Изборите в Германия – историческа загуба и историческа победа. Интервю за Стандарт с Антония Кюмюрджиева

– Госпожо Кръстева, кой какво спечели и кой какво загуби на изборите в Германия?

– Приключилите избори са забележителни. Историческа победа и историческа загуба в един и същи момент за едни и същи играчи. И в същото време земетресението от влизането на първата крайно дясна партия в парламента след Втората световна война. За Меркел четвъртият мандат е безпрецедентен висок политически връх. Тя се нареди сред най-големите- Хелмут Кол и Конрад Аденауер. Изключително драматични избори, които бяха предизвестени и независимо от това привлякоха вниманието. Мисля да се вгледаме малко по-отблизо в резултатите, за да видим как изглеждат те. Виждаме едно безпрецедентно фрагментиране на германската политическа сцена -шест партии в парламента. Това е израз на една общоевропейска тенденция на намаляване на тежестта на големите системни партии. Двете ключови партии- християндемократите и социалдемократите, съвместно имат много по-малка тежест, отколкото исторически. И двете претърпяха загуби, довели до толкова слаби резултати, колкото не са имали от десетилетия. Това е първото измерение. Второто е доста голямата безпътица на германската социалдемокрация.
По парадоксите на европейските пътища миналата година по това време бях в Брюксел и коментирахме началото на кампанията. И тук гласовете бяха абсолютно спокойни. Една предвидима кампания- Меркел отново ще бъде канцлер, а Шулц ще стане нейният външен министър. Една визия за нова голяма коалиция. Ето сега съм отново в Брюксел, а настроението вече по-различно.

Благодаря на Антония Кюмюрджиева,

която успя да ме интервюира в кулоарите на Европейската комисия.

http://www.standartnews.com/mneniya-intervyuta/kogato_si_mayka_na_natsiyata_partiytsite_ne_sa_ti_konkurenti-362652.html

– Защо е така?
– Защото друга много съществена тенденция в европейската политика, която недостатъчно беше усетена в Германия е, че гражданите все по-малко харесват прекалено голямото сближаване на дясно – център и ляво-център, което в очите на средния гражданин изглежда като липса на алтернатива. Втората тенденция е, че в тези големи коалиции Меркел е не просто по-големият партньор. Тя мечешки обхваща по-малкия съюзник и буквално го задушава, лишава го от политическа виталност. Тази липса на алтернатива гражданите изразяват с търсене на политически играчи, които предлагат такава. И от този центристки консенсус, който не се одобрява от нарастващ брой граждани, печелят радикалните играчи, в случая „Алтернатива за Германия“.

– Какви са измеренията на успеха й?
– Първо, за първи път след Втората световна война крайнодясна партия влиза в Бундестага. „Алтернатива за Германия“ е легитимирана и на национално равнище, при това съществува едва от четири години. Второто измерение на успеха е, че тя постигна по-голям резултат, отколкото прогнозите даваха-между 10 и 13% . Третото измерение и то е изключително съществено, че даде основните теми на политическата кампания, а именно имиграцията и интеграцията. Това е до голяма степен мъжка партия, изразител на по-нискостоящите в социално-икономическата пирамида.
Но в същото време има малцинство от нейния електорат, които са много добре финансово. С други думи – не трябва да си безработен или
маргинал, за да гласуваш радикално. Има хора интегрирани, които просто приемат тази нова визия за германското общество, което да се върне към своите корени, да не се отваря така широко, особено за културни различия, които те считат за несъвместими.

– „Алтернатива за Германия“ ли ще бъде силната опозиция на Меркел в новия Бундестаг ?
– Ще бъде една безпощадна опозиция за Меркел, каквато тя не е имала досега. Те печелят електорален ресурс първо от една радикална динамика и второ- от една ярка, агресивна опозиционност. Така че те са в момента в мечтаната си роля.

– Каква политика спрямо „Алтернатива на Германия“ ще заемат другите партии ?
– Има два полюса на отношението на класическите партии към крайно десните играчи. Едната е санитарен кордон с категоричен отказ за участие в каквито и да е и дългосрочни коалиции и краткосрочни споразумения. И втората е- приемането им като легитимен играч. За момента поне всички парламентарно представени партии са декларирали, че няма да си сътрудничат под никаква форма с „Алтернатива за Германия“.
Резултатът й е и глътка въздух за други десни партии, които в момента са зле. Най-яркият случай е Националният фронт във Франция, където след загубата на президентските избори партията на Марин Льо Пен е в невиждана криза. Тя беше една от първите, която поздрави „Алтернатива за Германия“, защото това е един голям пробив за крайнодесните радикални партии.

– Как оценявате представянето и перспективите на другите опозиционни партии на германската политическа сцена?
– Социалдемократите направиха много бързо своя избор да останат в опозиция. Така отнеха на Меркел възможността да избира между голяма коалиция с тях и варианта за троен съюз.
От гледна точка и на немската политическа система и на бъдещето на партията, категорично смятам, че това е най-добрият избор. Социалдемократите губят от участието си в коалиция с толкова мощен партньор като Меркел, която категорично задава и насоките на политиките, а която освен това в очите на общественото мнение има репутацията на по-ефикасна в изпълнението на политиките. Така че известен период в опозиция ще помогне на партията да намери своето лице, което до момента тя е загубила. Втори позитивен за германската политическа сцена момент е Меркел да има като опозиция не просто радикална крайно дясна, а една класическа лява партия. От тези две гледни точки смятам това решение на социалдемократите за позитивно и за партията, и за политическия живот в Германия.
Партията има ресурс и по отношение на лидерството си. Шулц не успя да вдигне на крака и да изведе партията към електорални висоти. И един сериозен дебат с евентуално подмладяване на ръководството би се отразило здравословно.

– Ще остане ли Меркел в историята като най-силния политик- жена ?
– Това е поредният връх на Меркел, с висока цена за него, но в позитивна светлина. Категорично може да се каже, че ще остане най-силният политик жена в света. Успява да печели уважението и аспирациите както на тези, които я подкрепят вече четвърти мандат, така и на тези, които не я подкрепят, и на тези, които не гласуват за нея. Има две разминавания в отношението към нея и двете са в нейна полза. Едните са- не харесвам нейната партия, но харесвам Меркел. А другите са- не харесвам политиките на Меркел, но харесвам самата Меркел като лидер. Един от най-ярките изрази на този пиетет, който имат към нея, и на званието, с което са я дарили – „майка“. Това е термин, изкристализирал отдолу, който е израз на най-синтетичната формула, с която можем да я опишем тихата сила. Преди десетилетия сходен беше лозунгът на Митеран, с който той също спечели два президентски мандата във Франция, но именно този жанр е тайната, бих казала на това забележително лидерство. Меркел е пример за политик, който от канцлер и от действащ политик е станала държавник. Тя има невероятната способност да слуша и да усеща пулса на общественото мнение и да върви в посоката на този пулс дори тогава, когато нейните собствени възгледи не са в същата посока. Умее да дава хоризонт за решения, които дори тя лично не подкрепя.

– Като емблематичен пример, който влезе вече в учебниците по политология, се сочи отношението й към еднополовите бракове ?
– Като убеден консерватор тя е против това, но даде възможност да мине този закон. Самата тя гласува против, удържа на своите ценности, но като политик отговори на очакванията на общественото мнение. Още много години ще се обсъжда от политолозите нейната политика на отвореност към мигрантите. Но нека да кажем, че тя е първият лидер, който си постави историческата задача радикално да пренапише образа на Германия, която с травмата от Втората световна война и ролята, която е изиграла, непрекъснато търси да утвърди един позитивен образ. Авторът на Холокоста от Втората световна война става най-гостоприемната, най-хуманитарната страна в света. Там тя се издигна на историческо ниво.

– Голямото предизвикателство е каква коалиция ще успее да направи?
-Особеното е, че социалдемократите отказват да влязат в съюз с Меркел. Така най-вероятна остава т. нар. коалиция „Ямайка“ със зелените и либералите. Това обаче няма да бъде лесна коалиция, защото те знаят, че са единственият шанс на Меркел. И двете партии влизат силно нахъсани – либералите след три години в опозиция и Зелените, които имат трайни големи различия. Как от трима амбициозни играчи ще се състави коалиция ,ще наблюдаваме с интерес в следващите седмици.

Копирано от standartnews.com

Advertisements

За българското председателство – с критика и ‘любов’

Позититивно и малко патетично резюме на по-критичния ми анализ http://novini247.com/novini/sofiya-tsel-na-balgarskoto-predsedatelstvo-na-saveta-na-es-tryabva_177770.html

Критиките са в няколко насоки:

  • Необходимост от стратегическа визия и способност за формулиране на политически приоритети. Когато ‘консенсус’ означава и Западни Балкани, и миграция и сигурност, и правосъдие, и Дунавски и Черноморски региони, той не означава нищо. Когато 3-те К (консенсус, конкурентноспособност, кохезия) се оказват 4 – + Култура, защото някой се е присетил, че 2018 г. е Европейската година на историческото наследство, това е просто фокус група и събиране на експертни мнения, а не политичесско решение. Трябва да се премине от мозъчна атака към спратегическо мислене, спосообно да формулира истински приоритети.
  • Председателстото е външнополитическа дейност, но и работа с бъларските граждани. Правителството дължи на своите граждани конструктивен ‘превод’ на евроскептичните дискурси на коалиционните партньори на конструктивни политики, които да убедят гражданите в предимствата на ЕС.
  • Имиджоовите предимства на председателсттвото не са гарантирани, защото трябва да се ситуират между полюсите на НДК-гейт и ефикасна администтрация.
  • Най-невидимата, но ключова за успешното провеждане на председателството, е ефикасната и компетентна администрация. Тепърва предстои да я видим дали ще успее да израстне за броени месеци.

Крадецът на камъни

Обича да ‘краде’ камъни – от края на улицата, от двора на дюкянчето… Първо диктаторът открадваа града с камъните от детството, после фанатиците унищожават хората, къщите, камъните…

Сълзите отдавна са пресъхнали. Думите са несръчни заради чуждия език, на който съвсем не можеш да назовеш неназовимото. Думите са накъсани от непоносимостта на вината, че си жив, а другите от спомена с камъните – не….

„Мир вам“ – страхотен спектакъл на Червената къща. Несръчните и накъсани думи на бежанците – най-висша поетика.

Евромания е новата мода. Гражданите не искат екзити, сега е времето за стратегическо лидерство

 

„Европа не е супермаркет“. С тези думи остро и критично се обърна Еманюел Макрон към евроскептичните източно-европейски лидери. „Без уроци по ценности, моля“, отвърна на удара Виктор Орбан. Тези искри очертаха двата полюса и на последната среща на върха на Европейския съвет (22-23 юни) в Брюксел. Къде се разполага България в тази поляризирана картина? Ще потърся отговора в четири перспективи.

  • http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2017-06-26&article=285195

    Евромоторът тръгва с френско гориво

    Брекзит, Фрекзит, и още 4-5 екзита – това бяха страховете на европейските граждани само преди година. Днес вятърът задуха в противоположна посока. Брекзит е факт, както и Тръмп, но европейските граждани не се очароваха от тях и решиха да потърсят промяната в себе си. Макрон най-силно усети новия повей и реши да го оглави. Заложи на Европа и спечели. Но не на ЕС на статуквото, а на ЕС на промяната. „Реформиран ЕС или Фрекзит“ – това предизвикателство хвърли през кампанията си и се устреми да го реализира след победата. Брюксел го посрещна като рок звезда – ефект на хъса на младостта, лидерската харизма и амбициозния политически проект. Направиха обща пресконференция с Ангела Меркел – ясен сигнал, че европейският мотор тръгва с ново гориво и ново ускорение. „Когато Франция и Германия говорят с един глас, Европа върви напред.

    Понякога това не е достатъчно, но е необходимо условия. То е повече от символ, то е работна етика“, резюмира новата политическа алхимия Макрон. Меркел го подкрепи за идеята за реформиране на еврозоната чрез засилване на вътрешната интеграция и финансов министър на този елитен клуб.

    На противоположния полюс се строиха вишеградските лидери. Две са ключовите разделителни линии. Първата е по отношениие непреклонния отказ на Полша, Унгария, Чехия и Словакия да споделят тежестите на миграционната политика. Западните партнъори открояват парадоксалността на тази позиция: не може да ползваш еврофондове и да третираш ЕС като дюкян, в който взимаш само това, което ти харесва. Втората вишеградска претенция приема същата парадоксална форма: Орбан и сие непрестанно карат на задна европейска скорост, но настояват Европа да се двиижи на една скорост.

    Брекзит не стана голямата новина на срещата на върха на ЕС. Тереза Мей направи предложение за правата на европейските граждани, което не беше особено оценено от евролидерите. Брекзит не стана голямата новина и по две други причини. Първата е по-невидима и по-съществена: европейските граждани стават все по-еврооптимисти. 63% подкрепят ЕС и само 18% биха желали някаква форма на екзит. Втората причина е новата енергия на лидерска реформаторска динамика. Модерното днес е европейското. Евроскептичните гласове звучат по-приглушено и по-непрестижно – и на националните, и на европейската сцена.

    Тръмп – катализатор на европейската интеграция

    Най-парадоксално, тласък и катализатор на две ключови европейски политики – отбрана и климат -дойде не от Брюксел, а от Вашингтон.

    „Историческа стъпка“, така Доналд Туск определи едонодушната подкрепа на новата политика на отбрана. Идеята не е от вчера, но трябвашее решителността на Тръмп, за да намери и ЕС решителност да започне да се еманципира по отношение на своята отбрана и сигурност. Новата политика предполага интензивна работа за повишаване оперативната съвместимост на армиите на страните-членки. Тя ще бъде финансирана с по 2,5 млрд годишно до 2020 г. и с по 5,5 млрд от новото десетилетие. Променящите се заплахи пред сигурността, вкючително кибернетични, терористични и хибридни, изискват приоритизиране на политиките за сигурност и именно те са на първо място в заключенията на ЕС. Сред мерките бих откроила някои с пареща актуалност, а именно как тероризмът и престъпността са крачка напред в използването на дигиталнитее технологии. Политиките на противодействие се ориентират към радикализацията онлайн и криптирането, което позволява на престъпници и терористи да си общуват със средства, до които компетентните институции нямат достъп.

    Тръмп оттегли САЩ от споразумението за климата, с което отново мобилизира европейските лидери да го заковат като свой втори приоритет. Повече от любопитно е, че Тръмп се аргументира със съображения,че загрижеността за климата не бива да ограничава промишлеността. Точно същият аргумент, но в позитивна интерпретация, бива възприет и от европейските лидери. Парижкото споразумение за климата се разглежда като основен елемент за модернизирането на европейската промишленост и икономика и като ключово за изпълнението на Програмата до 2030 г. за устойчиво развитие.

    ЕС и глобаленият подход към миграцията

    Политиката е царството на парадоксите. Миграционната политика ни предоставя поредния. В момента, в който различията на европейските лидери за солидарността при управленето на миграцията се задълбочавваат, се постига гобален консенсус за миграцията. Не 27 , а цели 193 държави консенсусно приемат Глобален пакт за бежанци и мигранти. Последният е безпрецедентен като световно съгласие, но проггнозата ми е, че вишеградци ще продължат да чертаят разделителни линии в европейската миграционна политика.
    Какво можее да направи българското председателство за Западните Балкани?

    Със сигурност не може да ускори членството, но и със сигурност трябва да работи в две конструктивни насоки: да участва активно съвместно с Еврокомисията в разработването на гъвкави форми на поетапна европеизация; да се превърне в ключов фактор на нова външнополитическа доктрина на Балканите, извадила поуки от миналото, което ни разделя и ориентирана към бъдещето, където общият европейски проект ни сближава.

    Време за стратегическо лидерство

    Консенсус, конкурентноспособност и култура са обявените приоритети на българското председателство. Не са лоши, има от всичко по малко – само консенсусът включвал и консенсус за кохезионната политика, и консенсус за климата, но са от тези политически лозунги, коото забравяш в мига, в който ги чуеш, защото им липсва хъс и послание.

    Председателството е шанс за повишаване тежестта на България чрез реализилация на три позитивни роли: регионален лидер на Балканите като носител на външнополитичската доктрина за преход от травми и разделения към общ европейски проект; медиатор между между границата и центъра, Ердоган и Меркел, в управлението на миграционните потоци; източно-европейски лидер като отговорна страна, отстояваща своите национални интереси в баланс с европейските ценности, принципи и солидарност.

    Дали родните елите ще могат да се отлепят от ежедневието на пищни ремонти и министерски реорганизации и ще успеят да формулират вдъхновяващо послание и да реализират стратегическо лидерство – часовникът цъка, европейското време ускорено тече.

Да се огледаш в очите на колегите. Рецензия на Пламен Макариев на Еластичен пост-секуларизъм

 

 

Anna Krasteva is a political scientist and Professor at the New Bulgarian University, Sofia. Her main fields of study are immigration and refugees, ethnicity and citizenship, as well as political discourse. This publication is based upon an empirical study which was carried out by her and a team of PhD students as part of a large research project, “Religion and the Public Sphere. Interdisciplinary Approaches”, funded by the Ministry of Education and Science of Bulgaria.

Рецензия на ‘Еластичен пост-секуларизъм’, С: Фондация Медийна демокрация, 2014  ОТ Plamen Makariev . – Southeastern Europe, 2017, vol. 41, N 1, 79-81.

The book provides an insightful analysis of an extremely complicated and puzzling phenomenon – the return of the public role of religion in postcommunist Bulgaria. Certain obvious traits of this development demonstrate that it is quite different from the postsecularization processes in West-European and North American countries. That is why original research is needed in order to explain and better understand the events of this sort that are taking place in Bulgaria and in other postcommunist societies, as well as to draw conclusions about possible policies which would help the advancement of democracy in them.  Krasteva’s monograph is of great interest for anybody who is trying to make sense of the postcommunist development of Bulgarian society. This is particularly true for foreign scholars and consequently a translation of the text into English is highly recommendable.

In most general terms, Krasteva’s research targets a phenomenon which she calls “postcommunist postsecularism” and which, in her opinion, consists in the politicization of religion and “religionization” of politics. The crux of the book is the presentation and analysis of the various patterns in which these processes take place. The subject matter of the empirical research are the positions and the activities of the big political parties in Bulgaria in regard to the role of religion in Bulgarian society. They have been studied by means of analysis of media publications and by interviews with representatives of political parties.

The book consists of a short introduction, twelve chapters, and a conclusion. Regarding their content the chapters can be distributed into three types. The first four ones are primarily theoretical. The terms “secularism”, “desecularization”, “postsecularization” are introduced briefly but fairly comprehensively. The author formulates and substantiates her thesis that the postcommunist status of religion in Bulgaria can be characterized as politicization of religion and religionization of politics. The next four chapters refer to political opinions in Bulgaria about general issues related to the political status of religion. They are studied by means of analysis of media publications and of interviews with political activists. Several themes, important in this respect, are discussed: the specific position of the Bulgarian Orthodox Church in regard of social and political life (more specifically, the prioritization of the spiritual functions of religion at the expense of its social duties); the political discourses concerning the other denominations in Bulgaria – Muslims, Protestants, Catholics; and the attempts of nationalist political formations to use the East-Orthodox Christianity for their purposes. The final four chapters are in fact case studies. The author analyzes the discourses related to: the split of the Bulgarian Orthodox Church (1992 – 2012); a court suit against thirteen Islamic religious activists (most of them imams) which took place in 2012 – 2014 in Pazardzhik; the teaching of religion at school; and finally, a Bulgarian version of the head-scarf affair. In the conclusion Krasteva proposes and substantiates the formulation “elastic postsecularism” as most adequately capturing the complex, and in many cases self-contradictory, nature of the public role of religion in postcommunist Bulgaria.

To the best of my knowledge, Krasteva’s study is the first one to comprehensively analyze the public communication “mechanisms” of negotiating, legitimating and contesting the status of religion in contemporary Bulgarian society. Combining an up to date theoretical methodology and reliable first-hand empirical information (the interviews were conducted by the author’s research team under her guidance), this is a piece of high quality scholarship. Focused on the study of political discourses regarding the status of religion in postcommunist societies, this publication is an important contribution to the research on religion in Southeastern Europe.

Concerning possible directions for further development of  Krasteva’s work in this field, on the one hand I would recommend a clearer differentiation of its descriptive elements, and its evaluative and normative ones, on the other. Had this been a mere descriptive revealing of the discourse strategies applied by the various participants in the public communication concerning the politicization of religion and religionization of politics in Bulgaria, there would have been no methodological problem. However, at least in my opinion, there are substantial evaluative and normative moments in the study (especially concerning the critique of the instrumentalization of religion by the former communist regime and by the present nationalist political formations). If this is the case, then a demarcation line needs to be drawn between claims and argumentations which aim at granting to religion its due (according to the opinion of the respective “speaker”) place in political life, and the manipulative discourses of “zweckrational” (in Weber’s sense) type.

The logic of discourses which are a “product” of intrinsic motivation of the participants is quite different from the one of the discourses which are extrinsically motivated. In the latter instance “anything goes”. So, in such a case the following question should be discussed: to what extent and in what respect is the “elasticity” of postcommunist postsecularism due to real divergence of the views of the participants in public debates about the due role of religion in political life and to what extent and in what respect to the “monkey business” of cynical players on the Bulgarian political stage.

Of course, it is not realistic to expect that a single volume can fulfill such a task. However, to bring this issue to the fore would by itself play the role of a “regulative idea” (in Kant’s sense) in regard of public meta-discussions on this matter. Actually, the prompt public reaction on the internet by professional scholars, as well as by active citizens, to the publication of Krasteva’s book has demonstrated that it has already significantly influenced the “hearts and minds” of the participants in the discourses that have been studied by the author. And this effect is in itself a clear evidence of the “Elastic (Post)secularism”’s merits.

Prof. Dr Plamen Makariev, Sofia University, Faculty of Philosophy

makariev@phls.uni-sofia.bg

 

Политически парадокси и поуки по британски

Победата като загуба (Консерватори)
Загубата като победа (Лейбъристи)
Гражданите вече не прощават на политиците, които си свикват избори в собствен, а не на гражданите интерес.
И парадоксите и поуките днес са с британски адрес, но отекват навсякъде.

Кога родните елити ще подкарат европейския влак на България с висока скорост? Интервю за Радио Фокус в Деня на Европа

Водещ: На 9 май Денят на Европа – повод за разговор за бъдещето и предизвикателствата пред Европейския съюз. Проф. Кръстева, няма как да не започнем с отминалите вече президентски избори във Франция и победата на Еманюел Макрон. Все пак ще остане ли антиевропейската риторика една от заплахите за единството на Европейския съюз, въпреки че много хора си отдъхнаха от тази победа?
Анна Кръстева: Отдъхване наистина не е посланието, което френските граждани отправиха на президентските избори. Две мощни послания отправи франкският народ към Европа. Първото е, че потвърди жизнеността на европейския проект, а второто също толкова важно и съществено, каза мощно: „Европейският проект трябва да се реформира“. Това желание за реформи звучеше като червена нишка в дискурса на самия Еманюел Макрон. И това е неговата разлика с Марин льо Пен. При нея критиката на Европейския съюз е водещото й послание, но тя не вижда потенциал за реформи и счита, че просто Франция трябва да напусне еврото, трябва да напусне „Шенген“, трябва да напусне Европейския съюз, да осъществи „Фрекзит“. Френските граждани, видяхме, не харесаха нито излизането от Европейския съюз, нито излизането от еврото. Те са специфично привързани 3/4 от тях, 72% харесват еврото. Това беше един от най-слабите моменти, продължава да е в програмата на Марин льо Пен. Така че ключови институции на Европейския съюз са под въпрос, но градивната критика на Еманюел Макрон е тази, която трябва да кънти в Брюксел и в европейските институции. Самият Макрон дойде с обещанието за съществени реформи, за преосноваване на Европейския съюз. Парадоксално точно еврото е в центъра на позициите и на Макрон, и на Марин льо Пен – докато тя го отхвърля, Макрон казва, че около еврото трябва да се създаде една по-силна спойка и 19-те държави-членки на Еврозоната трябва да имат по-мощни институции, отделен бюджет, собствен финансов министър, една много по-висока степен на интеграция. Защо еврото, ще кажете. Защото еврото е начинът, по който Европейският съюз влиза в джоба на всеки негов гражданин. Стабилността или нестабилността на европейската валута наистина на най-жизнено, най-всекидневно, най-достъпно до всеки гражданин равнище е индикатор, резонатор на това, което се случва в Европейския съюз. Специално за Франция еврото се оказва за момента, с всичките му разбира се негови проблеми, но се оказва по-стабилно от франка, който беше преди това и чиито флуктуации имаха недобър ефект върху спестяванията на френските граждани. Така че реформи, дълбоки реформи – това очакват и френските граждани и мисля че в случая и много европейски граждани. Две послания на Еманюел Макрон имат общоевропейско звучене. Това са първо сближаването на Европейския съюз до гражданите, и второ, реформирането, промените, дълбоките структурни промени в политическата система на Франция чрез иновативен политически проект. Нещо, което много европейски граждани, включително и у нас, вероятно биха искали да видят в собствените си държави, в собствените си политически партийни системи.
Водещ: Проф. Кръстева, искам да насоча вниманието ви към Германия – другата много важна страна и един от двигателите на Европейския съюз. Настоящият канцлер Ангела Меркел спечели много убедително изборите в провинция Шлезвиг-Холщайн. Сигурен знак ли обаче е това, че тя може да постигне победа и на предстоящия федерален вот?
Анна Кръстева: Изключително интересни тенденции в Германия. Бих казала, че у нас може би по-трудно ги разбираме, отколкото другаде, защото последните 2 години някак си в нашето публично пространство изключително много звучат критични гласове към Ангела Меркел, които очевидно не осъзнават висотата, гъвкавостта, ефикасността на типа лидерство, който тя представлява. Немските граждани имат много по-конкретни наблюдения. И има една вълна „Меркел“, тя има няколко измерения. Първо, самата Меркел вече от месеци се качва в рейтингите, два регионални избора потвърдиха, чакаме сега в неделя на най-голямата провинция Северен Рейн-Вестфалия, която вече наистина е доста представителна за настроенията в страната какво ще се случи. Но тенденцията е, че Меркел затвърждава своя лидершип, увеличава се разстоянието в рейтингите – то вече е 8% спрямо следващите я социалдемократи. Социалдемократите имаха известен момент на подем след като Шулц се върна от Брюксел в Германия, за да оглави партията. Но пак казвам, на чисто управленско равнище Ангела Меркел звучи много по-убедително. Посланието към Европа все пак е изключително важно, че Меркел или Шулц – това е един вътрешнонемски, съвършено класически избор между десница и левица. По отношение на Европа и двамата имат ярко категорична конструктивна европейска позиция. Има дори вероятност, това естествено ще се обсъжда след резултатите от парламентарните избори на есен, те да работят в коалиция, имат опит в голяма коалиция, и Шулц да стане външния министър на Меркел. Третата тенденция, искам да обърна внимание, това е спадането на крайнодясната партия „Алтернатива на Германия“. И тук два аспекта има – тя се утвърди достатъчно, така че намира представителство, преминава бариерата, за да влезе и в регионалните парламенти, и в същото време от зашеметяващите 24%, които беше достигнала на едни регионални, сега е в рейтингите около 8, а в някои от местните избори е 5-6%. С други думи, много силен спад на тази антиевропейска, антиимигрантска алтернатива. Така че Германия в момента, в която една Франция много категорично променя партийната си система, Германия е обратен принцип на доказване на жизнеността на класически партии да се обновяват, да коригират, включително в крачка свои политики, да комуникират по-добре с гражданите, да им покажат и смисъла на политиките, които са провели и стъпките, които водят до тяхното променяне, в същото време да предлагат работещи решения във всички конкретни сфери от образование до транспорт, всички политики, които са ключови, особено на местно равнище. Всичкото това в духа на една силна Германия в силна Европа. Германия – това е голямата иронията, бих казала, съвършено позитивна днес, че ако Германия исторически е искала да бъде центъра на Европа, тя днес не иска да бъде единствения двигател в Европейския съюз, тя беше страната, която може би с най-голяма страст следеше френските избори, защото не искаше Европа да й поднесе това, което тя исторически е искала и Първата, и Втората световна война, да бъде този икономически и политически център на Европа. Сега иска в този център да не бъде сама и да има силен убедителен партньор, какъвто е Еманюел Макрон. Изключително символно за Франция, за Германия, за Европа, за целия свят е вече назованото първо външнополитическо посещение на Макрон, което ще бъде в Берлин. Така че настина реформаторски дух звучи от Париж, стабилен европейски дух звучи от Берлин. Чакаме европейските институции по-ясно да преведат гражданското очакване за реформи в по-конкретни, по-ориентирани към гражданите политики.
Водещ: Ще видим Европа на няколко скорости в бъдеще и гарантирано ли оставаме в периферията нашата страна?
Анна Кръстева: Има такава тенденция, която има множество водачи. Скоростите се определят не само в Брюксел, а и в националните столици. Будапеща например, кара на задна скорост. Брюксел не би желал да е така, но това е скоростта европейската, която е избрала Унгария. Често към тази задна скорост се присъединяват други източноевропейски страни. На каква скорост ще реши да кара България, това трябва нашите елити да го разберат, включително и ние като граждани да им помогнем да изберат скоростта, която се решава не толкова в Брюксел, решава се в България. Един конкретен пример – Еманюел Макрон предлага по-голяма интеграция на Еврозоната, ще видим дали ще спечели парламентарните избори, за да започне да прилага тези политики и европейските му партньори дали ще го предприемат. С други думи, искаме ли да бъдем в центъра на най-динамично развиващите се, най-интегрирани, най-координирани европейски икономически пространства, трябва да имаме ясна позиция вървим ли към Еврозоната. Не можем да стоим извън големите процеси в Европейския съюз и в същото време да настояваме да бъдем в първия център. Така че това са стратегически решения, които се вземат в България. Вторият конкретен пример – колко мониторингови доклади пише Брюксел. И в това отношение Брюксел е най-големият приятел на българските граждани, защото на висок и критичен глас заявява това, което ние също мислим. Когато Брюксел казва не ви върви реформата в правосъдието и дава съвсем конкретни насоки накъде да се върви, а у нас се чуват гласове, че ако няма осъдени на високите етажи на властта, то е защото няма корупция там. Е, българските граждани на кого вярват? Така че като ни пише Брюксел тези мониторингови доклади, някой трябва да ги взима на сериозно, за да можем от една периферна позиция на бедна, на най-бедната държава, на една от най-корумпираните, ние самите да се придвижим напред, както доста убедително и в едното и в другото отношение – и икономическо, и антикорупционно, вече постига Румъния. Така че на каква скорост ще се движи България в Европейския съюз зависи основно от волята на българските елити, от София. Това, което ние като граждани сме им осигурили е един европейски комфорт. Българските граждани в своето мнозинство са проевропейски настроени. Има и тук гласове критични, от яростно критични антиевропейски, то съвсем конструктивно критични, както би трябвало да бъде, но има тази проевропейска нагласа, нашите елити имат политическата и стратегическа за България отговорност да започнат да карат европейския влак на България на висока скорост.

Евелин ЦАНЕВА