Икономически миграционни теории: теоретичното самочувствие на Бръснача на Окам

 

Пазарът е концептуалният център на икономическите теории, а те са сред най-известните и сред най-влиятелните. По собствената им самооценка, те са и сред теоретично най-солидните и методологично най-екипираните. Чизуик сравнява съотношението емпирично-теоретично в различните дисциплини, изучаващи миграцията, и с откровено чувство на дисциплинарно превъзходство заключава, че то е най-благоприятно именно в икономиката:

[Редица изследователи] изразяват съжаление за липсата на теория в изследванията на миграцията в техните респективни дисциплини: история, география, социология. Изследванията се отнасят до специфични групи, време или място с малко използване на теория, за да мотивира анализите или да обобщи резултатите. Подобен критицизъм рядко бива повдиган в икономиката. Обратното, често историци, социолози и представители на други социални науки се оплакват, че икономическата теория е фокусирана твърде много върху формалните модели и проявява твърде слаб интерес към специфични групи, време или място (Chiswick 2008: 63).

Майкъл Пиори, един от най-влиятелните икономисти, автор на теорията за двойния пазар на труда, професор в Масачузетския технологичен институт, откроява две причини за теоретичното превъзходство на икономиката. Първата е онтологична и е свързана със спецификата на самата социална реалност: „Светът е все още фундаментално – понякога си мисля, безнадежно – формиран от икономиката” (Piore 2002: 292). Втората причина е методологическа и е свързана със солидния й научен апарат: „Никоя от другите социални науки не предлага кохерентността и релевантността на икономиката. Тя се опитва да говори за проблемите на обществото и го прави по дисциплиниран и разумен начин. Мисля, че е честно да се каже, че икономиката е стартовата точка на социалното изследване” (Piore 2002: 292 ). Тази теоретична претенция се оценява и от неикономисти, които признават като нейно достойнство „съгласието около обединена рационалистка теория и общата методология” (Brettell and Hollifield 2008: 19). Деонтологично разбраната научност означава пряка връзка между високи стандарти и висока отговорност. Водещата позиция не гарантира автоматично резултати, а повишава цената на грешките: „Тя прави залозите много по-високи, грешките – по-скъпоплатени” (Piore 2002: 292 ).

Теоретичното самочувствие на икономиката се оценява различно отвън и отвътре, от другите социални науки и от собствените й представители. Понякога политологията и социологията я изключват от своя интердисциплинарен диалог, поради „значителния разрив в теоретизирането и изследователския стил между икономиката и останалите социални науки” (Portes and DeWind 2004: 829). По-високият формализъм на нейните методи, според самите икономисти, не води – и не би трябвало да води – до дисциплинарен изолационизъм, до взривяване отношенията й с другите дисциплини. Точно обратното, именно в задълбочаване ползотворния диалог с тях те виждат източник за обновяване, допълване и развитие на собствените си теоретични модели. Кои социални науки са най-интересни и полезни за икономиката? Самите икономисти са разделени в отговора на този въпроси и съобразно теоретичната си чувствителност отдават предпочитение или на социологията, или на психологията.

Важен теоретичен фокус на миграционните концепции е позитивният ефект на имиграцията върху местните икономики. Той се откроява с многообразие от похвати. В престижната антология Миграцията. Изследвания на политиката и публичните политики (Messina and Lahav 2006) икономическият блок е представен само от автори, които имат позитивно – при това доста позитивно – разбиране за влиянието на имиграцията върху развитието и благосъстоянието на приемните страни. Вторият похват за подчертаване на този теоретичен резултат е ясното дистанциране от опасенията на общественото мнение. Ако последното е склонно да привижда имигрантите като по-бедни, по-слаби социално, по-неквалифицирани, редица икономически изследвания посочват, че те са „по-квалифицирани, по-образовани и по-заможни от средния гражданин в своите страни” (Moore 1993: 332). Те са често по-предприемчиви от гражданите и на приемните страни: самонаетите сред корейците в Лос Анжелис са три пъти повече отколкото сред цялото население (Moore 1993: 331). Третият начин е чрез квантифициране значението на имигрантите: „Имигрантите пристигат в САЩ най-вече когато са млади и работещи, така че в своя трудов живот те плащат като данъци повече от това, което консумират като услуги” (Moore 1993: 333).

Бих разграничила два подхода към анализа на икономическите теории. Първият ги разглежда цялостно, като корпус знания и аналитични инструменти за изучаване на международните миграции. Този подход е широко разпространен и се прилага както от самите автори на икономически анализи (Borjas 1989, Chiswick 2008, Moore 1993, Piore 2002), така и от критици на икономическите подходи (Castles and Miller 2003). Този генерализиращ подход подчертава общите методологични принципи и изследователски приоритети:

Икономиката се отнася до това как се разпределят ограничени ресурси (а всички ресурси са ограничени), включващи и времето, между алтернативни потребители. Той разглежда как индивидите, семействата, бизнесът, институциите използват тези редки ресурси в своя полза: концептуализирани като максимизация на ползата за индивидите, максимизация на печалбата за бизнеса или като максимизация на социалното благосъстояние на обществото (Chiswick 2008: 63).

Този подход доминира в огромно количество анализи, защото се отнася до икономическата перспектива върху миграцията. Ше взема един пример, който е показателен в две отношения. Първо, защото е от един от най-познатите и признати икономисти на миграцията – Джордж Борхас. Второ, защото е от негова статия, която експлицитно отнася към една от теориите Новата икономика на миграцията: богатите американци печелят, бедните американци губят, но твърдението има значително по-широка сфера на валидност. Като добър педагог, професорът от Харвард Дж. Борхас тръгва отдалече, от по-познати и безпроблемни територии и първо приканва да поразсъждаваме за ползата от външната търговия: когато се внасят детски играчки, произведени с евтина китайска работна ръка, някои работници губят – твърде е вероятно да им паднат заплатите, а никак не е изключено и да загубят своята работа. Тази загуба, която понасят някои работници, е значително по-малка от печалбата на множество потребители, които се радват на по-ниски цени благодарение на конкуренцията. Поуката от този пример е, че, за да допринесе външната търговия за цялата икономика, някои сектори могат да загубят. Дж. Борхас мобилизира аргумента на аналогията, за да представи сложния и противоречив начин, по който миграцията допринася за икономическия просперитет:

Имигрантите увеличават броя на работниците в икономиката. Заплатите на местните работници могат да паднат поради увеличената допълнителна конкуренция. В същото време, местните фирми печелят, защото назначават работници на по-ниски заплати. Много местни потребители също печелят, защото по-евтината работна ръка води до по-евтини стоки и услуги. Ползите за тези, които консумират ефекта от имиграцията, надвишава загубите, които понасят някои местни работници. Следователно, обществото като цяло печели (Borjas 1996: 323).

Общото разглеждане на икономическите теории има предимството за съчетаване на макро- и микро-перспективата. Първата е свързана с търсенето и предлагането на пазара на труда, втората – със съотношението ползи-цена, които влияят на индивидуалното решение. Така накрая се стига до равновесие на пазара на труда, постигнато от агрегирания резултат от индивидуалните решения за мигриране (Borjas 1995, Hooghe 2008).

Вторият подход към икономическите доктрини ги разглежда диференцирано, като обособява специфични теории, всяка със собствена концеция на основните фактори, определящи миграцията и конкретни препоръки за нейното регулиране. Най-известен, цитиран и признат е анализът на Д. Мейци, Х. Аранго, Г. Хюго, A.Куаучи, A. Пелегрино, E. Тейлър Теории на международните миграции: обзор и оценка. Първоначално публикуван в Population and development Review (1993), после текстът бива включен в престижната антология на Антъни Месина и Галя Лейхав (Massey et al 2006). Този подход се прилага и от авторите на престижната антология The migration reader. Exploring politics and policies А. Месина и Г. Лейхав (Messina and Lahav 2006). Те диагностицират, че теоретичните различия понякога прерастват в противоречия и идентифицират техните три основни оси:

Оценките за миграцията на отделните експерти често си противоречат. Причините се дължат на различия във времевия хоризонт (дългосрочни или краткосрочни цени и ползи на миграцията), в разминавания относно кои индикатори на икономическо здраве имат най-голямо значение и трябва да бъдат привилегировани (растеж, развитие, социално благосъстояние, безработица, инфлация), схващания за това кои групи са печеливши или губещи от миграцията (работниците, профсъюзите, бизнеса, потребителите) (Messina and Lahav 2006: 315).

В настоящия анализ е възприет вторият подход. Аргументите за този теоретичен избор са, че той представя по-диференцирана и артикулирана теоретична панорама. Той не означава, че отделните автори прилагат дадена теория в чист вид. Най-типичният случай е продуктивно съчетание на елементи от различни концепции. Това обяснява, че едни и същи автори биват цитирани при повече от една теория. Първият подход също не е игнориран, той присъства в уводната и заключителната част на анализа на икономическите концепции, които открояват общото.

Настоящият панорамен анализ не се спира на ‘нарцисизма на малките различия’, на вътрешните теоретични контроверсии. Например Дж. Борхас представя модела на А.Д. Рой като алтернативен на модела на човешкия капитал, докато Чизуик го разбира като негов специфичен случай (Chiswick 2008: 63). Понякога моделите на двойния пазар на труда на М. Пиори и на етническите анклави на А. Портес се разглеждат като алтернативни, друг път – като допълнителни (Piore 1986). Eдни възприемат М. Пиори като емблематичен икономист, други – като социолог (Piore 2002). Тези разграничения са изключително важни за по-добрата аргументираност на отделните модели и подходи и за продуктивната вътрешна диференциация на полето, но тяхното по-подробно изследване би могло да се разгърне в икономически, не в политологичен труд.

Икономистите се разграничават от дескриптивността на някои миграционни изследвания и подчертават своя ‘тежък’ научен инструментариум и широкото използване на математическото моделиране. Друга специфична особеност на методологията е тясното обвързване на теорията и емпирията, стартирането със солидни модели, извеждането на хипотези, тестването им и коригирането на хипотезите, ако те не съответстват на данните: „Хипотезите се поддържат само в степента, в която се подкрепени от данни” (Chiswick 2008: 63).

Двата водещи принципа характеризират методологичните предпочитания на икономическите теории на миграцията. Първият отдава предпочитание на простите модели пред сложните, принцип, известен в литературата като Бръснача на Окам. Трябва да се подчертае, че този принцип е повече деклариран, отколкото реализиран. Икономическите изследвания са изкусени от сложни – и усложняващи се – математически модели, които понякога могат да бъдат истинско изпитание за колегите им от социалните науки. Вторият принцип изразява идеята, че „теорията казва какво може да бъде, а емпиричният анализ е необходим, за да се разбере какво е” (Chiswick 2008: 63).

Икономическите теории са със значително теоретично самочувствие както по отношение на научната, така и на социалната и политическата стойност на своите резулатати и прогнози:

Този подход води до ясна – и емпирично верифицируема – категоризация на типовете миграционни потоци, които възникват в свят, в който индивидите търсят ‘най-добрата’ страна. Той ясно показва, че едновременно приемните и изпращащите страни могат да имат огромно влияние върху броя и състава на потоците чрез промени в миграционните политики. По същия начин, промените в икономическата политика оказват влияние върху размера и състава на миграцията, защото съществено променят природата на ‘офертата’ на конкуриращите се страни към потенциалните мигранти (Borjas 1989: 461).

Сферата на валидност на икономическите теории е концептуализирана както по отношение на нейния принос, така и на нейните ограничения. Дж. Борхас определя относителната й тежест във формулирането на миграционната политика:

Икономическите фактори не би трябвало и няма да определят резултатите от дебата върху миграцията. Но те ще играят важна роля. Икономическата теория позволява да се артикулират реалистични въпроси за миграцията: Кой печели от нея? Кой губи? В светлината на тези въпроси каква трябва да бъде американската миграционна политика? (Borjas 1996: 318).

В редакционната си статия за икономическите миграционни теории The Economist добавя други въпроси: Ще бъдат ли имигрантите спасението на богатите страни, които са обещали на своите граждани пенсии, които общественият портфейл не може да си позволи? Имигрантите потискат ли заплащането на местните работници? Забавят ли растежа на производителността? Или съдействат за глобалния икономически ръст? (The Economist 2002: 334 ).

Теориите ще бъдат концептуално реконструирани по следната теоретична схема:

  • равнището, на което разглеждат миграционните феномени (микро, мезо, макро) и основните единици на анализ (индивида, семейството, пазара на труда, глобализацията, миграционните мрежи и т.н.);
  • начина, по който дефинират миграцията;
  • основната аргументативна схема;
  • политиките, които следват или се препоръчват от съответния теоретичен модел.

Теоретичната реконструкция на всяка концепция се допълва от критичен анализ на нейната сфера на валидност, от оценка на въпросите, които респективната теория интересно поставя и убедително анализира, както и на тези, за които няма адекватен апарат и които съответно маркират нейните теоретични граници.

AK_MM-PP_Cover1-3

Неокласическа икономическа теория:

международно разпределение на трудовите пазари

 

Неокласическата теория е най-известната и най-разпространената. Различията в заплатите са нейният концептуален център. Тя обяснява миграцията чрез географските разлики в предлагането и търсенето на работна ръка. Страни с голяма наличност на работна сила по отношение на капитала имат по-ниски заплати, докато страни с по-ограничена работна сила по отношение на наличния капитал се характеризират с по-високи заплати. От тези икономически предпоставки се извеждат няколко прости основни твърдения. Хората се преместват:

  • от страни с по-ниски към страни с по-високи доходи;
  • от по-гъсто населени към по-рядко населени територии.

Някои автори свързват миграциите с флуктуациите на бизнес циклите. Обясненията с двойката push-pull фактори имат широка валидност. Първите тласкат хората да напуснат родните си страни, а вторите позволяват да разберам защо избират една, а не друга, приемна страна. Push факторите обхващат демографския ръст, ниския жизнен стандарт, липсата на икономически възможности, понякога и политическа репресия. Pull факторите изброяват възможностите, които привличат имигрантите: наличие на обработваема земя, търсене на работна ръка, по-благоприятни икономически условия, както и не на последно място, политически свободи (Castle and Miller 2003).

Изходната точка на неокласическата теория са основните икономически постулати за разпределението на ограничени ресурси между алтернативни потребители. Трудът е рядък ресурс, който може да бъде разпределен между различни пазари на труда. Тези основополагащи икономически идеи биват приложени към имиграцията, така че основният теоретичен фокус е върху разпределението на работната сила в международен план. Този тип теоретично обяснение се основава на „бихейвиористичната предпоставка, че индивидите мигрират, защото имат полза от това – или по отношение на доход или на психологическа удовлетвореност” (Borjas 1989: 457). Миграцията е толкова по-вероятна, колкото по-висока е печалбата и по-ниска цената.

Икономистите предлагат специфична перспектива към разбирането на някои типове миграция. Те обясняват изтичането на мозъци чрез асиметричната информация: приемните страни имат по-добра информация за квалификацията на мигрантите, отколкото изпращащата. Те предлагат и позитивно разбиране за трудовата миграция. Според тях няма основание за конкуренция между местни жители и мигранти, защото вторите като правило приемат работа, която първите отказват.

Дж. Борхас разгръща теоретичната програма на неокласическата концепция, като обосновава нейните основни принципи, както и миграционния модел, който разработва. Тази амбициозна теоретична конструкция започва с изложение на трите групи въпроси, върху които акцентира икономическият подход и на които трябва да отговори неокласическата теория:

  1. Кои фактори определят посоката, обхвата и състава на миграционните потоци? Теорията трябва да успее да обясни накъде поемат потоците, колко големи са те и какъв тип индивиди стават мигранти.
  2. Как имигрантите се адаптират към приемната страна? Теорията трябва да идентифицира кои фактори благоприятстват успешната интеграция/

асимилация.

  1. Какво е въздействието на миграцията върху изпращащите и приемащите страни? Теорията трябва да отговори какви промени настъпват в пазарите на труда и как трябва да бъдат регулирани (Borjas 1989: 457-458).

Важно понятие в икономическите подходи е миграционен пазар: „Точно както стоките се търгуват отвъд международните граници на стоковия пазар, така и хората ‘се търгуват’ отвъд същите граници на миграционния пазар” (Borjas 1989: 460).

Икономическата теория счита, че може да даде по-задълбочен и задоволителен отговор на въпроси, които дълго време предизвикват дебат, като например защо доходите на имигранските общности от различни страни в САЩ показват трайни различия. Преобладаващият подход е ad hoc. На него неокласическата теория противопоставя по-мащабен подход, който се стреми да обясни тези вариации чрез икономическите и политическите причини, които обуславят неслучайното селекциониране на мигрантите в различните страни в специфичния период на миграционния процес (Borjas 1989). Ако тази теоретична претенция предстои още по-категорично да бъде защитена, има едно разграничение, чието ясно формулиране представлява наистина съществен принос. Става въпрос за разграничението между въпроси, на които може да се търси теоретичен отговор, и въпроси, чийто отговор може да бъде само емпиричен:

 

Въпросът дали имигрантите имат положителен или отрицателен ефект върху възможностите за заетостта и доходите на местните жители е емпиричен въпрос. Влиянието на имигрантите върху местния пазар на труда не може да бъде оценено без емпирични данни за заместимостта или допълнителността на отделните групи. Икономическият модел обаче показва какъв е правилният въпрос, който политическият дебат трябва да си зададе: как имигрантите и местните жители си взаимодействат в икономическия процес? Отговорът на този въпрос напълно определя дали кривата на търсенето на местна работна ръка се увеличава (местните и имигрантите се допълват) или намалява (местните и имигрантите са заменяеми), когато се увеличава предлагането на имигрантска работна ръка (Borjas 1989: 481).

 

Правилното разграничение на двата вида аргументация – теоретична или емпирична, или по-точно отнасянето на всеки въпрос към един от двата вида има изключителна продуктивна стойност. Да можеш да идентифицираш, че даден въпрос изисква емпирична верификация, спестява огромни и напразни теоретични спекулации. Да установиш, обратното, че даден въпрос трябва да бъде теоретично разработен, изисква мобилизация, а често и разработване на нов аналитичен инструментариум.

Неокласическата теория е съсредоточена най-вече върху основните потоци, както и върху въздействието на миграцията върху пазара на труда на приемните страни. Макар и по-маргинално, но се поставя и въпросът за миграция в посока, обратна на големите потоци. Изхожда се от идеята, че капиталите и хората се движат в противоположни посоки: капиталите от богатите развити страни към по-слаборазвитите, хората – в обратната посока.[1] Финансовите капитали обаче се придружават и от човешки капитал: инвеститори и експерти. Глобализацията повишава релевантността на тази проблематика. Необходимо е да се подчертае обаче, че тя е по-задълбочено и адекватно разгърната в понятийния апарат на концепцията на системата-свят.

Основните твърдения и достойнства на неокласическата концепция биват резюмирани в пет направления (Massey et al 2006: 37):

  1. Международната трудова миграция е причинена от различията в заплащането между отделните страни.
  2. Премахването на различията в заплащането ще доведе до край на миграциите.
  3. Възможно е поток на човешки капитал да се осъществи в посока, обратна на тази на трудовата миграция. С други думи, инвестициите на капитал в нискокапиталовите страни могат да се придружават от висококвалифицирана работна ръка – мениджъри, консултанти, експерти.
  4. Трудовите пазари са основният механизъм за влияние върху миграциите.
  5. Правителствата могат да контролират миграционните потоци, като регулират трудовите пазари (Massey et al 2006: 37).

Политиката, според неокласическата теория, може да влияе върху миграцията чрез регулиране пазарите на труда – както в изпращащите, така и в приемащите страни. Икономистите са оптимисти, че миграцията може да доведе до по-голямо равновесие в заплащането, което, от своя страна, съществено би редуцирало факторите, пораждащи миграция:

 

Като резултат от миграцията предлагането на работна сила намалява и заплатите се увеличават в бедните на капитал страни, докато предлагането на работна ръка се увеличава и заплатите падат в богатите на капитал страни, което води до равновесие на международните разлики в заплатите (Massey D et al 1993: 36).

 

Други политики, които влияят върху интензивността на миграционните потоци, най-вече върху нерегулярната трудовата миграция, са свързани с увеличаване санкциите за работодатели в приемните страни. Тези рестриктивни мерки намаляват атрактивната сила на pull факторите. Позитивната алтернативна възможност за влияние върху push факторите са програми за развитие в изпращащите страни, които увеличават работните места. Миграцията може да се управлява и чрез увеличаване цената на миграцията – материална и психологическа. Подобни регулаторни механизми се прилагат и от приемащите, и от изпращащите страни, като съдействат за отслабване съответно на push и pull факторите.

Неокласическата теория е толкова популярна, колкото категоричната яснота и простота на нейните обяснителни схеми предполага. Тя обаче е уязвима в редица отношения. Ще синтезирам критиките в шест групи аргументи.

Първият аргумент е свързан с привидната автоматичност на механизма на генериране на миграционни потоци на основата на различията в доходите:

 

В дългосрочен план тези потоци биха съдействали да се изравнят заплатите и условията в неразвитите и развитите региони, което би довело до икономическо равновесие. Това твърдение обаче не се приема еднозначно: мигрантите са позитивно самоселекционирани, по-вероятно е по-висококвалифицираните да мигрират, защото те получават по-висока възвращаемост на инвестирането на човешкия капитал в мобилността (Castle and Miller 2003: 23).

 

Вторият аргумент е свързан с липсата на достатъчно емпирични доказателства в подкрепа на неокласическата теория. Според нея, би трябвало най-бедните хора от най-слабо развитите страни да мигрират към развитите държави. Това предположение не се оказва вярно нито в първата, нито във втората, нито в третата си част. В най-честия случай не мигрират най-бедните. В действителност, „най-често мигрантите са хора с междинен социален статус от региони и държави в процес на икономическа и социална промяна” (Castle and Miller 2003: 23). Главни генератори на миграционни потоци също се оказват не толкова и не винаги най-бедните страни колкото по-скоро страните, осъществяващи бърза социална и икономическа промяна (Castle and Miller 2003, Hooghe 2008). Третата част на твърдението на неокласическата теория за привличащата сила на богатите страни също трябва да бъде нюансирана:

 

Ако допуснем, че мигрантите като правило търсят по-добри условия, логично би било да се предположи, че страните с най-висок стандарт биха привличали непропорционален брой мигранти, което не се оказва така. Скандинавските страни несъмнено предлагат най-висок стандарт и най-добрите материални условия в света, но мигрантите не са преобладаващо привлечи от тях (Hooghe et al 2008: 477)

 

Третият аргумент подчертава, че на емпирична проверка не издържа и твърдението за миграции от по-гъсто към по-рядко населени територии: имиграционни държави като Холандия и Германия са сред най-гъсто населените в света (Castle and Miller 2003: 23).

Четвъртата група критични съображдения са свързани с теоретичната слабост на неокласическата теория да даде убедителен отговор на въпроси, които не затрудняват други миграционни концепции: „Защо мигрантите масово отиват в една държава, а не в друга. Например повечето алжирци усядат във Франция, а не в Германия, докато за турците е вярно обратното” (Castle and Miller 2003: 24).

Петата група теоретични резерви са свързани със свиването на емпиричния референт на икономическите теории. За множеството техни теоретици миграция означава трудова миграция. Европейската миграционна панорама през последните десетилетия показва намаляване тежестта и значението на трудовата миграция. След петролния шок от средата на 70-те години нараства значението на нетрудови форми на миграция като обединението на семействата, студентската миграция. Колкото по-рестриктивна става политиката спрямо трудовата миграция, толкова повече нараства търсенето на убежище. Тези много по-комплексни и диверсифицирани потоци все по-трудно могат да бъдат обяснени от неокласическия модел.

Шестата група критики подчертават, че неокласическата теория е разработена и приложима най-вече към индустриалната миграция, но нейната обяснителна сила намалява по отношение на миграцията в пост-индустриалния глобализиран свят (Massey et al 1998: 12, Hooghe et al 2008: 478).

Неокласическата теория е широко популярна и влиятелна не само сред икономистите, но и в социологията, социалната демография и други дисциплини. Нейното теоретично влияние е още по-значително не когато е експлицитно, а когато е имплицитно: именно в нейните рамки разсъждават най-често изследователите, които не се реферират специфично към определена теоретична концепция. И още по-съществено: именно в нейната обяснителна схема се разполагат повечето миграционни политики. Тези политици и учени, които не знаят, че говорят проза[2], най-често ‘говорят’ именно неокласическата теория. Нейната употреба е правопропорционална на липсата на саморефлексивност. Среда, в която липсва традиция на концептуализация и теоретични контроверсии, като у нас и в други страни от Източна Европа на начеващо развитие на миграционните теории и публични политики, е особено благоприятна за прилагане ясните и прости постулати на неокласическата теория.

 

Теория на човешкия капитал:

мигрантът като рационален актьор, максимизиращ миграцията, пресмятайки цени и ползи

 

За разлика от неокласическата концепция, чийто анализ се разгръща на макрониво, теорията на човешкия капитал се фокусира върху микроравнището. И двете разглеждат различията в заплатите като ключов фактор. Втората теория набляга и на друг фактор – нивото на заетост. Ако в първия подход, то не е достатъчно проблематизирано, то е поради факта, че негова имплицитна предпоставка е пълната заетост. В условията на криза, нарастваща безработица и излишък на работна ръка, по-адекватни са теориите, чийто концептуален апарат и аналитична схема държат сметка за тези фактори.

И двете концепции изхождат от принципа за максимизация на ползите от индивидите и максимизация на печалбата от работодателите. Индивидите търсят страната, която максимално да повиши тяхното благоденствие. Те взимат миграционните решения, като преценяват стойността на различните алтернативи и избират опцията, която най-много съответства на техните цели:

 

Възвращаемостта се изчислява, като очакваната заплата в приемната страна, съответстваща на квалификацията, се умножава по вероятността за намиране на работа (а за нерегулярните по вероятността да се избегне депортирането). От тези очаквани доходи в приемната страна се изваждат доходите в родната страна (също умножени по вероятността за намиране на работа) и разликата се сумира на времеви хоризонт от 0 до n, като се раздели на фактор, изразяващ ползата от спечелването на парите в този, а не в бъдещ момент. От така изчисления резултат се изважда цената на миграцията, за да се получи очакваната полза от миграцията (Massey et al 1993: 37).

 

Чрез миграционните си политики, приемните страни ‘се съревновават’ за човешкия и физически капитал на потенциалните мигранти. Страните с определен тип миграционни регулации (например тези, които облегчават миграцията, когато потенциалните мигранти имат член на семейството в приемната страна)   привличат различен тип мигранти от страните с друга система от регулации (например, точкова система на квалификациите и професионалния опит) (Borjas 1989: 460).

Международните потоци се разглеждат като сума на индивидуалните мобилности на основата на калкулиране на цени-ползи. Концептуален център на тази теория е понятието човешки капитал:

 

Характеристиките на индивидуалния човешки капитал (образование, опит, квалификация, езикови умения и др.), които увеличават вероятното ниво на заплащане или вероятността да се намери работа в приемната страна по отношение на изпращащата, увеличават вероятността от международна мобилност, при равни други условия. Индивидуалните характеристики, социалните условия или технологиите, които намаляват цената на миграцията, увеличават нейната възвращаемост и съответно вероятността от международна мобилност (Massey et al 1993: 38).

 

От тези две предпоставки се извежда интересното заключение, че индивидите в една и съща страна могат да имат съвсем различни нагласи към миграцията (Massey et al 1993). По-проблематично е твърдението, че ситуации, в които няма диференциация на доходите или на нивата на заетост, не произвеждат миграции. Високата степен на мобилност между страните от ЕС-15, както и между други развити страни като САЩ и Канада, предоставя емпирична информация по-скоро в противоположна посока.

Човешкият капитал като ключов миграционен ресурс има сериозна обяснителна сила. Емиграционни страни разгръщат политики на развитие на този техен специфичен човешки капитал, който най-много се котира на международния пазар на труда: информационни технологии в Индия, маникюрство във Виетнам (половината от маникюристките в САЩ са от Виетнам), футбол в Сенегал (за включване в европейските отбори), бейзбол в Доминиканската република (за участие в американските бейзболни лиги), медицински сестри във Филипините (Kapur 2014: 481).

Друго ключово понятие в теорията на човешкия капитал е самоселективността. Тя е разбрана позитивно и описва портрета на икономическия мигрант като по-способен, амбициозен, понякога агресивен, предприемчив, здрав, по-далновиден, по-готов да поеме риск (Chiswick 2008). Именно тези особености отличават икономическия мигрант от бежанеца или от tied mover, от мигранта, който се присъединява към семейството си. Непредставителният, селекциониран характер на имигрантите е позитивен фактор не само от индивидуалната гледна точка на имигранта, а и от макрогледната точка на приемащата страна: „Мигрантите като правило са нетни дарители на обществения портфейл: те са диспропорционално в трудова възраст и приемната страна не е трябвало да плаща тяхното образование” (The Economist 2002: 334). Самоселективността се разглежда като централен фактор за обяснение на интеграцията: „Колкото по-благоприятно селекционирани са мигрантите, толкова по-успешно е тяхното настройване към приемното общество и толкова по-положително е тяхното влияние върху икономиката и обществото” (Chiswick 2008: 65).

От ясните предпоставки се извеждат ясни заключения:

  • Процентът емиграция нараства толкова повече, колкото по-висок е средният доход в приемната страна.
  • Процентът емиграция намалява толкова повече, колкото по-висок е средният доход в изпращащата страна.
  • Процентът емиграция намалява толкова повече, колкото повече нараства цената на миграцията.
  • Процентът емиграция нараства толкова повече, колкото по-голям е ефектът от демографските променливи в приемната страна спрямо изпращащата (Borjas 1989: 464). По-образованите индивиди са по-склонни да имигрират към страни, където биха извлекли по-голяма полза от образованието.

Препоръките по отношение на политиките са в четири насоки. Правителствата могат да контролират миграцията чрез:

  • повишаване доходите в изпращащите страни чрез дългосрочни програми на развитие;
  • намаляване вероятността за работа в приемните страни чрез санкции на работодателите;
  • увеличаване материалната и психологическата цена на миграцията (Massey et al 2006: 38).
  • визова политика, която селекционира потенциалните мигранти на основата на образование, квалификация, възраст, познаване езика на приемната страна и други критерии (Chiswick 2008).

Независимо от значителната обяснителна тежест на нейния модел, концепцията на човешкия капитал е обект на редица критики. Парадоксално и похвално, първите критики биват формулирани от самите автори на теорията. Нормално е отговорни учени да са саморефлексивни и да очертават сферата на валидност на своята обяснителна схема. Теоретиците на модела на човешкия капитал подчертават, че трите първи тезиса са многократно тествани и доказани в миграционната литература: „Тези предсказания датират от анализите на Хикс (1939)   и съставляват теоретичното ядро на подхода на човешкия капитал в икономиката на миграцията” (Sjaastad 1962, цит. по Borjas 1989: 465). Те обаче страдат от една фундаментална слабост – прекалената простота, очевидност и тавтологичност: „Като се изхожда от предпоставката, че индивидите са максимайзери на доходи, твърдението, че те мигрират от региони с ниски доходи към региони с високо доходи, когато самите миграционни разходи са ниски, е тавтологично” (Borjas 1989: 465).

Критиките от външи теоретични позиции бих обобщила в три групи. Първата се отнася до еднозначното превеждане на фигурата на мигранта в понятията на теорията на рационалния избор, представянето на миграционния избор като рационално пресмятане на цени и ползи на основата на сравнение между страната на произход и евентуалната бъдеща дестинация. Изглежда опростено мигрантите да се разбират като индивидуални играчи на пазара, които имат пълна информация за наличните възможности и свобода да правят рационални избори. Историци, антрополози, социолози и географи са доказали, че поведението на мигрантите силно се влияе от исторически опит, от семейна и общностна динамика (Portes and Borocz 1989). Освен това мигрантите често разполагат с ограничена или противоречива информация и са обект на редица ограничения (най-вече липса на власт по отношение на работодателите и правителствата) (Castle and Miller 2003: 24).

Втората продължава критичната линия на първата, като я развива в духа на транснационализма. Тя отхвърля като пожелателно мислене идеята, че мигрантите правят свободни избори, които не просто „максимизират тяхното благосъстояние”, но и повишават „равновесието на пазара на труда”. Ст. Касъл и M. Милър са доста безпощадни, диагностицирайки я като „толкова далечна от историческата реалност, че има много малка обяснителна ценност” (Castle and Miller 2003: 25). Други автори обосновават, че има фактори, които определят едновременно и push, и pull факторите, и движението на работната сила, и динамиката на пазара на труда, а именно транснационалната капиталистическа икономика.

Третата група критики е по отношение пределното разширяване сферата на валидност на някои понятия. Самоселективността, която се използва от редица автори, но е ключова за концепцията на човешкия капитал, защитавана от Бари Чизуик, се разглежда почти като магическа, способна да обясни „икономическите, историческите, демографските и социологическите последствия на миграцията за изпращащите, за приемащите страни, както и са самите мигранти” (Chiswick 2008: 65).

 

Новата икономика на миграцията:

диверсификация на риска чрез международна мобилност

 

Новата икономика на миграцията бива формулирана в средата на 80-те години като теоретична алтернатива на предходните икономически подходи. Тя започва с критика на двата основни постулата на (нео)класическата концепция, като подчертава, че миграционният избор:

  • не се прави от изолирани индивидуални актьори;
  • не само за максимизиране на доходите.

Новата теория аргументира, че адекватната единица за анализ не са отделните индивиди, а по-големи единици от свързани хора – семейство, род, в които те действат колективно:

 

Мигрантът не е непременно единицата, която решава и която е отговорна за своята миграция. Миграционните решения често се взимат съвместно от мигранта и групи от не-мигранти. Цената и резултатите се споделят, като правилото, управляващо разпределението и на двете, е постановено от имплицитно договорно споразумение между участващите страни. Например, важен елемент от пряката възвръщаемост на мигриращия член на семейството по отношение на немигриращото семейство са средствата, които той/тя праща в къщи. Теорията предвижда, а емпричните данни изглежда, че подкрепят, че схемите на тези парични трансфери по-добре се обясняват не с алтруистични съображения, а чрез договорните взаимоотношения между мигранта и неговото семейство ( Stark and Bloom 1985: 174).

 

Принадлежността на мигранта към по-широка общност се разглежда като форма на социален капитал – мрежови и семеен капитал (Stark and Bloom 1985). Той се мобилизира, за да обясни един от социологическите парадкоси, а именно факта, че мигрантите често се справят по-добре от местните. O. Старк и Д. Блуум го анализират в термините на затворническата дилема. Според тях, мигрантите често играят кооперативно, за разлика от местните, и често са подпомогнати от други мигранти, пристигнали и установили се преди тях. По-ранните мигранти също имат полза от новодошлите, защото те разширяват икономическите дейности, реализирани или ръководени от мигранти и съответно икономическата мощ на цялата мигрантска общност. Така, според теоретиците на новата икономика на миграцията, се разрешава парадокса между алтруистичното поведение в малка група (например, семейството) и егоистичното поведение в големи групи (като тези, които се срещат на пазара).

Новата икономика на миграцията разглежда миграцията като семейно решение, което цели да минимизира риска върху семейните доходи и да преодолее капиталовите ограничения върху семейните икономически дейности. Управлението на риска е ключова и иновативна идея, която авторите на концепцията открояват и подчертават: „Справянето с риска е друг ярък пример, при който по-широка социална единица е отговорна за индивидуалната миграция” ( Stark and Bloom 1985: 175).

Въвеждайки нови фактори, новата икономика на миграцията ревизира класическата теория и релативизира обяснителната тежест на фактор като заплатите: „Публичните политики и икономическите промени, които оказват влияние върху разпределението на доходите, влияят на международните миграции независимо от ефекта им върху средния доход” (Massey 1993: 40).

Рискът е фактор, който може да се окаже по-силен от различията в заплащането: „Семействата могат да са силно мотивирани да диверсифицират риска чрез транснационална мобилност дори при липса на различия в заплащането” (Massey 1993: 39).

Въвеждането на семейството като единица на анализ е една от силните страни на новата икономика на миграцията. Неговата теоретизация обаче страда от някои ограничения, от които ще откроя две. Първото е свързано с риска семейството да се реифицира, когато е видяно като единица с ясна воля, план, стратегия и цели (Haas 2008: 45). Втората е социологическото ‘късогледство’ семейството да се схваща преимуществено в термините на солидарността и общата воля, а не на генерационни, джендър и други неравенства (Haas 2008: 45). Прекаленият акцент върху семейството намалява обяснителната тежест на мигранта като актьор и рискува да омаловажи случаите на миграцията без семейно съгласие, на миграцията като желание за избягване от задушаващи семейни йерархии, зависимости, като бунт срещу патриархална власт.

Аналитичната схема на новата икономика на миграцията е по-фина и по-разгърната. За разлика от повечето теории, които разглеждат миграцията в неразривна връзка с трудовите пазари, новата икономика на миграцията включва в обяснителния модел разнообразие от пазари – финансови, високотехнологични, застрахователни и др.

Релевантността на новата теория е по-широка отколкото на неокласическата, защото последната имплицитно предпоставя пълна заетост в приемащите страни. Новата икономика на миграцията експлицитно концептуализира безработицата, но и противоположните тенденции – търсене на източници за динамизиране на икономиките.

Съществен теоретичен акцент е връзката на миграцията с икономиките на изпращащите държави. Интересът на новата теория не е насочен към неразвитостта на икономиката като push фактор, а в точно обратната посока: влиянието на възвръщаемостта от миграцията върху развитието на местните икономики. Паричните трансфери на мигрантите могат да се използват за инвестиции. Така те компенсират неразвитостта на местните капиталови пазари. От този анализ новата икономика на миграцията отново стига до заключение, противоположно на неокласическата теория, а именно, че развитието на местните икономики не води до спиране на миграцията. Необходимо е по-стабилно разгръщане на другите видове пазари: на застрахователния, който да осигури защита срещу безработица, на рисковия, който да даде възможност за инвестиции във високотехнологични и други нови сектори.

Политическата програма на новата теория също е по-разнообразна. Нейно основно достойнство е финото дефиниране на типа влияние не по отношение на заплащането, а на разпределението:

 

Миграцията разпределя благосъстоянието от неквалифицираните работници, чиито заплати намаляват заради имигрантите, към висококвалифицираните работници и собственици на компании, които купуват услугите на мигрантите, както и от данъкоплатците, които носят тежежестта от заплащането на социалните услуги за мигрантите, към потребителите, които ползват стоките и услугите, произведени от имигрантите (Borjas 1996: 327).

 

Американският изследовател публицистично формулира своя фундаментален извод за икономическото влияние на миграцията: богатите американци печелят, бедните американци губят (Borjas 1996).

Сред публичните политики, които новата икономика на миграцията препоръчва, бих откроила две основни групи. Първата е свързана с разширеното разбиране за пазарите, имащи отношение към управлението на миграцията. То е особено адкеватно както в условия на икономическа криза, така и в преход от индустриално към постиндустриално развитие. Първата ситуация подчертава значението на застрахователните пазари, на защитата на широки социални слоеве от безработицата. Втората осигурява възможности за стартиране на малки фирми в нови динамични, високотехнологични, често рискови, сектори.

Втората насока на публични политики е комплексното разбиране на връзката между икономическа и социална политика, от една страна, и миграция, от друга:

 

Публичните политики, които произвеждат по-висок среден доход в изпращащите общества, могат да увеличат миграцията, ако относително по-бедните семейства не се възползват от това увеличение. Обратно, политиката може да намали миграцията, ако относително богатите семейства не се възползват от средното увеличение на доходите (Massey 1993: 40).

 

Политологичният ‘превод’ на това изключително интересно заключение би звучал по следния начин: хората наказват правителствата, гласувайки с краката си, когато макроикономическата стабилизация е в интерес на богатите. Нарастване на БВП, ниска инфлация и други индикатори, които правителствата се опитват да ‘продават’ на своите граждани, не се ‘купуват’ от тях, ако не са придружени от социална справедливост, от по-равномерно разпределение на резултатите от развитието сред широки слоеве от обществото. И обратно, дори когато икономическите трудности продължават, гражданите са готови да проявят търпение, когато виждат, че правителствата са загрижени за справедливостта и разпределят първо на най-нуждаещите се, а не привилегироват най-заможните.

Новата икономика на миграцията е една от икономическите теории, които са най-чувствителни към политическите фактори и най-убедително формулират отговорността на публичните политики не само за управлението, но и за предизвикването на миграция.

Фундаменталният извод, който може да се изведе, е, че отговорна за миграцията не е само миграционната политика, а съвкупността на публичните политики, сред които на първо място икономическата и социалната.

 

Теория на двойния пазар на труда:

от индивидите към структурните потребности на икономиката

 

Всяка нова теория започва с отграничаване от предишните. Теорията на човешкия капитал и новата икономика на миграцията предлагат различни обяснителни модели, но и двете са микроконцепции. Концепцията за двойния пазар на труда би могла да се резюмира в три основни твърдения, които я дистанцират от другите схващания и които са нейният обяснителен ключ към миграцията:

  • не индивидите, а структурните потребности на икономиката;
  • не предлагането, а търсенето;
  • не заплатите, а политиките на наемане на работна ръка.

М. Пиори, който е определен като най-влиятелният и ‘елегантен’ защитник на този подход (Massey 1993: 40) го разработва в своя труд, чието заглавие синтезира и основното му послание Прелетни птици: мигрантски труд и индустриални общества (1979). По-късно той развива концепцията, за да я адаптира към променената структура на миграционните потоци, да разшири концептуалния й апарат, за да може да обясни явления като етническите анклави, имигрантското предприемачество, заселването и трайната миграция (Piore 1986). Тези интересни нови идеи не са обект на настоящия панорамен анализ. Централният аргумент на М. Пиори е, че масовата миграция между развиващите се и развитите региони може да бъде разбрана в термините на структурата на предлагането на работни места в страните-дестинация. Там М. Пиори формулира хипотезата на двойния пазар на труда:

 

Поради причини, които не разбираме напълно, развитите индустриални икономики генерират два различни типа работни места. Един от тези видове работни места е вторичният сектор, който се характеризира с по-ниски заплати, непрестижен социален статус и значителна трудова нестабилност или поне несигурност (Piore 1986: 24).

 

Повечето местни работници не се интересуват от тези работни места, защото имат дългосрочна перспектива и предпочитат стабилна и перспективна работа, която да е благоприятна за собственото им развитие, както и за възможността да издържат семейството си. Тези, които ги приемат – студенти, пенсионери, домакини, селскостопански работници, имат други основни социални роли. Именно поради тях те са изтласкани от пазара на сигурните и постоянни работни места, което ги отваря към по-малко сигурните и непостоянните. В повечето случаи те разчитат на друг основен доход в семейството, а с по-малките заплати финансират своята основна дейност: университетски такси за студентите, техника или закупуване на земя за селскостопанските работници, допълнителни доходи за семейството за домакините… Когато маргиналните местни работници не достигат като брой или основните им ангажименти са на географски отдалечени места от наличните работни места, обществото се изправя пред проблема да запълни тези вторични работни места. „Мигрантите са едно от решенията на проблема” е позицията на М. Пиори (1979, 1986), който я обосновава с две групи аргументи. Много от мигрантите са временни и целта им е да спестят пари за дейности в собствената си страна. Социалният им статус също се формира от позицията в родната им страна, така че те по-лесно от местните приемат работни места, които не могат да осигурят висок имидж.

Интересно наблюдение на тази теория е социологическият портрет на мигрантите: макар да се задоволяват с нископлатена и нископрестижна работа, те далеч не са „най-бедните в страните, от които идват, а са среден слой, за който социална промоция е възможна, но трудна без външни ресурси” (Piore 1980: 312).

Както авторът на концепцията М. Пиори, така и анализатори подчертават съществените различия спрямо предходните икономически теории: „имиграцията не се причинява от push фактори в изпращащите страни (ниски заплати или висока безработица), а от pull фактори в приемните страни (хронична нужда от чуждестранни работници)” (Massey et al 1993: 41, Heisler 2008). Push факторите не са пренебрегнати, но те не са издигнати до ранга на причинно-следствена връзка и нямат съществена обяснителна сила: „Някои условия като демографски натиск и ниски доходи са необходими, за да отговорят работниците на търсенето на работна ръка, но нито един от тях не е причина[3] на миграцията” (Piore 1980: 313). Самият М. Пиори подчертава, че различията са толкова значителни, че някои икономисти не го разпознават като ‘свой’, а квалифицират неговата теория като социологическа (Piore 1986).

М. Пиори e много критичен към миграционната политика, която като правило контролира следствията, а не причините и се оказва неподготвена за икономическите резултати:

 

Главната трудност на политиката на съкращаване на миграционните потоци е, че тя се оценява в термините на размер и състав на чуждестранното население, а не на работата, която това население извършва. Често, когато се въвеждат рестриктивни политики, управленците се изненадват от икономическите последствия (Piore 1980: 314).

 

Препоръките по отношение на миграционната политика са амбициозни и радикални. Само радикално обръщане на нейния фокус може да окаже значимо влияние: „Вместо опитите да се контролира предлагането[4] на чуждестранна работна ръка, мисля, че трябва да се опитаме да контролираме търсенето на такава работна ръка” (Piore 1980: 314).

Теорията на двойния пазар на труда има силна обяснителна сила в периоди на икономическа експанзия, когато екстензивното развитие на икономиката има нужда от голямо количество работна ръка. В тези периоди дори разликата между регулярна и нерегулярна миграция се заличава, доколкото и едната, и другата съдействат за задоволяване потребностите на промишлеността или услугите. Друг фактор, който определя сферата на валидност на теорията, е типът миграция. Тя предлага евристичен ключ за разбиране на временната или циркулярната миграция, когато плановете за професионално израстване и социална промоция имигрантите свързват със собствената си страна. Сферата на валидност на концепцията се изчерпва и теоретичните й граници се достигат, когато миграцията от временна стане постоянна: тогава мигрантите се стремят да се развиват и израстват в приемната страна, което започва да ги прави конкурентна, а не допълнителна на местната, работна ръка. Още по-проблематична е тази теория в ситуация на икономическа стагнация или криза.

Икономическите теории в сравнителна перспектива

 

Основно достойнство на икономическите теории е здравословното им дистанциране както от страховете, опасенията и стереотипите на общественото мнение, така и от политическата инструментализация на миграцията: „Икономическите плюсове и минуси са значително по-малко от емоционалната интензивност и политическа видимост” (The Economist 2002: 338). Политиката е длъжна да държи сметка за общественото мнение, икономическите теории си поставят за цел да постигнат солидно знание, теоретично аргументирано и емпирично верифицируемо. Множество автори констатират контрастната картина между публичния и теоретичния образ на миграцията: ако общественото мнение често привижда имигрантите като по-бедни, по-неквалифицирани и по-динамични, квантифицирането на приноса на имигрантите в икономиката спрямо разходите за тях под формата на социални програми и други публични политики в повечето случаи на некризисна икономическа ситуация показва, че той е положителен: „Имиграцонната политика е от полза за американското общество независимо от нарастващите проблеми” (Moore 1993: 329). Нещо повече, миграцията се посочва като главен коз за икономическо лидерство: „…спечелвайки най-добрите и най-блестящите, Америка ще се радва на значително превъзходство над своите геополитически съперници. Чрез либерална и стратегическа миграционна политика, Америка може да осигури ХХI век да бъде американски век, така както и XX век” (Moore 1993: 333).

Други емблематични икономисти като Милтън Фридман аргументират по-резервирана позиция: „Не може едновременно да съществуват свободна имиграция и държава на благоденствието” (The Economist 2002: 334). Приносът на икономиката е не толкова в глобални отговори – независимо положителни или отрицателни – колкото в по-фин анализ на различните форми на икономически ефект на имиграцията. В редакционна статия престижното списание The Economist дава пример за подобен нюансиран подход: „Дори мигрантите да плащат повече данъци отколкото получават под формата на социални програми, те могат да създават други дисбаланси. Данъците, които плащат, могат да отиват в държавния бюджет, а разходите за тяхното настаняване и образованието на децата им да утежнят града или щата” (The Economist 2002: 335).

Повечето икономисти смятат, че задача на политиката е да направи трудния избор кого да привилегирова със своята миграционна политика. В много случаи този ефект не е резултат на целенасочено провеждана политика, а на липса на такава. Икономистите на The Economist считат, че „приемните държави печелят малко от имиграцията, докато ползата за имигрантите е огромна” (The Economist 2002: 334). Интересно е, че някои автори предлагат такава позитивна визия на миграцията, в която печелят и приемните икономики, и мигрантите, а в крайна сметка и изпращащите страни. Ключово тяхно понятие е равновесието на пазара. Друга ключова идея е стимулиращата интерпретация на миграцията като „процес на адаптация и разпространение на иновация” (Stark and Bloom 1985: 176).

Главно достойнство на икономическите интерпретации е изясняването на механизма на влияние на мигрантите върху приемните икономики и общото благосъстояние: той не е линеен, прост и еднозначен. Увеличаването броя на мигрантите може да доведе до снижаване на заплатите – без да има линейна връзка между двете, което води до влошаване заплащането на някои местни работници. Като цяло обаче, местните фирми печелят от по-евтината работна ръка, а най-много печалят потребителите от по-достъпните стоки и услуги. Дж. Борхас резюмира този парадоксален и несъвършен механизъм в ефектната формула: no pain, no gain.

Значително теоретично достойнство на икономическия подход е да покаже, че миграцията действа по механизъм, сходен на този на външната търговия. Ако продължим да разсъждаваме в същата посока, ще установим, че изключително голямата политическа инструментализация на миграционната проблематика, високите до кресчендо политически гласове не се дължат на някаква вътрешна уникална особеност на миграцонната проблематика. Ако тя несравнимо по-често отколкото, например, външната търговия, присъства в програмите, дискурсите, дебатите на политическите актьори, то е поради политически съображения, не поради икономически причини. Стивън Мур посочва друг аргумент за позитивната връзка между миграция и икономика: присъствието на мигранти във високотехнологичните и иновативни отрасли – информатика, биоинженерство и др.-, които осигуряват световното икономическо лидерство на САЩ (Moore 1993).

Водещи икономисти открояват като основна специфика на имиграцията факта, че тя представлява гъвкава работна ръка. Мигрантите са мобилни, по-лесно се преместват там, където икономиката има нужда. Това е важно качество на човешкия капитал, което е ценно навсякъде, влючително и в САЩ, но още повече в Европа поради по-слабата географска мобилност и по-малко гъвкавия трудов пазар (The Economist 2002).

Понятийният апарат е позитивистичен: мобилизирана е концепцията за рационалния избор, индивидите съзнателно пресмятат цени и ползи и успяват да постигнат най-добрия резултат за себе си: „Миграцията е калкулирана стратегия, а не акт на безнадежност или на безграничен оптимизъм” (Stark and Bloom 1985: 175).

Правителствата също са в стабилна позиция, икономическата теория им препоръчва да управляват с уверенеността, че техните миграционни и икономически политики регулират размера и състава на потоците, така както е необходимо на тяхното развитие. Приносът на икономическите теории за формулиране на балансирана миграционна политика е в три посоки.

Първата е свързана с дистанциране от политическия волунтаризъм. Дж. Борхас дава за пример резките обрати в американската миграционна политика: през 1990 г. Конгресът решава да увеличи приема на мигранти на 175 000 годишно. Само пет години по-късно Комисия по имиграционната реформа предлага броят на мигрантите да бъде драстично съкращаван с 240 000 годишно (Borjas 1996). Общото и в двата противоположни случая е, че политическата власт знае точния брой на имигрантите, от които страната има нужда. Дж. Борхас подчертава, че няма емпирично икономическо изследване, който да е произвело тези цифри.

Втората насока, в която икономическата теория съдейства за миграционната политика, е чрез по-конкретни препоръки за обвързване с бизнес-циклите: „ да се приемат повече мигранти, когато икономиката е силна и безработицата – ниска, да се съкращава броя на мигрантите, когато икономиката е слаба, а безработицата – висока” (Borjas 1996: 325).

Третата насока е в дедраматизиране на миграцията, в разглеждането й като една от множеството прояви на глобализацията и в препоръките политиките да се формулират именно в този глобален контекст:

 

Увеличаване на имиграцията не би било популярно. Както и либерализиране на търговията. Проблемите на миньора от Уелс или на фермера от Япония, чийто начин на живот е разрушен от евтиния внос, не са много по-различни от тези на възрастната дама в центъра на Лос Анжелис, чиито нови съседи са испаноговорящи. Всички – по специфичен начин – са жертви на глобализацията. Най-доброто лекарство е да се преразпределят някои от печалбите на глобализацията на нейните жертви (The Economist 2002: 339).

 

Икономиката може да бъде резюмирана в две истории. И двете във висока степен белязват миграционните концепции.„Първата е историята за индивидуалното поведение, за което сега използваме удобния термин рационален избор. Другата история е за взаимодействието на индивидите на конкурентния пазар” (Piore 2002: 292). И двете са подложени на критика, особено първата. Самите икономически изследвания показват, че поведението на икономическите актьори не съответства на начина, по който те мислят света. Толкова по-многобройни, по-разгърнати и по-аргументирани са тези критики от политици и социолози (Castle and Miller 2003).

Конструктивен отговор на тези критики е концептуалното развитие на икономическите теории. Майкъл Пиори предлага алтернативен модел на рационалния избор. Този нов модел на поведение на икономическите актьори той назовава интерпретация. Ако първият подход е аналитичен и ориентиран към решаване на проблеми, вторият е свързан с необходимостта да придадем смисъл на света, като това създаване на смисъл се разбира като социална дейност. Концепцията за рационалния избор ясно разграничава цели, средства и каузални модели. В интерпретативния модел границите между тях постоянно се променят, избледняват и в процеса на непрестанно взаимодействие между тях смисълът им се променя. Моделът на интерпретацията е теоретично чувствителен към времето и историята, които са до голяма степен анихилирани в абстрактността на модела на рационалния избор. За разграничаването на подходите на рационалния избор и интерпретацията Майкъл Пиори използва метафората на езика: учебниците по граматика и речниците са застинали представители на езика, докато самият той е жив и променлив (Piore 2002: 292).

Икономическите теории се развиват и като се прецизират релевантните икономически променливи за обяснение на миграцията. Предизвикателство пред миграционните модели е да установи каква е обяснителната тежест на отделните икономически фактори. Изключително интересно е, че ключови индикатори като БВП играят значително по-малка роля от други по-второстепенни индикатори като нивото на заетост.

Голям екип изследователи тестват основни икономически модели на основата на голям емпиричен корпус за миграционните потоци в 21 страни. Те си поставят задача да предскажат миграционните потоци на основата на следните независими променливи:

  • безработица,
  • икономически ръст – растежа на реалния БВП като процент спрямо предходната година;
  • БВП на човек от населението като индикатор за богатството на страната;
  • социални разходи като процент от БВП (Hooghe 2008: 488).

Множество икономически обяснения на миграцията – както в икономически публикации, така по-често в политическия дискурс – не биват верифицирани от този емпиричен анализ:

 

Няма съществена корелация между БВП на човек от населението и миграционните потоци, което показва, че мигрантите не избират систематично най-богатите страни. Няма също така и съществена корелация между процента социални разходи, показващ, че мигрантите не избират страни с щедра социална система (Hooghe 2008: 489).

 

Променливата с най-голямо значение е безработицата: колкото по-ниска е тя, толкова по-голяма е привлекателната сила на страната. Емпиричните анализи потвърждават хипотезата, че миграцията е механизъм за възстановяване на равновесието на трудовите пазари. Щом се появи потребност от работна ръка, за доста кратък период тя бива запълнена: „Миграцията е не просто мощен, но и ефикасен механизъм за въстановяване равновесието на трудовите пазари. Само след година миграционните потоци реагират на сигналите на пазара на труда” (Hooghe 2008: 491). Как еквадорският селянин разбира, че текстилната промишленост в Италия има нужда от нови попълнения, не бива обяснено от икономическите теории. Затова на теоретичната сцена влизат социологическите и политологичните обяснения. Изключително достойнство на емпирическата верификация на икономическите модели е доказателството, че политически митове са спекулациите, че имигрантите идват, за да се възползват от щедрите социалните системи. Емпирично бива потвърдено, че в епоха на икономически подем имигрантите възстановяват равновесието на трудовите пазари.

Реконструкцията на икономическото поле на изследванията на миграцията позволява да преосмислим теоретичния въпрос, поставен в началото. Кой е по-релевантният и евристичен подход: артикулирането на полето в отграничени, макар и свързани концепции, или разглеждането им в продуктивна допълнителност като измерения или разклонения на един общ подход. И двата отговора имат сериозни основания. Напълно обосновано би било индивидите да се разглеждат като максимизиращи доходите, семействата – като минимизиращи риска, а тези решения да бъдат форматирани от структурни фактори на национално и международно равнище (Massey et al 2006). В изследването е възприет първият подход. Макар да разделя, понякога изкуствено, икономическите аргументи в отделни концепции, това аналитично усилие на разчленяването се извършва в името на интелигибилността:

 

Различните модели отразяват различни изследователски цели, фокуси, интереси и начини за декомпозиране на огромната сложност на предмета в аналитично управляеми части. За да се осигури солидна база за оценка на консистентността на концепциите, е необходимо вътрешната логика, предпоставки, твърдения и хипотези на всяка отделна теория да бъдат ясно специфицирани и добре изяснени (Massey et al 2006: 36).

 

Главното достойнство на икономическите теории е схващането за миграцията като управляем процес на политическо равнище и рационална стратегия на индивидуално равнище. Този подход обаче не е универсален. Първата му част ще бъде проблематизирана в частта за миграционните политики, втората – в частта за социологическите концепции от клъстера на града.

Икономическите концепции предпоставят индивида като отговорен социален субект, способен на рационален избор и успяващ да използва възможностите на пазара за постигане на по-висок доход и трудова реализация. Това е тяхното най-силно идеологическо послание:

 

Индивидуалната свобода е представена като едно от най-големите постижения на капитализма, контрастиращо с предишните общества, където свободата е ограничена от традиционните връзки или робството. Неокласическите теоретици описват капиталистическата икономика като основана на свободни пазари, включваща и трудовия пазар, където работодателите и работниците се срещат и сключват договори като свободни правни субекти с равни права (Castells and Miller 2003: 50).

 

Това е позитивно, но ригидно разбиране. То е ограничено в три различни смисъла. Първо, защото не отчита афективното измерение, а то играе фундаментална роля при решението за (не)мобилност. Фундаментални причини за липсата на мобилност, обясняващи защо въпреки икономическите изгоди, които миграцията би могла да им осигури, огромното мнозинство хора предпочитат да не я предприемат, са афективни. Изследване на 24 000 европейски граждани ги идентифицира като нежелание да се загуби връзката със семейството и приятелите, а и като щастие, постигнато там, където индивидите вече живеят (EC 2006). Второ, то не разглежда субективността в движение, конструкция, ставане. Индивидът се разглежда в голяма степен като константна величина. Мигрантът не се схваща като променящ се, като самоосъществяващ се в процеса на миграция. Трето, свободата на имигрантите е силно ограничена от непривилегированото им положение: на тях са им „отказани права, които имат другите трудещи се и следователно те не могат да се конкурират при равни условия. Институционалната и неформална дискриминация може да ограничи реалната свобода и равенство на работниците-мигранти” (Castells and Miller 2003: 51). Четвърто, не се отчита в необходимата степен ролята на държавата. Публичните политики – и миграционна, и интеграционна – са големите липсващи от икономическите модели.

Именно тези теоретични дефицити идват да запълнят социологическите и политологичните концепции за миграцията.

[1] По-подробно в Теория на системата- свят – свръхпроизводство на периферии.

[2] Като героят на Молиер, който един ден с изненада разбрал, че говори проза.

[3] Подчертано от M. Piore.

[4] Подчертано от M. Piore.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s