Рецензия на Ваня Иванова за „От миграция към мобилност: политики и пътища“ в Социологически проблеми

„От миграция към мобилност“ до „усядане в мобилността“

 Ваня Иванова

Социологически проблеми, 2015, с. 1-2, 435 – 440.

Най-мащабното българско изследване в сферата на миграциите и мобилността е вече факт. Анна Кръстева[1], в рамките на близо седемстотин страници, разгръща множество актуални въпроси и тези, формулира изводи, като оставя читателя впечатлен, развълнуван и с желание за задълбочена дискусия и на живо. Самата книга е диалог от фино преплитане на политики и поетика, като ни най-малко двата жанра не си пречат, а точно обратното – взаимно се допълват и осмислят. Така езикът се превръща в жива амалгама от множество перспективи и разкази на различните актьори, които участват, управляват, осмислят миграционните процеси, както и на съвременни творци, които ги живеят и пресъздават през своите герои. А мигрантите/мобилните сами по себе си са „герои“, създатели на своите разкази, като най-успешните са точно автори на своя живот или както А. Кръстева пише: „конструирането на мигранта като овластен индивид, като автор и създател на своя миграционен проект е един от най-значимите изводи от терена (с. 382). А теренът е много богат, съдържащ стотици интервюта, трупан и изследван в продължение на десетилетие. Вече е ясно, че задачата да се направи синтез в няколко страници на толкова многопластово и плътно аналитично четиво е трудно начинание, затова настоящото представяне, без никаква претенция за изчерпателност, ще маркира няколко аспекта на анализ, с които вдъхновява този труд. В духа на естетиката и финото перо на автора на книгата „От миграция към мобилност: политики и пътища“, четирите отправни точки за представяне, които са избрани, следват поетиката на м-тата, с цялата сериозност на проблематиката, която ще тематизират – това са мащаби, методологии, маршрути и механизми на управление. Множественото число на всички аспекти на анализа е задължително, а представянето ще ги илюстрира с множество цитати и автентична авторова реч.

Мащаби

Теория – феномен – политики – много малко са академичните текстове в България (повечето пак на автора на монографията), които съумяват да вплетат в кохерентен анализ как се мисли и теоретизира миграцията, как се разгръща и преживява от мигрантите и как тези процеси се управляват. Тези три перспективи са заложени в трите основни части, на които е разделена книгата: първата, посветена на миграционните теории, втората – на миграционния феномен, третата – на миграционната политика. Всяка една от частите сама по себе си е мащабна, и тук не се има предвид обемът, който вече бе изтъкнат като впечатляващ, а по-скоро мащаб от понятия[2], концепции, смисли, собствени трактовки на автора. Тя [миграцията] е трудна за улавяне в понятия, защото е сложна и динамично променяща се смесица от мобилност и уседналост, национална държава и глобализация, право, политика и култура, законодателство и идентичност (с. 28). В теоретичния модел, в който А. Кръстева разполага вече споменатите обекти на изследване, мащабът отново е налице – четириполюсна координатна система – пост-Вестфалската държава – опитомената глобализация – глобалният град – пулсиращият пазар, като всеки един аспект е анализиран отделно във втора глава на първа част.

Мащабът във втора част има географски и исторически измерения. За да се разбере как се разгръща миграционния феномен, А. Кръстева ни повежда в осмисляне на европейския миграционен феномен от мита за Европа като обетована земя, към предмодерността на Одисей, викинги, роби, до Европа като глобален износител на миграция и впоследствие като вносител на такава, за да се стигне до разбирането на Европа като мобилност и идентичност.

Призмата на анализ от Европа се стеснява към Балканите, като изкристализира в най-всеобхватния и задълбочен анализ на български език, посветен на балканския миграционен феномен. Аргументираните периодизация и типология на балканските миграции, както и конструираните балкански национални миграционни модели, са само част от заслугите на тази глава от книгата.

Следва многопластово разнищване на българския миграционен феномен, както в посоката навън – емиграция, така и в конструирането му като нова пъстра мозайка от различни имигрантски групи всяка със своите специфики (руска, китайска, арабска и др.). Тезата на настоящия труд за миграцията като ресурс, за овластяването на мигранта, поемащ активна роля в новата среда, получава и джендър измерение чрез аналитичните обобщения и анализ на авторката на базата на терена в България: „портретите на жените, различаващи се по всичко – миграционни пътища, език, култура, професия, се сближават в основното – саморефлексивност и (ре)конструкция на Аз-а. Този профил се вписва в позитивната концептуализация на имиграцията като нови възможности, шанс за еманципация и овластяване“ (с. 441).

Още един мащабен щрих е този на множеството концептуализации, като ще откроя само един аспект, по отношение на много интересния български миграционен профил и трансформацията му „от идеологизация до глобализация“. Така А. Кръстева резюмира главната ос, около която се развиват промените в България, които синтезира по следния начин:  „Българските емигранти реализират своята свобода, право на избор и мобилност. Символния ефект от тяхното напускане социалните науки наричат детериториализация – изпразване на територията от смисъл и екзистенциална тежест. Парадоксално, но имигрантите, много от които идват от страни, с които не ни свързват исторически или културни връзки, инвестират нов смисъл – ретериториализация (с. 477).

А процесът на миграция, разгърнат в труда на А. Кръстева, е „движение, преместване, промяна, времето е втъкано в най-интимната ѝ същност. Времето присъства във всичките си измерения: диахронията създава масива, оформя миграционните общности, носи печата на историята на пристигането, усядането, интеграцията (с. 215). Тези движения намират апогейна точка в т. нар. „опитомена“ глобализация – „почти всяка миграция е глобализация отдолу, но екзистенациалното номадство е „опитомена“ глобализация“ (с. 443).

Тук се срещат и някои от най-мащабните фигури, като тази на „глобалните“: „глобалните са различни от мигрантите невинаги по това, че пътищата им са по-многобройни, а че пътищата са отворени – в плановете, проектите, мечтите. Успелият и удовлетворен мигрант е щастливо уседнал. Този мигрант, който и при успеха и удовлетворението продължава да мечтае за път, наричам глобалния мобилен. Глобалният мобилен е сплав от реална и въобразена мобилност“ (с. 418).

Методология

От гледна точка на методология, от книгата може да се научи много – от конструирането на теренно проучване до концептуализирането[3] и създаването на типологии и различни мигрантски/мобилни фигури[4]. Два от многото методологични похвати ще бъдат откроени:

Самата авторка изтъква голямата методологична стойност на метода на теоретичното картографиране в рамките на четириизмерна координатна система[5]: „той позволява преодоляването на националния подход. Картографията илюстрира, че едни и същи общности са структурирани в различни клъстери в различни периоди“ (с. 473). На тази база А. Кръстева прави следното важно заключение: „картографията на българския имиграционен феномен е синхронна снимка на диахронни тенденции. Тя илюстрира диверсификацията на миграционните потоци, генерирането и структурирането им около четирите полюса на координатната система – държава – пазар – (не)града – европеизация/глобализация. Именно тази диверсификация на факторите е най-съществената ѝ характеристика и най-дълбоката промяна. Комунизмът структурираше всички видове миграция около един център – държавата. Днес държавата не е загубила значението си, напротив, то е ключово за нови форми с нарастваща актуалност като бежанските потоци. Но днес държавата не е център, а полюс – един от полюсите, организиращи миграционната панорама“ (с. 472).

Другият методологичен аспект е свързан с преодоляването на един голям дефицит на всички миграционни изследвания – липсата на точни данни. Как опитният учен подхожда към това предизвикателство: „Данните, доколкото въобще циркулират, са оценки. Затова ще наблегна не на невъзможната задача да запълвам този дефицит, а на конструктивния подход да го преодолявам чрез конструирането на фигурите на тази най-противоречива форма на миграция[6]“ (с. 253).

Маршрути

Пъстротата на образите на мигрантите/мобилните и техните маршрути са повече от завладяващи, като понятието маршрут не се разбира само като трасето от една точка до друга, а по-скоро като възможност, като мечтана реалност, която прераства в изграждане на нов образ, ново преживяване, нов живот. Пет ярки примера от книгата ще бъдат откроени:

Италианка, омъжена за българин, която припознава Индия за своя „родина“. Страстта към тази „родина“ Анна Кръстева анализира като „чиста символна конструкция, тотално детериториализирана, вкоренена във въображението, идентичността, интеркултурността“ (с. 431)

Фигурата на homo viator – един от най-наситените със свобода, мечти и мобилност – „екзистенциалният пътешественик е homo viator par excellence, най-ярко изразяващ идеята за мобилността не като икономическа принуда или необходимост, а като свобода и търсене – на свят и на себе си“ (с. 301). Поредният аргумент в полза на основната теза на авторката е и разглеждането на мобилността като огромно демократично постижение, което интензивно се преживява като свобода от посткомунистическия homo viator (с. 305).

Силата на женските гласове в миграцията, новите пътища пред тях, новите им превъплъщения (професионалистки, мобилни, лекарки и т.н.), както и тяхната роля в изследванията на авторката, които целят да се „полемизира концептуалната вселена на мейнстрийм изследванията, които мислят мигрантките предимно в понятията на дискриминация, уязвимост, неравенства, оставяйки малко място на овластяването, на перспективата, утвърждаващи жените като автономни и пълноценни актьори на своите миграционни проекти“ (с. 433).

Китайците, които са по целия свят, а и най-новата имиграционна група в България, са анализирани като част от българския миграционен феномен, който авторката разглежда през теоретичната рамка на „многоизмерност на свръхразнообразието“ (с. 436). А. Кръстева откроява две основни причини за този феномен: Първата е свързана с отварянето на България и европейската ориентация, която увеличава нейната привлекателност. Втората причина е глобализацията, променената география на миграционните потоци, възникването на множество нови дестинации (с. 443).

Маршрутите и тяхната обособеност не са само в пространството, но и във времето: „гурбетът и пъстрата палитра на транснационални, сезонни и временни миграции са илюстрация на тезата на книгата за преход от миграция към мобилност, от усядане към усядане в мобилността“ (с. 428).

Механизми на управление

„Глобализацията скъсява пространствата и ускорява времето, миграцията „слиза” в още по-ниска възраст: младежът става юноша и вместо от Европа за Америка тръгва от Афганистан, Ирак, Сомалия за Европа“ (с. 250). Светът е променен, логиките на движение се различават, какви са механизмите, които биха могли да управляват новата ситуация, която от своя страна динамично се развива?

От „повече мобилност“[7] до използване на ресурсите на дигиталната диаспора, множество отговори, вплетени в оценката на миграционните политики на европейско и българско ниво дава А. Кръстева в последната част от книгата. Фин анализ на проблематиката се откроява в следните редове: “дихотомията контрол – интеграция, двете политики – миграционна и интеграционна – са аналитичният компас при изследването и на европейската, и на българската миграционна политика. Този анализ ще позволи да се разбере как развитието на политиките пренарежда класическите концептуализации. Едно от най-интересните размествания е по отношение на веригата имиграция – интеграция. Ако традиционно имиграцията се мисли като първа, а интеграцията като втори етап в миграционния цикъл, съвременната миграционна политика ги преобръща, така че изисквания и практики на интеграцията да предхождат имиграцията. Това е една от впечатляващите илюстрации колко малко общо политиката има с логиката и колко амбициозни са политиките – не просто да управляват своя обект, а да го конструират такъв, какъвто политиката го пожелава, не просто да интегрира имигрантите, а да допускат интегрируеми и вече интегриращи се мигранти (с. 490-1).

Какви логики следват политиките, какво движи миграциите? Отговорът на А. Кръстева звучи така: „Политиките на миграционен контрол на държавите следват национална логика, докато силите, движещи миграцията, имат транснационална логика. Новата пространствена реорганизация, катализирана от глобализацията, преходът от „пространство на местата“ към „пространство на потоците“ са много по-добре усвоени от транснационалното поведение и новите форми на мобилност, отколкото от държавните политики“ (с. 493).

Анализирайки европейската миграционна политика в две перспективи (имиграционна и интеграционна), А. Кръстева откроява разликата в различните дискурси – този отгоре (институционалния) и този отдолу (на гражданското общество, на интелектуалците). Интересно е как авторката характеризира втория, който сам по себе си е и по-интригуващ, не защото е в полето на критиката, а заради аргументацията на тази критика, която А. Кръстева разделя на „понякога по-фукодиански инспириран – какво прави появата на тези текстове, решения, политики, или по-често – граждански възмутен от процедурите, които зад алибито на ускорено политическо време прикриват съществени демократични дефицити, липса на процедурни възможности за включване на граждани и експерти в дебата“ (с. 567).

Предизвикателствата пред интеграционната политика са анализирани на базата на богат теоретичен анализ и на два конкретни примера – две отделни изследвания на авторката – децата бежанци и забулените имигрантки мюсюлманки, разгръщат концептуалния преход от национална към човешка сигурност. Фигурите на заплахата тук са конструирани по нов начин – „те трябва да защитават не живота, а идентичностите, не физическия, а моралния и културния интегритет“ (с. 596).

В ситуация на все по-рестриктивни политики, които се отнасят и до образователните политики към децата бежанци със съответните нюанси в различните европейски страни, А. Кръстева прави извод, че „ключова роля играят не толкова институциите, колкото актьорите на интеграцията – учители, доброволци, НПО активисти, ангажирани граждани“. Те са тези, които правят интеграцията да се случва: силното вибриращо гражданско общество е продуктивният контрапункт на рестриктивните политики“ (с. 593).

Ако дълго време господства парадигмата имиграция – интеграция, сега тя е в процес на преобръщане: интеграция – имиграция. А. Кръстева резюмира и обяснява, че хронологическата логика е заместена от политическа: „достъпът до имиграция се осигурява на тези, които предварително докажат, че са готови и вече са започнали процеса на интеграция – например, курсове по език на приемната страна, наличие на финансови средства и т.н.“ (с.616).

Представянето няма заключение, то отваря врата към новите читатели, които могат да се потопят в множеството измерения на този труд, между които изпъкват „две големи миграционни тенденции: Мобилността взима връх над миграцията, диверсифицирайки и интензифицирайки интерференциите между тях; Миграционният проект не се стреми бързо да изкристализира, а предпочита траенето, което трансформира в рефлексивност и оптимизация (с. 412-3). Едно от седемте заключения, които са направени в книгата, е заложено още в заглавието, и то е в осмисляне на мобилността като ресурс, който „овластява осмелилите се да поемат нови рискове; мобилността кумулира знание и катализира разбиране; тя има огромен демократичен потенциал и формира граждани, които изискват отчетност и отговорност от елитите; тя детериториализира щастието и оценностява живота в името на индивидуалното развитие, процъфтяване и удовлетвореност; тя може да забърка микс от космополитна идентичност и национална отговорност“ (с. 637).

Книгата би обогатила миграционни експерти (изследователи и практици), държавници и законотворци, студенти, и всички, които искат задълбочено да разбират миграционните процеси в глобализиращия се свят. „От миграция към мобилност: политики и пътища“ – в която академичното и екзистенциалното вървят ръка за ръка.

[1] Преподавател в НБУ, създател и ръководител на CERMES – Център за европейски бежански, миграционни и етнически изследвания към НБУ, доктор хонорис кауза на Университета в Лил, Франция

[2] Първа глава на първа част е посветена на тях, като няма друго изследване на български език до момента, което толкова цялостно да анализира множествеността от разбирания за понятия като миграция, мобилност и граници.

[3] Картографиране полето на медицинската мобилност (с. 401)

[4] Конструиране фигурите на завръщане – елитна, екзистенциална, завръщането като неуспех (професионален дисконтинуитет), завръщането като успех (кариерно развитие), завръщането като глобален континуитет, въобразеното завръщане (с. 411).

[5] Анализирана в първа част.

[6] В случая става дума за нерегулярната миграция.

[7] Повече мобилност – най-доброто лекарство срещу емиграцията, това е посланието на един от респондентите на А. Кръстева (с. 401)

Реклама