Екологични миграции: (не)съвпадение между география на причините и география на последствията

Не мога да се надишам – възкликна дъщеря ми на Витоща след една година престой в едни от 10-те топ най-замърсени градове в страната с 5 от 10-те най-замърсени градове в света.

Чернобил

На 26 април 1986 г. светът бива разтърсен от най-голямата ядрена катастрофа в атомната централа в Чернобил. И до днес не са преустановени споровете за броя на жертвите, несъмнено е, че той е значителен както на загиналите в катастрофата, така и най-вече от нейните последствия. Доклад на Ню-Йоркската академия на науките от 2009 г. изчислява почти на милион (985 000) броя на жертвите на радиоактивността.[1]

Преживявах транснационално европейските политики по отношение на катастрофата. Бях на специализация във Франция и от дистанция още повече се вълнувах за България, където беше дъщеря ми и семейството ми. Пост-кризисните комуникационни политики се разлетяха в две противоположни посоки. Франция е по-далече и беше по-малко застрашена, но беше залята с поток от информация и всеки ден до най-малки подробности хората бяха осведомявани в безкрайно широката палитра от глобалната обстановка до как радиационният облак (не) се отразява на марулите. В България международната комунистическа солидарност на властите се оказа по-голяма от солидарността с българското население.

Катрина

През 2005 г. ураганът Катрина опустоши Ню Орлиънс, като причини 1 500 жертви и прогони 780 000 жители (Tixier 2008 – 2009: 169).

Яндзъ

Величествена и магическа, Яндзъ е една от най-забележителните реки в света. Неотдавна природната изключителност се срещна с инженерната изключителност. Инженерна и в техническия смисъл, но най-вече в политическия. На Яндзъ китайската държава построява един от най-големите язовири в света. За целта са използвани десетки изобретения и патенти. По-мащабен от техническия е политическият проект. Именно той ‘мери’ съотношението между икономическа, екологична и човешка цена. Не е предмет на този анализ да навлизам в екологичните рискове и последствия. Тук фокусът е върху изключителния миграционен ефект – разселени са над милион жители от стотици, според някои, хиляди села и градове.[2] Пътуване с кораб по Яндзъ ме срещна с някои от тях и ми позволи да почувствам силата и спецификата на екологичните миграции. Движението на тези мигранти е движение в пространството – както географското пространство от ‘ниската’ към ‘високата’ земя, така урбанистичното пространство на никнещите като гъби и разрастващи се с часове нови градове, за да поемат огромния поток от залетите села и градчета, както и социалното пространство на ускореното професионално и кариерно развитие. То е и движение във времето. Модернизацията ускорява темпоралността и за сгъстеното време на пускането на язовира стотици хиляди хора преминават от аграрното към индустриалното общество, от селскостопанския си труд към предизвикателствата на големия град. Този огромен социален трус се приема полярно. За младите е невероятен шанс да скочат с няколко десетилетия в развитието и да черпят с пълни шепи от професионалните, образователни и културни възможности на новия урбанистичен живот. Изграждането на новите урбанистични центрове, усиленото строене на инфраструктура от нови магистрали и свръхскоростни железници, туризмът по Яндзъ осигуряват нови работни места и значително умножават шансове за професионално развитие и за социална мобилност. За много представители на по-възрастните поколения трусът е стрес, те не могат – и не искат – да преодолеят носталгията и по традиционните си земеделски занятия, и по родните си места, където са израсли и където са погребани предците им. Неимоверно ускорената и наложена отгоре модернизация е пагубна за традиционната култура и културното наследство.

Тези три примера показват колко пъстри, разнолики и комплексни са екологичните миграции. Те поставят нови предизвикателства и към теорията, и към политиките, и към самите мигранти. Ще ги анализирам по отношение на явлението, названието, дефиницията, типовете, международната институционализация, политиките.

Явлението. Някои ги определят като мигрантите на бъдещето. И в настоящето броят им е внушителен – 38 милиона, а се предвижда динамично да се увеличава и да достигне 150-200 милиона към края на века (Withol de Wenden 2012: 88). Потопът в Библията ярко илюстрира, че част от причините са вечни. Други изследователи определят причините като нови и сред тях Катрин дьо Венден посочва:

ускоряване честотата на циклоните (ураганът Катрина в Ню Орлиънс през 2005г.), опустиняването (Сахел), разтопяването на ледниците (Хималаите), броя и обема на наводненията (Тайланд, лятото на 2010), покачване нивото на морето (островите Тувалу в Тихия океан, Малдивските острови в Индийския океан, германските острови Халиген) (Withol de Wenden 2012: 89).

Деградацията на околната среда е свързана и с парниковия ефект. 2011 година бележи тъжния рекорд от 34.83 млр тона въглероден двуокис, най-високите стойности (Gemenne et al 2012: 7).

Загубите от природните катастрофи са астрономически. Само през 2011г. те се изчисляват на рекордните 380 милиарда долара, най-високата достигана някога стойност, два пъти повече отколкото през предходната 2010 г. Земетресението в Япония от март 2011 г е най-скъпото в историята. Човешката цена на природните катастрофи също е огромна. Най-висока е в Япония, където земетресението от 2011 г. предизвиква 350 000 бежанци.[3] Броят разселени от природни катастрофи достига 14.9 млн през 2011 г. Центърът им е Азия, която произвежда и приютява 89%. Китай също поставя рекорд за нови екологични мигранти, които през 2011 г. достигат 4.5 милиона, разселени поради 10 големи катастрофи – наводнения, земетресения, бури (Gemenne et al 2012: 7). Друго огнище на екологична катастрофа е Африканският рог, чиято суша ООН характеризира като “най-лошата хуманитарна катастрофа“ (Gemenne et al 2012: 7).

Балканите не могат да бъдат изключени от картата на рисковете на околната среда. Преходът към демокрация не води до бързо и трайно подобряване на ситуацията. Основен приоритет на социалистическите страни беше индустриализацията, внедрявана често без внимателна оценка на екологичния риск. Преходът към пазарна икономика промени радикално собствеността, но не така радикално отношението към околната среда. Зигмунд Бауман насочва перото на радикалната си критика към чуждестранните инвеститори, които търсят да максимизират печалбата си и са готови да напуснат веднага, щом другаде намерят по-добри възможности, без никакъв ангажимент към хората и природната среда (Бауман 1999). Тази критика може да бъде отнесена към множество компании – и чуждестранни, и национални – в балканските страни. Към тези негативни фактори – и преди, и след демократичните промени – трябва да се добавят и изоставените големи и малки заводи, фабрики, строежи. Най-засегнати на Балканите са реките. В централна Сърбия нивото на фенол и олово е високо поради замърсяването от електроцентралата в Обилич, Косово. В Албания като противовес на замърсяването питейните води се хлорират 4.5 пъти повече отколкото са европейските норми (Cataruzza et Sintes 2012: 80). Дунав е особено застрашен. В зората на новия век – януари 2000 г. – той става обект на една от най-тежките екологични катастрофи в Европа след Чернобил, когато австралийско-румънски консорциум излива 100 000 м³ вода, замърсена с цианид. Десетилетие по-късно, през октомври 2010 г. , унгарска фабрика за алуминий излива на свой ред 1 милион м³ токсична червена кал. Спукването на резервоара на фабриката причинява смъртта на 9 души и ранява 150 (Cataruzza et Sintes 2012: 80).

Отношението на властите и на общественото мнение често се разминава по отношение на екологичните рискове. Като типични случаи изследователите посочват приемането от Румъния на тонове отпадъци от Неапол през 2010 г., както и готовността на Македония да открие център за радиоактивни отпадъци недалече от Скопие (Cataruzza et Sintes 2012: 81).

Съществени разминавания в някои сложни случаи има и между националната, и международната перспектива. Най-характерен пример е използването от НАТО в Косово през 1999 г. на обеднен уран в мунициите. Два доклада на ЕК заключават за липса на екологични последствия, но сръбската агенция Beta подчертава 200% увеличение на левкемията в Косово и Южна Сърбия (Cataruzza et Sintes 2012: 81).

Названието. Теорията още се колебае как да ги назове. Засега движението е експанзивно и броят на термините се множи – миграции, предизвикани от промени в околната среда, климатични, екологични… – без да се очертава фокус на консенсус.

Освен разнобоя по отношение назоваването на миграциите, липсва теоретичен – и политически – консенсус и по отношение на назоваването на самите мигранти – дали става въпрос за разселени или за бежанци.

Дефиниция. И на пръв поглед е видно, че екологичните бежанци не се вписват в класическата дефиниция на бежанец. Разминаванията са в две посоки:

• Класическата концепция се основава на преследване по етнически, религиозни, политически и други причини и не предвижда хипотезата хората да бягат поради природни катаклизми, а не от човешко насилие.
• Когато хората напускат предварително, изпреварвайки заливането на населеното си място от море или язовир или обратното от загубата на обработваеми площи поради настъпването на пустинята, те не се вписват в класическата дефиниция за принудително, а не доброволно напускане.

Женевската Конвенция е написана и приета в следвоенна Европа и отразява специфичната ситуация на Студената война. Тя не е адаптирана към екологичните миграции. Отказът на множество европейски страни да разширят класическата дефиниция, така че да обхваща и новите реалности, се дължи на няколко причини. Те не са терминологични, а политически и икономически. Ако се приеме понятието екологичен или климатичен бежанец, това би означавало обезщетение в случай на икономическа или политическа отговорност и задължение за прием на хората и групите, принудени да напуснат поради екологично бедствие.:

Това са две хипотези, на които се противопоставят повечето богати западни страни, които емитират много CO₂ и следователно носят голяма отговорност за климатичните промени. Например, Австралия отказва да приеме бежанците от Тувалу…(Nouaillas 2008-2009: 81).

Други причини, обясняващи трудния път към определението на екологичните бежанци, са свързани с опасенията, че всяка реформа на Женевската конвенция би могла да постави под въпрос самото й съществуване (Clochard 2009: 15, Altwegg Boussac 201М 21). Знаем, че през последните години тя е обект на множество критики – редица западни лидери критикуват използването на бежанския статут като алиби за икономическа миграция. Защитниците на Женевската конвенция предпочитат по-предпазливата политика не на възобновяване на дебата за централното определение на бежанец, а за по-гъвкаво търсене на решение за определяне на нови видове бежанци в други документи. Така, разнобоят между нарастващия брой екологични бежанци и липсата на дефиниция се снема през 1985 г., когато в доклад на Организацията на ООН за развитие се приема определението, че това са:

хората, принудени да напуснат временно или постоянно своите традиционни места за живеене поради значително влошаване на тяхната околна среда – природна или човешка, което тежко променя средата на живот и сериозно влошава качеството на живот (Rapport du PNUE 1985).

Типове. Трите примера за ядрената катастрофа – Чернобил, урагана Катрина и язовира Трите клисури на Яндзъ – илюстрират и три типа екологични бежанци:

• принудителни – катастрофата е от мащаб, който не оставя друг шанс освен бързо и трайно напускане. Катастрофата е с такива по обхват и дълбочина последствия, че правят връщането трудно или невъзможно. Ядрената катастрофа в Чернобил е ярък пример. Сходна по мащаб е Фукушима в Япония от 11 март 2011 г., която комбинира три катастрофи – ядрена, земетресение и цунами. Чернобил и Фукушима са двете най-големи ядрени катастрофи. И двете са характерни за неразривната обвързаност на околна среда и човешка намеса: природната среда е разрушена до степен на трайна необитаемост поради технологична причина и човешки грешки.
• спешни – бедствието е голямо и налага бягство за оцеляване, но не изисква трайно напускане. Експертите изчисляват, че днес 350 милиона души са изложени на опасностите на тропическите циклони (Tixier 2008 – 2009: 169). Катрина не е изключение, а драстичен израз на голяма тенденция. Силно ме беше впечатлило изказването на един от първите завърнали се в Ню Орлиънс след урагана: на въпрос на журналист дали знае колко опасен е регионът и колко заплашен от природни бедствия, той с усмивка отговори, че това е цената да живееш в рая. Толкова харесва щата и града си, че не би ги заменил за никое друго място на земята. Понеже раят не е предназначен за този свят, тук има неудобства като бури и урагани. Не само водата е причина за екологични бедствия, а и нейната липса. Сушата е толкова опустошителна, колкото и наводненията. В Малауи сушата отприщва една адска спирала на липса на селскостопанска продукция, увеличаване на цените, глад, която докарва през 2002 г. пет милиона жители до бедствено състояние. Само хранителна помощ съдейства да се преодолее екологичната и хуманитарна криза. Доклад на Организацията на ООН за развитие посочва, че вече един милиард души нямат достъп до питейна вода (Beaumont 2008-09: 170). Прогнози предупреждават, че през 2080 г. три милиарда души могат да имат трудности с достъпа до вода. Причините отново са комплексни – природни и човешки, климатично затопляне и лошо управление на ресурсите. Липсата на вода върви ръка за ръка с намаляването на обработваеми площи и загубата на поминък на огромни групи населения в най-различни региони – африканския рог, Аржентина, Казахстан, Узбекистан. При тези деградиращи природни условия миграцията остава единственият изход (Beaumont 2008-09: 170). Спешни миграции се причиняват и от избухващи вулкани, земетресения, циклони и други природни бедствия.
• мотивирани – мащабни инфраструктурни проекти като язовири предполагат разселването на големи маси от хора. Това разселване е неизменна част от проекта, който залива множество населени места, то се осъществява планирано, не съдържа риск за живота на хората. Липсата на риск от оцеляване не прави тези проекти напълно сигурни, защото те съдържат множество екологични, социални, културни и други рискове.

Важно е да се подчертае, че повечето миграции не се отнасят еднозначно към някой от трите типа. Нещо повече, повечето миграции имат смесен характер и се дължат както на климатични, така и на други социално-икономически причини:

В страни с несигурна природна среда като Боливия, Сенегал и Танзания миграцията и краткосрочната мобилност се превръщат във важна част от начина на живот на бедните и по-малко бедните. И в трите страни промените на околната среда през последните две десетилетия са особено сурови. И в трите страни обаче комбинацията от промени в околната среда с други социално-икономически събития отприщва широкомащабната мобилност (Tacoli 2012: 3).

Изследвания. Екологичните миграции са ново изследователско поле и тази особеност картографира панорамата на изследванията. Няма нова солидна публикация върху глобалния миграционен феномен, която да не им отделя солиден параграф (Withol de Wenden 2012, Nouaillas 2008-09). В същото време няма традиция, класици и школи.

На пресечната точка между политики и наука можем да разположим обединяване усилията на международните организации и учените за преход от спорадичния интерес към трайно, устойчиво и и задълбочено изучаване. Пример за подобна амбиция е публикацията Състояние на екологичната миграция, която започва да излиза през 2011 г., а от следващата 2012 г. (Gemenne et al, 2012 ) се утвърждава като регулярна и ежегодна. Поредицата се издава съвместно от Института за устойчиво развитие и международни отношения към Института за политически науки в Париж и Международната организация по миграция.

Международна институционализация. Върховният комисариат на ООН за бежанците има нееднозначно отношение към екологичните бежанци. Той дълго разсъждава върху разширяване на своя мандат за помощ на екологичните бежанци, но в рамките на същата държава. Изследователи реагират, че подобен поход би довел до парадоксални резултати:

В този случай 780 000 бежанци от урагана Катрина биха имали право на помощ, но не и 14 милиона селяни от Бангладеш, които при хипотезата за покачване на водата би трябвало да потърсят убежище в Индия (Nouaillas 2008 – 2009: 81).

Организацията на ООН за развитие има заслуги за ясно поставяне на проблема в своя доклад от 2007/08 г. Борбата срещу климатичното затопляне: императив за човешка солидарност в един разделен свят. Там се подчертава и основното предизвикателство, че първите и най-многобройни жертви са най-уязвимите, защото имат най-ограничени средства за реагиране и адаптация (Clochard 2009).

Европейският съюз също включва проблематиката в своя дневен ред. На 11 юни 2008 г. Европейският парламент става домакин на конференция за предизвикателствата на климатичната миграция. Тя приема декларация, сред чиито предложения и препоръки ще посоча най-съществените:

• разработване на програми за подкрепа на местни стратегии за адаптиране към климатичните промени;
• създаването на работна група към ЕС по въпросите за приема и защитата на засегнатите групи население;
• създаване на фонд за управление на движенията на населението, причинени от климата;
• развитието на изследванията в тази нова област (Clochard 2009: 15).

Световният форум за миграции и развитие на ООН през 2010 г. в Пуерто Виларта, Мексико, вписва за първи път сред своите тематични приоритети разселените поради деградация на околната среда (Withol de Wenden 2012: 89).

 

Политики. На 17 октомври 2009 г. Министерският съвет на Малдивите провежда заседанието си под вода, за да алармира за опасността многобройни малдивски острови, както и други в Тихия океан да бъдат залети и потопени. Няколко седмици по-късно колегите им от Непал едновременно продължават традицията и я иновират, като Министерският съвет се събира на 5000 метра височина, за да привлече вниманието върху климатичното затопляне на Хималаите (Altwegg Boussac 2012). Тези колоритни практики илюстрират, че политиките са все още повече в сферата на екзотичното отколкото на ефикасното.

Все още няма цялостна концепция за политики на управление на екологичните и климатични миграции. Постигнатото варира от интересни и добри ad hoc практики през работа за повишаване информираността и чувствителността на световното обществено мнение за значимостта на този нов вид миграция и за споделената отговорност за тяхното управление и превенция до ново разбиране за управлението на екологичните миграции.

Ще започна именно с последните като най-значими. Назрява разбирането, че политиките на управление на екологичните миграции трябва да могат да бъдат финансирани от Фонда за зеления климат:

Това показва радикална промяна в разбирането за екологичните миграции, които не се считат повече за провал на адаптация, а биха могли и да допринесат за адаптирането на хората към променящата се околна среда (Gemenne et al, 2012: 8).

Идеята за утвърждаване на миграцията – и в нейните доброволни, и в добре управляваните й форми – като ‘жизнена адаптационна стратегия’ започва трайно да си пробива път (Tacoli 2012) и бива подкрепена и от други важни международни форуми и документи. Пример е Министерската декларация от Дака на Форума по климата през 2011 г. Тя e подписана от деветнадесет от най-уязвимите страни и допринася за трайно свързване на климатични промени и миграция (Gemenne et al 2012: 8).

Интересен пример за планирана екологична миграция е Тувалу – полинезейска островна държава в Тихия океан, заплашена от заливане поради бавното покачване нивото на водата. Миниатюрната държава от 11 000 жители и 26 км² площ сключва договор за климатична имиграция с Нова Зеландия, която всяка година приема 75 нови тувалуанци. Според прогнозите, деветте атола на архипелага ще изчезнат до края на столетието (Tixier 2008 – 2009: 168).

Една от най-интересните – в политически и символен смисъл – е Нансеновота инициатива. Нансен е създателят на европейската политика за защита на бежанците и норвежкото правителство продължава тази негова кауза като своя приоритетна политика, като я адаптира към новите условия. През юни 2011 г. норвежкото правителство с подкрепата на швейцарското, както и на Върховния комисар за бежанците на ООН, формулират Нансеновите принципи. През октомври 2012 г. се лансира Нансеновата инициатива – междуправителствен консултативен процес за дефиниране защитата на бежанците при бедствия (Gemenne et al 2012: 9).

Множество изследвания целят намаляване на риска и подготовка на дългосрочни стратегии с цел избягване последствията от климатичните промени. Проблематиката е толкова нова, че резултатите често имат повече алармистки отколкото теоретичен характер. Като илюстрация би могло да се посочи изследването на Университета на ООН в Бон, което през 2007 г. предвижда 50 милиона екологични бежанци до 2010 г. (Nouaillas 2008 – 2009: 81). Тези нереалистични прогнози служат като теоретично предупреждение за критично възприемане и предпазливо интерпретиране на прогнози с по-широк времеви хоризонт като тази на Световната банка, която лансира хипотезата за 200 милиона бежанци през 2050 г. (Nouaillas 2008 – 2009: 81). ООН възлага анализи и прогнози колко души и какви територии ще бъдат засегнати при повишаване с един метър на нивото на морето: само в Индия той би достигнал 60 млн., в Бангладеш – 26 млн., в Египет – 12 млн., във Виетнам – 10 млн. (Tixier 2008 – 2009: 169).

Най-позитивните резултати от изследванията и значението им за формиране на политики са в четири насоки:

• Категоричното доказване ролята на човешкия фактор за промените на климата, деградацията на околната среда и появата на климатични и екологични рискове;
• Доказване наличието на не-екологични фактори на уязвимост към екологичните промени (Tacoli 2012), на социални неравенства по отношение на природните бедствия. „Климатичните промени засягат най-вече бедните, жените и автохтонните народи“ (Withol de Wenden 2012: 89); „най-уязвимите населения са често и най-неспособни да избягнат деградацията на околната среда, защото им липсват ресурси, транспорт, мрежи и информация среда“ (Gemenne et al, 2012: 8). Най-бедните и беззащитните са и най-потърпевшите, защото живеят в най-незащитени жилищни условия и защото имат най-малко ресурси и за адаптация, и за миграция;
• Географията на последствията и географията на причините не съвпадат. Северът свръхпроизвежда газ с парников ефект и замърсява, а пустините се увеличават в Юга. По-засегнат е Югът, но по-голяма отговорност носи Северът;
• Ключово предизвикателство пред политиките е миграцията да се схваща като един от най-ефикасните инструменти за реакция към деградацията на околната среда, както и да бъде управлявана в духа на това позитивно разбиране, подпомагана и подкрепяна.

[1] за периода 1986 – 2004г.

[2] Оценките са за около 1.2 млн.

[3] Цифрите продължават да нарастват в момента на публикацията (Gemenne 2012).

Реклама