Манолова прилича на лява версия на Кунева. Слави Трфонов разводни опозиционния си потенциал. Борисов и ГЕРБ за презинали зенита си, имат влааст, но сее крепят на клиентелизъм и еврофондове. Проф. Анна Кръстева пред КлубZ, 28.12.19.
https://clubz.bg/92285-manolova_prilicha_na_lqva_versiq_na_kuneva_slavi_trifonov_razvodni_opozicionniq_si_kapital?fbclid=IwAR20XlaWoVeIwBrwxT-GhsL8qCZn7957XZ8Ay196YjjcSG7C79yYg7hhT90
– Проф. Кръстева, през 2019 г. на много места по света имаше масови, продължителни протести. Българите изглежда, че имаха немалко поводи за реакция – „Апартаментгейт“, НАП-лийкс, кризата в БНР, избора на главен прокурор, дори опита за неплащане на първия ден на болничните, но протестна вълна нямаше. Какво е Вашето обяснение? Загубата на инстинкта за съпротива в обществото? Или нормализацията, на която се радва България, ако се позовем на начина, по който премиерът Бойко Борисов описа ситуацията след местните избори?
Протестната енергия беше жива и в България: медицинските сестри постигнаха конкретен резултат – 950лв заплата и по-висока обществена осъзнатост на дефицитите и деформациите в здравеопазването; битката на майките с деца с уврежания е епична – и заради системното пренебрежение на тежките им проблеми, и заради често озъбеното лице на властта, сипеща обиди, и заради отстраняването на Валери Симеонов от вице-премиерския пост; водният режим в Перник също възмути и мобилизира.
Вашят въпрос отпраща към друг тип протести, които надхвърлят специфичните проблеми на отделни групи и катализират мощно масово гражданското недоволство, което прераства в съпротива и цели радикална промяна на управляващите или режима. Няколко стратегии биват прилагани у нас, за да не се получи кумулативния ефект на масова протестна вълна. Хляб и зрелища при Апартаментгейт – паднаха няколко ключови глави в ГЕРБ за успокоение на публиката, а и за радост на конкурентните им кръгове сред отстранилата ги партия. Френските синдикати блокираха Париж и страната само при намерението на правителството за пенсионна реформа, преди обсъждане на какъвто и да е текст; дори при лобисткото предложение за първия ден на болничните родните синдикати не мобилизираха масова протестна вълна. Третата стратегия е един протест да се анихилира чрез друг протест – видяхме яки младежи да защитават бъдещия главен прокурор. Най-впечатляваща стратегия е предизвикване на протести заради призраци – родители, които гневно защитават децата си от норвежци и зли чудовища,искащи да им ги откраднат. Те дискредитират самата идея за протести и най-вече на протести, които да доведат до реална промяна. Няма как да промениш караконджоли.
Различните протести, които заляха света през 2019 г.– 500 000 в Мадрид за климатичните промени, стотици хиляди за демокрация дълги месеци в Хон Конг, анриправителствени демонстрации и сблъсци Боливия – имат две особености: голяма кауза, която мобилизира огромни множества, и вяра на гражданите, че са трансформираща сила, че е във властта им да донесат промяна. И двете липсваха у нас през изтичащата година. Българското протестно гражданство е като Спящата красавица – знаем, че може да се събуди и залее площадите, но го прави най-вече при голямо вдъхновение и ярък анти-принц – Виденов, Пеевски….
– От Ваша гледна точка имаше ли някаква промяна на стила и на философията на управлението през изминалата година? Можем ли да говорим за някакво успокоение при Борисов и управляващата партия и по какъв начин то ще се развива през 2020 г.? Какви са капаните от това успокоение, допълнителна /само/увереност?
Два труса преживя ГЕРБ през годината – организационен и електорален: изгонването на ‘вечния втори’ и напукването на хегемонията на управлявщите в местната власт. Публиката отдавна очакваше отстраняването на Цв. Цветанов и нямаше изненада, че то не предизвика сътресение – той няма харизмата нито на лидер, нито на жертва, а ‘неговите’ са лоялни към властта и едни бяха отстранени, а други – приобщени. Пукнатини в самочувствието донесоха местните избори – малката разлика между Фандъкова и Манолова, нови районни кметове в София от Демократична България, отслабена първа позиция.
Бойко Борисов и ГЕРБ са преминали зенита си – имат власт, но нито вдъхновяват с визия и стратегия, нито удовлетворяват с политики, магистралите омръзнаха и на най-върлите фенове. Крепят се основно на клиентелизъм, домове за гости и тъщи, бизнес, захранван с еврофондове…. Б.Борисов знае, че пропукванията ще се множат и задълбочават, ръкостиска се с Тръмп, прегръща посланици и евро-лидери, защото няма друга стратегия как да ги спре. А дали ще е смирен преди избори или наперен през останалото време, са незначителни детайли.
Няма успокоение и по линия на непрестанния сблъсък премиер – президент. Мачът засега а равен. На имиджово равнище печелят и двамата и затова с еднакво усърдие и двамата подклаждат непрестанно огъня. Но Б.Борисов вече не е единственият лидер, а и не може да забрави с каква лекота генералът-летец, неофит в политиката, влетя в държавното лидерство, устойчиво конкурирайки и изпреварвайки рейтингово най-опитния лидер.
Дуелът продължава.
– Премиерът Борисов имаше една доста активна външнополитическа година като много се вдаде в ролята на медиатор /в отношенията между Гърция и Северна Македония, между Европа и Турция/, голям приятел с всички – от Меркел и Юнкер до Путин и Ердоган. И Тръмп вече. И особено на балансьор. Борисов продължи да лавира между Русия и САЩ – как му се получаваше? И как ще се развие този тип политика на лавирането през 2020 г.?
Премиерът Борисов не харесва особено президента Макрон, но го имитира в усърдието във външната политика като заместиител на впечатляващи резултати у дома. За разлика от Макрон, който стяга имидж, като се кара с Тръмп, НАТО, Северна Македония, Б. Борисовв се разбара и с Тръмп като с бизнесмен (‘Той като бизнесмеен ме разбра’), и с Путин като бивш шеф на КГБ (‘Той ще ме разбере за шпионския скандал’). Стъпка напред, две назад – танцът с Путин е по балканска мелодия, с една идея по-европейски от този на Вучич – две стъпки към Путин, една към ЕС.
Кулминацията с Тръмп трябва да разбираме в три перспективи: транзакционна, ценностно-демократична и вътрешно-политическа. Изтребителската дипломация, 3% БВП за отбрана при натовски норматив 2%, център във Варна като прелюдия към база очаквано бяха ознаменувани с крепко ръкостискане. Нямаше как при толкова милиарди да не стане въпрос и за демократични ценности и борба с корупция. Има високи очакввания у българската демократична общественост тези декларации да не остават прост част от декоративния дипломатически протокол.
Външно-политическата кулминация е и Борисова победа във вътрешно-политическия мач, при това двойна – показа на пилота-президент кой избира изтребителите и кой получава ръкостискане.
– По какъв начин смятате, че ще се развиват отношенията вътре в управляващата коалиция и доколко реална е възможността т. нар. патриоти да прекрачат граница, която да застраши управлението? Към момента изглежда, че рисковете пред управлението могат да дойдат само вътре от самото него, заради утвърждаващата се липса на реална парламентарна опозиция. Ще продължи ли хармонията в отношенията ГЕРБ-ДПС? Има ли БСП потенциал да започне да действа като опозиция или ще се задълбочат тенденциите на вътрешнопартиен разпад и на залитане по псевдопатриотарски каузи? Доколко застрашено ще е лидерството на Корнелия Нинова?
–
Три парадокса в отговор на тройния ви въпрос. Ехтящите скандали, разломи, разколи сред патриот-националистите с карикатурни роли на участницете в тях не оказват никакъв ефет върху огромното им влияние върху политическия днеен ред. Самото им влияние също е несъразмерно по-голямо от електоралната им тежест. В Средновковието са се водели сериозни спорове колко дявола могат да се съберат на върха на една игла. Днес също така сериозно наблюдаваме колко джендъра могат да се съберат на върха на една перманентна кампания. Населването на публичния дискурс с имагинерно-реално персонажи – джендъри, норвежци и т.н,, блокирането на множество политики в защита на нуждаещи се от закрила деца и на жени от домашно насилие,.. – ясно илюстрират кой у нас дава тон.
ДПС – ГЕРБ – да, хармонията ще продължи. Парадоксът на ДПС е, че тя е най-завършеният вариант на партия cash and carry, но именно тя е най-стабилната партия у нас, която винаги печелившо изтъргува подкрепата си за управляващите. Цветът не ги интересува – червен преди, син сега.
Най-парадоксалният казус е БСП. Няма вече почти нищо ляво в тази партия, но именно тя и само тя се е разпростряла в цялото не-дясно пространство. Пълното загробване на прогресткити ценности и ентусиазираното прегръщане на джендърско-патриотарски екзалтации не подриват, а подсилват лидерството на Корнелия Нинова, продължаваща радикално да променя чипа на столетната си партия.
– В политическото пространство се появиха две нови формации – на Слави Трифонов и на Мая Манолова. Могат ли да се превърнат във фактор в политическия живот или са натоварени с немалка доза свръхочаквания и са заплашени да не се развият в нещо политически по-съществено, особено като се има предвид, че до парламентарните избори остава около година и половина?
–
Огромно е желанието за политическа алтернатива – и статуквото все по-малко бива харесвано, и липсата на опозиция – парламентарна или извънпарламентарна – е нездравословно за демокрацията. Затова и високия предварителен рейтинг на Трифонов и Манолова. Могат ли нови алтернативи да бъдат реализирани от стари лица? Мая Манолова беше безспорно силен омбудсман и изпълн със съдържание институцията. Именно като омбудсман тя беше и единственият ляв играч с битки – къде медийни, къде реални – за трудещите се и уязвимите. Именно като неформален омбудсман възнамерява да продължии и занапред с безплатните юридически организации за гражданите. Засега прилича на лява версия на Меглена Кунева – ярко влизане в нова политическа роля, достойно представяне в дясна София и постепенен спад след звездния миг. Тя е боец, не изключвам и изненади. Слави Трифонов силно разводни през годините опозиционния си капитал.Главно липсата на друга алтернатива налива интерес в неговия проект.
‘Спаси София’ доказа, че пробивии са възможни, при това с проста формула – регулярна критика отдолу, резонираща с недоволството на гражданите и фокусираща се върху разбираеми за всички теми – емблематичен площад, безотговорно изливане на публични средства в приближени фирми, неефикасно и непрозрачно управление. Славейков и Граф Игатиев станаха ярки образи на управленските дефицити на ГЕРБ в столицата. ‘Спаси София’ е по-далноовидно от ‘Няма такава държава’ – критиката, съчетана с мисия, привлича по-широк кръг граждании от радикалността на тоталното отрицание.
Година и половина не е малко политическо време, ако нов гражданско-политически субект започне не магически, а ежедневно и неуморно да ‘спасява’ България.
– През януари встъпва в длъжност новият главен прокурор Иван Гешев, сегашният Сотир Цацаров с голяма вероятност ще оглави КПКОНПИ. Какъв стил на действие ще наложи тандемът Гешев-Цацаров, според Вас, в светлината на върховенство на закона, спазване на човешки права и свободи и т.н.?
Новият главен прокурор вече влезе в политологичните ни курсове с уникалното твърдение за непризнаване независимостта на властите и с таргетиране не на престъпници, а на опоненти.
България е най-корумпираната държава в ЕС. Няма осъдени политици по високите етажи на властта. Тандемът безотчетна власт- безотчетен главен прокурор продължава да се бетонира.
Неслучващата се съдебна реформа еднакво тревожи българските граждани, мислещите анализатори, Венецианската комисия, Комитета на министрите на Съвета на Европа. Паническата реакция на Борисов – ще назначим най-независимия прокурор, който да може да разследва главния прокурор, на когото по Конституция ще продължава да бъде отчетен – показва осъзнатост, че ситуацията става неприемлива, но и неспособност да се откъсне от мрежата управляващи, бизнесмени, медийни магнати, прокурори, която ни управлява.
– Доколко българският дневен ред съвпада/ше/ с общоевропейския? Защо, според Вас, така устойчива се задържа темата /и страхът/ за „защита на традиционното семейство от Европа“, която продължава като тънка червена линия да преминава през силната съпротива срещу Истанбулската конвенция, после срещу неприетата Стратегия за детето, сега на дневен ред е Законът за социалните услуги?
Същевременно сякаш голямата световна тревога и битката за климата ни подминава. Как изглежда българското общество в края на 2019 г., според Вас?
Българските елити все повече ни отдалечават от европейския дневен ред. Още с огромен интерес чакам да видя образцов модел на традиционно семейство, който яростните му защитници да ни демонстрират с личен опит.
Виждаме сблъсък на две разбирания за политика. Първото е родно консервативна версия, която е ориентирана към миналото, а въобразеното минало е толкова привлекателно: в него жените не ги бият, още по-малко ги убиват, а ги приютяват в традиционни семейства; същото се отнася и за децата – и тях не ги бият и насилват, защото това е немислимо – макар и напълно реално – в сакрализираното традиционно семейство. Миналото и традицията така са защитили жените и децата, че да ги бият и убиват е дребно отклонение на настоящето, което няма нужда нито от конвенции, нито от стратегии, нито от политики. Миналото и традицията имат магическа политическа сила, те вече са се случили във въображението на своите носители и не изискват никаква интервенция в настоящето.
Второто разбиране е ориентирано към бъдещето, което – за разлика от красивото въобразено минало – се преживява катастрофично като неуправляеми климатични промени, деградация на околната среда, липса на хоризонт за младите. Тази втора визия изисква спешни, неотложни политики днес, за да има бъдеще утре. За да е безпроблемна хегемонията на традиционалисткия роден консерватизъм, атаката към климатичните мобилизации е фронтална и тотална: целта е да се изкорени самата възможност за мощна протестна еко-вълна у нас. Тази атака парадоксално е най-вече персонална – няма грях, в който лидерката на глобалните климатични протести да не е обвинена: това, че е пътник във времето и идва от миналото – вероятно не това на традиционното семейство – е сигурно най-малкият от тях.
През септември канадска колега ми прати впечатляваща снимка: огромно множество, хора и хора и хора – най-голямата демонстрация в Монреал за всички времена, напълно мирна и конструктивна – отговорността за климата е отговорност към децата, планетата, бъдещето на всички ни. Родните яростни критики са обсебени от фигурата на младата активистка – човек на годината според Times, но не и според родните консерватори – и са напълно незрящи за милионите граждани в Европа и по света, които искат да имат възможно и справедливо бъдеще.
– Какво ще бъде най-голямото предизвикателтво пред България и пред света пред следващата година?
–
– От пост-комунизъм към пост-демокация – така бих резюмирала тридесетилетната ни трансформация. 2020г ще задълбочава пост-демокрацията. Тя не е контра-демокрация, нито анти-демокрация. Пост-демокрациията е състояние, при което демократичните институции продължават да съществуват, но елитите постепенно ио изпразват от съдържание и ги превръщат в ‘празни черупки’: Парламентът гласува закони, но те са лобистки, натовареният с отговорността да е стожер на правовата държава нарича ‘екстремисти’ всички, които имат наивността още да вярват във върхвенството на закона. Пост-демократичната партия все повече прилича на фирма, в която капиталите заместват активистите, а медиите – кампаниите.
Европа е изправена пред друго предизвикателство. Живеем наистина уникалка ситуация: младите, залели площадите, и новите евро-лидери искат едно и също :Урсула вон дер Лайен обявява Зелен курс като ново стъпване на луната – радикално пренареждане на европейския политически дневен ред. Климатичната справедливост е първи приоритет и на мобилизираните млади, но те продължават да протестират и да не вярват на политиците.
Как ще се преодолее този уникален разрив между граждани и елити е първото голямо предизвикателство пред Европа 2020.
Anna Krasteva 