Теория на системата-свят – свръхпроизводство на периферии

Модерната система-свят беше публикувана през 1974 г. Тя беше написана през 1971-72 г. Имах известни трудности, докато й намеря издател. Книгата беше за XVI век и анализираше практически непозната тема: икономиката-свят, написана специално с тире. Когато се появи, приемът й изненада всички, и най-вече автора и издателя. Тя беше благоприятно рецензирана в New York Times Sunday Book Review (на първата страница) и в New York Review of Book. През 1975 г. тя получи наградата на Американската социологическа асоциация за най-добра академична публикация. Наградата беше толкова неочаквана, че аз дори не присъствах на сесията, на която беше обявена. Книгата бързо беше преведена на множество езици (Wallerstein 2011: XVII).

 Книгата поставя началото на интелектуалната авантюра на автора, белязваща целия му творчески път (Wallerstein 2011: XVII). Ако започвам с този дълъг цитат от последното издание на класическия труд, то не е за да споделя радостната удовлетвореност на автора от успеха на книгата му, а защото той описва типичния път на нова теория: трудно начало, признание, широко разпространение, значителен импакт. Като теоретичен флирт можем да възприемем твърдението на автора, че книгата му „не е нито нова теория, нито нова парадигма, а покана за дебат относно парадигмата“ (Wallerstein 2011: XXX). Концепцията на И. Уолърстейн за системата-свят има амбицията и е призната като нова теория. Като всяка нова теория, тя започва с назоваване на теоретичния си опонент и с неговото отхвърляне. Този теоретичен опонент е модернизационната теория. Последната е еволюционна визия за икономическото, политическото и социалното развитие. Веднъж започнали процеса на модернизация, обществата преминават от етап към етап по възходящата стълбица на развитието. Модернизационната теория споделя класическата идея за прогреса като линеен и възходящ. Това е позицията на структурното крило на модернизационната теория. Нейната социално-психологическа версия обяснява възхода на Запада чрез западняците, олицетворени най-вече от протестантите, със стремежа и капацитета за постижения и рационалност (Chirot and Hall 1982: 81-82). Критиката на И. Уолърстейн се разгръща в няколко направления:

1/реификация на нацията-държава като единствена единица на анализа;   2/твърдението, че всички държави могат да следват само един път на еволюционно развитие ; 3/подценяване на световно-историческото развитие на транснационални структури, които влияят върху локалните и национални развития; 4/ обяснение в термините на аисторичните идеални типове ‘традиция’ и ‘модерност’, които са дефинирани и приложени към националните случаи (Martinez-Vela 2001: 2).

Парадигматичният обрат, който осъществява И. Уолърстейн, е свързан с разработването на концепцията за системата-свят като теоретична алтернатива на модернизационната теория. Той предизвиква нейния наратив, като обосновава, че развитието не трябва да се разглежда страна по страна, а в рамките на една по-широка категория, която той концептуализира като системата-свят: – свят не като синоним на глобален, уточнява авторът, „свят, а не светът, както би казал Фернанд Бродел“ (Wallerstein 2011: XVIII). И. Уолърстейн едновременно се вдъхновява и предизвиква М. Вебер, като преобръща неговата каузална верига: ценностите по-скоро следват отколкото предхождат икономическите трансформации (Wallerstein 2011: XVIII). Ядрото на новата концепция е взимосвързаността между държавите: „само поставяйки държавите във взаимовръзка една с друга, бихме могли да разберем защо едни стават лидери в производствената ефикасност и натрупването на богатство“ (Wallerstein 2011: XVIII).

Системата-свят е социална система, която има граници, структури, членове, правила на легитимация, кохерентност. Жизненият й цикъл се конструира от конфликтните сили, които я удържат през напреженията, и се разпада, защото всяка група вечно се стреми да я премоделира по пътя на нейното развитие. Тя има характеристиките на организъм, защото по време на своя жизнен цикъл някои характеристики се променят, а други остават стабилни във времето. Център на системата-свят е светът-икономика, интегрирана чрез пазара, а не толкова от политически център, в която два или повече региона са взаимосвързани по отношение на потребностите от храна, енергия, защита, а две или повече политически системи се конкурират за господство без поява на единен властови център (Martinez-Vela 2001: 3).

Водеща в тази нео-марксистка теоретична конструкция са икономическите логики и системата-свят е дефинирана като мултикултурно териториално разделение на труда, което се структурира в два взаимосвързани и взаимозависими региона – център и периферия. Те са географски и културно различни, периферията концентрира труд и работна сила, центърът – капитал. Тази теоретична конструкция неизбежно води до аналитичния и нормативен извод за властовата йерархия между център и периферия, в която мощните и богати централни общества доминират и експлоатират бедните периферни общества (Wallerstein 2011, Martinez-Vela 2001).

Теорията за системата-свят има изключително нормативен речник, ярко описан като „гола политическа пристрастност и революционна полемика“ (Chirot and Hall 1982: 102). Тя става теоретичното знаме на анти-глобалистките движения, на мобилизациите срещу глобалните неравенства, хегемонията на Запада като съюз на транснационални корпорации и западни политически елити.

Дебатът върху концепцията за системата свят – критиките върху теорията (Chirot and Hall 1982, Haas 2008, Martinez-Vela 2001) и отговорите на автора (Wallerstein 2011) – не са предмет на настоящия анализ. Той е фокусиран само върху миграционното й измерение – теоретичния апарат, който концепцията предлага, за да се мислят глобалните миграции. Ключово за тази проблематика е книгата Раса, нация, класа: двусмислените идентичности. Книгата излиза едновременно на английски и френски език през 1988 г. и е дело на американския социолог И. Уолърстейн и френския философ Етиен Балибар (Balibar & Wallerstein 2007). Авторите тръгват от твърдението за противоречието между универсалисткия дискурс на модерността и партикуларизма на етницизацията и расиализацията.

Исторически има три институционални рамки на расизма…Първата е това, което М. Фуко нарича биополитика на индустриалните общества, която третира ‘човешкия материал’ като ресурс за употреба, което предполага, че той трябва да се селекционира, оценява, евентуално елиминира (това, което Бертран Ожилвие нарича производството на човека еднодневка (homme jetable). Втората е ксенофобията или ‘вътрешното допълнение’ на национализма – представата за известна ‘идентичност’ или известна биологична, културна или религиозна ‘чистота’ като необходимата спойка на запазване на националната идентичност и за защита от вътрешните и външните врагове. Третата е представата за разнообразието на човешките групи в света като съперничество между господари роби или просто като ‘несъвместими’ цивилизации. Бихме могли да го наречем ‘преобърнат космополитизъм’, противоположен на космополитизма на Просвещението. Защото от него не следва взаимно признание и съзнание за принадлежност към едно и също човечество, а интензифициране на нетолерантността и идентичностната затвореност (Ballibar 2013).

Е. Балибар резюмира своята интерпретация в парадоксалното понятие ‘расизъм без раса’ (Ballibar 2013). По-интересна за настоящия анализ е съвместната им концепция с И. Уолърстейн в Раса, нация, класа. Там, в опозиция на преобладаващите културалистки интерпретации на расизма, И. Уолърстейн и Е. Балибар предлагат своя политикономически прочит: расиализацията и етницизацията са инструменти на икономиката-свят и системата-свят, които в интерес на капитала намаляват цената на работната сила чрез йерархизирането на различните й групи и удържането на значителна част от тях на периферията. Самата периферия се разбира на две нива: периферия на националната-държава, периферия на системата-свят. Малко център, много периферии – така иронично бихме могли да резюмираме свръхпроизводството на периферии на всички нива – национално и глобално, и на техните импликации – йерархии и неравенства.

 AK_MM-PP_Cover1-3

‘Свръхпроизводство’ на периферии

на национално и глобално равнище

 Периферията не се дефинира териториално, а властово: периферия не са граничните региони на националната държава, а по-необлагодетелстваните слоеве в социално-икономическата система. От тази предпоставка авторите извеждат редица заключения, от които съществени за моя анализ са три. Първото е свързано с асиметрията на потоците на капитали, стоки, хора.

 Двойнствен стандарт за движението на капитали и стоки, от една странна,

и на хора, от друга страна

Капиталите и стоките, днес бихме подчертали и образите, и символите, се движат свободно в системата-свят, слабо или неограничавани от граници и препятствия; многобройни граници и препятствия ограничават движението на хората. Този двоен стандарт цели да удържа работната сила на периферията: на глобалната периферия в неразвитите страни, и на националната периферия в по-ниско платените ниши на пазара на труда. Колкото по-периферна е позицията на работната сила, толкова по-нископлатена е тя.

Второто заключение е свързано с расиализацията и етницизацията като културна легитимация на тези икономически неравенства. Същата функция изпълнява и сексизмът.

Сексизмът, национализмът и расизмът вършат една и съща функция – създават асиметрии, йерархии, неравенсттва и държат непривилегированите на периферията, като между тях има ‘разделение на труда’ – сексизмът девалоризира труда на жените в семейството, отнема му статута на труд и принос; национализмът девалоризира труда на имигрантите, легитимирайки мястото им в нископлатени сектори на пазара на труда, расизмът с недекларираното си верую ‘има място за всеки, но всеки да си бъде на мястото’ е идеологическата основа за рестриктивните миграционни политики, закотвящи бедните в бедните страни.

Третото заключение е за систематичната връзка между бедни и малцинства.

Свръхпредставеност на мигрантите

на дъното на стратификационната пирамида

 Това е един от най-силните и интересни резултати на теорията, верифициран от многобройни емпирични изследвания в многобройни страни: имигрантите не са равномерно представени на различните етажи на стратификационната пирамида, а са слабо представени на нейния връх и свръхпредставени на нейното дъно. Същата периферна концентрираност е валидна и за непривилегированите малцинства. Емблематичен пример е и си остава ромското.

Теорията за системата свят е показателна за прехода от оптимизма на 50-60-те към песимизма на 70-80-те, от модернизационния прогрес към нарастващите неравенства, от устремеността на всички държави по един и същи път на развитие към задълбочаващите се асиметрии между център и периферия.

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s