Най-парадоксалната, най-стряскащата фигура на глобализираната миграция е малолетният. Не синът и дъщерята, придружаващи своите родители – нормално е родителите да мигрират с децата си, а детето без родителите си, само по трудните маршрути през граници, страни, континенти…. Дете от Бангладеш в Лондон, сомалийски юноша в Рим – тези лица на миграцията изумяват, стряскат, объркват:
Техните истории са страшни, техните проблеми са огромни: те преживяват най-трудно напускането на родината си и загубата на близките си; най-уязвими са от гледна точка на дискриминация и злоупотреби; трудно се интегрират (Ризова 2012: 293).
Кораби довеждат деца на острова и ги оставят през нощта сами на улицата. Действието на тази колкото тъжна и тревожна, толкова и често повтаряща се драма е Майот – френска колония между Мадагаскар и Африка. Тя е най-бедната френска територия, но дори и тази бедност е по-поносима от крайната нищета в някои африкански страни. Именно тази нищета тласка някои семейства да изоставят децата си, за да им осигурят шанс за оцеляване. Макар да няма ресурси, Майот има относително либерално миграционно законодателство, което не позволява да се експулсират малолетни и което задължава училищата да им предоставят обучение. В детските градини и началните училища на всички деца се дава закуска. За някои това е единствената храна през деня. Други, по-щастливи, биват настанени в приемни семейства, макар последните също често да са изключително бедни и с много деца.[1]
На международна конференция италианска колега се интересуваше от най-дребните подробности на успешни образователни практики на интеграция. Едва накрая разбрахме причината за този настоятелен, интензивен, фокусиран интерес. Работи в НПО, което се занимава с непридружени малолетни и ежедневно се сблъсква с парадокса на несъвместимите културни гледни точки: за италианските власти и общественост на подрастващите мигранти трябва да бъде дадено образование, това е най-добрият прием, който може да им бъде предложен и обществото мобилизира ресурси, институции, гражданска енергия за целта. Самият юноша обаче носи на крехките си плещи друга мисия – да работи, за да издържа и семейството си на десетки хиляди километри. Откъсването на младежа от работата е неуспех на миграционния проект, фрустрация и за него, и за родителите му. Как да се примирят двете непримирими гледни точки: от дефинирането на това кой е дете и кой възрастен до дефинирането на адекватни политики на тези гранични, сложни случаи – тези предизвикателства все още стоят и пред теорията, и пред политиките.
Сложностите и парадоксите присъстват във всеки етап от трънливия път на непридружените непълнолетни и на усилията на приемните държави за тяхната интеграция. Ще ги анализирам през призмата на дефинирането на понятието, очертаването на феномена, типологията на видовете непълнолетни, политиките, колебаещи се между защитата, дължима на децата, и рестриктивните логики на секуритизацията.
Самият термин не е изкристализирал и циркулира в разнообразие от форми: непридружени непълнолетни, изолирани непълнолетни чужденци, непълнолетни без защита (Simon 2008: 40). А. Ризова сравнява българското, европейското и международното определение за непридружен:
Съгласно Закона за убежището и бежанците, “‘непридружен’ е този малолетен или непълнолетен чужденец, който се намира на територията на Република България и не е придружен от свой родител или друго пълнолетно лице, което отговаря за него по силата на закон или обичай” (ЗУБ, Допълнителни разпоредби, § 1, т.4). В Европейския съюз непридружавани непълнолетни лица “означава граждани на трета държава или лица без гражданство, ненавършили 18 години, които пристигат на територията на държавите-членки, непридружени от възрастно лице, отговарящо за тях по силата на закон или обичай, и доколкото те не се намират под грижите на такова лице, или непълнолетни, оставени без придружител, като са влезли в територията на държавите-членки”(Директива 2001/55/ЕО на Съвета, чл. 2, буква е). ВКБООН и някои други международни организации предпочитат използването на понятието ‘разделени деца’, тъй като според тях думата ‘разделени’ по-добре дефинира проблемите, пред които са изправени тези деца, като някои от тях са ‘придружени’, но придружаващите ги възрастни не винаги са способни или подходящи да поемат отговорността и грижите за тях (Ризова 2012: 294).
Повечето непълнолетни не биват идентифицирани за първи път на границите, а вътре в страната, което означава, че те са влезли нелегално. Изследвания посочват, че трификантите понякога са по-информирани за местоположението на непридружените юноши от квалифицирани социални работници (Krasteva 2012, CSD 2012). Излизането от страната е също толкова непрозрачно и проблематично както влизането. Анна Ризова констатира, че с изключение на един непълнолетен, легално изпратен от България в родината му, всички други ‘изчезват’ :„след кратък престой в различни институции, в които са били настанени след получаване на статут, изчезват незабелязано от страната ни” (Ризова 2012: 305).
Непридружените непълнолетни са най-уязвимата мигрантска група. Мнозинството от тях живеят в риск от сексуална експлоатация, злоупотреба с наркотици и алкохол. Изключително висока е вероятността те да бъдат трафикирани с цел проституция. Ситуацията им може да бъде драматична, дори когато са настанени в специализирани институции. А. Ризова разказва за ненавършилия 17 години И. от Ирак. „Той беше получил хуманитарна закрила в България преди повече от 2 месеца, но все още живееше в регистрационно-приемателния център към Държавната агенция за бежанците. Месечната помощ, която получаваше за храна, беше спряна с получаването на хуманитарната закрила. В резултат на това не можеше да си позволи да се храни по-често от един път на ден” (Ризова 2012: 293-294).
Непълнолетните са сравнително нов европейски миграционен феномен. Той възниква в началото на 90-те години, като тенденцията се стабилизира. В Европа има две изключения от тази тенденция, концентриращи се около два противоположни полюса. На единия полюс е Германия, която е дестинация на непридружени малолетни още от 70-те години. На другия полюс са новите европейски членки от Източна Европа, които все още са повече източници или транзит, а не толкова приемници (Clochard 2008).
През 2011 г. са регистрирани 17 700 непридружени малолетни в 69 страни. Увеличението е чувствително спрямо предходната 2010 г., когато те са наброявали 15 600 (UNHCR 2012). Тенденцията продължава да е възходяща: 2012 г. отбелязва чувствително нарастване и на броя на непридружените малолетни – 21 300, и на броя на страните, където се подават молбите за убежище – 71 (UNHCR 2013: 28). В Европа изследователите очертават два географски полюса: присъствие на 5000 – 7000 в южноевропейските страни (Испания, Италия) и 1000 – 3000 в останалите.
Тази специфична група има джендър и национални особености: в огромното си мнозинство става въпрос за момчета; двете основни страни, изпращащи сами деца, са Афганистан и Сомалия. Най-големите и най-драматичните източници на бежанци са и най-активни в изпращането по трънливия път на изгнанието на най-уязвимата и парадоксална категория – децата без родител и придружител.
Европа е категорично най-предпочитаната дестинация и приема две трети от потоците – 14 300 за 2012 г. (UNHCR 2013: 28). Няма достатъчно изследвания, за да може със сигурност да се твърди, но най-вероятната причина за тези предпочитания е по-социалният европейски модел, ерозиращата, но все още налична грижа за най-слабите и беззащитните. Тази хипотеза се потвърждава от избора на страните, към които е най-силен потокът – Швеция и Германия.
Географията на непридружените непълнолетни е изключително разнообразна. Има множество европейски страни като Чешката република и Малта, където непълнолетните се броят на пръсти,[2] България е една от тях,[3] в други като Естония няма никакви регистрирани случаи. На противоположния полюс са Швеция, Германия, Австрия, Великобритания, Франция. Данните са изключително оскъдни, няма унифицирана методика, така че цифрите не са напълно съпоставими и трябва да се разглеждат индикативно. Франция отбелязва изключително голям масив – 6000 регистрирани малолетни мигранти, както и висок наплив – 500 годишно (Krasteva 2012, CSD 2012). Като топ дестинации се очертават Швеция и Германия, те водят класацията със съответно 3 600 и 2 100 молби за убежище.[4] Следват ги Австрия (1600) и Великобритания (1200) (UNHCR 2013: 28). Останалите европейски страни се разполагат между тези два полюса: неравномерни потоци в Норвегия, нарастваща тенденция в Унгария и Люксембург, намаляваща в Ирландия и Холандия (Krasteva 2012).
Законодателството също се различава от държава до държава. Законите и политиките в Естония, например, не правят разлика между непридружените непълнолетни и децата – търсещи убежище. В повечето страни непридружените непълнолетни се радват на добра защита, те не могат да бъдат експулсирани и могат да разчитат на същите грижи от държавата както непълнолетните граждани. Юридическата рамка е Международната конвенция за правата на детето от 1989 г.
Независимо от крехката си възраст и липсата на професионален опит непридружените непълнолетни са достатъчно диверсифицирани, за да бъдат групирани в няколко категории (Etiemble 2007, цит от Simon 2008). Ще откроя основните фигури на малките мигранти с големи проблеми, разграничени от западните изследвания, като ги илюстрирам със случаи от прекрасното изследване на Анна Ризова на ‘бебетата бегълци’ у нас (Ризова 2012).
Първата е на изгнаниците, тези, които бягат от войни, етническо и религиозно преследване. Целта в този драматичен случай е оцеляването. Някои от младите тръгват да бягат с родителите си, но се загубват по нелеките пътища. Първостепенна грижа на международните организации е събирането на семействата, връщането на децата на родителите им. Анна Ризова разказва покъртителния случай на Р. от Еритрея, която „стига до българо-турската граница с майка си срещу 5 000 американски долара. Там каналджията я оставя сама и в продължение на два дни се лута сред огромни преспи сняг. От сигурна смърт я спасяват граничари, като освен огромната травма от раздялата с майка й, тя трябва да прохожда отново, след като пръстите на краката й са измръзнали” (Ризова 2012: 298).
Втората група е на юношите, пратени от семействата си. Целта е младите да започнат да работят и да издържат родителите и по-малките си братя и сестри. Някои от тези младежи имат за цел да се присъединят към друг член на семейството, който вече е установен в чужбина:
Най-често възможността да изпратят децата си в Европа струва твърде скъпо на родителите. Не са редки случаите, в които те са принудени да продадат значителна част от имуществото си или да натрупат дългове, за да осигурят по-добри перспективи за децата си. Това се оказва изключително тежко бреме за последните, които чувстват моралното задължение да оправдаят очакванията на родителите си. Особено покъртителен в това отношение е случай с Ф. от Афганистан с диагностицирана туберколоза, което бяга от болничното заведение, в което е хоспитализирано, с мотива, че не може да си позволи да остане и да лекува заболяването си, а трябва да отиде да работи в Гърция, за да възстанови на семейството си средствата, които са били необходими, за да стигне до България (Ризова 2012: 297).
Непридружените непълнолетни са тъжна съвременна реплика на архетипа на класическия мигрант: и той е мъж, и той е млад, и той тръгва от бедна страна, и той е готов на риск и неизвестност. Глобализацията скъсява пространството и ускорява времето, миграцията ‘слиза ’ в още по-ниска възраст: младежът става юноша и вместо от Европа за Америка тръгва от Афганистан, Ирак и Сомалия за Европа.
На противоположния полюс са юношите, които бягат от своите семейства и/или местни традиции, които задушават младите: „15-годишната бременна В. бяга от Демократична Република Конго, защото е била принудена да стане третата съпруга на възрастен генерал “ (Ризова 2012: 297). Във всички случаи на миграция на невръстна възраст младите се автономизират, но при този последен случай тази автономизация е търсена, тя е не просто резултат, а цел на миграционния проект. Юношите започват на съвсем млада възраст миграция, която е близка до класическия случай, когато пространствената мобилност трябва да се прерасне в социална мобилност.
Експлоатираните са четвъртата група. Трафикираните юноши, подложени на сексуална експлоатация, са най-трагичната фигура на този най-трагичен вид принудителна миграция. Другите форми на експлоатация са не по-малко драматични – просия, незаконен труд, престъпност.
Бродещите деца по улиците бягат и от семействата, и от институциите, които трябва да се грижат за тях. Някои от тях поемат и по международни маршрути, за да сменят едни улици с други – улиците на родните си градове с улиците на големите метрополии (Etiemble 2007, цит от Simon 2008).
Един от най-тъжните парадокси на парадоксалния случай на децата-бегълци е, че политиките спрямо тях са пронизани от секуритарни съображения поне в същата, ако не в по-висока степен отколкото от загриженост за правата на най-уязвимите. Референтният документ е Международната конвенция на правата на детето. Тя е подписана и ратифицирана от всички страни-членки. Тази позитивна база бива релативизирана от множество ограничения: Великобритания има резерви по отношение на приложението на конвенцията, Германия въвежда допълнителни декларации в рестриктивен смисъл, Италия и Испания също прилагат рестриктивно тълкуване: „Най-често преобладава волята за контрол отколкото за защита и прием, от които изолираните малолетни чужденци би трябвало да се възползват“ (Clochard 2009: 126). Изследователи и правозащитници определят като двусмислена европейската регламентация и подчертават, че „европейското право още далеч не осигурява защита“ (Clochard 2009: 126):
- Резолюцията на Съвета от 26 юни 1997 г. препоръчва непридружените непълнолетни да бъдат защитени и да им бъдат осигурени базисните грижи, гарантирани във всяка държава. В същото време тя позволява мерки като задържането на границите с цел ограничаване достъпа до националната територия и изпращане в родината им при условие, че там има кой да се грижи за тях.
- Директивата Завръщане също позволява задържането и експулсирането на непълнолетните при определени условия (Clochard 2009: 126).
Примери за рестриктивни политики могат да се идентифицират в много страни: след края на 90-те години Италия експулсира много албански деца; Франция само през 2006 г. връща 350 деца; Белгия (преди приемането на новата регламентация през 2007 г.) затваря непридружените непълнолетни в затворени центрове с възрастни (Clochard 2009: 126-7).
Нашата страна също произвежда противоречиви примери. Няма в България защитник на човешките права на мигрантите, който да не познава Д. Н. Този афганистанец с бурна съдба и бурен нрав премина през цялото чистилище на негостоприемността: Бусманци, самозапалване, дълги митарства по институции… Пътят му илюстрира всички перипетии на парадоксалната съдба на мигрантите, както и един от най-тъжните прийоми на секуритарната миграционна политика – костният тест, измерването на възрастта чрез плътността на костите. Той е проблематичен не толкова със своята несигурност – много от младежите вече са работили и костите им са укрепнали (Chambras 2004, цит по Simon 2008), колкото и най-вече с имплицитната си предпоставка на недоверие, на подозрение към младия човек, който трябва да доказва, че е непълнолетен.
Докато политиките подозират и контролират, културата се вглежда, за да разбере и приобщи. Един филм на Майкъл Уинтърботом разказва истинската история на две афганистански деца – те са братовчеди и живеят в бежански лагер в Пакистан, преди техен вуйчо да им възложи да заминат за Англия. Пътят е дълъг – Иран, Турция, Италия, Франция (Simon 2008) . Пътят е рисков – трафиканти, хора отвъд закона и две деца в жестокия свят на възрастните. Заглавието на филма е симптоматично В този свят – ние сме създали света, чиято непосилна цена трябва да плащат децата ни.
Културата не може да предпази, нито дори да неутрализира крайностите на секуритарната политика, но остава неин контрапункт, дискурсивно пространство, където трагични истории на деца бегълци да могат да бъдат разказани с човешка болка и загриженост.
[1] Благодаря на члена на Amopa от Майот, който дълго и интересно ми разказа за непридружените малолетни на своя остров по време на конференцията в Колмар 2012 г.
[2] За ‘бебетата бегълци’ в България виж задълбоченото изследване на Анна Ризова (Ризова 2012).
[3] След приемането на България в ЕС броят непридружени е относително константен – 13-21 годишно.
[4] За 2012 г.
Anna Krasteva 