Транснационализмът като трансформация

  •  Две

И двете Сицилии,

и маслини, черни и зелени.

Два нюанса вино,

две родини:

денят наречен вчера

и този, наречен утре.

Навън

приятелите ми минават

с техните множество реалности,

враговете ми

с тяхната обща цел.

Гюнтер Айх

The New Yourk Review of Books, 25.03 – 7.04.2010, vol. LVII, N 5: 31.

 

Две родини, приятели с различни реалности, врагове с обща цел – поезията ни въвежда в противоречивостта и парадоксалността на явлението, което теорията се стреми да улови и ‘укроти’ в единна аналитична конструкция и общ обяснителен модел.

Ако има една концепция, която мощно фокусира авторовия интерес, то е именно транснационализмът. По множество причини, от които ще откроя пет:

Първо и най-съществено, защото тази теория създава солидна основа на централната теза на настоящата книга, а именно, че съвременните миграции се развиват по посока на нови и разнообразни форми на мобилност, докато политиките продължават да изхождат преимуществено от класическо разбиране на миграцията като дефинитивна. Транснационализмът отваря широк теоретичен хоризонт за комплексни идентичности, лоялности, участие, ангажираност.

Второ, защото транснационализмът е един от най-активните източници на иновативност в миграционните изследвания, на аргументиране на нова концепция, на критичното й осмисляне на фона на други, конкурентни и алтернативни теории, повишаване саморефлексивността й и по-фина аргументация на сферата на валидност на концепцията. Това е пътят, по който минава лансирането и утвърждаването на всяка нова теория, но при миграционния транснационализъм като относително нова концепция този процес е по-интензивен и затова по-интересен.

Трето, защото транснационализмът е директно свързан с политическите понятия гражданство, държава, нация, права. Направлението политически транснационализъм е изключително динамично и продуктивно (Ostergaard-Nielsen 2003, Baubock 2003). Тази директна връзка съвсем не означава, че именно транснационализмът заляга в основата на формулирането на миграционните политики. Именно разминаванията са привилегирован предмет на анализ в настоящото изследване.

Четвърто, защото българските миграционни изследвания познават транснационализма, но все още малко се колебаят какво точно да правят с него. Характерният случай е, когато авторът въвежда транснационализма в теоретичния обзор на миграционните теории и дори му обръща специално внимание, но не му отдава аналитично предпочитание при обяснението на своя предмет, дори когато самият предмет предоставя богат емпиричен материал именно в духа на тази концепция (Марков 2012).

Пето, защото приложимостта на транснационализма нараства значително при прехода от комунистически към пост-комунистически миграции. Първите не просто са ограничени, но полюсите на тръгването и пристигането са разделени от Желязна завеса, която силно ограничава транснационални практики на мигрантите – пращане на пари на семействата, участие в културния, още по-малко политическия живот в родината. Имаше емиграция, ангажирана с политическия процес в родината – и Георги Марков и други интелектуалци-дисиденти ярко я илюстрират – но тя беше против държавата. Транснационализмът беше тотално игнориран и от политиката, която не хвърляше, а взривяваше мостовете към емиграцията. Откритието и въвеждането на многобройни транснационални практики е една от големите иновации на пост-комунистическите миграции. Доста несръчни все още са политическите му преводи, но важното е, че транснационализмът вече не е табу, а връзките с емиграцията – декларирана цел.

Победа и предизвикателство – така Пеги Левит, Джош Диуиндт и Стивън Ветровец (Levitt, Dewind, Vetrovec 2003) резюмират теоретичния статус на транснационализма сред миграционните теории. Победа, защото, въпреки неизбежните и необходими критики, транснационализмът вече се радва на признание сред миграционните изследователи. Предизвикателство, защото голяма част от отправените критики са напълно основателни:

Да се осмислят транснационалните практики и да се поставят в най-подходящата теоретична перспектива все още изисква солидна концептуална, методологическа и емпирична работа (Levitt, Dewind, Vetrovec 2003: 565).

Към непосилната задача да резюмирам в броени страници любимата си теория ще подходя, като я реконструирам по отношение на теоретични и терминологични разграничения, разбирането за транснационализма като трансформация, акцента върху политическия транснационализъм, сферата на валидност, преодоляването на методологическия национализъм.

Транснационализмът в съзвездие от дисциплини и понятия

Политически науки, международни отношения, икономика, социология, география, антропология, джендър, културологични, медийни, религиозни изследвания – нарастващ брой публикации, дисертации, конференции, проекти недвусмислено илюстрират солидните позиции на транснационализма днес. Тази позиция има два полюса – амбициозна и евристична теоретична парадигма, от едната страна, интелектуална мода, от другата.

Само преди две десетилетия панорамата е противоположна – новото направление прави първи стъпки, признанието не следва веднага. Транснационализмът става предмет на много критики – и теоретични, и емпирични. Първите са най-вече по отношение ролята на държавата, която не изчезва в епохата на глобализацията и транснационализма: „Държавата все още има значение. Държавата е тук и ще остане“ (Levitt, DeWind, Vertovec 2003: 568). Критична дистанция спрямо новата концепция се открива във всички периоди, както илюстрира заглавието „“Транснационализмът“ на мигрантите и настоящото на миналото“ (Waldinger 2006) – и през 2006 г. Роджър Уолдигер пише транснационализъм в кавички.

Преди десетилетие картината се балансира и признанието уравновесява критиките. Диагнозата ’победа и предизвикателство’ на Пеги Левит, Джош Диуиндт и Стивън Ветровец е точно от този период . Най-видимият израз е специалният брой Транснационална миграция: международна перспектива от 2003 г. на International migration review, където ‘големите’ в миграционните изследвания легитимират новата теория, но други авторитети застават на противоположната позиция: „съвместно с много други автори в този брой аз споделям скептичното отношение към глобалистката и силно транснационалистка перспектива“ (Baubock 2003: 701).

 AK_MM-PP_Cover1-3

Периодизация и развитие на транснационализма

Днес скептицизмът принадлежи на миналото и подходът е победоносен и експанзиращ – транснационализмът навлиза в нарастващ брой дисциплини и предметни области. „Днес транснационализмът е навсякъде“ (Vertovec 2009: 1) – с тази горда констатация започва ключовото произведение Транснационализъм на един от най-продуктивните и авторитетни автори Стивън Вертовец.

Първото съществено разграничение, което е важно за моя анализ, е между транснационализъм и миграционни изследвания. Те са две самостоятелни теоретични полета, които се покриват частично. В статията си „Миграция и други видове транснационализъм“ Стивън Вертовец прилага транснационализма по отношение на три различни сфери, транснационалната миграция е една от тях, другите две са новите социални движения и бизнес мрежите (Vertovec 2003).

 

 

Транснационализмът е обща теоретична парадигма, прилагана в множество научни дисциплини. Миграционните теории са богато теоретично поле, в което съжителстват множество теории.

Второто съществено разграничение е по отношение на съзвездие от сходни понятия. Сериозна теоретична опасност е новото понятие да се възприеме прекалено широко, с размити аналитични контури, с неясно приплъзване и припокриване с други явления. За да се преодолее този концептуален риск, е необходимо транснационалното да се разграничи от други сходни и близки понятия. Най-теоретично издържани са дистинкциите, предложени от Ал. Портес и Р. Баубок. А. Портес изхожда от типа актьори и прави следните разграничения:

  • Международните дейности се ръководят от държавата или национални институции;
  • Мултинационалните дейности протичат в множество държави и се осъществяват от институции като корпорации и църкви;
  • Транснационалните дейности се инициират и реализират през националните граници от неинституционални актьори като мрежи или организирани групи (Portes 2001).

Транснационализмът е феномен ‘отдолу’ (grassroots phenomenon) и тази особеност е ключова за разбирането му:

 

Транснационализмът се отнася най-вече до трансграничните дейности на частни актьори отдолу, включително имигранти. Необходимо е теоретичният език да разграничава тези дейности от дейностите на големите бюрокрации или други институции, които отдавна са част от световната сцена. Без това разграничение, понятието транснационализъм става бъркотия от най-различни явления и загубва евристичната си стойност да указва ограничен и конкретен социален процес (Portes 2003: 876).

 

Разграниченията на А. Портес са по-известни и по-често цитирани (Vertovec 2003), но от политологична гледна точка фина и интересна е и концепцията на Р. Баубок. Той изхожда от двойнственото разбиране за национално: като атрибут на териториално обвързаната държава и като политическа общност. Р. Баубок разграничава четири различни случая:

  • държавата и политическата общност могат да съвпадат;
  • няколко политически общности могат да ‘гнездят’ в по-голяма държава;
  • много държави могат да принадлежат на по-голяма политическа общност;
  • политически общности могат да съвпадат частично с различни държави (Baubock 2003: 704).

На тази теоретична основа Р. Баубок разработва разграниченията между транснационално и сходните му понятия:

  • Първият тип отношения е свързан с понятието международен, което се отнася до отношенията между независими държави;
  • Вторият тип отношения характеризира мултинационални държави като Канада, Испания, Белгия, Великобритания;
  • Третият тип са супранационални отношения между независими държави, които отстъпват част от своя суверенитет на по-обща федерална политическа единица;
  • Транснационалните отношения характеризират политически практики, когато в тях са включени индивиди с принадлежности към географски различни политически системи.

Следващата таблица резюмира и илюстрира тази концепция.

 

Разграничение между интернационално,

мултинационално, супранационално, транснационално

 

  Отношения между политическите общности (polities) Политически явления
Интернационално Външни отношения между независими държави Международно право и международни организации
Мултинационално Няколко политически общности в една държава Автономия на националните малцинства
Супранационално Много независими държави в една по-голяма политическа общност Политическата интеграция в ЕС
Транснационално Политически практики отвъд националните граници Двойно гражданство за мигранти

Източник: Baubock 2003: 705

 

Транснационалните отношения са близки до понятия като мрежи, самият транснационализъм се припокрива с теорията на мрежите, и двете са много свързани с глобализацията.

 

Процесът на мигрантския транснационализъм

Портес и ДеУинд (Portes and DeWind 2004: 83) описват мигрантския транснационализъм, който е синтезиран в следната схема.

 

Процесът на мигрантския транснационализъм

 

 

Източник на информацията: Portes and DeWind 2004: 83.

 

Достойнствата на тази аналитична схема са в няколко отношения:

  • Транснационализмът е описан като процес, ставане, континуитет;
  • Транснационализмът е представен в три перспективи – на изпращащата страна, на приемната страна и на транснационалните дейности и общности;
  • Транснационализмът е разгледан в комплексността на неговите икономически, политически, социални, културни, религиозни измерения;
  • Миграцията е представена във взаимосвързаността на микро-, мезо- и макро-равнище: индивидуалната мобилност на мигрантите генерира промени в семейството и местните общности, промените са толкова значителни, че правителствата и на изпращащата, и на приемащата страна неизбежно се включват в процеса;
  • Аналитичният модел е разработен за описание на класическата миграция Юг – Север, развиващи се – развити страни, но има и по-обща валидност.

Парадоксално, но ограничението на този модел е именно в неговата широта и всеобхватност. Той представлява повече схема на самия механизъм на миграцията, отколкото на транснационалната му перспектива.

 

Тезата за трансформацията

Теоретичните амбиции на новата теория най-ярко се проявяват по отношение на тезата за транснационализма като трансформация. Транснационализмът се вдъхновява и се вписва в трансформационистката теза на Дейвид Хелд за дългосрочните промени, причинени от интензификацията и взаимообвързаността, известни като глобализация (Held et al 1999 , Vertovec 2004). Тази трансформация е колкото дълбока, толкова и всеобхватна, и се разгръща в три модалности:

  • социо-културна – формиране на двуместност, на живот ‘тук’ и ‘там’, в ‘дом далече от дома’, развитие на множествени идентичности, свързващи мигрантите с две нации. Транснационализмът води до съществени промени в разнообразни социо-културни институции – джендър отношения, местни йерархии на престиж и статус, консумативни практики, ценностни системи и дори цялостния живот на дадени общности…
  • политическа – реконфигуриране на взаимоотношенията между идентичности – граници – ред. „Миграцията отслабва териториалния суверенитет, монолитичния ред, идентичностната солидарност“ (Heilsler 2001: 237).
  • икономическа – бизнес в двете страни и влияние на бизнеса върху развитието на приемната страна (Itzigsohn and Saucedo 2002: 766), парични трансфери, микроинвестиции, участие в местни инфраструктурни проекти (Vertovec 2004).

Двата полюса на идентичностите и на трансферите са свръхизследвани, неизброимо количество литература разглежда хибридизацията и креолизацията на първите и импакта им върху микроструктурите на властта, авторитета, йерархиите, както и решаващото въздействие на вторите – и местно, и национално, и икономическо, и политическо.

Моят интерес е фокусиран върху полюса на политическата трансформация. И защото той категорично не е свръхизследван, а все още по-скоро обратното, и защото, най-вече, е най-пряко с вързан с предмета на настоящото изследване.

 

Политически транснационализъм

Традиционно, политическите теории са работили със ‘затворени общества’ и изключващи лоялности на гражданите само към една държава. Миграционният политически транснационализъм е предизвикателство и за двете твърдения. Нормативната политическа теория трябва не просто да опише и обясни как транснационализмът въздейства върху концепцията за гражданство, но и да предпише как в светлината на демократичната перспектива правителствата би трябвало да отговорят на това предизвикателство (Baubock 2003: 700).

 

Може ли демокрацията да следва миграцията? Демократичните институции са създадени по мерките на националната държава. Как да бъдат преосмислени и реформирани по мерките на тези, които живеят не в рамките на границите, а ‘пресичайки’ и ‘преминавайки’? А трябва ли да бъдат преосмислени и реформирани? Тези въпроси са фундаментални за демократичната теория в епохата на глобализацията (Held 2006). Политическият транснационализъм няма нито силите, нито амбицията да им отговори изчерпателно, но дава своя принос в размишленията в няколко насоки: политическото участие на транснационалните мигранти, новите предизвикателства пред гражданството, политиките по отношение на диаспората.

Мигрантите като ангажирани граждански актьори, като активни участници в местната и глобалната политика: към утвърждаване на тази идея – колкото аналитична, толкова и нормативна – са насочени значителни изследователски усилията (Ostergaard-Nielsen 2003, Vertovec 2009). Продуктивна насока в тези изследвания са сравнителните анализи с транснационалните мрежи на други недържавни актьори като международни НПО в сферата на екологията, правата на човека…

Исторически диаспората и емиграцията винаги са играели ключова роля в процесите на формиране на националните проекти. От Ганди до Ленин, от Гарибалди до Хо Ши Мин – пребиваването в чужбина е част от политическата кариера и възход. Левски, Ботев, хъшовете – всички милеят извън България за България, преди геройски да загинат на родна земя.

Политическото участие на мигрантите може да се групира в два клъстера (Vertovec 2009: 94):

  • транснационално електорално участие – участие в политически партии в страната на произход, финансово подпомагане на тези партии, активно участие в предизборни кампании;
  • транснационално неелекторално участие – участие в граждански инициативи и асоциации, подкрепа на граждански проекти, включване в благотворителни кампании и акции. „Неелекторалните дейности са политически, защото те влияят на местната власт, определяйки кои публични проекти да получат подкрепа от мигрантите. Така те карат местните власти да държат сметка за приоритетите и желанията на мигрантите“ (Vertovec 2009: 94).

Политическото участие на мигрантите се разгръща в разнообразие от форми (Vertovec 2009: 94 – 95, Levitt and Schiller 2004):

  • трансграничен национализъм – играе ключова роля във формирането и подкрепата на нацията-държава. „Литва не би станала Литва без имигрантите й в САЩ, които първи си представят нейното формиране и се мобилизират, така че тя да стане реалност“ (Levitt and Schiller 2004: 1014);
  • политики на диаспората – включва активните връзки и участие на мигранти в страната на произход, дори на представители на поколения, които не просто не произлизат от нея, но и никога не са я посещавали – например на евреи и Израел;
  • протести на диаспората в синхрон с протести в родината[1] – Global DanceWithMe е характерен пример на мобилизация на българи в многобройни градове в Европа и света в подкрепа на исканията на протестиращите в България за сваляне правителството на Пламен Орешарски (2013-2014 г.). Този вид глобални протести имат множество прецеденти и прояви. Когато бива арестуван кюрдския лидер Абдула Очалан, само за ден биват организирани многобройни протести в целия свят, за да се привлече вниманието на световното обществено мнение към кюрдския проблем;
  • гласуване – активно участие в изборите, дори пътуване в родината в деня на вота;
  • политическо представителство на диаспората – С. Вертовец илюстрира с примера на хърватските мигранти, които през 1990 г. подкрепят с 4 милиона долара кампанията на Франьо Туджман и на които той се отблагодарява с 12 мандата (от 120) – хърватите в чужбина получават повече представители отколкото малцинствата в Хърватия.
  • ключова роля в конфликти, войни и пост-конфликтно възстановяване. От мигрантите от Бивша Югославия до тамилските и еритрейските – участието на диаспората и в избухването, и в преодоляването на конфликтите е значително.

За обяснение на политическото участие на мигрантите като процес теорията разработва тристепенен аналитичен модел:

  • Защо? – процеси на мобилизация;
  • Как? – стратегии и участие;
  • Тогава какво? – въздействие на мигрантските транснационални практики върху демократичния процес и в приемната страна, и в страната на произход (Ostergaard-Nielsen 2003: 765).

 

Модел на политическото участие на мигрантите като процес

Колкото повече мигрантите се включват в дейности в родината си, толкова по-активна става и държавата в поддържане и засилване на връзките с тях. Политиката на диаспората подхранва политиката към диаспората.

Специални министерства или държавни агенции, специални инвестиционни права, право на гласуване, двойно гражданство, специални права за завръщане… – политиките към диаспората през последните две десетилетия изключително се активизират. Макар и в различна степен и с различна институционализация, изпращащите държави като правило са много активни в поддържането на връзки и с класическата диаспора, и с новата емиграция. Тези политики изобретяват наново ролята на държавата отвъд териториалните граници, като по този начин реконфигурират традиционното разбиране за суверенитет, нация и гражданство (Baubock 2003, Levitt 2003, Vertovec 2004).

Изключително интересен е парадоксът на ‘exit’ и ‘voice’ (Portes 2003). Много мигранти са предпочели ‘изхода’ и заради това, че не са имали ‘глас’. Политиките на диаспората им дават глас, дори повече, отколкото са имали преди. За много мигранти най-прекият път към гласа се оказва най-дългият – изходът.

Гражданството е политическото ядро на суверенитета. То бива сериозно и фундаментално предизвикано от миграциите и мобилностите (Стайкова 2012, 2013). Транснационалните мигранти често живеят в страна, в която нямат гражданство, а имат гражданство в страна, в която не живеят. Отношенията мигранти – гражданство са флуидни и разнопосочни: мигрантите могат да искат гражданство в различни страни, в които живеят, или живеят частично или отсъстват (Vertovec 2004: 980, Vertovec 2009: 88).

Асимилационисткият модел предлага по-линейно разбиране: колкото повече мигрантът се интегрира в приемното общество, толкова по-дистанцирано става отношението му с родината. Транснационализмът е по-нееднозначен:

 

За много мигранти с транснационални мрежи и начин на живот страната на произход е източник на идентичност, а приемната страна – източник на права. Резултатът е объркване между права и идентичност, култура и политика, държави и нации (Kastoryano 2002: 160, цит. по Vertovec 2004: 980)

 

От едно единствено към двойно гражданство – тенденцията през последните десетилетия е с ясна насоченост. Преди много десетилетия Лигата на нациите утвърждава принципа на ‘само едно гражданство’. Конвенцията на Съвета на Европа за редуциране на множественото гражданство в началото на 60-те години задълбочава тази тенденция. В края на ХХ век тенденцията вече е в противоположната посока и Конвенцията за гражданството на Съвета на Европа утвърждава противоположния принцип, че и двамата родители могат да предадат своето гражданство на децата си (Vertovec 2009: 90). Днес около половината[2] държави са приели някаква форма на двойно гражданство (Vertovec 2009: 90). Този факт е признание за установяващия се международен консенсус, че “целта на държавната политика вече не е да редуцира множественото гражданство като цел сама по себе си, а да го управлява като неизбежна характеристика на нарастващо взаимосвързания и мобилен свят” (Vertovec 2009: 92).

 

Колко транснационални са имигрантите

или за сферата на валидност на транснационализма

Ще започна с най-сериозната критика по отношение на транснационализма, а именно колко от имигрантите могат да се определят като транснационални. Дебатът отдавна е излязъл от сферата на абстрактните спекулации, проведени са множество емпирични изследвания. Те показват необходимостта от затваряне ножицата между увеличаващия се ентусиазъм по новата теория и емпиричния обхват на транснационалния феномен:

 

“Всеки го прави” [транснационализма], следователно старомодната асимилация вече е безвъзвратно останала в миналото. Емпиричните изследвания обаче не подкрепят тези теоретични очаквания. Представително изследване на латиноамериканските имигранти в САШ показва, че транснационалните дейности не са правило, а изключение. Едва 15% от имигрантите са активно ангажирани в тях (Portes and DeWind 2004: 835).

 

Резултатите варират от контекст до контекст, но не променят диагнозата, че „не всички мигранти са транснационални“ (Portes 2003). Въпросът колко транснационални са мигрантите всъщност е въпрос за премерване силите на два алтернативни теоретични модела – асимилационистки и транснационален. Ако асимилацията се разбира като необратим процес на интеграция на имигрантите в приемното общество, то:

 

транснационализмът предлага алтернативна визия на непрестанно двустранно движение, позволяващо на мигрантите да присъстват в две общества и култури и да използват икономическите и политическите възможности, създадени от този двоен живот (Portes and DeWind 2004: 834).

 

Ако Портес и ДеУинд синтезират теоретичния консенсус по отношение полярността на асимилационизма и транснационализма, има автори, които сближават двете концепции (Levitt, DeWind and Vertovec 2003, Levitt and Shiller 2004, Waldinger 2006). Преодоляването дихотомията между асимилацията и транснационализма се осъществява чрез богато разнообразие от аргументи, от които тук ще откроя четири.

Първият е свързан с проблематизиране ниските стойности на транснационалните практики чрез прецизирането на това какво точно се мери: „Участието във всяка отделна транснационална практика е ниско, но участието в различните форми на транснационални практики е по-широко“ (Itzigsohn and Saucedo 2002: 766).

Втората линия на релативизиране теоретичната дистанция между асимилацията и транснационализма е по линия на аргумента на Пеги Левит и Нина Шилър, че те не са нито несъвместими, нито бинарна опозиция. Мигрантите могат да бъдат интегрирани в новото общество, но да запазват и поддържат активни контакти с родината:

 

Интеграцията на мигрантите в новата земя и транснационалните връзки с родината или с разпръснати мрежи на членове на семейството, съграждани или хора със същата религиозна или етническа принадлежност могат да се случват в едно и също време и взаимно да се подсилват (Levitt and Shiller 2004: 1003).

 

Тази теоретична линия е най-разгърната и се подкрепя с богата палитра теоретични аргументи и емпирични изследвания:

 

Ясен резултат от изследването на три имигрантски общности в САЩ показва, че включването не отслабва транснационалното участие, поне не в първото поколение. Нито гражданството, нито времето, прекарано в САЩ, оказват отрицателен ефект върху транснационалното участие (Itzigsohn and Saucedo 2002: 789).

 

Друга форма на преодоляване на дихотомията между двата модела е чрез паралелно редуциране сферата на валидност на всеки от тях: „Повечето индивиди участват в селективни транснационални практики и в селективна асимилация в приемните общества“ (Levitt, DeWind & Vertovec 2003: 570). Подходът е продуктивен: не се дефинират ‘чисти’ случаи, съответно на асимилация и транснационализъм, за да се мерят после емпиричните им референти, а точно обратното, асимилацията и транснационализмът се представят като възможни стратегии, които всеки мигрант може да избере и да комбинира в желани и променливи пропорции.

Четвърти подход е преодоляване опозицията чрез конструиране на по-широко проблемно поле, структурирано около три полюса – асимилация, завръщане, транснационализъм:

 

Транснационализмът е вид трети път между опцията на асимилацията и опцията на завръщането, между перспективата, където индивидуалното действие е свръхдетерминирано от макросоциални принуди (Portes 1999) и перспективата, която го разглежда като резултат на волята и предпочитанията на социалните актьори (Kivisto 2001; Fibbi et D’Amato 2008: 7).

 

Нов феномен или нова теория

Нова реалност или нова идея? Какво представлява транснационализмът? Явлението ли е ново и като такова има нужда от ново понятие? Или новото понятие ни позволява да видим стари явления по нов начин?

Всяко ново изследователско поле почти неизбежно се оказва в ситуацията, описана от Р. Мъртън като ‘fallacy of adumbration’. Новите идеи се оказват обект на противоположни обвинения: ако са нови, те не са истински верни, а ако са верни, те не са истински нови (Portes 2003). P. Мъртън прекрасно описва механизма, по който щом едно явление стане интелигибилно, лесно му се откриват предшественици: „щом една идея бъде достатъчно категорично и окончателно дефинирана, така че да не може да бъде пренебрегната от съвременниците си, тогава става лесно да се намери какво я предшества“ (Merton 1968: 16, Portes 2003: 875).

Eпистемологичното питане за транснационализма като за ново явление или за нова теория е типично за всяка нова теория в социалните науки, както анализирах в увода на тази глава. Отговорите се концентрират около два полярни клъстера.

Първият клъстер, подкрепящ тезата за ново явление, привежда множество свидетелства за изключително нарастване на интензивността и диверсификацията на комуникациите на мигрантите с родните им страни, семейства, етнически, религиозни, бизнес и други общности. Заглавието „Транснационализмът на мигрантите в Европа: едно доказателство чрез факти“ (Fibbi et D’Amato 2008) илюстрира емпиричния патос[3] на този подход, който цели да запълни липсата на солидна емпирична база чрез систематични изследвания на транснационалните практики на мигрантите. Този полюс се захранва от изследванията на глобализацията и акцентира върху принципно новите възможности за контакти, които предоставят съвременните многобройни, все по-бързи и все по-евтини транспортни средства. Новите информационни телекомуникационни технологии са другият ключов аргумент, защото те позволяват несравнимо по-директно, конкретно и ‘интимно’ присъствие, макар и отдалеч.

Вторият полюс подкрепя тезата, че става въпрос за нов теоретичен модел.

„Транснационализмът е нова аналитична перспектива, не ново явление” (Portes 2003: 874, Portes and DeWind 2004: 835). Транснационални връзки и дейности са съществували и през XIX в., и през XX век, но предишните теоретични парадигми са били нечувствителни към тях. Транснационализмът ни позволява да видим това, което е било скрито за другите миграционни концепции. Той е и като теоретичен зум, който осветява явления, които преди това са били считани по-скоро за маргинални, нетипични и недостатъчно съществени.

 

Нова теория за миграцията или нова теория за обществото

Изключително високите теоретични амбиции на транснационализма се проявяват в неговата цел не просто да се утвърди като нова теория за миграцията, а като нова теория за обществото: „нова парадигма[4], която отхвърля дългогодишното разбиране, че обществото и националната държава са едно и също“ (Peggy and Schiller 2004: 1003). Епистемологичен израз на тази нова парадигма е отхвърлянето на бинарни опозиции като родина/приемно общество, гражданин/негражданин, мигрант/немигрант, акултурация/културна устойчивост (Peggy and Schiller 2004: 1012)

Транснационалните миграции не са централен предмет на изследване, те са аналитичният ‘вход’, чрез който се влиза в обществото. Този подход позволява да се гонят две различни, но еднакво високи цели:

  • Реформулирането разбирането на обществото не е следствие от транснационализма, то се формулира като негов централен теоретичен проект;
  • Транснационализмът се утвърждава като централен и за миграционните изследвания, защото най-ясно и категорично формулира идеята за живот през границата, за нова конфигурация – социална, политическа, теоретична – на триадата ‘идентичности – граници – ред’.

***

Асиметрично дългият анализ на транснационализма спрямо другите теории откроява две особености и дава обещание за трета. Първо, той илюстрира колко иновативно, саморефлексивно и динамично е полето на миграционните изследвания. Второ, той показва, че миграционните теории не се възприемат като секторни, а като централни, че не се считат като ориентирани само към разбиране на миграциите, а като екипирани да създадат ново разбиране за обществото. Трето, транснационализмът е теоретично обещание за разбиране на посткомунистическите миграции по нов начин, с акцент върху мобилността и флуидността.

 

[1] Виж по-подробно Дигитална диаспора и Дигиталните.

[2] 89 в началото на века (Vertovec 2009: 90).

[3] „Ако теоретичната литература върху транснационализма е добре развита, емпиричната база е по-скоро ограничена“ (Fibbi et d’Amato 2008: 7).

[4] Новата парадигма на методологическия космополитизъм е разгледана по-подробно в съответната глава.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s