Франция (Krasteva et Vasilcu 2014). Собствената ми теоретична перспектива гравитира около противоположния полюс, избягва лесните, но толкова разпространени обяснения, очертавайки как актьорите успяват да избегнат детерминизмите и ограниченията на системите. Деспина Василку доказва, че в противовес на прогнозите и очакванията, европейското разширяване от 2007 г. не произвежда нова вълна лекарска миграция (Vasilcu 2014). Пътищата на лекарите следват по-малко географията на нишите на здравната система, нейните дефицити и потребности, и успяват повече да реализират индивидуалните миграционни проекти. Най-остра и във Франция – както в България и Румъния – е потребността от лекари в селските райони, докато лекарската миграция е най-концентрирана в градските: „94.5% от имигриралите лекари практикуват в градска среда, в болници или частни клиники, докато само 5.5% – в лекарски кабинети в селските райони” (Vasilcu 2014).

Легендарна изглежда мощта на агенциите за набиране на персонал, които откриват нови миграционни хоризонти пред медиците, които привличат най-вече младите лекари, но и утвърдени специалисти с атрактивни оферти. Те са илюстрация на трансформирането на логиката push-pull в pull-push, в атрактивност, която предхожда миграционния проект, и с успешна маркетингова стратегия го създава, формира и насочва. Тази легендарна мощ, разглеждаща лекарската миграция през призмата на маркетингови стратегии, би била обещаваща тема за бъдещи изследвания. Настоящето показва, че тази мощ е повече медийна и въобразена отколкото реална, че едва 10% от мобилните лекари прибягват до нея (Vasilcu 2014), докато за огромното мнозинство изборът е индивидуален и семеен.

           

            Фигури на лекарската мобилност

Мобилни с миграционен проект

Д-р НМ е лекар в столична болница. Нейният съпруг е емигрирал във Франция по професионални причини. Д-р НМ има желание да го следва, без да прекъсва работата си като лекар – цел, която се оказва трудна. Тя работи цяла година доброволно във френска болница, колегите оценяват нейната компетентност и всеотдайност, без да я компенсират финансово. Д-р НМ има специфична високотехнологична специализация и постовете се оказват редки. В момента на интервюто тя се беше върнала в София и беше започнала отново работа в болницата след дълъг неплатен отпуск. В непрестанна телефонна връзка със сина и съпруга във Франция – съпругът звънна по телефона по време на интервюто, тя се опитва отдалеч да мениджира домакинството. Д-р НМ се възползва от това временно професионално завръщане, за да премисли и по-добре да подготви професионалната си емиграция.

Д-р НМ илюстрира няколко особености на прехода от мобилност към миграция:

  • Лекарската миграция е професионална, но нейният двигател може да е личен и семеен;
  • Миграцията не е еднократен акт, а може да бъде предхождана от дълъг период на мобилност, на последователна работа и в болница в родната страна, и в болница в приемната страна.
  • Миграционният проект трябва да преодолява множество пречки.

Кой е моментът, когато мобилността се трансформира в миграция? Каква продължителност катализира прехода от първата към втората? Все още няма задълбочени изследвания, но наблюденията на директорите на болници биха могли да се интерпретират в смисъл, че кратките престои до една година са важен, но и тривиален, елемент от професионалния живот на мобилните лекари. Вероятността от трансформиране на мобилността в миграция се появява и нараства значително за престои, надвишаващи една година.

 

 

По-добро заплащане, но малка клиника или по-малко привлекателна заплата, но голяма болница – това е типичната дилема на лекари, циркулиращи между България и западни страни в търсене на оптимално решение. Тази фигура се илюстрира от портрета ‘между две’. Тази фигура е завършеният компаративист: във всеки момент д-р БС сравнява всеки аспект на лекарската професия в България и зад граница: престижа и репутацията, отношението пациенти – лекари, технологиите и методите, квалификациите, удовлетвореността.

Именно защото непрестанно сравняват, те знаят, че няма идеално решение, но – за разлика от мобилните без миграционен проект – са склонни да търсят оптималното в миграцията.

 

Мобилни без миграционен проект

Никога не съм мислила да емигрирам във Франция. Отидох там, за да развия тук [моята сфера]…“ Д-р БС завежда високотехнологично отделение в голяма болница в София. Тя е удовлетворена от професионалната си кариера, горда от работата си и от изключително високата репутация на нейното отделение, доволна от професионалните избори, които е направила – две специализации в чуждестранни болници, за да усвои нови методи, и възходяща кариера в България.

Д-р КД е още по-мобилна и именното мобилностите белязват всеки етап от кариерата й: „Защитих дисертация в Русия, което ми позволи едновременно да работя с много големи професионалисти и да получа специализация. След завръщането си в България продължих да търся стипендии и успях да получа една за Израел. Друга голяма специализация в Лондон по темата на моя втори докторат… после научих нов иновативен метод в Лозана. Другият голям шанс, който получих, е Европейската асоциация по…. – тя предлага една специализация годишно и успях да я получа. Между 2000 и 2002 написах и защитих докторат в Германия. Върнах се в България с този докторат, който много ме обогати, защото има много малко специалисти в областта. Реших да сменя болницата, за да премина в университетска болница, която предлага по-големи възможности, в момента съм в процес н хабилитация…“.

Тези разкази илюстрират типичната фигура на мобилния лекар без миграционен проект. Тази фигура се характеризира с четири позитивни характеристики:

  • Континуитет в кариерата, липса на прекъсвания, мобилността е само етап в единното и възходящо професионално развитие;
  • Оценностяване на мобилния капитал като ресурс за професионално развитие в родната страна;
  • Голяма удовлетвореност едновременно от мобилността, и от професионалната реализация в България;
  • Съчетание и допълнителност на най-доброто ‘тук’ и ‘там’.

Д-р КД представлява случая на допълнителност между континуитет в кариерата и мобилност, където мобилността белязва и ускорява етапите в професионалното развитие. Новите методи, престижните стипендии, докторати в реномирани университети са оценностени в кариерата. Мобилността се кристализира в мобилен капитал.

Тази фигура е сред най-успешните в кариерно отношение. Блестящ франкофон, д-р ПВ е директор на голяма болница в София. Била му е присъдена стипендия на френското правителство за едногодишна специализация. Тази специализация му позволява да навлезе в нова област, която след това развива в България, като създава специализирано отделение в своята болница. Втора стипендия в Германия му позволява да задълбочи тази експертиза. Д-р ПВ никога не е разсъждавал върху перспективата за емиграция, но цени всички форми на мобилност и практикува много от тях. Счита научните конгреси като ключови, за да филтрира огромната информация и за да се впише в международни мрежи. Свързва медицина и франкофония и се инвестира в динамизирането на специализирана франкофонска асоциация. Търси чуждестранни инвеститори, за да построи нова болница в София. Мобилността присъства в многобройни измерения на неговата дейност като лекар и мениджър, без никога да се е стремил да я превърне в миграция.

Д-р ЛА е млад лекар, изключително доволна от новия си пост в частна специализирана клиника. Тя е ентусиазирана от първата си специализация във Франция благодарение на френското посолство в София. Тя не възнамерява да превърне мобилността в миграция, не вижда смисъл и интерес, всичките й аргументи са в противоположната посока: съпругът й също е лекар с хубав пост, семейството и приятелите са тук. На този етап от кариерата си д-р ЛА се стреми да учи и се усъвършенства. И подчертава, че научава много и от колегите си в София, и от колегите си в Париж.

В България има още много ниши, много работа за свършване, много за постигане. При моето завръщане от Лондон създадох специализиран център, единствен в страната… Пациентите са много доволни“. Трогнат, д-р МП ми показва детска рисунка: „На д-р МП от Валя“. В самото начало на промените д-р МП работи десет месеца в една европейска столица. Професионалната полза е безспорна: „специализирах в …., това беше голяма крака напред, прочетох огромно количество статии, нямах никакви ежедневни проблеми…“, но човешката не е синхронна: „Всичко, за което мечтаех в чужбина – апартамент, вила, кола – вече го имах в България. И най-вече приятелите и работата, която обичам“. Д-р МП решава да се върне, заедно със спестяванията си и средствата от продажба на парче земя, създава частен здравен център, продължавайки да работи в същото време в престижната столична болница. Той е едновременно лекар и предприемач, обича „ и да помага, но и да печели“. Тази двойнствена идентичност основава неговата удовлевореноост: в чужбина е бил просто лекар; тук е и уважаван лекар, и успешен предприемач.

 

 

Д-р МП успява да трансформира мобилния капитал във финансов, за да си отвори нови професионални перспективи. Неговият път пресича един от парадоксите на посткомунистическата   система на здравеопазване – процъфтяването на частни клиники. „Техният брой надминава средните европейски стойности и много от тях са проблематични от гледна точка на равновесията в системата на здравеопазване“, коментира директор на голяма държавна болница. От гледна точка на предприемчивите лекари обаче частната собственост открива ново пространство за предприeмачески инициативи и носи ново признание.

 

‘Second life’

Д-р ДМ е сияеща, удовлетворена, щастлива. Интервюто се провежда в едно от новите стилни и популярни парижки кафета, напълно в духа на нейния вкус към разнообразието и динамиката. Д-р ДМ е стоматолог с дълга и успешна кариера в България, с още по-дълъг списък от пациенти, за които тя все още си спомня. Те са и нейното единствено съжаление. Всичко е било почти като в най-добрия свят, но д-р ДМ започнала да чувства известна рутина, дефицит на нови предизвикателства. Нейният дух на откривател и победител има нужда от нови хоризонти. Франкофонията й я тласка да ги потърси във Франция, срещам я в Париж, пълна с енергия и виталност, удовлетворена от своя миграционен проект.

Пътят и мотивацията на д-р ВС е почти противоположен – липсата на признание и на видими резултати от изследванията го тласкат да търси реализация в чужбина. Работи дълго време в една от престижните софийски болници. Голям международен проект първоначално го ентусиазира с иновативната тема и стимулиращия екип, после го фрустрира с разминаването между научните резултатите и здравната политика. Проектът формулира важни препоръки, които биват приложени от западните страни с видими резултати, но биват напълно игнорирани от българските здравни власти. Ако първият елемент на фрустрацията е свързан с липса на отговорна и иновативна здравна политика, вторият е психологически и отпраща към липсата на признание – участието му в големия международен проект се оценява не в меритократични термини, а като лична амбиция. Д-р БС лекува тази фрустрация чрез мобилността: първо, сменя болницата и преминава в частна клиника, второ, сменя държавата. Осъществява първи престой във Франция, който затвърждава идеята за миграционен проект. Разговаряме по време на краткото му завръщане в България, докато очаква ново интервю за работа във Франция. То се оказа успешно и д-р ВС направи крачката от мобилност към миграция.

Д-р ВС олицетворява една типична фигура, според някои – най-типичната. Проф. Николай Петров, президент на Асоциацията на анестезиолозите и член на множество международни организации, ‘Лекар N 1’ за 2012 г. е категоричен: „главната причина за заминаването на лекарите е липсата на удовлетвореност, на признание и на гаранции за развитие. Това е на първо място, парите идват след това.“[4]

Третият случай на втора миграция се илюстрира от ливански лекар, който след като следва и практикува медицина в България, мигрира повторно в малък френски град със съпругата си – също имигрантка в България.

Тези случаи илюстрират миграцията на зряла възраст, миграцията като втори професионален живот. Факторите, които тласкат опитни лекари да опитат ново начало, варират широко от търсенето на нови предизвикателства и хоризонти до фрустрацията от липсата на признание и до миграцията на лекари-имигранти в България към нови европейски дестинации.

 

 

 

Новите европейци

Срещам д-р ПП по време на първата му седмица в Париж, изключително доволен от новия хоризонт, както и от предишния си професионален опит. Д-р ПП е много млад, тъкмо започващ работа на първия си пост с непълно работно време във френската столица. Д-р ПП идва във Франция в рамките на студентски обмен, после остава в университета в Южна Франция, където оценява и качеството на образованието, и качеството на живот. След дипломирането започва работа по заместване и в града, и в региона. Д-р ПП е уверен и усмихнат, кариерата му се развива меко и възходящо, Франция му харесва, не прекъсва и връзките си с България. Гледа на бъдещето с доверие и оптимизъм.

 

 

 

Д-р ПП е представител на това ново поколение лекари, които наричам ‘новите европейци’. Те са поколението на европейската интеграция, чието начало на кариерата съвпада и се ускорява от свободното движение на хора. Целият професионален и личен живот е пред тях и те го мислят в термините на динамизма и мобилността. Те са еврозвездите (Fawell 2008) – компетентни, мобилни и успешни, фаворитите и на европейските институции, и на приемните страни.

 

Други фигури на лекарската мобилност като завръщащите се и транснационалните ще бъдат анализирани в следващата глава като част от фигурите на мобилните българи.

 

Повече мобилност – най-доброто лекарство срещу емиграцията

 

Лекарите трябва да бъдат мобилни. Те трябва да принадлежат не на една страна, а на целия свят (д-р КД)

Няма невъзможни неща. Когато силно се стремим, успяваме. Това не е легенда. Трябва просто силно да желаем едно нещо и тогава го получаваме (д-р КД)

Мобилността е шанс за България и за българите. Трябва много да се пътува, защото когато хората се върнат, те стават по-взискателни и изискващи, както и по-мъдри. Мобилността не трябва да бъде ограничавана чрез административни мерки, тя трябва да бъде стимулирана. Един човек е щастлив там, където се реализира. Аз съм за мобилността (д-р МЖ)

Тези мисли на мобилни лекари картографират полето на медицинската мобилност, където се смесват глобализация, демократизация, проекти на професионална реализация и персонално развитие. Бих резюмирала лекарската мобилност в четири големи тенденции:

  • неизбежно увеличаване на миграционните потоци в ситуация на все по-глобализиран и европеизиран пазар на здравни услуги;
  • преход от стрели към спагети, диверсификация на пътищата и на миграционните проекти, динамични взаимоотношения между миграция и мобилност;
  • поява на иновативни форми на практикуване на лекарската професия в мобилност от транснационални медици;
  • утвърждаване фигурата на мобилния лекар, който сам е автор на своя миграционен проект и е способен да управлява гъвкаво и ефикасно своя мобилен капитал.

Лекарската мобилност отправя три предизвикателства към публичните политики. Първото е дефицитът на лекари в европейски контекст, който ще достигне 230 000 лекари и 155 000 зъболекари през 2020 г. Миграцията и мобилността са единствените ресурси, които могат да се противопоставят на този дефицит. Доброто управление предполага различни и адаптирани политики за миграцията и за мобилността. Целевите групи в двата случая са различни: в първия – трайно мигриралите, вече установени лекари; във втория – всички лекари – наскоро мигриралите, тези, които още не са мигрирали, но вече имат миграционен проект, практикуващите в България

Доброто управление на лекарската миграция на трайно уседналите предполага мобилизация на ресурсите на дигиталната диаспора, за да се овластяват лекарите зад граница, за да се създават и интензифицират мрежи между лекарите в България и българските лекари в чужбина.

Лекарите знаят, че това, което може да нарани или убие в голямо количество, може да лекува в малки дози. Повече мобилност е най-добрият лек срещу миграцията. Мултиплицирането на формите на мобилността – специализации, международни проекти, обмен на студенти, преподаватели, изследователи – ще донесат тези дози мобилност, които са жизненоважни за доброто здраве на българския медицински корпус като европейски корпус. Растящо множество лекари успяват да мобилизират и мобилността, и миграцията като ресурс. Очакваме от институциите да бъдат на висотата на лекарите. Защото, както ни припомня д-р КД, лекарите принадлежат на своята страна, но и на целия свят.

[1] Главата представя в съкратен вид изследванията на автора на лекарската мобилност в рамките на проекта „Висококвалифицираната женска мобилност в здравния сектор от България и Румъния към Франция“ под ръководството на проф. Деспина Василку (2012-14), както и от международната конференция „Лекари и мобилност“ (22.11.12), инициирана от автора и проведена с и в Парламента. Изследването се основава на интервюта с различни категории лекари: директорите на три големи столични болници, лекари, емигрирали във Франция, лекари, завърнали се от Франция и други страни, лекари с намерение да мигрират, мобилни лекари без намерение да мигрират, мобилни лекари, практикуващи в двете страни. По-подробно резултатите са представени в Krasteva 2014, Krasteva 2014a, Krasteva et Vasilcu 2014.

[2] Книгата е под печат и затова в този случай и в други статии от същата книга не са посочени страници.

[3] Броят на болниците – 4.6/10 000 също е по-голям от средните европейски стойности 2.62/100 000 (Petrova 2012)

[4] В чужбина лекарите не търсят пари, а признание. <http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-10-22&article=428469&gt; (10.3.2014).

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s