ПО-КРЕСЛИВИ, НО ПО-СЛАБИ Българските национал-популисти са по-гласовити и радикални от колегите си в Западна Европа, но са с по-малка електорална тежест. Анна Кръстева за Икономист

Защо в свят на толкова много кризи да създаваш кризи? Този текст ще анализира двe интерпретации. Първата е фокусирана върху политическите импликации на кризите, втората – върху политическата инструментализация на кризите. Политичесият феномен, в който се пресичат двете перспективи, е популизмът.

http://iconomist.bg/mnenie/item/200227-2017-01-29-13-42-44

Икономическа криза, миграционна криза, криза на доверието в елитите, криза на представителството, видимите и невидимите кризи отварят прозорец на възможност за авторитарни и радикални тенденции: “That could be the hour of the extremist political agents” (Segert and Faßmann 2012: 298). Национал-популизмът печели от кризите двояко: първо, защото те създават социално-икономическата среда на нестабилност, несгурност, страх, опасения и гняв, която е живителната среда за избуяване и възход на национал-популистките партии; второ, като превръща кризите от дефект в ефект – вместо да управляват съществуващите кризи, елитите свръхпрозвеждат нови кризи. Вместо да губят електорална подкрепа поради лошо управление на кризите, те печелят електорална мощ от свръхпроизводството на страхове от кризи.

Три типа национал-популистки лидери
Преди да се питаме да разберем топлите взаимоотношения на национал-популизма с кризите, да се вгледаме в неговите актьори. Сред многбройното и пъстро войнство на лидери и кандидати за такива, ще откроя три портрета – Волен Сидеров, Валери Симеонов, Динко/Перата. Те са характерни за три типа националистическо лидерство – контестаторно, коалиционно, народно, както и за три етапа на развитие на националнпопулизма у нас: генезис, влизане в мейнстрима, медийна героизация.
Волен Сидеров – контестаторният националист. През 2005 г, когато създава Атака, Волен Сидеров е на политическата сцена вече петнадесет години, от самото начало на демократичния преход, сменил е доста политически роли , но именно в този период свъсва вежди, облича коженото яке и започва да се кара от теливизионния екран – успешна репетиция за скандалите от трибуната на парламента. Тази нова роля, в която успешно влиза – след многобройни други неуспешни – не е нито оригинална, нито иновативна. Отдавна е изиграна в Европа, там дори започва да се променя: не след дълго Марин льо Пен ще започне да ‘нормализира’ Националния фронт, да се оттласква от екстремисткия фашизоиден имидж на баща си, Жан-Мари льо Пен. Не към този късен етап на имиджово укротяване на крайно-десния популизъм, а именно към ранния – на кресливия, агресивен, яростен екстремизъм – се стреми Сидеров. Защото той може да осигури този политически пробив, към който толкова отдавна се стреми.
Валери Симеонов – коалиционният националист. Той не се явява в публичното пространство с кожени якета, не напада студентки в НАТФИЗ и дами-дипломати в самолети. Тези разлики в дрескода и поведението се сториха толкова значителни на медии и политически играчи, че опънаха червено килимче за две съществени трансформации. Първата е легитимирането на национал-популистките партии като нормален коалиционен партньор в правителствени коалиции. Втората е партийно-коалиционната специализация на двете партии: дясна за НСФБ и лява за Атака.
Динко/Перата – медийният народен националист. Ловците на бежанци бяха гръмогласно привествани – от министър-председателя през медии до социални мрежи. Месеци след акциите им медийният интерес не секва и екзалтирани журналистки в гледани предавания питат как се чувстват като публични герои. Политико-медийното конструираане на народни герои и автентични представители на бойкия патриотизъм е класика в национал-популистката комуникация. Мощната артилерия, която беше мобилизирана, е в унисон с комунинационната стратегия и стилистика на годината на президентската кампания. От екзалтираната георизацация на автентичните националисти като че ли печелят всички: и Динко/Перата, излетели от анонимността в медийна слава, и националистическите лидери, готови да пожънат – и успешно пожънали на 6 ноември 2016 г. – избоялата електорална реколта. Дали печелят гражданите е друга голяма тема, която този кратък анализ няма да има възможност да разгърне.

Двойната печалба от кризите
Интимните взаимоотношения между кризи и националпопулизъм могат да бъдат разбрани в духа на предизвикателната теза на Сартр, че ако евреите не съществуваха, антисемитизмът щеше да ги създаде. Ще я илюстрирам с два примера: първият подчертава възникването на партия на кризата в ситуация, когато големите кризи или са отминали, или предстоят; втората показва любовта на национал-популизма към кризите и как със страст се отдава на бежанската криза като перфектен повод за кулминация на политиката си на свърхпроизводство на граници – и държавни, и етнически.
Възникване на партия на кризата в период, когато големите кризи предстоят
Националният популизъм влезе театрално на българската политическа сцена – с изненада, сила, апломб: през 2005 г. Волен Сидеров буквално влетя от телевизионното студио в Парламеента с впеечатвяващите 300 000 гласа. Медиите усилиха шока от политическото земетресение, представяйки небалансирана до карикатурност картина: един представител на новата екстремистка Атака срещу седем-осем умерени политици, представители на НПО, журналисти. И огромното медийно покритие, и многобройните опоненти срещу значително по-малкото атакисти само подсилваха символния капитал на новия политически играч.
Да си припомним 2005 г. в България. Страната се е съвзела от икономическата катастрофа на социалистическото правителство от 1997 г., икономиката е в относителен подем, кризата още не се е задала на хоризонта. България е на прага на европейското си членство. Ромската интеграция няма да се осъществи, но тогава ее получила нов шанс с Десетилетието на ромското включване, кризата с бежанците ще се случи едва през 2015г. Симеон Сакскобурготски очаквано не е оправдал големите надежди, които е създал, но и не е докарал страната до хиперинфлацията и блокираната икономика като социалиста Виденов. В тази по-скоро спокойна и заредена с умерен оптимизъм ситуация се появява първата ектремистка партия с емблематично име. Каква е политическата логика, довела до появата на Атака, след като липсват ‘обичайните’: тежка икономическа криза, политическа нестабилност, бежански вълни? Всички те ще се случат по-късно и не могат да бъдат държани отговорни за възхода на родния национал-популизъм. Ще потърся обяснението в преплитането на три фактора: външнополитически, вътрешнополитически, комуникационен.
Ключов в групата външнополитически фактори е възходът на радикалната десница през 80-90те в Западна Европа: от Националния фронт във Франция до Партията на свободата в Австрия от датската Народна партия до Партията на свободата в Холандия, от Северната Лига в Италия до Истинските финладци и т.н. Крайно-десните партии са една от двете най-големи иновации в европейската политическа сцена след Втората световна война. Посткомунистическата сцена не изостава: от Фико до Орбан, от Тюдор до Габор Вона и Качински. Две заключения резюмират тези тенденции: крайно-десните партии трайно се установяват в политическите сцени и на западно-, и на източно-европейските страни; електоралната им ниша е повече от атрактивна – 10-20%. Тази атрактивност впечатляващо нараства и ще достигне до 25% във Франция, Великобритания и други страни на европейските избори през 2014 г.
Вътрешнополитическите фактори се проявяват в търсене на алтернатива на партиите на статуквото. Това търсене се катализира от недоверието към основните политически партии – БСП, СДС, НДСВ, от нарастващото разочарование от клиентелизма и вездесъщността на ДПС и все по-широкото мнение, че ‘за когото и да гласуваш, избираш ДПС’, от едно глухо недоволство, което ще се излее значително по-късно в гнева на простестите, но вече набира сили и търси да се прояви в контестаторен вот.
Третата група фактори са комуникационни. Популистката комуникация е изключително амбициозна: тя не просто създава свой собствен стил от сблъкъс и скандал, както и от съблазън и афективност, тя променя цялата политическа среда – политическото влияние на популистките партии върху дневния ред и политичесикя дебат съществено надхввърля електоралното им влияние. Нещо повече, популистката комуникация има амбицията – повече от всеки друг политически дискурс – ‘с думи да прави неща’, ефикасно да произвежа кризи и страхове, които след това да представлява.
Пресичането на тези три оси – външнополитичека, вътрешнополитическа и комуникационна – създава политическата сплав, която изкристализира в българския национал-популизъм
Два въпроса застанаха в центъра на медийния и академичния дебат. Явление-комета ли е Атака? След първоначалния трус на политическата сцена националпопулизът ще изчезне ли така скорострелно както се появи? Следващото десетилетие обрисува картина не на стрела на възход, а по-скоро на вълни, които носят нови играчи, но удържат реториката на повърхността. Дори при упадъка на пионерите си, национал популизмът не се свива като Шагренова кожа, а показва устойчивост и трайно се настанява на българската политическа сцена.
Вторият въпрос е свързан с идеологическата идентификация на национал-популизма: крайно-ляв или крайно-десен. Българският дебат по тази дилема е по-идеологически отколкото теоретичен: леви интелектуалци тласкат идентификацията на национал-популизма към крайно-десния спектър, десни интелектуалци със същия патос и категоричност го отпращат към крайно-левия полюс. Западните дебати са по-успокоени, но позициите също са полярни: мнозинството изследователи се концентрират върху екстремизма и свръхпроизвоството на врагове – роми, мигранти, мюсюлмани, ЛГБТ… (Kriesi 2014, Ibrosheva 2013), други изследователи наблягат на радикално левичарските идеи (Ghodsee 2008).И едните, и другите изследователи са и прави, и грешат. Прави са, защото хетерогенната програма съдържа и крайно-леви идеи като национализация и крайно-десен екстремизъм, ксенофобия и расизъм. Грешат, не просто защото селективно подбират едните елементи, за да наклонят везните по посоката на собственото си заключение. Грешат фундаментентално, защото ‘мерят’ националния популизъм с остарелия аршин на ляво-дясното структуриране на политическата сцена. Ако Атака така еклектично се разполага спрямо класическите социално-икономическите и политически кливиджи, то е, защото партията се позиционира спрямо нов тип кливиджи и осъществява преход от партийна политика към символна политика, от идеологии към идентичности, от социо-икономически към културни кливиджи.
Намаляване на миграционния поток, но мощна анти-миграционната реторика за бежанска криза
Вътрешният министър Румяна Бъчварова отчете, че миграционният поток през България е намалял с 40% през изтеклата 2016г. Реалността никога не е била нито коректор, нито тест за национал-полулизма, който високомерно пренебрегна тези факти и бодро и продължи на надува електорални платна с анти-имигрантска реторика. Ще илюстрирам на базата на магическата сила на оградата като граница. ‘Обсесия от границите’ (Foucher 2012) – така Michel Foucher резюмира реванша на границите върху глобализацията. Обсесията на границите, на всички граници – национални, етнически, религиозни, символни – е една от най-големите страсти на национал-популистите. Бежанската криза е перфектната причина за отдаване на изконната страст. Именно страст и завидно политическо постоянство виждаме в укрепването на границата в ограда. Любопитно е противоречието между солидната материалност и високата технологичност на оградата и нейната пропускливост. Сръбски министър се оплаква, че твърде много нерегулярни мигранти преминават българо-сръбската граница – с други думи, стават видими за властите (не на българските, а на сръбските) не на границата, охранявана с ограда и технологии, а на друга, по-малко екипирана. Това наблюдение на съседния политик отговаря на фактологичната реалност: задържани през 2015 г на входа (10 900), са едва една трета от всички задържани, и почти по равно със задържаните на изхода (8 508) и във вътрешността на страна (11 140). Каво прави оградата, след като не прави добре основното, за което е построена – да предпазва? Оградата постига изключително много неща, при това с почти магическа ефикасност:
• политическа магия – почти безпрецедентен политически консенсус на крайна десница, десница и левица.
• икономическа магия – колкото по-неефикасна е оградата, толкова повече нови средства се изливат в нея.
• символна магия – свръхпроизводството на граници става все по-‘яко’, видимостта и театралността все по-атрактивни и перформативни, произвеждащи своите актьори и герои.
Колкото по-материална е границата – все по-скъпа и все-по укрепена и технологизирана стена, толкова повече тя се чете символно. Стената е едновременно образ, визуализация и символ на радикализацията на включващи и изключващи критерии за дефиницията на кои сме ние. Ако оградата и силите на реда регулираха потока, кого щяха да залавят Динко и Перата и как щяхме да се радваме на новите националисти – защитници на границата? А Динко и Перата хем пазят оградата, хем знаят и хващат лошите, хем сплотяват и ентусиазират добрите.

(не)Удобният партньор

Българският национал-полулизъм се родее с източноевропейския в неговите двете отлики срямо западноевропейския: “по-високо ниво на идеологически екстремизъм и по-ниска електорална подкрепа отколкото на Запад“ (Minkenberg 2015: 34). Нашите национал-популисти са по-гласовити и по-крайно гласовити от западните си колеги, но по-малко ефикасни електорално от тях.
Как са родните системни партии по отношение на националн-популизма? Санитарен кордон е индикаторът, с който Michael Minkenberg (Minkenberg 2015: 2) мери зрелостта на източно-европейските демокрации да противодействат на национал-популизма – дали мейнстрийм париите удържат радикалната десница като маргинално явление или я легитимират, като активно комуникират с нея под формата на тайни или явни коалиции. Кирил Аврамов оценява крайната десница като неудобен, но необходим партньор (Avramov 2015). Моята теза е, че крайната десница е и удобен, и необходим партньор. Няма и управляваща системна партия през последното десетилетие и – ГЕРБ, и БСП, и дори малцинствената ДПС – които да не са били в коалиция – явна или скрита – с крайната десница. Няма крайно-дясна партия, която да не е подкрепила – явно или със златен пръст – управляващи. Още по-съществено е, че крайно-десният дневен ред нарастващо влияе върху мейнстрийм партиите. Резултатите у нас са се родеят с тези и в Източна, и в Западна Европа: мейнстрийминг на национал-популизма и радикализиране на мейнстрийма (Minkenberg 2015).
2017 – нова вълна на национал-популизма
Лидери ще яхват и ще се сриват от вълната на популизма, но тя е поела нагоре и няма изгледи скоро да утихне. И тритее двигателя на този възход са жизнени и ключови. Първият е свръхпроизводството на кризи. Популизмът е и техен резултат, и техен катализатор. Бидейки дилър на страхове, той капитализира политически страховете от множеството кризи – пост-комунистически, европейски, глобални; икономически , бежански, идентичностни – но и създава непрестанно нови страхове, от които се храни електорално и политически. Вторият е разочарованието от системните партии, които тласкат все повече гневни граждани към протестен вот. Третият двигател на възхода на националн-популизма е по-общия преход към нов тип политика – от партийна към символна политика, от интереси към идентичности, от организации към актьори и ‘герои’.
Бъдещето ще се колебае между двата полюса, които Klaus von Beyne иронично дефинира като: „Ситуацията е безнадежна, но не сериозна” и “Ситуацията е сериозна, но има надежда ” (von Beyne 2015: 22).

Avramov, Kiril (2015) The Bulgarian Radical Right: marching up from the margins. In: Minkenberg, Michael (ed) Transforming the transformation? The East European Radical Right in the Political Process. Routledge, 299 – 318.
Ghodsee K. (2008) Left Wing, Right Wing, Everything. Xenophobia, neo-totaliatariansm and populist politics in Bulgaria.- Problems of Post-Communism, vol. 56, N 3, 26-39.
Ibroscheva E. (2013) A different kind of massive attack: How the Bulgarian Ultranatioaist party Ataka engineered it political success using electronic media.- Central European Journal of Communicatin, N 1, 51 – 86.
Kriesi H. (2014) “The Populist Challenge”. In: West European Politics, vol. 37 (2): 361 – 378.
Minkenberg, Michael (2015) Profiles, pattersn, processes: studying the East European radical right in its political environment. In: Minkenberg, Michael (ed) Transforming the transformation? The East European Radical Right in the political process. Routledge, 27 – 56.
Segert, Dieter/ Faßmann, Heinz (2012): „Introduction to the Issue: “Stable Democratic Institutions in Spite of Weak Popular Support – A Comparison of the Southeast European Democracies”.“ In: Southeastern Europe 36 (3), 291-303.
von Beyne, Klaus (2015) Transforming the transformation theory. In: In: Minkenberg, Michael (ed) Transforming the transformation? The East European Radical Right in the Political Process. Routledge, 12 – 26.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s