Колко нацинализми могат да се съберат на върха на един уик-енд

През Средновековието са се водили оживени спорове колко дявола могат да се съберат на върха на една игла. Тези дебати са отправяли комплексни послания, от които през настоящия уик-енд са актуални четири: легитимират специфичен тип персонажи – имагинерно-реални; образно-живописно илюстрират колко необятно може да бъде полето на политическото въбражение; ясно показваат кой е хегемонният дискурс: през днешния уик-енд –националистическият; недвусмислено открояват, че символната политика е топ.

Уикендът на  22 октомври ни впечатли с три вида национализъм: европейско-тръмповски в Чехия; софт-автономизма на Ломбардия и Венето в Италия; нарастващото кресчендо на регионалния национализъм на Каталуния.

http://standartnews.com/mneniya-komentar/tri_vida_natsionalizam_na_varha_na_edin_uikend-363950.html

В Чехия има 12 бежанци, но анти-бежанската вълна стремително и успешно изведе на върха две партии, събрали 40% от гласвете на парламентарните избори: 30% за АНО на милиардеа Андрей Бабиш и 10% за крайно-дясната “Свобода и демокрация” на родения в Токио бизнемен Томио Окамура. Три политически послания чухме от Прага. Традицонните партии са окончателно погребани – двете партии, трайно на власт след разделянето на Чехословакия – Социалдемократичската и Граждданската демократиеска партия – заедно не успяват да достигнат и 20%. Непопулярни лидери като Бохуслав Соботка са като авто-торпедо и могат да сринат управляваща до вчера партия в малка партия (7.4%). Няма нужда Европа да търси собствена алхимическа формула на успеха, след като Тръмп вече я е създал и тя е кратка и ясна: милиардер плюс анти-корупционна -анти-истеблишмент реторика плюс имагинерно-реални персонажи като несъщетвуващите бежанци.

Референдумите в Ломбардия и Венето италианците шеговите определят като „Да питаш Милано и Венеция дали искат повече автномия и пари е като да питаш италианците дали обичат майките си“. Сходството с Каталуния е, че богатите не искат повече своите бедни, просперищият Север не иска данъците му да съживяват ‘мързеливия Юг’.  Във всичко останало се различават – Северната лига, управляваща в двата регииона, не цели да взриви единството на Италия, а да множи електорат с евроскептична и критична реторика – и към Рим, и към Брюксел.

Каталунският случай навлезе в гореща фаза. Парадоксално, колкото повече се нагорещяват страстите, толкова по-сходни стават взаимните обвинения. К. Пучдемон обвини Мадрид в пуч, в най-драматичното вмешателство в автономията на Каталуни след франкиската диктатура. В играта на огледални образи Мадрид обвини Каталуния в пуч, в погазване на конституцията и чрез незаконен референдум, и чрез заплаха за едностранна декларации на независимост.

Каталуния е нажежена и поляризирана до предел. Обществето е разцепено от разделения: или си за независимост, или си против нея. Индепендисти и юнионисти са настръхнали едни срещу други, разделенията прорязват и най-личните отношения на съседи, приятели, семейства. Микро-конфликти никнат като гъби: банки напускат нестабилния регион; лидерите призовават гражданите да изтеглят влоговете си от тях, като оставят 155 евро – символна сума като прословутия член от Конституцията.

Взривоопосната ситуация може да се излее в три сценария.

Едностранно обвяване на независимост. Индепендистите печелят и губят в един исторически миг. Печелят с декларативната реализация на мечтата си за независимост, губят по всички фронтове. Какво е необходимо, за да възникне нова държава? Народ, територия, годно правителство. И признание. Признанието на останалите държави е ключово, за да те приемат сред тях. Няма страна, която да е изразила подкрепа за независима Каталуния. Тереза Мей и европейските лидери – разделени във всичко, са единодушни в едно – твърдата си позиция в подкрепа на Мадрид и целостта на Испания.

Предсрочни избори. Ключова политическа грешка на М. Рахой беше, че вместо незаконен референдум не успя да предложи политическа формула на предрочни избори, когато конфликтонстта не беше достигнала точка на кипене. Те биха преброили по най-демоократичен начин привърженицте на двете противоположни визии за бъдещето на Каталуния и най-вероятно биха показали предимството на мълчаливото мнозинство, което успешно съчетава каталунска, испанска и европейска идентичност.

Ескалация на конфликта, нови форми на насилие, които могат да избухнат и от радикализирани индепендантисти, и от неумерени в реакцията си сили на реда.

Изумително е как един красива, просперираща Барселона, която свързваме с архитектура, арт, култура, може да бъде трансформирана от екзалтрани и безотговорни политици в горещия картоф на Европа.

Това е демократчният урок, който политици и лидери от всички цветове предстои да научат – националистиеската карта може да изглежда дори симпатична, със сигурност е печеливша до време, после става разрушителна и неуправляема.

 

 

 

 

Advertisements

За българското председателство – с критика и ‘любов’

Позититивно и малко патетично резюме на по-критичния ми анализ http://novini247.com/novini/sofiya-tsel-na-balgarskoto-predsedatelstvo-na-saveta-na-es-tryabva_177770.html

Критиките са в няколко насоки:

  • Необходимост от стратегическа визия и способност за формулиране на политически приоритети. Когато ‘консенсус’ означава и Западни Балкани, и миграция и сигурност, и правосъдие, и Дунавски и Черноморски региони, той не означава нищо. Когато 3-те К (консенсус, конкурентноспособност, кохезия) се оказват 4 – + Култура, защото някой се е присетил, че 2018 г. е Европейската година на историческото наследство, това е просто фокус група и събиране на експертни мнения, а не политичесско решение. Трябва да се премине от мозъчна атака към спратегическо мислене, спосообно да формулира истински приоритети.
  • Председателстото е външнополитическа дейност, но и работа с бъларските граждани. Правителството дължи на своите граждани конструктивен ‘превод’ на евроскептичните дискурси на коалиционните партньори на конструктивни политики, които да убедят гражданите в предимствата на ЕС.
  • Имиджоовите предимства на председателсттвото не са гарантирани, защото трябва да се ситуират между полюсите на НДК-гейт и ефикасна администтрация.
  • Най-невидимата, но ключова за успешното провеждане на председателството, е ефикасната и компетентна администрация. Тепърва предстои да я видим дали ще успее да израстне за броени месеци.

‘Невъзможното е нищо’  или френската президентска приказка на Еманюел Макрон 

 

Мечтае да стане писател, а става най-младият президент, прави невъзможното – разтърсва френската политическа система, бие политически рекорди– истински политически роман. Ще разкажа френската президентска приказка на Еманюел Макрон на десет стъпки.

http://www.standartnews.com/mneniya-komentar/frenskata_prikazka_na_emanyuel_makron-354806.html

Младостта като политическа иновация. 39-годишният Макрон е най-младият президент във френската история, по-млад дори от Наполеон. Ентусиазирана млада фенка резюмира младостта като послание: „младост, оптимизъм, прогрес“.

Невъзможното е нищо’. Не, това не е слоган на Макрон, но е мото на млого млади европейци днес – от моите студенти до поколението ‘Макрон’. Макрон е звездата и вдъхновението на това поколение: от малко известен министър само преди тодина, без голяма партия, дръзва да създаде собствено движение и се изстрелва на върха. Кометата Макрон има двигател от три съставки: иновативен политически проект, огромен политически талант и амбиция, политически късмът. И в политиката, както и в живота, късметът е важен – скандалът, който елиминира Франсоа Фион от надпреварата, разчисти пътя на Макрон и повиши чувствителността на френските избиратели към нови, непетнени лица.

Взривяване на класическия кливидж ляво – дясно. Нито една от двете големи партии, управлявали Франция за последните деесетилетия – Социалистическата и Републиканците – не достигна до вторя тур – безпрецедентен политически катаклизъм.

Морализириране на политиката. Това е първият приоритет на новия президент –  връщане на морала в политиката, борба срещу конфликтите на интереси. Другите му приоритети също звучат абмициозно и обещаващо – малка революция в администрацията. Макрон я нарича ‘правото на грешка’ – ако малката ви семейна фирма е допуснала малка грешка, държавата не да ви санкционира, а да ви асистира – и за нейното корегиране, и за не допускането на пропуски в бъдеще.

Не ляво – дясно, а реформа. Проектът на Макрон е да направи синтез от икономически либерализъм и социална защита, да реформира кодекса на труда, да оптимизира администрацията и да я обърне към гражданите.

Кой е вторият? Не, не става въпрос за избирателите на Марин льо Пен, а за абстенционистите. Вторият електорален блок на втория тур на президентските избори се формира от рекордният брой негласували (25%) или гасували с бяла или невалидна бюлетина. (8.9% или 4.2 милиона фрранцузи). Тези цифри са исторически и посочват високата степен на неудовлетвореност на множество френски граждани. Крайно-левият кандидат Меланшон не даде указания за втория тур на своите симпатизанти, което три четвърти от тях разчетоха като призив да се въздържат.

Кибер война при силно гражданско общество и отговорни медиии. Денят на размисъл рискуваше да бъде взривен от мощна кибер атака – имейли на щаба на Макран бяха пуснати в публичното пространство. След САЩ, откриваме и във Франция как кибер атаките и хибридната война агресивно нахлуват в кампанията. Още Бил Клинтън беше посочил  заличаването на границата между вътрешна и външна политика, наблюдаваме дигитално-агресивните им аватари днес. Атаката беше мощна, но и отпорът – също. Сериозните медии подходиха отговорно и ги игнорираха, гражданите не позволиха друг да оредели избора им. Две важни поуки: кибер атаките мощно ще присъстват и в следващите европейски избори, особено в Германия; най-ефикасната защита са отговорни граждани и медии.

Краят на проекта Национален Фронт. Говорим за Русия и веднага се сещаме за Марин льо Пен. Ако изборите бяха в Русия, тя би била безспорният победител, феновете й там са легио. Ако се върнем към Франция, вторият тур се оказа парадоксален на Марин льо Пен – тя загуби президентската битка, тя я загуби с много повече отколкото самата тя искаше, но и с повече, отколкото проучванията на общественото мнения предвиждаха. Очакаваше се тя да спечели 40-ина процента гласове и разликата с победителя да е около 20%, а постигна едва 33.9% и разликата с президента Марон (66.1%) е впечатляваща – почти два пъти по-малко или 32.1%. Сриването й се дължи и на президентския дебат – повече сблъсък отколкото дебат, където тя заложи на агресивността, а Макрон – на експертизата и лидерството. В същото време тя постигна и безспорни успехи: достигна до втория тур на президентските избори;10 милиона французи я подкрепиха, като увеличи подкрепата си от 7 милиона от първия тур с нови 3 милиона. Политическа новина на президенския ден е краят на проекта Национален фронт, дълбоката трансформация на партията и проекта за създаване на по-широк Патриотичен алианц. Целта е да се откъсне от образа на крайна десница, за да разшири електоралния си потенциал. Парламентарните избори ще преброят феновете на новия проект.

Колко Франции има днес във Франция? Франция е президентска република. Но президент без мнозинство в Парламента има ограничени възможности да прокарва своите политики. Толкова повече когато става въпрос за нов, амбициозен и реформаторски проект. Ако на президентските избори се сблъскаха две Франции – Франция на гнева и Франция на надеждата, на параментарните шпаги ще кръстосат четири елеекторални блока: либерално-реформаторският на Емануел Макрон, за който е жизнено важно да осигури така важното за новия президент парламентарно мнозинство; дясно-консервативният на Републиканците, които след елиминирането им на първия тур, са силно амбицирани за реванш; националистическия на Марин льо Пен, която се стреми да надгради над постигнатото чрез новия си проект; крайно-левият евроскептичен проект на Мелоншон за нов екологичен хуманизъм. На президентските избори Франция избра най-доброто от себе си – реформаторство, промяна, оптизъм. Ще следим с интерес какво ще избере на парламентарните избори.

Президентът и неговите граждани. След поетиката на битката следва прагматиката на упрравлението. Но за да завърша разказа за френската президентска приказка като в приказка: „За мен е чест да ви служа със скромност, сила и любов“. Как да не се размечтаеш за лидери, които разбират властта като служене, а служенето на своите граждани правят със скромност, сила и любов.

 

Популистко цунами не заля Холандия. Спука се медийният популистки балон

 

  1. Популистко цунами не заля Холандия. Спука се медийният популистки балон. Журналисти от цял свят – от Австралия до САЩ, от Япония до Великобритания – се бяха стекли в малката европейска държава, за да видят дали след Брекзит и Тръмп цунамито ще връхлети и в континентална Европа. Разбра се, че разликата между вълна и цунами е медиен балон.
  2. На популистките лозунги – с граждански отговор. Ключов лозунг на Геерт Вилдерс е въвеждането на задължителни рефереендуми и референдум за Некзит Гражданите подходиха изключително отговорно към тези водоразделни избори с безпреецедентна избирателна активност от над 82%. Тази впечатляваща електорална мобилизация е категоричен отговор – много сме, активни сме, не сме за Некзит.
  3. Спечели холандската идентичност. Любимият ми цитат от изборната нощ е: „Ние сме новатори: и в защитата на човешките права, и в подкрепата на малцинствата, и в зеленитее ценности и икономика. И сме доказали, че нашите иновации са добри“. Размечтах се родни политици да ни предложат такова не фолклорно, а иновативно и обърнато към бъдещето разбиране за национална гордост.
  4. Няма популистко цунами, но има популистка вълна. Партията на свободата и демокрацията на Геерт Вилдерс увеличи депутатите си (от 16 на 20), за разлика от победителя Марк Рюте, които чувстввително ги намали (от 41 на 33). Популистките теми – ислям, имиграция, мултикултурализъм – доминираха цялата кампания.
  5. Популисти, но не като родните. Родните националисти не са като международните. Разликките с Партията на свободата на Геерт Вилдерс са в няколко насоки. Първата е, че Вилдерс е активен защитник на правата на евреите, а знаем колко книги за световната еврейска конспирация е сътворил Волен Сидеров. За ужас на всички родни националисти Вилдерс е актиивен защитник на правата на гейовете. Той активно отстоява и свободите на жените.
  6. Холандия се събуди дясна страна. Всички леви партии събират по-малко от 40 депутата от 150-членния Парламент. Политическият живот категорично се ориентира на дясно.
  7. Сензация на изборите е младият харизматични Jesse Klaver, който изстреля Зелената левица до електорални висоти, като увеличи депутатите й от 4 на 15, почти 4 пъти между два избора – това е исторически рекорд. Сравняват го с канадския премиер Трюдо по динамика, харизма, модерно прогреситко ляво, силни зелени послания. Лявото е в криза, но също иновира. Програмата на Зелената левица със силен градски и младежки алектоорат не е загрижена само за зеленото бъдеще, но и за черното настояще – екстремизма и радикализацията. Тя е една от малкото, които поставят въпроса за програми за де-радикализаци на холандски младежи.
  8. Тръмп и Ердоган – коалиция за Рюте. Това, разбира се, е шега, но с повече от сериозен политически резултат. Сблъсъкът с Ердоган позволи на Рюте за броени дни да предизайнира своя имидж от нехаризматичен и блед политик в решителен, категоричен, смел лидер и държавник, обединител на нацията. Трансатлантическият Туитър лидер също беше вплетен в символната фабрика на имиджите – наблюдавайки Тръмп-президент трезвите холадци решиха да не залагат на екзотични прически. Вплитайки двете сравнения в едно, Рюте иронично критикува своя опонент Вилдерс, че да управляваш кризи и държава не е като денонощно да пишеш туиръри.
  9. Сладка победа, трудна коалиция. Колкото по-опиянявяща е победата, толкова по-тежка е политическата работа след нея. Сдържаният Рюте сияеше през електоралната нощ. Със сигурност вече се е приземил пред предизвикателството как да състави коалиция. Той има 33 зепутата, а му трябват 76 – това предполага безпрецедентна  коалиционност на поне четири партии, повеече от проблематичен политически пъзел. Той е проблематиичен по две причини – първо, поради рекордния брой партии, които трябва да приемат да си партнират. Второ, и по-съществено, поради почти канибалския характер на големите партньори. Не е ясно дали е търсен, но със сигурност е постигнат резултат – малките партньори често плащат по-висока електорална цена за коалициите. Лейбирстката партия, коалициенон партьор в досегашното равителство на Рюте, рекордно се срина от 38 на 9 депутата, най-големият спад в историята й. Същият ефект на свиваща се шагреноова кожа имаше и във Великобритания при Либералите демократи след коалицията с консерваторите. Ще следим с интерес дали проблематичността на коалицията няма да прерастне в политичесска криза.
  10. За Европа да, но критично, взискателно, отговорно. Холандците потвърдиха европейския си избор, но и затвърдиха своя критичен, взискателеен и отговорен европеизъм. Няколко щриха от тази голяма тема. Холандия е страната, която спря България по пътя на Шенген. Диалогът между двете страни беше като диалог между глухи. Ние ги убеждавахме, че сме изпълнили техническите критерии, те не се убеждаваха, защото ги интересуваше неовладяната корупция – границата ни е като щвейцарско сирене с дупки, през която и до днес безпрепятствено и регулярно преминават трафиканти. Прагматичните холандци, вместо да чакат европейските им партньори да се променят, предпочитат да взимат иницативата и партията на Рюте предлага увеличаване и на полиция, и на войници, с които те да пазят външните граници на ЕС. Не беше даден електоралеен мандат на евро-скептика Вилдерс, но прорамите на не малко партии показват взискателност и баланс на национални и европейски институции. Израз на първата е програмата на Народната партия на своободата и демокрацията за стриктно спазване на правилата за разширяване, разбирай да не се приемат не достатъчно готови членки като някои от последните присъединили се. Втората е ясно дефинирана от Християн-демократическата партия, която потвръждава европейската си ориентация, но плеедира за по-голяма контролираща роля на националните парламенти над европейските институции.

Малка Холандия успя да застане на пътя на популсткото цунами, да отправи големи политически послания и да предизвика европейски и глобален отзвук.

Фейсбук революцията не се случи и на парламентарни избори 2017

Как Facebook променя начина, по който българските политици комуникират с избирателите и съратниците си?

Българската Фейсбук политическа революция все не успява да се случи. Обама и Тръмп революционизираха политическата комуникация – първият с Фейсбук, вторият с Туитър. Не просто социалните мрежи са различни, а целите на двете полит-комуникационни иновации са различни: Обама използва Фейсбук, не просто с още един канал да се обърне към избиратели си, не дори, за да могат те по-активно да общуват с него, а за да стимулира и вдъхнови  своите фенове да общуват помежду си, да иновират и диверсифицират кампанията, която фейсбук постави в собствените им ръце. Тръмп взриви цялата медийна среда чрез Туитър залпове. Вместо да спори с враждебни медии, ги принуди да следват туитър-откосите му, с които до вчера определяшее дневния ред на кампанията, а днес на президенстването. Няма и следа от революционизиращи употреби на Фейсбук/Туитър у нас. Тривиалните им употреби бих характерилизара като е-кампания без е—политика.

Мои текстове в два материала на Капитал, 2.03.17 Въпросите са на Капитал

Как станахме Facebook граждани  http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/03/02/2926943_kak_stanahme_facebook_grajdani/

Te oще не знаят за истинската й сила

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/03/02/2927242_te_oshte_ne_znaiat_za_istinskata_i_sila/

Смятате ли, че те използват потенциала на платформата изцяло? За какви други функции, освен PR, може да служи профилът на един политик по принцип?

Бих откроила три употреби. Първата е съчетанието на не-казано и казано: казваш по Фейсбук това, което не казваш официално в качсството си на държавник. Пресен интересен пример ни предостави президентът Румен Раден, който не направи официално изявление по случай Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим, но го отбеляза във Фейсбук: „Като държавен глава споделям убедеността, че единствено заедно, казвайки цялата истина и без да търгуваме с миналото, можем да преодолеем болезнените разделения в обществото ни. Всяка невинна жертва заслужава нашата почит.  Поклон пред паметта на жертвите!“

Втората употреба са витруалните дебати, които поради сгъстената афективност на Фейсбук взривоопасно прерастват в е-схватки. Сред последните образци е е-епистолярната престрелка Владимир Сабоурин – Александър Кьосев. В Отвореното си е-писмо първият пише: „Обръщам се към Вас във връзка с новината за влизането Ви в реалната политика и първата Ви публично и писмено видима стъпка в новата Ви сфера на изява – ФБ поста Ви от 22.02.2017 г., 17:38 ч.” Следва ‘наместване’ на нарушените баланси виртуално-реално и избиратели-кандидат: “Макар че тези ‘разни хора’ са според Вас само „във Facebook”, като кандидат-депутат Вие вече автоматично ги касаете като избиратели (суверен) и данъкоплатци, които съществуват реално извън Facebook. Обичайното Ви … арогантно държане е абсолютно неуместно, когато вече говорите в новото си качество на кандидат-депутат.”

Третата употреба не достига емоционалните децибели на предходната, нито радикално динамизира кампаанията, но  се стреми да компенсира липсата на препълнени зали с виртуалното събрание – лидерите на Нова Република отговарят онлайн на въпроси на граждани.

  1. Какво ни казва профилът на един политик във Facebook за самия него? Как, като избиратели, да оценяваме и гледаме профила на един потенциален народен избраник?

Много малко ни казва профилът на един политик за самия него. Туитърите на Тръмп звучат автентично арогантно и мегаломански, но са писани от професионални комуникатори. Толкова непрофесионални често са постовете на нашите политици, че ми е трудно да кажа, че са писани от добри професионалисти – авторът отсъства дори на граматическо ниво: не ‘срещнах се’, а ‘среща на…”. В това отношение екипът на новия президент прави усилия да използва глаголи в първо лице единствено число, което не прави тези постове по-малко административно-безлични. Безличност струи от безброй постове на безброй политици днес, които бълват партийните програми и медийни интервюта на кандидатите без дори кратък коментар към собствената аудитория.

Има моменти, когато политиците наистина сами посягат към социалните мрежи. Спомняме си искрите, които хвърчаха по Фейсбук между Радан Кънев и Бойко Борисов. Тогава препоръчах фейсбук диета, за да не се свежда политиката до тинейджерски фейсбук препирни.

  1. Кои са примерите за успешни Facebook профили на политици и какво ги прави такива според вас?

Не зная дали имаме успешни, но със сигуронст имаме рйтингови фейсбук политици. Топ е-политик – според родни и международни рейтинги – е Бойко Борисов. Сред класациите на най-харесваните във Фейсбук българи Б. Борисов се нареждда на второ място след Преслава и преди Галена. Той е в деесятката на най-активните световни лидери в Google+ с 146 поста през изтеклата  2016г. Пак там за същия период той попада и в класацията на най-ефективни лидери с 34 интеракции на пост.

Виждаме тенденция на приоритизиране и професионализиране на Фейсбук-комуникациите. Тя ще се засилва и на парламентарни избори 2017. Високотарифни експерти на големи компани вече пристигнаха на родна земя.

  1. Какви са потенциалните ползи и какво може да загуби един политик от онлайн комуникацията?

Нарцистично авто-имиджмейкарство – това е най-регулярната употреба на социалните мрежи, там политиците ваят характер: Радан Кънев – остър и твърд политик, куражлия (“Нас в Нова Република не ни е страх да бъдем като черната овца – единствената в стадото на крадците и мошениците“); Александър Симов – ироничният соц трибун (“Аргументите на ГЕРБ, че със СЕТА отпадат визите за Канада звучи все едно някой от Медичите те убеждава, че отровата е приятно пивка“), Мартин Димитров – опитен, отговорен и действен политик (“Сега ще ви кажа какво направихме, а не какво обещаваме”).

Голямата опасност е Фейсбук да замени лице-в-лице – хиляда харесвания не се равняват на един убеден или привлечен за кауза гражданин.

  1. Ограничава ли ни Facebook в балони или ни дава възможност да се отворим към други позиции? Какви са ефектите от това?

Родните и политически, и граждански употреби на социалните мрежи изостават  и в това отношение. У нас няма стремееж ефектът на балона и ехо-стааята да се тушира и неутрализира, а се подсилва с множество прийоми: политициите (като правило) не отговарят на критични коментари; гражданите разприятеляват разномислещите.

  1. Как Facebook променя организирането на граждански движения, каузи, групи за натиск? Какви са основните разлики с времето преди социалните мрежи и кои са положителните и негативните ефекти от новите канали?

Има едно ново явление. Протестите, еко и други мобилизации използваха социалните мрежи за отваряне на гражданските инициативи и достигане до максимален брой потенциални участници. Днес се очертава пртивополжно явление – затворени групи на правозащитници и приятели на бежанци. Толкова враждебна, истерична, нажежена до червено стана публичната среда, че за да се възмутиш от Луков марш  и от националистични превъплъщения на консерватори в путиновски атакисти или да се зарадваш на училище, осмелило се да отвори врати за деца-бежанци,  трябва да го направиш в затворена група.

Изтласкването, маргинализирането в публичното пространство на либерални и правозащитни гласве и заточаването му в затворените прастранства на социалните мрежи е една от най-тревожните тенденции у нас на намяване на плурализма, на почти неоспорваната хегемония на популистки, екремистки, авторитарни дискурси.

 

 

Quo vadis, Европа От петте сценария на Юнкер България избира шестия. Статия в Стандарт, 3.03.17

  • Защо 5 сценария и какви пет сценария? Пет е симпатично полузакръглено число, в което да скриеш този един сценарий, който искаш да предложиш. Ако Юнкер беше казал директно, ясно и открито своя предпочитан вариант, той щеше да бъде моментално унищожен от кръстосан огън от всички страни. Първият (“продължаваме, както досега” ) и последният (“правим много повече заедно” ) сценарии са симетрично невъзможни – нито някой иска и може да продължава като досега, нито някой иска и може да прави повече от това, което не върви особено убедително сега. Петият е най-еврооптимистичният сценарий, който би дал още власт на Брюксел да говори с единен глас. Вторият (   “остава само единният пазар”) и четвъртият (“правим по-малко, но по-ефективно”) са пазарните сценарии – ЕС да се сведе до единния пазар, а на пазара оцелява по-ефективният. ЕС като единен пазар е евроскептичната визия, която пределно минимизира ролята на Брюксел. Неслучайно Юнкер е резервиран към този сценарий поради риска да се намали иновативността и съгласуването на стандарти за опазване на околната среда.
  • http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2017-03-03&article=277316

Тези сценарии образуват един „сандвич“, която има три цели: да скрие точно по средата сценария, който всъщност се предлага – сценарий 3; да диверсифицира възможните пътища, да ангажира участниците в сравнителни анализи и дебати; да покаже бъдещето на ЕС като избор, а не като поредния диктат на Брюксел.
Какво представлява сакралният сценарий 3 -„тези, които искат да правят повече, правят повече“? Първо, той изумително напомня лозунга на Никола Саркози с който той преди години спечели французите: „Работи повече, за да печелиш повече“. Никола Саркози не успя да спечели втори президентски мандат, не успя да спечели дори номинацията на партията, която сам създаде, за новата президентска надпревара, и дори слезе окончателно от френската политическа сцена, но ето че на европейско равнище се възраждат неговите идеи в брюкселски превод.
Второ, всички веднага го преведоха на разбираем език – Европа на различни скорости. Първото ключово разделение, което този сценарий въвежда и засилва, е между еврозоната и останалите. Тези останали са пъстра група – на единия полюс е относително крехка икономика като България, която обаче иска да влезе в еврозоната и дори това влизане се превръща в ключов приоритет на настоящето служебно правителство, което по конституция има по-ограничени, а не стратегически функции. На другия полюс е Полша със силна икономика, която доста леко премина през кризата и която не възнамерява да влиза в еврозоната. В същото време Полша – както и България – категорично не би приела отпращане във външен периферен кръг на една Европа на много концентрични кръгове.
Трето, този сценарий е междинен и се очаква да бъде атакуван с алтернативни варианти. На 25 март в Рим ЕК ще изложи „Белият доклад“ и ще покани 27-те членки да го коментират преди срещата на върха на Европейския съвет през декември. Очакват се алтернативни визии от различни страни: от критиците на брюкселския подход за управление на бежанската криза, от привържениците на необходимостта от изграждане и консолидиране на системата за европейска сигурност и други.
Какво каза и какво ни подсказа Жан-Клод Юнкер?  Идва краят не на ЕС, а идва краят на този ЕС, от който всички се оплакват. Брюксел очевидно е уморен всички да си измиват ръцете с него за всички неудачи и неуредици в собствените държави и политики. Но и национални политици и граждани са уморени от липсата на обединяваща и вдъхновяваща визия за ЕС.
От петте сценария България избира шестия. Ние никога не сме удовлетворени, но и не достатъчно иновативни и убедителни в конструиране на силна визия.
Ще откроя стратегическите интереси на България:

 

  • Най-важният е да не изпадне в маргиналната периферия в Европа на две и повече скорости; ЕС да засили сътрудничеството в тези сфери, които са приоритетни за България – обща политика за охрана на европейските граници, европейска миграционна политика и политика за сигурност, контратероризъм, търговия. Това би означавало конкретизация и развитие вариант на сценарий 4.
  • Дебатът трябва да бъде не повече или по-малко Европа, а каква Европа. Ключова отговорност на българските елити е ясно да формулират и защитават националните приоритети и ефикасно да работят за утвърждаването им като европейски приоритети, върху които да се фокусира европейската интеграция.

 

След Брекзит ЕС иска да стане Феникс, да възкръсне обновен. Не е много вероятно, но България има стратегически интерес това да се случи.

 

ПО-КРЕСЛИВИ, НО ПО-СЛАБИ Българските национал-популисти са по-гласовити и радикални от колегите си в Западна Европа, но са с по-малка електорална тежест. Анна Кръстева за Икономист

Защо в свят на толкова много кризи да създаваш кризи? Този текст ще анализира двe интерпретации. Първата е фокусирана върху политическите импликации на кризите, втората – върху политическата инструментализация на кризите. Политичесият феномен, в който се пресичат двете перспективи, е популизмът.

http://iconomist.bg/mnenie/item/200227-2017-01-29-13-42-44

Икономическа криза, миграционна криза, криза на доверието в елитите, криза на представителството, видимите и невидимите кризи отварят прозорец на възможност за авторитарни и радикални тенденции: “That could be the hour of the extremist political agents” (Segert and Faßmann 2012: 298). Национал-популизмът печели от кризите двояко: първо, защото те създават социално-икономическата среда на нестабилност, несгурност, страх, опасения и гняв, която е живителната среда за избуяване и възход на национал-популистките партии; второ, като превръща кризите от дефект в ефект – вместо да управляват съществуващите кризи, елитите свръхпрозвеждат нови кризи. Вместо да губят електорална подкрепа поради лошо управление на кризите, те печелят електорална мощ от свръхпроизводството на страхове от кризи.

Три типа национал-популистки лидери
Преди да се питаме да разберем топлите взаимоотношения на национал-популизма с кризите, да се вгледаме в неговите актьори. Сред многбройното и пъстро войнство на лидери и кандидати за такива, ще откроя три портрета – Волен Сидеров, Валери Симеонов, Динко/Перата. Те са характерни за три типа националистическо лидерство – контестаторно, коалиционно, народно, както и за три етапа на развитие на националнпопулизма у нас: генезис, влизане в мейнстрима, медийна героизация.
Волен Сидеров – контестаторният националист. През 2005 г, когато създава Атака, Волен Сидеров е на политическата сцена вече петнадесет години, от самото начало на демократичния преход, сменил е доста политически роли , но именно в този период свъсва вежди, облича коженото яке и започва да се кара от теливизионния екран – успешна репетиция за скандалите от трибуната на парламента. Тази нова роля, в която успешно влиза – след многобройни други неуспешни – не е нито оригинална, нито иновативна. Отдавна е изиграна в Европа, там дори започва да се променя: не след дълго Марин льо Пен ще започне да ‘нормализира’ Националния фронт, да се оттласква от екстремисткия фашизоиден имидж на баща си, Жан-Мари льо Пен. Не към този късен етап на имиджово укротяване на крайно-десния популизъм, а именно към ранния – на кресливия, агресивен, яростен екстремизъм – се стреми Сидеров. Защото той може да осигури този политически пробив, към който толкова отдавна се стреми.
Валери Симеонов – коалиционният националист. Той не се явява в публичното пространство с кожени якета, не напада студентки в НАТФИЗ и дами-дипломати в самолети. Тези разлики в дрескода и поведението се сториха толкова значителни на медии и политически играчи, че опънаха червено килимче за две съществени трансформации. Първата е легитимирането на национал-популистките партии като нормален коалиционен партньор в правителствени коалиции. Втората е партийно-коалиционната специализация на двете партии: дясна за НСФБ и лява за Атака.
Динко/Перата – медийният народен националист. Ловците на бежанци бяха гръмогласно привествани – от министър-председателя през медии до социални мрежи. Месеци след акциите им медийният интерес не секва и екзалтирани журналистки в гледани предавания питат как се чувстват като публични герои. Политико-медийното конструираане на народни герои и автентични представители на бойкия патриотизъм е класика в национал-популистката комуникация. Мощната артилерия, която беше мобилизирана, е в унисон с комунинационната стратегия и стилистика на годината на президентската кампания. От екзалтираната георизацация на автентичните националисти като че ли печелят всички: и Динко/Перата, излетели от анонимността в медийна слава, и националистическите лидери, готови да пожънат – и успешно пожънали на 6 ноември 2016 г. – избоялата електорална реколта. Дали печелят гражданите е друга голяма тема, която този кратък анализ няма да има възможност да разгърне.

Двойната печалба от кризите
Интимните взаимоотношения между кризи и националпопулизъм могат да бъдат разбрани в духа на предизвикателната теза на Сартр, че ако евреите не съществуваха, антисемитизмът щеше да ги създаде. Ще я илюстрирам с два примера: първият подчертава възникването на партия на кризата в ситуация, когато големите кризи или са отминали, или предстоят; втората показва любовта на национал-популизма към кризите и как със страст се отдава на бежанската криза като перфектен повод за кулминация на политиката си на свърхпроизводство на граници – и държавни, и етнически.
Възникване на партия на кризата в период, когато големите кризи предстоят
Националният популизъм влезе театрално на българската политическа сцена – с изненада, сила, апломб: през 2005 г. Волен Сидеров буквално влетя от телевизионното студио в Парламеента с впеечатвяващите 300 000 гласа. Медиите усилиха шока от политическото земетресение, представяйки небалансирана до карикатурност картина: един представител на новата екстремистка Атака срещу седем-осем умерени политици, представители на НПО, журналисти. И огромното медийно покритие, и многобройните опоненти срещу значително по-малкото атакисти само подсилваха символния капитал на новия политически играч.
Да си припомним 2005 г. в България. Страната се е съвзела от икономическата катастрофа на социалистическото правителство от 1997 г., икономиката е в относителен подем, кризата още не се е задала на хоризонта. България е на прага на европейското си членство. Ромската интеграция няма да се осъществи, но тогава ее получила нов шанс с Десетилетието на ромското включване, кризата с бежанците ще се случи едва през 2015г. Симеон Сакскобурготски очаквано не е оправдал големите надежди, които е създал, но и не е докарал страната до хиперинфлацията и блокираната икономика като социалиста Виденов. В тази по-скоро спокойна и заредена с умерен оптимизъм ситуация се появява първата ектремистка партия с емблематично име. Каква е политическата логика, довела до появата на Атака, след като липсват ‘обичайните’: тежка икономическа криза, политическа нестабилност, бежански вълни? Всички те ще се случат по-късно и не могат да бъдат държани отговорни за възхода на родния национал-популизъм. Ще потърся обяснението в преплитането на три фактора: външнополитически, вътрешнополитически, комуникационен.
Ключов в групата външнополитически фактори е възходът на радикалната десница през 80-90те в Западна Европа: от Националния фронт във Франция до Партията на свободата в Австрия от датската Народна партия до Партията на свободата в Холандия, от Северната Лига в Италия до Истинските финладци и т.н. Крайно-десните партии са една от двете най-големи иновации в европейската политическа сцена след Втората световна война. Посткомунистическата сцена не изостава: от Фико до Орбан, от Тюдор до Габор Вона и Качински. Две заключения резюмират тези тенденции: крайно-десните партии трайно се установяват в политическите сцени и на западно-, и на източно-европейските страни; електоралната им ниша е повече от атрактивна – 10-20%. Тази атрактивност впечатляващо нараства и ще достигне до 25% във Франция, Великобритания и други страни на европейските избори през 2014 г.
Вътрешнополитическите фактори се проявяват в търсене на алтернатива на партиите на статуквото. Това търсене се катализира от недоверието към основните политически партии – БСП, СДС, НДСВ, от нарастващото разочарование от клиентелизма и вездесъщността на ДПС и все по-широкото мнение, че ‘за когото и да гласуваш, избираш ДПС’, от едно глухо недоволство, което ще се излее значително по-късно в гнева на простестите, но вече набира сили и търси да се прояви в контестаторен вот.
Третата група фактори са комуникационни. Популистката комуникация е изключително амбициозна: тя не просто създава свой собствен стил от сблъкъс и скандал, както и от съблазън и афективност, тя променя цялата политическа среда – политическото влияние на популистките партии върху дневния ред и политичесикя дебат съществено надхввърля електоралното им влияние. Нещо повече, популистката комуникация има амбицията – повече от всеки друг политически дискурс – ‘с думи да прави неща’, ефикасно да произвежа кризи и страхове, които след това да представлява.
Пресичането на тези три оси – външнополитичека, вътрешнополитическа и комуникационна – създава политическата сплав, която изкристализира в българския национал-популизъм
Два въпроса застанаха в центъра на медийния и академичния дебат. Явление-комета ли е Атака? След първоначалния трус на политическата сцена националпопулизът ще изчезне ли така скорострелно както се появи? Следващото десетилетие обрисува картина не на стрела на възход, а по-скоро на вълни, които носят нови играчи, но удържат реториката на повърхността. Дори при упадъка на пионерите си, национал популизмът не се свива като Шагренова кожа, а показва устойчивост и трайно се настанява на българската политическа сцена.
Вторият въпрос е свързан с идеологическата идентификация на национал-популизма: крайно-ляв или крайно-десен. Българският дебат по тази дилема е по-идеологически отколкото теоретичен: леви интелектуалци тласкат идентификацията на национал-популизма към крайно-десния спектър, десни интелектуалци със същия патос и категоричност го отпращат към крайно-левия полюс. Западните дебати са по-успокоени, но позициите също са полярни: мнозинството изследователи се концентрират върху екстремизма и свръхпроизвоството на врагове – роми, мигранти, мюсюлмани, ЛГБТ… (Kriesi 2014, Ibrosheva 2013), други изследователи наблягат на радикално левичарските идеи (Ghodsee 2008).И едните, и другите изследователи са и прави, и грешат. Прави са, защото хетерогенната програма съдържа и крайно-леви идеи като национализация и крайно-десен екстремизъм, ксенофобия и расизъм. Грешат, не просто защото селективно подбират едните елементи, за да наклонят везните по посоката на собственото си заключение. Грешат фундаментентално, защото ‘мерят’ националния популизъм с остарелия аршин на ляво-дясното структуриране на политическата сцена. Ако Атака така еклектично се разполага спрямо класическите социално-икономическите и политически кливиджи, то е, защото партията се позиционира спрямо нов тип кливиджи и осъществява преход от партийна политика към символна политика, от идеологии към идентичности, от социо-икономически към културни кливиджи.
Намаляване на миграционния поток, но мощна анти-миграционната реторика за бежанска криза
Вътрешният министър Румяна Бъчварова отчете, че миграционният поток през България е намалял с 40% през изтеклата 2016г. Реалността никога не е била нито коректор, нито тест за национал-полулизма, който високомерно пренебрегна тези факти и бодро и продължи на надува електорални платна с анти-имигрантска реторика. Ще илюстрирам на базата на магическата сила на оградата като граница. ‘Обсесия от границите’ (Foucher 2012) – така Michel Foucher резюмира реванша на границите върху глобализацията. Обсесията на границите, на всички граници – национални, етнически, религиозни, символни – е една от най-големите страсти на национал-популистите. Бежанската криза е перфектната причина за отдаване на изконната страст. Именно страст и завидно политическо постоянство виждаме в укрепването на границата в ограда. Любопитно е противоречието между солидната материалност и високата технологичност на оградата и нейната пропускливост. Сръбски министър се оплаква, че твърде много нерегулярни мигранти преминават българо-сръбската граница – с други думи, стават видими за властите (не на българските, а на сръбските) не на границата, охранявана с ограда и технологии, а на друга, по-малко екипирана. Това наблюдение на съседния политик отговаря на фактологичната реалност: задържани през 2015 г на входа (10 900), са едва една трета от всички задържани, и почти по равно със задържаните на изхода (8 508) и във вътрешността на страна (11 140). Каво прави оградата, след като не прави добре основното, за което е построена – да предпазва? Оградата постига изключително много неща, при това с почти магическа ефикасност:
• политическа магия – почти безпрецедентен политически консенсус на крайна десница, десница и левица.
• икономическа магия – колкото по-неефикасна е оградата, толкова повече нови средства се изливат в нея.
• символна магия – свръхпроизводството на граници става все по-‘яко’, видимостта и театралността все по-атрактивни и перформативни, произвеждащи своите актьори и герои.
Колкото по-материална е границата – все по-скъпа и все-по укрепена и технологизирана стена, толкова повече тя се чете символно. Стената е едновременно образ, визуализация и символ на радикализацията на включващи и изключващи критерии за дефиницията на кои сме ние. Ако оградата и силите на реда регулираха потока, кого щяха да залавят Динко и Перата и как щяхме да се радваме на новите националисти – защитници на границата? А Динко и Перата хем пазят оградата, хем знаят и хващат лошите, хем сплотяват и ентусиазират добрите.

(не)Удобният партньор

Българският национал-полулизъм се родее с източноевропейския в неговите двете отлики срямо западноевропейския: “по-високо ниво на идеологически екстремизъм и по-ниска електорална подкрепа отколкото на Запад“ (Minkenberg 2015: 34). Нашите национал-популисти са по-гласовити и по-крайно гласовити от западните си колеги, но по-малко ефикасни електорално от тях.
Как са родните системни партии по отношение на националн-популизма? Санитарен кордон е индикаторът, с който Michael Minkenberg (Minkenberg 2015: 2) мери зрелостта на източно-европейските демокрации да противодействат на национал-популизма – дали мейнстрийм париите удържат радикалната десница като маргинално явление или я легитимират, като активно комуникират с нея под формата на тайни или явни коалиции. Кирил Аврамов оценява крайната десница като неудобен, но необходим партньор (Avramov 2015). Моята теза е, че крайната десница е и удобен, и необходим партньор. Няма и управляваща системна партия през последното десетилетие и – ГЕРБ, и БСП, и дори малцинствената ДПС – които да не са били в коалиция – явна или скрита – с крайната десница. Няма крайно-дясна партия, която да не е подкрепила – явно или със златен пръст – управляващи. Още по-съществено е, че крайно-десният дневен ред нарастващо влияе върху мейнстрийм партиите. Резултатите у нас са се родеят с тези и в Източна, и в Западна Европа: мейнстрийминг на национал-популизма и радикализиране на мейнстрийма (Minkenberg 2015).
2017 – нова вълна на национал-популизма
Лидери ще яхват и ще се сриват от вълната на популизма, но тя е поела нагоре и няма изгледи скоро да утихне. И тритее двигателя на този възход са жизнени и ключови. Първият е свръхпроизводството на кризи. Популизмът е и техен резултат, и техен катализатор. Бидейки дилър на страхове, той капитализира политически страховете от множеството кризи – пост-комунистически, европейски, глобални; икономически , бежански, идентичностни – но и създава непрестанно нови страхове, от които се храни електорално и политически. Вторият е разочарованието от системните партии, които тласкат все повече гневни граждани към протестен вот. Третият двигател на възхода на националн-популизма е по-общия преход към нов тип политика – от партийна към символна политика, от интереси към идентичности, от организации към актьори и ‘герои’.
Бъдещето ще се колебае между двата полюса, които Klaus von Beyne иронично дефинира като: „Ситуацията е безнадежна, но не сериозна” и “Ситуацията е сериозна, но има надежда ” (von Beyne 2015: 22).

Avramov, Kiril (2015) The Bulgarian Radical Right: marching up from the margins. In: Minkenberg, Michael (ed) Transforming the transformation? The East European Radical Right in the Political Process. Routledge, 299 – 318.
Ghodsee K. (2008) Left Wing, Right Wing, Everything. Xenophobia, neo-totaliatariansm and populist politics in Bulgaria.- Problems of Post-Communism, vol. 56, N 3, 26-39.
Ibroscheva E. (2013) A different kind of massive attack: How the Bulgarian Ultranatioaist party Ataka engineered it political success using electronic media.- Central European Journal of Communicatin, N 1, 51 – 86.
Kriesi H. (2014) “The Populist Challenge”. In: West European Politics, vol. 37 (2): 361 – 378.
Minkenberg, Michael (2015) Profiles, pattersn, processes: studying the East European radical right in its political environment. In: Minkenberg, Michael (ed) Transforming the transformation? The East European Radical Right in the political process. Routledge, 27 – 56.
Segert, Dieter/ Faßmann, Heinz (2012): „Introduction to the Issue: “Stable Democratic Institutions in Spite of Weak Popular Support – A Comparison of the Southeast European Democracies”.“ In: Southeastern Europe 36 (3), 291-303.
von Beyne, Klaus (2015) Transforming the transformation theory. In: In: Minkenberg, Michael (ed) Transforming the transformation? The East European Radical Right in the Political Process. Routledge, 12 – 26.