Българският миграционен феномен – от идеологизация до глобализация

Кмета стана от бюрото и погледна през прозореца. Сякаш погледна в бъдещето:

  • Един ден и моите виетнамчета ще учат тука…Какви времена! Семейство англичани, три семейства японци…Ех, Дена! Стана си нашето Плодородно едно глобално село!

Денчо измърмори:

  • Чужденците дойдоха тука, а нашите плъзнаха по света…
  • Светът, Дена, е едно глобално село! – каза Кмета и се изправи пред световната карта, която наскоро бе закачил на стената. Там с червени флагчета отбелязваше местоположението на съселяните си по широкия свят…
  • Кракът на нашия съселянин стъпи на четири континента! – посочи. Европа, Азия, Америка…Южна Америка. Имаш ли нова информация от интернета?
  • Скинчо ми писа. Преместил се е в Монпелие…Миел чинии… в турски ресторант.
  • Че той нали мразеше турците?
  • Сега ги обича! Вече не е скинар…И си махнал татуировките.

Денчо направи пауза и се подсмихна:

  • Дръж се, кмете, да не паднеш…Глория пристига при него.

Кмета наистина щеше да падне:

  • А стига, бе! Че нали бяха при бай Щърбан в Йоханесбург? Тук продадоха вилата на японците…Там къща купиха…
  • Глория си тръгнала..Щърбан останал…
  • ….там не могат да го екстрадират…

Михаил Вешин. Английският съсед. С.: Сиела, 2011, с.192.

AK_MM-PP_Cover1-3

Ако започвам с този дълъг цитат, то е защото лекото, игрово и блестящо перо на Михаил Вешин успява с лекота и усмивка да резюмира българския миграционен феномен като микс от емиграция и имиграция, като широката глобалност на четири континента – да остане някой за откриване и за следващия роман – и симпатичната локалност на родното село, като размесването на ролите мнозинство – малцинство в миграция, като експорта на далавери и емиграцията като бягство от закона, като трансформациите от деформирания национализъм у дома към интеркултурната откритост и диалог в широкия свят, като мрежите между там и тук – и дигитални, и любовни…

Вкус на пионерство, на разораване на нови теоретични територии, на конструиране на ново поле, амбиция за създаване на своя школа – предизвикателста и възможности белязаха навлизането на автора в миграционните изследвания преди петнадесет години. Когато авторът започна своето изследване, миграционните изследвания в България едва прохождаха. Далеч от зрялост, но в динамична и възходяща кондиция са те днес, когато се финализира монографията. Обзор на българските и чуждестранни изследвания върху българския миграционен феномен (Guentcheva, Kabakchieva, Kolarski 2003, Генчева 2012, Иларева 2012, Стайкова 2012, Ганева-Райчева 2012, Елчинова 2012, Златкова и Пенкова 2012, Бокова 2012, Христов 2012, Ванкова 2012, Отова 2012, Иванова 2012, Чолакова 2012, Кокину 2012, Ризова 2012, Манчева и Нончев 2012, Пампоров 2012, Ибанес Ангуло 2012, Марков 2012, Марушакова и Попов 2013, Дечева 2013, Димитрова 201, Захова 2013, Маева 2013, Еролова 2013, Славкова 2013, Марушакова и Попов 2013а, Институт Отворено общество 2010, Карамихова 2004, IOM 2003, Цанков 2009, Йовева-Димитрова, Кочева и Пенчев 2011, Маева 2006, Карамихова 2003, Анастасова 2009, Ескенази 2009, Сорокина 2009, Рожков 2009, Минчев 2008, Huddleston et all 2011, Христов 2010) е интересна задача, но тя надхвърля амбициите на настоящия труд.

Няма ‘чист’ жанр, който да успее да синтезира дългогодишните изследвания на автора, стотиците интервюта, теренът и на българите като емигранти, и на имигрантите в България. Разбирането на българският миграционен феномен ще бъде търсено в авторовата аналитична схема държава – пазар – (нe)град (село, крайбрежение) – европеизация/глобализция. Разгръщането на българския миграционен феномен ще бъде в миксирания жанр ‘политика и поетика’, който цели да предаде триизмерното отношение на автора към мобилността: като предмет на изследване, като кауза, като екзистенциален избор.

 

От идеологизацията към глобализацията

От ‘спасение дебне отвсякъде’ до ‘чужденеца’

Роден е в малък балкански град, израства в Африка, живее в Индия, установява се в Германия. Семейството е православно, той се конвертира в исляма. Майчиният му език е български, той избира за език на своето творчество немския…. Живот, достоен за роман и филм… Тук ще стане дума не за неговия живот като роман и филм, а за неговия роман и филм Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.

В автомобилна катастрофа млад германец загубва родителите и паметта си. Един дядо се появява от никъде. Изпаднал в пълна апатия, младият персонаж не иска нищо да знае, нищо да прави. Дядото го тласка да тръгне. Един дълго пътуване с колело из цяла Европа, от Германия до България. Връщане върху стъпките на родителите. Връщане по местата на изгнанието, потъване в болезнената темпоралност на бягството. Пътуване в пространството, пътуване във времето.

В комунистическото време бащата е талантлив инженер, свободомислещ и непокорен, непрестанно предизвиква партийния секретар. Не му прощават и решават радикално да го опитомят, като го направят доносник на секретните служби. Невъзможен избор – да се огъне и да престане да бъде себе си; да остане себе си, но да намери някакво другаде, където това да бъде възможно. Грабва малкия си син, съпругата се хвърля с нежелание в неизвестното, пресичат пеша границата през нощта. Един войник ги вижда, но се прави, че не го прави – подарява им втори живот. Втори живот на перипетии в бежански лагери, изпитания, пречупен професионален и личен живот. Поклонничеството по техните стъпки, работата на паметта постепенно свършва работа: младежът възвръща паметта си, по-важно, преоткрива се и се пресъздава. Помирил се с миналото си, той се освобождава от екзистенциалната тревога на разместения, който не принадлежи никъде, за да намери увереността, равновесието, любовта, способността да се избере, да реши, да действа. ‘Светът е голям и спасение дебне отвсякъде’ на Илия Троянов и Стефан Командарев завоюва и международните сцени, и сърцата на българските зрители.

Чужденецът на Ники Илиев разказва съвсем друг разказ: в мига, в който кацва на летище София, млад французин се влюбва в българска девойка, тръгва да я търси из цялата страна с куп интеркултурни неразбории, не успява и си заминава, тогава девойката тръгва да го търси из цяла Европа, пак с куп интеркултурни смешки. Други роднински персонажи се включват в комичния микс от огледални стереотипи, недоразумения, в които харесването на екзотичното чуждо предхожда разбирането… Жанрът си е жанр, любов блика от всеки кадър, а финалният едва я побира. Тази романтична комедия на интеркултурността не се превърна в арт феномен, но в социологически феномен – български семейства ходеха съвместно с чуждестранни приятели, за да се смеят заедно, за да се радват на чуждостта не като драма, а като fun, на мобилността не като бягство и травма, а като търсене и намиране.

Тези филми разказват два противоположни разказа за българския миграционен феномен. В първия миграцията е принудителна, бягство от живот-в-невъзможност; във втория миграцията е игрово заменена от лека мобилност и свободно движение. В комунистическия разказ държавата в персонажите на партиен секретар и войник е персонифицирана не във Веберовите термини на легитимното насилие, а във Фукодианските на паноптикум, на вездесъщ надзор и наказание. В новия разказ държавата е избледняла, тя присъства през топоса на летището като граница, но тази граница не разделя категорично и драматично, а обещава културни изненади и нови срещи. Европа е пожелана като обетована земя, но се случва като бежански лагери в комунистическия разказ, в новия наратив се явява като unity in diversity – за радост за европейските институции, почти буквален и наистина комичен филмов превод на техния нормативен образ на симпатичен и съвсем допълнителен микс от култури, идентичности, личности: фаталният дамски персонаж говори български с акцент, но други европейски езици като италианския не й се опират. Политическа принуда и идентичностни търсения са интимно и травматично преплетени в първия случай; във втория екзистенциалните търсения са напълно автономизирани по отношение на политиката, която комедията с усмивка игнорира.

 

Два разказа за (пост)миграцията

 

 

Между Ние като бягащи и Те като идващи при нас, между метафорите на спасението и любовта – дълъг е пътят от травматичните комунистически миграции до европейската мобилност. Тези два разказа белязват началната и днешната точка в трансформациите и на пътищата, и на политиките.

Те въвеждат и двете перспективи, през които книгата анализира миграциите – политическата логика на държавата и микро-стратегиите на актьорите с акцент върху иновативността на последните да се изплъзват от примката на първата. Двата подхода отпращат към различни образи на миграциите: стрелки и спагети. Както знаем, първата се отнася до потоците, втората – до индивидуалните пътища. Стрелката изразява континуитета и типичното, спагетите са образът на индивидуализацията, непредвидимостта, промяната. Първата отпраща към контрола, втората – към афективността.

Изследването възприема понятието управление (gouvernance), което позволява да се трансцендира дилемата държава или актьори и да интегрират и двете в единна обяснителна схема, включваща и организираните потоци, и съвкупностите от индивидуални предпочитания. Миграцията мобилизира множество актьори: предприемачи, трудещи се, НПО за права на човека, местни власти, религиозни актьори.. В тази теоретична перспектива ‘gouvernance’ не е синоним на управление, а указва рамка на концепция, на рефлексия и дебат, позволяваща публичните и частните актьори, националните, международните и транснационалните актьори, да се съберат, за да участват в дефинирането на общосподелени цели, координиращи средства и ресурси, за да се постигне по-функционално и по-рационализирано управление“ (Badie et al 2008: 47).

 

От освобождението до Втората световна война:

етнически и малцинствени миграции

Първият период от Освобождението до Втората световна война се характеризира с изключителна миграционна динамика и противоположни тенденции – приемане на българи, останали извън българската държавна територия, и напускане на представители на малцинствата; приемане на множество бежанци и емигриране на множество българи, изнасяне на родна експертиза като високоценените умения на българските градинари и внасяне нова експертиза чрез дипломите и знанията на студентите, завършващи в чуждестранни университети. Ще скицирам основните сред тях.

Първите две тенденции са детерминирани от новите граници, първоначално тези след създаването на новата българска държава, след това – след балканските войни и Втората световна война. Едната тенденция засяга пристигането в България на българи от земите, които не са включени в територията на българската държава – части от Добруджа, Македония, егейска Турция.

Ако първата тенденция се отнася до етнически българи и е в посока България, втората е противоположна и по етнически характеристики и по дестинация – емиграция/екзод на представители на малцинствата:

  • От 1878 г. до 1912 г. приблизително 350, 000 мюсюлмани (турци, помаци, татари) емигрират от България в Турция.
  • От 1934 г. до 1939 г 10,000 души емигрират годишно от България според международните договори.
  • От 1934 г. до 1939 г. броят емигранти варира от 70 000 до 90 000, според различни източници.
  • По време на Втората световна война (1940 – 1944) около 15 000 души напускат страната и заминават за Турия (Zhelyazkova 1998: 302).

Гръцкото малцинство също се характеризира с висока миграционна динамика.

Първата изселническа вълна от България за Гърция е в началото на ХХ век, която достига 20 000 (Вълчинова 1998: 209). Конвенцията за взаимна доброволна размяна на населението между Гърция и България, подписана едновременно с Ньойският договор (27.11.1919) отприщва нова вълна, която е двупосочна:

 

Общият брой на българите, приели или принудени да се изселят от Гърция (Македония и Западна Тракия) по силата на тази спогодба варира между 90/92 000 и 300/305 000. По същото време и в рамките на същата спогодба, от България за Гърция се изселват 45/50 000 (Вълчинова 1998: 210).

Изключително важна и в политически, и в хуманитарен, и в демографски смисъл е политиката на отворени врати за две драматични бежански вълни. Едната е на арменците, търсещи спасение от репресивна политика и геноцид. Първата вълна от 20 хил. души идва предимно от Цариград и неговите околности:

 

В България те пристигат през есента на 1896 г. през Македония и основно през черноморските пристанища във Варна и Бургас, до които българските власти са осигурили безплатен превоз с кораби. Българските власти и местното арменско население са пряко ангажирани в посрещането и пренасочването на бежанците по градове. Създават се специални комисии по места, които имат задачата да осигурят жилища, първоначална материална подкрепа и да съдействат за намиране на работа на новодошлите (Мицева и Папазян-Таниелян 1998: 143).

 

Изгнаници клети, отломка нищожнаот винаги храбър народ мъченик,дечица на майка робиня тревожнаи жертви на подвиг чутовно велик –

далеч от родина, в край чужди събрани,

изпити и бледни, в порутен бордей,

те пият а тънат сърцата им в рани,

и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Гео Милев Арменци

 

 

Другата голяма вълна арменски бежанци пристига през 20-те години наXXвек, когато след гръцко-турската война (1919-1922), турските власти предприемат политика за прочистване на християнските елементи от Мала Азия и Тракия. Това води до струпване на южната ни граница на около 22 000 души, а към Варна и Бургас се насочват около 3 000. „Въпреки трудностите, които изпитва българската държава след Първата световна война (собственият ни проблем с над 250 000 български бежанци от Тракия и Македония), тя отново отваря границите си, за да приюти арменските бежанци. Този спасителен, хуманен акт оставя дълбоки следи на признателност не само сред бежанците, но и сред техните потомци…“ (Мицева и Папазян-Таниелян 1998: 143).

Революциите са като миграционно цунами – те пораждат мощни бежански вълни. Болшевишката достига нови върхове – цифрите варират, но са в милиони[1], „този поток надхвърля всички предишни миграции, предизвикани от насилствена промяна на режима“ (Zolberg 1989: 412). Малка част от това миграционно цунами – около 35 000 – достигат до България в периода 1919 – 1921 г. (Анастасова 2005: 164):

 

Проблемът с такава огромна маса от хора като правило от политически се превръща в хуманитарен – глад, болести, нищета и смърт съпътстват руските бежански лагери. Родителите на баба ми (тогава на 17 години), събират ценните вещи и заедно с трите си дъщери отиват до Одеса, а оттам с кораб ги откарват до Александрия, в Тел-ел-Кебир, в бежански лагер. Горещината била ужасна, никаква хигиена, избухва тифна епидемия… Там родителите й умират… И сестрите решават да заминат за България, защото страната е славянска, езикът е близък и хората….“ – разказва внучка на белогвардейско семейство, показвайки снимка на самотни православни надгробни кръстове в далечната египетска земя (Анастасова 2005: 165).

           

‘Белият’ бежански поток e съставен предимно от военни, но и от представители на цивилното население, жени и деца. В блестящото си изследване Екатерина Анастасова артикулира белогвардейската имиграция, като разграничава общност на реставриращата носталгия, общност на рефлексивната носталгия и др. (Анастасова 2005: 166 – 167).

Ако имиграцията, белязана от бежански вълни, е драматична, българската емиграция има и позитивни форми, ще очертая двете най-характерни – градинарите и студентите. Американската мечта вдъхновява и българи, но не такава масово както в други славянски страни. Политическата им видимост е толкова нищожна за приемната страна, че не се облича в статистическа: до 1920 г. няма данни за българите, те се броят наред със сърбите и черногорците като южни славяни. Броят на трите групи за целия период от 1820 г. до 1940 г. е 66 000[2] (Soultanova 2005: 2).

Българските градинари развиват една от най-характерните и международно видимите форми на мобилност на българите в този период – повече предприемаческа отколкото трудова миграция, реализираща се в едни случаи като гурбет, в други – като усядане. „Градина се прави, докато се виждат комините на града“ (Ганева-Рачева 2004: 26) – този градинарски фолклор, жив и до днес, говори за големия символен капитал на градинарската миграция, Валентина Ганева-Райчева проследява пътищата й в Унгария:

 

За сравнително кратък период българските зеченчукопроизводители стават известни с високите си професионални умения, с трудолюбието си, с физическата си издръжливост, с вниманието към клиента, с ниските цени на стоките, с щедростта си на пазара към бедните деца, с добрите взаимоотношения помежду си и с липсата на вътрешна конкуренция. Българското градинарство става синоним на съвременното интензивно зеленчукопроизводство, признато и от унгарските изследователи. Методите му е днес се преподават във висши селскостопански институти в Унгария (Ганева-Рачева 2004: 27).

 

Всяка свободна интелигенция е мобилна. Дедите на днешните Еразмус студенти също кръстосват Европа – голяма част от българската интелигенция учи в чужбина. Географията на студентската мобилност е изключително диверсифицирана: Русия  (686), Румъния  (206), Гърци (128), Чехия (115), Бесарабия ( 96), Сърбия (87), Франция (85), Австрия (65), Германия (42), Хърватия – (32), Италия (21), Швейцария (13), Унгария (7), Великобритания  (6), Белгия  (6) , САЩ (5) (Танчев 1994).

 

Комунистическата миграционна политика като биополитика

Концепцията на Мишел Фуко за биополитиката показва ключовото значение на контрола върху населението за всяка модерна държава. М. Фуко анализира прехода от идеята за поданиците като индивиди към понятието население като автономно ‘тяло’, което може да бъде мерено, контролирано, увеличавано, намалявано. Археологията на конструирането на това ново понятие съвпада с появата на нова форма на управление – от наказание на индивидуалното тяло към дисциплиниращите механизми на надзор на целия социален организъм (Foucault 1975).

Идеята за паноптикум, за всемогъща и всезнаеща власт е още по-валидна за комунистическата държава (Krasteva 2007). Типична комунистическа държава, България обвързва суверенитет със затвореност: държавата стриктно контролира движенията и от, и към страната. Законът за българското гражданство от 6 март 1948 г. постановява, че на несакционирано напусналите или незавърналите се в разрешения срок се отнема българското гражданство и се конфискува цялото им имущество. (Киряков 2013: 197). От 1951 г. опитът за неразрешено напускане на страната се санкционира със затвор до 10 г. (Василева 1999). Мобилността не е право, а привилегия. Атрибутите на мобилността като международен паспорт не се полагат и могат да бъдат отказани, ако пътуването и престоят не съответстват на държавните интереси.[3] Държавата недвусмислено дефинира, че мобилността е в нейните прерогативи.

Граници, сигурност, миграция са ключови и за вътрешната, и за външната политик. Превенция на емиграцията и стриктна селекция на имиграцията са топ приоритети. Таргет на комунистическата миграционна политика са всички мобилни, независимо от етапа или дори проекта на мобилност. Политиката си поставя за цел да улови мобилните далеч преди акта, далеч преди мисълта дори: службите прилежно съставят списъци на ‘потенциални емигранти’. Толкова по-голям е фокусът върху реалните – и в етапа на напускането, и в етапа на установяването навън. За всяка категория отговаря отделна институция. Институционалната диверсификация и специализация достига впечатляващи размери: „Разпределението на труда е налице. С потенциалните се занимават вътрешните войски. С кинетичните – граничните такива. А с уседналите – агентите зад граница“ (Киряков 2013: 198).

‘No-exit policy’, политиката на изходни визи и изключително селективния и рестриктивен достъп до тях е центърът на комунистическата миграционна политика. Тя е въведена през 20-те години в СССР и се корени в “страха, че напускащите ще се влеят в редовете на Бялата армия и на други врагове в чужбина. Оттук има само малка стъпка до приравняване на желанието да се емигрира с опозиция към комунистическия режим“ (Zolberg 1989: 413). Тази политика по-късно се приема от комунистическите страни,[4] но още преди това и паралелно и от други тоталитарни и авторитарни режими. Политическата приоритетност на затвореността е споделена от толкова много недемократични режими, защото е пряко и съществено обвързана с ключови политически цели и характеристики – икономическа автархия, забрана за опозиционна дейност и поведение:

 

Този модел [no-exit policy] се появява като обща характеристика на разнообразна палитра от модерни авторитарни решими, включващи не само тези с марксистко-ленинска идеология, но и през по-голяма част от времето фашистка Италия, нацистка Германия, Испания и Португалия (чак до 60-те години). Забраната за емиграция е свързана с провежданата от държавата икономическа автархия, най-вече в страни, които се стремят да наваксват, налагайки огромни саможертви на съответните поколения. Забраната служи и на чисто политически цели: доколкото изходът е синоним на гласуване с крака, алтернатива на протеста, авторитарните режими, които претендират, че имат демократична подкрепа, не могат да си позволят такова конкретно доказателство за дълбоко отчуждение (Zolberg 1989: 413).

 

Оценката на резултатите от политиката в сравнение с целите е ключов фактор за нейното усъвършенстване. Тези съвсем съвременни изисквания към публичните политики изумително са били прилагани и от комунистическите служби:

 

Колко пъти ние давахме указания всички изменници на родината да се вземат на разработка. Това въобще не се изпълнява…. Такава небрежност и немарливост е престъпна небрежност, която не може да бъде търпяна от органите на ДС (Христов 2005: 243, цит по Киряков 2013: 198)

 

Резултатите по контролиране на емиграцията – за радост на емигрантите и всички свободолюбиви българи – никога не достигат висините на тоталния контрол, за който мечтае комунистическата държава, но впечатляващата самокритичност на цитата показва първостепенното приоритизиране на миграционната политика. Самокритичността на службите е основателна, защото множеството мерки мобилизират усилия и ресурси, но редица не напускат гамата на хаотично-хумористичното. Журналистът под прикритие на търговец Георги Тамбуев прави дълбокомисленото заключение за български свещеник, че „ ‘у него се забелязва много силен стремеж да забогатее’, защото извън работата си в църквата той отива да работи в ‘една градинка’ “ (Киряков 2013: 204).

Други дейности по наративния контрол – съставяне на списъци на емигрантите от посолствата, описание на живота на емигрантите по подобие на свещеническото и т.н. – се вписват в същия карикатурен жанр. Някои са в драматично-трагичния, убийството на Георги Марков е най-емблематичният. Въпреки различния ‘жанр’ на наратива, с който ги мислим днес, и карикатурните, и трагичните пораждат еднакви дългосрочни и дълбоки политически последствия – отчуждаване на българската емиграция от българската държава. Това разлетяване на емиграция и държава приема множество форми, ще откроя две. Първата е радикалното преобръщане на класическото взаимоотношение диаспора – родина, традиционно мислено с понятия като идентичност, принадлежност, носталгия, и заместването им с двойката преследване – травма. Втората е политическото конструиране на своите като ‘чужди’, взривяване мостовете на езика, религията, културата и въвеждането езика на ‘врага’. В духа на политиката като борба за легитимни наративи, културният наратив за диаспората, уплътнен с история, памет, идентичност бива маргинализиран[5] и осъществен радикален преход към идеологическия new speech, където разделението се мисли не символно, а буквално като граница – своите са от вътрешната страна на строго охраняваната граница.

Идеологическият наратив нокаутира не само културния, но и икономическия – най-прозаичното желание за най-прозаични стоки се възприема в най-високите октави на политизираността и афективността като предателство: „ само в с. Оряхово, Хасковско, са разкрити три групи младежи, ‘които са се подготвили за бягство зад граница с цел да спечелят бързо и лесно много пари и да си купят леки коли’ “ (Киряков 2013: 204).

Преходът от наративните към перформативните дейности на комунистическите власти не променят панорамата и заключенията, но добавят свежи елементи към абсурдисткия жанр. Само в него могат да бъдат мислени акциите на български емисари, които посещават бежански лагери в западните държави. Там те се опитват да се срещат с българи-бежанци. Целта на тези акции е свидетелство за безграничния политически волунтаризъм, който при комунизма достига впечатляващи висини: да убеждават да се върнат в комунистическа България тези българи, които са рискували живота си, за да избягат от нея. Под великолепното аналитично перо на Бойко Киряков някои архивни реконструкции на премеждията на комунистическите емисари с българите-бежанци звучат като сатирични сцени a la Вешин:

 

…друга идеологически заблудена група напирала “ да изкъртят вратите на стаята, в която се намирахме“. Някои все пак се срещнали с представители на комунистическа България. Един от лагеристите заявил, “че не желае да се върне в България, а дошъл на разговора да ни каже, че италианците и американците били педераси, държат ги в лагерите и не им дали оръжие да ни счупят главите“. След което напуснал срещата. „След него други не се явиха“, завършва софийският емисар (Киряков 2013: 199 – 200).

 

С дистанцията на времето започваме да олекотяваме жанровете на разказ на комунистическите миграции, да виждаме абсурдистките им измерения. Независимо от тези абсурдистки и други парадоксални до комичност действия на агенти, служители и всякакви дейци на комунистическата миграционна политика, тя се оказва изключително ефикасна: за целия период от началото на 50-те години до края на режима едва 20 000 души успяват да поискат статут на бежанец и огромната част го получават. И общият брой, и динамиката е по-ниска отколкото в други източноевропейски страни:
За разлика от общите тенденции в региона [Източна Европа], броят на бежанците от България е относително стабилен. Средно по 350 човека годишно търсят убежище. Увеличението от 1988 г. е 150% спрямо 1980 г., докато това увеличение е 440% за другите източноевропейски държави (Султанова 2006: 154).

 

Миграционната политика изпълнява множество функции, една от тях е заглушаването на дисидентските гласове:

 

Напускането (доброволно или принудително) на дисидентите…, включително изгнанието на важни индивиди и групи, е стратегия използвана от различни правителства. Примерите включват изгнаничеството на Александър Солженицин от СССР и на Чен Гуангчен от Китай. Защо едни авторитарни правителства решават да затворят дисидентите си (как Южна Африка третира Нелсън Мандела), докато други ги пращат в изгнание, и какви са политическите последствия, остава отворен политически въпрос (Kapur 2014: 483).

 

Миграцията като изпращане в мълчание е една възможна стратегия на авторитарни правителства. Опитът и на Солженицин, и на българските дисиденти зад раница показва, че в чужбина гласовете им не замлъкват, а зазвучават с нова сила. Случаят Георги Марков илюстрира, че българските комунистически власти предпочитат най-хард версиите на изпращането в мълчание.

Институционализирайки и пределно политизирайки затвореността, българската комунистическа държава разрешава няколко типа изключения на собствената си политика на минимализирана миграция – две по отношение на емиграцията, три по отношение на имиграцията.

Етническите миграции са най-устойчиви във времето – откриваме ги във всички периоди, независимо от промяната на политическия режим. Те са най-яркият израз на континуитет в миграционните тенденции, дори при резки дисконтинуитети на други миграционни форми. Ще посоча двата най-характерни примера на етнически миграции: еврейската и турската.

 

Въпреки че България е единствената европейска държава освен Англия, в която след кая на войната има повече евреи отколкото в началото, само четири години по-късно средищата на еврейския живот фактически затихват (Барух 1998: 230).

 

За сгъстеното време от 25 октомври 1948 г. до 16 май 1949 г. от България за Израел заминават организирано 32 106 души (Барух 1998: 230).

Турската имиграция се различава от еврейската и по темпоралност, и по демография. Еврейската се изнася в една огромна вълна и обхваща значителна част от еврейската общност. Турската протича в няколко различни вълни с широко варираща численост, без относителния дял на малцинството в общата структура на населението да се променя значително: през първата четвърт на ХХ век около 12%, към 40-те години – под 10%, през 50-те – 8.6% (Желязкова 1998: 383), според преброяването от 2011 г. – 8.8%:

  • В периода на войната 1940 – 1944 г. се изселват около 15000 души;
  • Насилственото коопериране на земята е сигнал за масово напускане на България и през 1950- 1951 г. около 155000 турци емигрират в Турция;
  • След подписването на българо-турската спогодба за събиране на разделените семейства между 1968 г. и 1978 г. над 130000 души заминават за Турция (Желязкова 1998: 392).
– Каквото ще да става там вътре- рече баща й – искам от теб да го забравиш!- Кое име си избра – попита мъжът, без да я погледне. Пък тя му каза, че си има вече име. Че на нея никой не може насила да я накара. Ни партия, нито милиция.- Четиристотин човека чакат зад тебе – каза мъжът и най-сетне погледна.И затова тя му рече:

– Вяра.

Мирослав Пенков. На Изток от Запада. София: Сиела, 2011: 172.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

България произведе и най-големия негативен миграционен рекорд в Европа след ВСВ именно с турското малцинство, като изсели 360 000 български турци през лятото на 1989 г. Този рекорд малко по-късно ще бъде задминат от бежанската вълна, отприщена от войните в бивша Югославия[6], и единият, и другият затвърждаващи репутацията на Балканите като балканизация – свръхпроизводител на конфликти, малцинствени бежански потоци, малцинствен екзод, етническо прочистване…

 

И затова Кемал започна писма да пише. С химически молив ги пишеше и из селото ги лепеше, та да ги четат хората. „Драги съпартийци, турчинът не е българин. Върнете си ни имената, че със смокини да ни гостят и в Дженнета да ни допуснат. Ала от тея бележки ефект нямаше никакъв. И затова Кемал написа ново писъмце….: „Драги съпартийци, в герана ви се пусна много отрова. Водата не пийте и си ни върнете имената“.Мирослав Пенков. На Изток от Запада. София: Сиела, 2011: 57.

 

 

 

 

 

 

 

Изключително показателен за еволюцията на малцинствената политика е преходът от асимилационистка към миграционна политика. Насилствената смяна на имената през драматичната зима на 1984-85 г илюстрира разбирането на управлението на малцинствата чрез принудителна промяна на идентичността. Изселването през лятото на 1989 г. илюстрира ново разбиране – не политиката на асимилация, а на миграция е решението на ‘турския проблем’. Образно-провокативната формулировка е ‘бягане без бой или оставане на място с бой’ (flight or fight) (Pearson 1983)

От множеството ракурси за анализ на масовото изселване на турската общност за целите на моя анализ най-адекватно е разглеждането му като логическа кулминация на политическата инструментализация на комунистическата миграционна политика като инструмент на държавата срещу гражданите. Не е учудващо, че първият демократичен урок, който най-скоростно усвоиха пост-комунистическите граждани – и от малцинствата, и от мнозинството – беше използването на миграцията като инструмент на гражданите за освобождаването им от държавата.

Трудовата миграция в строго дефинирани кратко и средносрочни рамки става възможна от втората половина на 70-те години, когато държавата сключва договори за временна работа със социалистически и някои североафрикански страни. Тази миграция е основно висококвалифицирана – лекари, медицински сестри, инженери, преподаватели, учители; отворена е и за висококвалифицирани работници като шофьори, строители и други.

Входът е така затворен като изходът, но и той пропуска няколко изключения:

  • Студенти от т.нар. Трети свят – от държави от Близкия и Средния Изток като палестинските територии, Сирия, Ливан, Ирак, Афганистан, както и от Африка – Етиопия, Демократична република Конго и др.;
  • Политически бежанци от Гърция;
  • Граждани на Съветския съюз – най-вече от Русия, Украйна, но и от други републики. Някои от тях идваха на работа като специалисти, от които индустрията и образованието имаха нужда, повечето – като брачни партньори;
  • Виетнамски работници в строителството през десетилетието преди демократичните промени.

Днес бихме отнесли тези миграции към съвсем различни категории: висококвалифицирани в първия случай, бежанци във втория, семейна миграция в третия, трудова в четвъртия. Според теоретичните дистинкции, политически е само вторият вид – хора, които търсят убежище в страна с режим, близък до техните политически възгледи. По време на комунизма обаче тези разграничения не са валидни, всички видове миграции се третират от властта като политически. Ако във втория случай целта на миграционната политика е да предложи гостоприемство на леви, често радикални активисти, тя е почти идентична и в първия – да формира лява интелигенция като част от дългосрочната стратегия за подготовка на световна революция. Третата беше натоварена с висок символен смисъл: да илюстрира тесните и неразривни връзки между ‘братските’ български и руски народи, сплотени и на най-личностно и интимно равнище чрез любовта и брака.

Единственото изключение в България потвърждава правилото: през 80-те години България осигурява работа в строителството на виетнамски работници:

 

В края на 70-те години на ХХ век между България и Виетнам се подписва трудово споразумение, според което значителен брой работници виетнамци изпълняват тук своите трудови договорености в различни предприятия и строителни обекти. В този период общата численост на виетнамците е около 15 000, заедно със студентите и специализантите, останали в България поради брак с българи(ки) (Мицева 2005: 91).

 

Виетнамците бяха и единствената фигура на ‘гастарбейтер’. Изключението само потвърждава правилото, защото това отваряне към трудова имиграция бе разглеждано като политически жест към Виетнам и помощ в реализацията на част от излишната работна ръка на тази идеологически близка страна.

Миграционните системи в този период се създават не на пазарна, нито на културна или историческа основа, а на идеологическа. Държавата е ключовият фактор на структуриране на имиграцията. Пазарът е минимизиран в тези идеологически конструирани миграционни връзки. Именно поради тази причина имиграцията не е ориентирана към трудовата сфера, а към образователната. Глобализацията е редуцирана до геополитика: тя е налична в безпрецедентното свързване на България в миграционни потоци от други континенти, но е стриктно филтрирана през ангажиментите на България към Варшавския договор.

Политиката замества историята и културата в избора на миграционни партньори.

Българският комунизмът е първият – и засега единственият режим – който установява миграционни връзки с Африка, като поема тяхната цена:

 

България отпуска държавни стипендии по силата на културни спогодби с африканските държави. От 70-те години средно годишно в България идват около 360 студенти от Африка. От края на 70-те години обществени организации като Отечествения фронт, ЦКС, АОНСУ, Комитетът за солидарност с народите на Азия и Африка също започват да отпускат стипендии. През 80-те години броят на африканските студенти нараства, като достига до над 400 души годишно (Каменова 2005: 76).

 

Имиграцията от Близкия и Средния Изток е по-многобройна, захранва се от Сирия, Ливан, палестинските територии, Ирак, Йордания, Иран, Афганистан и др. Тя следва същата логика на връзки с ‘братски страни’ от Третия свят. Има известна разлика по отношение източниците на атрактивността на България. На първо място са стипендиите, които българските власти предоставят, но на важно второ място е качеството на образованието и европейският ореол – някои от студентите идват със стипендии, осигурени от собствените им държави или дори на издръжка на семействата.

 

Най-интензивни и симетрични са връзките със СССР. Миграционните потоци са и в двете посоки – на български специалисти в СССР и на руски специалисти у нас:

 

След 1945 г. в България във всички области на социалния, икономическия и политическия живот присъстват ‘съветските другари’. В промишлените обекти, научно-изследователските институти, партийните структури има стотици съветски специалисти, участващи във възстановяването на страната след войната, превръщайки я в модерна държава от съветски тип. Интензивна е размяната на специалисти, учащи и работници между двете страни. Българи присъстват почти на цялата територия на СССР. Тези контакти довеждат до множество смесени бракове и до специфична имиграция….(Анастасова 2005: 177).

 

Тази специфична имиграция E. Анастасова определя като ‘сантименталната имиграция ’ (Анастасова 2005: 176). Тя ще бъде по-задълбочено анализирана в ‘От дядо Иван до руската снаха’. Очевидно е, че тя е благоприятствана и стимулирана по идеологически причини. За моя анализ интересно е по-малко очевидното, а именно как индивидите успяват да усвоят, променят, очовечат миграционните политики на своите недемократични правителства. В тези символни битки за употребите на политиките и за дефинирането на образите победата никога не е гарантирана. Ще посоча два полярни случая:

  • Политиката – и на Големия брат, и на Малкия – цели да съветизира, гражданите – и на Големия брат, и на Малкия – успяват да ‘сантиментализират’. Промяната на характера на миграцията – от трудова към семейна, както и промяна на нейния образ – независимо от наличието и на двете разновидности, миграцията се мисли именно повече като семейна отколкото като трудова – е победа на употребите отдолу. Изплува един от най-силните образи от ‘1984’ на Оруел – обикновена жена пее една от префабрикуваните песни, но именно в способността всекидневно да се очовечи един тотално детерминиран свят главният персонаж съзира лъч надежда за промяна. В комунистическия свят, също твърде изкушен от детерминанти и контрол, хората успяват да вмъкнат най-контингетното – афективността – и да скроят миграцията по неин образ и подобие.
  • Властите не се предават и успяват да спечелят други символни битки. Едната е да наложат своите – политически – лещи за мислене на света и да маргинализират останалите, сред които национални, етнически, културни. ‘Руските снахи’ не са само рускини, а представителки на много етнически общности от многонационалния СССР, макар да преобладават рускините и украинките (Анастасова 2005: 177). Образите на сантименталната миграция са симпатични, но културно унифициращи, не достатъчно чувствителни към разнообразието на национални и културни идентичности. Всяко наименование – и етнонимът е едно от най-символно натоварените – представлява значителен залог (Gossiaux 2002: 24). Хомогенизиращото рускини, отпращащо в наративна неизразимост други национални определения – украинки, белорускини, казахки и т.н. – утвърждава държавата с нейния геополитически дискурс като единственият легитимен субект на назоваването.

 

Миграцията на бежанци от Гърция има противоположен профил на руската имиграция. За разлика от последната, която тече интензивно и в двете посоки, първата е еднопосочна. Руската е трудова и семейна, гръцката – бежанска. Първата е доброволна, дори искрено и дълбоко пожелана като сантименталната, втората е принудителна, драматична, често травматична.

Гръцката политическа имиграция (Кокину 2012, Вълчинова 1998) има два съвършено различни профила. Логичният и очакваният е на партизани, неочакваният, макар също не нелогичен по време на война, е на деца:
През 1948 г. левите партизани организират преместване на своите деца и семейства към социалистическите държави, за да ги предпазят от войната и евентуална смърт, но също така и за да предотвратят отвличането им от ‘враговете’. Гръцката комунистическа партия започва програма за евакуиране, в която приблизително 20 000 деца от гръцки и македонски произход на възраст от 3 до 14 години са изведени от родните им села в северната част на Гърция. Представители на Червен кръст, които посещават Българи между 18 и 25 март 1945 г., срещат общо 1 792 деца на възраст от 2 до 16 години, които са настанени в Сливен, Стара Загора, Бургас, Ботевград, Карлово,Горни Парнисер и Горни Земен. През лятото броят им достига 2 500 (Кокину 2012: 282)[7]

 

Другата група са партизаните и цивилните, прокудени от войната, чийто брой е около 6 000 – 6 800 (Кокину 2012: 283). Политическите миграции имат ясно общо начало и по-диференцирано продължение: след като възвръщат гражданските си права, повечето от децата-бежанци се завръщат в Гърция, както и част от партизаните, други остават в България, понеже “нямат нито къща, нито семейство в Гърция” (Кокину 2012: 290).

 

Ограниченост и асиметричност

на комунистическия миграционен феномен

 

 

 

 

 

 

 

Схемата на комунистическия миграционен феномен показва ограничеността на неговите полюси и асиметричността на миграционните връзки. Слабата интензивност на миграцията се проявява и и в немноборойността на регионите, с които се поддържат миграционни контакти: ключови сред тях са Русия, Магреба, Близкия и Средния Изток. Някои от полюсите са схванати отрицателно от властите – Западът само приема бежански потоци от дисиденти и бягащи от режима, без да изпраща такива и да поддържа други миграционни връзки. Асиметричността е типична за повечето полюси независимо от типа миграция, който ги свързва с България. България е едностранен вносител на политически бежанци или застрашени от войната мигранти като децата от Гърция. По-стриктно се контролира емиграцията, така че асиметричността на комунистическия миграционен феномен се проявява и в ролята на дестинация на миграционни потоци, каквато страната си е избрала: на трудова работна ръка от Виетнам, на студенти от Близкия и Средния Изток. Най-симетрични са най-здраво скрепените идеологически и политически отношенията със СССР, който приема регулярно от България и студенти, и висококвалифицирани експерти, и квалифицирани работници, изпращайки със същата регулярност експерти и ‘снахи’. Отношенията с Африка са микс от асиметричност и симетричност: приемаме студентски поток, но предимно от субсахарска Африка; изпращаме специалисти, но най-вече в Северна Африка, в Магреба

 

 

Една приятелка разказваше как като дете била убедена, че Унгария е на небето. Нейната баба била унгарка и всяко лято идвала в София да види дъщеря си и любимата внучка. Винаги я посрещали на летището. Отивали там доста по-рано, вдигали глави, докато им се схванат шиите, майка й казвала: ей сега ще се появи баба ти. Бабата от Унгария, която идвала от небето. Предполагам, че когато унгарската баба е умряла, тя просто си е останала там горе в небесната Унгария, махала от някой облак, само дето спряла да се приземява.Георги Господинов. Физика на тъгата.София: Жанет 45, 2012: 40. 

 

Липсата на миграционен опит може да се сублимира в спиращата дъха поетичност на Георги Господинов – въобразената мобилност става невероятна сплав от мечти, въображение, афективност, извисеност, небе.

Прозата, не поетичността, е основният жанр на политически наложената немобилност.

Миграции, които ще започнат веднага след прехода, все още радикално липсват преди него. Характерен пример е китайската Тя не се вписва в нито една от посочените политически логики: износ на революция, укрепване на политически връзки между ‘братски’ държави чрез облекчаване и поощряване на семейна и по-рядко трудова миграция. Тя свидетелства, че промените ще са на всички нива – и онтологични, и политически, и теоретични. Ще се появят съвършено нови имигрантски групи, причините ще бъдат обусловени от съвършено нови фактори – не от комунистическата затвореност и международна селективност, а от пост-комунистическата отвореност и включеност в пост-полярния свят, обясненията ще се търсят не в политически конструираните миграционни двойки, а в икономически инспирираната глобализация. Друга новост с други теоретични предизвикателства ще бъдат западноевропейските имигранти.

Затвореността като топ политика и отвореността като изключение, тотална политизация и силна селекционираност – едни и същи принципи дефинират управлението и на имиграцията, и на емиграцията. Не в комунистически, а в глобализационен контекст З. Бауман ще развие теорията си за мобилността като привилегия и ресурс, но тя par excellence резюмира и комунистическата селективност. Достъп до мобилността беше предоставян само на част от интелигенцията – лекари, инженери, преподаватели и други специалисти. Ролята на мобилните като актьори беше минимизирана във всички посоки: държавата стриктно дефинираше по идеологически критерии миграционната система, в която мобилността можеше да се приложи –‘братски’ страни от Третия свят като Алжир, Мароко, Либия..; типа мобилност – не окончателна или дългосрочна миграция, а средносрочна мобилност. Българските специалисти изграждаха мостове, пътища, сгради, лекуваха в болници, но нямаха възможност сами да договарят условията на своя труд в мобилността. Държавата изземаше ролята на работодатели, тя сключваше договорите, тя диктуваше миграционните избори. Миграционната теория разграничава икономическа и политическа миграция, комунизмът неразривно ги свързва. Миграцията бива национализирана, експроприирана от частната сфера, за да се превърне в държавен интерес. Миграционната политика не е една сред много, тя е безспорен държавен приоритет[8] (Krasteva 2008).

Миксът елити и миграция е тест за мерене политическата температура на едно общество. Вярват ли елитите в режима, който предлагат/ налагат на своите граждани, лесно емпирично се тества според това къде учат децата им. Как комунистическата номенклатура мина този тест? Децата на втория и надолу ешалон имаха привилегията да пратят децата си в СССР, децата на топ номенклатурата имаха изключителната привилегия да учат и на Запад. Миграционният тест за елитите ясно показва недоверието в институциите, непривлекателността на режима и неговата временност, както и насоката на бъдещата трансформация, за която се готви следващата генерация на най-високата номенклатура.

 

Пост-комунистическото начало – навлизане в радикален край:

„край на историята” и „край на географията”

Парадоксално, но посткомунизмът се случи не толкова като започване на ново начало колкото вписване в радикален край, при това не един, а два. Той навлезе едновременно в „края на историята” и „края на географията”.

Ф. Фукуяма възвести края на историята в смисъла на отмирането на алтернативите на либералната демокрация и подреждането на множества общества в лагера на нейните ценности и политики. В случая бих разширила темата за темпоралността с идеята, че краят на комунизма беше край и на комунистическото време, концентрирано върху линейността на проекта за изграждане на справедливо безкласово общество, и навлизането в глобалното време. У. Бек развива темата за „компактното във времево отношение земно кълбо”:

 

Събития от различни части на света и с различна значимост сега могат да бъдат разположени на единна времева ос, вместо на множество. Множеството времена в множество региони на света могат вече да бъдат събрани заедно в единен стандартизиран и стандартизиращ свят-време (Beck 2002: 21)

 

Р.О.Брайън възвести друг край – ‘краят на разстоянието’ и ‘краят на географията’ (O’Brien1992). И двата са изрази на глобализацията. Източна Европа излезе от тесните пространство и темпоралност, и двете затворени и подчинени на комунистическия проект, за да се отвори към глобалното пространство и темпоралността на постмодeрнизацията. Именно това ново глобално плоско и синхронно пространство-време прави възможна появата на съвършено нови типове имиграция, несвързани нито с path dependency на комунистическите геополитически коалиции, нито със зараждащата се нова геополитическа ориентация към ЕС и НАТО. Съвършено нови феномени като китайската имиграция свидетелстват за тази нова глобална логика на формиране на българската имиграция. България и Китай нямат исторически връзки, не са обвързани от бивша колониална зависимост. Отношенията им не са белязани нито от историческа травма, нито от историческа спойка. Теорията за миграционните двойки, описваща страни, тясно свързани с големи и трайни миграционни потоци, не е приложима за нейното обяснение. Това, което я прави възможна, е глобализацията, изграждаща миграционна система-свят. Не толкова глобални, но също толкова иновативни миграционни форми ще донесе и новият контенгент от граждани на ЕС – както експатите у нас, така и българите ‘у тях’ са еднакво видими и легитимни носители на европеизацията.

 

[1] 1 милион според Zolberg 1989: 412), 3 милиона, според Анастасова 2005: 164.

[2]Източник: Department of Justice, Immigration and Naturalization Service. USA. In Campbell J. G. and Lennon, E. Historical Census Statistics on the Foreign-born Population of the United States: 1850-1990, POPULATION DIVISION WORKING PAPER NO. 29, Internet Release date: March 9, 1999, http://www.census.gov/population/www/documentation/twps0029/twps0029.html

[3] Чл. 7г, ДВ бр.92 от 28.11.1969.

[4] Със същественото изключение на Югославия – лидер на движението на необвързаните, виж Балканският миграционен феномен.

[5] Изследването на вълните, приливите и отливите в комунистическата политика по отношение на емиграцията, периодите на ‘разведряване’, на хвърляне на мостове към избрани представители на диаспората най-вече по времето на Людмила Живкова, надхвърля формата на този текст.

[6] По-подробно в Балканския миграционен феномен.

[7] Броят е много труден за установяване и цифрите варират, уточняването им не е предмет на настоящето изследване.

[8] Виж по-подробно главата за миграционна политика.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s