If Borders Did Not Exist, Euroscepticism Would Have Invented Them, or on Post-Communist Re/De/Re/Bordering in Bulgaria.- GeoPolitics

 

The thesis of this article is that if borders did not exist, Euroscepticism would have invented them. If Sartre is paraphrased, it is to emphasize  that Euroscepticism needs borders in the same intense political and symbolic way as anti-Semitism needs Jews. This thesis is argued in three steps. The first analyses the paradox of the intense theoretical deconstruction of borders in the era of an overbordered world and argues the ideas of the ‘revenge of the state’ and of the emergence of the ‘neo-post-Westphalian order’. The second part examines the post-communist Europeanisation as de-bordering and distinguishes three forms: Europeanisation through utopianization, Europeanisation through ethnic de-bordering and Europeanisation through de-territorialization. The third part analyses the interferences and intensification of re-bordering and Euroscepticism. The stato-national and the ethno-identitarian bordering practices are analysed through the images of wall and body. Two types of Euroscepticism – extremist and crypto – are distinguished and compared.

С колкото по-голямо вдъхновение пиша една статия, с толкова по-голямо нетърпение очаквам срещата с читателите й.

 Anna Krasteva. If Borders Did Not Exist, Euroscepticism Would Have Invented Them, or on Post-Communist Re/De/Re/Bordering in Bulgaria.- GeoPolitics, 21.11.17

(a few) Free online copies:
http://www.tandfonline.com/eprint/UfXZXeYjt5y9tSjH8AiK/full

 

 

 

 

 

 
Реклами

Меркел, Фийон и Референдум – 3 в 1 интервю

– Проф. Кръстева, стана ясно, че председателят на европарламента
няколко дни заявка за следващ мандат направи настоящия канцлер Ангела Меркел. Титанична ми изглежда битката за една от най-влиятелните страни не само в Европа. Какъв е вашият прочит?
– Наистина се очертава като битка на титани. Най-напред за Меркел – истински европейски лидер, бих казала дори скала, която успя да устои на една година енергични и ожесточени критики както в страната й, така и в Европа. Въпреки това, след толкова тежка година тя има кураж да поиска четвърти мандат. Тази амбициозна заявка показва политически кураж, вяра в стратегическата посока, дори при видими тактически грешки, устойчивост на един от най-силните лидери.

http://www.cross.bg/sistema-merkel-germaniya-1526957.html#.WDxA3OZ97zC

– Говорите за устойчивост. Това означава ли, че не само обявлението на Меркел не е изненадващо, а дори е очаквано?
– Не, интригата беше голяма. Германия днес не е същата както преди миграционната криза. За рекордно време Алтернатива за Германия постигна невероятен възход на германската политическа сцена, която излеждаше имунизирана от крайната десница. Меркел е отслабена и критикувана както от противниците си, така и от партньорите си и дори от собствената й партия, загуби няколко меестни избори. С нетърпение се чакаше какво решение ще вземе Меркел след тази тежка година. Не беше ясно дали тя ще намери кураж. Това обаче е политическа сцена, в която лидерството се цени. Днес нагласите в Германия бих резюмирала така: много хора казват, че тя направи много грешки, но в същото време няма друг толкова квалифициран, устойчив и способен на лидерство кандидат. Дори много от тези, които я критикуват, я виждат като една ярка кандидатура. Лидер и държавник. Резултатът от битката не е предизвестен, гражданите навсякъде по света изненадват политиците.

– Ако доскоро Меркел беше сочена като лидер в тази надпревара, то в четвъртък на сцената се появи и заявката на Мартин Шулц. Казахте, че Германия има нужда от лидер, но Шулц също има добър опит. Дали появата му е вид провокация към Меркел. А може би от партията му се надяват на успех с неговото име начело?
– Това съревнование ще бъде изключително интересно в европейски контекст. Веднага бих направила няколко интересни паралели. Винаги сравняваме Германия с Франция, двата основни стълба на европейската интеграция. При вероятното изправяне на Меркел и Шулц, битката ще бъде между двама проевропейски кандидати. Абсолютно различна е ситуацията във Франция, където вероятно на финала на президентските избри ще се конфронтират Франсоа Фийон, умерен европеец с известна симпания към Путин и Марин Льо Пен, яростна антиевропейца със силна симпания към Путин.
С други думи, във Франция ще имаме един умерено проевропейски лидер срещу един екстремистки антиевропейски лидер. Каквото и да се случи в Германия, проевропейската ориентация ще остане, континуитетът ще бъде осигурен, независимо дали водачеството ще бъде на Меркел или на Шулц. Това е добра новина за ЕС, защото всички гледаме с интерес, дори с тревога какво ще стане след Brexit. Много въпросителни ще стоят пред съюза, ако се разпука самото ядро на евроинтеграцията – Германия и Франция. Отсега можем да кажем, че Германия ще продължи да бъде двигател на Европа. За Франция – предстои да видим.

– Доколко позицията по миграционните въпроси ще тежи в битката за бъдещото управление на Германия?
– Както за Германия, така и за целия Европейски съюз, миграционната политика стана ключова тема, спрямо която биват избирани или сваляни политици. Това е и огромният тест за Меркел. Политиката на гостоприемство от 2015 г. бе ревизира в прагматична миграционна политика през 2016 г. Водещ стана институционалният капацитет за интеграция, способността на държавата да осигури ефикасна интеграция – жилищна, трудова, образователна, културна. Приемът на нови имигранти вече зависи от капацитета на институциите да приобщат предишните. Именно от успехите или неуспехите в интеграцията в голяма степен зависи дали ще бъде гласувано доверие на Меркел за пореден път. Това, което ще оценяват избирателите у Меркел, са две качества. Дали след приема на много мигранти за много кратко време е разгърнала правилна политика на интеграция, и второ – способността за адаптиране и промяна на основните приоритети. Дали освен устойчивост има и гъвкавост, дали освен реакция на ситуацията има стратегическо мислене, което да задава позитивни хоризонти.

– Поглеждаме и към собствената си градинка. Иска ми се да обърнем малко внимание на внесения от омбудсмана законопроект за мажоритарния вот. Кои са основните ползи и вреди от мажоритарната изборна система?
– Позитивните ефекти от мажоритарната система са предимството, което осигуряват на големите партии, като им позволява да правят стабилно правителство. Класическият случай във Великобритания е, когато Маргарет Тачър печели малко повече от 30 на сто от гласовете и прави правителство, защото получава 50% от депутатските места. Настоящото консервативно правителство печели на същия принцип – 37% от гласовете и 50% депутатите. Стабилността на управлението е гарантирана – има стабилно мнозинство, което подкрепя правителството и така не зависи от малки коалиционни партньори. Това е голямото предимство на тази система, но то е предимство за управляващите.
Парадоксът в българската ситуация е, че множество граждани мислят, че мажоритарната избирателна система работи за гражданите, докато тя работи за големите партии. Гласуваш за личности, а получаваш големи партии. Избирателите у нас очакват да избират личности, а мажоритарната система прави големите партии още по-силни. Това е единият ефект от системата.
Вторият ефект е очакването да може да се отзовават депутатите. Нагласата на хората, които подкрепиха референдума е: „Днес ги избираме, защото ни харесват. Утре не ги харесваме и ги отзоваваме”. Защитниците на мажоритарната система пропускат да информират българските граждани, че тази процедура на отзоваване не съществува нито във Франция, която има един вид мажоритарно гласуване, нито във Великобритания, която е с друг вид мажоритарен вот. Гласуване за нов депутат ще има в съвершено различна ситуация – например, когато депутат бъде назначен за министър. Тогава може да се получи и нов проблем – новият депутат, който бъде избран, да представлява различна политическа сила, което да намали парламентарната подкрепа на вече излъченоото правителство.
В българското общество има дълбоко разочарование от политическия елит и силно очакване за неговата смяна. Тази позиция се радва на широк консенсус. Различията възникват какъв е пътят за това обновяване на елита.
Мажоритарната система с абсолютно мнозинство в два тура не е сигурно лекарство. Не е сигурно лекарство, защото не е пробвано от нито една, трябва дебело да се подчертае още веднъж, от нито една демократична държава. А не е пробвана, защото тя би намалила представителността на Парламента. Най-големият дефицит на тази система е огромният процент непредставени граждани. Може 60-70 на сто да остават непредставени. Това е единият голям минус. Вторият е, доколкото мажоритарната система дава бонус на големите партии, малките ще изпаднат в трудна ситуация. Някои от тях напълно ще изчезнат. Третият недостатък на тази система е, че представителството се премества от централно на регионално ниво. Позитивният елемент тук е, че всеки гражданин ще си разпознава депутата, за когото е гласувал, както познава кмета. Лошото тук е, че както при избори за кметове, понякога изходът се решава на кантар – много малко гласове могат да наклонят везната. Тези малко гласове силно увеличават съблазънта да бъдат купени.
Мажоритарната система се представя като магическа сила, способна да разреши всичките ни проблеми. Една ентусиазирина фенка разгорещено обясняваше по медиите как тя ще разсече Гордиевия възел на съдебната реформа. Има ли смисъл да пояснявам, че нито мажортарната, нито пропорцианалната, нито друга система имат такава магическа мощ.
С други думи има голямо разминаване между очакванията на гражданите и реалните ефекти от мажоритарната система. Не трябва да забравяме и плурализма на мнениия в обществото. Има тенденция да се приватизира суверена, гласувалите за референдума да се представят като целия български народ. Народът, дамократичният суверен, са както 2.5 милиона граждани, повярвали в мажоритарната система с абсолютно мнозинство в два тура, така и 4.3 милиона, които не я подкрепят.
Ще обобщя, ярките личности, които гражданите очакват да видят, които отговорно да работят за общото благо, не могат да бъдат гарантирани от никоя изборна система. Те са разултат на сложен комплекс от фактори като висока политическа култура на гражданите, способни да оказват регулярен и позитивен контрол върху избраниците си, силна съдебна система, която да прочиства политическата класа от корупция, балансирана избирателна система, елит, който иска да се променя, за да отговаря на очакванията на гражданите и да бъде на равнището на управлението в един все по-сложен свят. Демокрацията не е Хари Потър, няма магическа пръчка, която да разсече всичките ни проблеми, а фина система на взаимен контрол и желание да вървим напред.

Интервю с Радина Христова за Cross

ЕК експериментира нова бежанска политика. Интервю за Маргиналия

Ще имат ли ефект предложените от ЕК изменения в регламента за миграцията и убежището?

1 441 от 160 000 – това е повече от скромната равносметка от реализацията на предишния план за релокация на ЕК. Черният български хумор описва ситуацията така: по официална статистика България е приела обратно четирима бежанци, но всъщност те са двама, а реално единият, щом е стъпил на родна земя, веднага  предпочел бързо-бързо да се върне в (пост)конфликтeн Ирак. Стратегията на ЕК до момента създава повече проблеми отколкото решава. Ще откроя два от тях:

  • Първият е създаването на страни-буфери. През Гърция за миналата 2015 г. са преминали малко под милион бежанци (851 000). Спирането на Балканския път, преминаването на Австрия от Меркел към Орбан превърна Гърция от ‘порта’ в буфер, от транзитна страна към гара в очакване на Годо. В пареща близост до родните граници.
  • Втората е легитимирането на бежанците като новата турска валута. За броени години Турция превърна бежанците като разменна монета за засилване на собственото си регионално, европейско и глобално влияние. Бих откроила три етапа. С началното приемане на сирийските бежанци, Турция се утвърди като непреодолим регионален фактор за решаване на сирийската криза. С ‘пускането’ на бежанци към гръцките острови и ЕС, Турция се утвърди като непреодолим европейски фактор за решаване на сирийската криза. От партньор на ЕС тя все повече преминава към диктуваща условията на ЕС. Най-яркият израз е сделката един върнат бежанец от Гърция в Турция срещу безвизовата мобилност в ЕС на турските граждани. Наистина безпрецедентна сделка: по-голяма мобилност за собствените граждани срещу ограничена мобилност на чуждите, бежанците.  Цената на ефикасността и бързината са човешките права. Желанието за бързи резултати от споразумението снижава летвата на изисквания на ЕК. Турция настоява за безвизови пътувания, без да отговори на критериите за тях: сред най-скандалните е отказ от реформиране на антитерористичното законодателство, което се използва за санкциониране на критични журналисти и ограничаване свободата на словото. Това противоречие създава сериозни напрежения между различните властови полюси в ЕС: Комитетът за граждански свободи на Европейския парламент изказва несъгласие с отпадането на визовите ограничения преди покриването на всички условия. Турция не трябва да бъде дискриминирана, но и да не бъде привилегирована, е тяхната категорична позиция.

http://www.marginalia.bg/analizi/shte-imat-li-efekt-predlozhenite-ot-ek-izmeneniya-v-reglamenta-za-migratsiyata-i-ubezhishteto/

В тази сложна ситуация Европейската комисия спешно търси нови подходи. Добрата новина е, че новото предложение открито адресира проблема със страните – буфери и дава глътка надежда на мигрантите да не бъдат спасявани по нанолъжичка от магическа ръка като на Папа Франциск. Решението от 4 май се стреми да осъществи радикален пробив в решаването на бежанската криза. Бих го резюмирала в два парадокса:

  • Солидарност или санкции. Страните, които откажат солидарност, ще платят солено. 250 000 евро. Не, не е грешка, и аз го проверих няколко пъти. 250 000 евро за всеки отказан бежанец. ЕК иска санкцията да е плашеща, парадоксът е, че вместо да се плашат, непокорните просто ще я отхвърлят поради невъзможността да я плащат.
  • Има място за бежанците, но всеки бежанец трябва да си стои на мястото. Умножават се и се втвърдяват изискванията към търсещите убежище, минимизира се възможността им да подават молби в избрани от тях страни и се увеличават санкциониращите механизми, когато се опитат да заобиколят правилото за подаване на молба в първата страна. Съвсем декоративно и неконкретно звучи обещанието за повече грижи за непридружените малолетни- очевидно е, че се търсят дискурсивни правозащитни контрабалански на втвърдения дискурс.

Втвърдяването на правилата е обертонът на новото предложение. Търси се баланс в твърдостта – на страните-членки се показват твърдите правила, които търсещите убежище трябва да спазват, на търсещите убежище – твърдите изисквания към всички страни-членки. Бежанската криза силно изостри противоречието между права и право, между правата за търсене на убежище и правото на суверенитет на държавите, споделено с ЕС. Устойчив баланс може да се поддържа само в некризисни ситуации, ЕК се опитва да предложи временен баланс в кризисна ситуация. Последната задава рамките му, които са стеснени между Сцила на крехко временното равновесие и Харидба на драматичното задълбочаване на разделенията вътре в ЕС.

 

Какви ще бъдат действията на държавите, отказващи да проявят солидарност. Глобата ли е пътят?

Солидарност не е термин от политическия вишеградски речник.  Тонът се повишава между ЕК и Централна Европа. Все още е в жанра на иронията,  парадоксите, противоречията, но е силна готовността да достигне и до кресчендо.

Най-недипломатично-саркастичен е полският външен министър, който иронизира, че предложението е толкова (не)сериозно, колкото ако е сътворено на 1 април. Колегите му пригласят с три типа критични реакции. Полският министър на вътрешните работи вече сериозно, но също така категорично добавя, че предложението нарушава правата на държавите – членки. Ако полските управници наблягат на противоречието Брюксел -национални държави, чешки министър се съмнява в реалистичността на предложението и го счита за несъобразено с реалността. Унгарският външен министър открито навлиза в конфронтацията с обвинението, че това е изнудване, не-европейско предложение на Европейската комисия. Чешкият премиер се включва във вишеградския хор с категоричното неприемане на санкции за неспазването на квотите.

Моменталните реакции на най-високо ниво и острият тон на вишеградците ясно очертаха картината като бойно поле: Централна Европа ясно разбира, че санкциите са насочени против нея и също така ясно демонстрира, че няма намерение да се съобразява с тях. Стратегията на неподчинение се разгръща в три посоки.

Първата е разширяване коалицията на недоволните. Няма изненада, че пригласящите са пак от новите членки от Източна Европа. Естонският министър на вътрешните работи скептично и критично коментира санкцията от 250 000 евро. Президентът на Литва е още по-категоричен с две обвинения: механизмът за автоматично разпределение на бежанците е открита покана за имигрантите да идват в Европа без ограничения. Второто обвинение постига висини в парадоксалността: решението на ЕК не съдейства за единството на Европа. Крадецът вика “Дръжте крадеца”. Тези, които отказват солидарност и единство, констатират, че единството е нарушено.

Втората стратегия на отпор е римейк на гръцкия сценарий: колкото по-силна е опозицията и голяма глобата, толкова по-невъзможно ще стане тя да се плати. Унгария има квота[1] от 1294 търсещи убежище, това би означавало глоба от 323 милиона евро. Ако Полша откаже да поеме квотата си, би трябвало да плати 1.75 милиарда. Гръцкият челен опит нe е забравен, а по вишеградски освежен.

Третата стратегия също не е иновация и е вдъхновена отново от епичните борби на Гърция с ЕК: Унгария заплаши Брюксел с референдум за европейския план за убежище, така както Ципрас призова гърците да отхвърлят европейския план за икономии. Проблемът в планирания унгарски референдум е, че е мощен механизъм за насаждане на евроскептицизъм отгоре, от същите елити, които само преди десетилетие направиха всичко възможно да влязат в клуба на богатите. Именно този образ на ЕС като клуб на богатите беше продаден на гражданите от Източна Европа – Европа като еврофондове и щедър донор. Парадоксът е, че елитите, които го продадоха успешно на гражданите си, първи повярваха в него. Преди броени дни в Рим Жан-Клод Юнкер коментира ‘почасовите европейци’: някои страни/лидери днес са европейци, когато имат да взимат, а утре не са, когато трябва да споделят отговорност.

Къде е България в този грозен пазарлък на разглезени, безотговорни и агресивни ‘почасови европейци’? Не е за вярване, но западни медии цитират Борисов, че подкрепил солидарността.

Пиша тези редове на междунарароден форум за човешки права, който вибрира от ангажираност за бъдеще, в което да вярваме. Ще завърша този текст именно с отговорността на всички нас – граждани, елити, лидери – ежедневно да градим Европа, в която да вярваме.

[1] Квотите се изчисляват на базата на населението и БВП.

Бежанската криза има и човешко лице. Интервю на Анна Кръстева за BiT

Мерим Тенев, Илия Вълков и други журналисти от BiT, които се взират и в човешкото лица на кризата и за разлика от истерико-фазизоидните изблици в безброй медии задават тон за аналитичен подход и хуманитарна чувствителност.

GRANICA_KOMENTAR_thumb796-660x330

Коментар за хуманитарната криза на границата между Гърция и Македония

 

 

Homo Viator: Identities, Imaginaries, Poetics

 

The secret to getting ahead is getting started.

Mark Twain

 Contemporary humans are in a constant state of departure – migrants move in search of a new life; travelers move in search of new adventures; settled people dream of or detest moving. The images of mobility are all around us: be they attractive – vacations, cruises, voyages; or threatening – illegal immigrants crossing the border, terrorists blowing up order and life. Mobility is powerful – it cannot be escaped; we are surrounded by its diverse and omnipresent images as a lifestyle, messages, values, policies]. Asked how they imagine Bulgaria in the European Union, my young respondents[1] replied through images of mobility: “I decide to travel, I take the bus and set off”; “friends from brigades, Erasmus, travels.”[2]

Marc Augé characterizes mobility as one of those concepts where the abundance of causes complicates the analysis of results.[3] A number of causes and effects of mobility have been analyzed in larger-scale studies.[4] The purpose of this article is threefold: to analyze the discourses on mobility which situate it within the wide spectrum from freedom to mobility ideology; to articulate the stages in the theorization of mobility while identifying the specific aspects of its Western and East European interpretations; to reconstruct the figures of homo viator. Among the various figures of the mobile individual the emphasis will be on one of the most “pure,” both politicized and poeticized, forms of mobility – the travel, as represented by Homo viator. The genre of the article – a mix of essay and academic paper – introduces the reader to the author’s approach: politics and poetics as a two-dimensional prism through which concepts, policies, and ways are analyzed. The art and craft of analysis find expression in the open methodological prism which includes different research techniques: life stories and a conceptual history of the development of relevant concepts and the formation of conceptual clusters; diachronic analysis both of the “ideology” of mobility and of the phenomenon of mobility, with a synchronic analysis of the figures of Homo viator; discourse analysis of images and imaginaries; sociological analysis of identity re/de/constructions.

Mobility: Freedom and/or Mobility Ideology

We are in 1957. The characters in Jack Kerouac’s On the Road, a novel that became a beacon for more than one generations,[5] travel the roads of America, work little, if at all, reflect on the big problems of life, help others find meaning. They exist, insofar as they are mobile. The mobile condition is constitutive for the authenticity of existence.

We are in 1998. Zygmunt Bauman defines mobility as the new source of inequality. To the classic sources of inequality – economic, social, cultural – he adds mobility. Mobility becomes a right that is enjoyed by some but not by others.

We are in 2010. The French journal Politique publishes a special issue devoted, tellingly, to the “mobilitarian ideology.” It describes the transition from the paradigm of mobility to the ideology of mobility, an ideology that “causes harm”. The result is few liberties and many inequalities and misfortunes. Refusing mobility means being a loser. It has become difficult to defend positive images of immobility.

What those three so very different interpretations of mobility have in common is its constructed character – “the political fabrication of mobility,” as Gildas Simon aptly puts it.[6] Those three periods correspond to three types of narratives, analyzed below.

From the “Natural” Traditional Settled Lifestyle to Supermodern Hypermobility

“A man is of all sorts of luggage the most difficult to be transported,” Adam Smith noted ironically more than two hundred years ago.[7] For a long historical period of time, the settled way of life was regarded as a “natural” state. This understanding has both descriptive and normative dimensions. It is an expression of the state of society where the vast mass of peasants was bound to the land. Peasants made up four-fifths of the population in preindustrial societies. Although the “soil model” and the “blood model” would later acquire enormous political weight, in the premodern era “soil” was understood in a different way. It meant attachment, but also bondage to the land, to the community and to its small territory. Several centuries later, the “soil model” would be constructed as citizenship, independent from communities.

In this premodern reading, the settled way of life is represented as natural. Biological metaphors abound: “It was assumed that, similarly to tropical plants in the North or fern in the desert, individuals could not acclimatize themselves to a foreign environment. People were bound to the land through their physical state and biological history.”[8] In his Persian Letters, Montesquieu is even more categorical both in the “diagnosis” – “When we are transported to a foreign country we become ill,” and in the “remedy” – “Men ought to stay where they are.”[9]

After the mass migrations to the New World upset the settled way of life, twentieth-century social sciences began to deconstruct its “naturalness.” By the twenty-first century, the picture had changed dramatically: now it is not the settled way of life but mobility that is “natural”: “Nowadays we are all on the move.”[10] We are moving more and more, to ever more distant places. In just thirty-five years (1970–2005), passenger traffic[11] in Western Europe grew from two to five billion kilometers a year; daily mobility also increased from twenty-nine kilometers in 1984 to thirty-eight kilometers in 2000.[12] The empirical visibility and quantifiability of mobility are supplemented by arguments of a more fundamental character. For Zygmunt Bauman, we are on the move in a more general sense, regardless of whether we take to the road, whether we want to or detest it: “The idea of the ‘state of rest’, of immobility, makes sense only in a world that could be taken for such.”[13] The contemporary late modern (Anthony Giddens), second modern (Ulrich Beck), supermodern (Georges Balandier) world has long since stopped being such and globalization has vastly intensified this change, pushing economies toward production of ephemeral, fast-disappearing, unstable things. In a world without hard-and-fast realities and fixed borders, people have nowhere to settle down; they are compelled to be nomads.

I will illustrate this social and theoretical turn from the norm of a settled way of life to the norm of mobility with two concepts, three forms, two paradoxes, two trends, and two interpretations. Before I proceed to do so, let us turn to philosophy, which theorizes concepts in the most subtle way and which is most sensitive to the change of paradigms.

Martin Heidegger defines the paradigm of sedentarism: thought can be exercised properly only in a familiar and habitual place, in a habitat where being returns to itself. Julia Kristeva, a Bulgarian-born French intellectual with a European identity and a cosmopolitan spirit, summarizes the transition to the paradigm of mobility: I do not inhabit a place, but a crossroads. The fact of not inhabiting is not a promise for happiness. Yet it could be a chance: the chance to situate yourself at the crossroads of cultures, the chance that allows you to see the restrictions and the openness of the ones and the Others.[14]

The first concept from the theoretical series with which I will introduce the paradigm of mobility is supermodern mobility. It is defined as “population movements (migrations, tourism, professional mobility), in instant communications and in the circulation of products, images, and information.”[15] This is a very broad definition of mobility, where mobility becomes almost synonymous with globalization, not a dimension or consequence of the latter.

The second concept is neo-nomadism. Yasmine Abbas defines it as a

 

transformation … resulting from a multiple mobility that is simultaneously physical, digital, and mental. Neo-nomadism presupposes transgressions aiming to overcome the established security as well as the art of non-conformism engaging a dual play or a dual self.[16]

 

According to Abbas, the more intense the mobility, the more complex its consequences encompassing the identity of individuals, information, things, and spaces.

Neo-nomadism builds on traditional nomadism in a curious way. Mobile phone companies know perfectly well what an insatiable market they have in Africa. There is no regular power supply, recharging is difficult, yet mobile phone sales are growing. Where is the key? In the combination of old and new forms of mobility. People with a nomadic culture and mobile trades have promptly adapted to the new situation, inventing the service of “battery charger.”[17]

Mobility takes various forms. John Urry distinguishes corporeal, imaginative, and virtual mobilities.[18] Corporeal mobility involves physical movement of individuals, be it by walking, air travel, car-driving or sailing. It is not just people who move among objects; objects themselves are designed and created in the mobility-stability continuum: “The fact that objects are conceived materially and culturally shows the ways of]habitation and positioning within spaces.”[19] Young people from Sofia to Shanghai, who wear “I [heart] NY” T-shirts, are one of the many examples of imaginative mobility, “whereby the consumption of certain objects involves metaphorically the consumption of other places or cultures.”[20] Second Life is a typical illustration of virtual mobility whose ambitious aim is to move life to a new, virgin space open to invention, exploration, and creation. Nowadays it is almost impossible to imagine traveling somewhere without taking a virtual trip in advance – by means of Google Maps, online booking, countless websites, platforms, blogs. We communicate less with our fellow-travelers at our hotel than with those who have commented on and recommended it on TripAdvisor.

Mobility is controversial, and it has become even more so in the contemporary world. Here I will point out two paradoxes. The first is mobility for the sake of settlement. More and more people are becoming ever more mobile not because they want to leave the places they are attached to but because they do not want to leave them. Fast trains and planes allow people to work far from home while continuing to live in the place where they have family, friends, roots, bonds. This form of mobility has replaced migration. We travel instead of moving. “We travel more and more, while remaining less mobile.”[21]

Sedentarism and mobility are so inseparable that they produce all forms of interdependence, including sedentarism for the sake of mobility. In Japan, for example, to get a mobile phone you need to have a permanent address. Yet mobile phones are not a luxury item but a must-have in order to get a job. Lack of sedentarism can exclude one from telecommunications mobility which is key to professional mobility. To break this vicious circle, the Japanese government has allowed mobile phone companies to recognize the park in Osaka as a valid address.[22]

The second paradox is related to an increasing total mobility and lack of increase in the number of movements per capita. Instead of a general upward trend, there is a variety of different trends. International migrations are increasing both in terms of volume and of flows. Mobility involving change of residence is leveling off, or even decreasing.[23] What is increasing is the amount of time spent on mobility. We are spending ever more time on the move. This trend first emerged and is strongest in countries with an extensive network of roads and railways, such as Germany, the Netherlands, Belgium and Switzerland.[24]

The contemporary changes in mobility can be summed up in two trends: change of the reasons for mobility and change of the temporality of mobility.

Until just several decades ago, the main reason for mobility was work, but today its share is down to 20–30 percent. Leisure-time mobility has increased significantly: from twenty-three minutes a day in 1984 to fifty minutes twenty years later.[25] Until the 1960s, there was a clear distinction between work, home, and leisure time, a division of labor between genders and socio-occupational categories. Spatial differentiation was a visible and important dimension of their distinction. Le Corbusier’s architectural utopia formulated the principle that “each function needs a place of its own, while every place should serve one and only one function.”[26] Le Corbusier’s ideal city represents the ideal of sedentarism. This is the utopia of immobility.[27] The mass introduction of paid leave in the twentieth century allowed ever more people to begin to discover their own country – “Get to know your country in order to love it”[28] – as well as to travel to ever more distant destinations.

The contemporary world is increasingly blurring and erasing the boundaries between work and leisure time, between the public and the private sphere: home is no longer just a family space; it is providing ever more opportunities for entertainment (television, video, the internet) as well as for work thanks to the internet and telecommunications.

New forms of mobility are emerging worldwide, such as the one involving multiple residences: a growing number of people have two or more homes (an apartment in the city and a house/cottage in the countryside).

Many people spend one, two, or even three hours a day on commuting. What type of temporality is that? Is it wasted time – neither work nor leisure? For some, it undoubtedly is. For others, it is the only “private” time of the day, time for thinking, dreaming, relaxing, reading. Some prefer to spend it on communicating. The number of daily commuters is growing and traveling by train is a convenient time for meeting new people, for communicating in the dining car with mobile friends. “The increase in the mobility time budget is not felt to be wasted time; it is increasingly regarded as a proper time for socializing.”[29]

The second interpretation is normative, with existential overtones. It interprets mobility as a form of liberation and learning about the world, as a most universal education, as intercultural communication in action:

 

We must learn to go out of ourselves, to go out of our community, to understand that the requirement of universality relativizes cultures, and not vice versa. We must transcend the culturalist Self and promote the transcultural individual, the individual who is interested in all cultures in the world and who is not estranged from any of them.[30]

 

In this strongly normative understanding, mobility is a democratic right and imperative. It is precisely its normative content that makes this interpretation not just distinct, but categorically different from and opposite to the first one. This interpretation counters the economic logic of globalization with the political logic of democratization:

When economic logic refers to mobility, it does so in order to define a technical ideal of productivity. Democratic practices are inspired by the opposite point of view. Ensuring mobility of bodies and mobility of minds as early as possible and as long as possible would bring, among everything else, material prosperity too. In every true democracy, mobility of the spirit ought to be an absolute ideal and a prime duty.[31]

The normative content is so strong that it becomes utopian; however, it is utopian not in a naïve, non-reflexive, but in a conscious manner, where it is transformed into a political program: “The time has come for a new planetary mobility and a new utopia of education. But we are only at the beginning of this new history.”[32]

Mobility: Hierarchizing and Stratifying

The second narrative aims to deconstruct the liberal and libertarian interpretations of mobility as a logical, inevitable, and positive dimension of globalization. “Supermodern mobility corresponds to the ideology of the system of globalization, an ideology of visibility, self-evidence, and the present.”[33] This hypermobility is not evenly distributed, though; it is stratified and hierarchized: “The dimension along which those ‘high up’ and ‘low down’ are plotted … is their degree of mobility, their freedom to choose where to be.”[34]

Zygmunt Bauman is one of the most outspoken critics of the liberal understanding of mobility. His criticism is directed at three main points:

  • The hierarchized essence of mobility: “‘access to global mobility’ … has been raised to the topmost rank among the stratifying factors.”[35]
  • Social inequalities. The list of classic sources of inequality – economic, social, cultural – is extended by adding access to mobility.
  • The division between elites and non-elites. Elites live in the global space. For them, there are no insurmountable boundaries. Money, transportation and communication technologies eliminate space: “the late-modern capitalists … thanks to the new mobility of their by now liquid resources, do not face limits sufficiently real – solid, tough, resistant”[36] Non-elites are confronted with all sorts of limits and deficits – visas, borders, “Fortress Europe,” lack of economic, educational, communicational capital, which bind them to the local space.

Space-time is experienced in a different, or even opposite, way by elites and non-elites. The former live in time; space is not important to them. The latter live in space: the non-elites “are crushed under the burden of abundant, redundant and useless time they have nothing to fill with. In their time ‘nothing ever happens’.”[37]

To make a more subtle distinction between the different attitudes toward mobility, Bauman constructs two figures: “tourists” and “vagabonds.” The former are either transnational or global. They live in several places or move freely between countries and continents. They travel for business, holidays, or simply because they want to. The latter are compelled to be mobile – because of poverty or violence in the places they come from:

The tourists move because they find the world within their (global) reach irresistibly attractive – the vagabonds move because they find the world within their (local) reach unbearably inhospitable. The tourists travel because they want to; the vagabonds because they have no other bearable choice.”[38]

We all move, but we move separately. Mobility does not eliminate social inequalities and social polarization – it deepens them. Globalization less globalizes than hierarchizes mobility. Globalization itself appears in political discourse as seen by the elites or “tourists,” not as experienced and suffered by the marginalized or “vagabonds.” This is the conclusion drawn by Zygmunt Bauman in his critical interpretation.

The critical narrative also has another version which is not focused on the opposite experience of mobility by different groups; conversely, it is inspired by the universal disturbing experience of mobility:

Whatever the social class and degree of mobility may be, the mental and physical anxiety is overwhelming. Even individuals who are not mobile or little-mobile, communicate with individuals who are ever more mobile. It is difficult to escape from the feeling of anxiety, which is contaminating.[39]

 

The critical reflection formulates various arguments, among which the environmental ones are especially noteworthy. Whereas traditional nomadism is environment-friendly, postmodern nomadism often wastes resources – from coffee and packaged pizzas to the infrastructure of mobility. Authors such as Yasmine Abbas find that there is “monstrous waste.”

The critiques of mobility mobilize different, and even polar opposite, arguments – from the class-based attitude toward mobility to universal anxiety – but they are unanimous in their negative interpretation of mobility as extrinsic to individuals, as something imposed by the logics of the market, of globalization, and of urbanization.

 The Immobility Paradox

The immobility paradox draws attention to the fact that despite the huge visibility of mobility, the overwhelming majority of the world’s population remains immobile. Both ends of this paradox are worthy of a closer look.

On the one hand, we are witnessing fundamental changes in the static and “sedentary” structures of Western society – social class, place of residence, job security, which are complemented and changed by the opposite characteristic of mobility. On the other hand, even in the era of globalization and transnationalization the overwhelming majority of Earth’s citizens – 97 percent – have not migrated. There are more questions than answers:

 

Why has such a large proportion of the world’s population not migrated? Is it because they do not want to, or do not have the need to? Is it because their ‘moorings’ are holding them firmly in place – their family ties, jobs, culture, familiarity and simply feeling ‘at home’? Or could it be that many millions would want to migrate, but are prevented from doing so, either by their own poverty which isolates them (they do not have a passport, and/or cannot pay for the ticket to travel) or because of the political and institutional barriers to their movement?[40]

If on the global plane immobility categorically prevails over mobility, in the West both sociology and ideology have changed – mobility is a significant and increasingly important fact, and the ideology of mobility is ever more influential.

The Impossible Immobility

The third narrative is related to the idea about the emergence of the ideology of mobility. Mobility has become a must, a membership card of the club of winners. Travel agencies are promoting ever more exotic destinations, employers value experience in another cultural or regional context, universities require their students to study in more than one country, Facebook has become an arena of competition for photos of the stopovers of contemporary nomads… Images are omnipresent, attractive, and imperative. They both attract and oblige. Mobility has become the norm – either as a requirement for a more dynamic career[41] or as an intercultural bonus. Every departure from the norm is regarded not as a countercultural gesture but as a failure. The lack of mobility is seen not as a choice but as a deficiency.

While in the first narrative mobility is freedom, in the third it has become an imperative. While the first emphasizes the dynamic tendency whereby spatial mobility is a path to career mobility and advancement, the third emphasizes the weight and restrictive function of these norms, policies, and practices which make positive images of immobility impossible.

We see the complex path of the theorizations of mobility. The majority of authors, publications and conceptualizations subscribe to the first narrative – mobility as the human face of globalization which complements the economic logic of the movement of capital and goods with the political, social, and existential logic of the movement of people. The second narrative critically deconstructs the first, showing that mobility has a liberating dimension which, however, works for those who are already free – that is, elites. Those who are excluded economically, socially, and culturally are also those who are most excluded from mobility. Instead of equalizing, mobility aggravates inequalities, itself becoming a new source of inequality. The third narrative is also critical, but in an entirely different way from the second. It laments not insufficient mobility, but excessive mobility. Not necessarily excessive mobility in reality but, rather, excessive mobility in norms. The criticism in this third perspective is directed at the ideologization of mobility, at its transformation into an attribute of and imperative for realization and success in life, at the imperative character of mobility which makes it impossible to construct positive images of immobility.

This reconstruction of the narratives of mobility is very West-centric. It refers to the attitude toward mobility in the developed West from the second half of the twentieth century. If we look at the European East, we will see that both the narratives and the periods are entirely different.

The first difference is the incomparably smaller number of narratives. Mobility is not a central subject of research. One may say that under the communist regime it was tabooed. International mobility was completely expropriated from the sphere of the individual and placed under the control of the state. At the same time, the state looked much more favorably on, and even encouraged, internal mobility – from rural to urban areas.[42] It is precisely with regard to the latter that we see two major themes that bring it close to the Western interpretations – mobility in space as career and social mobility and mobility in its existential dimension.

The second difference is that while in the West the critical interpretations have been multiplying in the last two or three decades, the postcommunist East has de-etatized and individualized the decision to migrate, discovering the irresistible charm of mobility as freedom, realization, reconstruction of the Self.

 

Homo viator

 The way that can be described

is not the universal and eternal Way.

Lao-Tzu

Lao-Tzu wrote this dictum in the fourth century BC. Today the heart of experimental creativity in Beijing, the 798 Art District, offers its own reading of one of the most interpreted sayings over the centuries: “In other words, the Way cannot be explained with words, and even if it could, that would not be the true Way.” Tao – the Way – are the values that allow us to live in harmony – with nature, with the others, with ourselves.

For centuries, the Way or road has challenged, frightened, and fascinated humanity. What is more, it has inspired both philosophical reflections and existential experience. The twenty-first century has affirmed it as a lifestyle; policies seek to deal with it in all its forms– promoting it as tourism, but restricting it as migration.

 The Birth of Homo viator

“You said, the first time I was born, what does that mean?” I ask.

He beams, exposing all his teeth – small, narrow, mottled, like wild rice.

“First time born in Brunei,” Zeeshan repeats. “Second time born in whole world. So I’m from everywhere. The world is my home.”

Elif Shafak, Honour (New York: Viking, 2012), 202.

This wonderful excerpt from Elif Shafak’s Honour announces “the birth” of Homo viator. [TOVA TUK ILI PREDI QUOTE??]

This symbolic birth is poetic, as it is in Honour, an epic novel by the writer “with a suitcase”[43] about travel, romance, (im)possibilities, crimes – about the dramas of separation, about the will to move on and about (not) discovering who you are in moving on … This symbolic birth is theoretical: travel is transformed from an adventure into theory, as in Michel Onfray’s book Théorie du voyage[44] and the exponential increase in the number of publications, conferences, projects on the subject. This birth is political in that it encourages travel and restricts a number of other forms of mobility. This birth is economic in that it promotes tourism, cruises, and all sorts of tempting offers that attract ever more consumers in ever more economies, and ever more economics depending ever more on the formed and encouraged thirst for travel.

From his or her very birth, Homo viator breaks away from the subject of birth. Zeeshan, one of Elif Shafak’s characters, dematerializes the home – “The world is my home”; Pembe, another of Elif Shafak’s characters, dematerializes origin and family. Blood ties thin out, losing their determining role as they are swept away by the longing for and will to travel.

 

…her eyes aglow. “I’m going to be a sailor and travel the world. Every week I’ll wake up in a new harbour.”

Jamila had never felt more alone. She understood that as identical as they were in all respects, there was one vital difference: ambition. Pembe wanted to see the world beyond the River Euphrates. She had the nerve to pursue her heart, and not pay attention to what others thought about her. For a sinking moment it dawned on Jamila that she and her twin were bound to spend their lives apart.

Elif Shafak, Honour (New York: Viking, 2012), 38.

 

Travel: Sociality, Temporality, Ethicality

Travel is polyphonic. Movement in space is its most visible aspect, but its temporal and social ones are just as intriguing:

[A] long journey exists simultaneously in space, in time, and in the social hierarchy. … Travel … can hardly ever fail to wreak a transformation of some sort, great or small, and for better or for worse, in the situation of the traveler. He may go up in the world, or he may go down; and the feeling and flavor of the places he visits will be inseparable in his mind from the exact position in the social scale which he will have occupied there.[45]

 

I am an engineer by education and a traveler by heart” – the love of travel supersedes profession. “Emigration as an adventure,”[46] “The imagination of travel”[47] – the media inundate us with romantic, alluring, seductive images of travel. Travel is constructed as an object of strong desire. Its pragmatic function – arrival – is minimized in order to enhance its imagined and libidinal dimension. Travel and arrival are divided, the former is given strong positive connotations while the latter is lowered and devalued: “Indeed, travelling … is … much more pleasurable than to arrive. Arrival has that musty smell of the end of the road, that bitter taste of monotony and stagnation…”[48]

The temporality of travel is one of its most attractive aspects; travel fascinates with the possibility of leaving the realm of anonymous social time rhymed with work and duties, and entering into the realm of subjective time rhymed with freedom, wishes, whims: “As a self-sufficient monad, the traveler rejects social, collective, and restrictive time in the name of a specific time constructed by subjective continuities, festive and desired moments. … The nomad rejects the clock and lives according to the Sun and the stars…”[49]

To avoid falling into the atomized individualism of subjectivized temporality, travel has introduced a new ethic that eschews the omnipresence of power and the economization of existence in the freedom of nomadism:

The art of travel introduces us to the ethic of leisure time, to the war declared on the framing and timekeeping of existence. The city imposes transparent sedentarism between the spatial abscissa and the temporal ordinate: being always in a particular place at a particular moment. Thus, the individual is easily identified and controlled by the authorities. The nomad rejects this logic which allows turning time into money.[50]

 The Poetics of Travel

“I fantasize a magic day.” We read Eugenio Montale’s Nobel-winning poetry and discover the picturesque Cinque Terre through his eyes. We read the poems both in Italian in order to enjoy the music of the original, and in English in order to feel them better. Let’s take a moment for a brief rest and an aromatic coffee – and a taste of poetry. The Nobel Prize winner was born in the beautiful region of Liguria and we discover “the yellows of the lemons” that inspired him so much; but we also see how the urban environment inspired by his poetic vision has used creative marketing to represent it as a kaleidoscope of forms, nuances, and artifacts. We have embarked on our journey long before the journey itself: whether from Montale’s poetry, the stunning photos of National Geographic, or the comments on travel blogs – it doesn’t really matter. Poetics, landscape, and travel overlap.

Imagined travel is all around us and is done by all sorts of means “at hand.” A passage in a the Brussels metro[51] offers a trip with poetry: “One poem, one trip, how many journeys?” Panels with short poems in three languages – the original, French, and Dutch – catch our gaze.[52]

 The Journeyer

 Fret not where the road will take you. Instead concentrate on the first step. That’s the hardest part and that’s what you are responsible for. Once you take that step let everything do what it naturally does and the rest will follow. Do not go with the flow. Be the flow.

Elif Shafak, The Forty Rules of Love: A Novel of Rumi (New York: Viking Penguin, 2010), 136.

 

It always made me both immensely sad and elated to listen to a town sleep, wondering what sorts of stories were being lived behind close doors, what sorts of stories I could have lived had I chosen another path. But I hadn’t made any choice. If anything, the path had chosen me.

Ibid., 152.

 

The path and the traveler – the struggle for authorship. Does the traveler choose the path, or the path chooses the traveler? The challenge lies in the path to the answer.

The traveler is a universal figure: from Homo erectus to Homo numericus, all are on the move. The names have multiplied – Homo mobilis,[53] Homo viator[54] – but the message is powerful and unambigious:

The human being is Homo viator, an eternal wanderer prompted to leave his place of birth and to travel over ever longer distances. He is guided both by his imagination and by purely pragmatic considerations…[55]

 

The French journal Sciences humaines devoted a special issue to homo viator[56]. Why do we travel, which routes attract us more than others, is travel senseless,[57] or does it make sense[58] – although the questions multiply and interpretations abound, all of them, regardless of their tone (apologetic or critical), enthrone the traveler as a central figure of contemporary society.

Specific figures of Homo viator have also been constructed – such as that of business travelers, whom USA Today calls “road warriors.” This American newspaper has a weekly section on Business Travel, where it presents colorful figures who live “on wheels” or, in their contemporary version, “on wings”: one of them has spent 150 to 180 days a year traveling on business for nineteen years now. Another has improved this record to 222 days. The records are of different types: a mobile television executive managed to travel to five continents in twenty-nine hours.[59]

Yasmine Abbas constructs the figure of the neo-nomad and burdens it with huge expectations:

Neo-nomadism is a condition and state of mind that keeps us constantly on the alert and makes us problematize everything. Neo-nomadism is a subversive discourse and a metaphor that contests the idea of boundaries. To innovate, one must go beyond, pass through, explore in-between spaces.[60]

 

Travelers[61]

Marinella has spent the last five months traveling across Asia with her boyfriend – in India, Vietnam, Cambodia, China. There is one month left until the end of her trip. It seems to her that time has flown and she finds it difficult to imagine returning home. Marinella is a teacher in a small Swiss village. She teaches farmers’ children, trying to excite them about the cultural challenges and riches of the wider world. She practices martial arts, finds Asian culture fascinating, speaks a little Chinese, talks about Asian culture, food, nature with passion and love. She does not always manage to convey her passion and fascination, as the contrast between her global cultural horizon and the local professional and cultural context is too big. The children listen to her with curiosity, but most quickly shrug in bewilderment – they cannot see how Tibet can fit into their farm world.

If you fall in love with the road, you will forget the destination.

Tao Te Ching

Sam and Sara are a young couple from Australia with a ten-year-old son. They are happy that they are on the road again. They met on the road and they live on the road. Sam is an engineer, he has no problem finding a job and he never works for too long – just several months a year, enough to earn money for his true life on wheels. Sara takes whatever job comes along in their settled periods. When their son was born they stopped traveling in order to bring him up and ensure his smooth entry into the education system. Aged ten, he is now old enough to hit the road. The family’s travels are now syncopated by the rhythm of school holidays.

“Would you tell me, please, which way I ought to go from here?” [Alice asked Cheshire Puss.]

“That depends a good deal on where you want to get to,” said the Cat.

Lewis Carroll, Alice’s Adventures in Wonderland.

Michaela almost has no idea where she is traveling to. What matters to her is moving away, being on the move. Her mother died suddenly and she could not bear the loss, the trauma, the emptiness. So she set off. To faraway places. For a long time. She does not know how long or how far away.

Anton earned a Bachelor’s Degree in the UK. Before doing a Master’s he wants to take some time off for himself. To him this means traveling. Born in the Balkans, he knows Eastern Europe quite well and has also traveled quite extensively in Western Europe, so he wants to discover new horizons. He chose China. He teaches English to support himself and spends his holidays traveling across the vast Chinese lands, across the motley Asian continent.

Those people I met on the Asian roads illustrate different types of travelers. I will distinguish five types.

 

The Local Global Traveler

This paradoxical figure seeks to creatively overcome the association of globality with mobility and of locality with immobility. Zygmunt Bauman does not merely classify the forms of mobility and sedentarism in an asymmetrical manner; he also constructs the social actors of mobility in an opposite way. At the global end, social actors are active and can consume their access to mobility at will. At the local end, Bauman describes an imposed passivity where individuals cannot become social actors since they have been deprived of one of the effective instruments for this – namely, mobility which could extract them from the marginality of locality understood simultaneously as geographical, social, and symbolic locality. Marinella is a successful example of an individual who has overcome this division. Her job confines her to a local world that is too small for her in every sense – as a possibility for career advancement and as access to intercultural interaction in the communicative, cultural, and social sense. Traveling is the counterbalance, the antidote, the taste of globality that makes locality bearable. The figure of the local global traveler neither denies nor rejects Bauman’s theoretical construction; this figure aims to relativize it, to show the sources of counteraction and the possible breakthroughs in the inequalities of mobility. The second analytical ambition of the construction of the figure of the local global traveler pertains to the approach: while Bauman draws the thesis of inequality in mobility from a structural analysis of globalization as a system of economic and political power, this analysis seeks the power of human agency, the activity of social actors. The perimeter of the latter’s action is of course strongly limited precisely by the economic-political power mechanisms. If Marinella, a young woman from Switzerland, has succeeded in fitting global mobility into her local world, that is because her own locality is quite “central” not in a geographical but in the more important – economic – sense.

 The Global Traveler

In contrast to the global local traveler who works in the local but – in traveling, symbolically and culturally – prefers the global context, the figure of the global traveler unites those two dimensions of his or her life, and combines work, new cultures, and mobility. The same combination is characteristic of emigration, too. Why, then, do I regard global travelers as a type of mobile humans, not of migrants? For two reasons: because for them, leaving their home country does not mean leaving it forever, or at least that is what they think at the time of departure;because it is not an economic necessity but a choice.

I have in mind a rapidly growing group of young professionals with excellent education and promising careers, who decide to change their job and look for new opportunities abroad: Solenne worked as a PR expert at a prestigious institute in Paris before she found the same type of job in Montreal, but this time as head of the PR department at a dance center. Asked whether hers is “emigration” or “expatriation,” she firmly replies: “Expatriation.”[62]

This group becomes especially visible in a situation of economic crisis. What is significant is that most of its members stress that the crisis is not the key factor for mobility, even though it often catalyzes the decision to move. A young French couple – a town planner and a primary school teacher – are going to China. The man has already found a job at a Chinese-French school, and the woman also believes that her expertise in town planning will soon be duly appreciated.[63] If the crisis is an “accelerator,” not a motor of the decision to leave, which is the decisive factor? The answer is not surprising: experience in mobility. The couple have spent their childhoods abroad, living abroad for fifteen and five years respectively.[64] This also holds true for children of immigrants. Instead of settling and integrating into society according to the classic assimilation model, second-generation immigrants opt for migration and/or mobility. A case in point are the well-educated children of immigrants from the Maghreb in France, who are interested in moving to the wealthy Arab Gulf states.[65]

The group of global travelers is growing at an impressive rate: in France alone, it increased by 12 percent in a single year; in 2012 the share of young French professionals who wanted to move abroad was 15 percent, while in 2013 it was 27 percent.[66] This group casts a bridge to the “Eurostars,”[67] a migration category that describes the new trends in highly-qualified mobility. The figure of Homo viator overcomes, much more categorically than the Eurostars, the strict division between work and leisure time, and the respective forms of mobility: labor mobility in the first case; tourism, travel, and existential mobility in the second. The purpose of this article is to show how those classic distinctions are becoming increasingly irrelevant in our fluid, mobile era.

 The Post-Protestant Individual

An original work of art serves as an introduction to this interesting figure. Martin Creed rendered in lower-case white neon letters and installed across the blank pediment of my favorite museum of modern art in London, Tate Modern, the following equation:

“The whole world + the work = the whole world”

Work is the central category in Max Weber’s Protestant ethic. It organizes the whole lifeworld. All other significant factors and dimensions either have peripheral functions – such as the family or heritage – or are postponed for the future – such as pleasure or consumption. In Martin Creed’s ironic piece of art, work loses its central role; moreover, it is deprived of any role whatsoever. It exists but does not add anything to the world. It is annihilated in terms of value added; with or without it, the world is the same. Ergo, what is interesting in the world is elsewhere. I would say that this piece is an artistic valediction to the work-oriented Protestant world. One of the paths taken by the post-Protestant individual is that of mobility.

The transition from the Protestant work ethic to the postmodern ethos/pathos of mobility is best illustrated by highly successful professionals who prefer to introduce and identify themselves as “globetrotters.” Michael Clinton, president of Hearst Magazines, is one of many in this motley group. Having traveled to 120 countries across the globe, he is eager to keep going. He is the consummate traveler who delights in exploring new routes – routes to new destinations and routes in the form of marathons. Marathons as a corporeal experience of distances and as an original way of discovering new places. After running the marathon in Mongolia in 2013, Michael Clinton ran the one in Antarctica in 2014 – the culmination of his “quest to run seven marathons in seven years on seven continents.”[68]

 To forget a relationship, some try promiscuous sex, I tried promiscuous geography. I picked cities at random, usually traveling by train, I changed stations and hotels … I looked like a person who wanted to abandon his own abandonment behind some corner. Like someone looking for a distant and unknown place to release the cats of his sorrow, so that they would never find the way home.

Georgi Gospodinov, The Physics of Sorrow, trans. Angela Rodel (Rochester, NY: Open Letter Books, 2015), 187.

 

 The Existential Traveler

The existential traveler is the favorite character of a boundless literary field, the subject of countless essays, poems, novels. What makes this character so irresistibly attractive is that the existential traveler is Homo viator par excellence, the most vivid personification of the idea of mobility not as economic compulsion or necessity, but as freedom and quest – for a world and for the self.

Travel can change us in ways we never expected. It can help us explore our inner selves and learn more about ourselves. It can question our deepest-held beliefs and prejudices, and make us reconsider our attitudes, our personal relationships, and even our mentality.[69]

This is the confession of a globetrotter; countless others would agree with him. Travel in space is travel in the psyche, memory, and identity – the twenty-first century has not invented a new understanding but has generalized its uses.

The quest for identity does not have a preset course. Some seek to find themselves: “East, west, south, or north makes little difference. No matter what your destination, just be sure to make every journey a journey within. If you travel within, you’ll travel the whole wide world and beyond.”[70] Others seek to free themselves from themselves: “Move even once, and it has consequences; it changes you. You can never really go back. The liberating feeling can even get to be quite addictive. You might keep chasing it. It could even hold the key to the deepest freedom of all: freedom from your self.”[71]

“Frances and I are very different,” he told me. “I’m quite laid-back and sedentary, while she’s a firecracker. When she was little she wanted to be an explorer, and her favorite book was Cabeza de Vaca’s Adventures in the Unknown Interior of America, by Álvar Núñez Cabeza de Vaca, a sixteenth-century Spanish adventurer. She would have liked to go to the ends of the earth, to the bottom of the sea, to the moon. My South American journey was her idea; it’s what she had planned and won’t be able to do. So I have to try to see with her eyes, hear with her ears, and film with her camera.”

Isabel Allende, Maya’s Notebook, trans. Anne McLean (New York: HarperCollins, 2013), 187.

Sameness and selfhood (ipseity) are intimately intertwined in every identity, as we know from Paul Ricoeur,[72] but the fluid existence of Homo viator makes their inseparable

intertwinement, the interferences between identity and otherness, natural and expected: on my journey, which was her idea, “I have to try to see with her eyes, hear with her ears, and film with her camera.” The other’s has become more intimate than mine; magic realism is unsurpassed in identity alchemies.

 Generation T (Travel)

On my birthday I go to the railway station and catch the first train I see,” says Emma, a typical representative of the Travel Generation for which mobility is the best gift. If you have friends to travel with, that will be great; if you don’t, that’s fine – it’s always curious to find out where the road will take you.

Russia, Bulgaria, Italy, Germany – the first European summer of Sun, a young woman from China, is tightly packed. She has been saving up for two years, her parents have also chipped in, she is staying with friends, couch surfing… This European “premiere” is not her initiation into travel; her first big adventure was in Tibet, where she went on her own while she was still in her first year at university, despite her parents’ reservations. At the time of writing, she is discovering Japan; she has also seized the first opportunity for mobility at her Chinese university to study in South Korea. A global traveler with a global name: she has chosen a beautiful name easy to pronounce for everyone, she loves it, and everyone – friends and colleagues alike – call her “Sun.”

Everyone, they say, is looking for something. Imp was looking for somewhere to go.

Terry Pratchett, Soul Music (London: Corgi, 1995), 13.

 

“Travel is not a panacea, but it completely changes people.”[73] This is the motto of L.N., a traveler, travel blogger, coordinator for Eastern Europe of MOVE Week[74], and owner of an alternative fitness studio. Her recipe is “losing yourself”: “You switch off the GPS, remove the map, put away the camera and simply enjoy yourself.”[75] She has lived in two or three countries and travels to different destinations two or three times a month. At first she was interested in “the advertised things,” such as museums or architecture, but now she thinks that “people are more interesting.”

Homo viator appears in a variety of forms. Despite their differences, they have several things in common. The first is “hunger for the road.” The road is an object of such strong desire that it is multiplied to infinity. M.K. runs marathons in the new countries he visits. One road fits into another like endless nesting dolls.

The second is discursive travel. The traveler is a reflexive Self: travelers travel and write about their travels. If the marathon is M.K.’s “trademark,” discursive travel is almost unavoidable for the majority of travelers. Travel writing continues to flourish in classic and new forms: diaries, books, blogs…

The third is play. Travel is too much of a challenge to be left to total improvisation, but it is precisely the latter that lends it a taste of freedom, experiment, discovery, surprise: “Follow the 80/20 rule. Plan just 80 percent of your trip and leave the rest for unexpected discoveries,” says Kate White, a writer and former editor-in-chief of Cosmopolitan.[76]

The fourth is the “home away from home” philosophy. The more mobile contemporary nomads become, the more the products enabling them to “make” a home for themselves in mobility. The latest hit, “home away from home,” is simultaneously a philosophy, lifestyle, and boutique hotel – all mixed into one by Ian Schrager, the guru of new tourism.[77] HoMEtel is an innovative design project[78] which is in tune with the new tendency of personalizing hotel rooms, of making a “home” in transitory spaces. Paradoxically, making sure one feels at home has become almost an obsession for the contemporary neo-nomad.[79]

The fifth characteristic is what Yasmine Abbas defines as “serial identities”: “neo-nomads deconstruct one ‘at home’ upon every departure; they reconstruct one familiar ‘at home’ upon every arrival, serial ‘at homes,’ similar and different, a function both of their collections and of the material available upon their arrival.”[80]

Conclusion:

Mobility in a Social-Critical, Civic-Democratic, and Normative-Existential Perspective

Homo viator is the figure of the transition from migration to mobility,[81] from arrows to spaghetti,[82] from national to cosmopolitanized biographies.[83] The arrow represents the classic understanding of migration, visualizing with its solid, categorical and predictable form, the grand narrative of this theoretical paradigm. Spaghetti relativize the strong hierarchy between center and periphery, between departure and sedentarism – a hierarchy implicit in arrows. They illustrate the ever more individualized and diversified mobile trajectories, the transnationalization of migration practices.

Homo viator is the subject of numerous interpretations, among which I will single out four in conclusion: descriptive-analytical, social-critical, civic-democratic, and normative-existential.

The analytical perspective represents Homo viator as a carrier and exponent of key tendencies in contemporary society, such as deterritorialization and individualism.[84] The increase in flows itself can be interpreted as an expression of the freedom of movement and democratization.

The social-critical concept focuses on the constructed character of Homo viator. A huge “industry” is mobilized to produce the consumer of the products of mobility. These products are creative, attractive, and prestigious but the traveler is merely an extra in play written by others.

… roads, new roads probing endlessly, shamelessly, as though all that mattered was to be elsewhere.

Ian McEwan, Amsterdam (London: Jonathan Cape, 1998), 64.

 

There is truly nothing I love more than being on the road.[85]

There is truly nothing I love more than being on the road.[86] Thus writes a Bulgarian traveler on her travel blog. This particular blog post is about Malaysia, along with others about Hong Kong, China, Cambodia, Singapore. The traveler is just twenty-two, but Europe is an already familiar destination and she is now keen to explore distant lands. She is one of the many representatives of the Travel Generation. What the civic-democratic interpretation highlights in her experience is the fact that it has become possible in postcommunist times. The transition from a closed to an open society is understood and lived by ever more people, who are young in age or young at heart, as a transition from a small to a big world, from immobile to mobile, from unfree to free. Mobility is a huge democratic achievement. And it is intensely experienced by the postcommunist Homo viator as freedom.

“There is a geography for every temperament.”[87] From Taoism to the present day, the way or road has been laden with normative-existential meaning. The road as a quest, discovery, reconstruction, and the road as “geography” magically interfere. There is no logical or causal relationship between movement in space and identity transformations, but there is a poetics and ethics of the road.

Homo viator is a contradictory figure woven from globalization, identity politics and quests, democratic practices, imagination, poetics and utopia. On one side, Homo viator is a product of the neoliberal vision about globalization, and a huge industry – of goods, images, and symbols – is mobilized for its formation. On another side, Homo viator is an expression of identity quests, of a striving for challenges, discoveries, dialogue. On a third side, Homo viator is a realization of the democratic aspirations to openness and freedom. Homo viator also captivates with the utopia of a social and political world where the central actor is the individual with a will and capacity to be the author of his or her existential, professional, mobile projects.

[1] In a survey conducted at the end of 2007 and the beginning of 2008, in which two hundred university students presented their ideas about European integration and their assessments of Bulgaria’s first year as an EU member: see Anna Krasteva, “Novite evropeytsi” [The new Europeans], in Parva godina evropeyska Balgaria: izbori i obrazi [First year European Bulgaria: elections and images], ed. Anna Krasteva and Tolya Stoitzova (Sofia: NBU Press, 2008), 97–104.

[2] Ibid., 97.

[3] Marc Augé, Pour une anthropologie de la mobilité (Paris: Rivages poche, 2012), 7.

[4] See Anna Krasteva, Ot migratsia kum mobilnost: politiki i patishta [From migration to mobility: policies and roads] (Sofia: NBU Press, 2014); Vincent Kaufmann, Les paradoxes de la mobilité. Bouger, s’enraciner (Lausanne: Presses polytechniques et universitaires romandes, 2008); Adrian Favell, Еurostars and Eurocities. Free Movement and Mobility in an Integrating Europe (Oxford: Blackwell, 2008).

[5] This novel has remained iconic for many generations, building up a cult following over the years because it weaves the binding threads of a community with shared values. Every time a new edition of Kerouac’s On the Road comes out, the Bulgarian artist Vladimir Penev buys and gives it to friends.

[6] Gildas Simon, “Migrants et migrations du monde,” Documentation photographique 8063 (mai–juin 2008).

[7] Adam Smith, The Wealth of Nations: Books I–III (London: Penguin, 1982 [1776]), 70.

[8] Hervé Le Bras, L’invention de l’immigré (Paris: Aube, 2012), 19.

[9] Montesquieu, Persian Letters, trans. C. J. Betts (London: Penguin, 1973 [1721]), 176.

[10] Zygmunt Bauman, Globalization: The Human Consequences (New York: Columbia University Press, 1998), 77.

[11] By all means of transportation.

[12] Kaufmann, Les paradoxes de la mobilité, 13, 15. Daily mobility has leveled off since 2000.

[13] Bauman, Globalization, 78.

[14] Julia Kristeva, Strangers to Ourselves, trans. Leon S. Roudiez (New York: Columbia University Press, 1991).

[15] Augé, Pour une anthropologie, 8.

[16] A word play in French on jeu (play) and je self. Yasmine Abbas, Le néonomadisme. Mobilités, partage, transformations identitaires et urbaines (FYP éditions, 2011), 9–10.

[17] Ibid., 11.

[18] John Urry, Sociology beyond Societies: Mobilities for the twenty-first century. (London and New York: Routledge, 2000).

[19] Abbas, Le néonomadisme, 20.

[20] Urry, Sociology beyond Societies, 66.

[21] Kaufmann, Les paradoxes de la mobilité, 23.

[22] Abbas, Le néonomadisme, 11.

[23] See Kaufmann, Les paradoxes de la mobilité.

[24] Ibid.

[25] Ibid., 17.

[26] Bauman, Globalization, 42.

[27] See Augé, Pour une anthropologie.

[28] A program, slogan, and mass practice in Bulgaria after the 1960s.

[29] Kaufmann, Les paradoxes de la mobilité, 23.

[30] Augé, Pour une anthropologie, 107.

[31] Ibid., 106.

[32] Ibid., 107–8.

[33] Ibid., 8–9.

[34] Bauman, Globalization, 86.

[35] Ibid., 87.

[36] Ibid., 10–11.

[37] Ibid., 88.

[38] Ibid., 92–93; emphasis original.

[39] Abbas, Le néonomadisme, 14.

[40] Russell King, Theories and Typologies of Migration: An Overview and a Primer, Willy Brandt Series of Working Papers in International Migration and Ethnic Relations 3/12 (Malmö: Malmö University, 2012), 5.

[41] In some countries students and academics are required to pursue each level of their career in a different university in a different city.

[42] Although internal mobility, too, was strictly controlled as well as restricted with regard to the capital and the big cities through the residence permit system. Similar restrictions on internal mobility are in place in China to this very day.

[43] “My imagination is my suitcase” – this is Elif Shafak’s motto.

[44] Michel Onfray, Théorie du voyage. Poétique de la géographie (Paris: Poche, 2007).

[45] Claude Lévi-Strauss, Tristes Tropiques, trans. John Russell (New York: Criterion Books, 1961 [1955]), 89–90.

[46] Irina Vagalinska, “Emigratsiyata kato priklyuchenie” [Emigration as an adventure], Tema 27 (2012): 57–58.

[47] Héloïse Lherete, “L’imaginaire du voyage,” volume thématique, Sciences humaines 240, no. 8 (2012): 30–31.

[48] Bauman, Globalization, 84.

[49] Onfray, Théorie du voyage, 16.

[50] Ibid., 15.

[51] In October 2013.

[52] http://www.transpoesie.eu/ The TRANSPOESIE poetry festival is an annual event launched in 2011. It officially begins at the end of September, marking the European Day of Languages on 26 September.

 

[53]Georges Amar and Armand Hatchuel, Homo mobilis. Le nouvel âge de la mobilité (Limoges: FYP éditions, 2010).

[54] Jean-François Dortier, “Homo viator,” Sciences humaines 240, no. 8 (2012): 8–9.

[55]Ibid.

[56] August–September 2012.

[57] Céline Bagault, “Les conquérants de l’inutile,” Sciences humaines 240, no. 8 (2012): 46–48.

[58] Héloïse Lherete, “Le sens de la marche,” Sciences humaines 240, no. 8 (2012).

[59] Gary Stoller, “Travel much? These folks do. Road warriors tell stories on marathon trips in really short time frames,” USA Today, July 11, 2012.

[60] Abbas, Le néonomadisme, 52.

[61] These life stories are from the author’ fieldwork in China in 2014. All names are pseudonymes.

[62] Elise Vincent, “Pourquoi des jeunes choisissent de s’expatrier,” Le Monde, July 31, 2013, http://www.lemonde.fr/societe/article/2013/07/31/pourquoi-des-jeunes-choisissent-de-s-expatrier_3455644_3224.html.

[63] Ibid.

[64] Ibid.

[65] Ibid.

[66] Ibid.

[67] Favell, Еurostars and Eurocities.

[68] Michael Clinton, “Move Over, Penguins, Marathon Coming Through,” The New York Times, June 6, 2014, http://www.nytimes.com/2014/06/08/travel/move-over-penguins-marathon-coming-through.html?_r=0.

[69] Ivaylo Haralampiev, “Puteshestviyata na Klintun” [Clinton’s travels], Capital Light, June 27, 2013, http://www.capital.bg/light/lica/2013/06/27/2091092_puteshestviiata_na_klintun/.

[70] Elif Shafak, The Forty Rules of Love: A Novel of Rumi (New York: Viking Penguin, 2010), 86.

[71] Favell, Еurostars and Eurocities, 11.

[72] Paul Ricoeur, Oneself as Another, trans. Kathleen Blamey (Chicago: The University of Chicago Press, 1992).

[73] “Patuvaneto ne e panatsea, no…” [Travel is not a panacea but…], Capital Light, June 8–14, 2013.

[74] an annual Europe-wide campaign week promoting sport and physical activity

[75] Ibid.

[76] Haralampiev, “Puteshestviyata na Klintun.”

[77] Ivaylo Haralampiev, “Chovek na myasto” [Right man for the job], Capital Light, June 27, 2013, http://www.capital.bg/light/lica/2013/06/27/2091776_chovek_na_miasto/.

[78] Abbas, Le néonomadisme, 52.

[79] Ibid., 49.

[80] Ibid., 127.

[81] Anna Krasteva, Ot migratsia kum mobilnost, 2014.

[82] Guy Herzlich, “L’immigration mondialisée,” Le Monde Initiative 31 (2004): 14.

[83] Laurence Roulleau-Berger, Migrer au féminin (Paris: PUF, 2010).

[84] Augé, Pour une anthropologie.

[85] http://paperplanetravel.blogspot.com/2013/03/baby-steps-into-backpacking.html.

[86] http://paperplanetravel.blogspot.com/2013/03/baby-steps-into-backpacking.html

 

[87] Onfray, Théorie du voyage, 21.

European Call for Refugee Protection (EUCAREPRO)

The challenge of refugee protection is one of the most complex and serious issues currently facing the European Union. In 2015 more than one million refugees were seeking protection in the EU, the majority fleeing war and violence in the Middle East and heading towards few EU-member states like Austria, Germany and Sweden. This is a small number compared to the overall problem of persons being forced to leave their homes because of war and persecution. As in 2016 massive refugee movement towards the EU continue and being aware that the EU will not be able to resolve all international conflicts and problems, the following points need to be underlined:

International and humanitarian law, human rights and the Acquis Communautaire, especially the Common European Asylum System (CEAS) oblige the EU as a whole and its member states to give protection and a safe harbour to all those fleeing their countries. The EU will not be able to receive all refugees, many of them find protection also in neighbouring countries like Jordan, Lebanon and Turkey.

  1. These legal, moral and political commitments of the EU and its member states are not negotiable or terminable based on possible economic or political costs, abandoning them would damage much more than the rights of hundreds of thousands of refugees.
  2. The core of modern refugee law and norms was developed on the basis of disastrous experiences of World War II and his aftermath – when tens of millions of refugees, former soldiers, migrants and displaced persons were looking for protection and reception. The historical and societal project of the EU as such will be damaged seriously if the fundamental norms of refugee protection are not re-established.
  3. The causes of people seeking refuge (underlying armed conflicts, destabilised states and legal orders, direct persecution for reasons of political, religious, ethnic or gender orientations) are not external to politics and behaviour of the EU and its member states – we are an inextricable part of the origins of violent conflicts and refuge, and we cannot deny our responsibility to be part of its solution.

Therefore, the signing scientists, intellectuals and persons engaged in the cultural sector (alternatively: academics of migration studies) call upon politicians and civil society to take seriously our common responsibility for refugee protection. We claim that

  1. The standards and provisions of the Common European Asylum System (CEAS) have to be taken seriously by all EU member states and put in practice,
  2. Raising internal border controls is no alternative and should immediately be replaced by a system for legal routes to Europe for persons seeking protection from war and persecution,
  3. Politicians and media should stop blaming those countries that share the most burden as this is mainly an unfair way of distracting from own responsibilities,
  4. Sharing of resources and responsibilities between EU member states must be established immediately (e.g. by joint financing of European reception centres, fair distribution of refugees by countries, joint efforts to support external border control),
  5. Efforts to improve refugee’s situation in the neighbouring countries of war have to be strengthened in order to give safe and humane living conditions for refugees and their families.
  6. Strong and sustainable European initiatives need to be undertaken to help to resolve the causes of the creation of refugees and to improve societal development in the areas where refugee emigration originates.

Signers:

Peter Alheit, Berta Álvarez-Miranda, Remus Anghel, Joaquín Arango, Klaus J. Bade, Gabriel Badescu, Roman Balaz, Vedrana Baričević, Sigrid Baringhorst, Jürgen Bast, Harald Bauder, Pieter Bevelander, Ursula Birsl, Sabine Bohne, Mathias Bös, Saša Božić, Michael Brumlik, Jasna Čapo Žmegač, Jiri Cenek, Simone Christ, Ružica Čičak-Chand, Petra Dannecker, Hein de Haas, Sybille De La Rosa, Marcella Delle Donne, Jeroen Doomernik, Magdalena Elchinova, Susen Engel, Marcus Engler, Benjamin Etzold, Tamirace Fakhoury, Anuscheh Farahat, Heinz Faßmann, Margit Fauser, Claudia Finotelli, Naika Foroutan, László Fosztó, Anne Friedrichs, Heidrun Friese, Katharina Fritsch, Markus Gamper, Rainer Geißler, Birgit Glorius, Mechtild Gomolla, Thomas Groß, Petra Guasti, Margareta Gregurović, Franz Hamburger, Vera Hanewinkel, Levke Harders, Dirk Hoerder, Tina Hollstein, Christine Horz, Roland Hosner, Bertold Huber, Lena Huber, Christine Hunner-Kreisel, Krystyna Iglicka, Bernadette Nadya Jaworsky, Damir Josipovič, Serhat Karakayali, Biljana Kasic, Monika Kirloskar-Steinbach, Radka Klvaňová, Harlan Koff, Kira Kosnick, Myrto Kougievetopoulos, Anna Krasteva, Zuzana Kusá, Simona Kuti, Nadia Kutscher, Andreas Landes, Christine Langenfeld, Lena Laube, Barbara Laubenthal, Hans Dieter Laux, Ilse Lenz, Walter Lesch, Maggi Leung, Aleksandra Lewicki, Isabella Löhr, Doris Lüken-Klassen, Marina Lukšič Hacin, Dušan Lužný, Jürgen Mackert, Marco Martiniello, Thomas Matthies, Melanie Mbah, Viktoria Metschl, Silva Mežnarić, Sorin Mitulescu, Dubravka Mlinarić, Elaine Moriarty, Selma Muhic Dizdarevi, Ruxandra Noica, Claudia Olivier-Mensah, Ovidiu Oltean, Daniel Ondřej, Andra Panait, Ciprian Panzaru, Alena Parizkova, Joanna Pfaff-Czarnecka, Edith Pichler, Lydia Potts, Patrice Poutrus, Ludger Pries, Marijeta Rajković Iveta, Eveline Reisenauer, Marina Richter, Spyros Rizakos, Regina Römhild, Christof Roos, Stefan Rother, Marcia C. Schenck, Albert Scherr, Werner Schiffauer, Petra Isabel Schlagenhauf, Andrea Schmelz, Caroline Schmitt, Antonie Schmiz, Michael Schönhuth, Christoph Schroeder, Axel Schulte, Helen Schwenken, Cornelia Schweppe, Senada Šelo Šabić, Kyoko Shinozaki, Ronald Skeldon, Illka Sommer, Lena Stehle, Anna Marie Steigemann, Marek Tamm, Blanka Tollarova, Andreas Treichler, Sevasti Trubeta, Zusana Uhde, Tsianos Vassilis, Bogdan Voicu, Maria Alexandra Voivozeanu, Albrecht Weber, Anja Weiß, Silke Wenk, Stefan Weyers, Catherine Wihtol de Wenden, Nils Witte, Stephan Wolff, Erol Yildiz, Karolis Zibas, Drago Župarić-Iljić

 

 

Европейска миграционна политика: етапи и тенденции

Как да периодизираме европейската миграционна политика? Въпросът изглежда от лесните, защото референтът има ясните институционални очертания на документи, стратегии, договори, работни групи и т.н. Независимо от тази очевидност има различни подходи към периодизирането, следователно идентифицирането на началото, стъпките и етапите. Бих разграничила ‘тясно’ и ‘широко’ разбиране.

Първото, ‘тясно’ разбиране датира началото през 1999 г., когато Амстердамският договор развива компетенциите на ЕС по отношение на политиките на убежище и миграция, които биват разгърнати и прилагани в Програмата от Тампере (1999 – 2004) и Хагската програма (2004-2009). Този подход се аргументира от изследователи като К. Балейкс (Balleix 2013) в нейната политологична реконструкция на миграционната политика на ЕС. Интересно е, че той се проявява и в изследвания, подкрепени от самата ЕС като „Движеща се Европа: европейски изследвания по миграция и миграционна политика“ (EC 2009). В това разбиране европейската миграционната политика се разглежда в нейните зрели институционализирани форми.

Второто ‘широко’ разбиране разглежда генезиса на европейската политика като процес от минималистични до развити форми, от неформално към формализирано сътрудничество. Този подход изследва спецификите на миграционната политика на всички етапи, от Римския договор до днес. Той позволява по-ясно да се откроят тенденциите и актьорите.

Естествено, има изследователи, чийто подход ги ситуира между тясното и широкото разбиране. Периодизацията на ключовите събития на европейската миграционна политика на А. Ниеман започва от Шенгенската конвенция от 1990 г. (Niemann 2012).

Широкото разбиране има две разновидности. Едната има повече хронологичен подход, другата – класификационен патос. Първата разглежда отделните стъпки, поставянето на крайъгълните камъни на европейската миграционна политика. Характерна илюстрация предлага Атлас на миграциите. Световно равновесие, което предстои да се изобрети (Withool de Wenden 2012: 35).

Следващата таблица се вписва в този хронологичен подход, който ясно илюстрира линейния характер на засилващата се европеизация на миграционната политика и ускоряването на този процес в края на ХХ век.

 AK_MM-PP_Cover1-3

Европейската миграционна политика

в дати и документи

Дата

Документ Основни идеи

за миграционната политика

1957 Римският договор Четирите свободи – на хора, услуги, стоки, капитали
1968 Регламент 1612 на Съвета

относно свободното движение на работници в Общността

Ключов документ за въвеждане на свободно движение на работници от ЕС и право на семействата да ги придружават.
1974 Програма за действие в подкрепа на работниците мигранти и техните семейства Поставяне за първи път на въпроса за имигрантите от трети страни и техните семейства
1976 Резолюция   от 9.02.76

за общностен подход към гражданите на трети страни

Декларация на Съвета на ЕС за ‘подходящи’ консултации
1985 Насоки за общностна политика по миграция (1.03.85) За първи път се свързват ‘миграционна политика’ и ‘общността’
1985 Споразумението Шенген Свободно вътрешно движение

Затваряне на общите граници

Създава се Шенгенска система за информация

 
Секуритарният обрат

1987 Единният европейски акт Първа най-сериозна ревизия на Римския договор

Утвърждава принципа (не налага задължително прилагане) на свободното движение на хора и отпадането на границите вътре в общността.

1990 Конвенция Дъблин 1 Начало на хармонизация на бежанската политика

Разглеждане на молбата за убежище само в страната, където е подадена за първи път.

Въвеждане на понятието ‘сигурна трета страна

Създаване на EURODAC.

1992 Договорът от Маастрихт Миграционната политика става част от третия стълб на междуправителствено сътрудничество по правосъдие и вътрешен ред.

Всеки гражданин с гражданство на държава-членка е гражданин на ЕС.

Европейското гражданство се основава върху свободата на движение, настаняване и работа на европейците от ЕС.

1997 Договорът от Амстердам Преход от третия междуправителствен стълб към първия комунитарен стълб.

Дефиниране на факторите за дискриминация, на които държавите трябва да противодействат.

Шенгенската конвенция е интегрирана в Договора на ЕС.

Приема се петгодишен срок за установяване на минимални общи стандарти по различни миграционни проблеми като прием на бежанци, временна закрила и др.

1999 Европейският съвет в Тампере Приемане на пет годишен план за действие (1999 – 2004) за обща европейска система на убежище.

Сътрудничество със страните на произход

Общ режим на предоставяне на убежище

Борба с нерегулярната миграция и трафика

Справедливо третиране на гражданите на трети страни

2003 Регламент Дъблин 2 Конкретизиране на критериите при определяне на държавата, отговорна за разглеждане на молбите за убежище

‘Хуманитарна клауза’

2004 Хагската програма Нов петгодишен план за действие (2004 – 2010)

10 приоритета за 5 години

Общ режим на предоставяне на убежище

Партньорство със страните на произход и на транзит на бежанците

Легална имиграция и борба срещу нелегалната заетост

Интеграция на гражданите на трети страни

Политика на завръщане и на реадмисия

Управление на миграционните потоци:

·         Контрол на границите

·         Борба срещу нерегулярната миграция

·         Биометрия и информационни системи

·         Политика на визи

2005 Frontex

 

Цел – координиране на сътрудничеството относно външните граници на ЕС

Важен етап в развитието на интегрирано управление на външните граници

Установяване на щаба във Варшава – за първи път такава висока институция за европейска миграционна политика в източно-европейска страна

Създаване на европейска полиция за охрана на външните граници на ЕС

2005 Зелен доклад за европейски подход към управление на икономическата миграция Принцип за ‘общностното предпочитание’

Отдава предпочитание на гражданите на трети страни, които вече са на пазара на труда в ЕС, пред потенциални нови мигранти

Окуражава циркулярната миграция и завръщането в държава-членка на граждани на трети страни, които преди това са работили в същата държава-членка

2005 Глобален подход към миграциите Цел – укрепване връзката между миграционна политика и политика на развитие

Улесняване изпращането на трансфери към страните на произход

Стимулирането ролята на диаспорите като актьори на развитието в страните на произход

Стимулиране на завръщането с цел намаляване изтичането на мозъци.

2007 Лисабонски договор Подписан на 13.12.07

Влиза в сила на 1.12.09

Пълна комунитаризация на миграционната политика

Убежището и имиграцията стават ‘нормални’ европейски политики: право на решение има Съветът и на съвместно решение – Европейският парламент; Европейският съд има пълна юрисдикция.

2008 Европейски пакт за имиграция и убежище 5 цели:

  • Организация на легалната миграция в зависимост от способностите за прием на всяка отделна държава;
  • Контрол на нерегулярната миграция – превенция, политики на завръщане, индивидуални регуларизации;
  • Засилване контрола на външните граници – биометрични визи, укрепване на Фронтекс;
  • Създаване на Европа на убежището – създаване на Европейско бюро за подкрепа в сферата на убежището, въвеждане на единна процедура за убежище и единен бежански статут, предвиждане на марки в случай на наплив на бежанци;

·         Сътрудничество със страните на произход и транзит

2010-2014 Стокхолмска програма Нов петгодишен план 2010 – 2014

Глобална и динамична миграционна политика като част от външната политика на ЕС

Интегрирано управление на външните граници – въвеждане на нови технологии, развитие на европейска система за контрол над границите – EUROSUR, въвеждане на Кодекс на визите.

Глобален подход, основан на партньорство с трети страни

Политика на интеграция и общи правила за обединяване на семейства

Реална система за споделяне на отговорността за бежанците в ЕС и униформизиране на международния статут на защита

Борба против нерегулярната имиграция – политика на устойчиво завръщане, специфични мерки за непридружените малолетни, спазване на фундаменталните права.

 

Втората разновидност на широкото разбиране е свързана с амбицията да теоретично да организира производството на стратегии и документи на ЕС, както и да идентифицира значимите точки на дисконтинуитет в континиума на изграждането на европейската миграционна политика. Най-влиятелна е концепцията на A. Гедес в Политики на миграция и имиграция в Европа (Geddes 2005: 131 – 139), в която той откроява четири етапа и четири степени на комунитаризацията на миграционната политика (Geddes 2005: 131 – 139): минимална миграционна политика (1957 – 1986); неформално междуправителствено сътрудничество (1986 – 1993); формално междуправителствено сътрудничество (1993 – 1999); комунитаризация (1999 – ).

Моят подход също следва логиката на дефинирането на етапите на основата на типа миграционна политика и увеличаване степента на зрялост на нейната европеизация. Той се различава от периодизацията на A. Гедес както по отношение на етапите, така и на главните им характеристики. Аз обособявам четири периода:

  • Първи етап. От Римския договор до Шенген (1957 – 1985) – минимално междуправителствено сътрудничество
  • Втори етап. От Шенген до Дъблин (1985 – 1990) – експериментиране на нови форми на сътрудничество от малки групи страни-пионери
  • Трeти етап. От Маастрихт до Амстердам (1993 – 1997) – включване на миграционната политика в общностната рамка в третия стълб
  • Четвърти етап. След Амстердам (1997 – ) – от трети към първи стълб или комунитаризация на миграционната политика

 

Първи етап

От Римския договор до Шенген –

минимално междуправителствено сътрудничество

(1957 – 1985)

През този първи период миграционната политика е национален прерогатив (Geddes 2005), който се осъществява на основата на два принципа – на националния суверенитет и на приоритета на националните граждани при достъпа до пазара на труда (Callovi 1993). Сътрудничеството между държавите в сферата на миграционната политика е силно ограничено. Сред малкото прояви могат да се отбележат създаването на Северен пазар на труда през 1954 г. и привилегированите отношения между Ирландия и Великобритания (Callovi 1993).

Римският договор 1957 г.

Четирите свободи като фундамент на ЕС

Държавите, подписали Римския договор, вече са имиграционни страни, но те не развиват в него миграционната политика – той не съдържа никакви указания за режима на влизане и престой на граждани на трети страни (Balleix 2013) . Миграционната политика започва да се институционализира десетилетия след създаването на ЕС, но нейните основания са заложени в самите основи на европейската конструкция. Римският договор, водещ до създаването на ЕИО, формулира четирите свободи – свободното движение на трудещи се, услуги, стоки и капитал.

 

Четирите свободи като фундамент на ЕС

 

 

Римският договор формулира правото на свободно движение. Съществено е да се разберат и основополагащото значение на този акт, и неговата ограничена интерпретация. От една страна, мобилността е заложена в основите на европейската интеграция. Всеки гражданин на шестте страни[1] има право на работа или на самозаетост в която и да е страна по Римския договор.От друга страна, правото на свободно движение не се дефинира като универсално и открито за всички, а като специфично и достъпно за трудещите се. Много постепенно и изключително предпазливо то ще бъде разширявано и по отношение на други категории като студенти, пенсионери и други.

Правото на свободно движение в този първи основополагащ документ се разбира икономически. То е функция на изграждането на общия пазар. Приротитетът е на икономическите и пазарните логики: хората се движат като функция на пазара: „изграждането на свободен пазар не е възможно без свободното движение на работниците“ (Callovi 1993: 355).

Хората се движат не като граждани, а като икономически актьори – като трудещи се или самонаети на пазара на труда.

 

Създаването на общ пазар има като резултат икономическо гражданство, което поставя по-голям акцент върху гражданските отколкото върху социалните и политическите права (Geddes 2005: 129).

 

Първо се европеизира пазарът, социалната държава остава национална.

Римският договор урежда правото на свободно движение на трудещите се, които са граждани на страните-учредителки. Той не включва гражданите на трети страни. До средата на 70-те години контролът върху потоците на граждани от трети страни се счита за изключителна национална отговорност и по него не се води никакъв дебат.

 

Регламент 1612 от 1968 г. на Съвета (15.10.68)

– поврат в политиката на свободното движение на работници

Този регламент бележи повратна точка. Значението му може да се резюмира в три насоки:

  • Той приключва преходния режим и осигуряването на условия за ефективно прилагане на правото на свободно движение на работниците.
  • Друг съществен негов принос е юридическото премахване на дискриминацията, основана на националността, между работниците от страните-членки по отношение на работа, заплащане, уволнение, професионална реинтеграция или, в случай на безработица, ново включване в пазара на труда, както и по отношение на обучение и квалификация, индивидуални и колективни договаряния, членство в профсъюзи.
  • Членовете на семействата на работниците също получават важни права: правото на пребиваване в страната заедно със семейния партньор, както и правото на работа. Важен аспект е признаването на тези права за всички членове на семействата на работниците, независимо дали са граждани на ЕС или не (Baldoni 2003).

1968 г. е забележителна за Европа в различни перспективи.Студентските движения водят до дълбока и дългосрочна промяна на ценностите – от консуматорски към пост-материалисични, фокусирани върху утвърждаване и защита на джендър, културни, религиозни, сексуални и други различия и идентичности, както и на защита на правата на непривилегировани групи. Не е случайност на политическия календар, че точно в същата година се преминава важна стъпка в заместването на понятието ‘миграция’ със ‘свободно движение на хора’. Това свободно движение в този начален етап е все още твърде ембрионално, то се отнася само до гражданите на ЕС.

Свободното движение на хора е едно от най-големите постижения на ЕС в миграционната сфера. То, естествено, не се осъществява с един Регламент, но 1968 г. задава най-позитивната и интересна насока на европейската миграционна политика. Перипетиите на нейното развитие в ритъма на тангото – две стъпки напред, една назад, нарастващото противоборството между свободи и секуритаризация, са предмет на анализ в цялата глава.

Тук ще подчертая аспекта, чието проследяване е червена нишка в цялата книга:

  • конструираният характер на миграцията, политическата логика на новите миграционни категории;
  • парадоксът между даването на нови права на едни и задълбочаване на неравенствата спрямо други. Гражданите на европейските страни-членки получават ново право на свободно придвижване. Гражданите на страните не-членки биват още повече политически дистанцирани не просто като не-граждани на ЕС, а като и непопадащи в миграционната категория свободно движение на хора.

 

Програма за действие в подкрепа на работниците мигранти и техните семейства (1974) – за първи път въпросът за мигрантите от трети страни

За първи път в европейския дебат въпросът за мигрантите от трети страни се поставя през 1974 г., когато се приема Програмата за действие в подкрепа на работниците мигранти и техните семейства. В нея мигрантите са разглеждат като ключов фактор в социалната политика. Редица фактори водят до този нов етап: приемането на три нови членки – Дания, Ирландия, Великобритания, петролният шок, рецесията, решението на редица държави-членки да спрат миграцията (Callovi 1993: 355 – 356).

 

Резолюция за общностен подход към гражданите на трети страни (9.02.76)

  • консултации без обвързващ правен характер

Идеята за общностен подход към миграционната политика много бавно и трудно си пробива път. Дори когато се формулира, тя остава на дискурсивно равнище, без никакви правни механизми и ангажименти за прилагане.

Такъв е и анализираният случай. На 9 февруари 1976 г. Съветът на министрите приема Резолюция, в която пледира за общ подход на основата на консултации за миграционната политика между страните-членки. Тази консултация всъщност приема формата на документ, който Комисия адресира към Съвета през март 1979 г. В отговор Съветът „просто потвърждава своята подкрепа за ‘подходящи’ консултации, лишени обаче от какъвто и да е обвързващ правен характер“ (Callovi 1993: 356).

 

Насоки за общностна политика по миграция (1.03.85)

  • първо обвързване на миграционна политика и общността

Трънливият, нелинеен път на ЕС към изграждане на обща миграционна политика, където крачка напред се следва от една-две други в обратната посока, може да бъде илюстриран с юридическите перипетии на Документа на ЕК до ЕС от 1 май 1985 г. Те са показателни и за друга специфика на този процес – напреженията национално-общностно ниво, различната темпоралност, с която страните-членки и европейските институции узряват за идеята за необходимостта от комунитаризация на миграционната политика.

Заглавието на документа – Насоки за общностна политика по миграция – е изключително показателно, защото в него за първи път се свързват ‘общността’ и ‘миграционна политика’ (Callovi 1992: 356).

По същото време ЕК взима решение за въвеждане на процедура за предварителна информация и консултации за миграционната политика към страни- нечленки на ЕС. Германия, Франция, Недерландия, Дания и Великобритания не приемат това решение и се обръщат към Европейския съд. Той анулира решението на ЕК със свое решение на 9 юли 1987 г. Една година ЕК работи по препоръките на съда и на 8 юни 1988 г. приема ново решение, в което се държи сметка за тях. Този европейски юридико-политически зигзаг свидетелства колко нелинеен е пътят на изграждане на европейска миграционна политика. Тази нелинейност обаче някои анализатори оценяват позитивно:

 

Парадоксално обаче анулирането дава възможност за значителна крачка към въвличане на общността в отговорността за ситуацията на работниците от трети страни, доколкото съдът напълно признава главните цели на консултативната процедура, а именно: да улесни приемането на обща позиция от страните-членки; да постигне напредък в националните законодателства към чужденците; да стимулира включването на общи провизии в двустранните договори; да подобри защитата на европейските граждани, работещи и живеещи в страни-не-членки (Callovi 1992: 357).

 

ЕС е изтъкан от множество парадокси. Още Римският договор от 1957 г. формулира четирите свободи, но цели три десетилетия множество пречки пред тяхното пълно реализиране продължават да съществуват под една или друга форма. Едва през средата на 80-те години се утвърждава атмосферата на търсене на съвместни отговори в сферата на миграционната политика. Тази преориентация се вписва в по-всеобхватна промяна:

 

Европейският парламент и ‘федералистките’ движения оказват натиск върху държавите-членки, Комисията и Съвета, за да ускорят въвеждането на четирите фундаментални свободи и да усъвършенстват механизмите на институционални решения (Callovi 1992: 357).

 

***

Първият период на европеизацията на миграционната политика може да бъде резюмиран в три тенденции.

Едната е конструирането на понятия като ‘свободно движение на хора’, които бележат радикално нов етап в разбирането и управлението на миграцията.

Втората е плахото формулиране на идеята за общностна миграционна политика и нейният трънлив първоначален път.

Третата е опозицията на някои страни на разширяването на наднационалните компетенции. Характерен пример е Великобритания. Тя подкрепя междудържавното сътрудничество, но се противопоставя последователно на всякакви мерки, които биха могли да застрашат нейната политика на контрол на границите й.

 

Втори етап

От Шенген до Дъблин

Експериментиране на нови форми на сътрудничество от малка група страни-пионери

1985 – 1990

 

Вторият етап на развитие на европейската миграционната политика бих определила като експериментален. Той се характеризира с инициатива на групи страни, които решават да пробват форми на по-тясно сътрудничество. Тези пионери създават ‘лаборатория’ на това, което по-късно ще се утвърди като ядро на общата миграционна политика. Повратен момент е Шенген.

През този период особено активно се използват два от механизмите за правене на политики, които страните-членки използват и във всички останали – създаване на коалиции и минимизиране на проблематични въпроси:

Европейската интеграция винаги изисква компромиси, затова изграждането на коалиции и преодоляването на проблемните въпроси са популярни мерки за правене на политика от страните-членки (Fischer 202: 110).

 

Шенгенско споразумение

между Белгия, Германия, Франция, Люксембург, Нидерландия

  • повече свобода навътре, повече контрол навън

Конвенция от 14.06.1985

Конвенция от 19.06.1990

Влиза в действие 1995

През 80-те години тече дебат как да се разбира свободното движение на хора. Оформят се две полярни позиции:

  • Едната позиция счита, че то трябва да се прилага само към гражданите на ЕС. Логично следствие от разбиране е искането политиката на границите да не се променя, да се запази контролът на вътрешните граници в ЕС, за да може при влизането в територията да се различават гражданите от не-гражданите.
  • Другата позиция пледира за свободно движение за всички, което предполага радикална промяна на политиката на границите и тяхното фактическо премахване между държавите – членки.

Двете позиции не намират компромис. Това кара малка група страни да експериментират политика, която все още не се възприема от повечето им партньори. Истинските пионери са фрeнският президент Франсоа Митеран и немският канцлер Хелмуд Кол, които през 1984 г. подписват договор за премахване на граничния контрол между двете държави. Тяхната визия за Европа без вътрешни граници в този момент все още изглежда утопична, но днес вече може свободно да пътуваме от „Рига до Порто и от North Cape до Сицилия“ (Fischer 2012: 13).

Шенгенската Конвенция първоначално започва като ‘скромен’ междуправителствен договор между пет страни. Самото предвидено премахване на контрола на общите граници се предвижда чак за десетилетие по-късно. Конвенцията се подписва на 14 юни 1985 г. в люксембургския град Шенген. По-късно се допълва от нова Конвенция от 19 юни 1990 и влиза в сила от 1995 г. Споразумението предвижда няколко ключови мерки:

  • премахване проверката на хора на вътрешните граници;
  • установяване на общи правила за хората, пресичащи външните граници на ЕС;
  • хармонизация на условията за влизане и за визи за краткосрочен престой;
  • развитие на полицейското сътрудничество, вкл. трансграничен контрол;
  • по-тясно юридическо сътрудничество чрез система за по-бързо екстрадиране и трансфер на изпълнението на криминалните присъди;
  • създаване и развитие на Шенгенската информационна система.

Шенгенската информационна система (SIS) е в ядрото на Шенгенския механизъм. Тя позволява на националните гранични войски и съдебни власти да позволяват навременна и важна информация. Държавите-членки предоставят информация чрез националните мрежи (N-SIS), свързани с централна система (C-SIS). Тази ИТ система е допълнена от системата SIRENE[2] – човешкият интерфейс на SIS.

Шенгенската информационна система съдържа списък на нежеланите:

  • нелегални мигранти
  • търсещи убежище, чиито молби не са приети
  • престъпници.

Включването в един списък на мигранти и престъпници се оценява изключително критично от защитниците на човешките права. То е една от насоките на криминализиране на миграцията. Шенген е показателен за една от насоките, които все повече ще белязват европейската миграционна политика – секуритизацията.

 

Шенген е характерен както за насоките, по които ще поеме европейската миграционна политика, така и за етапа, в който е замислен и създаден. Тогава все още се счита, че е „възможна обща политика за контрол на границите без обща миграционна политика“ (Callovi 1992: 359). Шенген е характерен за този начален етап и с твърде неравната скорост, с която държавите възприемат и прилагат неговите решения, както и с обратимостта на изпълнението на някои от тях. На 29 юни 1995 г. Франция обявява, че ще задържи контрола по границите си поради трудностите при борбата с нелегалната миграция и трафика на дрога, най-вече при границите с Бенелюкс. На 8 юли 1995 г. Франция и Испания обявяват, че ще заздравят контрола на общата си граница поради терористична опасност в баската провинция (Convey 1995: 940).

Не е лесно да си пионер и да останеш последователен в пионерската си позиция.

 

Единният европейски акт (1987)

  • първа сериозна ревизия на Римския договор

Единният европейски акт е първата най-сериозна ревизия на Римския договор тридесет години след подписването му през 1957 г. ЕЕА влиза в сила от 1 юли 1987 г.

Член 8 постановява, че „вътрешният пазар включва област без вътрешни граници, където се гарантира свободното движение на стоки, хора, услуги и капитал“ (Callovi 1992: 358). Изследователите критикуват ЕК, че не е изразила ясно позицията си за член 8а: „Член 8а има ли пряко действие? Ако не, има ли задължение страните да вземат мерки, така че контролът по границите да не е повече оправдан?“ (Callovi 1992: 366).

Два елемента са съществени:

  • Реформулирането на границите е функция на общия пазар и цели неговото укрепване и развитие;
  • Новите постановки не са задължителни за страните, така че те могат да взимат мерките, които считат за необходими, за да контролират миграцията от трети страни (Callovi 1992: 358).

Вторият елемент силно минира посланието на първия. За неефикасността на тези необвързващи механизми свидетелства и факта, че ЕК не успява нито точно да предвиди и програмира, нито да изпълни собствения си календар: в свое комюнике до Съвета и Парламента ЕК заключава, че физическите граници ще бъдат премахнати в края на 1992 г. Знаем, че това не се случва, границите, при това в рамките на Шенгенското пространство, падат едва през 1995г.

Поради необвързващия характер на постановките относно границите на Единният европейски акт и флуктуациите в неговото разбиране и въвеждане, той не успява да се утвърди като ключово събитие в този период, който по-ярко бива белязан не от общностни документи, а от инициативи на групи стари като инициаторите на Шенген.

 

Дъблин I. Дъблинската Конвенция (15 юни 1990)

  • начало на хармонизация на бежанската политика

Дъблинската система е съвкупност от европейски регулации, свързани с политиките на предоставяне на убежище. Тя е логично и неизбежно продължение на Шенгенското споразумение. Последното постановява премахването вътрешните граници между шенгенските страни. Самите страни, подписали Шенген, не биха го направили, ако нямат гаранции за ясно дефинирани отговорности по отношение на молбите за убежище. Държавите търсят компенсаторни механизми, които да гарантират, че няма да бъдат залети от многобройни молби поради облегченото придвижване в шенгенския ареал.

Дъблинската Конвенция е подписана от 12-те държави–членки на ЕС – Белгия, Дания, Франция, Германия, Гърция, Ирландия, Люксембург, Нидерландия, Португалия, Испания, Великобритания. Конвенцията е подписана на 15 юни 1990 г., но влиза в сила седем години по-късно, на 1 септември 1997 г. след дълъг и тромав процес на ратификация.

Именно това бавно потвърждаване на съгласието прави Дъблинската конвенция характерна за периода, в който различията между държавите все още надделяват над утвърждаването и действането по общи правила.

Двата фактора, които забавят процеса на ратификация и прилагане, са свързани с противоречивите отношения национално-европейско, както и с проблемния характер на Конвенцията:

 

Първо, установяването на общи стандарти за отговорностите за молбите за убежище в крайна сметка води до отказ от национална автономия в политически чувствителна област. Второ, съгласието върху общи критерии за отговорностите на държавата води до това, че държавите могат да използват тази система, за да заобикалят задълженията си по международното право, по-конкретно Женевската конвенция (Vink 2012: 2).

 

Дъблинската конвенция си поставя три цели:

  1. Да гарантира, че всяка молба ще бъде разгледана от една страна членка и така ще се избегнат бежанците ‘в орбита’.
  2. Да гарантира, че търсещите убежище няма да могат да подават множество молби в няколко страни-членки.
  3. Да предотврати вторични бежански мобилности в рамките на ЕС (ECRE 2006: 8).

Резюмирана, Дъблинската конвенция изисква първата държава на територията на ЕС, в която търсещият убежище е влязъл, да поеме отговорността за разглеждане и решение по неговата молба. Голямата цел на Дъблин е да редуцира ‘пазаруването на убежище’ (asylum shopping). Секуритарният дискурс звучи с пълна сила от всички цели и провизии. Първата цел въвежда принципа на гарантираност на разглеждането на молбата, но веднага конкретизира голямата цел, а именно силно редуциране шанса на търсещите убежище да получат статут.

Друга насока на ‘разтоварване’ на страните-членки от ‘тежестите’ на убежището е въвеждането на понятието сигурна трета страна. Под него се разбира страна, където са гарантирани правата на бежанеца да може да подаде молба и тя да бъде справедливо разгледана,. Конструирането му е пряко свързано с политическото развитие на Централна и Източна Европа (ECRE 2006). В началото на 90-те години те се присъединяват към Женевската конвенция и много бързо биват произведени в ‘сигурни трети страни’. То има две последствия. Първо, прекратява се разглеждането на молби за убежище на граждани от тези страни. Второ, и още по-важно за страните-членки, те получават възможност да прехвърлят част от търсещите убежище към източноевропейските страни, които още не само не са членки, но са далеч от всякаква процедура на присъединяване. Парадоксът на това етикетиране на пост-комунистическите страни още в началото на 90-те в ‘сигурни трети страни’ е, че докато крехките пост-комунистически демокрации страдат от всички дефицити на прехода и са обект на непрестанни и обосновани критики, по отношение на бежанската политика те биват загърбени и демокрацията им – призната и легитимирана.

Европейският съвет за бежанци и изгнаници остро критикува честата подмяна на ‘първа страна на влизане’ със ‘сигурна трета страна’, защото понякога връщането на бежанците до страна извън ЕС, считана за сигурност, може да бъде нарушаване на правото за non-refoulement – фундаментален принцип на Женевската конвенция, изискващ защита на бежанеца от страната, където той е подал молба (ECRE 2006: 6).

EURODAC[3] – европейската база данни за пръстови отпечатъци на търсещите убежище – е механизмът, който осигурява на държавите надеждна информация дали бежанецът подава за първи път молба или вече е правил този опит в една или повече страни.

Последствията от Дъблинската Конвенция се отнасят както до държавите, така и до бежанците.

Последствията върху държавите са в няколко посоки:

  • Първото е преместване от бежанеца към държавата на критерия за място за третиране на неговата молба. Бежанецът не може да избере страната. За да не е прекалено драстичен този преход, субективният избор на бежанеца не е заменен с избора на държавата, а със съвкупност от обективни критерии, централен сред които е първата страна, където е подадена молбата.
  • Най-видимото последствие е увеличената прозрачност и подобрената координация – ако бежанец замине за втора страна, в случай, че е получил отрицателен отговор или още не е получил отговор на молбата си за убежище, втората страна има право да го върне на първата.

Последствията върху бежанците също са в няколко посоки:

  • Бежанецът няма право при отказ в една страна да потърси отново убежище в друга.
  • Бежанецът няма право и на по-бърза процедура. Ако в страната, където е подал молба, не я придвижват достатъчно бързо, той не може да замине и да започне нова процедура в друга.
  • Бежанецът има ограничено право за избор на страна, която да разглежда молбата му – Дъблин постановява, че това може да бъде само първата странна, където е подал молба.

Оценката на Дъблинската конвенция води до противоречиви заключения. Нейна главна цел е да осигури по-ефективен механизъм за управление на убежището, а именно по-благоприятно съотношение вложени средства-резултати.

Критерий за нейната ефективност е намаляването на „пазаруването на убежище“, който би могъл да се операционализира в броя молби, трансферирани от една държава в друга. Различните автори и източници предоставят различни цифри: според по-умерени анализатори, които се позовават на данни на ЕК, броят трансферирани молби е около 10% от всичко подадени молби в ЕС (Vink 2012: 3). Според по-критични наблюдатели, трансферираните молби са по-малко от 6%, а транферираните бежанци – по-малко от 2% от общия брой търсещи убежище (ECRE 2006: 9).

Вторият критерий за оценка ефикасността на Дъблинската конвенция е общият брой бежанци. Този критерий има ограничена степен на валидност, защото бежанските потоци се определят от множество фактори, на първо място от интензивността на конфликтите, но безспорно е, че политиките на прием също могат да ги стимулират или ограничават. Тук авторите също достигат до различни заключения. M.P.Vink резюмира по-оптимистичната перспектива, според която след 2000 г. има известно намаляване броя на търсещи убежище (Vink 2012: 3). ECRE e най-видимият говорител на критичнат апозиция и подчертава, че Конвенцията не е довела до „забележим ефект върху броя на молби за убежище в ЕС“ (ECRE 2006: 9).

Друг пример за разминаване между цели и резултати – ключов критерий за оценка ефективността на политиката – са делата в Европейския съд по правата на човека. Някои от тях ясно сочат, че вместо хармонизиране на отношенията между държавите-членки по отношение на бежанската политика, Дъблинската система може да доведе до тяхното миниране (Vink 2012) . Следващият казус ясно го илюстрира. Делото държави-членки срещу Белгия&Гърция (21.01.11) разглежда случая на търсещ убежище, който по Дъблинската система е бил трансфериран от Белгия в Гърция, но там е бил подложен на деградиращо и нехуманно третиране. ЕСПЧ отсъжда, че така са били нарушени неговите права на справедливо разглеждане на молбата. Както подчертава ВКБООН, в резултат участничките в Дъблин престават да трансферират бежанци в Гърция. M.P.Vink заключава, че „Дъблинската система има още дълъг път до хармонизиране на бежанските системи в Европа“ (Vink 2012: 3). Решението на съда е ярка индикация за дисфункциониране или дори погрешен дизайн на Дъблинската система.

Резюмирани, критиките на Дъблинската система са по отношение и на несправедливо разпределената тежест между държавите, и на ограничаване правата на бежанците. Като несправедлива рестриктивност се оценява ограничението на бежанеца да може да подаде молба само на първото място, в което влиза в ЕС. Същият принцип води и до неравномерна тежест между държавите (ECRE 2006) поради естествените различия в географията на бежанските потоци, които привилегироват определени дестинации и често не достигат до други. Оценката понякога звучи безмилостно: „Дъблинската система е нeсправедлива, неработеща и скъпа“ (ECRE 2006: 8).

Защо при всички критики Дъблинската система продължава да се развива, като по-късно ще прерасне в Дъблин II? Главната причина се крие не в ефикасността й, която е проблематична, а в ориентацията й – тя се вписва и съдейства за развитието на секуритарната насока в европейската миграционна политика.

***

Началото на формирането на европейската миграционна политика бива дефинирано като ‘неформално междуправителствено сътрудничество’ (Geddes 2005). Позитивният резултат от него е развитието и рутинизирането на сътрудничеството между министрите на вътрешните работи. Очертават се и сериозни слабости като неефикасност поради трудното ратифициране на споразуменията, както и недостатъчната демократичност, защото „решенията се взимат на затворени форуми без достатъчен демократичен и юридически контрол на национално и европейско ниво“ (Geddes 2005: 134). Друга характерна особеност е развитието на секуритарната рамка: „Сътрудничеството е в голяма степен колонизирано от тези, които разбират миграцията от позицията на сигурността и са решени да ограничат тези форми на миграция, които се оценяват като нежелателни“ (Geddes 2005: 134).

 

Трети етап

От Маастрихт до Амстердам

  • включване на миграционната политика в общностната рамка в третия стълб на междуправителствено сътрудничество

1993 – 1997

Маастрихт бележи прехода от неформално сътрудничество между високопоставени държавни служители към формално сътрудничество между правителства.

Европейската политика прилича на гръцки храм, който се издига върху три колони:

  • Първият стълб е комунитарният;
  • Вторият покрива покрива външната политика и политиката на сигурност
  • Третият развива политиките в сферата на правосъдието и вътрешните работи.

 

 

 

Хармонията е атрибут на гръцката класика, не на европейската политика – стълбовете са асиметрични, най-голяма тежест има комунитарният. Няма и ясни очертания между тях, разделението между втория и третия е доста изкуствено, защото вътрешната и външната сигурност стават все по-свързани още през 90-те години (Geddes 2005: 134) и тази тенденция продължава да се задълбочава. Някои иронично определят третия като ‘юридически пясъчен камък’ (Muller-Graft, цит от Geddes 2005: 135), което показва и предсказуемостта на прехода на миграционната политика от третия към първия стълб.

„Едва с договора от Маастрихт миграционната политика влиза в общностната рамка“ (Niemann 2012: 209). Тази висока оценка дава основание Договорът от Маастрихт да бележи началото на нов етап в развитието на миграционната политика.

На Съвета на ЕС в Маастрихт на 9-10 декември 1991г. се постига съгласие за договор, в който да се отчетат и предложенията на ЕК, подкрепени от министрите на имиграцията в Хага на 2-3 декември 1991 г., че само общ подход може да реши предизвикателствата на имиграцията и убежището.

Договорът за европейски политически и монетарен съюз влиза в сила на 1 ноември 1993 г. Кои са постановките, които го правят толкова важен жалон по пътя на европеизацията? Сред множеството бих откроила тези две, които белязват и миграционната политика – първата се отнася до европейското гражданство, втората – до свободата на придвижване:

  • Всеки гражданин с гражданство на страна-членка е и гражданин на ЕС.
  • Сред правата и привилегиите на европейските граждани е и свободата да се движат и пребивават на територията на целия ЕС.

Европейското гражданство радикално трансформира концепцията за гражданство. То я откъсва от националната държава, която векове е била неизменната и неизбежна политическата рамка на гражданството, за да го пренесе на наднационалното европейско равнище, на „по-голяма общност от либерални демокрации, изградена на общата съвкупност от ценности на ЕС“ (Balzacq and Carrera 2013: 7).

Европейското гражданство и миграцията са в тесни, но и противоречиви взаимоотношения. Мобилността е една от най-видимите и най-харесваните свободи и права от европейците. Миграцията е и един от източниците на непрестанни промени и иновации на гражданството (Стайкова 2013). Мобилността обаче е и един от източниците, който въвежда диференциация и йерархизация в европейското гражданство, очертава ‘различна геометрия’. Видим пример е преходния период, в който новите европейци трябва да изминат три стъпки, докато станат европейци. Тези три етапа на преходното, непълно европейско гражданство на новите европейци намира израз във формулата „2 + 3 + 2”. Те биват въведени от Договора за присъединяване от 2003 г., подписан 10 години след Маастрихтския договор, и илюстрират разликата между „включващото гражданство и гражданството втора класа“ (Balzacq and Carrera 2013: 9). Тази диференциация бива остро критикувана:

 

Всички граждани на ЕС веднага трябва да получат всички установени права и свободи, свързани със статута на граждани на ЕС. Преходният период трябва да бъде премахнат като ненужно препятствие за свободното движение на хора и постигането на недискриминация на базата на националност (Balzacq and Carrera 2013: 7).

 

Този кратък анализ на феномени напред във времето има за цел да покаже противоречивата връзка между позитивните принципи и проблематичното прилагане.

Работна програма конкретизира необходимостта от хармонизация. В сферата на миграционната политика като приоритетни биват посочени пет направления:

  • хармонизация на политиките на прием;
  • общ подход към нелегалната имиграция;
  • политика по отношение на трудовата миграция;
  • положението на граждани от трети страни;
  • миграционна политика в широкото значение на тази дума.

В сферата на бежанската политика се очертават следните приоритети:

  • приложение и въвеждане на Дъблинската конвенция;
  • хармонизация на бежанското право;
  • хармонизация на политиката на експулсиране;
  • създаване на клирингова къща;
  • условия за приемане на търсещи убежище (Callovi 1992: 370).

Оценките за Маастрихт варират в широка гама. Единият полюс е доста критичен, резултатите се оценяват като ‘скромни’ (Balleix 2013: 28 – 29), вижда твърде голямо сходство между Шенген и Маастрихт, говори за ‘припокриване’ и дори ‘аномалия’:“две откровено паралелни политически инициативи, които не изглеждат необходими“ (Convey 1995: 942). Другият полюс, както показва цитата в началото на анализа, е положителен и оценява Маастрихт като важен нов етап.

Разликата между двете противоположни оценки се крие в предмета на оценяване. В първия случай е същността на проблемите, които се третират – там, както между Маастрихт и Шенген, така и между множество други документи и решения, откриваме висока степен на повторяемост. Във втория случай критерий за оценката, макар и имплицитен, е степента на европеизация. Именно последната е предмет и на моя анализ. От тази гледна точка има съществена разлика между Шенген и Маастрихт. Шенген все още изразява волята на малка група страни – пионери, докато Маастрихт – консенсуса на европейско ниво. Затова и Шенген е по-конкретен, а Маастрихт – по-пожелателен. Маастрихт включва миграционната политика в третия стълб на междуправителствено сътрудничество.

Четири основни критики се отправят към Маастрихт:

  • Първата подчертава слабата роля на Европейския парламент в процеса на вземане на решения за убежище и имиграция, която се свежда до информиране, консултация, възможност за препоръки и годишен дебат, което се оценява като твърде недостатъчно за институцията, която трябва „да въплътява демократичната легитимност на ЕС“ (Balleix 2013: 29).
  • Втората е по отношение защитата на фундаменталните права, която се оценява като недостатъчна и дори липсваща. Този пропуск е „изключително сериозна липса“ (Berger 2000: 40).
  • Третата критика е свързана с политиките по отношение гражданите на трети страни в третия стълб, което анализатори като Натали Берже квалифицират с определения като бавни, тежки, не достатъчно прозрачни, неeфикасни и с не достатъчна юридическа сигурност (Berger 2000: 40).
  • Четвъртата е свързана с особено неефикасния механизъм на взимане на решения в Съвета – чрез единодушие. Констатират се и други демократични дефицити: ЕК споделя своето право на инициатива със страните-членки, Европейският парламент остава доста периферен. Европейският съд до голяма степен е изключен от юрисдикция по третия стълб (Niemann 2012: 10).

Като цяло оценката е неблагоприятна: „равносметката от междуправителственото сътрудничество в рамките на договора от Маастрихтт е по-малко удовлетворителна отколкото тази на екстракомунитарното сътрудничество в рамките на Шенген“ (Balleix 2013: 30).

Още с Маастрихт изкристализират двете паралелни тенденции на радикално различно третиране на миграцията вътре и навътре към ЕС:

 

Политиката към вътрешната миграция в ЕС става все по-либерална в духа на Маастрихт и Шенген. В същото време политиката към не-европейските граждани, пресичащи границите на ЕС става все по-контролираща, подхранвана от нарастваща строгост на някои национални политики към имигрантите, които, от своя страна, са подтиквани от нарастващи нива ксенофобия, дори от краен национализъм (Convey 1995: 943).

 

Този разнобой между либералното и рестриктивното все повече ще се задълбочава.

Периодът на стълбовете на миграционната политика може да се резюмира в две тенденции:

  • силна роля на държавите, които все още са определящи при формулирането на миграционната политика;
  • минимизирана роля на супранационалните институции.
Междуправителствен метод. Основава се на дипломатическите преговори между държавите. Позволява да се запази     държавния суверенитет в политически чувствителни области. Позволява гъвкави форми на сътрудничество и координирани инициативи.

Комунитарен метод. Процес на взимане на решения, при който ЕК прави законодателни предложения, които са одобрени едновременно от Съвета на министрите и на Европейския парламент. В комунитарния стълб решенията се взимат или единодушно или с квалифицирано мнозинство. В сравнение с междуправителствения метод, тази процедура е по-ефикасна, прозрачна и подлежи на демократичен и юридически контрол.

Комунитаризация. Включване в първия – комунитарен – стълб на политики като миграционната, които преди това са били     третирани от третия стълб.

Balleix 2013: 26

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Четвърти етап

Пост-Амстердам

  • комунитаризация, но не супранационализация

1997 –

 

Договорът от Амстердам (1997)

– от трети към първи стълб

Комунитаризацията на европейската миграционна политика става юридически факт с Договора от Амстердам, подписан на 2 октомври 1997 г. Още време ще е необходимо преди да се утвърди като комунитарна и в институционален, и в политически смисъл. Договорът от Амстердам има за цел да създаде пространство на сигурност, свобода и правосъдие. Той включва част, свързана с „визи, убежище, имиграция и други политики, свързани със свободното движение на хора“. Той включва и политики за управление миграцията на хора от трети страни.

Конституира се ново пространство на свобода, сигурност и правосъдие, което

включва три форми на мобилност:

  • свободно движение
  • имиграция
  • убежище

„Дебатът върху компетенциите приключи; да живее дебатът върху съдържанието“ (Peers 1998, цит от Geddes 2005: 137 – 138). С тази атрактивна формулировка се възвестява окончателния преход на миграционната политика от третия към първия стълб.

 

Преход на европейската миграционна политика

от третия към първия стълб

 

 

Амстердам е край/ново начало на Шенген – Шенгенското споразумение престава да съществува като самостоятелно, защото бива инкорпорирано в новия договор. Амстердам бележи рационализацията и интеграцията на Шенгенските acquis в договорите, като слага край на „двойнствеността на рамките – междуправителствени и комунитарни – за дефиниране на европейските правила и действия в миграционната сфера“ (Balleix 2013: 35).

Този процес на рационализация не е хомогенен, бих посочила два вида вариации или асиметрии. Първата е по отношение на интензивността на политиките, втората – по отношение на интензивността на участието.

Приоритизирането на едни политики и отпращането на други в периферията се реализира чрез перформативния юридически дискурс: ключовото значение на контрола върху външните граници и на миграционната политика се конструира чрез ‘норми’, ‘правила’, ‘мерки’. Второстепенното значение на политиката на убежище се денотира от ‘меки норми’ (Balleix 2013: 37).

Втората асиметрия е по отношение различната включеност и интензивност на участието, илюстрираща комплексността на ситуацията. Очертават се три големи изключения:

  • Великобритания и Ирландия не се включват в политиките за свободно движение на хора, но с възможност да се присъединят в конкретни случаи и потвърждават правото си да контролират своите външни граници;
  • Исландия и Норвегия са част от Шенгенските договорености;
  • Дания е в средна позиция – тя е част от Шенгенското споразумение, но си запазва правото да напусне политиките на свободно движение, когато бъдат комунитаризирани мерки, които преди това са били предмет на междуправителствени договорености (Berger 2000: 52, Geddes 2005: 137).

Пространството на свобода, сигурност и правосъдие е едновременно и по-малко отколкото ЕС и по-голямо от него: „На Запад границите му са сведени до континентална Европа поради неучастието на Великобритания и Ирландия в пространството за свободно движение. За сметка на това то е разширено на Север с териториите на Норвегия и Исландия поради тяхното асоцииране към Шенген“ (Berger 2000: 59 – 60).

Този малък пример показва, че сътрудничеството запазва разнообразната си география и че независимо от повратния характер на Амстердамския договор, реалното сътрудничество по-скоро бива засилено отколкото дълбоко трансформирано.

Амстердам е ключов жалон в комунитаризацията на европейската миграционна политика, но той бележи началото, а не пълноценното й разгръщане. Неговите дефицити са в три главни направления.

На първо място е изключителната комплексност на диспозитивите. Целта на договора е да доближат институциите до гражданите, а самият договор е изключително тежък, сложен и на моменти объркващ. Тази сложност не е въпрос на дефицит на стил, а на дефицит на политика. Тя илюстрира неспособността на държавите да направят ясни политически избори.

На второ място трябва де се подчертае, че междуправителствените отношения остават решаващи поне до влизането в сила на договора през 2004 г. пет години след подписването.:

 

Имиграцията и убежището биват комунитаризирани в смисъл, че преминават към комунитарния стълб, но не супранационализирани в смисъл да станат предмет на интеграция при всекидневното взимане на решения (Geddes 2005: 137).

 

Парадоксалността на тази политика се резюмира с формулата – комунитаризирана, но не супранационализирана.

Третата насока е свързана с недовършения процес на преминаване от единодушие към квалифицирано мнозинство. Принципът на единодушие при гласуването съдържа два съществени дефицита. Единият е липсата на ефикасност. Вторият е, че той всъщност възпроизвежда властта на отделните държави-членки в Съвета на министрите (Balzacq and Carrera 2013: 2-3). Амстердам въвежда квалифицираното мнозинство по отношение на редица миграционни въпроси като премахването на контрола при вътрешните граници, както и споделяне на тежестите за търсещите убежище и нелегалната миграция, но не и по отношение на многобройните въпроси, свързани със значително по-многочислената и диверсифицирана легалната миграция.

 

         Европейският Съвет в Тампере (1999):

от стратегическата визия на Амстердам към очертаване на конкретни      политики

Жалоните на миграционната политика са и малък урок по география, който преминава от столици към по-големи или по-малки градове, за да придаде атмосферата на европейската калейдоскопичност и да илюстрира посланието, че Европа се конструира не само в метрополиите, но навсякъде. Пътуваме символно из Европа, преминавайки от един документ и договор към друг.

Тампере е град във Финландия, където през октомври 1999 г. лидерите на ЕС-15 се събират, за да дадат старта на европейската политика по правосъдие и вътрешни работи. Тампере подчертава духа на Амстердам – приоритета на политическите логики над икономическите, прехода от разбирането на ЕС като икономически съюз към разбирането му като пространство на свобода, сигурност и справедливост. Нещо повече, изглаждането на това пространство се обявява като топ приоритет.

Политиката по правосъдие и вътрешни работи е най-новата европейска политика. Тя бива въведена като европейска компетентност с Маастрихсткия договор от 1992 г. Амстердамският договор от 1999 г. продължава в същата насока, като съществено разширява отговорностите и правомощията на ЕК в тази сфера. Амстердамският договор влиза в сила на 1 май 1999 г. , срещата на върха в Тампере броени месеци по-късно, през октомври с.г., има за цел да превъплъти стратегическата визия в конкретни политики. Една от четирите сфери е миграционната и бежанска политика.[4] Основните насоки, очертани от Тампере, могат да се групират в следните направления ( EC 2012, Geddes 2005):

  • Приемане на петгодишен план за действие (1999 – 2004) за обща европейска система на убежище, който има за цел да осъществи прехода от ‘мекото законодателство’ на пост-Маастрихтския период към наднационални закони и европейски мерки в сферата на миграцията и убежището;
  • Сътрудничество със страните на произход. Две различни политически логики обясняват тази ориентация. Едната е крос-пиларизацията, взаимодействието между стълбовете, нарастващата взаимосвързаност и взаимозависимост между вътрешна и външна политика. Другата политическа логика – отново продиктувана от секуритизацията – е желанието мигрантите да бъдат държани по-близо до страните на произход (Geddes 2005: 137).
  • Мерки в сферата на убежището като потвърдената необходимост от общи стандарти за прием и разглеждане на молбите. Предвиждат се и мерки за временна защита на вътрешно-разселените лица.
  • Справедливо третиране на гражданите на трети страни. Решенията са все още в гамата на пожеланията за по-‘силни’ политики на антидискриминация.
  • Управлението на миграционните потоци повтаря двете мантри: информационни кампании за обяснение на реалните възможности на легалната миграция, от една страна, и борба с нелегалната миграция и трафика, от друга.

Оптимистично-прагматичният патос на институционално-политическия дискурс рязко контрастира с оценъчно-критичния патос на гражданското общество и редица интелектуалци. Те фокусират вниманието върху кабинетната логика на взимането на важни политически решения с огромни последствия. Темпере е поредна илюстрация как самата сгъстена институционална темпоралност процедурно затваря правенето на политика в тесния кръг на елитите и маргинализира или изключва гражданското и експертното включване и критика:

 

Проект за заключение се появи на първия ден на съвещанието, а в 10 ч. на втория ден дойде и финалната версия, която беше гласувана в 12.40 ч. и официално оповестена в 14 ч. Нямаше абсолютно никаква възможност за парламентите или гражданското общество да кажат каквото и да е (Statewatch 2003: 1).

 

От описанието на институционалното всекидневие директно и остро се преминава към изключително негативно заключение:

Процесът, през който се премина, за да се приемат заключенията на Върха в Тампере, може да бъде описан като дълбоко недемократичен (Statewatch 2003: 1).

 

Перипетиите на миграционната политика ярко илюстрират основното противоречие на ЕС между институционалната европеизация на политиката и резервираността на множество европейски страни, желанието им да запазят по-висока степен на автономия. Самоиронията в самооценката на ЕК е показателна за силата на това противоречие. В доклад от 2001 г. ЕК отбелязва: „ Би било удовлетворяващо да можем да докладваме на Европейски съвет, че промяната на стълба   (pillar switch) доведе до по-висока степен на неотложност и гъвкавост отколкото преди Амстердамския договор, особено в светлината на ясните срокове, поставени на най-високо ниво (в Тампере). За съжаление случаят не е такъв“ (Geddes 2005: 138). ЕК набляга на факта, че познатият феномен на резервираност на една или повече страни към предлаганите мерки възпрепятстват целия процес (Geddes 2005: 138).

 

Дъблин 2 (2003):

  • хуманитарна клауза, но не винаги хуманитарни практики

Дъблин 2 отменя Дъблин 1, Регламентът на Съвета от 18 февруари 2003 г. замества Конвенцията от 1990 г. Дъблин 2 потвърждава принципа, въведен от Дъблин 1: само една държава е отговорна за разглеждане молбата за убежище. В политическата традиция на ЕС двата основни аргумента за това решение са изложени в обратния ред на тяхното значение за взимащите решение:

  • На първо място е посочена необходимостта да се избягва пращането на търсещия убежище от една страна в друга.
  • На второ място е формулирана основната причина, а именно предотвратяване злоупотребите със системата за убежище чрез подаване на множество молби в различни страни от един и същ бежанец.

Дъблин 2 има за цел да операционализира принципа на one-stop-shop процедурата за убежище, като предостави по-ефикасни решения на две от големите предизвикателства на европейската бежанска политика: ‘бежанците в орбита’ (циркулиращи между държавите или в рамките на отделна държава, без право да останат там, но и без възможност да напуснат) и ‘шопингът на убежище’ (подаване на молби за убежище в повече от една страна или в страната, която предлага най-благоприятни условия). По отношение на целите откриваме повече континуитет отколкото новости спрямо Дъблин 1. Последните би трябвало да са повече по отношение на по-конкретните правила за определяне на държавата-отговорник за разглеждане на молбата за убежище. Сред юридическата джунгла ще избера да посоча този критерий, който ми се струва с най-голяма хуманитарна тежест:

 

В случай че търсещият убежище е непридружено малолетно или непълнолетно лице, за държава-членка, компетентна за разглеждането на молбите, се счита онази, в която законно се намира член на неговото семейство, при условие, че това е в интерес на малолетното или непълнолетното лице (Гл. III, чл. 6).

 

Важно е да се подчертае, че Дъблин 2 съдържа цяла глава (4) ‘Хуманитарна клауза’, която съдържа няколко важни разпоредби:

  • Всяка държава-членка може да събере членовете на едно семейство от хуманитарни подбуди (чл.15.1)
  • В случай на зависимост при бременност, новородено дете, болест, старост държавите-членки могат да съберат търсещия убежище с друг роднина (чл.15.2)

Оценките за Дъблин 2 са нееднозначни. Автори като St. Peers (s.a.) го определят като начален, първи етап на изграждане на общата европейска политика на убежище. Други автори (Lenart 2012) са по-позитивни и подчертават, че Дъблин 2 е ‘значителна стъпка’ в нейното развитие.

Критиките на Дъблин 2 са почти идентични като на Дъблин 1 и се структурират около два полюса. На единия те се фокусират върху принципите, които остават декларативни, а не придружени от механизми за реализацията им. Провъзгласеният принцип на солидарност, например, не е допълнен с инструмента на квотите. Така вместо солидарност се получава преразпределение на тежестите. Става очевидно, че истинската цел не е равномерното разпределение на тежестите, а ограничаване на вторичните движения на търсещите убежище в други страни на ЕС.

Друга основна слабост на Дъблинските правила е, че не правят ясна разлика между хората, които наистина се нуждаят от международна закрила – бежанци по смисъла на Женевската конвенция, и икономическите мигранти, които прибягват до убежището като възможен вход в ЕС.

Втората група критики се съсредоточават върху приложението на дъблинските принципи. Те също са в две насоки. Едната е противоречието между Дъблинската идея да създаде бежански статут, близък, но ‘по-лек’ като критерии от Женевския и практиката, при която временната закрила се присъжда значително по-често от бежанския статут (Lenart 2012).

Критичният поглед е насочен и към някои южноевропейските страни, които трудно се справят с предизвикателството да осигурят инфраструктурата, необходима за справяне с голям брой молби. Най-проблематичен е случаят с Гърция, която e обект на остри критики поради неспособността или нежеланието да осигури условията за получаване и разглеждане на молби, гарантирани в Женевската конвенция и Европейската конвенция за правата на човека. ЕКПЧ в своя член 3 забранява мъчения, нехуманно и деградиращо отношение. Нарушенията понякога достигат драстични размери. След две присъди на Европейския съд по правата на човека някои държави отказват да трансферират обратно търсещи убежище към Гърция (Peers s.s.:3).

Критиките и споровете толкова се разгорещяват, че се формулират вече и критики на критиките – Джоана Ленарт (Lenar 2012) пише дълга статия, изпълнена с обстойни юридически аргументи в защита на тезата, че Дъблин 2 е формулиран в унисон с Европейската конвенция на правата на човека и не може да бъде обвиняван за дефицитите и нарушенията при неговото приложение.

Тук ясно изкристализира едно от ключовите противоречия на европейската политика на убежище – дори когато има определени усилия хуманитарни принципи и защитата на правата на търсещите убежище да залегнат в основните документи и регламенти, практиката не рядко ги минира. Правото и политиката се разлетяват в различни посоки.

 

Хагската програма (4-6.11.2004)

  • Брюкселска симетрия на 10 приоритета за 5 години

Хагската програма е характерен пример за брюкселския new speech, който се стреми да създаде ред и симетрия и там, където реалността най-малко ги предполага. С програмен патос и планов ентусиазъм тя приема новия петгодишен план за действие за периода 2005г. – 2010 г., като дефинира десет приоритета за пет години:

  • Укрепване на фундаменталните права и гражданството. Специален фокус се поставя върху правата на децата и жените. Борбата срещу всички видове дискриминация остава приоритетна задача, която бива подкрепена с една институционална трансформация – Европейският център за мониторинг на расизма и ксенофобията бива преобразуван през януари 2007 г. в Европейска агенция за фундаментални права.
  • Антитерористични мерки. Целта е да се съдейства на страните-членки за идентификация на рекрутирането и финансирането на терористи, анализа на риска и превенцията. Подчертава се необходимостта от противодействие на практиката за злоупотреби с благотворителни организации, чиито средства биват използвани за терористични дейности.
  • Дефиниране на балансиран подход към миграцията. Миграционната политика трябва да намери баланса в управлението на легалната и нелегалната миграция. Рамковата програма „Солидарност и управление на миграционните потоци“ включва създаването на Фонд за външните граници, Интеграционен фонд, Фонд завръщане и Европейски бежански фонд.
  • Интегрирано управление на външните граници. Ключова роля в този приоритет е отредена на Фронтекс, като се предвижда тя да нараства в бъдеще. Предвижда се повишаване ефективността на визовата политика чрез създаване на визова информационна система, а в бъдеще и изграждане на Европейска консулска служба. Сигурността на личните документи ще се повишава чрез въвеждането на биометрични идентификатори.
  • Обща процедура за убежище. В краткосрочен план се предвижда да се подготви директива за дългосрочен статут на пребиваване на чужденците, а в средносрочен план – обща процедура и статут за бежанците. На Европейския бежански фонд се определя ключова роля в сътрудничеството.
  • Максимизиране на позитивния ефект от имиграцията. Стимулира се обмена на информация и опит в успешното интегриране, подобряване на интеркултурния диалог и разбиране.
  • Намиране на баланс между правото на личен живот и сигурността. По-конкретно са дефинирани мерките, засягащи сигурността: разследващите органи трябва да имат право да обменят информация, когато се борят срещу тероризма и разследват трансгранични престъпления. Европол е ключовата институция в тази политика. По-общо пожелателни остават мерките за защита на частния живот.
  • Развитие на стратегическо разбиране за борба с организираната престъпност. Ключов приоритет е разработването на европейски модел за борба с престъпността.
  • Развитие на европейска сфера на правосъдие. Необходимо е да се развива взаимното доверие между държавите-членки чрез формулиране на минимални общи стандарти. Eurojust е ключов играч в сътрудничеството по отношение на наказателните въпроси. Подчертава се и необходимостта от съхраняване на европейските финансови интереси. Операционните мерки включват подкрепа на институционалните организации и мрежи в сферата на правосъдието, оценка на качеството на правосъдието, семинари за укрепване на сътрудничеството между практикуващите юристи.
  • Споделяне на отговорността и солидарността. Тази амбициозна програма има нужда от финансиране. Приемането й съвпада с подготовката на финансовия период 2007 – 2013 г. Важен принцип е и гъвкавостта, капацитета да се реагира на непредвидими събития като терористичната атака в Лондон на 7 юли 2005 г.

Програмите винаги изглеждат по-хармонични отколкото изпълнението им. Хагската програма не прави изключение от общото правило. Мониторингът върху изпълнението й показва съществени дефицити: през 2006 г. са изпълнени 53% от предвидените мерки, през 2007г . – процентът спада до изключително неудовлетворяващите 38%: „още по-висок процент мерки биват отложени или просто изоставени.“ [5]

Най-слаби резултати се констатират в сферата на третия стълб – борбата срещу организираната престъпност и полицейското сътрудничество. По-добри постижения има при първия стълб – миграционна политика и политика на границите, правосъдното сътрудничество по граждански въпроси. Сътрудничеството по визовата политика остава неудовлетворително.[6]

Неизпълнението и неудовлетворителното изпълнение на множество от предвидените мерки ясно показва причината за високата репетитивност на приоритетите, насоките и дейностите в множество европейски документи.

Повторяемостта като липса на новост може да се окаже по-малкият проблем. Може липсата на новост да се използва като мимикрия за прикриване на новост. В конкретния случай повторяемостта се отнася за съставките – те са сходни до почти идентични с тези от Темпере, но новостта е за съотношението им – сигурността заема и централно, и нарастващо място, изтласквайки и маргинализирайки свободите и правата:

 

Хага променя баланса между свобода и сигурност по много критичен начин. Позицията на Темпере за споделената съпричастност към свободата, основаваща се на човешките права, демократичните институции и правовата държава вече не е ключов камък. Хага отдава висок приоритет на сигурността. Изглежда като че ли сигурността на държавата предхожда свободата на индивида. Изненадващо е колко мерки, свързани със сигурността, могат да се открият в частите за „укрепване на свободата“ (напр контрол на границите, борбата срещу нелегалната имиграция, биометричните и информационни системи). Обратно, защитата на човешките права, справедливото третиране на граждани на трети страни, ролята и пълномощията на новопредложената Агенция за фундаментални права и на Европейския съд са разгледани много накратко (Balzack an Carrera 2013: 5-6).

 

Фронтекс (2005)

–продукт или катализатор на секуритизацията

Продукт или катализатор на секуритизацията на европейската миграционна политика е Фронтекс? Дали пази сигурността на границите или конструира миграцията като несигурност и заплаха? Тези въпроси очертават ключовото място на Фронтекс в анализа на деликатния баланс между сигурност и човешки права.

Европейската миграционна политика тича по няколко писти. Ако Дъблин 1 и 2 се занимават с политиката на убежище, Фронтекс[7] е знаменателен за политиката на границите. С решение на Съвета на ЕС от 26 октомври 2004 г. се създава Европейска агенция за управление на оперативното сътрудничество по външните граници на държавите-членки на Европейския съюз. Фронтекст е ключов етап за политиката на границите по отношение въвеждането на интегрираното им управление.

Агенцията има за задача да:

а) координира оперативното сътрудничество между държавите-

членки в областта на управлението на външните граници;

б) подкрепя държавите-членки за обучението на националните

граничари, включително установяване на общи стандарти на

обучение;

в) извършва анализи на риска;

г) следи за напредъка в изследванията, свързани с области, които

представляват интерес за контрола и наблюдението на външните граници;

е) подкрепя държавите-членки при обстоятелства, които изискват засилена техническа и оперативна помощ по външните граници;

ж) предоставя необходимата подкрепа на държавите-членки за

организирането на съвместни операции по екстрадиция.

Централизирането на поредица важни функции по управление на границите не засяга правомощията на агенцията, държавите-членки могат да продължат сътрудничеството на оперативно ниво с други държави-членки и/или трети страни по външните граници.

Фронтекс създава важен прецедент: разполага щаба във Варшава – за първи път такава висока институция за европейска миграционна политика се ситуира в източно-европейска страна.

Създават се екипи за бърза интервенция по границите, предназначени предимно за кризисни ситуации и трудности на отделни страни да се справят с тях.

Фронтекс е централен диспозитив в политиките и на границите, и на сигурността. Още от самото си създаване Агенцията е обет на интензивни критики по отношение защитата на човешките права, прозрачността, отчетността. Главното острие на критиките е, че човешките права са пожертвани на олтара на сигурността. Фронтекс е критикувана за това, че нейни екипи пресрещат лодки/кораби с бежанци и ги придружават обратно до страната, от която са тръгнали. Европейският съд по правата на човека осъжда Италия,[8] че в подобна операция е върнала в Либия и хора, които имат право на убежище и международна закрила. През лятото на 2012 г. гръцките власти в съвместна операция с Фронтекс връщат сирийски бежанци на турска територия, без въобще да разгледат техните случаи (Spengelman 2012: 2-3).

Друга група критики се отнасят до отчетността и прозрачността. За разлика от Европол, Фронтекс няма Борд за наблюдение:

 

…разпределението на ролите и отговорностите не е ясно на обществеността, нито на Европейският Парламент. Офицерите на Фронтекс имат правото да употребяват сила, дори оръжие, като в същото време могат да изискват и имунитет. Тези практики отдалечават от аргумента, че Агенцията действа в съответствие със споделените ценности на ЕС за демокрация чрез прозрачност (Spengelman 2012: 4).

 

Въпроси поражда и екстернализацията на граничния контрол. В изпълнение на целта – създаване на ‘буферна зона’ около Европа, за да се намали и контролира по-добре потока – Фронтекс сключва работни, неформални споразумения с трети страни като например Албания, Хърватия[9], Сърбия , Русия. Самата Агенция ги определя като една от най-успешните форми на сътрудничество Както подчертава Спенгелман обаче, юридическата база на тези споразумения не е напълно ясна, нито техните международни правни импликации (Spengelman 2012: 4).

Тази критики са толкова мощни и устойчиви, че подкопават легитимността на Агенцията (Spengelman 2012). В резултат на критичната офанзива на 10 октомври 2011 г. се приема нов регламент. Той залага съществени промени по отношение защитата на човешките права чрез три мерки: разработва се Стратегия за фундаменталните права; създава се Консултативен форум по фундаментални права и се назначава офицер по фундаментални права (Spengelman 2012: 5).

Друга важна инициатива в същата посока е публичната консултация за Фронтекст и фундаменталните права, лансирана през май 2012 г. от европейския омбудсман Никифорос Диамандуро.

Ситуацията може да се обобщи в два противоположни извода:

  • Осъществява се напредък към по-висока степен на прозрачност и по-голяма чувствителност към човешките права.
  • Този напредък все още не е напълно удовлетворителен. Ролята и на гражданското общество, и на Европейския парламент в супервизия на спазването на човешките права все още е слаба и маргинална. С. Кеслер, член на Консултативния форум и участник в инициативата на Обмудсмана, констатира „ясната липса на истински механизми за мониторинг, които биха осигурили спазването на принципа на non refoulement и идентификацията на хората, нуждаещи се от защита“ (Spengelman 2012: 6).

 

Зелен доклад

за европейски подход към управление на икономическата миграция (11.01.2005)

– от постоянна към временна и циркулярна миграция

Сред сръхпроизвоството на документи след Тампере – директиви върху обединението на семействата, статута на дългосрочно пребиваващите, приема на студенти и научни работници – избирам Зеления доклад за икономическата миграция по три причини. Първата и основната е защото един от нейните акценти – стимулиране на циркулярната и временната миграция – подкрепя лайтмотива на тази книга за преход от миграция към мобилност.

Втората важна причина е, защото той е показателен за втората писта на европейската миграционна политика – икономическата миграция. Самата миграционна политика следва движението на махалото между двата полюса на сигурността и пазара. След силовия подход на Фронтекс – по-гостоприемния на Зеления доклад.

Третата причина е поради симпатията ми към ‘зеления’ подход, който разглежда миграцията не като проблем, а като решение, не като заплаха, а като ресурс. Три месеца по-късно[10] ЕК публикува друг зелен доклад върху демографската промяна и новата солидарност между поколенията. Важна негова идея е за миграцията като една от насоките за преодоляване на демографските предизвикателства.

Читателят не трябва да остава с впечатление, че Зеленият доклад е забравил рестриктивността като принцип с нарастващо значение. Докладът формулира принципа на ‘общностното предпочитание’: държавите-членки ще разглеждат молби за достъп до територията с цел работа само за тези свободни работни места, за които няма кандидати от ЕС или от трети страни, които вече пребивават в ЕС и са част от неговия пазар на труда. Резюмирано, това означава, че дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни имат предимство пред потенциалните мигранти.

Този диспозитив е допълнен от друг, с противоположна насоченост. ЕК предлага предпочитание и на тези мигранти, които вече са работили няколко години в държава-членка, после са се завърнали временно в родната си страна и имат желание отново да се върнат да работят в същата държава-членка. Целта на това предпочитание е да се стимулира циркулярната миграция.

Голямата цел с оглед на изискванията на европейския пазар на труда е да се даде възможност за оставане или за завръщане на тази мигранти от трети страни, които вече са на територията и/или са работили легално преди да я напуснат след изтичане на разрешението им за работа. Така Зеленият доклад окуражава мигрантите да станат легални, като в същото време промотира временната миграция и висококвалифицираната циркулация.

 

Лисабонският договор[11] (13.12.07)

  • ‘нормализация’ на европейските политики за миграцията и убежището

Комунитаризацията на политиката на убежище и имиграция се утвърждава с договора от Амстердам от 1997 г., но процесът протича асиметрично: той се разгръща по-бързо и цялостно по отношение засилване контрола на границите, а протича по-бавно по отношение приема на мигрантите – убежище и установяване (Balleix 2013: 31). Ключов етап е Лисабонският договор.

Лисабонският договор е подписан на 13.12.07 и влиза в сила на 1.12.09. Той потвърждава и поставя на нова по-солидна основа европеизацията на миграционната политика. Трите стълба на сферата на правосъдието и вътрешния ред се свеждат до един законов текст. Премахва се разделението между първия стълб, където се управлява убежището, имиграцията, границите, правното сътрудничество по граждански въпроси, и третия стълб, където се координира полицейското сътрудничество и правното сътрудничество по криминални казуси.

Лисабонският договор прецизира и по-добре дефинира целите на миграционната политика и разширява сферата на нейното приложение. Той премахва ‘меките норми’, които денотираха второстепенен статут на политиката на убежище в договора от Амстердам. Важен акцент в политиката на убежище е развитието на партньорство и сътрудничество с трети страни (Balleix 2013).

Трафикът на хора за първи път се разглежда като миграционна политика – преди това е бил само предмет на полицейско сътрудничество в криминалната сфера.

Лисабонският договор утвърждава убежището и имиграцията като ‘нормални’ европейски политики: право на решение има Съветът и на съвместно решение- Европейският парламент; Европейският съд има пълна юрисдикция.

Лисабонският договор регламентира пълната комунитаризация на миграционната политика. Следващата таблица резюмира ключовите етапи на европеизация на миграционната политика.

 

 

Eволюция на миграционната политика на ЕС

от договора в Маастрихт до договора в Лисабон

 

Договор от Маастрихт

подписан 7 февруари 1992

влиза в сила 1 ноември 1993

Договор от Амстердам

подписан 2 октомври 1997,

влиза в сила 1 май 1999

Договор от Лисабон

подписан 13 декември 2007

влиза в сила 1 декември 2009

I стълб

 

Визова политика: квалифицирано мнозинство в следните области:

-черен списък на страни

-типов модел виза

-временно възстановяване на визите в случай на голям наплив.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

III стълб

-убежище

-контрол върху границите и борба с нелегалната имиграция

-цялата миграционна политика – дългосрочен престой, свободно движение в страните-членки.

Включване на миграционната политика в I стълб

 

1.След влизане в сила на договора квалифицирано мнозинство за:

-визи (черни и бели списъци, типов модел виза);

-временни мерки в спешни ситуации (възстановяване контрола на вътрешните граници).

 

2. След пет години автоматичен преход към квалифицирано мнозинство и съвместно решение за:

-процедури и условия за даване на визи

-уеднаквени правила за визи.

 

3.Сфери с преходни клаузи след 5-годишен период:

-контрол на границите

-свободно движение за 3-месечен период;

борба срещу нелегалната миграция;

-убежище.

 

4.Липса на краен срок за прехода към съвместно решение и квалифицирано мнозинство за:

-разпределение на тежестите при приема на бежанци;

-дългосрочен престой, вкл. събиране на семейства;

-свободно движение в други страни-членки на хора с регулярен престой в една от държавите-членки.

Изчезване на стълбовете

 

Прилагане на нормалната законодателна инициатива във всички сфери на европейската миграционна политика.

 

Обща политика в сферата на:

-убежището

-имиграцията

-контрола на границите

-интеграцията на граждани на трети страни

Източник: Balleix 2013: 41.

 

Нормализацията на миграционната политика на равнището на европейските институции не я изземва напълно и окончателно от прерогативите на държавата. Доколкото засяга пряко суверенитета, миграционната политика остава разделена отговорност между ЕС и държавите-членки:

 

Лисабонският договор „ не засяга отговорността на държавите-членки за поддържането на обществения ред и охраняването на вътрешната сигурност (чл. 72).

Държавите –членки запазват „правото да определят броя влизания на тяхна територия на граждани от трети страни, идващи от трети страни“ (чл. 77&4).

Европейски пакт за имиграция и убежище (24.09.2008 г.):

миграционна триада и интеграционна дилема

Европейският пакт за миграция и убежище (ЕПМУ) продължава политиката на изграждане на обща миграционна политика, като се стреми балансирано да държи сметка както за колективния интерес, така и за специфичните потребности на отделните страни-членки.[12] Изключително показателен е начинът, по който всеки документ и програма разказва миграцията. Европейският миграционен феномен не се променя със стремителната скорост, с която се произвеждат европейските документи, така че упражнението е наистина политическо и дискурсивно: кои измерения от пъстротата и комплексността на миграционните потоци политическият дискурс ще превърне в политически приоритети. ЕПМУ избира да освети като ключови задачи пет теми:

  • Организиране на легалната миграция. Тя търси равновесието между потребностите на пазара на труда и приемния капацитет на отделните страни-членки с оглед по-добрата им интеграция. С тази цел се предвиждат различни мерки, сред които:
    • Подобряване атрактивността на ЕС за висококвалицифирани професионалисти и улесняване мобилността на студенти и изследователи;
    • Балансиран подход към ВКМ с цел тя да не води до изтичане на мозъци, а да се разгръща в рамките на циркулярната мобилност;
    • По-ефективно регулиране на семейната миграция;
    • Обмен на информация за дори практики.
  • Контрол върху нерегулярната миграция:
    • Прилагане на регуларизация само при разглеждане и оценка на отделни случаи, а не на големи групи;
    • Сключване на двустранни споразумения за реадмисия между ЕС и релевантни трети страни;
    • Да се стимулира доброволното завръщане;
    • Да се приложи силен подход с подходящи наказания срещу мигрантите без право за пребиваване в ЕС;
    • Решението за експулсиране, взето от която и да е страна-членка, да се прилага от всички останали.
  • Подобряване граничния контрол
    • Да се генерализира издаването на биометрични визи от 1 януари 2012 г. и да се развие консулското сътрудничество между страните-членки с оглед предоставянето на общи консулски услуги;
    • Да се осигурят необходимите ресурси на Фронтекс за пълноценно изпълнение на задачите му;
    • В дух на солидарност да се разглеждат тези страни, които получават непропорционално висок поток мигранти;
    • Да се използват модерните технологии, за да се осигури ефективно интегрирано управление на външните граници;
    • Развитие на сътрудничеството със страните на произход и транзит чрез обучение и екипиране на техните гранични и миграционни служби с двойната цел на опазване на външните граници и борба с нерегулярната миграция;
    • Развитие на процеса на оценка ефективността на Шенген.
  • Създаване Европа на убежището
    • Разработване на процедури за кризисни ситуации с оглед подпомагане на страните с масов поток на търсещи убежище и преразпределение на нуждаещите се от международна закрила между страните членки, за да се намали диспропорционалния натиск върху техните бежански системи поради географската им ситуация;
    • Тренинги за граничния персонал на външните граници по въпросите на правата и задълженията, свързани с международната закрила.
  • Сътрудничество със страните на произход и транзит
    • Развитие на партньорство с не-ЕС страни, за да се развие синергията между миграция и развитие;
    • Стимулиране на страните-членки да предоставят на гражданите от източните и южните партньорски страни възможности за легална миграция, най-вече под формата на временната и циркулярната миграция, включително и за избягване изтичането на мозъци;
    • Прилагане на финансови инструменти за изпращане на мигрантските трансфери по-евтино и по-сигурно;
    • Сътрудничество със страните на произход с оглед предотвратяване на нерегулярната миграция.

Морковът и пръчката са двата полюса, между които непрестанно ‘тича’ европейският политически дискурс. Показателно е, че тези полюси изкристализират не само в отделните приоритети (граничен контрол – тоягата, сътрудничество със страните на произход – морковът), но и в рамките на някои от тях (сътрудничество със страните на произход – по-евтини трансфери, но и по-стриктен контрол върху нерегулярната миграция).

Европейският пакт за миграция и убежище илюстрира развитието на дискурса върху миграционната политика, който се стреми да звучи все по-полифонично: сигурността да не е прекалено ярък солист, който да доминира над останалите актьори, така че да може да звучи и техният глас. Няколко акцента в това полифонично европейско говорене за миграцията заслужават специално внимание:

  • Миграцията се обявява като фактор, който съдейства за икономическия ръст на ЕС.
  • Миграцията осигурява ресурси и на мигрантите, така че съдейства и за развитието на техните страни.
  • Миграцията може да бъде възможност, защото е фактор на човешкия и икономически обмен, който позволява на хората да постигнат това, към което се стремят.
  • Миграцията трябва да се управлява, като се държи сметка за приемните възможности на трудовия пазар, жилищния фонд, здравеопазването, образованието и социалната система, като в същото време мигрантите трябва да бъдат защитавани от възможна експлоатация от криминални мрежи.[13]

Бих резюмирала подхода на Европейския пакт като ‘миграционна триада’ и ‘интеграционна дилема’. Миграционата триада вкарва във фокуса на европейската политика както, естествено, самите европейски страни, така и страните на произход. Също толкова съществена е позитивната връзка и в единия, и в другия случай: в първия положителният импакт на миграцията се разглежда във връзка с икономическия ръст, във втория – с развитието. Съществен и важен момент е, че мигрантът не е потопен в макроикономическите индикатори, а му е отредено място в миграционния триъгълник и се легитимира правото му да се стреми да постигне това, към което се стреми.

 

Миграционна триада

 

 

Интеграционната дилема внася известни бемоли. Икономиката е само един стълб на сложната социална конструкция. Успешната интеграция на мигрантите зависи в голяма степен от пропускливия капацитет на всички останали сфери: от здравеопазването до жилищния фонд, от социалните служби до образованието.

 

Стокхолмската програма (2010 – 2014)

-трудният баланс на свобода, правосъдие, сигурност

„Малко повече свобода и правосъдие и много повече сигурност“ (Bunyan 2010: 1) – така Тони Буниан остро синтезира Стокхолмската програма.

Разривът между наратива и практиката на политиката остава основно предизвикателство, което свръхпроизводството на програми, документи и стратегии не успява да тушира. Разминаването между институционализацията на политиките и тяхната декларативна видимост ясно илюстрира основателността на критиките. Тяхното острие е насочено към парадокса между наличието на двама комисари, но работещи с една администрация: човешките права и сигурността се движат от едни и същи експерти. Има двама комисари – за правосъдие, фундаментални права и гражданство (правосъдие) и за вътрешни работи (вътрешна сигурност и миграция), но има само една Главна дирекция, която обслужва и двамата комисари. Този дисбаланс очевидно не е по посока на по-голяма защита на човешките права: „Би трябвало да има ясно разделение на властта и между двама комисари и две главни дирекции, за да се премахне объркването на целите и отговорностите и да се ограничат перспективите сигурността да продължава да доминира над свободата и правосъдието“ (Bunyan 2010: 3).

***

Дългият път на формирането и развитието на европейската миграционна политика бих обобщила в няколко характеристики и тенденции:

  • Комунитаризацията, преходът от трети към първи стълб, от междуправителственото към общностно ниво, ярко демонстрира нарастването на политическата тежест и стратегическо значение на миграционната политика.
  • Скръхпроизводството на програми, планове, пактове с изключително висока степен на репетитивност демонстрират повече бюрократично желание за интелигибилност и симетрия (‘10 приоритета за 5 години’) отколкото визия и стратегическо мислене.
  • Търси се, но все още трудно се постига баланс между експертност и ефикасност на взимането на решения от европейските институции и тяхната отчетност, възможността за реално въздействие на гражданския дебат и независимите експертни мнения върху финалните версии на документите.
  • Устойчива е тенденцията миграционната политика все по-тясно да се обвързва с логиката и политиката на сигурност в общата насока на секуритизация.
  • Търси се, но трудно се постига баланс между изискванията за сигурност и за човешки права.
  • Има плаха тенденция за утвърждаване позитивен образ на миграцията като ресурс, като win-win, като фактор за развитие и растеж и за изпращащата, и за приемната страна. Тази тенденция все още е твърде плаха, повече от сферата на политическия дискурс и пожелателното говорене отколкото от сферата на реалната политика.

 

 

 

[1] Шестте страни ,подписали Римския договор, са Белгия, Западна Германия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Франция.

[2] Supplementary Information Request at the National Entry.

[3] European Data Archive Convention

[4] Останалите три са правосъдието, борбата с престъпността, външните работи.

[5] Communication from the Commission to the Council and the European Parliament of 2 July 2008 – Report on Implementation of the Hague Programme for 2007 [COM(2008) 373

[6] Ibid.

[7] Frontex – от frontierеs exterieures (външни граници)

[8] Делото Hirsi. Трябва да се отбележи, че в случая Фронтекс не участва официално в операцията, но анализатори (Spengelman 2012). предполагат, че е възможно агенцията да е оказала съдействие на италианските гранични власти.

[9][9] Преди приемането й в ЕС през 2013 г.

[10] На 16 март 2005 г.

[11] Договор от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г.

[12] European pact on immigration and asylum. 2008.

[13] Ibid.