Тройната популистка иновативност

Рарикализмът не е идеология, нито концепия. Левицата …. и десницата…. умишлено и напълно раазрушиха страната. Това, от което имаме нужда, е радикална…. хирургическа интервенция (Vona 2010 quoted in Kovac 2013: 226).

Гордо звучащата като манифест дефиниция на радикализма от един от най-изявените му промотъри Gabor Vona, лидерът на Йобик, ярко артикулира амбицията на крайно-десния популизъм да трансгресира политическите понятия и разграничения и да декларира различен политически проект. Това, което звучи като програма и проект, вече е реалност в множество европейски страни. Крайно-десните партии печелят значителна електорална подкрепа, след законодателната атакуват и изпълнителната власт, влизат в управленски коалиции. Този успех не трябва да се мисли линейно, като стрела, а по-скоро като “серия от отделни успехи на различни нива” (Kallis 2014: 59). Още по-съществено e, че крайно-десният популизъм (КДП) прилагат ‘хирургическа интервенция’ на публичните дебати, създаващи изключващи понятия за ‘народ’ и генерализищи шмитсианското разбиране за политика като контроверсии на приятели и врагове (schmidt)

Политически изследвания,

2017, бр. 1-2, 5-19

Целта на уводната статия е да анализира популизма в специфична перспектива[1], а именно неговите политическия ииновации. Идеята е, че ако национал-популизмът[i] бележи такъв забележителен възход, то е защото е изразител, автор  и двигател на съществени политически иновации. Трите перспективи, в които популизмът иновира,  са комуникациитте, символната политика, пост/демокрацията,. Иновативността се схваща аналитично – като съществени политически промени, а не нормативно – като позитивни политически промени.

Дългият период на развитие на партийната система след Втората световна война е белязан само от две големи иновации: зелените и крайната десница  (Mudde and Kaltwasser 2013: 497, Krasteva 2016). Както зелените,  крайно-десният популизъм бележи поява на нова партийна фамилия, но за разлика от тях, той се изразява и в мейнстрийминг на популизма. След предизайниране на партийната система, КДП се заема с друга иновация – отслабва партийната политика в името на засилването на символната политика.

Другата иновация на крайно-десния популизъм е комуникационна: влиянието на дискурсите, темите, рамките (frames), диагнозите на КДП е по-съществено от партийното му влияние. Съществен аспект на многоликата иновативност на КДП е, че комуникационното влияние предшества и надвърля  политическото представителство. Наблюдаваме комуникационен обрат: ако класическата политическа комуникация предоставя глас, артикулира, ‘продава’ съществуващи мнения, визии, интереси, идентичности, популистката комуникация създава мненията, визиите, идентичностите, които твърди, че представлява.

Третата иновация е, че КДП е политически израз на пост-демокрацията, на правенето на политика в общество на генерализирано недоверие. Крайно-десните популисти са най-ефикасните политически брокери на недоверието: те инструментализират недоверието, като го трансформират в електорална подкрепа; те свръхпроизвеждат недоверие като среда, в която да предизвикват демокрацията със своя проект.

Популистката комуникационна революция

Популизмът е двигателят, катализаторът и изразът на фуундамеентално преобръщане в политиката, на радикално разместване на местата и ролите на политическия процес и политическата комуникация. Преди това философията на езика вече е изминала този път: ако в класическото разбиране езикът играе второстепенната роля да отразява, да изразява мисли, мнения, емоции, дискурсивният обрат преобръща приоритетите и дискурсът започва да свири първа цигулка, първо, като конституира широко пространство на комплексни и флуидни взаимоотношения между дискурси и реалности, и второ, започва да твори реалности. Този амбициозен демиургичен проект е резюмиран в емблематичното заглавие на J. Austin „How to do things with words“ (Austin 1975). Паралелен процес тече и в политиката. Класическата политическа комуникация се разбира като “интерактивен процес на пренос на информация между политици, медии и публика“ (Norris, 2004: 1),  който ясно дефинира каузалния ред: политически парти, групи по интереси, социални движения, политици използват политическата комуникация като инструмент да влияят на “политическото знание, политическите нагласи и политическото поведение”  (Norris 2004: 17).  Онтологията е ясна – както политическитее актьори, така и електоратът във формата на нагласи и поведениее съществува предварително и предшества политическата комуникация. Залогът ее влиянието и властта. Популистката комуникация формира идентичностите, мненията, нагласите, интересите, които прокламира, че представлява. Залог е самата политическа онтология, комуникацията става по-ключова от политиката: ”изкусната медийна перформативност изглажда да става по-съществена от политическия процес“  (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII).

Популистката комуникация изразява и катализира прехода от партийна политика към политика на обявяването (‘politics of announcement ) – “политика, доминирана повече от стила отколкото от съдържанието, от декларация на принципите отколкото от реализирането на политики“ (Ruzza and Balbo 2014: 164). Медийната политика е пространството, където днес се коват политическото лидерство и политическото влияние:. “диспропорционалният успех на някои крайно-десни популистки партии би могъл да се обясни от изключително интензивното присъствие в медиите и внимание от тях“ (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII). Политическото влияние никога не е било свеждано до ‘парламентарна аритметика’ и ‘партийно-политически пазарлъци’ (Kallis 2014: 57), но ключова иновация на КДП е да изгради успех и влияние значително повече от комуникации отколкото от ‘парламентарна аритметика’ : “влиянието на популистките идеи и твърдения е впечатляващо диспропорционално на конкретните нива на електорална подкрепа на съответните партии“ (Kallis 2014: 57). Бежанско-миграционната политика и на европейско, и на национално равнище – любим лайтмотив н всеки КДП – илюстрира диспропорционалното влияние в две ключови форми – мейнстримийнг на КДП реторика и дефиниране на дневния ред.

Как с думи се правят неща. Когато Джон Остин (Austin 1975) пише един от най-забележителните  трудове на ХХ век, ‘правенето на неща’ е философско ппредизвикателство. Популизмът бестящо го трансформира в политическо предизвикателство. Ще го илюстрирам с механизма на създаване на идентичности, които КДП създава и прилага. Недоверието и неудовлетвореността не винаги са спонтанни, политици  често ги стимулират и канализират. Популистите са ненадминатите майстори на създаването и усилването на отрицателните емоции и нагласи, на които отговарят политически и които представляват. Marijn Oudenampsen установява впечатляващата трансформация от удовлетворреност в неудовлетвореност за рекордно кратък период в относително стабилна политическа ситуация: “За четири години при сходви условия и сходни политики, високото ниво на удовлетвореност на избирателите се променя до почти всеобща неудовлетвоореност. …. Pit Fortuyn сигурно е изиграл определяща роля в артикулирането и ферментирането на неодовлетвореността“ (Oudenampsen 2014:  203). Второто, по-дълбоко и по-невидимо ниво е това на нагласите, илюстрирано от ‘манталитета на нулев резултат’ (zero sum mentality) на Aristotle Kalis:

Най-ефективното рамкиране на дискусиите е чрез психологическото вкореняване на манталитета с нулев резултат, както на материално, така и на идентичностно ниво. Този манталитет се основава на принципа, че както благоденствието, така и идентичността са повече или по-малко ограничени ресурси, до които мнозинството трябва да има привилегирован достъп. Споделянето им би довело до загуба, а неуспехът от опазването им би създало сериозен еекзистенциален проблем на мнозинството в дългосрочен план“ (Kallis 2014: 59-60).

Принадлежността, груповата идентичост, националната гордост биват етницизирани, манталитетът с нулев резултат – генерализиран.

Ruth Wodak концептуализира един от основните инструменти на популизма като арогантност на невежеството: „призивите към здравия разум и анти-интелектуализмът белязват завръщане към пред-модерното и пред-просвещенсско мислене“ (Wodak 2014: 27).  Каскада фалшиви твърдения, казващи и неизговаряемото, трансгресиране гранците на позволеното, отричане на очевидното и т.н. формират необикновено мощен арсенал както за маргинализиране на опонентите, така и за мобилизиране на подкрепа. Дискурсът става магически нефалшифицируем. Популисткият дискурс създава свой собствен жанр, микс от скандал, провокацция, трансгресия, страст, при който рацоналните техники не функционират. Този нов жанр делегитимира фигурата на експертите. Тяхното софистицирано знание може да потвърди илли опровергае аргументативен дискрус, но е безполезен и безсилен пред конспирациите, страха, тревогата. Експертите са делегитимирани и чрез една втора процедура, която ги портретира като част от истеблишента, следователно не неутрални, а пристрастни. Брекзит е емблематичният пример. Реториката ‘Anything goes!’ (Wodak 2014: 32) е еднакво еффикасна и за неутрализиране на опонентите, и за привличане на поддръжници. ‘Калкулираната амбивалентност’ и ‘нарочнитее двойнствени послания’

(Wodak 2014: 33) радостно приемат ролята на ‘празен символ’  (Ernesto Laclau), отворен за смисли, интерпретации, визии, които публиката би искала или би била заинтересована да инвестира в него.

Мейнстримийнг на крайната десница. Как мейнстрийм партиите реагират на крайно-десниците предизвикателства? Две интерпретации концептуализират и оценяват по противопооложен начин техните динамичнни и противоречиви отношения. Ключовото понятие на първата – санитарен кордон – концептуализира стратегията на мейнстрийм партиите като форма на коалиция за противопоставяне, неутрализиране, маргинализиране на крайната десница. Санитарният кордон не е равномерно разпределен, но Minkenberg оптиимистично го представя като силен: „… в Западна Европа има санитарен кордон между много мейнстрйм парти и радикалната десница, както и между всички леви партии и крайната десница“  (Minkenberg 2015:35). Противоположната интерпретация преедлага контрастно ключово понятие – мейнстрийминг на крайната десница. Българският случай предлага повече емпиричен материал за втория подход. Патриотитичният блок в третото правителство на Бойко Борисов, както и НФСБ във второто са малкият коалиционен партньор в управляващи коалиии, но доминират формирането и провеждането на редица политики – от мигрантско-бежанска през избирателния кодекс до (не)еприемане на Истанбулската конвенция. Те илюстрирарат двойното въздействие на мейнстрийминга на КДП – комуникационно и политическо.

Рамкирането на политическия дебат, ‘колонизирането’ на медиите, заразителният ефект (Kallis 2014) са значими комникационни постижения на КДП: “Крайно-десните популистки партии умело мениджират рамкирането на медийните дебати: други политически партии и политици, както и медиите, са принудени на свой ред да реагират и неепрестанно да отговарят на нестихващите скандали.    Малко възможности остават да се представят други рамки, ценности и контрааргументи или друг  смислен дневен ред” (Wodak 2014: 34).

Политическият мейнстрийминг предизайнира партийната система дългосрочно:  “…политическата панорама бива повлияна много по-широко, като почти всички политически парти се преместват надясно, а някои открито примет крайно-десните поулистки дискурси“ (Oudenampsen 2014: 192).  Мейнстриймингът е най-значимият успех на КДП. Този успех се разгръща на три етапа. Трансформирането на бившите табута в новия здрав разум (Kallis 2014: 60) е амбицята на първия етап. Това, което се случва на втория – не непременно като стратегия на самите крайно-десни актьори – е мейнстриймингт на КДП. Политиката се движи от комплексна логика: замъгляването на границите между мейнстрйм и крайна десница не разпилява непременно електоралната подкрепа на крайната десниц (КД). В средносрочен и дългосрочен план от мейнстрийминга на КДП, от приближаването на класически партии до КД печели именно КД. КДП разширява и умножава тази печалба: мейнстриймингът на КДП благоприятства формирането на кохорти от крайно-десни избииратели. След първоначално разпръскване на нови играчи в разширената КД сфера, избирателите – стари и нови – предпочитат да се върнат към ‘оригинала’. Саркози – Марин льо Пен са емблематична илюстрация.

Дойде моментът, когато хората, стремящи се едновременно към справедливост и самоопределение не чакат повече промяната да дойде от политиката, а по-скоро сами правят промяната (Kovacs 2014: 226).

Всеки полтичски трибун може да се обърне към избирателите си с тези думи. Цитатът на евро-депутат на Йобик илюстрира капацитета на КД да трансформира вдъхновяващ и овластяващ лозунг в самосбъдващо се пророчество: в Унгария, като навсякъде, КД успява да увеличи електората с гласоподаватели, които не са гласували преди това.

От класова политика към основана на ценности политика,

от партийна политика към символна политика

Въпросът за мястото на популистките партии в партийните типологии е относително нов  (Pirro 2015, Pytlas an Kossack 2015):

До късния ХХ век, популистките партии не са считани за специфичен прототип за партия. Класическата литература – като Giovanni Sartori (2005) – не вижда популизма като програма, която да дефинира партийна фамилия по подобие на либерализма, консерватизма, социализма, фашизма, комунизма или социал-демокрацията (Pelinka 2014: 9).

За разлика от популизма, който е повечее техника, инструмент за мобилизация, отворен към всеки политик или политическа партия, крайно-десните популистки партии вече са инкорпорирани в типологиите на политическите партии и дори са предмет на специфични типологии. Anton Pelinka предлага класификация на четири под-категориии от съвременни крано-десни партии: с или без пред-полулистки корени; с или без национал-ревизионистичен дневен ред; от Западна или от пост-комунистическа Европа; с либертарианска или (национал) социалистическа програма  (Pelinka 2014: 12-17).

Крайната десница не е е просто елемемент от екстремистката част на политическия спектър; в редица случаи тя успява да промени политическия профил на страната. Холандия е характерен случай: „Дълго време считана за модел за толерантност и либерализъм, днес страната е в авангарда на политическото възраждане на национализма и анти-имигрантските чувства в Европа. Моторът зад този забалежителен поврат е впечатляващият възход на крайнаата десница“  (Oudenampsen 2014: 191).

Разнообразието от интерпретации на възхода и вълните на крайната десница би могло да бъде структурирано около два полюса: първият привилегирова силните тенденции, longue durée, факторите, структурите, вторият – дисконтинуитетите, актьорите, новите феномени и развития. „Развитието на популисткия Zeitgeist (Mudde 2004), еволюцията на европейските партии към популизъм и популистки аргументи (Mudde 2004: 550), както и появата на ‘нови’ и възходът на ‘стари’ популистки и крайно-десни партии след 1980-те са причинени от дългосрочни трансформации на партийната политика  и демократичните институции в западно-европейските демокрации след Втората световна война” (Krasteva et al, 2017: 14). Richard Saull резюмира този структурен и историзиращ подход:

Ако се приеме, че крайната десница би могла да се разглежда като ключов елмент на модерността, тогва тя ще бъде с нас толкова дълго, колкото социално-икономическите и политическите фактори, които дефинират устойчивостта на (капиталистическата)  модерност. Затова разбирането на крайната десница изисква не просто разглеждане на партиите и движенията, а също така и най-важно, особената композиция на взаимоотношенията държава-общество, политика и икономика, външна и вътрешна политика  (Saull 2015: 21-22).

Амбицията на този структурно дефиниран подход е да предложи ‘йерархия на кузалността’ (Saull et al 2015: 8). Онтологията, отговорна за устойчивостта и възпроизводството на крайната десница е тази на кризите, несигурността, ‘патологиите’ на капитализма и либералната политика (Saull et al 2015, Krasteva 2016). Тази историцизираща интерпретация цели да преодолее “съществуващите концептуализации на крайната десница чрез исторически дисконтинуитети като ограничени феномени, появяващи се при специфични исторически фактори”  (Saull et al 2015: 7), както и да подчертае “аналитичния приоритет на дългосрочните стурктурни фактори над моментни събития и контингентността” (ibid).

Алтернативната конструктивистка теоретична перспектива подчертава ролята на актьорите (agency) и се концентрира върху де/ре/конструкция на КДП както от политическите актори, така и от политическите иследователи: „Крайно-десните партии в Западна Европа стават партии без история. Избягвайки да споменава фашизма или нацизма, претендирайки, че представлява съвършено нов дневен ред, крайно-десният популизъм се опитва да избегне дебата, който би могъл да постави под въпрос неговия възход“ (Pelinka 2014: 11).

Продуктивният начин за да се допълни подхода на longue durée е не като се противопоставят контигентности и дисконтинуиитети на тенденции, а като се идентифицират нови феномени като обяснителни за нов тип крайна десница. Както показах в частта за комуникационната ревоолюция, емблематичен пример е “хайдеризацията на политиката” (Wodak 2014) – миксът от политика на страха, преднамерена амбивалентност, дискурсивна провокация, които стават новите правила на публичния дебат. Тази теоретична перспектива не подценява онтологията, но ако избира да приоретиизира дискурса, реториката, образите и въобразените фигури, то е защото в информационното общество на новите медии и новите социални мрежи дискурсът става повече ‘онтология’ отвсякога. Берлусконизацията на Европа или Сарко-берлусконизмът (Ruzza and Balbo 2014:  164-5) са само един израз на по-общата тенденция, която прави възможна и подхранва новата популистка вълна – теле-политиката, пипъл-изацията (people-ization) на публичната сфера, де-идеологизация на политическата реторика (Miscoiu 2014).  Харизматичната персонализация на властта е едновременно израз и двигател на трансформацията на партийната политика в символна политика. Анализът на тези тенденции не привилегирова дисконтинуитетите над longue durée, а е разширяване на концептуалния арсенал за по-проникновено разбиране на нерестанно променящите се образи на крайната десница.

Пост-комунистическите крайно-десни популизми:

обратимост на демократичия преход или парадоксална европеизация

“Регрисира ли Източна и Централна Европпа”?  The Journal of democracy (2007, vol. 18, N 4) задава въпроса и две интерпретации се конкурират в отговора му (Krasteva 2016:163). Първата аргументира неизбежността на нелиберализма във всичките му изрази: : “Новодишлите в ЕС са ‘нелиберални демокрации’, системи,  които имат всички спирачки на конституционните държави, но не и либералната култура, която да им позволи да функционират като здрави демокрации”  (Hockenos 2010: 18).  Липсата на демократична култура е мултиплицирана в разнообразие от липси, напр капацитета да се противодейства на крайната десница: “санитарен кордон не съществува в Източна Европа“ (Minkenberg 2015:35). Иван Кръстев разпределя нелиберализма асиметрично между елити и граждани: “фундаменталният сблъсък е между елитите с нарастващи съмнения относно демокрацията и гневното общество с нарастващи анти-либерални нагласи“ (Krastev 2007: 112). ‘Нстоящето на миналото’ резюмира подхода на Dieter Segert, който почертава важността на ‘следите на държавния социализъм’ (Segert 2009) за разбиране както на трехода, така и на популистката ‘контра-революция’. Дефинирам тази първа теоретична перспектива като идеологическа, защото тя генерализира общото комунистическо наследство, което прави пост-комунистическите страни една аналитична единица и надценява ниското качество на демокрацията като ключов обяснителен фактор.

АлтернативнаТА интерпретация е теоретично чувствителна към емпиричните доказателства на богата гама пост-комунистически крайно-десни партии и национални партийни констелации. От Йобик в Унгария (Kovacs 2014, Kreko and Mayer 2015) до Атака в България (Krasteva 2016, Piro 2015a, Avramov 2015, Todorov 2015), от Лигата на полските семейства  (Kasprowicz 2015) до Словашката национална партия (Piro 2015a, Gyarfasova and Mesernikov 2015),  от Националния алианс на всички в Латвия (Aures and Kasekamp 2014: 235) до Велика Румъния (Soare 2014) – източно-европейските крайно-десни партии са толкова разнообразни и динамични, колкото западно-европейските им двойници. Идеологическият подход е по-детерминистичен и подкопава капацитета за превенция или удържане на крайно-десния радикализъм. A. Полякова проблематизира тази интерпретация: “Източна Европа не е задният двор, както някои изследователи се страхуват. По отношение на електоралната подкрепа на изключващ етнически национализъм, Западът е по-изостанал. Страхът за ‘новата Европа’ не  е вече толкова за интеграция на Изтока, а по-скоро за дезинтеграция на Запада“ (Polyakova 2015: 71).  Тази втора перспектива тества емпирично идеологическите аргументи на първата и е по-чувствителна към условията, структурни и контингентни, които правят (не)възможна появата и развитието на крайно-десните партии. Не една история, а множество национални и партийни истории – такава е теоретичната панорама, конструирана от втората перспектива Ще я илюстрирам с две дойки примери.

Унгария и България илюстрират два различни пътя към крайната десница. “Веднага след падането на комунизма крайно десни организации и идеологии се появяват в Унгария. Много от тях се ползват със западен патронаж и стават мести клонове на западни фашистки и нео-фаашистки организации. Първата крайно дясна партя в мейнстрийм политиката – Партия на унгарската справедливост и живот – е основана през 2013 г.” (Kovacs 2014: 223). Българският случай може да бъде реезюмираан в два парадокса. През 1990-т годиини демокрацията е крехка, но няма влиятелни крайно-десни партии. След като демокрацията бива консолидирана, те се появяват и веднага постигат успех – Атака бива създадена през 2005 г. и същата година влиза в Парламента (Krasteva 2016). Този демократичен парадокс противоречи на идеологическото твърдение за ниското качество на демокрацията като благоприятна почва за крайно-десния радикализъм. Вторият политически парадокс противоречи на интерпретацията, че тежки икономически кризи, политическа неестрабилност, бежански потоци са структурни причини за възхода на КДП. Всички те в България ще се случат по-късно: ‘обичайните заподозрени’ отсъстват от българската политическа и социална сцена през 2005 г. и не могат да бъдат държани отговорни за генезиса на първата радикална партия (Krasteva 2016).

Може да замениим Унгария с Румъния, където изследователите идентифицират пет типа популизъм, както и много ранното му възникване (Soare 2014, Miscuiu 2014). Балканите и Балтика са по-скоро различни отколкото сходни, макар и в последната да наблюдаваме сходна двойка от контрастни ‘съдби’ (Aures and Kasekamp 2014: 235) на КДП в Естония и Латвия. И двете страни изпитват тежка иномическа криза, сурова политика на икономии. В сравним социално-икономически и политически контект КДП поема по различни пътища: през 2011 г.Естония избира политическата стабилност и непроменена партийна сцена, докато крайно-дясната Алианс на всички в Латвия удвоява електоралния си резултат и влиза в управлениеето като част от новата три-партийна коалиция  (Aures and Kasekamp 2014: 235).

Сравнителните истории (Minkenberg 2015, Goll et al 2016) на новия източно-европейски КДП могат да бъдат резюмирани в три големи трансформации: ‘трансформация на трансформацията’  (Minkenberg 2015), преход от партийна към символна политика (Krasteva 2016), радикално подмладяване на радикалните актьори (Krasteva 2016a).

Трансформиране на трансформацията’ е понятието, изковано от by U. von Beyme и M. Minkenberg за дефиниране на краайно-дясното предивикателство към теологичния процесс на пост-комунистическия преход към либерализация и консолидация на режимите (Beyme 2015: 12): “Може би е твърде силно да се приема тяхното съществуване като индикатор на неуспешна демократична консолидация. Но тяхната анти-системн офанзива в контекста на младите демократични режими с не напълно институционализирана партийна система и не разрешени етнически кливиджи наистина е фундаментално предизвикателство към процеса на демократизация“  (Minkenberg 2015: 2).

От партийна политика към символна политика. Пост-комунистическият преход е твърде зает с идеологии и елити. Контроверсията комунизъм-антикомунизъм избледня в края на 1990-те години и опитите на политически актьори да я възкресят поради липса на нови атрактивни оферти, претърпява неуспех. Умората на прехода с телеологичния му патоос и предизвестен край само подхранват глада за свеж проект. Елитите твърде често изоставят фундаменталната си роля да служат и да представляват: “Западно-европейските партии вече не представляват адекватно своите избиратели, докато източно-европейските партии още не са произвели адекватно представителство“  (Kriesi 2014: 373). Ожесточеният анти-елитистки, анти-истеблишмънт патос на крайнодесния популистки лидершип представлява тежката му артилерия за прикриване на собствения им политически опортюнизъм и за завладяването на символното пространство на идентичности, принадлежност, достойнство, което чакаше политически брокери, способни да преведат жинения свят в политика. КДП е израз и катализатор на прехода от класова към ценностна политика, от партийна политика към символна политика, от идеологическа политика към политика на идентичности (Krasteva 2016).

Радикално подмладяване на радикалните актьори. Попитан как би характеризирал своята организация, лидер на БНС отговаря: „Ние сме, на първо място, младежка организация, и на второ, националистическа организация“  (Krasteva 2006a). Тази само-идентификация илюстрира поврата в крайно-десните движения. Не просто младежта се утвърждава като ключова таргет группа, но и младостта – като ключова характеристика на крайно-десните организации. Ако преди 1980-те радикалната десница рекрутира по-скоро по-възрастни хора, често носталгични към нацизма, крайно-десните мобилизации последните години са повече младежки, по-слабо организирани в партии, повече повлияни от екстремистки суб-култури и повече флуидно свързани он- и оф лайн (Krasteva 2016a). Младежка е свързана с КДП на множество нива и по разнообразни начини. Йобик започва като младежка група: “Един от най-стряскащите аспекти на феномена Йобик е колко млади и обраазовани са много от привържениците му“ (Saltman 2011: 123). Младежта е резервоарът от ентусиазирани поддръжници и бъдещи избиратели: 24%  от поддръжниците на Йобик са твърде млади, за да гласуват (Saltman 2011: 122). and Lazaridis 2015). Те влизат в политическия екстремизъм, преди да влязат в гражданствеността.

Обратимост на демократичния преход или (парадоксална) европеизация – тази дилема структурира дебатите за източно-европейския КДП. Парадоксално, пост-комунистическият преход започва като край – ‘краят на иссторията’ вече е лансиран като марш към либерална демокрация. Краят на историята е удобна метафора за КДП, която му позволява да декорира радикалното си предизвикатеелство към либералната демокрация с атрибутите на ново начало – свежест, новосст, иновация

Евро-Пактът обезценява парламентите и правителсттвата, изборите и въобщее демокрацията. (Aтака, 2013)

Парадокс на цитирания евро-критицизъм е, че той може да бъде чут от Лондон до Париж, от Будапеща до Виена, от Амстердам до Варшава. Той е формулиран в София, но ако цитирам програмата на Атака, то е не заради специфичната й, а обратното, заради общата тоналност.Той е парадоксална илюстрация на европеизацията на източно-европейските партийни системи от анти-европейските партии. Иронично, ‘де-консолидирайки’ демокрацията (Mares 2015) и регресирайки (‘backsliding’) Източна Европпа, КДП съдейства за интегрирането на източно-еворпейските партийни системи в новите тенденции на западноевропейските.

Анти-Липсианска революция

или как се прави политика в пост-демократичното общество

Политиците и политолозите систематично разделят ‘народа’. Кливиджите на С. Липсет са eмблматичен пример: център – рприферия, църква – държава, градско – селско, работници – собственици (Lipset and Rokan 1967). Национал-популизмът обещава да съедини и обедини народа. Ако Липсет and co разделят народа чрез политически разделения, напрежения, конфликти, популизмът претендира да възстанови единството като общност. Липсианският подход конструира политическото тяло като съревнование и конкуренция, анти-липсианската популиската революция носи чувство за принадлежност. Ако в Липсианския свят победители са елитите, анти-липсенианската визия отваря и разширява символно пространство за споделени идентичности, значения, жизнени светове.

За разлика от историческия екстремизъм, съвременните крайно-деесни популисти не са против демокрацията per se: “Те не представляват алтернатива на политическата система като такава; те представвяват алтернатива на специфични политики като имиграцията и евро-интеграцията” (Pelinka 2014: 12). Именно в името на народда КДП реконструира политическото, центрирано и легитимирано от ‘народа’. Популисткият наратив изковава демократичната вселена по матрицата на ‘народа’: представителството бива осмивано като не-представително и елитистко; плебисцитните форми биват възхвалявани; референдумите издигнати на пиедестал като автентичният народен глас. Популизмът е противоположен на  ‘Медисонската демокрация’  като елитиски скептицизъм по отношение управлението на мнозинството и изразяващ се в разделението на властите и системата на check and balances (Pelinka 2014: 4). Популизмът е и реакция, и израз на ‘пост-демокрацията’ (Crouch 2004) – постепенното превръщане на демократичните институции в празни черупки. Нео-либералната глобализация и икономизация на обществата преместват енергията и иновативния двигател от демократичната арена в тесни политико-икономически кръгове. КДП  от една страна, яростно критикува пост-демократичното отслабване на демократичното съдържание, а, от друга, допълнително мощно го ерозира.

***

Настоящият брой има амбицията да  да предостави на българската политологична общност първата по-цялостна критична рефлексия върху национал-популизмаа на академичната трибуна ‘Политически изследвания’. Аналитичната дисекция следва две оси – теоретико-концептуална и политико-медийна.  Първата част въвежда основни дефиниции, изгражда концептуалните клъстери, в които популизмът се мисли в комплексните си и амбивалентни отношения  с демокрацията, елитите,  дискурсите. Втората част започва с отговор на въпроса на първата “Що е популизъм и има ли почва в съвременния свят’, като го търси по отношение на българската популистка крайна десница. Идеологическият арсенал с акцент върху антиевропеизма, национализма, антилиберализма, антиелитизма, както и дискурсивният стил и политическа реторика допълват панорамата на политическите контроверсии.

Авторите се различават по теоретични и методологически чувстителности, акценти и оценки, но се обединяват в една амбиция и едно очакване – да допринесат за разбирането на един от най-флуидните и изплъзващи се на прецизна концептуализация политически феномени, и да предизвикат информиран и аргументиран дебат за национал-популизма.

 

Цитирана литература

Avramov K. (2015) The Bulgarian radical right. Marching up from the margins. Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 299-300.

Auers D. and A. Kasekamp (2014) Comparing radical-right populism in Estonia and Latvia. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 235 – 248.

Austin J. (1975) How to do things with words. Harvard University Press. Second edition.

Beyme K. von (2015) Transforming transformation theory. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 12-25.

Crouch, C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Gyarfasova O, Mesernikov G. (2015) Actors, agenda and appeal of the radical nationalist right in Slovakia. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 224 – 248.

Hockenos P. (2010) Central Europe’s right-wing populism. The Nation, May 24, 2010.

Kovac A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary.In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Kallis A. (201) Breaking taboos and ‘mainstreaming the extreme’: the debates on restricting Islamic symbols in contemporary Europe. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 55 – 70.

Kasprowics D. (2015) The radical right in Poland – from the mainstream to the margins, a case of interconnectivity. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 156 – 181.

Kovacs A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan, 161 – 200.

Krasteva A. (2016a). Re/De/Construction the far-right youth: between the lost generation and the contestatory citizenship In Lazaridis G, Campani G. (eds)  Understanding the populist shift: Othering in Europe in crisis (Extremism and democracy). Routledge.

Krasteva, A., Sauer, B. Saarinen A. (2017) Post-Democracy, Party Politics and Right-Wing Populist Communication In:  “Populism and the Web. Communicative Practices of Parties and Movements in Europe” Edited by Mojca Pajnik, Birgit Sauer. Routledge, 14-36

Kreko P., Mayer G. (2015) Transforming Hungary – together? An analysis of the Fidesz – Jobbik relationship. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 183 – 204.

Kriesi H. (2014) The populist challenge In West European Politics, vol. 37, No 2, 361 – 378.

Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan.

Lipset, S.M., Rokkan, S. (1967). Party systems and voter alignments: cross-national perspectives. Free Press.

Mares M. (2015) The impact of the Czech radical right on transformation and de-consolidation of democracy after 1989. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East-European radical right in the political process. Routledge, 206 – 222.

Minkenberg M. (2015) Introduction. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 1 – 9.

Minkenberg M. (2015) Profiles, patterns, process. Studying the East European right in its political environment. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 27 – 46.

Miscoiu S. (2014) Balkan populisms: the cases of Bulgaria and Romania In Southeastern Europe, vol. 38 (1), 1 – 24.

Mudde, C. (2004) The Populist Zeitgeist. Government and opposition, 39(4), 541-63.

Mudde C./Kaltwasser C. R. (2013) Populism. In: Freeden, M. & L. T. Sargent (eds) The Oxford handbook of political ideologies. Oxford University Press, 493 – 512.

Norris P. (2004) Political communication. https:www.hks.harvard.edu/fs/pnorris/Acrobat/Political%20Communications%20encyclopedia2.pdfo.

Oudenampsen M. (2014) Explaining the swing to the Right: the Dutch case on te rise of right-wing populism. In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 191 – 207.

Pelinka A. (2014) Right-wing populism: concept and typology. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 3-22.

Pirro A. (2015) The populist radical right in the political process: assessing party impact on Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 80 – 104.

Piro A. (2015a) The populist radical right in Central and Eastern Europe. Ideology, impact and electoral performance. Routledge.

Polyakova A. (2015) The backward East? Explaining differences in support for radical right parties in Western and Eastern Europe in Journal of comparative politics, vol. 8, N 1, 49 – 72.

Ruzza C., Balbo L. (2014) Italian populism and the trajectories of two leader:  Silvio Berlusconi and Umberto Bossi. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 163 – 176.

Pytlas. B., Kossack O. (2015) Lightening the fuse: the impact of radical parties on pparty competition in Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 105 – 136.

Saltman E. (2011) Radical right culture and the youth: the development of contemporary Hungarian political culture. Slovo.  Vol. 23, N 2, Autumn 2011, 114 – 31

Saull R. The origins and persistence of the far-right. Capital, class and pathologies of liberal politics. In: Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 21-43.

Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (2015) The longue durée of the far-right. Introduction. In : Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 1-20.

Schmitt C. (2007) The concept of the political. Chicago: University of Chicago Press.

Segert, Dieter (2009) Democracy and Populism: Insights from a Post-Socialist Research. In: Buksinski, Tadeusz  (ed) Democracy in Western and Post-Communist Countries, Bern: Peter Lang Verlag, 125-137.

Soare, Sorina (2014) ‘Hit by populism: Democracy in ruins? Lessons from the Romanian transition’. In: Southeastern Europe 38 (1), p. 25 -55.

Todorov A. (2016) The extreme right wing in Bulgaria. In Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Vona G. (2010) What we mean by radicalism? http://www.jobbik.com/hungary/3138.html

Wodak R. (2014) ‘Anything goes!’ – The Haiderization of Europe. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 23 – 38.

Wodak R. & M. KhosraviNik (2014) Dynamics of discourse and politics in right-wing populism in Europe and beyond: an Introduction In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, XVII – XXVIII.

 

[1] Дефиниции на популизма, както и тяхното приложение към българския случаай, сее предлагат в множество статии на тематичния брой.

[i] За целите на настооящя ананализ национал-популизъм се употребява синонимно на крайно-десен популизъм.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s