Homo viator – – реален и въображаем

 

Пътят, който може да бъде описан,

не е универсалният и вечен Път.

Лао-Дзъ

Лао Дзъ пише тази мисъл в VI в.пр.н.е.. През юни 2013 г. сърцето на експерименталната креативност в Пекин – Арт център 798 – предлага и собственото си тълкуване на една от най-интерпретираната през вековете мъдрост: „С други думи, Пътят не може да бъде описан с други думи, и дори, ако може, това не би бил истинският Път“. Тао – пътят – са ценностите, които ни позволяват да живеем в хармония – с природата, с другите, със себе си.

През векове и хилядолетия пътят предизвиква, плаши, привлича. Нещо повече, превръща се в средоточие и на философски размисли, и на екзистенциален опит. ХХI век го утвърждава като лайфстайл, политиките го подхващат от всичките му страни – стимулират го като туризъм, ограничават го като миграция.

 

Раждането на homo viator

 AK_MM-PP_Cover1-3

-Каза, първия път си се родил, какво означава това? – питам.

Зеешан грейва в усмивка, при което оголва всичките си зъби: ситни, тесни, на петънца, като див ориз.

-Първия път родил се в Бруней – повтаря той – Втория път – в целия свят. Затова съм отвсякъде. Моят дом е светът.

Елиф Шафак. Чест София: Егмонт, 2012: 253.

 

Този прекрасен откъс от Елиф Шафак възвестява ‘раждането’ на homo viator. Това символно раждане е поетично като в романа Чест на писателката ‘с куфар’[1] – епос за път, залюбвания, (не)възможности, престъпления – за драмите на откъсването, за волята да се откъснеш и за (не)намирането на себе си в откъсването… Това символно раждане е теоретично: пътят от приключение става теория като в книгата Теория на пътуването на Мишел Онфре (Onfray 2007) и лавинообразното нарастване на публикации, конференции, проекти . Това раждане е политическо в стимулирането на пътуването и ограничаването на множество други форми на мобилност. Това раждане е икономическо, туризъм, круизи и всякакви атрактивни оферти, привличащи все повече консуматори във все повече икономики, и все повече икономики, зависещи все повече от формираната и стимулирана жажда за пътешествия.

От самото си раждане homo viator скъсва с темата за раждането. Зеешан, единият персонаж на Е. Шафак, дематериализира дома – “моят дом е целият свят”, Пембе, другият персонаж на Е. Шафак, дематериализира произхода и семейството. Кръвните връзки изтъняват, губят детерминираща роля, защото са пометени от въжделението и волята за пътя.

 

…очите й блеснаха.

Аз пък ще стана моряк и ще обикалям света. Всяка сутрин ще се будя на ново пристанище.

Джамила никога не се беше чувствала толкова сама. Разбираше, че колкото и да са еднакви със сестра й във всички отношения, между тях има една много важна разлика: амбициите. Пембе искаше да види света отвъд река Ефрат. Имаше смелостта да следва сърцето си, без да обръща внимание какво мислят другите за нея. В миг Джамила прозря, че те с близначката й са орисани да прекарат живота си разделени.

Елиф Шафак. Чест София: Егмонт, 2012: 45

 

Пътуването – социалност, темпоралност, етичност

Пътуването е полифонично. Преместването в пространството е най-видимият пласт, също така интригуващи са и темпоралният, и социалният:

 

Пътуването се вписва едновременно в пространството, времето и социалната йерархия. В същото време, в което пренася на хиляди километри, пътуването води до качване или слизане с няколко нива на стълбата на статусите. То размества, но и де/рекласира – за добро или за лошо… (Levi-Strauss 2008: 93).

 

Аз съм инженер по образование и пътешественик по душа” – патосът на пътешествието измества професията. „ Емиграцията като приключение” (Вагалинска 2012), „Въображението на пътешествието” (Sciences humaines 2012) – медиите и списания ни заливат с романтични, примамливи, увличащи образи на пътешествия. Пътешествието се конструира като силен обект на желание. Минимизира се прагматичната му функция – пристигането, за да се подсили въобразеното и либидиналното му измерение. Пътуване и пристигане се разделят, първото бива силно и положително конотирано, второто бива принизено и обезценностено: „Пътуването е много по-приятно от пристигането. Пристигането има неприятния мирис на края на пътя, горчивия вкус на монотонността и стагнацията” (Бауман 1999: 109).

Темпоралността на пътя е сред най-мощните му атрактивни страни; пътуването очарова с възможността от напускане на анонимното социално време, ритмувано от работа и задължения, и с навлизане в субективното време, римувано със свобода, желания, прищевки: „Като самодостатъчна монада пътешественикът отказва социалното, колективно и ограничаващо време в името на едно специфично време, конструирано от субективни продължителности, празнични и пожелани моменти…. Номадът отказва часовника и функционира по слънцето и звездите…“ (Onfray 2007: 16).

За да не изпада в атомизирания индивидуализъм на субективизираната темпоралност, пътуването въвежда нова етика, бягаща от вездесъщието на властта и икономизирането на съществуването в свободата на номадизма:

 

Изкуството на пътя въвежда в етиката на свободното време, във войната, декларирана на рамкирането и хронометрирането на съществуването. Градът налага прозрачната уседналост между пространствената абсциса и времевата ордината: да бъдеш винаги в дадено място в определен момент. Така индивидът е лесно идентифициран и контролиран от властта. Номадът отхвърля тази логика, която позволява превръщането на времето в пари…. (Onfray 2007: 15).

 

Поетиката на пътуването

‘I fantasized a magic day’. Четем нобеловата поезия на Еудженио Монтале и откриваме живописните ‘Петте земи’ през неговия поглед. Четем стиховете и на италиански, за да се насладим на музиката на оригинала, и на английски, за да ги почувстваме по-добре. Миг за отдих и ароматно кафе – и малка глътка поезия. Нобеловият лауреат е роден в китния лигурски край и откриваме ‘жълтото на лимона’, което толкова го вдъхновява, но и виждаме как градската среда, вдъхновена от неговото опоетизиране, креативно-маркетингово го разгръща в калейдоскоп от форми, нюанси, артефакти.

Започнали сме пътешествието много преди пътешествието: дали от поезията на Монтале или от прекрасните фотографии на National geographic или от коментарите на пътешественическите блогове – има ли значение. Поетиката, пейзаж и пътуване взаимно интерферират.

Въобразеното пътуване ни обгръща отвсякъде и се прави с всякакъв ‘подръчен’ материал. Пасаж в търговски център в Брюксел[2] прави пътуване с поезия – „One poem, one trip, how many journeys?”. Пана с кратки стихове на три езика – оригиналния, френски, фламандски – спират погледа ни.[3]

Пътуващият

Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самата ти бъди течение.

Елиф Шафак. Любов. София: Егмонд, 2009: 154.

Какви ли истории съм могъл да изживея и аз, ако бях избрал друг път. Всъщност обаче не аз бях избрал пътя. А пътят беше избрал мен.

Елиф Шафак. Любов. София: Егмонд, 2009: 173.

 

Пътят и пътуващият – противоборството за авторството. Пътешественикът ли избира пътя или пътят – пътешественика? Предизвикателството е в пътя към отговора.

Пътуващият е универсална фигура: от homo erectus до homo numericus всички пътуват. Названията се множат – homo mobilis (Amar et Hatchuel 2010), homo viator (Dortier 2012) – посланието е силно и еднозначно:

 

Човешкото същество е homo viator, един вечен скитник, подтикван да напуска родното си място и да заминава все по-далеч. Той е воден и от своето въображение, и от съвсем прагматични цели… (Dortier 2012).

 

Френското списание “Социални науки” му посвещава цял брой (Sciences humaines, aout-septembre 2012). Защо пътуваме, кои пътища ни привличат повече от други, безсмислено (“Завоеватели на безполезното” Bagault 2012 ) или смислено (“Смисълът на пътя” Lherete 2012 ) е пътуването – въпросите се множат, интерпретациите изобилстват, като всички независимо от патоса си – апологичен или критичен – интронизират пътешественика като централна фигура на съвременното общество.

Конструират се и специфични фигури на homo viator като бизнесмена пътешественик, който ‘USA today’ нарича ‘воините на пътя’ (road warriors). Американският вестник поддържа седмична рубрика Business travel, в която ни представя множество колоритни фигури, които живеят ‘на колела’ или в съвремeнната им версия ‘на крила’: един от тях пътува 150-180 дни годишно и така вече 19 години. Друг надвишава този рекорд и постига 222 дни. Рекордите са от различен тип: шеф в телевизионна компания успява да обиколи 5 континента за 29 часа (Stoller 2012).

Ясмин Абас конструира фигурата на нео-номада и я натоварва с огромни очаквания:

 

Нео-номадизмът е условие и състояние на духа, което ни кара винаги да сме нащрек, всичко да проблематизираме. Нео-номадизмът е субверсивен дискурс и метафора, която оспорва идеята за граница. За да се иновира, трябва да се отиде отвъд, да се премине през, да се изследват междинните пространства (Abbas 2011: 52).

 

Пътешественици

Маринела от пет месеца пътешества из Азия с приятеля си – Индия, Виетнам, Камбоджа, Китай. Има още един месец до края на пътешествието, струва й се, че времето е литнало, трудно й е да си представи връщането. Маринела е учителка в малко щвейцарско село. Учи фермерските деца, опитва се да ги запали за културните предизвикателства и богатства на широкия свят. Самата тя тренира бойни изкуства, силно е увлечена от азиатската култура, поназнайва китайски, разказва с увлечение и любов за култура, кухня, природа. Не успява винаги да предаде своя патос и увлечение, твърде голям е контрастът между глобалния й културен хоризонт и локалния професионален и културен контекст. Децата слушат с любопитство, но повечето бързо вдигат рамене – не виждат как Тибет може да се свърже с фермерския им свят.

 

Ако се влюбиш в пътя, ще забравиш дестинацията.

Тао Те Чинг

 

Сам и Сара са младо австралийско семейство с 10-годишен син. Щастливи, че отново са на път. Запознали са се на път, живеят на път. Той е инженер, лесно си намира работа, никога не работи особено много, по няколко месеца годишно, колкото да заработи за истинския живот на колела. Тя работи каквото намери в уседналите периоди. Когато идва синът им, се спират – и за да го отгледат, и за да навлезе той спокойно в образователния цикъл. На 10 години е узрял да поеме по безкрайните пътища. Пътешествията вече са синкопирани от ритъма на ваканциите.

Алиса:

– Би ли ми казал по кой път да тръгна оттук?

Котаракът:

– Това зависи в голяма степен от това къде искаш да стигнеш.

Карол Л. Алиса в страната на чудесата

 

Михаела почти не знае накъде пътува. Важното е да се отдалечи, да се движи. Майка й почива внезапно, не може да понесе загубата, травмата, пустотата. И тръгва. Надалече. За много време. Не знае нито за колко време, нито колко далече.

 

Тайната да вървиш напред е да потеглиш.

Марк Твен

 

Антон взима успешно бакалавърска степен в Англия. Преди да продължи с магистратура, иска да поживее. Разбира го като пътуване. Роден на Балканите, познава доста добре Източна Европа, доста е пътувал и в Западна, иска да открие нови хоризонти. Избира Китай. Преподава английски, за да се издържа, а през ваканциите пътува и из необятната китайска страна, и из пъстрия азиатски континент.

Тези случаи, срещнати по азиатските пътища, илюстрират различни видове пътешественици. Ще разгранича пет типа.

 

Локалният глобален

Тази парадоксална фигура цели креативно да преодолее обвързването на глобалността с мобилността и на локалността с неподвижността. Зигмунд Бауман не просто асиметрично разпределя мобилностите и уседналостите, но и конструира по противоположен начин социалния актьор на мобилността. На глобалния полюс той е активен и може на воля да консумира достъпа си до мобилността, на локалния полюс З. Бауман описва една наложена пасивност, индивидът не успява да се изгради като социален актьор, отнет му е един от ефикасните инструменти за целта – мобилността, която би могла да го изтръгне от маргиналността на локалността – и географска, и социална, и символна. Маринела е успешен пример на преодоляване на това разделение. Работата я затваря в един локален свят, който е малък за нея във всички смисли – и като възможност за професионално развитие, и като достъп до интеркултурност в комуникационен, културен и социален смисъл. Пътешествията са контрабалансът, антидотът, глътката глобалност, която да направи поносима локалността. Фигурата на локалния глобален не отрича, нито отхвърля теоретичната конструкция на З. Бауман, но цели да я релативизира, да покаже огнищата на противодействие и възможните пробиви в неравенствата на мобилността. Втората аналитична амбиция на конструирането на фигурата на локалния глобален е по отношение на подхода: ако Бауман извежда тезата за неравенството в мобилността от структурен анализ на глобализацията като система на икономическа и политическа власт, настоящият анализ търси силата на субектността, активността на социалния актьор. Периметърът на неговото действие, разбира се, е мощно рамкиран именно от икономико-политическите властови механизми. Ако щвейцарката Маринела успява да впише глобална мобилност в своя локален свят, то е защото собствената й локалност е твърде ‘централна’ не в географски, а в по-съществения икономически смисъл.

 

Глобалният

В контраст на глобалния локален, който работи в локалното, но – в пътешествието, символно и културно – предпочита глобалното, фигурата на глобалния съединява тези две измерения на живота си и сплита работа, нови култури и мобилност. Същата сплав характеризира и емиграцията. Защо тогава ги разглеждам като разновидност на мобилния човек, не на мигранта? По две причини:

  • защото заминаването за тях не е окончателно или поне не се мисли като окончателно в момента на тръгването;
  • защото не е икономическа необходимост, а избор.

Става въпрос за бързо нарастваща група от млади и дипломирани с професия и постове, които решават да сменят работата си и да потърсят нови възможности в чужбина: С. работи като ПР в престижен парижки институт, преди да намери същия тип работа в Монреал, но вече като ръководител ПР отдел в център по танци. На въпроса емигриране или експатриране тя категорично отговаря: „експатриране“.[4]

Тази група става особено видима в ситуацията на икономическа криза и застой. Същественото е, че повечето й представители подчертават, че кризата не е ключовият фактор за мобилността, макар често да катализира решението. Млада френска двойка от урбанист и начален учител заминава за Китай. Съпругът вече е намерил работа в китайско-френско училище, съпругата също вярва, че експертизата й по урбанизъм скоро ще бъде оценена.[5] Ако кризата е ‘ускорител’, а не мотор на решението за заминаване, кой е решаващият фактор? Отговорът е очакван: опитът в мобилност. Съпрузите са прекарали детството си в чужбина, съответно петнадесет и пет години.[6]

Същата особеност се проявява и при децата на имигрантите. Второто поколение – вместо напълно да усяда и да се интегрира, както предсказва класическият асимилационистки модел – поема по пътя на миграцията и/или мобилността. Пример са дипломираните деца на имигранти от Магреба във Франция, които проявяват интерес към богатите арабски страни от Залива.[7]

Групата на глобалните нараства с впечатляващи темпове: само във Франция и само за една година тя се е увеличила с 12%: през 2012 г. броят на младите дипломирани французи, желаещи да заминат за чужбина, е бил 15%, през 2013г. той нараства на 27%.[8]

Тази група хвърля мост към еврозвездите – другата миграционна категория, която описва новите тенденции във висококвалифцираната мобилност. Ако я включвам тук, при анализа на homo viator, то е, за да преодолея стриктното разграничение между работа и свободно време и съответните им форми на мобилност: трудова миграция в първия случай, туризъм, пътешествия, екзистенциална мобилност – във втория. Патосът на моето изследване е да покаже как тези класически разграничения все по-малко работят в нашата флуидна и мобилна епоха.

 

Пост-протестанстският човек

Оригинално арт произведение въвежда в тази интересна фигура. На фасадата на любимия ми лондонски музей на съвременното изкуство Tate Modern Мартин Грийд изписва с големи ярки букви:

„The whole world + the work = the whole world”

„Целият свят + работата = целия свят“

Работата е централна категория в протестантската етика на М. Вебер. Тя организира целия жизнен свят. Всичко други съществени фактори и измерения или имат периферни функции – семейство, наследство, или са отложени в бъдещето – удоволствия, потребление. В ироничната арт творба на Грийд работата загубва централната си роля, нещо повече, загубва каквато и да е роля. Тя е налична, но не добавя нищо към света. Тя е анихилирана като принадена стойност, с нея или без нея светът е същият. Ergo, интересното в света е другаде. Бих казала, че тази творба е арт опелото на протестанския свят, ориентиран към труда. Един от пътищата, по който тръгва пост-протестанският човек, е този на мобилността.

Преходът от протестантската етика на труда към постмодерния етос/патос на мобилността се илюстрира най-добре от изключително успешни в кариерата си професионалисти, които предпочитат да се представят и идентифицират като пътешественици. Президентът на Hearst Magazine Майкъл Клинтън е един от многобройните в тази пъстра група. Вече е посетил 120 страни, но глобалните маршрути продължават. Консумира пътя с пълни шепи – и пътя като нова дестинация, и пътя като маратон. Маратонът като телесно преживяване на разстоянията и като оригинален начин за откриване на нова страна. През 2013 г. маратонът е в Монголия, през 2014г. Майкъл Клинтън ще бяга в Антрактида.[9] Ако вече се чудите къде се намира България – в дългия списък със 120 вече посетени страни или в по-краткия на страни за посещаване, отговорът е категоричен: нито в единия, нито в другия. Майкъл Клинтън назовава три страни, в които никога няма да отиде – в този супер кратък списък България си партнира само с Киргизстан и Мавритания.[10]

 

Екзистенциалният пътешественик

 За да забравят една връзка, някои опитваха безразборен секс, аз опитах безразборна география. Избирах случайни градове, пътувах обикновено с влак, сменях гари и хотели…Приличах на човек, който иска да изостави собствената си изоставеност зад някой ъгъл. Като някой, търсещ отдалечено и непознато място, където да пусне котките на тъгите си, така че никога да не намерят обратния път.

Георги Господинов. Физика на тъгата.София: Жанет 45, 2012: 228-9.

Екзистенциалният пътешественик е любимият персонаж на неизбродимо литературно поле, есета, поезия, романи достигат висини в проповядването му. Ако той е толкова неудържимо привлекателен, то е защото екзистенциалният пътешественик е homo viator par excellence, най-ярко изразяващ идеята за мобилността не като икономическа принуда или необходимост, а като свобода и търсене – на свят и на себе си.

 

Пътуването може да ни промени по начин, който никога не сме подозирали. Да ни помогне да навлезем навътре в себе си и да се опознаем. Да подложи на съмнение някои от най-вкоренените у нас убеждения и предразсъдъци, да ни накара да преосмислим отношенията си, личните си връзки и дори духовността си.[11]

 

Това е признанието на един пътешественик, безброй други биха се съгласили с него. Пътуването в пространството е пътуване в психиката, паметта и идентичността – ХХI век не изобретява ново разбиране, но генерализира употребите му.

Търсенето на идентичност няма предначертана посока. Едни търсят да намерят себе си: „Изток, запад, север, юг – все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и нашир света и ще стигнеш отвъд него“ (Елиф Шафак Любов). Други търсят да се освободят от себе си: „Дори само веднъж да заминеш, това има последствия, вече се променяш. Всъщност никога не можеш истински да се върнеш. Освобождаващото чувство може да стане завладяващо като дрога. Иска ти се да го притежаваш непрестанно. То може да бъде ключ към най-дълбоката от всички свободи: свободата от самия себе си” (Favell 2009: 11).

 

Франсис и аз сме много различни – ми каза той. – Аз съм по-скоро флегматичен и уседнал, а тя е като заредена с барут. Като малка искаше да стане пътешественик изследовател и любимата й книга беше „Корабокрушения и коментари“ на Алвар Нунес Кабеса де Вака испански пътешественик от XV век. Би искала да отиде до края на света, до дъното на морето, до Луната. Нейна бе идеята за моето пътешествие до Южна Америка, тя го бе планирала за себе си, но не може да го осъществи. Аз гледам през нейните очи, слушам с нейните уши, снимам с нейната камера.

Исабел Алинде. Дневникът на Мая. София: Колибри 2013 : 258

Самост и ипсеичност са интимно вплетени във всяка идентичност, знаем от П. Рикьор (Ricoeur 1996), но флуидното съществуване на homo viator прави естествена и очаквана тяхната неразкъсваема вплетеност, интерференциите между идентичност и чуждост: в моето пътуване, мислено от нея, „гледам през нейните очи, слушам с нейните уши, снимам с нейната камера“. Чуждото е станало по-интимно мое от моето, магическият реализъм е ненадминат в идентичностните алхимии.

 

Поколение ‘П’(Пътешествие)

На рождения си ден отивам на гарата и хващам първия влак, който видя“, споделя Ади, типична представителка на поколението ‘Пътешествие’, където мобилността е най-големият подарък. Ако има приятели, които да споделят пътуването – идеално, ако – не, пак не е лошо, винаги е любопитно, докъде ще те изведе пътят.

Русия, България, Италия, Германия – първото европейско лято на младата китайка Сън е изключително наситено. Усилно е пестила две години, родителите също съдействат, приютяват я приятели, couch surfing… Тази европейска ‘премиера’ не е пътешественическата й инициация, първото й голямо приключение е Тибет – въпреки резервите на родителите си, едва първокурсничка, го предприема сама. Докато пиша тези редове, открива Япония; възползва се още от първата възможност за мобилност в китайския си университет, за да учи в Южна Корея. Глобален пътешественик – глобално име: избрала си е красиво и лесно за произнасянe от всички име, така си го харесва, че и приятели, и колеги, всички я наричат с него.

 

Казват, че всеки търси нещо.

Имп търсеше къде да отиде.

Тери Прачет. Музика за душата. С.:ИК Вузев, 2000: 21.

 

Пътуването не е панацея, но променя изцяло човек“ [12] Това е веруюто на Л.Н. – пътешественик, блогър, естествено на пътешественически теми, координатор на европейската седмица на движението и спорта MOVE week за Източна Европа, собственик на зала за алтернативен фитнес. Рецептата й е ‘загубване’: „Изключваш gps-а, махаш картата, прибираш фотоапарата и просто се наслаждаваш.“[13] Живяла е в 2-3 страни, пътува по 2-3 пъти месечно до различни дестинации. Отначало са я интересували ‘рекламираните неща’ – музеи, архитектура, сега счита „за по-интересни хората“.

Homo viator се явява в разнообразие от форми. Въпреки тяхната пъстрота, те са пронизани от няколко общи черти:

Първата е ‘глад за път’. Пътят е толкова силен обект на желанието, че бива размножаван до безкрай. М. К. бяга маратон в новите страни, които посещава. Един път в друг път като безкрайни матрьошки.

Втората е дискурсивният път. Пътешественикът е рефлексивен Аз: той пътешесвеничества и пише за пътешествията. Ако маратонът е запазена марка на М. К., то дискурсивният път е почти неизбежен за огромното мнозинство пътешественици. Пътеписът продължава да процъфтява под класически и нови форми – дневник, книга, блог….

Третата е играта. Пътешествието е твърде голямо предизвикателство, за да бъде оставено на тотална импровизация, но именно тя му придава вкус на свобода, експеримент, откритие, изненада: „Следвайте правилото 80/20. Планирайте само 80% от пътуването и оставете другите за неочаквани открития“, съветва Кейт Уайт, писателка, бивш главен редактор на Cosmopolitan.[14]

Четвъртата е философията home away from home. Колкото по-мобилен става съвременният номад, толкова повече се множат продуктите, позволяващи му да  ‘прави’ дом в мобилността. Последният хит ‘home away from home’ е едновременно философия, лайфстайл, бутиков хотел, всичко това миксирано от Йън Шрегър, гуруто на новия туризъм.[15] HoMEtel е проект за иновативен дизайн (Abbas 2011: 52), който се вписва в новата тенденция на персонализиране на хотелските стаи, на създаване на     ‘дом’ в преходни пространства. Парадоксално, но грижата да се чувстваш у дома придобива почти обсесивни измерения у съвременния нео-номад (Abbas 2011: 49).

Петата характеристика е това, което Ясмин Абас определя като ‘серийни идентичности’: „нео-номадите деконструират едно у дома при всяко тръгване; те реконструират едно познато у дома при всяко пристигане, серийни у дома, сходни и различни, функция и на колекциите им, и на наличния подръчен материал при пристигането” (Abbas 2011: 127).

***

Мобилният човек е обект на множество интерпретации, от които в заключение бих откроила четири: дескриптивно-аналитична, социално-критична, гражданско-демократична и нормативно-екзистенциална.

Аналитичната перспектива представя мобилния човек като носител и ярък изразител на ключови тенденции на съвременното общество като детериториализацията и индивидуализма (Auge 2012). Самото нарастване на потоците може да се тълкува като израз на свободата на придвижването и демократизация.

Социално-критичната концепция набляга на конструирани характер на homo viator. Огромна „индустрия“ е мобилизирана, за да произведе консуматора на продуктите на мобилността. Тези продукти са креативни, привлекателни, престижни, но пътешественикът е просто статист в пиеса, написана от други.

 

… пътища, все нови и нови пътища, проникващи навсякъде безкрайно, безсрамно, сякаш всичко, което има значение, е да си някъде другаде.

Йън Макюън. Амстердам.С.: 2005: 71.

 

There is truly nothing more I love than being on the road.[16]

Няма наистина нищо, което да обичам повече от пътя.

 

Така пише една българска пътешественичка на пътешественическия си блог. Постът е за Малайзия, наред с други за Хонконг, Китай, Камбоджа, Сингапур. .. Пътешественичката е само на 22 години, Европа е вече позната дестинация, тегли я далечното. Тя е една от многобройните представителки на поколението Пътешествие. Това, което гражданско-демократичната интерпретация откроява в нейния опит, е, че той става възможен в пост-комунистическото време. Преходът от затворено към отворено общество все повече млади и млади по дух разбират и живеят като преход от малък към голям свят, от имобилизиран към мобилен, от несвободен към свободен. Мобилността е огромно демократично постижение. И тя интензивно се преживява като свобода от пост-комунистическия homo viator.

„Винаги съществува една география, която съответства на един темперамент“ (Onfray 2007: 21). От таоизма до днес пътят е интензивно нормативно-екзистенциално натоварен. Пътят като търсене, откриване, реконструиране и пътят като ‘география’ магически интерферират. Няма логика или каузалност на връзките между движението в пространството и идентичностните трансформации, но има поетика и етика на пътя.

Homo viator е противоречива фигура. От една страна, тя е реализация на неолибералната визия за глобализацията и огромна индустрия – и на продукти, и на образи, и на символи – е мобилизирана за нейното формиране. От друга страна, homo viator e израз на идентичностни търсения, на свобода, на търсене на предизвикателства, открития, диалози.

 

[1] „Моето въображение е моят куфар“ е мотото на Елиф Шафак.

[2] През октомври 2013 г.

[3] България е представена от Каменоделство на Бойко Ламбовски:

Ръката и длетото методично

Почукват Идеала. Става скучно.

Това е жилав навик – да си камък

И бавен, мъчен подвиг – да обичаш.

[4] Vincent, Elise. Pourquoi des jeunes choisissent de s’expatrier.- Le Monde, 31.07.13, http://www.lemonde.fr/societe/article/2013/07/31/pourquoi-des-jeunes-choisissent-de-s-expatrier_3455644_3224.html.

[5] Ibid.

[6] Ibid.

[7] Ibid.

[8] Ibid.

[9] Пътешествията на Клинтън.- Capital Light, юни 2013.

[10] Пътешествията на Клинтън.- Capital Light, юни 2013: 29.

[11] Пътешествията на Клинтън.- Capital Light, юни 2013: 29.

[12] „Пътуването не е панацея, но…“.- Capital Light, 8-14.06.13.

[13] Ibid.

[14] Пътешествията на Клинтън.- Capital Light, юни 2013: 28.

[15] Човек на място.-Capital Light, юни 2013: 26.

[16] http://paperplanetravel.blogspot.com/2013/03/baby-steps-into-backpacking.html

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s