Може ли нови потенциални избиратели чудодейно да се явяват на хоризонта, политически възможности да се множат, а партия неизменно да се свива като Шагренова кожа? Отговорът на този политически пъзел е положителен. Името му е БСП. Ще откроя две измерения на феномена БСП: парадоксите и шансовете.
http://presa.bg/article/Partiya-na-krastopat/71775/11/33
Преса, 23.04.15
Парадоксите
Нови леви избиратели – стара лява партия
Нови леви перспективи, солидарна Българи – лявото се оживява, търси, мисли. Случва се немислимото. И тази доскоро немислима политическа иновация е триизмерна:
- Млади, интересни, интелигентни граждани се обявяват за леви. За дългите години на прехода, красивите бяха ‘десни’, червените бяха ‘бабички’.
- Тези нови леви правят невъзможното: загърбват пост-комунистическото ляво и се сближават с европейското ляво. Пост-комунистическото ляво винаги е било противоположно на лявото, защото е било консервативно – и политически, и ценностно. Новото ляво е прогресивно, динамично, мултикултуралистко.
- Новите леви са малобройни, но със самочувствие и хъс – правят дебати и форуми, издават списание, разгръщат, по собствените им думи, делиберативна демокрация.
На фона на този свеж повей, столетницата изглежда остаряла и безидейна. Има нови леви избиратели, но те все още не се трансформират ентусиазирано в БСП електорат.
Не политика, а ПР
Ако на БСП днес й е толкова непосилно трудно да генерира идеи, то е, защото отдавна е заменила политиката с ПР. Ерата Станишев вече е историческа с безпрецедентния брой последователни и предизвестени загуби. Станишев се беше тотално заобиколил с ПР: шеф на кабинет – ПР, съпруга – ПР. За симпатизанти и електорат няма никакво значение, дали лидерът счита, че ПР-ът е по-важен от политиките, че множи представител(к)ите му около себе си, или обратно, понеже най-близкото му обкръжение е ПР-ско, лидерът действа под негово влияние. И в двата случая лъсват липси: липса на лидерство като визия, липса на послания, липса на идеи за политики. Най-парадоксалното е, че в толкова малко политика и толкова много ПР не откриваме никаква креативна, завладяваща, свежа политическа комуникация. Примерите за плоска, често комично-аматьорска политическа реклама са легион. Шенгенският клип е сред най-пресните. Свръхпроизводствто на стереотипи е страховито: българските девойки са неизменно хубави, фитнес младежите – силни, полицията – решителна. Всички стоят застинали като марионетки пред смаяния поглед на зрителя, който хем се чуди как Шенген, граници, мобилност и Европа могат да породят толкова статичност, хем се мае как холандските политици и брюкселските демократи като видят този ПР шедьовър ще ни пуснат да охраняваме границите им. Европа очаква политики за преборване на корупцията, ние пращаме недодялани клипчета.
Миков не залага на ПР-а, но се съсредоточи върху бюрократичния еквивалент на безидейността: апаратните хватки. Резултатите не закъсняха. Цял конгрес отекна в жадната за позитивни новини публичност с вестта, че Станишев е отстранен до заветната 2020. До преди историческия конгрес българските граждани мислеха 2020 като европейски ‘Хоризонт’ и нови възможности за развитие, сега вече разбрахме, че последните са гарантирани с уставния анти-Станишев кадрил.
От ПР и апаратност време за политика не остава. Решения по значими въпроси се люшкат от анатема до ура: не, не и не за президентското предложение за изборен референдум; да, да и да за местен референдум за шистовия газ (сякаш шистовият газ е местен проблем).
Невъзможната Сириза по български
Видимо не остава време за обосновани позиции дори по текущата политика, какво остава за стратегическа визия. Партията преминава дълбока криза на идентичност: дали да се радикализира наляво, за което се оглежда Миков, или да остане в аморфното ляво-дясно на Станишев.
Няма изгледи идентичностната безпътица скоро да намери изход. Сириза със сигурност не е изходът за БСП.
Сириза в Гърция, Подемос в Испания са партийният израз на разгневеното гражданство, на площадните протести. Спецификата на българските протести е, че те не бяха леви, за разлика от множество от мобилизациите 2011- 14 от Мадрид до Ню Йорк и Истанбул. Политическият капитал на десните протести у нас вече е изконсумиран от Реформаторите. Дори да беше свободен, а политическият капитал – като всеки друг – е ценен и рядко остана неизползван, БСП би била последната партия, способна да го усвои. Тя никога не е считала протестите за автентична гражданска енергия. Как ще правиш протестна партия, като отричаш протестиращото гражданство, е една от енигмите на БСП-проектите. Миков разбира, че БСП има крещяща нужда от нова идентичност, но още не знае къде да я намери, а и я търси не където трябва.
Шансовете
ДПС – never again
БСП има историческия шанс да се отлепи от ДПС, което досега неизменно я завлича на политическото дъно, а само успешно практикува тефлоновия ефект – никой от провалите не й се лепи. Сближаването ДПС – ГЕРБ е златен шанс за БСП поне в две насоки. То успокоява левия електорат, който винаги е недолюбвал ДПС, при това точно преди местните избори. Структурите и активистите в смесените райони трудно преглъщат коалициите, заченати на жълтите павета. Раздалечаването от ДПС би било и глътка въздух за самата БСП, чийто имидж е сериозно накърнен от неспособността да се противопостави на ненаситния институционален глад на ДПС. ДПС винаги е изглеждала по-силния партньор в коалицията, тази политическа власт е на път да стане и електорален факт със стремителното свиване гласоподавателите на столетницата.
Символният капитал на опозицията
Демокрацията има две лица – управленско и опозиционно. Преминаваме период на уникална политическа ситуация – всички партии са в управлението: четири – официално, пост-Барековите депутати от първия ден чакат да ги приласкаят, ДПС не знае и не иска да научава що е опозиция. Половината от символната политическа сцена е свободна. Тя се мери не с брой гласове, а с типа говорене. Опозиционното говорене има изключително висока демократична легитимност и силно резонира в общества, които трайно повече не харесват отколкото харесват управляващите.
Целият този огромен и свободен символен капитал е на разположение на БСП. Атака устойчиво се превръща в партия по един въпрос – Путин-ова. Толкова атрактивен е символният капитал на опозиционното говорене, че към него непрестанно посяга Радан Кънев, все по-често и по-рязко Георги Първанов, по националистични въпроси опозиционно се упражнява и В. Симеонов. Със сърдито-бодряшкото си говорене Бойко Борисов винаги си говори едновременно и като топ опозиционер, и като № 1, независимо дали е топ опозиционер или № 1.
Ако БСП остави на управляващите двойния лукс и на властта, и на опозиционното говорене, няма да има друг път освен свиването до едноцифрова електорална подкрепа.
Управленска левица или реформаторска левица
АБВ избра първия път. Въпросът е ще има ли БСП политическия капацитет и лидерство, което да я изведе на втория път.
БСП и АБВ днес са огледални образи. Не заради общото си минало, а заради проблематичното си настояще. И двете партии са с двойно лидерство, и двете партии са с неясна идентичност. Г. Първанов и И. Калфин вече тичат по напълно паралелни, непресичащи се писти. След като парламентарната група на АБВ под строй гласува 16-те милиарда, Бойко Борисов не забравя да потупва Калфин по рамото като един от своите отличниците. Г. Първанов набира скорост на опозиционната писта на открита критика и на Бойко Борисов, и на политиките на правителството, прилагащо ги с активната подкрепа и министерстване и на АБВ. За двувластието в БСП е изписано повече отколкото тази обичайна практика в столетницата предполага: Станишев точно така не може да намери достойнство и сила да се оттегли от лидерството на Миков, както на времето Г. Първанов не можеше да намери достойнство и сила да се оттегли от лидерството на Станишев.
Парадоксът много лидери – малко лидерство съпътства и БСП, и производната АБВ.
Също толкова драматичен е и вторият парадокс – крахът на почти всяко управление на БСП: Виденовата катастрофа, безличността на Станишев 1, гражданският гняв срещу Станишев 2-Пеевски-Орешарски.
Катастрофи назад, какво напред? Не се забелязва капацитет за собствен проект, а вдъхновение се търси в грешна посока. Сириза е радикална, но популистка левица. Гневни политици лесно спечелват гневни избиратели, но трудно управляват сложни системи.
Продуктивна перспектива би било реформаторска левица. Европа не предлага изобилие от примери, но и не е невъзможно да се открият: Матео Ренци вкара най-голямата група социалисти в Европейския парламент миналата година именно с реформаторски проект, макар резултатите от реформите на много фронтове да не са така бързи и безспорни, както реформаторите желаят.
БСП е на кръстопът: затъване в безидейно лидерско противоборство и слаба опозиционност или кураж за нов проект.
Anna Krasteva 