Проф. Анна Кръстева: САЩ разграждат реда, който десетилетия наред изграждаха

 САЩ допуснаха сериозна грешка, като намесиха и темата за  национална сигурност в търговската война с  традиционните си партньори и съюзници. Това каза проф. Анна Кръстева, политолог и преподавател в НБУ, в предаването „Бизнес старт“ на телевизия „Блумбърг“. Тя коментира новите мита, наложени от Вашингтон върху вноса на алуминий и стомана, които засегнаха и близки съюзници на Америка като Канада и ЕС.

Проф. Анна Кръстева: САЩ разграждат реда, който десетилетия наред изграждаха. Интервю за ТВ Блумбърг, резюмирано от Епицентър

http://epicenter.bg/article/prof–Anna-Krasteva/155923/4/0

Нека не забравяме един основен аргумент, по който абсолютно се разлетяха позициите. Него считам за основната грешка на САЩ. Те вкараха елемента национална сигурност. И в Канада Трюдо много остро реагира като каза, че е смехотворно и обидно Канада – най-верният и близкостоящ съюзник на САЩ, да бъде третиран като заплаха за националната сигурност на САЩ“.

Политологът каза, че светът навлиза в нова епоха, в нов глобален ред, който се характеризира с дълбоки промени, не с изключения, не просто с нови мита, а с радикални промени.

„Първата е управлението на политиката като бизнес, второ е схващането на света като корпорация, където има конкретна печалба. Третото е може би най-впечатляващото – навлязохме в ситуация, където се обявява война на най-близките съюзници, а в същото време след броени дни ще се сключва мирен договор с най-емблематичния враг (Северна Корея). Като обобщение на всичко това виждаме САЩ да разграждат глобалния ред, който самите те десетилетия наред изграждаха“.

Ситуацията в света е много динамична и изключително сложна с две полярни разбирания за това що е търговска война, добави проф. Кръстева.

„Тръмп казва „търговските войни лесно се обявяват, лесно се печелят и трябва по-често да ги ползваме“. На другата страна е ЕС, където Тръмп има един радикален приятел и противник едновременно – Макрон. Той много драматично отговори на предизвикателството на САЩ като каза, че търговските войни не са невинни и лесно могат да прераснат във войни“.

Действията на американския президент доведоха до ответна реакция от страна на ЕС.

„Това беше почти единственият казус, в който Европа заговори с единна позиция. Това не означава непременно с един глас, защото двата характерни гласа на ЕС – Макрон и Меркел, прозвучаха все пак по различен начин. Макрон играе едновременно двете игри, както и Тръмп – на най-ярката конфронтация и на поддържане на контакта. Меркел е, както обикновено, по-разумният глас – тя казва, че не трябва да се стига до ескалация на напрежението. А и Германия е най-засегната с автомобилите, които са най-големият износ на страната в САЩ“.

По думите на експерта в ситуацията „реално има един голям играч“ и той е Китай.

„Защото, ако има дисбаланси, а такива ще има – става въпрос за стотици милиарди долари, те се дължат на Китай, като огромен глобален свръхпроизводител, който дърпа цените надолу и създава тези дисбаланси“.

Запитана в този контекст дали не е дошло време да се свалят санкциите срещу Русия, проф. Кръстева смята, че това би било недалновидна крачка на слабост. „Русия винаги печели от всякакви разклащания на североатлантическото пространство“, посочи тя. Анализаторът подчерта отново, че ядрото на глобалните дисбаланси не е Русия, а Китай. Търговската война, започната от Тръмп, обаче ерозира доверието между САЩ и ЕС.

 

 

 

 

 

Advertisements

Тройната популистка иновативност

Рарикализмът не е идеология, нито концепия. Левицата …. и десницата…. умишлено и напълно раазрушиха страната. Това, от което имаме нужда, е радикална…. хирургическа интервенция (Vona 2010 quoted in Kovac 2013: 226).

Гордо звучащата като манифест дефиниция на радикализма от един от най-изявените му промотъри Gabor Vona, лидерът на Йобик, ярко артикулира амбицията на крайно-десния популизъм да трансгресира политическите понятия и разграничения и да декларира различен политически проект. Това, което звучи като програма и проект, вече е реалност в множество европейски страни. Крайно-десните партии печелят значителна електорална подкрепа, след законодателната атакуват и изпълнителната власт, влизат в управленски коалиции. Този успех не трябва да се мисли линейно, като стрела, а по-скоро като “серия от отделни успехи на различни нива” (Kallis 2014: 59). Още по-съществено e, че крайно-десният популизъм (КДП) прилагат ‘хирургическа интервенция’ на публичните дебати, създаващи изключващи понятия за ‘народ’ и генерализищи шмитсианското разбиране за политика като контроверсии на приятели и врагове (schmidt)

Политически изследвания,

2017, бр. 1-2, 5-19

Целта на уводната статия е да анализира популизма в специфична перспектива[1], а именно неговите политическия ииновации. Идеята е, че ако национал-популизмът[i] бележи такъв забележителен възход, то е защото е изразител, автор  и двигател на съществени политически иновации. Трите перспективи, в които популизмът иновира,  са комуникациитте, символната политика, пост/демокрацията,. Иновативността се схваща аналитично – като съществени политически промени, а не нормативно – като позитивни политически промени.

Дългият период на развитие на партийната система след Втората световна война е белязан само от две големи иновации: зелените и крайната десница  (Mudde and Kaltwasser 2013: 497, Krasteva 2016). Както зелените,  крайно-десният популизъм бележи поява на нова партийна фамилия, но за разлика от тях, той се изразява и в мейнстрийминг на популизма. След предизайниране на партийната система, КДП се заема с друга иновация – отслабва партийната политика в името на засилването на символната политика.

Другата иновация на крайно-десния популизъм е комуникационна: влиянието на дискурсите, темите, рамките (frames), диагнозите на КДП е по-съществено от партийното му влияние. Съществен аспект на многоликата иновативност на КДП е, че комуникационното влияние предшества и надвърля  политическото представителство. Наблюдаваме комуникационен обрат: ако класическата политическа комуникация предоставя глас, артикулира, ‘продава’ съществуващи мнения, визии, интереси, идентичности, популистката комуникация създава мненията, визиите, идентичностите, които твърди, че представлява.

Третата иновация е, че КДП е политически израз на пост-демокрацията, на правенето на политика в общество на генерализирано недоверие. Крайно-десните популисти са най-ефикасните политически брокери на недоверието: те инструментализират недоверието, като го трансформират в електорална подкрепа; те свръхпроизвеждат недоверие като среда, в която да предизвикват демокрацията със своя проект.

Популистката комуникационна революция

Популизмът е двигателят, катализаторът и изразът на фуундамеентално преобръщане в политиката, на радикално разместване на местата и ролите на политическия процес и политическата комуникация. Преди това философията на езика вече е изминала този път: ако в класическото разбиране езикът играе второстепенната роля да отразява, да изразява мисли, мнения, емоции, дискурсивният обрат преобръща приоритетите и дискурсът започва да свири първа цигулка, първо, като конституира широко пространство на комплексни и флуидни взаимоотношения между дискурси и реалности, и второ, започва да твори реалности. Този амбициозен демиургичен проект е резюмиран в емблематичното заглавие на J. Austin „How to do things with words“ (Austin 1975). Паралелен процес тече и в политиката. Класическата политическа комуникация се разбира като “интерактивен процес на пренос на информация между политици, медии и публика“ (Norris, 2004: 1),  който ясно дефинира каузалния ред: политически парти, групи по интереси, социални движения, политици използват политическата комуникация като инструмент да влияят на “политическото знание, политическите нагласи и политическото поведение”  (Norris 2004: 17).  Онтологията е ясна – както политическитее актьори, така и електоратът във формата на нагласи и поведениее съществува предварително и предшества политическата комуникация. Залогът ее влиянието и властта. Популистката комуникация формира идентичностите, мненията, нагласите, интересите, които прокламира, че представлява. Залог е самата политическа онтология, комуникацията става по-ключова от политиката: ”изкусната медийна перформативност изглажда да става по-съществена от политическия процес“  (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII).

Популистката комуникация изразява и катализира прехода от партийна политика към политика на обявяването (‘politics of announcement ) – “политика, доминирана повече от стила отколкото от съдържанието, от декларация на принципите отколкото от реализирането на политики“ (Ruzza and Balbo 2014: 164). Медийната политика е пространството, където днес се коват политическото лидерство и политическото влияние:. “диспропорционалният успех на някои крайно-десни популистки партии би могъл да се обясни от изключително интензивното присъствие в медиите и внимание от тях“ (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII). Политическото влияние никога не е било свеждано до ‘парламентарна аритметика’ и ‘партийно-политически пазарлъци’ (Kallis 2014: 57), но ключова иновация на КДП е да изгради успех и влияние значително повече от комуникации отколкото от ‘парламентарна аритметика’ : “влиянието на популистките идеи и твърдения е впечатляващо диспропорционално на конкретните нива на електорална подкрепа на съответните партии“ (Kallis 2014: 57). Бежанско-миграционната политика и на европейско, и на национално равнище – любим лайтмотив н всеки КДП – илюстрира диспропорционалното влияние в две ключови форми – мейнстримийнг на КДП реторика и дефиниране на дневния ред.

Как с думи се правят неща. Когато Джон Остин (Austin 1975) пише един от най-забележителните  трудове на ХХ век, ‘правенето на неща’ е философско ппредизвикателство. Популизмът бестящо го трансформира в политическо предизвикателство. Ще го илюстрирам с механизма на създаване на идентичности, които КДП създава и прилага. Недоверието и неудовлетвореността не винаги са спонтанни, политици  често ги стимулират и канализират. Популистите са ненадминатите майстори на създаването и усилването на отрицателните емоции и нагласи, на които отговарят политически и които представляват. Marijn Oudenampsen установява впечатляващата трансформация от удовлетворреност в неудовлетвореност за рекордно кратък период в относително стабилна политическа ситуация: “За четири години при сходви условия и сходни политики, високото ниво на удовлетвореност на избирателите се променя до почти всеобща неудовлетвоореност. …. Pit Fortuyn сигурно е изиграл определяща роля в артикулирането и ферментирането на неодовлетвореността“ (Oudenampsen 2014:  203). Второто, по-дълбоко и по-невидимо ниво е това на нагласите, илюстрирано от ‘манталитета на нулев резултат’ (zero sum mentality) на Aristotle Kalis:

Най-ефективното рамкиране на дискусиите е чрез психологическото вкореняване на манталитета с нулев резултат, както на материално, така и на идентичностно ниво. Този манталитет се основава на принципа, че както благоденствието, така и идентичността са повече или по-малко ограничени ресурси, до които мнозинството трябва да има привилегирован достъп. Споделянето им би довело до загуба, а неуспехът от опазването им би създало сериозен еекзистенциален проблем на мнозинството в дългосрочен план“ (Kallis 2014: 59-60).

Принадлежността, груповата идентичост, националната гордост биват етницизирани, манталитетът с нулев резултат – генерализиран.

Ruth Wodak концептуализира един от основните инструменти на популизма като арогантност на невежеството: „призивите към здравия разум и анти-интелектуализмът белязват завръщане към пред-модерното и пред-просвещенсско мислене“ (Wodak 2014: 27).  Каскада фалшиви твърдения, казващи и неизговаряемото, трансгресиране гранците на позволеното, отричане на очевидното и т.н. формират необикновено мощен арсенал както за маргинализиране на опонентите, така и за мобилизиране на подкрепа. Дискурсът става магически нефалшифицируем. Популисткият дискурс създава свой собствен жанр, микс от скандал, провокацция, трансгресия, страст, при който рацоналните техники не функционират. Този нов жанр делегитимира фигурата на експертите. Тяхното софистицирано знание може да потвърди илли опровергае аргументативен дискрус, но е безполезен и безсилен пред конспирациите, страха, тревогата. Експертите са делегитимирани и чрез една втора процедура, която ги портретира като част от истеблишента, следователно не неутрални, а пристрастни. Брекзит е емблематичният пример. Реториката ‘Anything goes!’ (Wodak 2014: 32) е еднакво еффикасна и за неутрализиране на опонентите, и за привличане на поддръжници. ‘Калкулираната амбивалентност’ и ‘нарочнитее двойнствени послания’

(Wodak 2014: 33) радостно приемат ролята на ‘празен символ’  (Ernesto Laclau), отворен за смисли, интерпретации, визии, които публиката би искала или би била заинтересована да инвестира в него.

Мейнстримийнг на крайната десница. Как мейнстрийм партиите реагират на крайно-десниците предизвикателства? Две интерпретации концептуализират и оценяват по противопооложен начин техните динамичнни и противоречиви отношения. Ключовото понятие на първата – санитарен кордон – концептуализира стратегията на мейнстрийм партиите като форма на коалиция за противопоставяне, неутрализиране, маргинализиране на крайната десница. Санитарният кордон не е равномерно разпределен, но Minkenberg оптиимистично го представя като силен: „… в Западна Европа има санитарен кордон между много мейнстрйм парти и радикалната десница, както и между всички леви партии и крайната десница“  (Minkenberg 2015:35). Противоположната интерпретация преедлага контрастно ключово понятие – мейнстрийминг на крайната десница. Българският случай предлага повече емпиричен материал за втория подход. Патриотитичният блок в третото правителство на Бойко Борисов, както и НФСБ във второто са малкият коалиционен партньор в управляващи коалиии, но доминират формирането и провеждането на редица политики – от мигрантско-бежанска през избирателния кодекс до (не)еприемане на Истанбулската конвенция. Те илюстрирарат двойното въздействие на мейнстрийминга на КДП – комуникационно и политическо.

Рамкирането на политическия дебат, ‘колонизирането’ на медиите, заразителният ефект (Kallis 2014) са значими комникационни постижения на КДП: “Крайно-десните популистки партии умело мениджират рамкирането на медийните дебати: други политически партии и политици, както и медиите, са принудени на свой ред да реагират и неепрестанно да отговарят на нестихващите скандали.    Малко възможности остават да се представят други рамки, ценности и контрааргументи или друг  смислен дневен ред” (Wodak 2014: 34).

Политическият мейнстрийминг предизайнира партийната система дългосрочно:  “…политическата панорама бива повлияна много по-широко, като почти всички политически парти се преместват надясно, а някои открито примет крайно-десните поулистки дискурси“ (Oudenampsen 2014: 192).  Мейнстриймингът е най-значимият успех на КДП. Този успех се разгръща на три етапа. Трансформирането на бившите табута в новия здрав разум (Kallis 2014: 60) е амбицята на първия етап. Това, което се случва на втория – не непременно като стратегия на самите крайно-десни актьори – е мейнстриймингт на КДП. Политиката се движи от комплексна логика: замъгляването на границите между мейнстрйм и крайна десница не разпилява непременно електоралната подкрепа на крайната десниц (КД). В средносрочен и дългосрочен план от мейнстрийминга на КДП, от приближаването на класически партии до КД печели именно КД. КДП разширява и умножава тази печалба: мейнстриймингът на КДП благоприятства формирането на кохорти от крайно-десни избииратели. След първоначално разпръскване на нови играчи в разширената КД сфера, избирателите – стари и нови – предпочитат да се върнат към ‘оригинала’. Саркози – Марин льо Пен са емблематична илюстрация.

Дойде моментът, когато хората, стремящи се едновременно към справедливост и самоопределение не чакат повече промяната да дойде от политиката, а по-скоро сами правят промяната (Kovacs 2014: 226).

Всеки полтичски трибун може да се обърне към избирателите си с тези думи. Цитатът на евро-депутат на Йобик илюстрира капацитета на КД да трансформира вдъхновяващ и овластяващ лозунг в самосбъдващо се пророчество: в Унгария, като навсякъде, КД успява да увеличи електората с гласоподаватели, които не са гласували преди това.

От класова политика към основана на ценности политика,

от партийна политика към символна политика

Въпросът за мястото на популистките партии в партийните типологии е относително нов  (Pirro 2015, Pytlas an Kossack 2015):

До късния ХХ век, популистките партии не са считани за специфичен прототип за партия. Класическата литература – като Giovanni Sartori (2005) – не вижда популизма като програма, която да дефинира партийна фамилия по подобие на либерализма, консерватизма, социализма, фашизма, комунизма или социал-демокрацията (Pelinka 2014: 9).

За разлика от популизма, който е повечее техника, инструмент за мобилизация, отворен към всеки политик или политическа партия, крайно-десните популистки партии вече са инкорпорирани в типологиите на политическите партии и дори са предмет на специфични типологии. Anton Pelinka предлага класификация на четири под-категориии от съвременни крано-десни партии: с или без пред-полулистки корени; с или без национал-ревизионистичен дневен ред; от Западна или от пост-комунистическа Европа; с либертарианска или (национал) социалистическа програма  (Pelinka 2014: 12-17).

Крайната десница не е е просто елемемент от екстремистката част на политическия спектър; в редица случаи тя успява да промени политическия профил на страната. Холандия е характерен случай: „Дълго време считана за модел за толерантност и либерализъм, днес страната е в авангарда на политическото възраждане на национализма и анти-имигрантските чувства в Европа. Моторът зад този забалежителен поврат е впечатляващият възход на крайнаата десница“  (Oudenampsen 2014: 191).

Разнообразието от интерпретации на възхода и вълните на крайната десница би могло да бъде структурирано около два полюса: първият привилегирова силните тенденции, longue durée, факторите, структурите, вторият – дисконтинуитетите, актьорите, новите феномени и развития. „Развитието на популисткия Zeitgeist (Mudde 2004), еволюцията на европейските партии към популизъм и популистки аргументи (Mudde 2004: 550), както и появата на ‘нови’ и възходът на ‘стари’ популистки и крайно-десни партии след 1980-те са причинени от дългосрочни трансформации на партийната политика  и демократичните институции в западно-европейските демокрации след Втората световна война” (Krasteva et al, 2017: 14). Richard Saull резюмира този структурен и историзиращ подход:

Ако се приеме, че крайната десница би могла да се разглежда като ключов елмент на модерността, тогва тя ще бъде с нас толкова дълго, колкото социално-икономическите и политическите фактори, които дефинират устойчивостта на (капиталистическата)  модерност. Затова разбирането на крайната десница изисква не просто разглеждане на партиите и движенията, а също така и най-важно, особената композиция на взаимоотношенията държава-общество, политика и икономика, външна и вътрешна политика  (Saull 2015: 21-22).

Амбицията на този структурно дефиниран подход е да предложи ‘йерархия на кузалността’ (Saull et al 2015: 8). Онтологията, отговорна за устойчивостта и възпроизводството на крайната десница е тази на кризите, несигурността, ‘патологиите’ на капитализма и либералната политика (Saull et al 2015, Krasteva 2016). Тази историцизираща интерпретация цели да преодолее “съществуващите концептуализации на крайната десница чрез исторически дисконтинуитети като ограничени феномени, появяващи се при специфични исторически фактори”  (Saull et al 2015: 7), както и да подчертае “аналитичния приоритет на дългосрочните стурктурни фактори над моментни събития и контингентността” (ibid).

Алтернативната конструктивистка теоретична перспектива подчертава ролята на актьорите (agency) и се концентрира върху де/ре/конструкция на КДП както от политическите актори, така и от политическите иследователи: „Крайно-десните партии в Западна Европа стават партии без история. Избягвайки да споменава фашизма или нацизма, претендирайки, че представлява съвършено нов дневен ред, крайно-десният популизъм се опитва да избегне дебата, който би могъл да постави под въпрос неговия възход“ (Pelinka 2014: 11).

Продуктивният начин за да се допълни подхода на longue durée е не като се противопоставят контигентности и дисконтинуиитети на тенденции, а като се идентифицират нови феномени като обяснителни за нов тип крайна десница. Както показах в частта за комуникационната ревоолюция, емблематичен пример е “хайдеризацията на политиката” (Wodak 2014) – миксът от политика на страха, преднамерена амбивалентност, дискурсивна провокация, които стават новите правила на публичния дебат. Тази теоретична перспектива не подценява онтологията, но ако избира да приоретиизира дискурса, реториката, образите и въобразените фигури, то е защото в информационното общество на новите медии и новите социални мрежи дискурсът става повече ‘онтология’ отвсякога. Берлусконизацията на Европа или Сарко-берлусконизмът (Ruzza and Balbo 2014:  164-5) са само един израз на по-общата тенденция, която прави възможна и подхранва новата популистка вълна – теле-политиката, пипъл-изацията (people-ization) на публичната сфера, де-идеологизация на политическата реторика (Miscoiu 2014).  Харизматичната персонализация на властта е едновременно израз и двигател на трансформацията на партийната политика в символна политика. Анализът на тези тенденции не привилегирова дисконтинуитетите над longue durée, а е разширяване на концептуалния арсенал за по-проникновено разбиране на нерестанно променящите се образи на крайната десница.

Пост-комунистическите крайно-десни популизми:

обратимост на демократичия преход или парадоксална европеизация

“Регрисира ли Източна и Централна Европпа”?  The Journal of democracy (2007, vol. 18, N 4) задава въпроса и две интерпретации се конкурират в отговора му (Krasteva 2016:163). Първата аргументира неизбежността на нелиберализма във всичките му изрази: : “Новодишлите в ЕС са ‘нелиберални демокрации’, системи,  които имат всички спирачки на конституционните държави, но не и либералната култура, която да им позволи да функционират като здрави демокрации”  (Hockenos 2010: 18).  Липсата на демократична култура е мултиплицирана в разнообразие от липси, напр капацитета да се противодейства на крайната десница: “санитарен кордон не съществува в Източна Европа“ (Minkenberg 2015:35). Иван Кръстев разпределя нелиберализма асиметрично между елити и граждани: “фундаменталният сблъсък е между елитите с нарастващи съмнения относно демокрацията и гневното общество с нарастващи анти-либерални нагласи“ (Krastev 2007: 112). ‘Нстоящето на миналото’ резюмира подхода на Dieter Segert, който почертава важността на ‘следите на държавния социализъм’ (Segert 2009) за разбиране както на трехода, така и на популистката ‘контра-революция’. Дефинирам тази първа теоретична перспектива като идеологическа, защото тя генерализира общото комунистическо наследство, което прави пост-комунистическите страни една аналитична единица и надценява ниското качество на демокрацията като ключов обяснителен фактор.

АлтернативнаТА интерпретация е теоретично чувствителна към емпиричните доказателства на богата гама пост-комунистически крайно-десни партии и национални партийни констелации. От Йобик в Унгария (Kovacs 2014, Kreko and Mayer 2015) до Атака в България (Krasteva 2016, Piro 2015a, Avramov 2015, Todorov 2015), от Лигата на полските семейства  (Kasprowicz 2015) до Словашката национална партия (Piro 2015a, Gyarfasova and Mesernikov 2015),  от Националния алианс на всички в Латвия (Aures and Kasekamp 2014: 235) до Велика Румъния (Soare 2014) – източно-европейските крайно-десни партии са толкова разнообразни и динамични, колкото западно-европейските им двойници. Идеологическият подход е по-детерминистичен и подкопава капацитета за превенция или удържане на крайно-десния радикализъм. A. Полякова проблематизира тази интерпретация: “Източна Европа не е задният двор, както някои изследователи се страхуват. По отношение на електоралната подкрепа на изключващ етнически национализъм, Западът е по-изостанал. Страхът за ‘новата Европа’ не  е вече толкова за интеграция на Изтока, а по-скоро за дезинтеграция на Запада“ (Polyakova 2015: 71).  Тази втора перспектива тества емпирично идеологическите аргументи на първата и е по-чувствителна към условията, структурни и контингентни, които правят (не)възможна появата и развитието на крайно-десните партии. Не една история, а множество национални и партийни истории – такава е теоретичната панорама, конструирана от втората перспектива Ще я илюстрирам с две дойки примери.

Унгария и България илюстрират два различни пътя към крайната десница. “Веднага след падането на комунизма крайно десни организации и идеологии се появяват в Унгария. Много от тях се ползват със западен патронаж и стават мести клонове на западни фашистки и нео-фаашистки организации. Първата крайно дясна партя в мейнстрийм политиката – Партия на унгарската справедливост и живот – е основана през 2013 г.” (Kovacs 2014: 223). Българският случай може да бъде реезюмираан в два парадокса. През 1990-т годиини демокрацията е крехка, но няма влиятелни крайно-десни партии. След като демокрацията бива консолидирана, те се появяват и веднага постигат успех – Атака бива създадена през 2005 г. и същата година влиза в Парламента (Krasteva 2016). Този демократичен парадокс противоречи на идеологическото твърдение за ниското качество на демокрацията като благоприятна почва за крайно-десния радикализъм. Вторият политически парадокс противоречи на интерпретацията, че тежки икономически кризи, политическа неестрабилност, бежански потоци са структурни причини за възхода на КДП. Всички те в България ще се случат по-късно: ‘обичайните заподозрени’ отсъстват от българската политическа и социална сцена през 2005 г. и не могат да бъдат държани отговорни за генезиса на първата радикална партия (Krasteva 2016).

Може да замениим Унгария с Румъния, където изследователите идентифицират пет типа популизъм, както и много ранното му възникване (Soare 2014, Miscuiu 2014). Балканите и Балтика са по-скоро различни отколкото сходни, макар и в последната да наблюдаваме сходна двойка от контрастни ‘съдби’ (Aures and Kasekamp 2014: 235) на КДП в Естония и Латвия. И двете страни изпитват тежка иномическа криза, сурова политика на икономии. В сравним социално-икономически и политически контект КДП поема по различни пътища: през 2011 г.Естония избира политическата стабилност и непроменена партийна сцена, докато крайно-дясната Алианс на всички в Латвия удвоява електоралния си резултат и влиза в управлениеето като част от новата три-партийна коалиция  (Aures and Kasekamp 2014: 235).

Сравнителните истории (Minkenberg 2015, Goll et al 2016) на новия източно-европейски КДП могат да бъдат резюмирани в три големи трансформации: ‘трансформация на трансформацията’  (Minkenberg 2015), преход от партийна към символна политика (Krasteva 2016), радикално подмладяване на радикалните актьори (Krasteva 2016a).

Трансформиране на трансформацията’ е понятието, изковано от by U. von Beyme и M. Minkenberg за дефиниране на краайно-дясното предивикателство към теологичния процесс на пост-комунистическия преход към либерализация и консолидация на режимите (Beyme 2015: 12): “Може би е твърде силно да се приема тяхното съществуване като индикатор на неуспешна демократична консолидация. Но тяхната анти-системн офанзива в контекста на младите демократични режими с не напълно институционализирана партийна система и не разрешени етнически кливиджи наистина е фундаментално предизвикателство към процеса на демократизация“  (Minkenberg 2015: 2).

От партийна политика към символна политика. Пост-комунистическият преход е твърде зает с идеологии и елити. Контроверсията комунизъм-антикомунизъм избледня в края на 1990-те години и опитите на политически актьори да я възкресят поради липса на нови атрактивни оферти, претърпява неуспех. Умората на прехода с телеологичния му патоос и предизвестен край само подхранват глада за свеж проект. Елитите твърде често изоставят фундаменталната си роля да служат и да представляват: “Западно-европейските партии вече не представляват адекватно своите избиратели, докато източно-европейските партии още не са произвели адекватно представителство“  (Kriesi 2014: 373). Ожесточеният анти-елитистки, анти-истеблишмънт патос на крайнодесния популистки лидершип представлява тежката му артилерия за прикриване на собствения им политически опортюнизъм и за завладяването на символното пространство на идентичности, принадлежност, достойнство, което чакаше политически брокери, способни да преведат жинения свят в политика. КДП е израз и катализатор на прехода от класова към ценностна политика, от партийна политика към символна политика, от идеологическа политика към политика на идентичности (Krasteva 2016).

Радикално подмладяване на радикалните актьори. Попитан как би характеризирал своята организация, лидер на БНС отговаря: „Ние сме, на първо място, младежка организация, и на второ, националистическа организация“  (Krasteva 2006a). Тази само-идентификация илюстрира поврата в крайно-десните движения. Не просто младежта се утвърждава като ключова таргет группа, но и младостта – като ключова характеристика на крайно-десните организации. Ако преди 1980-те радикалната десница рекрутира по-скоро по-възрастни хора, често носталгични към нацизма, крайно-десните мобилизации последните години са повече младежки, по-слабо организирани в партии, повече повлияни от екстремистки суб-култури и повече флуидно свързани он- и оф лайн (Krasteva 2016a). Младежка е свързана с КДП на множество нива и по разнообразни начини. Йобик започва като младежка група: “Един от най-стряскащите аспекти на феномена Йобик е колко млади и обраазовани са много от привържениците му“ (Saltman 2011: 123). Младежта е резервоарът от ентусиазирани поддръжници и бъдещи избиратели: 24%  от поддръжниците на Йобик са твърде млади, за да гласуват (Saltman 2011: 122). and Lazaridis 2015). Те влизат в политическия екстремизъм, преди да влязат в гражданствеността.

Обратимост на демократичния преход или (парадоксална) европеизация – тази дилема структурира дебатите за източно-европейския КДП. Парадоксално, пост-комунистическият преход започва като край – ‘краят на иссторията’ вече е лансиран като марш към либерална демокрация. Краят на историята е удобна метафора за КДП, която му позволява да декорира радикалното си предизвикатеелство към либералната демокрация с атрибутите на ново начало – свежест, новосст, иновация

Евро-Пактът обезценява парламентите и правителсттвата, изборите и въобщее демокрацията. (Aтака, 2013)

Парадокс на цитирания евро-критицизъм е, че той може да бъде чут от Лондон до Париж, от Будапеща до Виена, от Амстердам до Варшава. Той е формулиран в София, но ако цитирам програмата на Атака, то е не заради специфичната й, а обратното, заради общата тоналност.Той е парадоксална илюстрация на европеизацията на източно-европейските партийни системи от анти-европейските партии. Иронично, ‘де-консолидирайки’ демокрацията (Mares 2015) и регресирайки (‘backsliding’) Източна Европпа, КДП съдейства за интегрирането на източно-еворпейските партийни системи в новите тенденции на западноевропейските.

Анти-Липсианска революция

или как се прави политика в пост-демократичното общество

Политиците и политолозите систематично разделят ‘народа’. Кливиджите на С. Липсет са eмблматичен пример: център – рприферия, църква – държава, градско – селско, работници – собственици (Lipset and Rokan 1967). Национал-популизмът обещава да съедини и обедини народа. Ако Липсет and co разделят народа чрез политически разделения, напрежения, конфликти, популизмът претендира да възстанови единството като общност. Липсианският подход конструира политическото тяло като съревнование и конкуренция, анти-липсианската популиската революция носи чувство за принадлежност. Ако в Липсианския свят победители са елитите, анти-липсенианската визия отваря и разширява символно пространство за споделени идентичности, значения, жизнени светове.

За разлика от историческия екстремизъм, съвременните крайно-деесни популисти не са против демокрацията per se: “Те не представляват алтернатива на политическата система като такава; те представвяват алтернатива на специфични политики като имиграцията и евро-интеграцията” (Pelinka 2014: 12). Именно в името на народда КДП реконструира политическото, центрирано и легитимирано от ‘народа’. Популисткият наратив изковава демократичната вселена по матрицата на ‘народа’: представителството бива осмивано като не-представително и елитистко; плебисцитните форми биват възхвалявани; референдумите издигнати на пиедестал като автентичният народен глас. Популизмът е противоположен на  ‘Медисонската демокрация’  като елитиски скептицизъм по отношение управлението на мнозинството и изразяващ се в разделението на властите и системата на check and balances (Pelinka 2014: 4). Популизмът е и реакция, и израз на ‘пост-демокрацията’ (Crouch 2004) – постепенното превръщане на демократичните институции в празни черупки. Нео-либералната глобализация и икономизация на обществата преместват енергията и иновативния двигател от демократичната арена в тесни политико-икономически кръгове. КДП  от една страна, яростно критикува пост-демократичното отслабване на демократичното съдържание, а, от друга, допълнително мощно го ерозира.

***

Настоящият брой има амбицията да  да предостави на българската политологична общност първата по-цялостна критична рефлексия върху национал-популизмаа на академичната трибуна ‘Политически изследвания’. Аналитичната дисекция следва две оси – теоретико-концептуална и политико-медийна.  Първата част въвежда основни дефиниции, изгражда концептуалните клъстери, в които популизмът се мисли в комплексните си и амбивалентни отношения  с демокрацията, елитите,  дискурсите. Втората част започва с отговор на въпроса на първата “Що е популизъм и има ли почва в съвременния свят’, като го търси по отношение на българската популистка крайна десница. Идеологическият арсенал с акцент върху антиевропеизма, национализма, антилиберализма, антиелитизма, както и дискурсивният стил и политическа реторика допълват панорамата на политическите контроверсии.

Авторите се различават по теоретични и методологически чувстителности, акценти и оценки, но се обединяват в една амбиция и едно очакване – да допринесат за разбирането на един от най-флуидните и изплъзващи се на прецизна концептуализация политически феномени, и да предизвикат информиран и аргументиран дебат за национал-популизма.

 

Цитирана литература

Avramov K. (2015) The Bulgarian radical right. Marching up from the margins. Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 299-300.

Auers D. and A. Kasekamp (2014) Comparing radical-right populism in Estonia and Latvia. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 235 – 248.

Austin J. (1975) How to do things with words. Harvard University Press. Second edition.

Beyme K. von (2015) Transforming transformation theory. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 12-25.

Crouch, C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Gyarfasova O, Mesernikov G. (2015) Actors, agenda and appeal of the radical nationalist right in Slovakia. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 224 – 248.

Hockenos P. (2010) Central Europe’s right-wing populism. The Nation, May 24, 2010.

Kovac A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary.In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Kallis A. (201) Breaking taboos and ‘mainstreaming the extreme’: the debates on restricting Islamic symbols in contemporary Europe. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 55 – 70.

Kasprowics D. (2015) The radical right in Poland – from the mainstream to the margins, a case of interconnectivity. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 156 – 181.

Kovacs A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan, 161 – 200.

Krasteva A. (2016a). Re/De/Construction the far-right youth: between the lost generation and the contestatory citizenship In Lazaridis G, Campani G. (eds)  Understanding the populist shift: Othering in Europe in crisis (Extremism and democracy). Routledge.

Krasteva, A., Sauer, B. Saarinen A. (2017) Post-Democracy, Party Politics and Right-Wing Populist Communication In:  “Populism and the Web. Communicative Practices of Parties and Movements in Europe” Edited by Mojca Pajnik, Birgit Sauer. Routledge, 14-36

Kreko P., Mayer G. (2015) Transforming Hungary – together? An analysis of the Fidesz – Jobbik relationship. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 183 – 204.

Kriesi H. (2014) The populist challenge In West European Politics, vol. 37, No 2, 361 – 378.

Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan.

Lipset, S.M., Rokkan, S. (1967). Party systems and voter alignments: cross-national perspectives. Free Press.

Mares M. (2015) The impact of the Czech radical right on transformation and de-consolidation of democracy after 1989. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East-European radical right in the political process. Routledge, 206 – 222.

Minkenberg M. (2015) Introduction. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 1 – 9.

Minkenberg M. (2015) Profiles, patterns, process. Studying the East European right in its political environment. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 27 – 46.

Miscoiu S. (2014) Balkan populisms: the cases of Bulgaria and Romania In Southeastern Europe, vol. 38 (1), 1 – 24.

Mudde, C. (2004) The Populist Zeitgeist. Government and opposition, 39(4), 541-63.

Mudde C./Kaltwasser C. R. (2013) Populism. In: Freeden, M. & L. T. Sargent (eds) The Oxford handbook of political ideologies. Oxford University Press, 493 – 512.

Norris P. (2004) Political communication. https:www.hks.harvard.edu/fs/pnorris/Acrobat/Political%20Communications%20encyclopedia2.pdfo.

Oudenampsen M. (2014) Explaining the swing to the Right: the Dutch case on te rise of right-wing populism. In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 191 – 207.

Pelinka A. (2014) Right-wing populism: concept and typology. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 3-22.

Pirro A. (2015) The populist radical right in the political process: assessing party impact on Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 80 – 104.

Piro A. (2015a) The populist radical right in Central and Eastern Europe. Ideology, impact and electoral performance. Routledge.

Polyakova A. (2015) The backward East? Explaining differences in support for radical right parties in Western and Eastern Europe in Journal of comparative politics, vol. 8, N 1, 49 – 72.

Ruzza C., Balbo L. (2014) Italian populism and the trajectories of two leader:  Silvio Berlusconi and Umberto Bossi. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 163 – 176.

Pytlas. B., Kossack O. (2015) Lightening the fuse: the impact of radical parties on pparty competition in Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 105 – 136.

Saltman E. (2011) Radical right culture and the youth: the development of contemporary Hungarian political culture. Slovo.  Vol. 23, N 2, Autumn 2011, 114 – 31

Saull R. The origins and persistence of the far-right. Capital, class and pathologies of liberal politics. In: Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 21-43.

Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (2015) The longue durée of the far-right. Introduction. In : Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 1-20.

Schmitt C. (2007) The concept of the political. Chicago: University of Chicago Press.

Segert, Dieter (2009) Democracy and Populism: Insights from a Post-Socialist Research. In: Buksinski, Tadeusz  (ed) Democracy in Western and Post-Communist Countries, Bern: Peter Lang Verlag, 125-137.

Soare, Sorina (2014) ‘Hit by populism: Democracy in ruins? Lessons from the Romanian transition’. In: Southeastern Europe 38 (1), p. 25 -55.

Todorov A. (2016) The extreme right wing in Bulgaria. In Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Vona G. (2010) What we mean by radicalism? http://www.jobbik.com/hungary/3138.html

Wodak R. (2014) ‘Anything goes!’ – The Haiderization of Europe. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 23 – 38.

Wodak R. & M. KhosraviNik (2014) Dynamics of discourse and politics in right-wing populism in Europe and beyond: an Introduction In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, XVII – XXVIII.

 

[1] Дефиниции на популизма, както и тяхното приложение към българския случаай, сее предлагат в множество статии на тематичния брой.

[i] За целите на настооящя ананализ национал-популизъм се употребява синонимно на крайно-десен популизъм.

Securitisation and its impact on human rights and human security. Introduction to the volume of the Global campus on human rights journal.

 

We are academics who want to change the world.

Schhrbanen Tadjbaakhsh and Anuradha Cherby.

Human security: concepts and implications. London: Routledge, 2006, p. 6.

No, this volume is not a Manifesto. If I start the introduction with this provocative statement, it’s because it summarizes our double aim: theoretical and normative. We have the advantage of not being security scholars. We do belong neither to the classic, nor to the new security conceptions. We do quote and share definitions and insights of the Copenhagen school, but do not subscribe to it, nor to its numerous critics. We critically question the securitarian paradigm through the assumed normative lenses of human rights and human security. We understand the critic in a Foucauldian sense as constructing a field of facts, practices and reflections that pose problems to politics and policies.

Krasteva, Anna (2017) Editorial of special focus: Securitisation and its impact on human rights and human security.- Global Campus of Human Rights Journal, Issue 1.2. https://globalcampus.eiuc.org/handle/20.500.11825/427

Why and how – these are the two major lines of the problematization of securitization. Which are the reasons for the transformation of the securitisation into a hegemonic discourse and policy, which are the conditions that made this fundamental change possible and the factors that catalyze and accelerate it? How does securitization affect human lives and human rights is the major focus of the present study. Human rights are not only the normative ‘measure’ to assess securitization, but also to examine the capacity of civil society to produce alternative discourses and mobilize resistance through various forms of civic activism, mobilisations, and popular protest. The two lines of research – securitization and civic resistance – are not structured separately in the volume, and are interwoven in various case studies.

 From securitisation as panic politics to the normalization and hegemonization of securitisation

 Hegemonization of securitization

How is a phenomenon defined as a security phenomenon? (Buzan, Waever  and de Wilde. 1998, Balzach 2016), who or what is being secured and from what (Abrahamsen 2005, p. 57-8). Securitisation occurs when an issue “is presented as an existential threat, requiring emergency measures and justifying actions outside the normal bounds of political procedure” (Buzan et al., 1998, 23-24). By portraying an issue as a security one, it removes the issue from ordinary politics to emergency politics or ‘panic politics’ where it can be dealt with outside the sphere of the rule of law. The constructivist understanding of the very nature of the securitarian fact is crucial for our study. Our interest is concentrated in two directions: the securitarian turn as the transition from security policy as one public policy among others to its dominant, hegemonic role; the redefinition of the political by the securitarian turn.

The African case illustrates eloquently the securitarian turn: “First, during the Cold War era Africa was inserted into the Cold War politics to fight proxy wars for either the West or the East. As a result, the big powers overlooked human rights and democratic concerns on the continent and focused on promoting their security interests by propping dictatorial and predatory regimes to do their bidding. The declaration of the “War on Terror” has moved the focus toward a “risk/fear/threat” project. In response, most African leaders have adeptly exploited this new environment to their advantage by shrinking the political space and criminalising dissent.  The securitised environment has done little to solve many of Africa’s development problems. Rather, we see the rollback of advances made in human rights, democracy and respect for rule of law.” (Kwando Appiagyei-Atua, Tresor Makanya Muhindo, Iruebafa Oykhirome, Estella Kansiime Kebachweri, Stephen Buabeng-Baidoo) Several theoretical lessons could be learnt from the African study. The source of securitization can be different, even opposite – ‘from outside’ and ‘within’ – the outcomes and implications are similar and equally negative. The security agenda dominates all other priorities, including development, and thus establishes as hegemonic. Human rights, democracy, rule of law are marginalized. These trends have a larger validity and the study identifies different expressions in various geopolitical regions – from the Balkans to Asia Pacific, from Latin America to the Arab region.

Hegemonizing securitisation establishes itself as the new anti-pluralist ideology.  It is anti-pluralist in two fundamental ways. All other policies – migration, integration, labor, etc. – tend to be more and more subordinated to the dominant securitarian logic. The classic ideologies – liberalism, conservatism, socialism, etc. – coexist peacefully as alternative worldviews and political values. The hegemonization of securitization undermines the ideological pluralism and transforms the very way politics is perceived, understood and managed. The state of emergency and the extraordinary measures lead to the ”the vicious circle by which the exceptional measures attempting to justify the protection of democratic rule are the same that lead to its ruin (Agamben 2005 in Diego Lopez). The renaissance of Carl Schmitt’s (2007) conception of the political testifies of the triple turn: the understanding of politics as politics of enemies; the overproduction of enemies as security threats; the multiplication and strengthening of the borders between ‘friends’ and ‘enemies’, conceptualized in the triad Bordering-Othering-Ordering (Houtum and Naerssen 2002).

Liquefaction of securitization

Securitization is the rhetorical strategy of presenting certain issues as security threats in opposition to others (Buzan, Waever and de Wilde 1998). Securitization as speech act is the most problematized and contested concept (McDonald 2008, Bigo 2002). We do not enter the bipolar theoretical controversy and prefer to interpret it from a different angle: we understand security becoming a speech act as theoretical metaphor marking the transition from ‘ontlological’ to ‘liquid’ securitization. Surveillance is the conceptual and political prism for understanding the liquefaction of securitization.

Wiebke Lamer examines the interlinkages between securitisation and surveillance in the European context, and argues that the “implementation of mass surveillance measures in Europe shows that the continent is drifting into a permanent state of securitisation that threatens not only certain human rights, but the very foundation of democratic societies by permanently altering state-society relations.” The surveillance case study illustrates three facets of the transition from ‘ontological’ to ‘liquid’ securitization: the changing object of the security threats; the ‘normalization’ of securitization; the disempowerment of citizens.

The ‘ontological’ securitization focuses on hard risks and ‘objective’ threats – wars, war on terror, wars on drugs: “In 2016, the war on drugs in Mexico became the second most lethal conflict in the world (only surpassed by Syria)” (Diego Lopez). It is characterized by the domination of the most archaic and the most ontological challenge to security – war. The new security threats like terrorism and war on drugs are also ‘translated’ into the language of war. In the new epoch of the liquid securitization everybody could be declared enemy, everything could be transformed into a security threat, and hence the surveillance is becoming more and more comprehensive and ‘en masse’, from one side, and accepted, from another side. The changing object of the security threats leads to the normalization of securitization, to the shift from state of emergency to the normalization of the exceptional, from ‘panic politics’ to the nexus securitization – surveillance and the transition from the “rule of law” towards the “rule by law” (Treguer, 2016, p.7). Previously illegal surveillance practices are increasingly legalized. “Over time, and repeated often enough, this can create a “new normal” (Tarrow, 2015, 165-166, Lemer). Security is routinized rather than narrowed down to a specific thread that enables emergency measures (Mc Donalds 2008, p.570).

“If you can’t plan in private, you can’t act in public”, Brad Smith, Microsoft’s President, sums the paradox of the surveillance society. “People who are watched or who think that they are being watched behave differently from their unwatched selves; they exercise self-control and self-censorship.” (Wiebke Lemer). The permanent state of securitization threatens the foundation of democratic societies – the civic agency and the sphere of its activity.

The disempowerment of citizens takes a variety of forms: decreasing capacity of deconstructing the securitization discourses because of lack of imagination for better alternatives for safeguarding human rights while employing surveillance technologies (Dencik and Cable, 2017, p. 778).

More securitization – less security

The more securitised the governmental policy – the less security for the citizens. The study exemplifies this paradox by a variety of cases. Sos Avetisyan, Vahan Abrahamyan, Marianna Chobanyan, Kostantyn Lyabuk and Walanga Nabi provide evidence that the better funded the police in Armenia, the more crime in the country, and conclude that the enhancement and militarization of police forces is the major challenge to human security.

Two social groups need special protection – vulnerable communities and the activists acting and fighting for the right of all to have rights. The study demonstrates a paradoxical phenomenon: instead of becoming a privileged target of protection, they are among the most securitized targets.

Eunha Kim, Jean Dinco, Louise Suamen, Mike Hayes, Tilman Papsch   analyze the impact of securitization on four marginalized groups in Asia Pacific: the abused children, the trafficked women refugees, the killed human rights defenders, and the harassed lesbian, gays and transgender. “It is difficult to see how the four groups who are attacked by security measures could realistically be conceived as threats given their relative lack of power. Rather, the conclusion must be made that they are attacked through securitization precisely because of their disempowerment” (Eunha Kim, Jean Dinco, Louise Suamen, Mike Hayes, Tilman Papsch). Attacking the most vulnerable, instead of protecting them is the first paradox the authors address. The second is the use of illegal or quasi-judicial measures by democratic States: vigilante extra-judicial executions in the Philippines, religious groups’ homophobia in Indonesia, the physical and sexual abuse of children by State security officers in the Philippines.

From Asia Pacific to the Balkans, Africa and the post-soviet space, the human rights defenders are among the most securitized groups.  Anna Krasteva and Nebosha Vladiljavjevic observe that in Southeastern Europe civic and human rights activists are systematically targeted by policies and practices of Othering and Ordering, constructed as traitors to national identity and cohesion. The actors of humanitarian activism are ridiculed as promoters of failed multiculturalism and marginalized in the public space. Diego Lopez concludes that “in Latin America today criminalization of human rights defenders is the backlash of bringing complaints against public officials in cases of corruption, or in the context of the investigation of serious violations of human rights, or of international humanitarian law in the context of internal armed conflicts or past democratic collapses”.

If security risks/threats did not exist, securitizing agents would have invented them

Sartre said that if Jews did not exist, anti-Semitism would have invented them. If I paraphrase Sartre, it is to emphasize that securitizing agents need security threats in the same intense political and symbolic way as anti-Semitism needs Jews.

The transition from the classic security policy to normalization and hegemonization of securitization is paved by the reversal of the political logic and causality: security is not introduced in response to a threat, but rather a threat is created to justify the security (Eunha Kim, Jean Dinco, Louise Suamen, Mike Hayes, Tilman Papsch). The Asian Pacific case illustrates this major conclusion of the study by the changing nature of legislation and policies: the laws during the Cold War or Colonialism are conceived as a response to the threats of communism or self-determination. However, at the end of Colonialism or the Cold War, rather than considering the end of the threat and thus deleting the laws, States went through a process of inventing new existential threats to justify these laws.

The reversed logic of securitization impacts the beneficiaries: instead of the State protecting the citizens, the elites start protecting themselves: “Despite all the funding and serious aid from OSCE, the Armenian police have chiefly been focused on ensuring regime survival rather than public order and fighting crime” (Sos Avetisyan, Vahan Abrahamyan, Marianna Chobanyan, Kostantyn Lyabuk and Walanga Nabi).  The triad overporduction of threats – authoritarian leaders and elites – undemocratic regimes constitutes the vicious circle of the hegemonized securitization. The post-soviet case illustrates how securitization techniques are mobilized by (semi)authoritarian leaders to ensure regime endurance. The Western Balkan case examines the populist misuses of security threats and the passage of the populist, nationalist and authoritarian politics from the periphery of the political scene to the mainstream.

Are emancipatory alternatives to hegemonized securitization possible?

‘No emancipatory alternative, no critical security studies’ – Nik Hynek and David Chandler (2013) emphasize that a fundamental aim of critical security studies is to elaborate alternatives to securitization. The authors of the present issue develop them in two perspectives – human security and active citizenship, both emancipated from the securitized state.

Human security as human rights in the epoch of hegemonic securitisation

Securitisation means securitisation. Today tautological statements make headlines.[1] If I paraphrase Teresa May, it is for emphasizing that the hegemonisation of securitisation aims at delegitimizing the alternative discourses, especially the normative ones like human rights. The choice of human security as a key concept of our study of securitisation is substantiated by three arguments: the need to adequately develop the language of human rights in the time of securitization; the critical implementation of the concepts to test and verify its sphere of validity; to set normative standards to security policies.

Human security is the ‘translation’ of human rights in the context of hegemonic securitarian discourse. Human rights are the normative discourse of the ‘end of history’, of the non-contested legitimacy of liberal democracy, of globalization of democratization. Today, securitisation, mainstreaming of populism, elected authoritarianism and illiberal democracies are the new game in town. For a normative discourse to be accepted in the new political arena of hegemonic securitisation, it should incorporate ‘security’ in the main message. “Human security, in its broadest sense, embraces far more than the absence of violent conflict. It encompasses human rights, good governance, access to education and health care and ensuring that each individual has opportunities and choices to fulfill his or her potential. Every step in this direction is also a steep towards reducing poverty, achieving economic growth and preventing conflict. Freedom from want, freedom from fear, and the freedom of future generations to inherit a healthy natural environment – these are the interrelated building blocks of human – and therefore national – security.” (Annan 2000)

Human security conceptualizes our approach to security from below, bottom up, from the perspective of citizens: “Security is not about how a threat is conceived by a State, nor about the capacity and legitimacy of the security forces, but it is about the people who suffer the consequences” (Eunha Kim, Jean Dinco, Louise Suamen, Mike Hayes, Tilman Papsch).

The second perspective of our constructive problematization of the human security concept is to test it in different contexts. “The Belarusian case is especially interesting as it testifies against the optimistic assumptions that human development and human security are mutually reinforcing. Belarus has the highest HDI in the post-Soviet space and literally is knocking at the basket of “Very High Human Development. The achievements in economic security, accessible healthcare and education wrapped in President Alexander Lukashenko’s socially-oriented economy building (Belta 2017) is willfully opposed to civil-political freedoms” (Sos Avetisyan, Vahan Abrahamyan, Marianna Chobanyan, Kostantyn Lyabuk and Walanga Nabi).

The third dimension is the citizens’ empowerment through human security as normative standard: “The shift in focus from the State to the individual affirms the recognition of the latter as possessing legal personality in international law, unlike previously where they could only act on the international plane through their States, as enunciated in the concept of diplomatic protection. Through this extension of legal personality in international law, the individual is equipped to bring action against his/her own State as well as other States” (Kwando Appiagyei-Atua, Tresor Makunya Muhindo, Iruebafa Oyakhirome, Estella Kansiime Kebachweri, Stephen Buabeng-Baidoo).

Citizenship – emancipated from the securitized State

A second perspective of the citizens’ empowerment for civic resistance to securitization is through the concept of citizenship. The study unfolds in two steps. The first is the critical deconstruction of the concept of audience in the securitisation theory: “the audience does more than merely sanctioning a securitizing move. The audience can actually fulfill different functions, namely, providing moral support and supplying the securitizing actor with a formal mandate (such as a vote by the legislature), without which no policy to address the threat would be possible” (Balzacq et al., 2015, p. 500). The authors of the present study do not subscribe to this homogenized understanding of audience for two reasons: it transforms the citizenry into passive spectators of securitization; it undermines the capacity of civic resistance to hegemonised securitization. The active understanding of citizens in their capacity of imagine and create alternatives is conceptualized through citizenship and studied comparatively by distinguishing contestatory and solidary citizenships (Anna Krasteva).

***

Seventeen countries, seven geopolitical regions – Latin America, Western Europe, Southeastern Europe – both Western and Eastern Balkans,  Africa, Asia Pacific, Arab region – the coverage is global, any hunger for geopolitical diversity is generously satisfied.

“Just as security has to be understood as a process of securitization/insecuritization/

desecuritization, so has freedom to be understood as a process of freedomization/

unfreedomization and defreedomization” (Bigo, 2006, 38). The authors of the human security volume share the dynamic logic of hegemonization of securitization, but opt for refreedomization, for the empowerment of human rights defendants and active citizens for deconstructing and resisting securitization, for imagining alternative discourses and policies. Because we are also academic aspiring to change the world.

Abrahamsen, R.  2005  ‘Blair’s Africa: The Politics of Securitization and Fear’  Alternatives 55.

Agamben, Giorgio. 2005. State of exception. Chicago: University of Chicago Press.

Annan K ‘Secretary-General salutes International Workshop on Human Security in Mongolia’ Press Release SG/SM/7382,  8 May 2000. http://www.un.org/press/en/2000/20000508.sgsm7382.doc.html

Balzacq, Thierry. 2016. Theories de securite. Les approaches critiques. Paris: Les Presses de Sciences Po.

Balzacq,T., Leonard S. & Ruzicka J. 2015. ‘Securitization’ revisited: theory and cases. International Relations, 30, 494-531.

Bigo, Didier. 2006. Liberty, whose Liberty? The Hague Programme and the Conception of freedom. In: Balzacq, T. & Carrrera, S. (eds.) Security Versus Freedom? A Challenge for Europe’s Future. Aldershot: Ashgate.

Bigo, Didier. 2002. Security and Immigration: Toward a Critique of the Governmentality of Unease, Alternatives: Global, Local, Political, 27 (1)

Buzan, Barry, Waever, Ole and de Wilde. 1998. Security: A New Framework for Analysis. Lynne Rienner Publishers Inc. London.

Denic, L. & Cable, J. 2017. The Advent of Surveillance Realism: Public Opinion and Activist Responses to the Snowden Leaks. International Journal of Communication, 11, 763-781.

Houtum, van H. and Naerssen, T. van. 2002. “Bordering, ordering and othering”  Tijdschrift voor economische en sociale geografie,  vol. 93, issue 2, pp. 125 – 136.

Hynek, Nik and Chandler, David. 2013. “No emancipatory alternative, no critical security studies” Critical security studies 1(1)

McDonald, Matt. 2008. Securitization and the construction of security. Glasgow, Sage.

Tadjbakhsh, Schhrbanen & Cherby, Anuradha. 2006. Human security: concepts and implications. London: Routledge.

Schmitt, Carl. 2007. The concept of the political. Chicago, University of Chicago Press.

Tarrow, S. 2015. War, States, and Contention: A Comparative Historical Study, Ithaca, NY, Cornell University Press.

 

[1] Teresa May : “Brexit means Brexit”

Всекидневен фашизъм

Груб жест отхвърля перуката на пътничка в трамвая. Когато тя смаяно се обръща, за да види дали е случайно поради препълненост, агресорът с вид на футболен фен й показва среден пръст и започва да крещи „Гадина” и множество други обиди, които не мога да повторя, гарнирани със заплахи “Аз тебе….” Втрещената и ужасена пътничка слиза панически на следващата спирка след агресора….
Във всеки момент всеки от нас може да стане жертва на всекидневния фашизъм. Всички вече сме жертви на стремително засилващата се фашизоидност навсякъде около нас….

Истинският преподавател е този, който вдъхновява студентите. Интервю с проф. Анна Кръстева

1. Професор Кръстева, като начало, вие сте една от малкото жени професори в България. Как се случи така, че сте професор по политически науки?
Две причинни ме вдъхновиха за избора на политологията – демократична и теоретична. Комунистическият режим дълго време не признаваше полтологията като наука, тя беше въведена късно като университетска дисциплина, така че за мен тя носи духа на свобода, на правото да мислиш критично за упправляващите и да изследваш динамиката на демократизацията.
Теоретичните ми предпочитания към политологита са свързани с нейния иновативен характер – аз самата се занимавам с нови и перспективни направления като дигиталната политика, контестаторната гражданственост, нови граждански мобилизации, миграция и глобализация.
Професурата е професионално признание на изследователска и преподавателска дейност, които върша със страст и вдъхновение. Само миналата година съм изнесла 20 доклада на международни конференции в 16 страни от 3 континента – от Бостън до Банког, от Талин до Берлин и Белград. Ръководя глобален проеккт по секуритазация и човешки права с участници от всички контитенти. Огромна чест беше и поканата да участвам в Глобалния форум по демокрация.
2. Какво е за вас да преподавате на млади студенти?
Преподаването е призвание. Следя всички новости в моята област и преподавам на студентите най-интересното от световната и родната политология. Още по-важно, уча ги на самостоятелно и критично мислене. Невероятно удовлетворение е да виждам как студентите израстват като мислещи и отговорни млади хора и да допринасям за тези креативни трансформациии.
Преподавам на три езика – български, френски и английски, на студенти от различни страни, които ме зареждат с пъстротата на своите реакцции, разнообразието и богатстввото на интеркултурните си перспективи. Най-красивото в преподавателската работа е шансът да се учудваш, а студентите винаги успяват да ме изненадат.
Преподаването е диалог, двупосочно обогатяване, израстваме заедно.

https://news.nbu.bg/bg/in-the-media/istinskiqt-prepodavatel-e-tozi-kojto-vdyhnovqva-studentite!24453

Защо трябва да запишем „Политически науки“?

В някои страни като Франция политическите науки имат статута на ‘висше учелище’, по-висок и престижен от университетска дисциплин и подготвят политическия и управленския елит.

Съвсем правомерно питате за политически нуки в множествено число, те вкючват и политологията, и международните отношения, дипломацията, европеистиката – нови и пеерспективни направления, които карат младите да мечтаят.

Най-важният въпрос е какво можем да работим, след като завършим тази специалност?

Разнообразни професионални пътища и бърза реализация – така бих синтезирала пътя на нашите диппломанти. Политолози работят в щабовете на всички партии и на всички изборни кампани. Публичната администтрация на всички нива е широко отворена за нашите кадри, ще ги откриете с най-висока концентрация в отделите за международни отношения, европейски проекти и инеграция. Говорим за Европа и наистина все повече млади политолози избират европейска кариера в европейски и международни институции.

От тв екраните виждате много политолози, което е българска реализация на европейското разбиране, че журналистиката трябва да се надгражда над образование по конкретни дисциплини: първо трябва да станеш експерт в определена област – политика, европеейска интеграция, мееждународни отношения, и т.н. и над тази експертиза да надграждат журналистически умения.

Неправителственият сектор – граждански организации и асоциации – търсят активно нашите дипломанти заради критичното и кретивното им мислене, способностите им за проектна дейност и за екипна работа.

По-теоретично ориентираните се насочват към докторантури, преподателска и изследователска кариера. На другия полюс – най-привлечените от динамиката на практиката се ориентират към бизнеса, който цени иновативността, способността за работа в бързо променяща се среда.

Няма по-голямо удовлетворение от това навсякъде – от София до Брюксел, от родни до международни институции и организации – да срещам успешно реализирани млади политолози.

Много важен въпрос е защо българските политици масово не са с „Политически науки“, а с какво ли не. Не се ли обезсмисля тогава ученето на такава наука?

Прав сте в критичното си отношение към неудовлетворителното качество на нашия политически и управленски елит, към ниското ниво на публичния дебат, към манипулиращото поднасяне на информация от не малко медии.

Живеем във време на фейк новини и пост-истина. Какво можем да направим политолозите, за да променим тази публична среда?Един малък, но показателеен пример от миналата година.  По време на разгорещените страсти за избирателна система, които се водеха от тв звезди с много патос и малко знания, Българската политологична асоциация излезе с авторитетно становище за реалните предимства и ограничения на избирателните системи. Целта бе да се информират българските граждани, така че да могат да сравнят екзалтирани идеализации на определена избирателна система с анализ на политическите последствия от различни начини на избор на нашите представители.

И аз, и други професионални политолози, се опитваме в медиите да коментираме аналитично, а не партизански и пристрастно, и родната, и международната политика.

Какво научихте най-вече от преподаването през всичките тези години?

Истинският преподавател е този, който вдъхновяява студентите, открива им нови хоризонти, стимулира ги към непрестанно саморазвитие и самоусъвършенстване. Истинскит преподавател е този, който сам непрестанно се саморазвива и самоусъвършенства.

Младите хора в България са… ?

непокорни, нетърпеливи, търсещи, устремени

2017 – година на мегалидери и кризи

Всяка година има профил, лице и специфика. Бих резюмирала 2017 г. по следния начин – мегалидери, нов глобален международен ред, изненадващи кризи и неголеми, но все пак неочаквано добри новини. Когато говорим за мегалидери, безспорно, на първо място, трябва да се има предвид Доналд Тръмп, който олицетворява и гради новия портрет на днешното глобално политическо лидерство, което бих нарекла конфликтогенно. Ако традиционно мислим лидерите като  решаващи конфликти, то повечето от днешните мегалидери създават конфликти. Бих казала, че това е една от големите изненади от 2017 г., защото никой не очакваше толкова амбицозно и радикално президентство. Видяхме една абсолютно безпрецедентна и неочаквана кампания, в която той буквално смаза всичките си противници, но никой не очакваше, че когато влезе в системата, той така радикално ще се опита да я промени – не само в САЩ, но и световния глобален ред.

Анна Кръстева. 2017-година на мегалидери и кризи.

Стандарт, 21.12.17

http://m.standartnews.com/mneniya-komentar/2017__godina_na_megalideri_i_krizi-366545.html

Статията е на база устно интервю.

Големи благоодарности на Антония Куюмджиева,

която всеотдайно и компетеентно превръща устното слово в писмено.


Тръмп направи не една и две резки крачки. Пример е едностранното оттегляне от климатичното споразумение. То бе сключено преди 2 г. в Париж с безпрецедентен консенсус на страните на ООН. Друг радикален жест е признаването на Ерусалим за столица на Израел. Това решение предизвика опасност от нова интифада и изключително влошаване на климата в Близкия Изток. Като говорим за лидери, създаващи конфликти, нека си припомним, че буквално преди броени месеци Тръмп беше посрещнат в Саудитска Арабия по безпрецедентно топъл и гостоприемен начин. Не след дълго обаче буквално зашлеви жестока плесница на целия арабски и мюсюлмански свят. Третият пример – споразумението за Иран, където също едностранно се оттегли.
Друг лидер, който има амбицията да бъде мегалидер, е безспорно френският президент Еманюел Макрон. Той е една от ярките лидерски фигури на 2017 г. Както много анализатори подчертават, за 5 месеца във външнополитически и международен план

той направи повече отколкото предшественика му Франсоа Оланд

за целия му петгодишен мандат. Тук бих дала два примера. Единият е яркото противопоставяне на Тръмп. Макрон предприе съвсем конкретни инициативи като позитивния му лозунг: „Да направим планетата велика отново“. Неотдавна на годишнината от климатичното споразумение събра в Париж международните лидери. Форумът бе повод и да се декларира ярко една алтернативна визия за глобалния ред. Тази визия противопоставя на бизнес и управленския егоизъм отговорността за бъдещето на планетата – не да се съзздадат известен брой работтни места за днешни избиратели от замърсяващи индустрии, а да нее сее отнемат работни места  от децата и внуците на днешните избиратели.

Тук има един интересен щрих. Отварям една скоба, за да видим как по-отговорни за общи, глобални цели започват да стават представители на бизнеса, а не толкова политически лидери. И в Париж видяхме да присъстват големите бизнеслидери – Бил Гейт, Блумбърг, които декларират своята съпричастност към климатичните приоритети, за разлика от политици, които се оттеглят от това споразумение.
На второ място в лидерската стратегия на Макрон е реформирането на Европейския съюз. Той спечели безпрецедентно с едно двойно послание – силна подкрепа за Европа и мощна амбиция за дълбока реформа на ЕС. И продължава да работи и по двете линии.

Когато говорим за големи лидери, нека да откроим един изключително интересен парадокс на реформатора. Макрон е ярък пример, че хората гласуват мощно за лидери-реформатори, възлагат им големи надежди и очакват от тях промени. Но когато тези лидери започват да осъществяват реформите, които са обещали, една част от общественото мнение се обръща срещу тях, защото дълбоки реформи винаги означават болезнени промени поне за част от хората. Израз на този реформаторски парадокс бешее безппрецедентното падане рейтинга на Макрон в пъвите месеци на президенстването му. Друг позитивен израз на решителното лидерство е новото, също беезпреецедентно бързо, покачване на рейтинга – обществена награда за неотклонната енергия и реформаторски дух.

На трето място, голям лидер, който беляза 2017 г., е

безспорно турският президент Реджеп Ердоган

с две противоположни послания, които отправя към Европа. Едното, което беше ясно отдавна, но най-категорично ясно го формулира през изтичащата година, е, че Турция спокойно може без ЕС. В същото време обаче Турция спазва миграционното споразумение с Брюксел. Европейските лидери са на нокти всеки божи ден. Ердоган е ярък пример на феномен, който наблюдаваме все повече и в Европа, и на границите на Европа – електорален авторитаризъм. Т.е. авторитарни лидери, които идват на власт чрез избори, чрез подкрепата на гражданите. Проблемът е, че след това те употребяват тази електорална легитимност за ограничаване на демократични свободи. Драматично наблюдаваме това в Турция с безбройните арести във всички сфери – от учители до армия, от интелектуалци до журналисти.

Не можем да завършим прегледа на големите лидери на 2017 без Владимир Путин, който даде заявка да бъде ключов лидер за 2018 като обяви, че ще се кандидатира за нов мандат. През следващата година вероятно ще продължи и сагата Тръмп-Путин. Виждаме безпрецедентно сближаване между двамата лидери, в същоото време радикално разлибни позиции по ключоови геополитически конфликти като този в Украйна. Тази сега ще продължи да бъде една от големите интриги на 2018 г.

Тази година бе белязана и от няколко кризи. Изненадващо те дойдоха оттам, откъдето не ги очаквахме – от богати и стабилни региони в Европа като Каталуния и Германия. На 21 декември наблюдаваме с изключително внимание изборите в Испания. Това, което предварително мога да кажа, че какъвто и да е техният резултат, тези избори няма да сложат край на политическата криза. Тя е толкова дълбока, така фундаментално разделено е каталунското общество, че ще минат много години преди да се намери политическата модалност, която да съедини отново това общество. Каталуния ще продължи да бъде един от кризисните центрове в ЕС през новата година.

За Германия прогнозата е по-оптимистична. Там събитията бяха неочаквани – най-опитният политик и мегалидер Ангела Меркел, символ на предвидимост, изведнъж се оказа в изключително проблематична позиция. Два демокатиичнни урока от германската криза са иинтересни – институциоалени граждански. Институциите продължават да бдат стабилни и управлението ефикасно. Гражданите проявиха висока политическа култура, като подкрепят намирането на консенсусно решение на политическата криза и понижиха подкрепата към младия лидер на Свободдните демократи, който предизвика политическата криза, като напусна коалиционните преговори.


Трябва да се опитаме да видим и добрите новини, бих ги откроила  на три нива – глобално, европейско и балканско. Глобалната добра новина е краят на Ислямска държава, на псевдо-държавнаната институционализация на тероризма. Това, разбира се, не е край на ислямския тероризъм, но поне е краят на това новопровъзгласено държавно формирование, което беше предизвикателство към системата на ООН, към съвременната цивилизация, защото институционализираше форма на варварство, каквото и Средновековието не е виждало.

В европейски план бих казала следното: „На Европа с любов“.  Откриваме освежен еврооптимизъм по две линии след Брекзит и във Великобрания, и в Европа.. Ако изборите за референдум във Великобритания бяха днес, привържениците на оставането в ЕС щяха да спечелят 10% повече от желаещите напускането му. В самия ЕС след Брекзит

европейското обществено мнение се вгледа в себе си и се запита – искаме ли Брекзит или други екзити? И си отговори – не, не искаме.

По отношение на нашия регион бих отбелязала позитивното активизиране на Западните Балкани. За това България с основание се радва на своя принос. Това изпълни със смислено вътрешнополитическо, но най-вече външнополитическо съдържание нашето предстоящо председателство на ЕС. Това доста демократизира нашата роля като регионален лидер и това все повече ни утвърждава като носител на европейското начало на Балканите. Заинтересовани сме да живеем в стабилен регион. Ако миналото и идентичностите все още чертаят рзделителни линии, това, което може да ни обедини, е европейското ни ставане и интеграция. България като ярък говорител на тази европейска перспектива е роля, която по мои лични наблюдения се оценява позитивно в балканските ни съседи.

 

Колко национализми могат да се съберат на върха на една кампания или как новият хегемонен дискурс взриви класическите кливиджи

 

През Средновековието са се водили оживени спорове колко дявола могат да се съберат на върха на една игла. Тези дебати са отправяли комплексни послания, от които за целите на моя анализ ще откроя четири:

  • Легитимират специфичен тип персонажи – имагинерно-реални.
  • Образно-живописно илюстрират колко необятно може да бъде полето на религиозното въображение.
  • Ясно показваат кой е хегемонният дискурс – религиозният.
  • Недвусмислено открояват, че символната политика е топ.

Президентските избори 2016 г. ни впечатлиха с дебати колко национализми могат да се съберат на върха на едва каампанния. Сходно-различни със средновековните дебати, и те отправиха комплексни послания, от които тук ще отбележа три:

  • Конструираха нов реално-имагинерен персонаж – бежанеца, почти по-страшен от дявола, магически видим дори при полу-празни бежански лагери.
  • Категорично наложиха новият хегемонен дискурс – патриотично и религиозно оцветен.
  • Поставиха на пиадестал символната политика като преход на политиката от интереси към идентичности и от аргументи към афеекти.

Статията ще бъде сруктурирана в три части.  В първата ще анализирам кампанията на Красимир Каракачанов – кандидатът на Обединените патриоти. Втората ще въведе диахронична сравнителна пеерспектива, която ще бъде разгърнатаа в две напправления – електорално и символно. Първото ще очертае етапите по пътя на  националистическия вот. Второто направление ще сравни символната картография на посланията и образите на президентските кампании на двамата симтоматични националистически кандидати – Волен Сидеров и Красимир Каракачанов. Третата част ще въведе синхронна компаративистка пеерспектива, като потърси националистически послания у останалите кандидати и ще очертае тенденцията на хегемонизация на националистическия дискурс, пресичащ класическиите идеологичесски кливиджи.

Анна Кръстева. Колко национализми могат да се съберат на върха на една кампания или как новият хегемонен дискурс взриви класическите кливиджи.- Политически изследвания, 2016, 1-2, 41-58.

Патриотичната оферта на президентски избори 2016г.

Политическата иновация на патриотичната оферта на президентски избори 2016 г. е нейното единствено число. На предходните президентски избори от 2011 г. националистите са в периода на диверсифициране на кандидатурите и се явяват с две: Волен Сидеров от Атака и Красимир Каракачанов от ВМРО – Българско национално движение. Електоралната цена е висока – ниски резултати: 122 466 гласа за Сидеров и 33 236 за Каракачанов.

Президентските избори 2016 г. са политическата ’премиера’ на новото националистичееско обединение – коалиция Обединени патриоти, включваща партиите Атака, ВМРО и Национален фронт за спасение на България. Самата кандидат-президентска двойка също е двупартийна: Каракачанов от ВМРО и Явор Нотев от Атака. Една политическа иновация изисква политическо време за узряване и кристализиране. Партийното обединение на до вчера яросто критикуващи се партии[1]  би било по-убедително с  гражданска легитимация и такава се представя в писмо на инициативен комитет.[2]  Той предлага Красимир Каракачанов и Явор Нотев за кандидат-президентска двойка: „Считаме, че подходящ тандем биха били историкът д-р по международно право и международни отношения Красимир Каракачанов за президент и доказаният юрист и зам. председател на НС Явор Нотев за вицепрезидент.”[3] Аргументите на Инициативния комитет могат да сее синтезират в две групи. Първата описва апокалиптина картия на България: „от две десетилетия страната ни пропада в страшна бездна – демографска, икономическа, политическа, по линия на здравеопазването, социалните дейности, образованието, културата, морала и т.н.; обществото ни е обезверено и отчаяно; стигнало се е до разграбване активите на държавата, които по криминален начин са преминали в частна собственост на малък брой брутални и неуки персони, безконтролното властване на различни алчни и продажни политически сили. “[4]. Втората група аргументи  са свързани с необходимостта от „нова мощна национална алтернатива.[5]

Ще анализирам патриотичната оферта в две направления: кампанията и символната картография.[6]

 

Кампанията като хепънинг

Нацоналистическата оферта на избори 2016 се отличи в редица отношения, едно от които беше отговорното и ангажирано отношениее към кампанията. Докато ГЕРБ убеждаваше избирателите, че кампанията трябва да бъде сведена до минимум, националситите взеха противоположото политическо решение – да разгърнат кампания до максимум. Бих я резюмирала в три измерения – ранно начало, плътно иззпълване на кампанийното време с разнообразни – и типичини, и нетипични за кампания събития; театрално-ефектен край.

Кампанията се обявява на 28 септември 2016 г.  Откриването въвежда основните теми, които ще са стожери на кампанията. Първата е сговорът, постигнатото обединение, което патетично се представя не политически като преодоляване на лидерски противоречия, а като  кауза: „Изключително удовлетворен съм от постигнатото. Дадохме пример как трябва да се работи и как личното трябва да остане на заден план в името на каузата”, коментира Волен Сидеров.[7]  Героизирането на кампания е характерно за афективно-патетичната стилистика, където дори обяваването на датата на кампания може да се описва като мъжество: “Отговорността на Патриотите си личи от това, че имаха мъжеството да излъчат кандидатите си първи от парламентарните партии и това е честният начин за отношение към българските избиратели”. [8] Второто послание на откриването е утвърждаването на анти-говореното, ясното формулиране на тематичните центрове, които ще се разгърнат като клъстери и на други сходни теми: – анти-имигрантска, анти-ислямска, анти-европейска реторика:

„Нямаме абсолютно никакъв интерес и не трябва да допускаме България да бъде наводнена от нелегални мигранти“[9]

„Не можем да позволяваме България да бъде жертва на безотговорната европейска политика на някои големи държави.”[10]

“Бяхме свидетели на това, че лидерите в ЕС водят една абсолютно сбъркаана политика, която позволи Европа да се наводни с над 2 милиона нелегални имигранти, всички те принадлежащи към мюсюлманска религия, която няма нищо общо с културния облик на християнската същност на Европа“[11]

Спецификата на кампанията на националистите е провеждането й като хепънинг. Двата пик момента са протестът против радикалния ислям и клетвата за вярност към България.

Протестът в Пазарджик срещу радикалния ислям[12] има две цели – театрализация на кампанията  и континуитет между кампанията и националистическата политика. Първата се постига с ефектно авто-шествие: “Десетки автомобили се включиха в автошествие срещу религиозната омраза и радикалния ислям в Пазарджик, организирано от „Обединени патриоти – НФСБ, АТАКА и ВМРО„. [13] Втората цел е по-амбициозна, защото преминава от стилистиката към политиката, от ефектните визуални приоми към ключови послания:

„През есента на 2012 г. отправихме сигнал към обществото, че има опасност за конституционния ред в страната, че у нас се заражда радикален ислям, чийто последователи не желаят да живеят по нашите закони. Тогава бяхме наричани как ли не, сега – след надигналия се фундаментализъм в Европа, доказва се правотата ни, обясниха Красимир Каракачанов и Явор Нотев, кандидати за президент и вицепрезидент“.[14]

Националистистите настояват за първично авторство върху анти-имигрантската тема – тя предхожда и кампанията, и развития в Европа и България: „В Пазарджик сме от 2012 г., когато започна делото срещу 13 имами, ислямски проповедници, обвинени в проповядване на религиозна омраза и антидемократична идеология. По време на последвалите заседания бяхме тук…” [15] Кампанията се настройва на вълната на националистическата политика, като се представя като мост между миналото и бъдещето. Анти-имигрантската тема е ключов стълб на националистическата символна картография и пулсира с трайна интензивност в различните политически темпоралности – кампанийна, парламентаарна, управленска и т.н.

Факелна стража и клетва[16] е театрално-афективният финал на кампанията. Като неин апотеоз той включва всички атрибути на националистическата стилистика. Провежда се на символното място на паметника на незнайния воин в София – концентратът на памет, героизъм, слава, саможертва, идентичност, дълг, родина. Вечер, здрач и факли носят гарантиран ефект на визуалност, театралност, афективност. Този ефект е апробиран многократно на Луков марш и е запазена марка на националстическите мобилизации. Друго измерение на този спектакъл е демонстрацията на обединеност: той е повод редица други патриотично-националистически организации – БГ Патриот, Защита, За честта на пагона, Народен съюз и други[17] – да изразят подкрепа за общия кандидат.

Каракачанов завършва пламенната си реч с клетвата[18] и с думите “Да живее България[19], патетично ни информираа платено съобщение в Труд и  Offnews. Клетвата с факелна стража е издържана повече в стилистиката на ритуала отколкото на кампанията и основното й послание е утвърждаването на символната политика пред ангажимента за политики: кандидатът не акцентира на ключови политики, за които избирателите да го държат отговорен, а се заклева пред идеала на родината, а този идеал е абстрактен, по-точно конструиран от дискурса на самия кандидат и в тази огледална образност – лидерът, верен на патриотичния идеал, конструиран от самия лидер – лидерът е и център, и връх, и неотчетен.

За да подсили лидерския ефект и да да се придаде кампанийно-политическа плътност на символиката на ритуала, платеното съобщение във вестник Труд ни информира, че “Председателят на ВМРО се оказа и фаворит по време на предизборните дебати, проведени в ефира на Би Ти Ви. Неговите аргументи са се харесали на 24,7 на сто от гледалите предаването, Далеч назад остават опонентите на Каракачанов в дебатите – Ивайло Калфин (15,2%), Веселин Марешки (11,4%) и Трайчо Трайков (7%).”[20]

Протестите срещу радикания ислям и клетвата с факелна стража са двата пика на кампанията като хепънинг. Бих ги обобщила в две характеристики:

  • И двете събития са част от регулярния арсенал на националистите – мобилизации в Пазарджик при всяко заседание на съда по делотто срещу имамите; факелните шествия на Луков марш – така че осигуряват континуитет и вплитат каампанията в националистическата протестна стилистика.
  • Протестът е в афективната гама на гнева и яростта срещу радикалния ислям; клетвата се цели в приповдигнатото чувство на гордост и мисия на служене на нацията като кауза. Първият полюс е негативен, вторият – позитивен, високо позитивен, но и двата целят нажежаване на страстите и трансформиране на капанията от политическа комуникация в ритуал на отхвърляне на чуждостта и възпяване на идентичността.

 

Символната картография на българския национализъм

 

Символната картография на българския национализъм е структурирана и лансирана на президентскки избори в десетилетието, предхождащо избори 2016. За да откроя спецификата на версия Каракачанов 2016, ще я анализирам диахохронно. По-интересната перспектива на този анализ е сравнението не между Каракачанов 2016 и Каракачанов 2011, а между Каракачанов  и Сидеров. Символната картография се конституира и кристализира от два източника – посланията, слоганите, имиджите, които кандидатите изграждат, както и тези, които резонират сред избирателите и произвеждат електорален ефект. Вторият почти липсва при Каракачанов, убедил незначителните 33 236 избирателя през 2011г., а електоралният ефект от символната картография на Сидеров е апробирана на поредица избори – президентски, парламентарни, европейски. Втори аргумент за избора на тази сравнителна перспектива е изключително широката палитра коалиционни партньори, които характеризират политическия път на Каракачанов, докато Сидеров от основаването на Атака остава в регистъра на екстремистката националистическа реторика.

Ще структурирам символната картографиия на нацонал-социализма – версия Сидеров, около център и три полюса. Натизивизъм, авторитаризъм и популизъм са трите стълба на крайно-десните партии (Mudde and Kaltwasser 2014: 497). Всички те присъстват в символната вселена на Атака. Последната обаче по-добре може да бъде разбрана чрез друга триада – идентитаризъм, пост-секуларизъм, етатизъм. Идентитаристкият полюс концентрира свръхпроизводството на другост и политиката на страх. Религионизация на политиката е ключова пост-комунистичека тенденция на политическа инстррументализация на политиката (Krasteva 2015).  Тя е още по-централна в националистическата символна карта и конституира нейния втори стълб.  „Православна солидарност“ е названието на програмата на Атака на редица избори и то е ключово за пост-секуларното й послание.  Връщането на държавата в политиката и ревитализирането й срещу нейлибералното й отслабване е центърът на третия стълб – етатизъм и политика на сувееренитет. Той приема парадоксалната форма на ‘международеен национализъм’, тясно свързан с Русия. Народът – sin qua non

на всеки национал популизъм – е в центъра на триполюсната система. Радикалната демофилия е деефинирана и защитавана през призмата на радикалиня анти-елитизъм (Krasteva 2016).

 

Символната картография на национал-социализма на Волен Сидеров

 

Радикална демофилия

и

радикалеен анти-елитизъм

 

 

 

Програмите на Атака – не само за мажоритарни избори – са силно персонализирани: ‘Планът Сидеров’. Програмата на Караканов за мажоритарните президнтски избори е деперсонализирана с емблематичното заглавие ‘Българската платформа’. Тя е структурирана около 11 приоритета:

1.Българската политика

  1. Имигрантското нашествие
  2. Българската независимост и външната политика
  3. Българската сигурност
  4. Българската армия
  5. Демографската криза и човешкият капитал
  6. Българските обшности зад граница
  7. Българското производство
  8. Българският потребител и монополите
  9. Българското образование и духовност
  10. Българските региони и села

Самият кандидат-президент при представянето на програмата си свежда 11-те приоритета до  четири ключови оси: “циганската престъпност, опасността от огромна мигрантска вълна, агресивната политика на съседна Турция, демографската катастрофа[21]:

Циганската престъпност’. Любопитно е, че първият приоритет, който Каракачанов подчертава при представянето на програмата си, не е изведен като такъв в Българската платформа, която е значително по-лаконична по темата. Там тя не фигурира сред 11-те ключови теми, а е включена като елемент от ‘Българската сиурност’: „циганска престъпност, за която никой не говори, но която тероризира обикновения гражданин.“ Това разминаване между ключовия приоритет, с който кандидатът започва да представя своята програма, и самата програма, не е случайно, то е част от арсенала на двойнствената комуникационна стратегия, която цели два противоположни ефекта. Първият е адресиран към по-широката публика и цели да демонстрира балансираност и умереност: с изключениее на втория приоритет[22], останалите са формулирани неутрално-позитивно. Второто послание, което устното слово отправя, е към по-твърдото ядро симпатизанти, на които ясно се казва, че дискурсът не е сменен, таргетите са същите, характеристиките им също – ромите не са представени като уязвима група, към която да се прилагат социални, образователни, трудови политики, а като заплаха за сигурността.

Имигрантското нашествие’ . Тук дискурсът е експлицитен и не търси дори привидна балансираност:

“България е изправена пред заплахата да бъде залята от огромни маси нелегални имигранти, чужди по култура, религия и манталитет. Ние няма да допуснем да станем жертва на сбърканата европейска политика по този въпрос. Трябва спешно действие, а не послушание пред „началниците“ в Брюксел. България трябва да денонсира Дъблинското споразумение, защото то може да ни превърне в огромен бежански лагер. Категорично недопускане на трайно заселване на т.нар. имигранти – това е едно от най-важните ни усилия. Това означава затваряне на границата, повече войска и полиция там и никакво колебание, ако се наложи да се употреби сила за защитата ѝ.”[23]

Този приоритет е изключително важен за националистите, защото той синтезира три от ключовите им анти-таргета: анти-имигранти, анти-ислям, анти-Брюксел.

Агресивната политика на съседна Турция.“Тук отново откриваме разминаване между речите и програмата, която първо, е относително по-умерена и второ, е дефинирана като заплаха за цяла Европа в цивилизационен смисъл, а не конкретно за България в смисъла на агресивна политика :

Мястото на Република Турция не е в Европейския съюз. Преговорите с тази страна за членство трябва да бъдат спрени, защото тя е заплаха за цивилизационната същност на Съюза.“[24]

Демографската катастрофа. Никое правителство – дясно, ляво, коалиционно – след демократините промени не успява да обърне отрицателната деемографска тенденция, но ОП са удебени, че техният кандидат има маггическа рецепта как да се справи:

Ние имаме ясен план за справяне с демографската катастрофа. Нова социална политика, поощряваща грамотната раждаемост, и програми за привличане в България на наши сънародници от чужбина. Гетоизацията и циганизацията на страната трябва да бъдат спрени.”

След открояване на акцентите в програмата за националистическата  президентска кампания 2016, да я сравним с предхождащата я националистичееска символна карта:

Първият полюс – идентитаризъм, политика на страх, производство на чуждост -продължава неизменно да бъде централен с двата ключови таргета: ‘циганската престъпност’ и ‘мигрантското нашествие’.

Вторият полюс – пост-секуларизъм, религионизация на политиката, православна солидарност – не е изведен като приоритет. Така е само на пръв поглед. Всъщност, той също неизменно и трайно присъства, като е вплетен в различни други приоритети:

  • Имигрантското нашествие – „България и Европа трябва да запазят своята традиционна култура и християнски дух!“
  • Българската независимост и външна политика” – “Нужна е реформа в ЕС, нужни са нови лидери, които да скъсат с ултралиберализма и да отстояват изконния християнски дух на Съюза.”
  • Българското образование и духовност – “Православието е водеща религия, която, заедно с другите традиционни вероизповедания, трябва да има висока социална роля.

Третият полюс – етатизъм, политика на суверенитет, национализъм срещу неоколониализъм – продължава да бъде един от стълбовете на символната националистическа картография. ‘Българското’ е водещо в реториката и посланията на кампанията. И програмата не е наречана Планът Каракачанов, а Българска платформма, и слоганът е ‘България над всичко’, и всички приоритети са неизменно придружени с високия епитет български.. Разбира се, всички позитивни приоритети – българска спправедливост, българска армия, българска сигурност. Когато приоритетът назовава криза или катастрофа като демографсската, тя пак е родна, но това определение е спестено – ‘демографската криза и човешкият капитал’. Акцентът върху суверенитета е проявен в рестриктивното разбиране за Европейския съюз: „Европа има смисъл, ако е Европа на отечествата.“ Нативизмът е ярко деклариран в изклюващото етническо разбиране за нацията: „българското гражданство трябва да е достъпно само за етнически българи. Президентът трябва да спре опитите на тези 3 милиона турски изселници, които искат да го получат, въпреки че не се чувстват българи.“

Неоколониализмът е любома тема в програите на Сидеров и той подробно я разгръща, но и пълната версия на неговия план е стотина страници. Българската плаформа лаконично в стил манифест поднася познатите послания, без да си прави труда да ги обяснява или дори илюстрира: „Да заличим последните следи от робството!“. ‘Робството’ не е експлицирано – за историческото османско ли става въпрос, за глобалноото неолиберално ли – важното e кампанията да се представи като борба, битка, кауза.

Липсата на информатиивна и съдържателнна плътност в употребата на ‘робството’ не е случаен пропуск, а ключов дискурсивен прийом на националистическата комуникативна стратегия. Колкото по-минималистично е дефинирано, толково по-ефикасно действа като ‘празен символ’. Знаем от Ернесто Лаклао, че празният символ е достатъчно отграничен, за да очертае контурите на известно смислово поле, но и пределно отворен, за да даде възможност на всеки да изпълни това поле със съдържанието, което най-плътно резонира със собствените му нагласи. Така за едни робство ще мобилизира историческа памет и травма, за други – гнева срещу чужди монополи – ‘експлоататори’, за трети  – възмущението от брюкселски бюрократи – ‘диктатори’. Всички тези семантичнни перспективи са заложени в дискурсивната националистиеска палитра, така че избирателят няма нужда сам да се лута в херменевтичната вселена на интерпретациите, но пък е достатъчно свободен да избере тази от твърде различните интерпретациии, която най-точно превежда собсствените му страхове, загриженост, гняв.

Второто измерение на ефикасността на посланието за робството като празен символ е перформативният стремеж за конструиране фигурата на кандидата като безстрашен борец: „Няма да бъдем майка, баща или пилот на нацията. Ние ще бъдем сърцето на българската нация, което ще тупти с проблемите на тази нация. Щe бъдем меча, който ще се стовари върху всички, които предават България„.[25]

Континуитет, а не иновативност – така бих синтезирала сравнението на символната картография на националистическата кампания 2016 г. с тази на Волен Сидеров от предходните президентски и парламентарни избори.

 

Националистическият вот в диахронна перспектива

Три оси на сравнение ще очертаят диахронната динамика на националистическият вот: Каракачанов 2016 и Каракачнов 2011; Каракачанов 2016 и Сидеров 2006; Каракачанов 2016 и общият националисстически вот .

 

Националистически вот[26] на президентските избори през последното десетилетие

2006, 2011, 2016

 

 

    Първи тур Втори тур
Кандидат Партия Гласове % Гласове %
2006 г.
Волен Сидеров Атака 597 175 21.45% 649 387 24.05%
2011 г.
Волен Сидеров Атака 122 466 3.64%    
Красимир Каракачанов ВМРО – Българско национално движение 33 236 0.99%    
Общо   155 702 4.63%    
2016
Красимир Каракачанов Обединени патриоти 573 016 14.97%    

 

Първото сравнение – вотът на Каракачанов на последните два президентски избора през 2016 г. и 2011  – е най-впечатляващо: той нараства 17 пъти или 1700% от 33 236 на 573 016.

Второто сравнение – общият националистически вот на избори 2016г, когато патриотите се явяват обединени, с този през 2011г., когато се явяват разделени – също е много интересно: през 2011 г. гласовете на Сидеров (122 466) и Каракачанов (33 236), които общо наброяват 155 702, са 3.6 пъти по-малобройни от вота за Каракачанов, подкрепен от трите националисттически формации през 2016 г. – 573 016. Този резултат илюстрира политическата ефикасност на стратегията на съгласие между лидерите и обединение на сродните партии, защото резултатът е не просто сумата от вота за отделните кандидати от предходните избори, а значително по-висок.

Третото сравнение – на Каракачанов 2016 г. и Сидеров 2006 г. – хвърля различна светлина върху диахронната динамика на националистическия вот. Десет години делят двата вота, а резултатът е впечатляващо сходен: eдва 20 000-ина хиляди гласа е разликата между Каракачанов 2016 (573 016) и Сидеров 22006 (597 175)[27].  Сравнението на резултатите на първия тур е в полза на Сидеров, то се засилва на втория тур през 2006 г., когато Сидеров печели 649 387 гласа или 76 371 гласа повече от Каракачанов на първия тур. Третатата диахронна перспектива съществено ревизира изводите от втората в две направления:

  • Броят кандидати е важен фактор, но не решаващ – подкрепената кандидатура на Каракачанов през 2016 г.. носи значително повече гласове отколкото разделените кандидатури на Сидеров и Каракачонов, взети заедно на предходните избори, но соло канидатурата на Сидеров през 2006 г. не само на втория, но и на първия тур печели повече гласове от общата кандидатура на Каракачаноов в края на анализираното десетилетие.
  • Националистическият вот на президентските избори през последното десетилетие е не стрела, а вълни, не бележи тенденция на непрестанен възход , а на приливи и отливи.

Има една кардинална разлика между националистическото представяне на президентски избори 2006г. и 2016г, но тя не е толкова в броя гласове, колкото във влиянието на националистическата реторика и послания върху цялостната кампания. Именно тя е предмет на анализ във финалния параграф.

 

Взрив на класическите клиивиджи

Моите предпочитания естествено са към Марин льо Пен” – декларира депутат от БСП в седмицата[28], в която финализирам този текст. Две послания от този кратък цитат са ключови за моя анализ  – политическата близост на левия български депутат с френската крайна десница и ‘естествеността’ на тази парадоксална политическа близост. Самият депутат[29] е станал такъв[30] чрез полет от телевизионния екран към парламентарната банка, именно защото системно и обилно проповядва анти-европейска, анти-глобалитска, анти-елитистка реторика. Този пример е показателеен за преобръщането на ситуацията от началото на демократичния преход: тогава системните партии, включително БСП, аутсорсваха националистическия дискурс, сега кооптират и ‘награждават’ националистическо-популистки говорители.

Започвам с цитатата на социалистическия депутат, защото той е показателен за тенденцията, която е предмет на анализ в този параграф – хегемонизацията на националистическия дискурс. Ако трябвва да откроим diferentia specifica на президенски избори 2016, тя е доминацията на националистическата реторика. Два феномена допринесоха за този уникален резултат: мултиплициране и диверсифициране на националистическите говорители извън националистическия партиен спектър; мощно проникване на националистическата реторика най-вече в левия спектър. Подробното разръщане на това явление би било предмет на самостоятелно проучвване, тук ще се огранича до показателни примери от различни участници в президенската надпревара.

Бежанската тема трайно присъства в реториката на Румен Радев:

  • Децата ни заминават за Европа, управляващите ги заменят с бежанци.“[31]
  • Трябва да знаем има ли сценарий за трайно заселване на бежанци, с европейски средства да се финансират допълнително бежански лагери и може ли нашата демография да се решава с внос на чужденци.”[32]
  • “Трябва да има гаранции, че България няма да се променя в своя етнически състав, ценности, демография и религия.”[33]
  • В момента нашата позиция е да чакаме ЕС, а докато чакаме, виждаме как на запад и на север от нас се затварят граници, а при нас бежанците влизат и излизат. Те ще излизат все по-трудно, но продължават да влизат със същите темпове”. [34]
  • “В страната ни влизат млaди мигранти без семействa. По време на обиколката ми в София видях места, на които хората се притеснявaт да замръкнат заради присъствието на мигрантите.” [35]
  • “Трябват по-спешни мерки за екстрадиция на чужденци.”[36]

В същия дух са и изказванията на кандидата за вице-президент Илияна Йотова – член на БСП: “България няма суверенитет по отношение на миграцията. „Моята тежка прогноза е, че Шенгенска Европа ще се изолира. Тя ще се затвори – дали с огради или с повече полиция. За съжаление, най-тежкият въпрос ще трябва да се решава тук, в граничните държави[37].

Бежанската тема играе ключова роля в президентската платформа на Румен Радев. Две групи наблюдения подкрепят това заключение  – дискурсивни и политически. Радев обговаря темата много по-подробно и често от колкото кандидата на Герб Цецка Цачева, която се спира на нея, най-вече когато тя е аксплицитно поставена – например в телевизионния дебат между двамата основни претенденти. Още в началото на своя мандат Румен Радев трансформира в политики своя секуритарен подход към бежанците, като оказа натиск на назначеното от него служебно правителство да отмени наредбата за интеграция на бежанците, приета от ГЕРБ през лятото на 2016 г. Ключовите послания на Радев – Йотова могат да се обобщят в три групи:

  • Бежанците не са хуманитарен, а секуритарен проблем – дискурсът пропуска опасностите, от които бягат бежанците – война, насилие, и се съсредоточава върху опасностите, които нелегалната митрация представляват за сигурността. Съвсем не случайно се размива разликата между бежанци и нелегална миграция. Самите бежанци биват описвани не в разнообразието на техния възрастов и джендър профил – жени и деца, а като ‘млади мигранти без семейства’.
  • Бежанците са опасност за промяна на етническия и религиозен състав на българския народ. Пренебрежимо малкият брой бежанци, които остават в България, не се споменава, акцентът се поставя върху “етнически състав, ценности, демография и религия“.
  • Анти-европейска реторика. ЕС е представен като заговорник срещу интересите на България: „Трябва да знаем има ли сценарий за трайно заселване на бежанци, с европейски средства….“, която е поставена в невъзможност да защити своята позиция пред големия брюкселски брат: “В момента нашата позиция е да чакаме ЕС, а докато чакаме…”. Евро-депутатът социалист Йотова е силно критична към европейската политика, която собствената й европейска фамилия подкрепя в Брюксел: „Новите предложения на ЕС са за още по-голям натиск върху граничните държави.[38]

Изкусеността на лявото от анти-имирантския нционализъм може да бъдее детайлизирана и с други кандидати: Ивайло Калфин със сериозна експертиза в социалната политика избира да говори за бежанците не в ключа на интеграцията, а на сигурността. На радио-дебат на представители на щабовете на кандиидат-президентите, за заключиителното си последно изречение депутатът от АБВ Мариана Тодорова избира да отправи антибежанско послание. Маргиналният кандидат Александър Томов също избира да напада бежанците. Любопитно е, че когато отправят експлицитни анти-послания, дори националистите често предпочитат термина със секуритарни конотации ‘нелегални имигранти’, е не толкова този с хуманитарно звучене ‘бежанци’.

Президентска кампания 2016 ярко демонстрира взривянето на класическите кливиджи ляво – дясно и силното сближаване на лявото с крайно-дясното по отношение на анти-имигрантската и анти-европейската реторика. Взрив на класическите кливиджи нааблюдаваме и в Европа, но родният има съществени специфики. Президентските избори във Франция 2017 г. показаха сближаване на крайно-дясното с крайно-лявото[39] – а не с класическото ляво[40]. Това сближаване във Франция, за разлика от българските афинитети между полюсите, е по отношение на анти-брюкселската и анти—глобалистка реторика. Френското крайно-ляво не е изкусено от ксенофобията, точно обратнот – защитава солидарността, и не загребва от секуритарната реторика за разлика от българското ляво.

 

Националпопулизмът – от аутсорсинг към хегемон

‘Санитарен кордон’ (Minkenberg 2015))  е понятието, с което се концептуализира критичното отношение на мейнстрийм партиите към национал-популизма. Самото отношение на системните към несистемните партии варира от изолирането и маргинализацията на национал-популистите на политическата сцена до разнообразни форми на колаборация между системни и несистемни играчи.

Бих скицирала пост-комунистическата еволюция на отношението на мейнстрийма към нацинал-популизма в четири етапа:

Първи етап – началото на демократичният преход през 90-те години. Аутсорсинг на национализма. Опиянението от чара на отвореността след затвореното комунистическо общество някои от първите демократични лидери[41] ‘преевеждат’ в леко отстранено и дистанцирано говорене за България като ‘тази страна’.  Националзмът не е забравен, но двете големи партии предпочитат да го аутсорсват в по-малки играчи: СДС на ВМРО и БСП на Обединения блок на труда (Krasteva 2016).

Втори етап – 2005 – край на десетилетието. ‘Чудодейното’ раждане на екстремизма.  Волен Сидеров буквално влетява от тв екрана на предаването си ‘Атака’ в Парламента с партията си ‘Атака’. Каква е социално-политическата панорама в България през 2005 г?. Страната се е съвзела от икономическата катастрофа на социалистическото правителство от 1997 г., икономиката е в относителен подем, кризата още не се е задала на хоризонта. България е на прага на европейското си членство. Ромската интеграция получава нов шанс с Десетилетието на ромското включване, кризата с бежанците ще се случи едва през 2013г. Симеон Сакскобурготски очаквано не е оправдал големите надежди, които е създал, но и не е докарал страната до хиперинфлацията и блокираната икономика като социалиста Виденов. В тази по-скоро спокойна и заредена с умерен оптимизъм ситуация се появява първата радикална партия с емблематично име. Каква е политическата логика, довела до появата на Атака, след като липсват ‘обичайните заподозрени’: тежка икономическа криза, политическа нестабилност, бежански вълни?  Всички те ще се случат по-късно и не могат да бъдат държани отговорни за появата на първата радикална партия. Отговор на тези въппроси търся в “Пост-комунистическияв възход на национал-популизма: българските парадокси“ (Krasteva 2016). За настоящия анализ съществен е парадоксът, че в първия период на пост-комунистически преход и крехна демокрация, в Българиия няма влиятелна екстремистка националистическа партия. Националистиеският екстремизъм възниква, когато вече демокрацията е консолидирана.

Трети етап. Началото на 2010-те – 2016. Мултипликация на националистическите актьори. За изключително кратък период възникват множество разнообразни националистически партии: ГОРД, НИЕ, Национална демократична партия, Национален фронт за спасение на България, Националистическа партия на България. Каква е електоралната логика на това мултиплициране на националистически партии? Увеличава ли се значително търсенето, нараства ли националистическата електорална ниша? Или нараства предлагането, лидерски апетити към тази относително нова електорална ниша? Изборните резултати наклоняват везните към втория отговор. Те не показват увеличаване на националистичните гласове. Намалява изборният резултат, защото тези гласове се разпределят между повече националистични партии: Атака (148262), НФСБ и ВМРО  (239 101)  получават общо 387 363 гласа, което е по-малко от резултата на Атака на парламентарните избори 2009 (395 656 ) и много по-малко отколкото на втория тур на президентските избори 2006 (649 307) (Krasteva 2016). За отбелязване в този период е и коалиционната специализация: след буреносн период на подкрепа на ГЕРБ, Атака по-трайно се ориентира към БСП, която подкрепя със златния пръст на Сидеров в 42 НС, докато НФСБ трайно се ориентира към ГЕРБ.

Четвърти етап –    след 2016 г. се очаква дълго продължение). Mainstreaming of nationalism. Националистическа реторика започва да звучи от всички страни, дори политическите гафове имат националистичесски привкус. Сред последните ярко се откроява един от ключовите гафове на президентска кампания 2017г. – определението ‘майка на нацията’, с което Бойко Борисов се опита да лансира кандидата на партия Граждани за европейско развитие на България Цецка Цачева. Този пеpиод е предмет на анализ в целия текст.

 

Как един дискурс става хегемонен?

Хегемонизацията на националистическата реторика ще артикулирам на четири стъпки. Те синтезират етапите и елементите на пост-модерното националистическо дизайнране на политическия дискурс:

  • Автономизране на дискурсите от реалностите. Кресчендото на анти-имигрантската тема звучи не във време на нарастваща, а на намаляваща бежанска вълна. Ако през 2015 г. 4708 търсещи убежище са получили бежански статут, а 889 – хуманитарен статут, тези цифри са значително по-ниски за 2016 г. – респективно 764 и 587. [42]Публична информация е, че повечето бежанци не остават в България. Още по-фрапантен е фактът, че по Наредбата за интеграция на бежанци на местно ниво, няма нито един интегриран бежанец и нито една община, която да е пожелала да интегрира бежанци.

 

Брой лица, получили бежански и хуманитарен статут

за 2014, 2015 и 2016 г.

Година Предоставен статут на бежанец Предоставен хуманитарен статут
2014 5162 1838
2015 4 708 889
2016 764 587

Данни: Държавна агенция за бежанците

  • Конструиране на реалност, съответваща на дискурса. Понеже няма (достатъчно) бежанци, тя се констуира от страха от бежанци. Реалностите биват подменени от перцепциите и опасенията. А последните не могат да бъдат верифицирани – хората се страхуват не само от реалните, но и от възможните бежанци: ‘опасност от огромни бежански вълни’ (К. Каракачанов). Дискурсът непрестанно им го предлага с тези за вълните мигранти, които ще ни залеят – всеки момент или някой момент. Данните на ДАБ за намаляването на бежанците са публични, но колкото повече хората се страхуват, толкова по-малко са склонни да верифицират и корегират причините за своите страхове.
  • Медиатизиране на страха. Инвазия, потоп, вълни бежанци са любими теми на медиите, които масовизират и нормализират тези реално-имагинерни персонажи. Тези реално-имагинерни персонажи произвеждат реални ефекти – социални и политически. Семейство от средната класа, живееща в добър софийски квартал решава да напусне сталицата: „Не съм срещала бежанци, но решихме да напуснем София, преди да ги срещна“[43]. Вторият реален ефект е еелекторален: щом решаваш да промениш живота и да платиш професионална цена за адаптация на зрели години в извън столична среда, естествено е да гласуваш за лидер, който конструира социално-политическия свят, в който взимаш решението си.
  • Мейнтрийминг на национализма. Той се проявява по разнообразие от начини, от които тук ще скицирам три – мълчалива неутралност, маргинализация, островно говорене. ГЕРБ избра стратегията на мълчалива неутралност – избягване на миграционната тема и съзнателен отказ от конфронтация с националистиеските говорители по време на кампанията – и крайно-десни, и леви.Таргет на стратегията на маргинализация са либерални интелектуалци и граждански активисти, които със синхоринизирана и постоянна стратегия биват окарикатурявани с изобилие на негативни еетикети – толерасти, соросоиди и т.н. Тази страатегия се прилага и от националистически актьори, и от медии. Островното говорене е стратегия на само-изолиране на самите либерални интелектуалци и граждански активисти, които във все по-враждебната публична среда все повече избират комуникационния и ценностен комфорт на затворени групи в социалните мрежи като „Помощ за бежанците“, „Хуманитарна помощ за бежанците в България“ и други.

 

Електорална  versus символна победа

Бих общила заключенията на анализа на националистическия кандидат Красимир Каракачанов в четири  перспективи – електорална, политическа, кливиджи и символна политика.

В електорален план представянето може да се характеризира като силно, но не върхово. Електоралната подкрепа за Каракачанов е рекордно по-висока – 17 пъти – спрямо собственото му участие на предходнит президентски избори. Той подобрява и общия резултат наа неговата и на Сидеров кандидатура през 2011, което потвъждаава политическата ефикасност на стратегията за обединение на националистическите формации. В същото време не успява да достигне до гласовете, спечени от Волен Сидеров на президентските избори 2006 г., което илюстрира тезата за развитието на национал-популизма не толкоа като стрела, а като вълни.

В политически план – за разлика от електоралния – победата на ОП е огромна и безспорна. Те успяха да наложат на кампанията собствения с дневен ред на антиимигрантска и анти-европейска реторика. От маргинален националистическият дискурс стана централен. Хегемонизацията на националистическата реторика е diferencia specifica на президентски избори 2016г.

Взривяването на класическите кливиджи ляво – дясно се реалзира по два начина: силно сближаване на БСП и ОП. За разлика от Западна Европа, където популистите от двата полюса се сближават по оста анти-Брюксел, но се разграничават в ксенофобската и изключващата реторика, у нас сближаването е all inclusive.

И хегемонизацията на националистическия дискурс, и трансформацията на класическите кливиджи са израз на преход от партийна към символна политика, от политика, основана на интереси и идеологии, на политика, основана на идентичности. Тази политичесска трансформация ще продължи да белязва политическия живот.

 

 

Кrasteva A. (2015) Religion, politics and nationalism in postcommunist Bulgaria: elastic (post)secularism. In: Nationalism and ethnic politics, 2015, vol. 21, issue 4, 422-445

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis, G., Campani G., Benveniste A. (eds) (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave: Macmillan, 161-201.

Minkenberg, Michael (2015) Profiles, pattersn, processes: studying the East European radical right in its political environment. In: Minkenberg, Michael (ed) Transforming the transformation? The East European Radical Right in the political process. Routledge, 27 – 56.

 

Mudde C. & Kaltwasser C.R. (2013) Populism In: M. Freeden & L.T. Sergent (eds) Oxford handbook of political ideologies. Oxford: Oxford University Press, 493 – 512.

[1] Особено Атака и НФСБ.

[2] Писмото е подписано от: доц. Йордан Величков – ЮЗУ; Никола Алтънков – професор от Калифорнийски университет САЩ; Петър Харалампиев – Сдружение „БГ патриот“; Николай Захариев – Съюз на патриотичните сили „Защита“; ген. Петър Илиев – председател на Национално сдружение „За честта на пагона“; Акад. Иван Юхновски – БАН; проф. Марин Деведжиев; полк. Ангел Тюфекчиев – председател на Националния съвет на Военния съюз и на Независимия    национален съюз на офицерите в България; проф. Трендафил Митев – УНСС; Тодор Кондаков – Българско геополитическо дружество (https://news.bg/politics/karakachanov-i-notev-kandidat-prezidentskata-dvoyka-na-natsionalistite.html)

[3] https://news.bg/politics/karakachanov-i-notev-kandidat-prezidentskata-dvoyka-na-natsionalistite.html

[4] Ibid

[5] Ibid

[6] Първоначалният вариант на статията предолагаше и анализ на дигитализацията на националистическата комуникация, но поради важността на темата тя ще бъде предмет на самостоятелна ппубликация.

[7] Каракачанов и Нотеев представиха „България над всичко“, 28.09.116. http://www.nbox.bg/politics/item/36755-karakachanov-i-notev-predstaviha-balgariya-nad-vsichko.html

[8] Обединените патриоти представиха кандидатите Каракачанов и Нотев. 28.09.2016 БЪЛГАРИЯ 24.  http://bulgaria24.tv/%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%BE%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%B0/; Красимир Каракачанов и Явор Нотев представиха „Българската платформа“  Bgnovinite. 28.09.16  http://bgnovinite.eu/index.php/2016-04-21-18-53-38/2016-04-21-19-02-43/3356-krasimir-karakachanov-i-yavor-notev-predstaviha-balgarskata-platforma.html

[9] Каракачанов и Нотев представиха „България над всичко“, 28.09.116.

[10] Ibid

[11] https://www.novini.bg/news/380700-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%B5-%D0%B6%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5.html

[12] Патриотите отново в Пазарджик срещу радикалния ислям. Крос, 4.11.16 http://www.cross.bg/islyam-pazardzhik-karakachanov-1524786.html#.WPd1o4iGPzA

[13] Ibid

[14] Ibid

[15] Ibid

[16] С факелна стража Каракачанов закри кампанията си за първи тур. Offnews, 3.11.17 https://offnews.bg/news/Izbori_18760/S-fakelna-strazha-Karakachanov-zakri-kampaniiata-si-za-parvi-tur-vide_639152.html; Каракачаанов закри кампанията си с клетва към България.-Труд, 3.11.17 https://trud.bg/%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81-%D0%BA%D0%BB%D0%B5/

[17] С факелна стража Каракачанов закри кампанията си за първи тур. Offnews, 3.11.17 https://offnews.bg/news/Izbori_18760/S-fakelna-strazha-Karakachanov-zakri-kampaniiata-si-za-parvi-tur-vide_639152.html

[18] „Тук, пред паметника на падналите за свободата на България
Ние, Обединените патриоти
се заклеваме в Бога, вярата и честта си
и в името на България
да пазим целостта на Родината
и нейния суверенитет.
Ще защитавам интересите и достойнството
на всички българи
в границите на Отечеството и извън тях.
България над всичко!
Заклех се!“

С факелна стража Каракачанов закри кампанията си за първи тур. Offnews, 3.11.17 https://offnews.bg/news/Izbori_18760/S-fakelna-strazha-Karakachanov-zakri-kampaniiata-si-za-parvi-tur-vide_639152.html

[19] Каракачаанов закри кампанията си с клетва към България.-Труд, 3.11.17 https://trud.bg/%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81-%D0%BA%D0%BB%D0%B5/

 

[20] Каракачаанов закри кампанията си с клетва към България.-Труд, 3.11.17 https://trud.bg/%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81-%D0%BA%D0%BB%D0%B5/

[21] Красимир Каракачанов и Явор Нотев представиха „Българската платформа“  Bgnovinite. 28.09.16  http://bgnovinite.eu/index.php/2016-04-21-18-53-38/2016-04-21-19-02-43/3356-krasimir-karakachanov-i-yavor-notev-predstaviha-balgarskata-platforma.html

[22] Имигрантското нашествие

[23] Българската платформа

[24] Българската платформа

[25] Каракачанов се зарече да бъде меч срещу предателите на България.. News.bg, 8.10.16.

https://news.bg/politics/karakachanovsezarechedabademechsreshtupredatelitenabalgariya.html

[26] на основните националистически кандидати

[27] На президентските избори 2006 г. се явяват още две националистически двойки :  Петър Берон и Стела Банкова, издигнати от Инициативен комитет, пеелят 21 812 гласа или 0.78%; Григор Велев и Йордан Мутафчиев от „Целокупна България“ – 19 857 гласа или 0.71%.

[28] Началото на май 2017г.

[29] Иво Христов

[30] На парламентарните избори на 26 март 2017г

[31] http://bulpress.info/%D0%B3%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B2-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82/

[32] http://www.cross.bg/bezhantzi-radev-rymen-1521379.html#.WH9f7lN97cs

[33] http://www.cross.bg/bezhantzi-radev-rymen-1521379.html#.WH9f7lN97cs

[34] http://www.cross.bg/bezhantzi-radev-rymen-1521379.html#.WH9f7lN97cs

[35] https://trud.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D0%BB%D1%8A%D0%BA-%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D0%BC/

[36] http://www.segabg.com/article.php?id=832314

[37] http://www.blitz.bg/politika/kandidatt-za-vitseprezident-iliyana-yotova-stranata-ni-nyama-suveren-po-otnoshenie-na-migratsiya_news456718.html

[38] http://www.webcafe.bg/newscafe/bulgaria/id_859949647

[39] ‘Непокорна Франция ‘на Жан-Люк Меланшон

[40] Социалистическата партия, чийто кандидат е Беноа Амон.

[41] Типичен пример е Филип Димитров.

[42] Данните са на Държавната агенция за бежанците. http://www.aref.government.bg/?cat=8

[43] Цитат от теренна работа от септември 2016 г, софиянка на 50-ина години.