Европейски диалози

  • Това е любимото ми европейско летище. Срещам страхотни странници и се случват симпатични случайности. Космополитният ми офис.
  • Контрол, стрес, анонимност… Виждаш хора, а усещаш властта, няма стъпка, която да можеш да направиш свободно, всяко твое движение е регламентирано, контролирано, санкционирано. Летищата са лоши новини, лаборатория за стрес, ничия земя между нацията и света, машина за надзор над тела автомати.[i]
  • За мен летищата са добри новини. Вдъхновяват ме с противоречивата си природа – място, което е своята противоположност – движението, супермодерни ‘неместа’, както предизвикателно ги нарича Марк Оже, където социалните отношения са основани не на фиксираността, а на мобилността.
  • Летищата създават йерархии и правят видими неравенствата. Те са мястото на кинетичните елити и глобалните номади.
  • Летищата се демократизират. Родителите ми разказваха, че в началото на промените почти са познавали останалите пътуващи, толкова стеснен е бил достъпът до самолета, почти само бизнес, административен и интелектуален елит. Аз днес често летя с low cost и там публиката е пъстра – студенти, много студенти като нас, възрастни баби и дядовци, отглеждащи внуците на мобилни родители, ‘ваканцуващи’- докато ние ставаме все по-глобални, родният дискурс става все по-локален…. Европа е на една ръка разстояние…
  • Летището е метафора на Европа – Вавилонска кула, повърхностен контакт, липса на разбиране, eфемерността като алиби на липсата на желание за разбиране…
  • Да, наистина, летището е метафора на Европа – интеркултурна пъстрота, свобода, мобилност. Как нашите родители консумираха пост-комунистическата си свобода и нетърпимостта си към корумпирани елити, неефикасно развитие, демократични дефицити – летища, Европа, миграция. Как ние днес консумираме европейската си свобода и новите дози корумпирани елити, неефикасно развитие, демократични дефицити – летища, Европа, мобилност.
  • Летищата са едновременно изключение и парадигматични за европейския начин на живот, хетеротопия – социални пространства, които са във връзка с други места, но така че да неутрализират или преобърнат тези отношения, които назовават, дублират или отразяват.[ii] Като глобалния град на Саския Сасен и летищата са изтъкани от потоци, флуидности, мрежи, мобилности; локално-национални пространства, свързвани интимно с европейски и глобални пространства, закотвени места, отпращащи към ‘пътища’, а не към ‘корени’.
  • Летището има огромен символен капитал, предизвиква въображението, създава стимулиращи образи. Сред любимите ми е Летище на Артър Хейли с невероятния микс от високи технологии, управление на комплексни системи, човешка воля, решителност, силно лидерство. Алхимията на образите на летището е във фината сплав на социалност и утопия, на реалност и въображение, на противоречивия свят, в който сме потопени, и на истинския свят, в който мечтаем да бъдем. Точно като Европа – и живяна, и мечтана, и правена. Ти четеш “Европа – разбирана и правена”. Повече разбирана отколкото правена или повече правена отколкото разбирана е Европа?
  • Правенето и разбирането са често екзистенциални състояния. Ти повече правиш Европа – с мобилност, активност, ангажираност: истински ‘homo europeicus, за когото подвижността и промяната придобиват положителна стойност и стават съзнати конституенти на съществуването. Откъдето и последствието, че в Европа са много и разнообразни и средите, и самостоятелните индивиди, и общностите със свой особен избор’.[iii] Аз не успявам, но се опитвам да разбера Европа, трябва да я разбера, да убедя, че съм я разбрал – пиша теза ‘Евроскептицизъм versus еврооптимизъм: политики и идентичности.’
  • Любопитно ми е как се съотнасят към правенето и разбирането спекптицизмът и оптимизмът…. Правенето върви ръка за ръка с разбирането. В края на първата година европейска България с приятели направихме блиц изследване сред студентите от НБУ. Нарекохме го новите европейци. Искахме да разберем дали за нашето поколение европейският преход е толкова значим праг, колкото посткомунистическия за поколението на нашите родители. Искахме да очертаем и образите на Европа, и фигурите на младите.
  • Каква е позицията на студентите?
  • Не очаквахме единна позиция, но и се изумихме колко пъстри и противоречиви са образите на Европа и колко полярно е отношението към нея в този европейски по амбиция, мисия, иновация университет.
  • Какви фигури откроихте?
  • Еврокритици, европрагматици, евроeнтусиасти.
  • Би ли ги синтезирала? Аз анализирам политическия евроскептицизъм днес, изключително интересни са младежките му проявления в началото на българската евроинтеграция.
  • Скептиците са най- приказливи и много емоционални. Те говорят много, формулират цели кратки разкази и афективно натрупват синоними: „Не я виждам, не я усещам, не я чувствам промяната”. Това редундантно слово изразява две противоположни послания: големи очаквания и големи разочарования: „Първоначалната екзалтация сега е примесена с подозрение и неудовлетвореност”; „Даже е по-зле и май още по-зле ще става.” Откроихме два различни източника на евроскептицизма сред студентите. Първият е свързан с Европа и се обосновава с два аргумента: 1/Европеичността не е симетрично, равномерно разпределена: „Има разлика между правоправен и пълноправен член на ЕС. Последният не важи за България”; 2/ Печалбите и загубите са още по-асиметрични. В интерпретациите на този втори аргумент се разрграничават три версии на евроскептицизма: умерен – България губи повече отколкото печели. Тя губи суверенитет, млади и способни кадри; категоричен –”ЕС е организация, целяща монопол над слабо развитите страни от страна на по-силно развитите”; краен – „За някои държави ЕС означава огромни финансови печалби и икономически подем, за България – още по-тежки години на експлоатация и геноцид (?!) на населението”; „Контрол; манипулация; подчинение; унижение. ЕС ни приобщи с цел да ни използват външната граница, която ТЕ контролират.” Колкото по-крайна става позицията, толкова повече афективното измества рационалното, няма факти, нито аргументи, а страхове и тревожност: „Първото нещо, което ми идва на ум е теорията за Световната конспирация и обединяването на света под едно световно правителство”; „Само негативни емоции, замесени с наченки на смях, тревожност и безсилие”; “Като се сетя, че ще ни бъде въведено еврото и още повече се отчайвам – ние сега сме зле, тогава ще станем още по-…”. Вторият аргумент е свързан с България и се изразява в обвинението, че държавата не уважава своите граждани: „собствената ми държава не ме третира като европеец”. Самата държава е предмет на остра критика и бива описвана само с не-характеристики: неорганизирана, нефункционална, неразвита, корумпирана. Нито една от тези характеристики не се асоциира с Европа. Двете форми на скептицизъм имат противоположно отношение към Европа. При първата Европа се отхвърля, при втората тя е моделът, с който се сравняваме и който все не постигаме. И двете не успяват да „сглобят” представата за европейска България: „Не съществува понятие европейска България. То е неактивно, не ми говори нищо”. Твоите изследвания днес какво показват за младежкия евроспектицизъм?
  • Най-тъжният парадокс на евроинтеграцията е, че тя подхранва евроспектицизма. Той се усилва във всички нови страни членки и сред всички слоеве. Двете теми, които студентите интуитивно формулират – евроскептицизма и антиелитизма – интерферират и взаимно се усилват, мощно въведени в публичното пространство от националистически дискурси. Но да се върнем към вашето изследване – употребите на Европа следват или предхождат страховете?
  • Европрагматиците са лаконични и неемоционални; за тях е важно да подчертаят своето трезво отношение: „Нямам чувства към ЕС”; „Бюрократична машина, но за България е положително, че е член на ЕС”. Те не пресъздават Европа в разкази, а я артикулират в ключови думи: инвестиции, голям пазар, еврофондове. Европейският съюз се мисли като двете MMobility and Money: „просперитет, конкуренция, търговия и всичко, присъщо на капиталистическата реалност”. Свободата на движение е една от първите и най-видими свободи, които преживя посткомунистическият гражданин в зората на демокрацията. Тази свобода и днес остава сред най-ценените придобивки: „По-свободни пътувания. Мога да си хвана автобуса или самолета и да отида, където пожелая”. Единствено в ЕС прагматикът вижда и надежда за излекуване от основната язва на българското общество: „Надявам се “мутризацията” и мафията да бъдат унищожени”, „корупцията изцяло да бъде премахната”. Прагматикът най-последователно въвежда и фигурата на младите: „На младите хора се дават изключително много възможности да учат, работят и пътуват във всички европейски страни”. Европрагматикът е реалист, конструктивист, либерал. Той отчита, че „започнахме да излизаме от дупката, в която бяхме затънали”. Негов аргумент са фактите, отношението му се определя от резултатите: „…виждам ясни резултати в други европейски страни, присъединени към ЕС. Пример за това е Ирландия със своето бързо и устойчиво развитие на икономиката.” Прагматикът е либерал не само в позитивното си отношение към пазара, но и в утвърждаването на индивида. Той осъзнава, че само човекът, който е уверен и активен, истински държи съдбата в ръцете си и затова цени, че „хората са по-спокойни, по амбицирани и по-самоуверени.”
  • Какви са основните разлики между евроскаптика и европрагматика?
  • И двамата мислят България и Европа в термините на асиметрията. За разлика от скептика, прагматикът мисли асиметрията позитивно: „България печели от вкарване „насила” в релсите на спазване на закона. „Европейският съюз? една наистина силно организирана система с ясни принципи, идеи, закони”. Прагматикът определено харесва „новите правила”, „контрола”, „европейските норми и стандарти”: „След 1 януари се засили контролът над реформите …ускориха се процеси, които вече бяха започнали – децентрализация, изчистване на държавната администрация от необразовани служители”. Скептикът е есенциалист и мисли България в термините на континуитета: „България е една от 681 г. досега”. Прагматикът е конструктивист и извежда на преден план ставането, динамиката, промяната: „ЕС навява мисли за нещо, което не сме виждали и чували досега. Мисълта да станем европейци, да бъдем европейци, да мислим като европейци”.
  • Последната мисъл хвърля мост към еврооптимизма.
  • Да, и европрагматиците, и еврооптимистите изграждат позитивни образи на Европа. Разликата е в дискурса и ‘жанра’. Жанрът на европрагматизма е policy paper – факти, аргументи, балансирано решение, жанрът на еврооптимизма е ‘политика и поетика’ – лична въвлеченост, екзистенциалност, афективност: „Чувството е неописуемо! Чувствам се щастлив и горд”. Стилът е толкова приповдигнат, че може да говорим за евроентусиасти. Евроентусиастът мисли Европа в термини, различни от прагматика: не капитализъм, а култура; не пазар, а общност; не контрол, а авторитет; не съюз, а голямо семейство; не инвестиции, а идентичност. За разлика от прагматика, фокусиран върху употреби и ползи, за ентусиаста Европа е интеркултурен диалог . „Много хора, много култури и езици. Общуване, свободно общуване. Радост. Свобода”. В това очаровано отношение към Европа наблюдаваме реификация на оптимизма: не просто оптимистът мисли положително Европа, а самата Европа се явява като „общество от положително заредени хора – оптимисти”. Заедността и позитивната сила, която тя осигурява, са ключови оси в това разбиране: ”Харесва ми идеята всички хора да са заедно, а не да се делим и да се избиваме”; „Чувство за принадлежност към нещо значимо, голямо, стабилно. Асоциацията, която правя, е обединени нации, единство, съпричастност.” Ако като правило европейската идентичност се мисли в полярни термини – опозиция или допълнителност спрямо националната, ентусиастът въвежда и по-фини фигури като мозаечната идентичност: „Живял съм в четири страни, всички те са ми харесали и са изградили моята идентичност. Чувствам се преди всичко европеец”. Европейската идентичност е отворена и гостоприемна, не подчинява, нито подценява българската, а се сближава с нея в мека допълнителност: „Българската и европейската идентичност се допълват, защото и ние като Европа имаме дълбока традиция и богата история, с което лично аз се чувствам горда. Аз съм и българка, и европейка и винаги съм била”. В отношенията българска – европейска идентичност откриваме две интерпретации. Първата е тяхното отъждествяване, българското е европейско: „Аз и българите винаги сме били европейци”. Второто разбиране представя европейското като „принадена стойност”: „Като гражданин на Европа се чувствам по-равноправно приемана, по-уважавана, съпричастна към цяла Европа”. Ентусиастът е категоричен: Европа е истинският избор. И за гражданина, и за държавата: „ЕС е изцяло положителен и абсолютно необходим”, „Обединена Европа е една сбъдната мечта!”, Не просто еврооптимисти, а истински евромечтатели. Ти с коя фигура са идентифицираш?
  • Аз съм пачуък и от трите, бриколаж от идентичности. Дефинирам това флуидно състояние като ‘еластична европеичност’- скептичен съм към елитистката конструкция на европейския проект, още по-критичен към брюкселския topdown, но и привлечен от проекта за европейска идентичност. За разлика от моя флуиден еластичен европеизъм, ти си вдъхновена евромечтателка.
  • Меритократичност и космополитизъм – така бих определила двата източника на моя европейски ентусиазъм. Приятелите ми в родината често се задушават от атмосферата на лични зависимости, аз дишам с пълни гърди предизвикателството да ме оценяват по това, което правя, а не коя съм, още по-малко на кого съм. Европа е вплетена в глобалните ми пътища. Разпознавам се в Г. Зимел, че космополитизмът възниква като реакция на ограниченото съществуване в малки културни и политически единици. Гражданинът, който не се чувства комфортно в малката си културно-периферна среда, не отива в друга страна, а търси хоризонт, която да осигурява перспектива, полет на духа и мисълта. Един от участниците в анкетата ни чудесно формулира и моята позиция: „Аз съм гражданин на планетата земя. Винаги съм се чувствал като гражданин на света”.
  • Кой прави и кой разбира Европа в духа на ‘Европа – разбирана и правена’?
  • Тези, които не се страхуват от конфликти, защото ги мислят в духа на И. Кант и Р. Дарендорф като продуктивно несъответствие, което ражда иновации. Любимият ми цитат от студентската анкета е: „Българската и европейската ми страна са в лек конфликт. Българското ми възпитание ми казва да си мълча, да се подмазвам и да се скатавам от работа. Европейската ми страна ми казва, че прогресът се дължи на обратните работи”. Европа се мисли в позитивната перспективата на конфликтите като отпушващи задънени културни улици. Разбирането на конфликта павира пътя на правенето: „Европейска България: трудно, но постижимо. Стига да има желание, има и начин”.
  • Имам познат, завършил престижна щвейцарска гимназия, известен английски университет, работил известно време в Холандия, сега работи за чуждестранна фирма у нас и гласува за Атака. Как се вписва във вашата типология?
  • Той илюстрира повече твоето изследване за политическата инструментализация на евроскептицизма.
  • Наистина, радикалната младеж е едновременно ключов таргет и ключов актьор на антиевропейския екстремизъм.
  • Понякога я обясняват като ‘загубеното поколение’ – жертва на кризата, неравенствата, изключването, която въстава и срещу родните, и срещу брюкселските елити. Твоят пример показва, че не само изключените, но и успешно включените могат да бъдат радикални еврокритици.
  • Политическият евроскептицизъм винаги е парадоксален. Евроизборите 2014 г. изпратиха безпрецедентните 150 евродепутата да говорят срещу ЕС от високата трибуна на Европейския парламент.
  • Защо антиевропейските партии и движения са по-младежки от умерените?
  • Младите обичат контестацията, противопоставянето, борбеността. Днес европейското се е утвърдило като политически коректното, изискващо и налагащо консенсус – твърде безлично, твърде скучно за борбения дух на много млади. Атина и Спарта са ни завещали две различни фигури на гражданина – гражднина на агората и гражданина – воин: именно тази героична гражданственост привлича днес радикалните младежи.
  • Ако за западните младежи ЕС е даденост и критиката срещу него е критика на статуквото, за посткомунистическите страни ЕС е промяна, най-хубавото, което им се е случило. А посткомунистическите радикални младежи са също така гласовити в неговото отхвърляне.
  • Бих посочил един аргумент не от кресливия екстремистки дискурс, а от рефлексивния академичен регистър. Атила Аг, световноизвестният изследовател на пост-комунистическата европеизация, я характеризира като тройна криза – криза на трансформацията, криза на присъединяването, глобална криза. Трите кризи интерферират и взаимно се усилват, водещи до противоречиви резултати, изкристализиращи в дихотомиите икономическо включване – изключване; политическа консолидация – деконсолидация, европеизация – деевропеизация (свеждане до формално членство в ЕС). ‘Дворецът на ветровете’ – фасада без здание зад нея – е образът, който предлага Аг за контраста между формалната и неформалната институционализация, между въвеждането на западните институции и правила и неуспешното им вкореняване в социо-културната среда. Демократичният преход не се реализира пълноценно. И предварителната, и адаптативната европеизация остават незавършени. Диагнозата на Аг е безмилостна: новоевропеизираните пост-комунистически страни се характеризират с троен дефицит: демократичен дефицит или липса на партиципативна демокрация, управленски дефицит или масово недоверие и неудовлетвореност от институциите; компетитивен дефицит или неустойчиво развитие и западаща конкурентноспособност.[iv]
  • В духа на тази критична рефлексия аз харесвам Жак Рупник, който описва пост-комунистическите държави като слаби, несправедливи и непостоянни.[v] Но в духа на моята оптимистична перспектива виждам и две добри новини. Първата е, че гражданите имаме три мощни оръжия срещу тези несправедливи и непостоянни държави – миграция, миграция, миграция. Миграцията не е непременно географска, тя може да бъде и символна: „Аз съм извън средата, наречена България, не само когато живея другаде“. [vi] Щом нашите елити не допускат охотно Запада в Изтока, ние от Изтока поехме на Запад. Втората добра новина е, че ние сме поколението на активната контестаторна гражданственост. Ако демобилизацията на масите дълго време беше съзнателна стратегия на елитите за присвояване на активността, за превръщането им в ключови актьори на прехода, днес чрез граждански мобилизации, протести, дигитална диаспора все повече извоюваме инициатива. А за нашето зелено, пост-материалистично поколение Европа не е еврофондове, а демокрация и ценности. Безспорно е, че ние сме от спечелилите от европеизацията, но сме решени да работим така, че губещите да се топят и печелещите да се множат. И сме решени да сближаваме европеизация с демократизация….
  • Някои европейски страни не се нуждаят от Европа за своята демокрация. През 2015 г. Англия чества 800 години от Magna Harta – правата и свободите са столетни опори на нейната демократична катедрала. Испания, обратно, имаше нужда от Европа, за да премине ускорено и устойчиво от пост-Франко към демократична консолидация. Колко би траял и накъде би тръгнал пост-комунистическият преход без ЕС?
  • Политиката не е етика и моралните сентенции не важат, но все ми хрумва библейската ирония, че няма ненаказано добро, като наблюдавам предизвикателния антиевропеизъм на Орбан, религиозно-консервативния евроскептицизъм на братята Качински, псевдоевропеизма на много родни политици, агресивно-елементарния антиевропеизъм на Сидеров…
  • Мен особено ме безпокои взривяването на европейския консенсус, разривите сред самите еврооптимисти. Хабермас иска толкова силно силна Европа колкото Меркел, но остро я критикува, че за броени месеци е пропиляла евроградивния капитал, трупан с десетилетия.[vii] Гърците искат Европа и еврото и яростно не искат Брюксел, Меркел и тройката. Меркел иска правила и строгост и с хладен ум и железен финансов министър вкарва отклонилите се в правия път. Гръцката трагедия на Европа. Европа на солидарността и Европа на правилата. Гръцките гражданите искат тези две Европи да не бъдат противопоставяни, и да не плащат те за корумпирани елити, неспазващи правилата…. Политиката е изкуството да намираш решения в трудни до невъзможност ситуации. Меркел удържа Гърция в ЕС; гърците започват да осъзнават, че пътят към Европа не е постлан с авантюризъм и радикализъм.
  • Сведохме Европа до politics as usual, иска ми се нещо по-вдъхновяващо, да върнем Европа към гражданите и да поговорим за идентичностите. Идеалът на французина е съвършеният французин, идеалът на англичанина е съвършеният англичанин. Идеалът на германеца е съвършеният германец и в същото време неговата противоположност, неговият друг, неговото допълнение – италианеца. Така Г. Зимел ни провокира да мислим или като нарцистично огледани в себе си,или като търсещи огледалото на значимите други.
  • „Размисли с лице към Европа“ – така Богдан Богданов дефинира нашите значими други и вплита собствените си теоретизации в дискурсивни преплитания на образи и цитати: всеки човек е двама души и другият е винаги по-истинският (Борхес). Образите се множат и именно техният ненадминат майстор Р. Магрит е избран за корицата на „Промени в живота и текста. Реторични есета върху трудностите на прехода“: “Le beau monde” с играта между прозорец, реалност, образи – множествени, преплетени, неразличими. На идеята за едно плоско, прозрачно и предвидимо пространство без тайни, Магрит противопоставя пространство с много пластове, които се явяват там, където не ги очакваме – едно дърво се отваря като прозорец, вътре се вижда къща, в която има пейзаж… Огледалото не е срещу света, то е част от една игра на множествеността. То не отразява, то е един слой сред други. Неговата функция не е да предостави образ на реалното и така да легитимира неговата онтологическа първичност, а да релативизира разликата между реално и образ, да ги представи като многобройни пластове в едно дълбоко и енигматично пространство. Като двамата в Богдановата интерпретация на Аз-а на Борхес с трудността на саморазбирането, идваща не от тяхното различие, а от непрестанната им промяна. Като вплетеността на реално и идеално във феномена Европа, обричащ на неуспех опита на тяхното разплитане.[viii]
  • Анри Мендрас има по-малко полифонично разбиране и картографира европейската идентичност около четири оси: индивидуализъм, нация, капитализъм, демокрация.[ix]
  • Сред трайните идеални жалони, изработени в миналото и образували европейската канава, Б. Богданов добавя развитите в класическа Гърция светска рационалност и либерално устрояване на живота, юдейско-християнското почитане на индивида, усилило и видоизменило елинския опит в демокрацията, римското гражданско начало с разбирането за естествените права на човека, протестантската лична отговорност и по-скорошното новоевропейско разделение на властите.[x]
  • Сигурно Анри Мендрас съдейства за разбирането, но никак за правенето. Европа е твърде направена в неговата визия, напълно изкристализирала като в заглавието ‘Европа на европейците’ – Европа като набор от характеристики, които някои притежават, други не. Твърде много съдържателна плътност, твърде много минало. Мен ме привлича по-флуидно разбиране на темпоралността като политиката и поетиката в последната изложба на моя любим концептуален художник Красимир Терзиев Между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било.
  • Към арт-провокацията на Терзиев бих добавил философската рефлексия на разбираната Европа: Между губещите напрегнатостта си традиционни опозиции е и старото ценностно противопоставяне на минало и настояще. Днешният европейски опит допуска, че миналото не е дотам завършено и позволява да се търсят назад във времето неизминати пътища, които настоящето може да реализира.[xi]
  • Ето такава Европа на изминати, но и на неизминати пътища ме провокира, защото допуска едно по-утопично разбиране, в което да бъдеш европеец не отпраща към съдържание, а към една базисна нагласа[xii]. Тук европеичността се схваща като съмнение, неспокойствие, търсене. От една страна, това е израз на известна уязвимост. От друга страна, това непрестанно търсене е основата на отхвърлянето на всякакви граници – и колективни, и индивидуални,- както и на способността й да изобретява, да се отваря към нови пространства и да оставя място за понятия като различие, откъсване от корените, хибридност. Тук въпросът за европейската идентичност остава безкрайно отворен.[xiii] Но именно защото е отворена, европейската идентичност има нужда от въображението и ангажираността на всеки европеец, за да я мечтаем, разбираме и правим.
  • Моят закъснял полет вече е на линия, а и твоят дълъг престой между два полета е към края си, да завършим този европейски диалог с по една красива мисъл за Европа, може и утопична.
  • Европа не е географка реалност, а духовна същност, чиято интелектуална субстанция е философията, а политическа реализация – демокрацията (Едмунд Хусерл)
  • Същинската Европа предстои (Богдан Богданов).

Кръстева А. Европейски диалози.-

В: Василева В. и Г. Гочев (съст.) Разширяването на света. Изследвания в чест на професор Богдан Богданов, София: НБУ, 2015, 393 – 405.

 

[i][i] Logfren O. (1999). Crossing borders: the nationalization of anxiety. Ethnologica scandinavica, 29.25 – 42.

[ii] Salter, M.B. (Ed.). (2008). Politics at the airport. Minneapolis, London: University of Minnesota press.

[iii] Богданов Б. (2001 ) Европа – разбирана и правена. София, с. 4.

[iv] Ágh , A. (2015) The Triple Crisis in the New Member States: The Historical Trajectory of NMS-8 in the Past Quarter Century Southeastern Europe, vol. 39, N 3.

[v] Rupnik, J. and J. Zielonka. (2013). The State of Democracy 20 Years on: Domestic and External Factors, East European Politics and Societies, Vol. 27, No. 3, 1-25, с. 16.

[vi] Богданов Б. ( 2001) Европа – разбирана и правена. София, с. 91

[vii] http://www.theguardian.com/commentisfree/2015/jul/16/jurgen-habermas-eu-greece-debt-deal

[viii] Богданов Б. (2001) Европа – разбирана и правена. София, с. 4.

[ix] Mendras, H. (1997) L’Europe des Européens. Paris: Gallimard.

[x] Богданов Б. (2001 ) Европа – разбирана и правена. София, с. 7- 8.

[xi] Богданов Б. ( 2001) Европа – разбирана и правена. София, с. 9.

[xii] Fenet, A. (1994) L’identité européenne: variations contemporaines sur une interrogation ancienne.- In: L’identité politique. Paris: PUF, 397 – 418, с. 405.

[xiii] Rolland, P. L’identité européenne.- In: L’identité politique. Paris: PUF, 1994, 432 – 440.

V

 

 

 

 

 

Кръстева А. Европейски диалози.- В: Василева В. и Г. Гочев (съст.) Разширяването на света. Изследвания в чест на професор Богдан Богданов, София: НБУ, 2015, 393 – 405

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s