- Популистко цунами не заля Холандия. Спука се медийният популистки балон. Журналисти от цял свят – от Австралия до САЩ, от Япония до Великобритания – се бяха стекли в малката европейска държава, за да видят дали след Брекзит и Тръмп цунамито ще връхлети и в континентална Европа. Разбра се, че разликата между вълна и цунами е медиен балон.
- На популистките лозунги – с граждански отговор. Ключов лозунг на Геерт Вилдерс е въвеждането на задължителни рефереендуми и референдум за Некзит Гражданите подходиха изключително отговорно към тези водоразделни избори с безпреецедентна избирателна активност от над 82%. Тази впечатляваща електорална мобилизация е категоричен отговор – много сме, активни сме, не сме за Некзит.
- Спечели холандската идентичност. Любимият ми цитат от изборната нощ е: „Ние сме новатори: и в защитата на човешките права, и в подкрепата на малцинствата, и в зеленитее ценности и икономика. И сме доказали, че нашите иновации са добри“. Размечтах се родни политици да ни предложат такова не фолклорно, а иновативно и обърнато към бъдещето разбиране за национална гордост.
- Няма популистко цунами, но има популистка вълна. Партията на свободата и демокрацията на Геерт Вилдерс увеличи депутатите си (от 16 на 20), за разлика от победителя Марк Рюте, които чувстввително ги намали (от 41 на 33). Популистките теми – ислям, имиграция, мултикултурализъм – доминираха цялата кампания.
- Популисти, но не като родните. Родните националисти не са като международните. Разликките с Партията на свободата на Геерт Вилдерс са в няколко насоки. Първата е, че Вилдерс е активен защитник на правата на евреите, а знаем колко книги за световната еврейска конспирация е сътворил Волен Сидеров. За ужас на всички родни националисти Вилдерс е актиивен защитник на правата на гейовете. Той активно отстоява и свободите на жените.
- Холандия се събуди дясна страна. Всички леви партии събират по-малко от 40 депутата от 150-членния Парламент. Политическият живот категорично се ориентира на дясно.
- Сензация на изборите е младият харизматични Jesse Klaver, който изстреля Зелената левица до електорални висоти, като увеличи депутатите й от 4 на 15, почти 4 пъти между два избора – това е исторически рекорд. Сравняват го с канадския премиер Трюдо по динамика, харизма, модерно прогреситко ляво, силни зелени послания. Лявото е в криза, но също иновира. Програмата на Зелената левица със силен градски и младежки алектоорат не е загрижена само за зеленото бъдеще, но и за черното настояще – екстремизма и радикализацията. Тя е една от малкото, които поставят въпроса за програми за де-радикализаци на холандски младежи.
- Тръмп и Ердоган – коалиция за Рюте. Това, разбира се, е шега, но с повече от сериозен политически резултат. Сблъсъкът с Ердоган позволи на Рюте за броени дни да предизайнира своя имидж от нехаризматичен и блед политик в решителен, категоричен, смел лидер и държавник, обединител на нацията. Трансатлантическият Туитър лидер също беше вплетен в символната фабрика на имиджите – наблюдавайки Тръмп-президент трезвите холадци решиха да не залагат на екзотични прически. Вплитайки двете сравнения в едно, Рюте иронично критикува своя опонент Вилдерс, че да управляваш кризи и държава не е като денонощно да пишеш туиръри.
- Сладка победа, трудна коалиция. Колкото по-опиянявяща е победата, толкова по-тежка е политическата работа след нея. Сдържаният Рюте сияеше през електоралната нощ. Със сигурност вече се е приземил пред предизвикателството как да състави коалиция. Той има 33 зепутата, а му трябват 76 – това предполага безпрецедентна коалиционност на поне четири партии, повеече от проблематичен политически пъзел. Той е проблематиичен по две причини – първо, поради рекордния брой партии, които трябва да приемат да си партнират. Второ, и по-съществено, поради почти канибалския характер на големите партньори. Не е ясно дали е търсен, но със сигурност е постигнат резултат – малките партньори често плащат по-висока електорална цена за коалициите. Лейбирстката партия, коалициенон партьор в досегашното равителство на Рюте, рекордно се срина от 38 на 9 депутата, най-големият спад в историята й. Същият ефект на свиваща се шагреноова кожа имаше и във Великобритания при Либералите демократи след коалицията с консерваторите. Ще следим с интерес дали проблематичността на коалицията няма да прерастне в политичесска криза.
- За Европа – да, но критично, взискателно, отговорно. Холандците потвърдиха европейския си избор, но и затвърдиха своя критичен, взискателеен и отговорен европеизъм. Няколко щриха от тази голяма тема. Холандия е страната, която спря България по пътя на Шенген. Диалогът между двете страни беше като диалог между глухи. Ние ги убеждавахме, че сме изпълнили техническите критерии, те не се убеждаваха, защото ги интересуваше неовладяната корупция – границата ни е като щвейцарско сирене с дупки, през която и до днес безпрепятствено и регулярно преминават трафиканти. Прагматичните холандци, вместо да чакат европейските им партньори да се променят, предпочитат да взимат иницативата и партията на Рюте предлага увеличаване и на полиция, и на войници, с които те да пазят външните граници на ЕС. Не беше даден електоралеен мандат на евро-скептика Вилдерс, но прорамите на не малко партии показват взискателност и баланс на национални и европейски институции. Израз на първата е програмата на Народната партия на своободата и демокрацията за стриктно спазване на правилата за разширяване, разбирай да не се приемат не достатъчно готови членки като някои от последните присъединили се. Втората е ясно дефинирана от Християн-демократическата партия, която потвръждава европейската си ориентация, но плеедира за по-голяма контролираща роля на националните парламенти над европейските институции.
Малка Холандия успя да застане на пътя на популсткото цунами, да отправи големи политически послания и да предизвика европейски и глобален отзвук.
Всяко цунами, както знаем, е последица от една друга дейност, която в разсъжденията на Ана Кръстева по някаква причина не е спомената. В случая причината е провалът на мултикултурния експеримент. Теорията за единно мултикултурно общество е наивна утопия по много проста причина – Религиите се разглеждат като култура. В действителност всяка религия е идеология, която макар да е свързана с културните натрупвания на което и да е общество, не е култура. Религиозните общности са първо подчинени на съответната догматична идеология, а после са носители на специфична култура. Колкото повече едно общество е под влияние на дадена религиозна идеология, толкова по-малко приспособимо и толерантно е то към други обществени устройства. Така смесването на общества с различен мироглед не води до създаване на многокултурно общество, а до взривопасна смес от различни по стадии на социално културно развитие човешки групи. Конкретни примери на явлението се наблюдават особено изявено в Европа. Възникнали по икономически и поддържани по политически причини, псевдо мултикултурните общества ускорително се движат към критичната точка на себепоносимост. По-конкретно, преселилите се преносители на исляма вместо да приемат светската държава, се опитват да я променят по подобие на държавите от които са избягали. Това няма как да се хареса на пост християнското общество в западната цивилизация. Търпимостта има предел, отвъд който се събужда инстинктът за съмосъхранение. Естествено е този процес да бъде използван от така наречените популистки формации, които не са в действителност популистки, а марионетни или просто меркантилни. Примерно, финансовата подкрепа на Русия за Марин Льо Пен е факт, целта на който е разединена Европа.
В тази последователност неизбежно достигаме и до милионите страдалци на сирийската война, безотговорно поканени от госпожа Меркел, да се влеят в мултикултурното общество на ЕС. Хуманен акт, но вреден и за двете страни. Защото европейците не желаят средновековието на исляма в страните си. А и защото за нещастието на сирийците са виновни преди всичко самите сирийци. Бягайки от страната си те бягат от самите себе си. А такова бягство не е осъществимо. Ето защо и българското население, макар интуитивно и под влияние на долнопробни псевдополитически формации, не изразява желание да увеличи шансовете за разпостранение на исляма в България. Ако спасяващите се от война не бяха религиозни и с близка култура проблемът би бил далеч по-малък.
Така, когато се анализират критично някои не особено човеколюбиви на пръв поглед политики, би било добре да се обърне внимание и на онова, което действително ги причинява, за да не излезе, че се правят повърхностни внушения на широката публика.