2017 – година на мегалидери и кризи

Всяка година има профил, лице и специфика. Бих резюмирала 2017 г. по следния начин – мегалидери, нов глобален международен ред, изненадващи кризи и неголеми, но все пак неочаквано добри новини. Когато говорим за мегалидери, безспорно, на първо място, трябва да се има предвид Доналд Тръмп, който олицетворява и гради новия портрет на днешното глобално политическо лидерство, което бих нарекла конфликтогенно. Ако традиционно мислим лидерите като  решаващи конфликти, то повечето от днешните мегалидери създават конфликти. Бих казала, че това е една от големите изненади от 2017 г., защото никой не очакваше толкова амбицозно и радикално президентство. Видяхме една абсолютно безпрецедентна и неочаквана кампания, в която той буквално смаза всичките си противници, но никой не очакваше, че когато влезе в системата, той така радикално ще се опита да я промени – не само в САЩ, но и световния глобален ред.

Анна Кръстева. 2017-година на мегалидери и кризи.

Стандарт, 21.12.17

http://m.standartnews.com/mneniya-komentar/2017__godina_na_megalideri_i_krizi-366545.html

Статията е на база устно интервю.

Големи благоодарности на Антония Куюмджиева,

която всеотдайно и компетеентно превръща устното слово в писмено.


Тръмп направи не една и две резки крачки. Пример е едностранното оттегляне от климатичното споразумение. То бе сключено преди 2 г. в Париж с безпрецедентен консенсус на страните на ООН. Друг радикален жест е признаването на Ерусалим за столица на Израел. Това решение предизвика опасност от нова интифада и изключително влошаване на климата в Близкия Изток. Като говорим за лидери, създаващи конфликти, нека си припомним, че буквално преди броени месеци Тръмп беше посрещнат в Саудитска Арабия по безпрецедентно топъл и гостоприемен начин. Не след дълго обаче буквално зашлеви жестока плесница на целия арабски и мюсюлмански свят. Третият пример – споразумението за Иран, където също едностранно се оттегли.
Друг лидер, който има амбицията да бъде мегалидер, е безспорно френският президент Еманюел Макрон. Той е една от ярките лидерски фигури на 2017 г. Както много анализатори подчертават, за 5 месеца във външнополитически и международен план

той направи повече отколкото предшественика му Франсоа Оланд

за целия му петгодишен мандат. Тук бих дала два примера. Единият е яркото противопоставяне на Тръмп. Макрон предприе съвсем конкретни инициативи като позитивния му лозунг: „Да направим планетата велика отново“. Неотдавна на годишнината от климатичното споразумение събра в Париж международните лидери. Форумът бе повод и да се декларира ярко една алтернативна визия за глобалния ред. Тази визия противопоставя на бизнес и управленския егоизъм отговорността за бъдещето на планетата – не да се съзздадат известен брой работтни места за днешни избиратели от замърсяващи индустрии, а да нее сее отнемат работни места  от децата и внуците на днешните избиратели.

Тук има един интересен щрих. Отварям една скоба, за да видим как по-отговорни за общи, глобални цели започват да стават представители на бизнеса, а не толкова политически лидери. И в Париж видяхме да присъстват големите бизнеслидери – Бил Гейт, Блумбърг, които декларират своята съпричастност към климатичните приоритети, за разлика от политици, които се оттеглят от това споразумение.
На второ място в лидерската стратегия на Макрон е реформирането на Европейския съюз. Той спечели безпрецедентно с едно двойно послание – силна подкрепа за Европа и мощна амбиция за дълбока реформа на ЕС. И продължава да работи и по двете линии.

Когато говорим за големи лидери, нека да откроим един изключително интересен парадокс на реформатора. Макрон е ярък пример, че хората гласуват мощно за лидери-реформатори, възлагат им големи надежди и очакват от тях промени. Но когато тези лидери започват да осъществяват реформите, които са обещали, една част от общественото мнение се обръща срещу тях, защото дълбоки реформи винаги означават болезнени промени поне за част от хората. Израз на този реформаторски парадокс бешее безппрецедентното падане рейтинга на Макрон в пъвите месеци на президенстването му. Друг позитивен израз на решителното лидерство е новото, също беезпреецедентно бързо, покачване на рейтинга – обществена награда за неотклонната енергия и реформаторски дух.

На трето място, голям лидер, който беляза 2017 г., е

безспорно турският президент Реджеп Ердоган

с две противоположни послания, които отправя към Европа. Едното, което беше ясно отдавна, но най-категорично ясно го формулира през изтичащата година, е, че Турция спокойно може без ЕС. В същото време обаче Турция спазва миграционното споразумение с Брюксел. Европейските лидери са на нокти всеки божи ден. Ердоган е ярък пример на феномен, който наблюдаваме все повече и в Европа, и на границите на Европа – електорален авторитаризъм. Т.е. авторитарни лидери, които идват на власт чрез избори, чрез подкрепата на гражданите. Проблемът е, че след това те употребяват тази електорална легитимност за ограничаване на демократични свободи. Драматично наблюдаваме това в Турция с безбройните арести във всички сфери – от учители до армия, от интелектуалци до журналисти.

Не можем да завършим прегледа на големите лидери на 2017 без Владимир Путин, който даде заявка да бъде ключов лидер за 2018 като обяви, че ще се кандидатира за нов мандат. През следващата година вероятно ще продължи и сагата Тръмп-Путин. Виждаме безпрецедентно сближаване между двамата лидери, в същоото време радикално разлибни позиции по ключоови геополитически конфликти като този в Украйна. Тази сега ще продължи да бъде една от големите интриги на 2018 г.

Тази година бе белязана и от няколко кризи. Изненадващо те дойдоха оттам, откъдето не ги очаквахме – от богати и стабилни региони в Европа като Каталуния и Германия. На 21 декември наблюдаваме с изключително внимание изборите в Испания. Това, което предварително мога да кажа, че какъвто и да е техният резултат, тези избори няма да сложат край на политическата криза. Тя е толкова дълбока, така фундаментално разделено е каталунското общество, че ще минат много години преди да се намери политическата модалност, която да съедини отново това общество. Каталуния ще продължи да бъде един от кризисните центрове в ЕС през новата година.

За Германия прогнозата е по-оптимистична. Там събитията бяха неочаквани – най-опитният политик и мегалидер Ангела Меркел, символ на предвидимост, изведнъж се оказа в изключително проблематична позиция. Два демокатиичнни урока от германската криза са иинтересни – институциоалени граждански. Институциите продължават да бдат стабилни и управлението ефикасно. Гражданите проявиха висока политическа култура, като подкрепят намирането на консенсусно решение на политическата криза и понижиха подкрепата към младия лидер на Свободдните демократи, който предизвика политическата криза, като напусна коалиционните преговори.


Трябва да се опитаме да видим и добрите новини, бих ги откроила  на три нива – глобално, европейско и балканско. Глобалната добра новина е краят на Ислямска държава, на псевдо-държавнаната институционализация на тероризма. Това, разбира се, не е край на ислямския тероризъм, но поне е краят на това новопровъзгласено държавно формирование, което беше предизвикателство към системата на ООН, към съвременната цивилизация, защото институционализираше форма на варварство, каквото и Средновековието не е виждало.

В европейски план бих казала следното: „На Европа с любов“.  Откриваме освежен еврооптимизъм по две линии след Брекзит и във Великобрания, и в Европа.. Ако изборите за референдум във Великобритания бяха днес, привържениците на оставането в ЕС щяха да спечелят 10% повече от желаещите напускането му. В самия ЕС след Брекзит

европейското обществено мнение се вгледа в себе си и се запита – искаме ли Брекзит или други екзити? И си отговори – не, не искаме.

По отношение на нашия регион бих отбелязала позитивното активизиране на Западните Балкани. За това България с основание се радва на своя принос. Това изпълни със смислено вътрешнополитическо, но най-вече външнополитическо съдържание нашето предстоящо председателство на ЕС. Това доста демократизира нашата роля като регионален лидер и това все повече ни утвърждава като носител на европейското начало на Балканите. Заинтересовани сме да живеем в стабилен регион. Ако миналото и идентичностите все още чертаят рзделителни линии, това, което може да ни обедини, е европейското ни ставане и интеграция. България като ярък говорител на тази европейска перспектива е роля, която по мои лични наблюдения се оценява позитивно в балканските ни съседи.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s