Граници – от обез-граничаването до конструиране на ред, чуждост, идентичности

Конструиране на граници, на ред, на чуждост

“Bordering, ordering, othering”[2] – заглавието на Хенк ван Хоутъм и Тон ван Наерсен (van Houtum and Naerssen 2002) проникновено синтезира политиката на границите (border politics). Ще откроя нейните три основни характеристики:

  • Амбицията на новото направление да изрази и да се утвърди като един от лидерите на пространствения обрат в социалните науки;
  • Решителността на изследванията на границите да преразгледат ключовите понятия власт, суверенитет, ре/де/териториализация, различие, чуждост;
  • Конструктивисткият патос на тази нова визия, в която границите загубват географската си граматика и политическа солидност и стават състезание и борба за смисъл, значение и власт.

И трите характеристики са ключови за моя анализ, разположен на пресечната точка на свръхпроизводството на граници, от една страна, и на свръхпроизводството на представи, смисли, въобразени граници, от друга. Балканите са сред местата на най- интензивна вихрушка на политиката на производство на граници, ред, чуждост.

Парадоксът на границите е, че понятието се появява в същия момент както и неговата противоположност и се утвърждава срещу една огромна вълна, истински ураган, който би трябвало напълно да ги заличи. Глобализацията – неоспоримата теоретична мода на 90-те и 10-те – описва ‘обез-граничаването’ (debordization) на света, края на териториално дефинираната власт и появата на системата-свят с нова йерархия и структура – център и периферия. Тази структура е напълно детериоториализирана, тя е икономическа, политическа и символна.

 

Световното общество, създадено от глобализацията, пресича националните граници не само икономически, но и чрез множество социални кръгове, комуникационни мрежи, пазарни отношения и начин на живот, повечето от които не са обвързани с никое специфично място (Beck 1999).

 

Пространството се свива като шагренова кожа. Географът Етиен Пиге илюстрира тази обратна еволюция като поредица от образи на земното кълбо, напомняща модерна арт инсталация – то е голямо през 1840 г., значително намалява през 1930-те след влаковете и масифицирането на корабите, свива се още повече от 30-те до 60-те години след първите полети на далечни дистанции, и става съвсем малко през 80-те с редовните и евтини полети. Какъв е образът на земното кълбо в пространственото въображение на 21 век? Материалността изчезва напълно, схемата на Пиге ни предлага само въпросителен знак ‘?’ (Piguet s.a.). Социалните науки знаят по-добре какво е било пространството, отколкото в какво то е в процес на превръщане.

Нови метафори изразяват този детериториализиран свят – флуидност, потоци, мрежи. Докато изследователите раз-плътняват света и неговите места, артистите експериментират нови форми, меко преминаващи от една в друга както в скулптурата на Жан Арп Пробуждане на форма (Evocation of a form), която определя формата като едновременно човешка, лунна, спектрална. Границите са понижени като символ на миналото. Фиксираният свят на ‘пространството на местата’ все повече бива заменен от динамичния свят на ‘пространството на потоците’ (Castells 1999).

„Кралят е мъртъв! Да живее кралят”. Новият век започва с две радикални декларации: смъртта на разстоянието и раждането на света без граници. ‘Кога’-то и ‘къде’-то на прокламирания нов свят не са случайни: през 2001 г. списание The Economist публикува Смъртта на разстоянието. Поставена е и диагноза – свят без граници, и идеологически лейбъл – революция :

 

Wifi убива разстоянието, поставяйки света в нашия джоб. Комуникационната революция е дълбоко демократична и освобождаваща, изравняваща неравновесието между голямо и малко, богати и бедни. Смъртта на разстоянието трябва да бъде приветствана и възхвалявана (Caincross 2001: 2, Цит. от Piguet s.a: 6.).

 

Симптоматично е, че проблематизацията и критиката на глобализацията не реабилитират границите, защото те споделят пространствените метафори на глобализацията, а я атакуват от други перспективи като новите неравенства на Зигмунд Бауман (1998).

Давид и Голият илюстрират разпределението на силите между изследванията на границите и глобализацията. Както в библейската история, Давид доказва, че е иновативен и витален и обосновава своята позиция с три аргумента:

  • Това, което е забележително в настоящата ситуация, не е толкова заличаването на държавните граници, колкото експлозията на нови граници – биометрични, вътрешни, функционални, времеви, граници отвъд границите, умни, символни…
  • Глобализацията преобразува света икономически посредством институциите ‘без граници’ (мултинационални корпорации, международни неправителствени организации) и глобално хармонизирани финансови техники. В този нарастващо икономизиран свят границите стават още по-необходими с влиянието им върху формирането на идентичностите. Границите едновременно ограничават и подреждат – b/ordering. Те очертават идентичностите и дефинират различието. „Материалната вписаност на границите представлява силен акт на въображение в света. Като създават сигурно ‘вътре’, границите създават мембрана или буферна зона, свързваща вътре и вън по специфичен начин, проектираща върху пространството въображението за една по-широка, всеобхващаща реалност” (Houtum, Kransch, Zierhofer, 2005, цит. по Paasi 1996: 3).
  • Третият аргумент е оригинален със своята авто-референциалност – границите съществуват, защото съществуват изследвания на границите: „нарастващият академичен интерес към границите подсказва, че те твърдо съществуват в изследователския дневен ред” (Paassi 2005: 24).

 

AK_MM-PP_Cover1-3

Свръхпрозводство на конструкции, смисли, интерпретации

Пространствен обрат

Глобалното замести универсалното, пространството замести времето (Therborn 2000). След краят на историята идва краят на географията (Бауман 1999).

Колкото и противоположни да са глобализацията и границите, те и двете са израз на един и същ преход – от концепцията, поставяща времето като фундамент на социалното, към концепция, акцентираща върху пространството. Тази епистемологична промяна не цели да обърне гръб на темпоралността и траенето. Нейните амбиции са насочени в други две направления: да релативизира детерминизма, вътрешноприсъщ на историцизма, и най-вече да даде шанс на контингетността (Krasteva 2004).

 

Пространственият обрат, който белязва социалните науки през 90-те години, изразява радикалния характер на този теоретичен преход и неговите амбиции да предложи активно разбиране за пространството. Пространството не е пасивно отражение на социалните и културни тенденции, а активен участник, т.е. географията е конститутивна, както и репрезантативна (Warf and Arias 2008: 8).

 

Пространството като социална конструкция е второто теоретично прозрение. Без да престава да бъде обективно, извънличностно, физически дадено, разстоянието става социален конструкт (Бауман 1999). Да бъдеш разположен в пространството придобива по-комплексен и дълбок смисъл, теоретичният фокус се поставя не толкова върху различните скали колкото върху различните активности: „Пространството се разбира едновременно като посредник и предпоставка на социалността и историчността” (Houtum, Kramsch, Zierhofer 2005: 4).

Пътят на социалните науки към пространството като социална конструкция вече е павиран от философията. В Другояче от битието или отвъд същността Еманюел Левинас формулира въпроса дали близостта е мярка на стесняващия се интервал между две точки или два сектора в пространството и дава два отговора: „Тогава терминът близост би имал относителен смисъл. Неговият абсолютен и истински смисъл предпоставя ‘човечеството’ ” (Levinas 2009: 81). Е. Левинас е представител на блестящо концептуализирания в съвременната философия преход от Евклидовата концепция за геометрично пространство към разбирането на Декарт за пространството като атрибут на нещата към феноменологията. М. Хайдегер заявява, че ние не можем да питаме какво е времето/пространството, ние можем само да питаме как времето/пространството ни се явяват.[3]

Две произведения на съвременното изкуство могат да илюстрират прехода от класическото към съвременното разбиране за пространство: прословутия ‘Балзак’ на Огюст Роден и ‘Пост-Балзак’ на Джудит Шиа. Склуптурата на Роден показва известния писател по-голям от естествен ръст, творчески гений, извисяващ се над обикновените неща. Съвременният прочит на Дж. Шиа извайва робата на писателя без човека вътре в нея. В първия случай ние наблюдаваме пълнота, във втория празнота, виждаме контурите на нищото. Оригиналната експресивност на Роден ни провокира да се възхищаваме или да отхвърляме[4], празното палто на Шиа очаква от нас да продължим работата на артиста, да изпълним робата, да изобретим съдържанието. Поради множеството зрителски гледни точки, съдържанията ще бъдат легион.

Пространството все повече напуска вторичната роля на пасивно място, в което да се разположи произведението на изкуството. То започва да свири първа цигулка. Тази нова роля е заявена в дефиницията ‘работа in situ’ – ключ към творчеството на Даниел Бюрен: “произведението на изкуството се ражда в пространството, в което се вписва.”[5] В музея произведенията са изложени, създаването им се разгръща в паралелното пространство на ателието. Отношенията между произведение и музей могат да бъдат напрегнати, посланията на едните и другия – противоречиви. Д. Бюрен обръща това отношение: и замисълът, и осъществяването на произведението са дедуцирани и реализирани на мястото на експозицията, вдъхновени от мястото, хармонизирани с мястото, неразривно свързани с мястото. Радикален жест потвърждава първенството на мястото: произведението съществува само в мястото и се разрушава, когато трябва да го освободи.

Конструирането на пространството има висок политически залог. З. Бауман живописно го назовава ‘битката на картите’. Ако преди картите са отразявали и описвали формата на територията, сега територията трябва да стане отражение на картата и да достигне нейната подреденост и интелигибилност. Целта не е чертането на елегантни, унифицирани и унифициращи карти на държавната територия, а физическо преоформяне на пространството по модела на картите, не „съвършено нанасяне на картата на несъвършенствата на територията, а налагането върху територията на такава степен на съвършенство, която до този момент е била постигана само върху чертожната дъска” (Бауман 1999: 57). Архитектурни утопии като La ville radieuse на Корбюзие разгръщат идеята за един съвършен, подреден, ‘логичен’ град, чужд на хаоса, спонтанността и объркаността, подчинен на диктаторския План.[6]

Политическият прочит на конструираността на пространството ефектно е формулиран от Бил Клинтън, който заявява, че за първи път е престанала да съществува разлика между външна и вътрешна политика. Заличават се границите между ‘вътре’ и ‘вън’, ‘тук’ и ‘там’, ‘близо’ и ‘далеч’, сигурност и несигурност (Бауман 1999). Политика, технология, иновация са главните създатели на това конструирано пространство: „Пространството … е изобретено, а не е дадено от Бога; изкуствено, а не естествено, опосредено от хардуеър, а не непосредствено; рационализирано, а не комунитаризирано; национално, а не локално” ( Luke 1996: 123 цит. по Бауман 1999: 37-38).

Пространството, силно натоварено с клъстер понятия от тежката артилерия на политическите науки – политика, гражданственост, власт, политически идентичности – изкристализира в друго понятие, набиращо теоретична сила извън своята първоначална дисциплинарна белязаност от география – територия: „Политическа медиация на пространството, територия означава модалностите, според които политическите идентичности се проявяват в пространството под формата на обхвата на властта и на гражданствеността“ (Lamizet 2013: 41). Класическото разбиране за пространство е ясно дефинирано в термините на географията и политиката, конструктивисткото е отворено за множество съдържания. Етиен Пиге чете пространството през социалните неравенства:

 

Пространството не се свива по един и същи начин за всички. По отношение на миграциите всичко зависи от това кой сте вие. За университетския преподавател и компютърния експерт границите по отношение на миграцията извън ЕС ще се заличат и ще им позволят незабавно да се установят в Швейцария заедно със семействата. За търсещия убежище същите тези граници-бариери ще останат вероятно непреодолими. Кабаретната танцьорка от Източна Европа може да работи в Швейцария, но само за осем месеца, без нито един член на семейството си, дори детето си и без надежда, че някой ден може да получи друга работа извън тази, твърде специфична, за която има издадено разрешение (Piguet s.a.: 8).

 

Социалната конструкция на пространството прави невалидни някои класически закони като този на Равенщайн от края на XIX век, според който броят на мигрантите намалява с разстоянието (Piguet s.a.). Обяснителната тежест на пространството е понижена. Близостта/дистанцията не са толкова пространствени променливи при обяснението на социалните процеси, те самите могат да бъдат обяснени единствено чрез социални фактори. Локализацията и географското разпределение на социални групи като бежанците стават изключително функция на правителствените политики и стратегиите на индивидите. Релевантните понятия са не близост/отдалеченост, а политически регулираната затвореност и социално дефинираните неравенства: “Тази география е също география на неравенствата в света” (Piguet s.a: 8).

 

Концептуализации на границите

Границите са преди всичкo интелектуално и морално дело.

Regy Debray. Eloge des frontieres.

Paris: Gallimard, 2010: 16

 

Изследванията на границите „никнат като гъби навсякъде по света”, според живописния израз на А. Паази (2005: 667). Пространственият обрат произвежда не само нов фокус и обяснения, но и нови изследователски полета. Неговата видимост и институционализация най-ярко се изразяват в новото и бурно развиващо се направление на изследванията на границите. Тук наблюдаваме парадокса, че колкото по-нерелевантни са границите в международните отношения, толкова по-интензивни стават изследванията върху тях. Границите биват понижени в Западна и Централна Европа “от causae belli до дразнещи малки препятствия” (Anderson 2010: 233). Повечето публикации преди 60-те години, заключава М. Андерсън, “се отнасят до ситуации и събития, чиито обяснителните аргументи вече не са адекватни на съвременните дебати” (Anderson 2010: 233).

Нови, но амбициозни, изследванията на границите се утвърждават като пълноценно направление, екипирано с всички атрибути на научната институционализация:

  • Асоциацията на изследванията на границите, създадена през 1976 г., включва членове от социалните науки от целия свят;
  • Списанието за изследвания на границите, започнало да излиза през 1986 г., има вече респектиращо четвъртвековно минало и предлага теоретична трибуна за разнообразни подходи, теории, емпирични изследвания. Значително постижение на изследванията на границите е истинската мулти- и интердисциплинарност: 40 дисциплини са представени на страниците на списанието, като водеща са икономиката, политологията, социологията и географията на четвърто място (Pisani, Reyes, Garcia 2009).
  • Артикулирането на границите на впечатляващ списък от проблеми, оформящи четири клъстера около основните измерения – политическо, икономическо, културно, регионално[7]. Граници се асоциират с толкова различни въпроси като познание, социални и колективни идентичности, преброяване, културен капитал, културна принадлежност, расови и етнически групи, позициониране, групови права, имиграция и мн.др. (Lamon and Molnar 2022, цит от Houtum, Kramsch and Zierhofer 2005).

Три концепции картографират сцената на изследванията на границите. Първата – в диахронен и теоретичен план – дефинира границите като конкретен емпиричен феномен; втората насочва фокуса към конструкцията, употребите и смисъла: : “това, което има значение, са функциите и процесите, а не толкова формата и локализацията” (Paasi 2005: 664); третата е по-абстрактна и разглежда границите като рамката, която единствено може да огради реда от хаоса и която е основата на всяка дефиниция: „Богът Термин застава като пазач на входа на света. Самоограничаването – това е условието за влизането“ (Feurbach 1839 цит по Debray 2010: 7). Първата визия мобилизира силния аргумент, че „всеки съюз, който не обхваща целия свят, изисква диференциация спрямо околната среда и следователно се характеризира като всяка система и организация посредством своите граници” (Hassner 2002: 41, цит от Andreev 2004: 379). То изглежда като реален проблем и структурни условия, които определят същността на границите (Andreev 2004). Този нов подход набляга на социалните практики, наративите, символизма. Двата подхода – позитивистки и постпозитивистки[8] – имат различни теоретични предпочитания: обективни маркери в първия случай и представи, дискурсивни продукции и гранични процеси във втория.

Обективността не е премахната, но избледнява като картината на Сол ЛеВит ‘Обективност”, където първоначално тя е видима и подчертана, на всяка стъпка избледнява, за да стане накрая смътна и отдалечена.

Всяка концепция има специфична политическа и историческа темпоралност. А. Паази очертава геополитическия контекст, в който се коренят тези интерпретации, както и техните политически импликации. Идеята за фиксирани граници е теоретичният превод на света, ‘фиксиран’ от Студената война. Конструктивисткият подход се отнася към глобализиращия се свят след Студената война, който почти удвои броя на държавите и създаде регионална интеграция и блокове като ЕС, НАФТА и други. Теоретичните амбиции също са различни. Всяка граница е уникална, счита първата концепция, която цени емпиричните изследвания. Вторият подход е изкусен от концептуализациите и двустранната игра между концептуализации и абстракции.

И двата подхода споделят разбирането на Макс Вебер за границите не просто като демаркационни линии между държавите, а като истински политически институции. И двата подхода са добре екипирани, макар и по различен начин, за да приложат и развият Веберовото разбиране.

Вдъхновен от постмодерната епистемология, А. Паази обяснява различията между двете перспективи чрез дойния смисъл на място/локализация: локализация на границите, но и локализация на биографиите на изследователите на границите[9], разграничавайки две поколения в развитието на изследванията на границите (Paasi 2005). Това е много видно в балканските изследвания, фокусирани, дори обсебени от обективността по време на комунизма. Конструктивистката парадигма става интелектуална мода едва след демократичните промени и нарасналата академична мобилност. Бестселърът на Мария Тодорова Imagining the Balkans е ярък пример на постсруктуралисткия подход.

Резюмирайки отместването на границата от границата, А. Паази синтезира научните постиженията в сложната интерпретация на границите като:

 

…не просто гранични линии в ‘гранични региони’. Граници има не само в граничните области, но и в социални практики и дискурси навсякъде в обществото; те са импрегнирани със социална власт и се проявяват не само в политиката, но и в икономиката, културата, образованието/социализацията и управлението. Границите са част от материалните и дискурсивни практики/процеси, чрез които териториалностите на обществото са произведени и възпроизведени (Paasi 2005: 669).

 

Новата постструктуралистка и постмодерна концепция критикува обективисткия уклон на традиционния подход като „идеологически дискурс или средство за създаване на ‘нормалност’, а не на истинско поле на научно изследване” (Tamminen 2004: 402). Постструктуралисткият критичен подход не разглежда пространствените локализации като реалност сама по себе си.

 

Те считат, че е по-интересно да се анализират геополитическите практики. Как различните пространства и територии дават смисъл в мрежата на власт и знание? Как ‘географските реалности’ са конструирани и мобилизирани в различни политически игри и посредством многобройни дискурсивни практики като наративите за националния произход или документите върху национална сигурност (Tamminen 2004: 402).

 

Третата концепция се вписва в логиката на синтезата на Хегел: той иронизира и критикува деконструктивизма, не за да се върне към обективизма, а за да аргументира границите като условието sine qua non, без което не можем да мислим дефинициите, държавите, идентичностите. Днес всичко престижно и атрактивно е ‘без граници’ – от лекари до репортери, от бизнесмени до футболисти. „Утре и митничарите ще бъдат ‘без граници’ “ (Debray 2010: 12). Именно с критика на ‘мантрата детериториализация’ – ‘тази люлка за възрастни разглезени деца’ – започва третата визия:

 

Една глупава идея очарова Запада: човечеството, което върви все по-зле, би било по-добре без граници. Погледнете Берлин. Имаше стена, сега няма. Като доказателство Интернет, фискалните оазиси, кибератаките, вулканичните облаци и парниковият ефект са на път да изпратят демодираните бариери в екомузея…(Debray 2010: 11).

 

В тази критична перспектива обезграничаването е схванато негативно в съвкупността на четири характеристики: глобализиращ икономизъм, техницизъм, абсолютизъм, империализъм …(Debray 2010: 80-82). Амбицията на тази трета концепция не е по-малка от теоретичното самочувствие на първите две. Тя бива резюмирана в заглавието на книгата на Режи Дебре Възхвала на границите и аргументирана с тежка артилерия аргументи, от които ще откроя групи.

Първата група аргументи е да се затвори или поне намали ножицата между концептуализациите и политиките, между „това, което считаме за желателно, и това, което е; между това, което се говори в Университетския интернационал… и това, което разтърсва планетарната арена…“. (Debray 2010: 20). Втората група аргументи са свързани със символната мощ на границите, които очертават пространствата на принадлежност, митове и афекти: „Народът е население плюс контури и разказвачи. Въпрос на митове и форма. Необходими са легенда и форма“ …(Debray 2010: 63). Третата група започва с философската рефлексия върху границата като конститутивно разделяне, за да достигне до политическата нормативност на ‘правото на граница’. „Как да се внесе ред в хаоса? Как да се конфигурира място от неясен терен? Като се очертае линия. Като се раздели едно вътре и едно вън“ (Debray 2010: 25). Дори ако днес противниците на границите ги мислят като политически некоректни и морално антипатични, разделянето е основополагашо и фундаментално: от Бог, който разделя светлината от мрака и земята от водата до вечните опозиции ин/ян, мъжко/женско, ляво/дясно, профанно/сакрално. Режи Дебре резюмира своята концепцията за неизбежността и необходимостта на границата: „ако няма граници, които да са завинаги, винаги има една крайна граница“ (Debray 2010: 45-46). Ако границата е рамка и основополагане на света, няма как този основополагащ принцип да не намери политически израз и Режи Дебре го формулира като ‘право на граници ’, като засилва максимално нормативно-политическото послание: „Право? Не, дълг за граница. При това спешно“ (Debray 2010: 96).

Не можем да не оценим теоретичния проект на изследванията на границите, целящ не само да изследва нови територии и да погледне на пространството, териториалността и границите в нова светлина, но и да атакува концептуалните йерархии на социалните науки, за да ги децентрира, пренареди и прекартографира:

 

Границите бяха мобилизирани като стратегия от учените, целящи да дестабилизират категории като класа, раса и джендър в името на нови културни и пространствени политики, ориентирани към множествеността и различието (Houtum, Kramsch, Zierhofer 2005: 4).

 

Експлозия на границите

Borders, boundaries, frontiers – изобилието от понятия илюстрира мултиплицирането и диверсифицирането на границите и на теоретичните инструменти за тяхната проблематизация и анализ. Две цели ръководят новото поле: изковаване на нови понятия и подходи, от една страна, и децентриране, дестабилизиране на съществуващи понятия, от друга.

Твърди’ – ‘меки’ граници е основната опозиция, структурираща типологията на границите. Тя се отнася до разграничението между новата вестфалска държава и новата средновековната империя. В първия случай границите са високи и фиксирани, има висока степен на социално-икономическа и културна хомогенност и един тип гражданство. В нео-средновековната империя[10], границите са меки флуктуиращи зони, в които продължават съвместно да съществуват социално-икономически различия и културни идентичности, има взаимно проникване на различните видове политически единици и разнообразни типове гражданство с различна палитра от права и задължения (Andreev 2004).

Концептуализацията на границите следва три различни линии: първата се интересува от новите видове граници като Шенген (Hayrynen 2009); втората примирява пространството и времето във ‘времевите граници’ (Palang, Semm, Versstraete 2009), третата набляга на появата на технологично конструирани граници като биометричните. Биометричната граница концентрира огромен символен потенциал и предизвиква въображението, представите, образите. Тя има успешна арт кариера като главен ‘персонаж’ във филми (Children of men), романи (Surveillance), танцови постановки (A cure for surveillance) (Duran 2010).

Шенгенските граници и еврозоната са интересни случаи на нови граници, пресичащи линиите на традиционните. Шенгенските граници са европейска инициатива, но която не съвпада с Европейския съюз: някои държави-членки са изключени – Великобритания, Ирландия, Румъния и България[11], докато не-членки като Норвегия, Исландия и Швейцария са включени. „Всяка от тези граници функционира по различен начин, така че не се получава съответствието на законодателни, икономически, военни и идеологически граници, типични за държавата-нация” (Hayrynen 2009: 58). Колкото и различни да изглеждат шенгенските граници от тези на държавата-нация, те и двете споделят една фундаментална характеристика – ‘телеологичен наратив’, амбициозно идеологическо послание. В случая на Шенген това е свободата – премахването на граничната инфраструктура вътре в шенгенското пространство и модернизиране на техниките на надзор срещу външни заплахи, за да се охраняват ‘свободните’ страни.

Един от образите на граница е особено атрактивен и привлича писатели, изследователи, възбужда масовото въображение. Бестселърът на Артър Хейли Летище (1967) го представя като микрокосмос на общество, в което се смесват и взаимодействат високи технологии, управление на комплексни системи, човешка воля, решителност, силно лидерство. Последните десетилетия още повече усилват символния капитал на летището, което изоставя сферата на въображението, за да стане източник и обект на нова политика – ‘политика на летището’:

 

Малко места са толкова иконографски едновременно за възможностите и уязвимостите на съвременната глобализация като международното летище. Масовото въображение е натъпкано с образи на постмодерен хъб, който пренася на съвременния път войниците и глобалните номади, които философът Питър Слотердайк и архитектът Рем Колхас назоваха кинетични елити. Градове в самите себе си – с всички принадлежащи институции, социални сили, политики и тревожност – летищата са едновременно изключение и парадигматични за съвременния начин на живот. Ако използваме терминологията на М. Фуко, можем да ги разберем като ‘хетеротопии’, като социални пространства, които са във връзка с други места, но така, че да неутрализират или преобърнат този набор от отношения, които те назовават, дублират или отразяват. Летищата са национални пространства, които свързват с международни пространства; те са граници, които не са на края на държавната територия. Летищата са закотвени места, които олицетворяват мобилността (Salter 2008: IX).

 

Летищата илюстрират идеята на Марк Оже за супeрмодерните ‘неместа’, в които социалните отношения са основани на мобилността вместо на фиксираността (Auge 1995, Salter 2008). Летищата като нова граница са сравнително нова теоретична инвенция и изследователите все още са разделени как да ги концептуализират и оценяват. Една интерпретация ги мисли в термините на М. Фуко и заключава, че летищата са ‘лоши новини’, защото са лаборатория за стрес, ничия земя между нацията и света, машина за надзор над тела-автомати, закарани от контролната станция до контролната държава” (Lofgren 1999: 17, цит от Salter 2008: X). Втората интерпретация е ентусиазирана относно мобилността и флуидността, в които летищата са шампиони: „Летищата станаха нов вид прекъснат град, чието огромно население, измерено с годишния пътнически поток, е временно, целенасочено и в голямата си част щастливо. Най-важното е, че летищата са места на добрите новини” (Ballard 1997, quoted in Salter 2008: IX).

 

Експлозия на значенията на границите

Какво означава граница? Сред разнообразието от отговори пет са централни:

  • Смърт е най-страшното и най-видимо последствие от границите. Африканци в Средиземно море, мексиканци на мексиканско-американската граница, жертвите от пресичането на границите са многобройни и нарастващи. Причините и географията им са скрупульозно картографирани в публикацията на представителната френска неправителствена организация MigrEurope. Ще цитирам само един факт: само на едно място – Гибралтар, и само за 3 години 3300 души са загинали само заради желанието си да пресекат една граница.
  • Вътрешноразселени лица и бежанци. Централността на границите определя класификациите. Един и същи тип мигранти, бягащи по едни и същи причини, са класифицирани различно според тяхната (не)способност да пресекат границите: бежанците са тези, които успяват, вътрешноразселените лица – тези, които не успяват.[12] Подобно на първите, и те напускат местата, където живеят, за да се спасят от войни, етническо прочистване, насилие, но, за разлика от първите, са блокирани в територията на държавата.
  • Бизнес. Граничната икономика просперира. Тя приема разнообразие от форми, и нелегални – трафик на хора, черна борса, и легални – ‘куфарна търговия’, трансгранична търговия, трудещи се, живеещи в собствената си страна и работещи в съседна.
  • Политика. Именно тя е в центъра на цялото изследване. Тук ще отбележа само мултиплицирането на граничния контрол на негранични места: той започва далеч преди границите в консулствата в страните на произход; контролът е строг и систематичен на границите, след това продължава в страната чрез редовни проверки, особено на представителите на видимите малцинства и прониква дори в ‘леглото’ – навлизане в най-интимната сфера заради проверки за фалшиви бракове, както с хумор и проникновена топлина ни разказва филмът Зелена карта.
  • Идентичности. Те винаги се определят от играта на принадлежност и изключване, идентичност и различие, Ние и Те.

 

Конструиране на граници и ред

Два потока на интерпретациите – разбирането на границите като „опространственост на идентичностите, нацията и опасностите” (Paasi 2005: 18) и вдъхновената от Фуко идея за общество, доминирано от технологията за сигурност и микрофизиката на властта, инкорпорираща социалния контрол в самия индивид, се смесват и интерферират, за да обосноват ordering – създаването на ред чрез граница – като теоретичното, политическо и гражданско ядро на изследванията на границите. B/ordering е терминът, изкован, за да утвърди тяхното единство и взаимно усилване. Ще артикулирам понятието в две нови тенденции и три интерпретации.

Първата тенденция изразява детериториализацията на границите по два различни начина: чрез отместване на границата и нейната институционализация и чрез релативизиране на границите посредством потоците, които (не) ги пресичат. Фронтекс е типична илюстрация на секуритарна политика, защитаваща позицията, че границите не са непременно на границите (Vaughan and William 2009).

Втората тенденция се отнася до преминаването на границите във високотехнологизирания глобален свят. То е толкова интензивно, че биват изковани нови понятия, за да концептуализират диверсификацията на потоците: ‘бърза география’ за потоци като телекомуникациите и ‘бавна география’ за транспортирането на стоки или потоци от мигранти и бежанци (Paasi 2005: 24).

Да се подредят интерпретациите на подреждането е мисия невъзможна, която ще атакувам чрез разграничаването на два подхода: радикална критика на нормализацията на биометрични практики, считани дотогава за изключителни; понятието е-двери, разграничаващо достъпа до пространства и сигурност, театрализация на биометрията и сигурността.

Джорджо Агамбен, виден представител на концепцията за генерализирана биометрична граница, обяснява своя отказ да пътува за САЩ поради опититите :

 

гражданите да бъдат накарани да привикнат към привидно нормални и хуманни процедури и практики, които винаги са били считани за изключителни и нехуманни. Днешните електронни възможности на държавата да контролира гражданите са били немислими в миналото. Но има един праг в контрола и манипулирането на телата, трансгресирането на който би се равнявало на следваща стъпка в това, което М. Фуко определя като постепенна анимализация на човека посредством изключително рафинирани техники. Електронното регистриране на пръстовите отпечатъци, подкожно татуиране и други подобни практики могат да бъдат локализирани отвъд този праг (Agamben 2004: 1, цит от Maguire 2010: 31).

 

В същата насока на мисли, но заместващ радикалния критицизъм с исторически обоснована и компаративиска аргументация на биометричната сигурност, Макгуайър развива идеята за поредицата е-двери, които диференцират достъпа до пространството и привилегиите и осигуряват да не допуснете никой, който не искате в определено пространство (Maguire 2011). Бракът на сигурност и биометрични технологии поражда биометричното гражданство.

Същият микс от виртуални граници, фукодианска власт и секуритарна обсесия откриваме и в оригиналната перспектива на публичните ритуали и спектакли. Нелегалната имиграция е характерен пример. Реалното пространство на нарушаването на закона е работодателят, който наема евтина мигрантска работна ръка. Това място обаче е твърде невидимо, твърде скрито, твърде неспособно да възбуди публичното въображение. Политиката е изправена пред предизвикателството да прави видими, да привлича общественото внимание, да произвежда афективност и удовлетвореност от силно и ефикасно управление. Тук се явяват границите с тяхната материалност и потенциал за въображение, готови да бъдат трансформирани в сцена на спектакъл. Миграционната политика става символна политика:

 

Имиграционните санкции са публичен спектакъл, където самите санкции стават видимо излагане на авторитарни маневри от униформени служители (De Genova 2005). Този спектакъл създава впечатлението, че държавата наистина контролира границите (Duran 2010: 221).

 

А. Паази дава друг пример за граничен спектакъл. Той се провежда редовно в граничната област между Индия и Пакистан, където „всеки ден граничните патрули организират церемония по сваляне на знамето и се държат като пауни пред своите аплодиращи национални публики (Paasi 2005: 669).

Театрализацията изразява експресивната сила на границите, тяхното двойно естетическо и емоционално измерение, интензитета на възприятията. Примерът на Паази хвърля мост от конструирането на ред (ordering) към друга ключова функция на границите – конструиране на различие (othering).

 

Конструиране на различие

Когато Фредерик Барт дефинира етническите граници, той подчертава, че културното съдържание (език, религия, етничност) има по-малко значение от отношенията Ние – Те. Именно срещата е ключова, когато Ние среща Те в конфликт, конкуренция, сътрудничество.

Конструирането на граници е конструиране на различие в три смисъла:

  • Политическите и ментални дефиниции на границите структурират политиката на идентичностите.
  • С решението какво да се включи и какво да се изключи конструирането на границите опространствява идентичността и различието, присъждайки им различен правен и политически статус: „Тези, които са вътре, имат различни възможности за действие от тези, които са вън” (Tamminen 2004: 403).
  • Конструирането на границите дефинира, но не детерминира границите. Границите имат Янусово лице, обърнато „между отвореността и затвореността, включването и изключването, страха и желанието” (Houtum, Kramsch and Zierhofer 2005: 12).

 

Свръхпроизводство на граници

Свръхпроизводство и свръхактивност, фрагментация и интеграция на територии, отваряне и затваряне на пространства, динамиката на границите е интензивна и се изразява в разнообразни, често противоречиви тенденции.

Свръхпроизводство и свръхактивност е първата двойка тенденции. Свръхпроизводството на граници е сред любимите политически дейности през миналия век. Наблюдаваме увеличаване на обхвата й и нарастване на ритъма. За едно столетие броят на държавите се утроява: от 55 в началото на ХХ век до 80 през 60-те години и до 193 днес: най-съществен е периодът след Втората световна война, когато почти 120 нови държави се появяват на световната карта като резултат от деколонизацията (95 държани), разпадането на федерации (20) и сецесионизъм (Paasi 2005). Посткомунистическият геополитически ареал се оказа особено продуктивен: 20 от 36 нови членки на ООН след 1990 г.[13] са от Централна, Източна и Югоизточна Европа.

Потенциалът за нови държави не е изчерпан: около двестата държави днес са значително по-малко от 400—600 ‘нации’, много от които се стремят към собствени държави. A. Паази засилва този аргумент и с друго наблюдение: след 1990-те виждаме малко конфликти между държавите, докато броят на вътрешните конфликти е 26 – 28 годишно (Paasi 2005). Малко изследователи се осмеляват да предсказват появата на нови държави. Кристофър счита, че настоящият потенциал за създаване на нови държави на световната сцена е от порядъка на 10-20 (Christopher 1999, цит в Paasi 2005). Границите надвишават държавите: съвременните 193 държави са разделени от повече от 300 земни граници, всяка от които има уникална история (Paasi 2005).

Европейският съюз е емблематичен пример за свръхактивност на граници: традиционните държавни граници избледняват, докато нови граници като Шенген биват конструирани. Свърхактивността намира израз и в интензивната институционализация на новите граници: Frontex – Агенция на ЕС за гранична сигурност; Eurodac – европейска база данни за пръстови отпечатъци на търсещи убежище, Eurosur – европейска система за контрол на границите. От 2005 г. Шенген[14] отговаря за това едни и същи високи стандарти за гранична сигурност да бъдат спазвани и прилагани от всички страни-членки. Фронтекс е първата агенция на ЕС, чието седалище е в нова страна-членка – Варшава, Полша. Силно е символното послание на това решение. Фронтекс отговаря за координация на мениджмънта на граничната сигурност, но разгръща и други дейности. През 2007 г. се създават Rapid Border Intervention Teams (RABIT) – специални европейски сили за бързо разгръщане на гранични охранители – с цел подпомагане на граничния контрол, особено на южните европейски гранични брегови линии. Мрежата на европейските патрули на Фронтекс започва да действа на Канарските острови през 2007 г. , докато въоръжени сили биват разгърнати на гръцко-турската граница през октимври 2010 г. Редица неправителствени организации са резервирани, че Фронтекст съдейства за прекалената секуритизация.

Втората дойка от противоположни тенденции включва интегриране на територии, ярко илюстрирано от ЕС, от една страна, и фрагментиране на малки териториални единици, от друга страна. Балканите са хиперактивни във фрагментирането на региона в малки, все по-малки териториални единици. Бивша Югославия се разпада в началото на 90-те години на пет държави и тази дезинтеграция продължава и днес със създаването на Монтенегро през 2006 г. и на Косово през 2008 г. През същата година Монтенегро става член на ООН. Химнът на страната с показателното заглавие ‘Европа’ заявява ясно и високо желанието на страната за интеграция.

Отваряне и затваряне на пространства е втората двойка от диалектиката на границите. Моите студенти не са чували термина ‘изходна виза’, те са родени и живеят в свят, където все още проблем може да бъде влизането в желана страна, но не и напускането на родната. Но изходните визи бяха премахнати в България, Китай и други страни едва преди малко повече от две десетилетия. В същия период, в който наблюдаваме отварянето на Русия, Китай, Централна и Източна Европа, виждаме затварянето на други геополитически пространства като Средиземноморието.

Обез-граничаването на държавите като следствие от глобализацията и новите модерни технологии се контрабалансира от впечатляващо диверсифициране и процъфтяване на границите.

Третата двойка противоположни тенденции е между затварянето/отварянето на границите и миграциите. Тук политиките и анализите са на противоположни полюси. Политиките изхождат от твърдението, че има обратнопропорционална връзка между укрепването/затварянето на границите и миграциите: колкото по-здрави са границите, толкова по-малко са миграциите. Изследователите не твърдят обратното, но разкриват по-комплексната природа на миграциите: колкото по-затворени са границите, толкова повече мигрантите усядат; колкото по-пропускливи са границите, толкова повече мигрантите циркулират (Wihtol de Wenden 2010). Вместо да усядат в нова страна, много мигранти получават възможност да ‘уседнат в мобилността’.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s