Родена е в Швейцария в гръцко семейство. Бащата се занимава с бизнес, майката е домакиня. Израства в Етиопия. Използва оригинален произход, за да влезе в темата на имиграцията в лекциите си. Пита студентите как се дефинират. Британец. Защо? Един отговаря: защото съм роден тук. Тя отговаря: аз тогава съм швейцарка. Те се смеят учудени. Друг отговаря: защото съм израснал тук. Тя казва: аз тогава съм етиопка… Всички съвсем се смайват, вече ги е спечелила за интелектуалното пътешествие по миграционните маршрути. Чак четиринадесетгодишна отива в Гърция, където остава до двадесета си годишнина. Иска да учи в чужбина. Следва в Ирландия, после пише докторат в Англия. Там по-късно се отваря възможност за пост и тя с удоволствие се установява. Професионално уплътнява връзката си с Гърция по два начина. Самата тя прави изследвания в Гърция. Вторият начин е като привлича гръцки партньори за проектите, които ръководи, и конференциите, които организира. Сравнява непрестанно двете страни. В Гърция харесва кухнята, островите, лятото. Там са родителите, близките, с които е в непрестанна връзка. Мисли, че там има повече хаос, не вижда достатъчно ефикасност нито на равнището на държавата, нито в академичната сфера. Счита британските университети за по-добро място за професионална реализация, удовлетворена е от европейската си кариера.
Това е типичен разказ на ‘еврозвезда’. Понятието придобива популярност с емблематичното произведение на А. Фавел Еврозвезди и евроградове (Favell 2009). Терминът играе с две значения: европейски звезди и свръх-бързи влакове, някои от които се наричат eurostar. Интерференцията на двата термина с идеите за движение, скорост, успех, престиж, тъче канавата на понятието. Еврозвездите са висококвалифицирани, мобилни, с международна кариера и признание. Международното е не просто декорация и допълнение, то е в същината на този тип мобилност. Пространствената мобилност допринася за професионалното израстване. Колкото по-значително е професионалното израстване, толкова по-голямо става международното признание, толкова повече форуми, участия, покани текат към еврозвездата, което още повече ускорява нейната мобилност.
Как се конструира фигурата на еврозвездата? Защо тя се превръща в приоритет на европейската политика – не само миграционна? Какви са инструментите, с които тази политика се промотира? Остава ли тя политически проект или се превръща в социологическа реалност? Тези са въпросите, които са предмет на анализ в настоящата глава.
Изследването на фигурата на еврозвездата ще бъде осъществено на две стъпки. Първата ще разгледа как европейската политика конструира фигурата на висококвалифицирания и високомобилен професионалист като квинтесенция на европейския интеграционен проект. Елемент от нея е гласът на науката – подкрепена, естествено, с европейски средства – анализираща професионалната мобилност. Втората ще разгледа социологическата реалност, която възниква като следствие или независимо от политическия проект.
Мобилността на европейските граждани е едно от основните послания на европейската политика – подчертавам европейската, далеч не на всяка миграционната политика, както и не на европейската миграционна политика по отношение на неевропейските граждани. Официалните дискурси подчертават правата и преимуществата на мобилността в двойния смисъл на пространствена и професионална. ЕК лансира инициативата Това е твоята Европа: да живеем, учим и работим навсякъде в Европа. В едноименния портал работата в ЕС е представена чрез две мобилни фигури: на трансграничния трудещ се и на мигранта. Ако вие сте зает в съседна на вашата страна, „вие и вашето семейство имате право на всички социални предимства[1], гарантирани на трудещите се в страната, където работите, като намаления за железниците, образователни стипендии, достъп до образователни институции и др.” (EU 2003). ЕК ви окуражава да отидете и по-далече, навсякъде, където се установите, „вие нямате нужда от разрешение за работа. Като мигрант, вие и вашето семейство имате право на всички предимства като местните трудещите се от първия ден, в който започвате работа в новата страна” (EU 2003).
Европейската мобилност е описана като пътуване в страната на чудесата:
Толкова много неща могат да се спечелят от ученето или работата в чужбина: истинска промяна на средата; нови лични хоризонти; ежедневен контакт с различна култура; идеалната възможност да се научи чужд език; шанс да се наслаждаваш на работата или ученето с хора с различен произход, да обменяш идеи и да сравняваш опит. Още по-важно, работодателите все повече търсят хора с широко разнообразие от професионален опит. Не е тайна. Европа може да промени живота ви, ако вие го пожелаете (EU 2003: 3).
В това идеализирано и екзалтирано представяне европейската мобилност изглежда като пищна трапеза, на която за предястие ни сервират културно разнообразие, основното ястие, естествено, е работата, а за десерт се подслаждаме с перспективи за личностно израстване. В тази неолиберална утопия има всичко, но и всичко е ясно йерархизирано: културата осигурява фон, бизнесът дава тон. За да няма недоразумения, целта и центъра на този политически проект бива експлицирани: „Мобилност означава конкурентоспособност. Конкурентоспособност означава да поставиш квалифицираните хора там, където има работни места. Европа има нужда от мобилни хора!” (EU 2003: 3).
В началото на века (юни 2000 г.) този проект получава впечатляваща опаковка: стратегията за изграждане на общество, основано на знанието и за превръщане на ЕС в най-конкурентното общество през 2010 г. През 2010 г. вече със сигурност знаем, че хубавата опаковка не постигна целта си, но ядрото на стратегията и идеологическата й насока показват жизненост и устойчивост.
Европейската миграционна политика е централен обект на цялото изследване и отделни нейни аспекти се анализират в различни негови части. Тук ще се спра на четири инструмента за промотиране на професионалната мобилност. Първият инструмент е Планът за действие за квалификация и мобилност.[2] Той има за цел да предложи мерки за преодоляване на три предизвикателства:
- неадекватната професионална мобилност;
- ниските нива на географска мобилност;
- липсата на информация (COM 2002).
Вторият инструмент е свързан с е-комуникационната стратегия, със създаването на портали с цел информиране и стимулиране на отделни видове мобилности. Те се реализират и като изпълнение на Плана за действие за квалификация и мобилност:
- European mobility. http://www.european-mobility.eu/. Целта е да се създаде една ‘спирка’ в Интернет, която предоставя информация за възможностите за учене през целия живот, стажове и практики.
- Изследователите в движение (Researchers in motion ec.europa.eu/euraxess). Той дава информация за работа, права и услуги за представители на академичната общност. Порталът разпространява и Европейска харта на изследователите и кодекс за поведение при наемането им на работа. Страните-членки създават собствени сайтове, за да облекчат и стимулират висококвалифицираната мобилност.
- Вашата Европа – този портал е анализиран в следващия параграф.
Третият инструмент за промотиране на политиката на мобилността са европейските години. Те биват лансирани от ЕС в последното десетилетие на ХХ век. Анализът на тяхната серия не е обект на настоящото изследване, но е съществено да се подчертае, че значителна част от темите са свързани с мобилността, мултилингвизма, антидискриминацията, правата, пряко кореспондиращи с предмета на настоящето изследване.
2006 г. бива обявена за Европейска година на трудовата мобилност. Глобалната цел за стимулиране на географската и професионалната мобилност се артикулира в три по-конкретни цели:
- да се повиши чувствителността към правата на трудещите се в сферата на свободното движение на хора, към възможностите и инструментите за промотиране на свободното движение;
- да се развие обменът на добри практики на мобилност;
- да се развие знанието за мобилността.
Важен елемент в европейската политика е нейната консистентност, вписването на отделни инициативи в дългосрочна стратегическа визия. Така Европейската година на трудовата мобилност (2006) се предхожда от Европейската година на учене през целия живот (1996), от Европейската година срещу расизма (1997), Европейската година на езиците (2003) и се следва от Европейската година на равните възможности за всички (2007), Европейската година на интеркултурния диалог (2008), Европейската година на креативност и иновации (2009). Европейските години са инструмент за промотиране на европейския политически дневен ред и затова планирането им е тясно свързано и подчинено на последния. Първоначално европейската година на мобилността е била замислена за 2007 г., но след това е изтеглена година напред, за да се впише по-синхронно в европейския календар на големи събития, свързани с големи движения на хора: две години след разширяването от 2004 г. и годината преди присъединяването на България и Румъния.
Европейската година на мобилността се конкретизира в множество симпатични инициативи, сред които: едновременни трудови борси и срещи в 70 европейски града[3], множество телевизионни и радиопредавания за различни видове мобилност; подвижен европейски фестивал на международна театрална трупа. Ако има една пространствена фигура, която фокусира основните послания на годината, това безспорно е границата. Границата не като разделяне, а като свързване[4], като мост, който сближава, създава връзки и нови възможности. Границата като механизъм за конструиране на нов тип геополитическо и икономическо пространство – трансграничните зони. На специално внимание и политическа видимост се радват трансграничните области: между Германия и Полша, Австрия и Чешката република, Финландия и балтийските държави, Италия и Словения. Много инициативи целят развитието на съзнанието за техните възможности (EC 2006).
Окуражаването на мобилността се разглежда като хоризонтална инициатива, която допълва и се свързва ползотворно с други европейски програми като Инициативата на мерки за заетост и Социален диалог (PPMI 2008).
Когато политиката иска да покаже обърнато към гражданите лице, тя се представя не като top-down, а като down-top. Затова и началото на Европейската година на мобилността е белязано от едно изследване на Евробарометър[5], което ЕК разпространява. Той очертава този образ на европееца, който ЕК иска да види и който се стреми да развива. Европейските граждани оценяват положително възможностите, които предоставя мобилността (46%), само 11% са резервирани към нея. Това отношение има значителни културни вариации: две трети от шведите и датчаните мислят положително трудовата мобилност (съответно 79% и 72%), техният брой е по-малък от една трета в Белгия, Германия, Естония и Гърция (EC 2006). Разликите между положителните нагласи към мобилността и реалното й предприемане е значителна: едва 2% от европейските граждани в трудова възраст живеят в различна от родната си страна на ЕС. Още по-многозначително е, че този процент не е съществено променен през последните тридесет години (EC 2006). Тези, които са избрали мобилността в някой момент от своя професионален път[6], са доволни от своя избор (33%), но два пъти повече (70%) са тези, които нямат намерение да го експериментират. Резюмиран, този образ на европееца, който се очертава от анкетите и който европейските институции промотират, мисли положително за мобилността, но не я практикува достатъчно, така че има нужда от управленски стимули и инициативи.
Европейската политика тъче тесни връзки между пространствената и професионалната мобилност. И двете са значително по-проявени в други по-динамични и по-либерални геополитически пространства: средната продължителност на заетост на едно работно място в ЕС е 10.6 години, в САШ – 6.5 години. Една трета от европейците (33%) са на същото работно място повече от 10 години. Тази относително ниска професионална стабилност контрастира с по-високата мобилност на равнището на нагласите: 66% биха били готови да напуснат региона си, ако имат по-добри трудови перспективи другаде. Тези нагласи са по-проявени в страни като Полша и Люксембург (50%) и два пъти по-слабо (25%) в Австрия и Унгария. Изследването дава ясно да се разбере, че пространствената мобилност е правилният избор: 59% от тези, които търсят работа извън родното си място, я намират, срещу 35%, които ограничават търсенето само в него (EC 2006).
Четвъртият инструмент са рамковите програми на ЕК. Те са инструмент за превръщане на Европа в общество на знанието, в развитието на иновативни и стратегически направления. Това са обявените цели. Другите, също толкова съществени, са промотирането на политиките, които Комисията определя като приоритетни. Именно втората група причини обяснява финансовата философия на проектите, които са с огромни за социалните и хуманитарните науки бюджети, следователно с по-голям риск. По-голям брой проекти с по-реалистични бюджети би изразило една по-либерална логика, отвореност към различни теми, тестване на разнообразие от подходи и би намалило риска от влагане на значителни средства в недостатъчно перспективни или оригинални проекти[7].
За кейс стъди ще взема проекта PIONEUR. Първо, заради емблематичното заглавие, ясно обвързващо аналитичното с нормативното и прескриптивното: еврозвездите като пионери на европейската интеграция, като истинските европейци. Второ, защото той проиграва понятието еurostar, което е централно за настоящата глава. Трето, защото се осъществява от учени, които и след проекта продължават промоцията на тази нова форма на мобилност. Резултатите от изследването ясно демонстрират политически конструирания характер на фигурата на мобилния европеец:
Политическите дивиденти от географската мобилност в рамките на ЕС са по-ясни от икономическата полза. Мобилните европейци подкрепят европейската интеграция и се чувстват повече европейци отколкото средното население. Показателно е, че тяхната идентификация с Европа нараства в съответствие с годините, прекарани в чужбина. В резюме, мобилните европейци съдействат за засилване легитимността на ЕС. Те образуват ‘кариерна група’ на европейската идентичност и са живо свидетелство за все по-тесен съюз (PIONEUR 2006: 11).
Анализът на европейските инструменти за промоция на мобилността, както и резултатите от изследването на техните резултати подкрепя извода, че еврозвездите са фигура, конструирана от европейския политически дискурс. Те са най-впечатляващата конкретизация на успеха на европейския проект, неговите живи и убедителни свидетели. Именно затова те се радват и на огромна публична видимост, осигурявана и поддържана с всички средства: политики, проекти, промоция.
Тук откриваме и други измерения на европейската политика, които са по-подробно анализирани в съответните параграфи. Първото е акцентът върху пазара: говори се за трудещите се, но се мисли за работодателите. Дискурсът непрестанно обговаря свободата на придвижване, но нейната посока е зададена от капитала: „висококвалифицираните трябва да бъдат поставени там, където има работни места”. Свобода на придвижване означава индивидът да е център и двигател на своя проект, което европейският дискурс му обещава. В същото време същият този дискурс „го поставя”, глаголът е в пасивна форма, центърът и двигателят на действието биват екстернализирани, биват приватизирани от пазара.
Тази първа характеристика обуславя и втората, а именно неолибералната логика. Пространствената мобилност е средство, целта е професионалната мобилност. Либерализираният бизнес иска да може лесно да наема и лесно да се освобождава от работната ръка. Колкото по-мобилна е тя, толкова по-добре е за него.
Третата характеристика изглежда противоречи на първата, но това е само привидно, а именно необходимостта европейският интеграционен проект да бъде олицетворен в конкретни фигури и поведение.
Тази първа част на анализа въведе перспективата ‘отгоре’, гледната точка на европейските институции. Следващата ще разгледа eurostars ‘отдолу, ще се взре в опита им, в разнообразието на техните пространствени и професионални траектории, в самочувствието им на пионери на интегрираното европейско пространство.
Какво става, когато от имиграцията премахнете расата, класата, етничността, неравенствата, границите и културните ограничения? Отговор: ‘свободните мобилни’ (Favell 2009:177).
Еврозвездите са именно тези пионери-победители, освободени от всички етнически, културни и национални ограничения, ‘чисти’ носители на правото за свободно движение. ЕС създава уникално пост-национално пространство. Свободно движещите се в него нямат грижите и проблемите, които трябва да решава всеки мигрант: виза, гражданство, интеграция.
Всички ли европейци, които работят в друга страна на ЕС, се радват на ласкателно-поощрителното понятие ‘еврозвезда’? Очевидно, не. А. Фавел описва детайлно портрета на еврозвездата, тук ще откроя шест характеристики. Първата е отличното образование, високата квалификация и работа на висотата на първите две дадености:
Днес не се говори за движение на миньори и фабрични работници от Юг на Север – както по времето, когато свободното движение на хора се установява като една от фундаменталните свободи на Римския договор от 1957 г. В сърцето на Лисабонската стратегия от 2000 г. е най-вече свободното движение на професионалисти, квалифицирани и образовани: циркулацията на ‘таланти’ в ‘икономиката на знанието’ с благоприятния вторичен ефект от изграждане на европейската идентичност (Favell 2009a:178).
Втората характеристика е урбанистичният характер на този тип миграция. Градът се схваща като „убежище: от провинцията, от нетолерантността, от ксенофобията, от дребнавостта. От преследването. От вкоренените традиции, йерархии, привилегии… От нормите на другите хора. От мястото, от където идвате. [Градът] е мястото, където да бъдеш себе си” (Favell 2009: 5). Лондон, Амстердам, Брюксел са емблематичните примери, които А. Фавел анализира (Favell 2009). Той определя Лондон като европейската дестинация на свободно движение par excellence, чиято градска икономика през последните 10-15 години обира крема на най-добрите и най-блестящите от цяло поколение французи, германци, испанци, италианци, които не искат да приемат стагниращите икономики в родните си страни и по-ригидните йерархии в кариерното развитие. Амстердам е либералната столица на Европа, с репутацията на най-отворената и толерантна градска култура на континента. „Историческата традиция на религиозна толерантност и убежище и невероятно либералните нрави го превръщат в магнит за всички, които търсят убежище от консерватизма” (Favell 2009:5). Гей двойка чужденци, която живее няколко години в холандската провинция споделя силната неприязън на хазяйка: двойното различие – и чужденци, и гей – се оказва твърде много за нейния тесен и статичен свят. Същата двойка се чувства прекрасно в центъра на Амстердам. Свободата в града, автономността на града се изживява толкова по-силно, колкото повече носи една утопична нишка – анархистичната мечта за свобода от държавата.
Други динамични европейски градове също се вписват в тази престижна класация – Виена, Барселона, Берлин, Милано, Мюнхен. Те са фарове на изключително интересна тенденция – автономизиране на метрополиите спрямо националните държави.[8] Тя се реализира по два начина – чрез миграционен профил и миграционна политика, различни от тези на национално равнище. Вторият начин за автономизиране спрямо държавата по отношение на миграционния профил и политика е чрез интензифициране на връзките между градовете. Създава се мрежа от амбициозни космополитни градове. Множество международни проекти, щедро подкрепени от престижни спонсори, ускоряват и засилват този процес. Пример е „Отворени градове”[9], иницииран от Британския съвет, подкрепен от Европейската комисия. Без експлицитно да използва понятието еврозвезди, той развива същата позитивна визия за миграцията като ресурс, идеята за отвореността на градовете като стратегическа насока за тяхното динамизиране, глобализиране и проспериране. Изключително интересно е, че автономизирането на градовете има проекции и на равнището на идентичностите. Има прекрасно интегрирани мигранти, напълно уседнали в приемната държава, които обаче успяват напълно да интериоризират не националната, а градската идентичност:
Дом? Това е мястото, където се чувствам добре. Бих бил щастлив да остарея в Амстердам. Аз обичам много да пътувам, но винаги ми е хубаво, когато се връщам в Амстердам… Да го кажа така, ако ме попитат: „Чувстваш ли се холандец”, ще се поколебая, но ако ме попитат „Амстердамчанин ли си”, веднага ще отговоря, „О, да” (Favell 2009:14).
Третата характеристика на този специфичен вид мобилност е мисленето й като свобода. В описанието й дискурсът достига приповдигнатите нотки на апотеоза: „Свободата на движение на хората е най-забележителното постижение на ЕС и на неговия повече от петдесетгодишен прогрес към интеграция, разширяване и единство” (Favell 2009: 3). По-същественото за анализа е, че свободата е характерна за всички форми на свободно движение – както за неквалифицираните, така и за висококвалифицираните – но тя се артикулира в политическия и академичния дискурс най-често именно по отношение на последната. Предпоставката на тази асиметрия – понякога експлицитна, много по-често имплицитна – е, че първият тип е в не малка степен обусловен от икономическа необходимост. Свободата получава по-завършения си израз именно при високообразованите професионалисти. Те имат възможност да се реализират навсякъде, затова мобилността придобива повече тежест като избор.
Свободата се схваща многостранно, като политическа и икономическа, но и като културна и екзистенциална: „Свободата е и културна. Както Джон Стюарт Мил би казал, тя се отнася и до начина на живот, разнообразието, експериментирането” (Favell 2009: 6). Свободата се схваща като позитивна свобода: пространствената мобилност като професионална и социална мобилност. Свободата се схваща и като негативна свобода, като избягване на по-консервативни пространства за сметка на по-открити и по-толерантни. Смесени – етнически, расово, религиозни – двойки по-често мигрират от останалите, защото държавите и градовете са по различен начин (не)отворени за тях. (Не)дискриминацията не само на етническа, а и на сексуална основа, има същата сила на push и pull фактор:
Когато пристигнах, много хора бяха гейове и това не беше проблем. Същото като да имате кафява или черна коса, нищо специално. Уау! Беше наистина впечатляващо… В гей общността тук половината от хората са чужденци и 50% от причините са, че те идват тук, за да бъдат свободни.[10] Те не идват тук, защото това е гей град, това е грешка. Те идват, защото това е не-хомофобски град, а това съвсем не е същото. Те идват тук, за да могат да бъдат нормални. Тук никой не го е грижа. Ти си просто човешко същество (Favell 2009: 5).
Четвърта характеристика на еврозвездите е тяхната по-силна европейска идентичност: „Когато европейците се прибират у дома, те се прибират при своите първични национални идентичности. Еврозвездите, обратно, експлицитно се опитват да живеят пост-национален живот” (Favell 2009a:181-182). Изграждането на новата европейска идентичност започва с деконструиране на националната. Деконструиране не означава непременно отхвърляне или отричане, а множество форми на рефлексивна дистанция. Тя понякога приема формата на игра: „Аз съм германец, но е много забавно да бъдеш европеец и да се забавляваш и със собствената си народност, и с тази на другите. Това е игра с идентичностите, която много често можеш да наблюдаваш тук[11] и аз много я харесвам” (Favell 2009:9).
С моите студенти анализираме части от интервю за идентичност, където информантът трябва да даде 20 отговора на „Аз съм…”. Част от отговорите на един информант звучат:” аз съм млад, влюбен, не французин, европеец”. Студентите обикновено се впускат да разсъждават кои са най-„влюбчивите” нации: от класацията бързо отпадат германци и северните народи и младежкият интерес определено се насочва към по-горещите средиземноморски култури. Тези стереотипизирани асоциации естествено изпускат разковничето на въпроса: той не е в културната пре-детерминираност към любовта, литературата на всички народи недвусмислено показва, че тя е универсално чувство. Разковничето на въпроса е в европейската идентичност. Информантът е французин. Този пример ясно илюстрира как Европа се възприема като идентификационно убежище за тези, които не се чувстват комфортно със своята национална идентичност:[12] „Никога не съм се чувствал комфортно с етикета холандец… Мисля, че правя всичко различно от моите родители” (холандски учен, работещ във фармацефтичния бизнес в Лондон, Favell 2009: 11). Друг път тя приема формата на двойна идентичност, която свободно сменяш: „Аз се чувствам французойка в Англия и англичанка във Франция. Обожавам това. Да бъдеш в чужбина, да бъдеш чужденец, да бъдеш различен. И обичам да се връщам във Франция и също да бъда различна” (Favell 2009: 9). Идентичността тук се доближава до древното значение на persona като маска, която слагаш в публичното общуване и която сменяш в друга ситуация.
На пето място, еврозвездите се характеризират и с по-високата мобилност, по което се различават от повечето мигранти. Те понякога напускат родната си страна, за да се заселят в друга европейска държава. Но това не е правилото. „Аз току-що навърших 26 години и вече съм живяла в 4 страни” (португалски адвокат, работи за голяма холандска банка. Favell 2009: 10).
Шестата особеност на звездната миграция е, че тя най-тясно се свързва с успеха. Два портрета от моята теренна работа илюстрират тази характеристика: първият – по буквален, вторият – по парадоксален начин.
Учи история в Йелския университет. Още от студентската скамейка започва да се интересува от медиевистика, което естествено насочва погледа му към Европа. Идва на два стажа – в Испания и Франция, които използва не само да учи и работи в архивите, но и да усъвършенства езиците им. След доктората преподава в различни университети като Станфордския без постоянен договор. Междувременно се жени за французойка, също учен и преподавател. В един момент тя има шанс за добър пост във Франция. Правят равносметка на ситуацията и преценяват, че шансовете и двамата да намерят постове в САЩ не са големи, а приятели ги окуражават, че това е по-възможно във Франция. Съпругата преподава в Париж, той успява да спечели пост в голям провинциален университет. Първата си книга пише на английски и я издава в добро университетско издателство в САЩ. Тя бива реферирана в специализираната литература. Скоро бива преведена и на френски от голямо издателство и той приятно се изненадва, че откликът е много по-широк – статия в най-четения вестник Le Monde, предавания по радиото. Хабилитира се в престижната Еcole des hautes études en sciences sociales, става професор. Втората си книга пише сам на френски, издава я в много престижно френско издателство. Пише сам и английската версия, която излиза в Oxford University Press. Получава за нея голяма академична награда. И за двете книги получава американски грантове, взима творчески отпуск, който прекарва в САЩ – максимизира принадлежността си към двете национални академични общности. Втората книга е издадена и на италиански. В момента на интервюто ръководи престижна научна институция. Неотдавна беше спечелил много голям европейски проект и беше в процес на формиране на екипа. Радва се, че със солиден екип ще работи по идея, която е перспективно продължение и доразвитие на досегашните му изследвания. Говори едновременно скромно и уверено. Казва, че малко се е поколебал дали да кандидатства за проекта, за който се изискват признати учени от международна величина. Осъзнал, че публикациите му в различни страни, както и мрежата на колегите, която естествено се е изградила в процеса на конференции, лекции и взаимен обмен, са сериозен капитал. Има ясното съзнание, че френските университети не могат да се сравняват с американските, и двете му дъщери са предпочели последните. Но Франция има други предимства, сред които не за подценяване е качеството на живота. Цени и връзката си със САЩ, и все по-голямата си интеграция във Франция. Смее се, че е доста рядък екземпляр – американец във Франция. По-чест е обратният случай. Шегува се, че съпругата му също е еврозвезда. Току-що е получила покана да преподава една година в Оксфорд, така че ще работи между Париж и Оксфорд. Доста симетрична ситуация: съпругът американец преподава във Франция, а съпругата французойка – във Великобритания. Знае, че дори ако не се бе установил във Франция, често би пътувал до Европа поради проблематиката, върху която работи. Приятно му е, че в Европа изследванията му получават по-голям отзвук. Макар да се занимава със Средновековието, най-вече ХII век, проблематиката му звучи изумително актуално, защото е свързана с корените на горещи проблеми днес като отношенията между християнство и ислям, регламентацията на малцинствените религии в империите. Шеговито коментира, че разковничето на успеха му е, че не се взима на сериозно.
Това е пример за eurostar прим, евростар на втора степен. Европа поощрява квалифицираната мобилност в съюза, но още повече се оценява привличането на чужди звезди. Много обещаващи и утвърдени европейски професионалисти и учени не могат да устоят на предложения зад океана, затова контрапунктът, обратната тенденция се радва на висока публични видимост и благосклонност. Както у нас медиите ни запознават с всеки британец, решил постоянно да се установи или дори временно да пребивава в България, така и френските медии представят на публиката всяка американски звезда, избрала за по-кратко или дълго френски университет. Вестник Le Monde ентусиазирано информира:
Нобелов лауреат в Университета Париж VII! George Smooth, американски нобелов лауреат по физика за 2006 г. прочете първите си лекции. Темата? „Космосът и аз”. Този 65-годишен световен специалист по космология е назначен тази година като френски професор със заплата от 4 500 евро на месец, една троха по отношение на това, което получава в Калифорния. Но той решава да дойде в Париж, за да създаде център по космология по подобие на този, който вече е създал в Бъркли. Той е бил привлечен от качеството на 75-те изследователи от научния център по астрочастици и космология.[13]
Естествено, далеч не всички американски професори са Нобелови лауреати, далеч не всички са така щедри и всеотдайни[14], но колкото повече нараства тежестта на Шанхайските критерии, колкото повече се изисква от университетите да влязат във водещи класации, толкова по-голямо става търсенето на международен ресурс: „Само преди десет години чуждестранните професори бяха съвсем малобройни, днес те вече достигат почти една трета в икономическите и инженерните вузове.”[15] Превръщането на „пазара на професори” в ‘глобален пазар’ не е обект на анализ в този текст. За моя анализ е съществен политическият аспект, а именно, че политиките на привличане на звезди не са само национални, а и европейски: един университет в Тулуза очаква Харвардско светило по устойчиво развитие. Екипът млади изследователи, който ще работи с него, се радва на комплексно финансиране – както национално, така и европейско.[16]
Всички ли еврозвезди са успешни и бляскави? Следващият случай представя една по-нюансирана картина.
Той е признат, търсен, ценен. Канят го на международни конференции за пленарен докладчик, публикува в престижни издания, статиите му се четат и цитират. Утвърдил се е като един от най-добрите изследователи в сферата, в която работи. В същото време няма – и никога не е имал – академична позиция. Иска да получи институционално признание, така както е получил интелектуално. Не успява. Работи като freelance. Един университет е приютил центъра, който е създал, но му дава просто името си, не го подпомага финансово. Точно обратното, университетът очаква той да печели проекти. В периоди на подем това му е достатъчно. Но в периоди на криза и рецесия трудно се печелят големи проекти. А и просто вече е изморен от тази парадоксална маргинално-централна позиция. Как се е случила тя?
Роден е във Великобритания. Учи там, блестящ студент е. Пише магистърска теза върху Гърция, отива на теренна работа. И там го оценяват. Предлагат му да направи изследване за страната, което бива високо оценено. Това му дава криле. Повярва, че оценката е по-важна от обичайните атрибути на институционалното израстване. Поради конфликт с ръководителя на магистърската си теза не я защитава. Няма магистърска степен. В момента е вече над петдесетгодишен, кандидатства за професури навсякъде в Европа. Има публикации и проекти, напълно достатъчни да удовлетворят и най-взискателното жури. Не го вземат никъде, защото няма докторат. Всички го питаме: защо не направи докторат на базата на многобройните си публикации. Пробвал е, открил е един престижен университет, който формално е въвел формата ‘докторат по публикации’. Но дори и там му казват да оформи публикациите в един кохерентен текст. За анархисткия му нрав това е прекалено голям компромис, не може да се насили да се подчини на институционални правила. С годините парадоксът се задълбочава. Колкото повече напредва и във възрастта, и като известност, толкова по-психологически невъзможно му става да се превърне в обикновен докторант. Опитва да работи с научен ръководител, който му е близък приятел и с когото има дългогодишен опит в проекти и публикации, но отново не може да приема да следва някого, да приеме дори най-доброжелателното научно ръководство – неизменен атрибут на доктората.
В началото на кариерата си смята, че мобилността е ключът към неконформизма: не се разбираш с някой професор, напускаш, отиваш другаде, Европа е голяма, други ще те оценят. Така и става. Но като репутация, не като институционално израстване. Не престава да се изумява колко униформизирани и ‘формални’ са правилата за академична кариера на стария континент, от които и най-гъвкавата мобилност не може да те освободи.
Двата разказа илюстрират два различни пътя към успеха. Първият е класически: научното признание и институционалното израстване вървят ръка за ръка. Вторият е парадоксален: научно признание, но институционална маргинализация. Той е толкова парадоксален, че прилича повече на пример за неуспех. Цитирам го обаче именно като пример за обратното. В по-тясна академична среда, институционалното изключване може по-лесно и категорично да доведе до научна маргинализация. Широкото европейско научно пространство дава възможност за успех дори на немногобройните анархисти, избрали – или приели – академична кариера извън академията.
***
В заключение, „еврозвездите отразяват Европа в нейното най-ентусиазирано космополитно и пост-национално измерение” (Favell 2009a:172). Еврозвездите са олицетворение и на една нова – денационализирана – свобода: и в пространствен и икономически, и в културен, и в космополитен смисъл: „Еврозвездите в евроградовете – истинската свобода на европейската модерност. Със сигурност най-атрактивният резултат на петдесет години европейска интеграция и европейски права за свободно движение” (Favell 2009: 11). Те са като завършената реализация на Просвещението, мечтаещо за общество, освободено от историята, от природата, от първичните привързаности.
Еврозвездата е европейската мечта. Интересното на еврозвездата като европейска мечта, е че тя е мечтана и от европейски бюрократи, и от европейски граждани. Както и американската мечта, еврозвездата е и мечта, и политика, и зрънца реалност.
[1] подчертано в оригинала.
[2] Action plan for skills and mobility.
[3] на 29-30.09.06.
[4] За различните значения на понятието граница по-подробно в Граници – от обез-граничаването до конструирането на ред, чуждост, другост.
[5] 24 000 европейски граждани са интервюирани по въпроси, свързани с мобилността, през септември 2005 г.
[6] Тук мобилност се разбира в широкия смисъл – и като мобилност в страната, и като мобилност в ЕС.
[7] Тези съждения не са просто теоретични предположения, а са обобщение на дългогодишния опит на автора като оценител на европейски проекти.
[8] По-подробно в Градът.
[9]По-подробно в Отвореният град – лидерство и интернационализация.
[10] Подчертано от А.К.
[11] В Брюксел.
[12] Европейската идентичност е супранационалният изход от нежелана национална идентичност. Другият изход е субнационалният: парижанин, виенчанин. Когато индивидите не искат да се идентифицират с държавата си, те често се идентифицират с градовете си. Това е особено често, когато става въпрос за ярки градове със силна собствена идентичност.
[13] Pech M.-E. Ces professeurs étrangers recrutés par les facs.- Le Monde, 20.05.10.
[14] Повечето университети отказват да назоват на какви заплати ги наемат.
[15] Pech M.-E. Ces professeurs étrangers recrutés par les facs.- Le Monde, 20.05.10.
[16] Pech M.-E. Ces professeurs étrangers recrutés par les facs.- Le Monde, 20.05.10.
Anna Krasteva 