От поетиката на жадуваното пътуване към прагматиката на реалната мобилност. Анна Кръстева в Капитал

Какви са общите тенденции при българските мигранти – какви са мотивите им да заминават в други европейски държави, остават ли в тях дългосрочно или се връщат/местят в друга такава?

Чужбина за нас беше отделна държава, като Франция и Италия, само че далеч по-привлекателна. Родителите ни обясняваха, че в чужбина пък си нямали нашата природа и кисело мляко. Но на нас природата и киселото мляко не ни бяха вкусни.

Георги Господинов. 1968.Сувенир и символ.

В: Георги Господинов. Невидимите кризи.С.:Жанет, 2013, 27 – 32, с.27.

Георги Господинов е ненадминат в поетиката на жадуваното невъзможно комунистическо пътуване. Българите днес станахме истински европейци и с пълна сила се наслаждаваме на поетиката и още повече на прагматиката на миграцията и мобилността.

Съществена тенденция е преходът от миграция към мобилност. Все повече българи ‘се установяват в мобилността’ в пъстро разнообразие от мобилни проекти: лятото на бригада или гурбет, зимата – следване или работа в родината. Друга любопитна форма е транснационализмът – 6 меесеца кара такси в родината, която обича и където е семейството, 6 месеца работи в парници в Полша, което осигурява стандарта, към който се стреми. Много 30-40 годишни използват миграцията за втори професионален старт – добра работа и заплата у дома, но желание за по-рязък скок във финансов и професионален план, който само по-развита и динамична трудова среда може да катализира.

Миграцията е и свобода, и възможност да  отвържеш собственото си развитие от родната страна. Миграцията е огромен ресурс, който мигрантите притежават и консумират в креативни форми. А най-привлекателното е, че тези решения могат да не бъдат окончателни и миграционните проекти да се трансформират – образователна мобилност прераства в семейна миграция, временен гурбет води до трайно установяване, успешна реализация в чужбина продължава с успешна реализация в родината.

Какъв е профилът на българския емигрант? От данни на Евростат става ясно, че повечето българи, които напускат страната в последните 10 години, са нискоквалифицирани. На какво се дължи това – какви възможности има за тях, каквито тук няма?

Дипломи, езици, квалификация са социален капитал, който улеснява миграцията на висококвалифицраните и затова тя се случи по-рано и по-бързо, продължава и досега. Ниско-квалффицираните се радват на друг вид социален капитал – мигрантските мрежи: техни роднини, съседи, приятели, познати се вече в чужбина и подпомагат новите мигранти и за избор на дестинация, и за по-бърз достъп до жилище и работа. Ако за същата работа може да получаваш двойно повече, защо да не заминеш, ако за по-нискоквалифицирана работа може да получаваш повече, защо да не я смениш (от детска учителка на детегледачка, от майстор на строителен работниик) – все повече българи не се примиряват да бъдат сред 30%  свои съграждани, които нямат въможност да почиват дори един път годишно, искат достойно заплащане и живот днес и сега.

Ако в първата вълна на българска емиграция емигрантите бяха висококвалифицираните, сега мобилността е характерна вече и за нискоквалифицираните? Какви ефекти има върху обществото тази промяна според вас?

Вместо на родното Черноморие и млади, и млади по дух българи избират да работят в туризма, селското стопанство или строителството в Гърция, Италия, Испания и т.н., а родното Черноморие, туризъм, строителство все повече наемат имигрантск работна ръка от Украйна, Молдова и т.н. Миграцията е флуиден феномен с огромен потенциал да запълва дефицити и ниши в пазара на труда.

Във Вашата книга “От миграция към мобилност. Политики и пътища” разглеждате европейския миграционен феномен. Какво е участието на България в него?

Миграцията и мобилността са най-атрактивната европеизация, защото се осъществява отдолу, от гражданите. България участва в европейския миграционен феномен по три начина – емиграция, имиграция и ангажирана диаспора. Мобилните българи с радост се ползват от правото на свободно движение и достъп до пазара на труда и в класическите европейски миграционни дестинации като Германия, Франция, Обединеното кралство, и с още по-голям хъс в новите средиземноморски миграционни лъвове – Испания, Италия, Гърция.

България е привлекателна дестинация както за европейски експерти, мениджъри, служители в чуждестранни фирми. Любопитна тенденция е, че след края на договора им някои избират да останат в България. Още по-същественото е, че относително немногобройната имиграция у нас – около 150 000, е много добре интегрирана, или имат собствении фирми, или работят във фирми на други имигранти, говорят български, привързани са към втората си родина. България може да се гордее – и е изумително, че не го пправи – с позитивната интеграция на немногобройната имиграция.

Третата форма е ангажираната диаспора – множество трайно уседнали в чужбина български емигранти също така трайно остават свързани с родината чрез граждански каузи и активности, благотворителни акциии, медийно присъствие и т.н.

Според вашите наблюдения и изследвания расте ли броят и на завръщащите се в страната? Защо?

Завръщането в родината понякога е окончателно, по-често е етап от мобилни траектории и именно втората тенденция е по-интересна и характерна.

И работата хубава, и прятелят българин е в динамичния европейски град, но млада юристка решава да се завърне. Не завинаги, просто до следващия професионално-екзистенциален етап. Със спестените на гурбет пари ром напуска махалата и си купува апартамент в друг квартал на родния град, превръщайки завръщането в ново начало. Пенсиониран инженер след десетилетна трансатлантичека кариера се връща в България, където отдавна не живее семейството му – първо във вихъра на столицата, после в спокойствието на родното му градче. Експерт в туризма загува работа покрай кризата и се завръща, докато бившите й работодатели не я свързват със свои партьори в друга европейска страна, където тя след кратък престой в България успешно се установява. Продавачка в супер след завръщането си отваря малък плод зеленчук и всички клиенти се радват на ‘немското’ обслужване.

Завръщането има много лица – понякога може да е окончателно в най-силния екзистенциален смисъл ‘да умрееш у дома’, друг път е начало на нов професионален проект, още по-често е  спирка в мобилните пътища.

Прелюбопитно е и множеството на тези, които не се завръщат, а биха искали, но не могат да приемат да работят в прихваната държава, корумпирана и шуробаджанашка среда, защото са свикнали да живеят по правила и да бъдат издигани меритократично, според постиженията им. Тези достойни български европейци са огромен капитал. Ако една реформирана България един ден успее да ги привлече, завръщането им ще е голямо признание, че държавата се е освободила от мафия и корупция и се е върнала при гражданите.

 

 

Реклама