Бежанци 2015 – безпрецедентни предизвикателства, слаби решения. Интервю с Агенция Фокус

Доц. Кръстева, от Агенцията по охрана на външните граници на ЕС „Фронтекс“ само през месец юли в Европейския съюз са пристигнали около 50 000 бежанци. Имате ли данни от кои страни от Близкия изток най-често идват те и коя е крайната им цел като държава?

100 000 бежанци само за юли в Европа. Абсолютни рекорди – Европа е стресната от безпрецедентните стойности на бежанския поток, най-високите стойности от 2008 г., откакто Фронтекс – европейската агенция по охрана на границите води статистика . Това е три пъти повече отколкото през юли миналата година. Още през лятото на настоящата година е надминат целия поток от 2014 г. – 280 000, като броят от 340 000 за полугодието януари-юли 2015 г. е три пъти по-висок от този за същия период миналата година – 123000.

Лъвският дял на бежанците е от Сирия и Афганистан. Африкански имигранти също увеличават потока – 9 от 10 търсещи закрила в Италия идват от Либия, основната част от тях са от Еритрея, Етиопия, Сомалия. Най-трагичното измерение на днешната бежанска криза е рекордно високият брой деца – най-високият за последното десетилетие.

http://www.focus-news.net/opinion/2015/08/22/34265/dots-anna-krasteva-nay-efikasnite-usiliya-za-spravyane-s-bezhanskata-kriza-biha-bili-speshno-i-neotlozhno-tarsene-na-mezhdunarodno-reshenie-na-konflikta-v-siriya.html

Бежанските потоци са фундаментално асиметрични. Тази асиметрия има два основни топоса – на портите и на приемните. ‘Порти’ са страните, където първоначално пристига бежанският поток, ‘приемни’ са страните, към които трайно се стреми и иска да се установи бежанският поток.

Ние се изживяваме непрестанно като представители на първия фронт, но бежанската вълна е несравнимо по-голяма – и в абсолютни, и в относителни цифри – в Италия и Гърция. Само за седмицата между 8 и 14 юли в Гърция пристигат 20 840 мигранти, включително на малки острови като Кос, неекипиран и неподготвен за прием на търсещи закрила. Същия брой – 20 000 – Италия приема само за изминалия месец. Изненадващо, Унгария с 34 800 мигранти също се нарежда в топ портите.

Втората асиметрия е по отношение на дестинацията. Двете страни-магнит за имигрантите са Германия и Великобритания. Два примера за илюстрация. Германия очаква до края на годината броят на новите имигранти да удари рекорда от 800 000. Германия не е на европейския вход, но е европейският бежанско-имиграционен център – приема 40% от целия поток.

Тези дни BBC привлече вниманието с един симптоматичен за европейските политически страсти и раздори дебат между зам.-кмета на френския град Кале и консервативен депутат от партията на Фарадж – те бурно и невъздържано се караха през цялото време кой е виновен за бежанската криза на евро-тунела: дали Франция, която не прави нищо, за да задържи, контролира и регулира потока имигранти, които с цената на живота си се качват на влаковете за лелеяната Англия и създават множество рискове и за себе си, и за трафика, или Англия, която привлича мигрантите с мита за по-отворената си интеркултурна среда и по-добрите перспективи за помощи, работа, интеграция.

Какъв е образът на Европа днес предвид миграционния натиск и бежанската вълна? Сигурността измести ли солидарността?

Колкото по-дълбока е кризата, толкова повече страните се затварят в себе си. Отговорите на глобалната криза стават все по-национални. Каква солидарност, какви принципи – всички страни все повече говорят за национален интерес и национална сигурност. Доналд Тръмп яхна тази вълна в САЩ и с предизвикателните си изказвания за имигрантите като престъпници и необходимостта от повече стени, контрол и наказание се качва все по-високо в кандидат-президентския рейтинг. Европа все още няма своя Доналд Тръмп, но се множат кандидатите за доналдтръмчета в евроскептичните партии от Франция до Великобритания, от Австрия до Холандия и навсякъде в Европа…

В последната седмица стана ясно, че властите в Сърбия се готвят за нова, много по-мащабна бежанска вълна, през следващите месеци. В южната ни съседка Гърция също се наблюдава засилване на бежанския поток. Могат ли да се справят властите на тези две страни за ограничаването му и ще засегне ли страната ни?

Македония също е засегната от бежанската криза, Унгария вече е в първата група страни, приемащи бежанския поток. Питате ме дали балканските страни могат да се справят с потока. Със сигурност не могат. По-същественото е, че и не искат. Това, което единодушно искат от София до Скопие, от Атина до Белград и Будапеща е да отправят възможно най-бързо потока към Западна Европа. На критиките към властите на Кос, че оставя мигрантите с часове и дни на безмилостна жега, докато чакат разрешение да продължат нататък, кметът отговаря, че островът няма никаква структура, специализирана в приема на бежанци, и не иска да създава такава, за да не окуражава потока. Ципрас обеща през януари по-хуманно отношение към мигрантите, но нищо не направи през тази кризисна за Гърция година, а сега е твърде зает със собственото си политическо оцеляване, за да овладява бежанската криза. Мигрантите , натъпкващи се през врати, прозорци, покриви на македонския влак за Сърбия и Унгария, са образ и метафора не просто на отчаяно търсене на път и спасение от мигрантите, но и на властите, които искат да ги отпратят възможно най-далече.

Ще реши ли проблема със засиления бежански поток квотното им разпределение между държавите в Европейския съюз?

Политиката на квотите има по-скоро дидактичен и символен отколкото реален политически ефект. 40 000 бежанци са капка в морето на едната трета милион, пристигнали само от началото на годината. Целта на квотите е да напомнят принципа на споделената отговорност, от забравянето на който губят всички: Италия миналата година спря операцията си Mare nostra, благодарение на която бяха спасени множество мигранти в Средиземно море, за да напомни на Европа, че защитата на живота не е само италиански , а и европейски дълг; Германия току-що напомни, че благодарение на огромния си интеграционен капацитет ще поеме достойно почти милион до края на тази година, но няма да издържи дълго да интегрира почти половината от всички бежанци и мигранти в Европа.

Наблюдава ли се определен период в годината, който да предизвиква засилване на миграционния натиск от Близкия изток?

Два фактора определят темпоралността на потока: интензивността на конфликта и температурата на моретата. Доброто време окуражава мигрантите да поемат риска на нестабилните малки лодки.

Как оценявате изградените методи за интеграцията на бежанците у нас и има ли добри практики от европейските страни, от които да се поучим?

България е известна с парадокса на сръхпроизводството на програми и стратегии за интеграция и с липсата на ефикасна интеграция. Току-що бе произведена поредната стратегия, докато българската общественост продължаваме да искаме не нови планове за бъдещето, а отчети как се изразходват многобройните милиони, отпускани от ЕК, на колко бежанци е помогнато и какви са конкретните резултати от тяхната интеграция.

Германия е най-добрият пример – разумно изразходване на европейски средства не за писане на програми за интеграция – любимият харч на родните ни ‘интегратори’, а за реална интеграция под формата на преквалификация на родителите и образование за децата. Сред бежанците има и високообразовани и динамични икономики като германската ефикасно се възползват от тяхната квалификация.

Трудно може да се предвиди развитието на кризата, но има ли и добри новини?

През 90-те години войните в бивша Югославия отприщиха мощна бежанска и миграционна вълна – 10 млн от 80 млн бяха принудително прокудени. Днес вече са забравили каква остра нужда от солидарност имаха тогава западно-балканските страни и не проявяват такава днес към новите потоци бежанци. Хубавата новина в тази тъжна картина е, че бежанските потоци функционират на вълни и затихват след края на войните и кризите. Най-ефикасните усилия за справяне с бежанската криза биха били спешно и неотложно търсене на международно решение на конфликта в Сирия.

Промени ли се отношението на българите към бежанците, станахме ли по-толерантни?

Политиците ни със сигурност трудно се променят: със същата безотговорност, с която някои посягат – особено предизборно – към етническата карта, други или същите се заиграват и с бежанската. Непрестанно ни създават страхове колко много и колко неинтегрируеми за бежанците, за да не ги питаме какво правят с парите за интеграция – и европейски, и родни. За съжаление, започна да поотминава и огромната гражданска вълна на солидарност на ‘приятелите на бежанците’. Добрите новини са, че нараства броят доброволци сред младите, солидарността тече по медийно невидими, но жизнени граждански канали – акции на солидарност с деца бежанци, нови ангажирани медии като Маргиналия (‘Правата н човека са решението’), правозащитни мобилизации…

Реклама

„Океан“, „Аватар“ или от картезианската към контемплатативната парадигма

Как да се разкаже Океана[1]?

Когато дъщеря ми за първи път видя морето, тя остана зашеметена, остана часове безмълвна, не можеше да откъсне очи и накрая изтича да ни съобщи откритието си: „Няма край, няма край…”
Точно този ключ избира Жак Перен във великолепния си и величествен филм: не анализа, а изумлението, учудването, възхищението. Той не иска да обяснява, а да се изненадва, наблюдава, открива.

Как да се разкаже океана? От безбройните начини Жак Перен се спира на два: живота и разнообразието. Логично, защото океанът не е представен като нашата природа, а като нашето огледало. Огледало, в което се търсим, което умножава и извисява всичко, което ни въодушевлява: изобретателност, неизчерпаемост, красота. Алхимия, в която и  грозното става красиво: риба с отблъскваща муцуна, която ни интригува като маска от екзотичен ритуал. Един свят на изненадваща допълнителост и хармоничност: свят, в който малките и слабите трябва да бягат от големите и силните, но в който по-често хищниците са защитници, най-слабият придружава и се ползва от най-силния, а силният има нужда от слабия.

Политическият дискурс не минава само през думите и дидактиката, а и през импресионизма и поетиката.

Интервю на Jacques Perrin

.-Le Monde Magazine,  23.01.10.

Както и в Аватар, в Океан човешкото е предимно деструктивно, технологията – унищожителна, замърсяваща: в буквалния точно толкова, колкото в преносния смисъл. Няма връщане към цивилизацията, тя е напълно детронирана като ценност и аткрактивност. Пътят е радикалното й напускане: към живота на аватарите, към чистота на океана.

Нео русоизъм, призив за изобретване на постцивилизационното природно.

Картизианският поглед артикулира света, за да го анализира, обясни, промени.

Конфуцианството привижда възможността за хармония в отсамното, не само в отвъдното. Западното социално мисли себе си като пространство на противоречия и противоборство, хармонията е евакуирана в отвъдното.

Човекът, плуващ до акулата в жест на примирение между двата свята, като символ на непостижимия стремеж за хармония и възвисеност.

Новата контемплативна парадигма, в която човек се смирява, за да съзерцава. В която хармонията от източна става и западна ценност, но която продължава да не може да не се приюти в социалното.

И създава своите еко-утопии.


[1] [1] Oceans, филма на Jacques Perrin, актьор, продуцент, сценарист.

Озарени от музика. Изкуството като магия, културата като ресурс

Облени и озарени от музика – точно така се чувствахме по време на  Jounees folles (Лудите дни) в Нант.

Можете ли да си представите един град да продаде толкова билети за класическа музика за една седмица, колкото е възрастното му население? И не просто да ги продаде, а да се извият дълги опашки седмици преди това.

Цял един град, който вибрира в музика – от девет сутринта до полунощ, и във всеки момент във всички (не)възможни зали.  Колеги, приятели, роднини обсъждат кой кого и в какво е слушал.  Ресторанти, кафенета, барове пращят от усмихнати и щастливи клиенти, споделящи впечатления от високи преживявания на чаша хубаво вино. В изисканите бутици, щом видят не от обичайните си клинти, продавачките деликатно започват разговор за концерти.  Бизнес с култура:  и културните предприемачи печелят, и хората с радост харчат за дискове, книги за музиката, сувенири. Конгресният център е „машина” за музика, където се свири в многобройните му зали, а дори и във фоайето сред сувенирите, книгите дисковете… Музика, която се продава, но която и приобщава – концерти дори в затворите, университетски професори, които отделят повече време да подготвят презентациите си пред тази толкова необичайна публика.

Карнавал на класиката.

Магия, която омагьосва стотици хиляди вече 16 години. Всяка година – различна тема, различен композитор. Тази година, очаквано – двестагодишнината на Шопен.  Изпълнители от целия свят, раздаващи се, защото всеки концерт е и концерт и много повече – празник, предизвикателство към стереотипите за класиката като  елитарност, преживяване.

Градът – горд , цяла седмица е неизменният център на всички културни медии в страната – и радиа, и телевизии. Всички излъчват концертите, които слушаме на живо. И ги преживяваме като събитие. Стотиците хиляди от залите стават милиони зрители и слушатели. Милионите слушатели стават много милиони, защото този прекрасен модел е закупен от различни градове от Токио до Билбао.

Музиката като магия, културата като ресурс.

http://www.youtube.com/watch?v=FnC1Kkj30_k

Триумф на българката Пламена Мангова във Франция

Попаднах (почти) случайно на концерта, привлечена от репертоара, без да имам време да се вгледам в изпълнителите. Приятна сручайност: първият ми концерт по време на този първи продължителен престой в Instiute for advanced studies – със солистка българка.

След  броени мигове забравих за случайността и потънах в наситеността и автентичността на преживяването. От първите акорди Пламена Мангова прикова вниманието, препълнената зала затаи дъх и замря до края на това дълго и сложно произведение. Експлозия от аплодисменти, скандирания, бис, отново магията на пианото на Пламена Мангова.

Моцарт едва е навлязъл в двадесетте, когато пише Концерт за пиано №9  Jeunehomme. Пламена Мангова още не е напуснала двадесетте, а какъв замах, вибрираща емоционалност, овладяно майсторство. Изгрявящ български талант до гения на Моцарт. Вълшебна музика, великолепно изпълнение.

Малка нощна импресия в „сериозния” ми блог за интеркултурност, политическа комуникации и е-гражданственост.

„Не спирам да мечтая – и все откривам, преоткривам светлина“

Не спирам да мечтая –

и все откривам, преоткривам светлина.

К. Тодоров

Вдъхновяващ микс от Тери Прачет, Радичков, Расин, Д.Дамянов, Айнщайн, Ганди, Ницше, Багряна, Уолт Дисни, Д. Талев, Оскар Уайлд,, забъркан от Бети, ни чакаше като изненада в коледните питки: афоризми-пожелания, чийто автор  всеки и всички заедно трябваше да отгатне(м), за да се насладим напълно на играта и посланията.

С пожелания всеки да намери мисълта и проекта, които го вдъхновяват, ви поздравявам със светлите празници!

Реваншът на политиката: образи и послания на парламентарни избори 2009

Нарцистичните образи

Древната легенда ни разказва: младият Нарцис бил толкова влюбен в своята красота, че се любувал единствено на себе си. Вгледал се в образа си в едно езеро, бил така неудържимо привлечен от него, че се устремил към него и завинаги потънал в бездната.

Политически образи 2009 се взряха в себе си, репликираха си, заиграха се и … забравиха  избирателите. Избирателите не им го простиха.

С два въпроса започват анализите на политическия дискурс: в  множествено число ли трябва да се разглежда той; в кампанията  ли се осъществи алхимията политик – избирател. Първият въпрос идентифицира съотношението специфично – сходно. Той се интересува дали кампаниите на отделните партии са толкова различни, че е редно да бъдат разглеждани като отделни случаи (звученето е полифонично, политическият дискурс става в множествено число) или общи елементи пронизват повечето от тях, независимо от противоположните послания. Вторият въпрос излиза отвъд дискурса и търси връзките му с реалността – дали резонира в очакванията на гражданите или е израз на нарцистично самолюбуване.

Избори 2009 отговориха отрицателно на първия въпрос и положително на втория – не благодарение на кампанията, а въпреки нея, но поради нея, гражданите се мобилизираха и на ПР хватките отговориха с политическа позиция.

Образите в гонитба на своите персонажи

Образите се впуснаха в истинска гонитба на своите персонажи: толкова стремителен е номадизмът, че в един момент стояха билбордове с лика на Борислав Великов с две различни политически идентичности: БНД на европейските избори, Лидер – на парламентарните. Както костенурката побеждава бързоногия Ахил в апорията на Зенон, така и българският избирател не хукна по следите на политическите хамелеони, а заложи на сигурното.

Разлетяването на образи и послания в различни посоки е неизменна черта на родните кампании, тя не подмина и избори 2009.

Нарцистичният ексхибиционизъм на Емил Кошлуков достигна впечатляващи висини, когато след лифтинга на Биг брадър се представи за… лицето на промяната. Ясно е, че бизнес партия като Лидер толкова харесва политици с ясна цена, че може да привиди най-изхабения като носител на промяната. По-малко ясно е как подобен слоган може да извади и партия, излизаща от 8-годишно управление. Напълно ясно стана колко граждани пожелаха такава промяна: променил се Илия пак в …Азис.

Тези избори откроиха един политик с два образа, с шизофренен облик, с две идентичности, разлетели се към противоположни полюси: Доган от афиша и Доган от с.Кочан[1], Доган от всеотдайната си работа с младите и Доган, свеждащ политиката до (своята) баница. Раздвоената идентичност е диагноза и в медицината, и в политиката.

Слоганът е ефектен визуално, посланието  е разпънато между лявата грижа за слабите  и дясната грижа за сигурността, нито едното, нито другото – достойни за центристкото либерално. Либерализмът е верую на отговорни граждани, активни творци на своя живот. Слоганът може да не е много либерален, но е много «догановски» и точно изразява патерналистичното отношение на лидера към неговия електорат.

Проблемът на Доган не е толкова патернализмът, колкото цинизмът[2] – арогантното взривяване на политически коректното, представянето на политиката не като публичност, а като бизнес, не като солидарност, а като сделка.

Друго любопитно за избори 2009 е разминаването между образи и дълбинно послание. Образът на БСП за „силна икономика” и работни места са сините якички, любимите на Маркс, Енгелс, Ленин труженици, образа на индустриализацията от преди половин столетие.

Изумително е колко плитка е контрарекламата, просто пренаписала огледално текста и вмъкнала недолюбваните Масларова и Доган. Всъщност контрааргументът е в самото послание. Истинска загадка е на кой ПР през 21 век, когато Европа гради икономика на знанието, основана на модерните информационни и комуникационни технологии, може да хрумне, че бъдещите работните места са с „каски” (за предпочитане червени). Как този демодиран образ може да внуши на левия избирател икономически динамизъм и социална солидарност е по-лекият въпрос. По-тежкият въпрос, нямаш нищо общо с несръчния  ПР, е какъв тип трудова заетост и икономика би искала  да развива БСП, ако тази кампания не беще стопила напълно нейния електорат. Куризното е, че дори Путин е по-европейски настроен по отношение дефиницията на трудещите се, ласкаво наречени пролетариат: „Някога модната фраза бе: „Павето е оръдието на пролетариата”. Но днес изобщо не е така, главата и мозъкът са главното оръдие на пролетариата”.

Деприватизация на частното

Георги Кадиев нежно е обгърнал с ръка чудесното си семейство, трите му деца сияят и родителите покрай тях, всички около едно дърво – символът на живота, стабилността и дълголетието, а цялата тази идилия в кръгла рамка – като от романтичните стари фотографии в семейния албум. Снимката на Мартин Димитров с бебчето му е по-голяма от другата, на която гордо размахва знамето на СДС – частното се визуализира като по-значимо от публичното и политическото. Ненадминат е Иван Костов, полегнал с хубавата Елена. Младите с приятно учудване констатират, че предшественици на любимите им маратонки Converse са носени даже и в скучното комунистическо минало, но са  по-скептично настроени дали зрели политически лидери трябва да ги привличат с показността на интимността.

Сергей Станишев с умиление разказва в предаване как баба му го е наказвала в детските му години. Тези и многобройни други примери илюстрират една от основните тенденции на ПР стратегиите на избори 2009 – деприватизация на частното. Политиците биват показвани с „човешки” лица: строгият Костов като млад влюбен, потъналият в политически крамоли Мартин Димитров като щастлив баща, вече посребряващият премиер като непослушен младеж. Целта е те да бъдат доближени до гражданите, да бъде създадено пространство на споделеност. По-амбициозната цел е да бъдат доближени до повече граждани: първите трепети на любовта и децата нямат партийни цветове, посланието не е партийно, а универсално.

Целите са симпатични, резултатите – противоречиви: частното измества политическото, видимостта замества публичността.

Деприватизацията се явява както на равнището на образите, така и на посланията: Време е за добрите. На местни избори 2007 ДСБ замени рационалното с афективното – огромното синьо сърце на Мартин Заимов. Това сърце твърдо продължава да присъства в стилистиката на партията именно в тази си основополагаща функция – не като неизменната на политическата ангажираност емоция, а като заместител на аргумента: „Слушам сърцето си, има синя вълна” заявява М. Димитров само седмица преди изборите.  Колко добър съветник е сърцето доказаха повече от скромните 6.7%.

На емоционалните десни избиратели бяха предложен и доста политически оферти, далеч по-малко обгрижвани бяха рационалните избиратели.  Вместо оттласкване от емоционалното към прагматичното и рационалното, Синята коалиция заложи на аморфно формулираното морално – „добрите”. През 2007 г. рационалното беше подменено от емоционалното, през 2009 г. – от моралното. Класическият десен избирател иска да направи информиран рационален избор, а непрестанно му поднасят афективни и атрактивни заместители.

Едва по-късно, твърде късно, „Добрите” бяха допълнени с „Добрите решения”  и по-категоричното –  „Отговорите”. Очаквано бе, че знаещият е в единствено число, отговорите ги знае не двойното синьо лидерство, а по-синият и по-силният лидер – Иван Костов.

Точно същата афективно-моралистична стилистика откриваме и у основния опонент на сините – Доган: „От дълбините на съзнанието ви моля за подкрепа”, „Всеки от нас си има своето време и място за отваряне, разгръщане и разбиране. Всеки от нас си има мисия. Тъкмо за това цветето се отваря, когато му дойде времето! Това е логиката на Живота”.

Доган е изобретател на един уникален жанр – екзистенциално-философски-политически трактат в афиша. Авторът сам го твори, няма ПР експерт, който да може да направи този микс от „портали на съзнанието”, „развитието като велико творение на Всевишния”, „градивната жизнена енергия”

Общуването с избирателя е в гамата на споделянето, на съкровеното говорене, на екзалтацията на доброто: «Приятели и съмишленици», «В живота си съм имал усет към по-доброто», «Всеки от нас си има своето време и място на отваряне, разгръщане и разбиране». Това не е говорене между политици и граждани, а между «приятели». Публичното се разгръща в гамата на частното.

Деприватизацията на частното, движението от публично към частно не се оказа печеливша стратегия.  Успехът бе реализиран  в обратната посока – от частното към публичното, от личности, превръщащи харизма в политическа енергия: Меглена Кунева на европейските избори, Бойко Борисов – на парламентарните.

От мюзикъла към хоръра

Закален във фитнес младеж цепи дърва с брадва и клипът на ГЕРБ бодро обещава: „България може да пребори корупцията”. Клип на БСП подхваща лайтмотива на кампанията на столетницата: „Костов го направи с Балкан”, пада страшна брадва, „Ще го направи и с пенсиите” . Резачките на Яне Янев са неизбежно допълнение на камионетките, с които ще кара престъпниците към затвора.

Образът на брадвата е една от имиджовите иновации на кампании 2009. Тя е израз на новата стилистика, на прехода от мюзикъла към хоръра. На предишни избори Азис ентусиазирано пееше за БСП, а политиците не оставяха шоуто само в ръцете на фолк дивите, а усилно го творяха – неподражаемите мимики на Тити Папазов,  таекундо отскока на  Слави Бинев.
Емил Кошлуков подгря с VIP Brother, продължи и в изборната нощ[3] да говори не за политика, а за благотворителност, и избирателите за миг помислиха, че мелодрамата и мюзикълът отново ще са главните жанрове. Кампаниите обаче завиха към хоръра.

От картата с черепите на първите демократични избори до „Взимаш Бойко, получаваш Костов”, черният ПР неизменно присъства от зората на демокрацията до днес. Родните политици научават демокрацията отзад напред  – първо и най-вече нейните сенчести страни. Но такава черна вълна не беше се стоварвала върху избирателите.

За да стане един образ емблематичен за цяла кампания, не е достатъчно някой имиджмейкър да го сътвори в творческото си студио. Отговорността за авторството на брадвата като квинтесенция на кампания 2009 трябва да бъде споделена от множество публични актьори – и политически, и синдикални. На 16 юни 34 браншови организации, оркестрирани от КНСБ, размахаха брадви и резачки. Декларираният повод – замразяване на бюджетните заплати, реалният прозира през датата на протеста – три седмици преди  изборите на 5 юли, и единият, и другият „пропуснали” контекста на мерките – икономическата криза и необходимостта от по-рестриктивни политики.

Парадоксално е, че отговорност за символите на насилието носят не само политически активисти, но и тези, които бих трябвало да бъдат контрапункт – артистите. Художникът Нено Белчев представи като своя последна творба …. кирка, забита в кола. На въпроса трябва ли изкуството да се вдъхновява от престъпността, той е категоричен, че художникът трябва да е в крак с времето.

Оке по-парадаксално е, че негативната реклама се оказа по-устойчива от кампанията. И тогава, когато няма вече залог, изборите са приключили, парламентът работи, правителството е избрано, заплашителни образи продължават да населяват публичното пространство.

Времето на 2009 беше недвусмислено белязано от брадви, резачки, кирки. При това – на всички пластове на обществото, политиката в макабрен синхрон с гражданското общество и дори изкуството.

На избори 2009 негативната реклама се яви в четири форми. Първата е в типичната стилистика на хоръра: страшно е, макар да не става веднага ясно кой е лошият и кой кого и защо плаши: „Политици, вие обещавате. Внимавайте! Идва Видовден”. Дори когато авторите номинално са различни –  Зора или Днес (Движение за национално единство и спасение) – стилистиката е поразително сходна..

Стилистиката на контрааргумента също е скучно симетрична:

Втората форма на негативна кампания е най-типичната: компрометиране на опонента. Призът за класика в жанра за 2009 отнесе миксирането на Борисов и Костов. Първо, поради добрия прицел. Как да атакуваш неотразимата харизма на най-рейтинговия лидер? Като му пришиеш друг, далеч по-противоречив политик, искрено мразен от твоя електорат, но недолюбван дори от част от собствената си коалиция. Второ, поради амбицията на авторите – ранно и изключително масово разпространение във всички възможни традиционни и виртуални форми. Трето и най-съществено, поради ефекта – черният пиар закачи Костов за ГЕРБ. За голяма радост на Командира и за тих ужас на Генерала. Толкова много ПР срещу Костов безспорно му направи услуга , за която не можеше и да мечтае – да бъдеш мишена на тежкоартилерийска атака те прави мъченик или герой. Костов с радост прие втората роля. Афишът стана най-коментираният черен ПР и произведе ефекта на снежната топка, стимулира появата на нови образци.

Най-впечатляващата форма е заличаване границата между нормалния и черния ПР. В класическата си форма той е маргинален на партийния ПР. Тази маргиналност се осъществява чрез многобройни форми на дистанциране: ясно разделение между основните послания на партиите и атаките срещу противника в отделни афиши, слогани, клипове; разделяне на авторството: партията се подписва под позитивните послания, друга организация – феновете на „Нова зора” знаят защо – поема  авторството на  черните.

Мащехите станаха майки,  незаконородените деца бяха признати,  избори 2009 трансформираха авторството, негативната реклама стана естествена и (почти) неизменна част от нормалната. В някои случаи напълно я замести:

В основните си афиши партиите назоваха не своите приоритети, а своите противници: тройната коалиция се оказа малка за Яни Янев, та той громи Доган, Станишев, Царя и дори Христо Ковачки.

Можем ли да резюмираме цялата кампания до една дума? За нормални избори отговорът би трябвало да е отрицателен, звученето да е полифонично, партиите да говорят с различни гласове. Не така бе с избори 2009, които могат да се сведат до една тема: антидоганизацията. Тя звучеше в масов хор в политическото и се визуализираше в публичното пространство.

Любимият на Атака рефрен стана масов, не остана партия, която да не го пое. Специализиралият „спиране” Янев е сред първите:

Мартин Димитров стана лидер с образа на млад и динамичен експерт, за броени дни дискурсът му стана идеологически, антидогановата тема присъства (почти) по-често отколкото при Костов.

Парадоксална при всички е асиметричността: формулата на тройната коалиция 8:5:3 бе преобърната и нормалната за всяка опозиция критика се изсипа обратнопропорционално на партийните отговорности в доскорошното правителство.

Негативната реклама така връхлетя кампания 2009, че вълната прерасна в цунами, разби стари коалиционни партньорства и стратегически съюзи. Още номинално членове на едно и също правителство, на ДПС налетяха и НДСВ, и БСП. Българският избирател не можа да понесе „антидоганизацията” да му бъде поднасяна и в червени, и жълти краски. Тази неочаквана подкрепа – по-дискретна от царските редици, хардлйнерски твърда както единствено може да говори Румен Овчаров – не зарадва, а искрено възмути десният избирател. Предателството никога не печели симпатии. Не може 8 години да управлявате заедно (НДСВ и ДПС), два пъти да формирате правителство с мандат на ДПС (БСП) и гръмогласно да се критикувате. Една партия не губи заради кампанията на друга, а заради собствената си неспособност да си създаде позитивен образ. Хубавото на лошия ПР е гарантираният бумерангов ефект – на избори 2009 той беше разгромяващ.

Четвъртата форма са партии като Атака, които нямат други освен негативни послания. Те са константната й идентичност – в афиши, послания, поведение. Този ПР печели повече от предишния, защото не се хвърля от коалиционност в опозиционност, от споделяне облагите на властта към отказ от понасяне негативите на кампаниите, от коопериране към конфронтиране. Дискурсът на Атака е негативен, очаквано негативен, последователно негативен и тази предвидимост се харесва на един от десетина българи.

Политическият дискурс има способността да реифицира, да превръща в реалност своите послания. Толкова сгъстен негативизъм не можеше да не създаде своите персонажи. Галевизацията сложи черен отпечатък върху избори 2009. Изумихме Европа със съдебно-политическата сага. Политиката стана най-прекият път от затвора към свободата.  Преди партии пазаруваха политици, сега кандидат-политици започнаха да си пазаруват партии.

Имало и ще има черен ПР – и за това, че внася интрига и съспенс, а политиците очакват от високоплатените им ПР да пълнят кампаниите със събития. Защо обаче на избори 2009 му бе отредена не маргинална, а централна роля? Защото бе натоварен с ключова функция: да запълни дефицита на идеи, визии, послания. Избори 2009 ярко демонстрираха, че след НАТО и ЕС политиците не знаят за какво да говорят, не могат да формулират хоризонти и перспективи. Негативната реклама  е толкова предпочитана, защото позволява да се говори, без да се казва, да се произвеждат слогани без послания, декларации без идеи. Ако толкова много се отричаше на избори 2009, то е, защото нищо не се предлагаше. Затова спечели този, който успя да измести плоскостта от (анти)говоренето към граденето, от дискурса към дейността, от стратегията към ставането.

Беззъбият хумор

Кампания 2009 се запомни като най-черната от 20 години насам. Негативизмът измести намигването, брадвата – усмивките. А опити за хумор и закачливост не липсваха. Младите в БСП предложиха силен коз: презервативи с надпис „Влизай Redовно”. Докато беловласият червен електорат се чудеше как точно да ги употреби, тъмно сините заложиха на по-универсална във възрастово отношение закачка: фланелките Absolut Kostov с шрифта на известната  шведска водка.

Други партии се опитаха да „преведат” скучно-експертния език на програмите на по-атрактивен кампаниен език: НДСВ предложи икономическата си програма под формата на вечен календар. „Вечността” не се конкретизира дори в четиригодишен мандат, за да припомни още веднъж, че политическата реклама и електоралното поведение са две различни проблемни полета.

Че българите имат слабост към суеверия не е откритие на кампания 2009. Врачки прогнозират изборните резултати наравно със социолози, всъщност често със същата степен на (не)валидност. Любопитно за избори 2009 беше, че този път обаче политиците намериха начин „легитимно” да афишират своето суеверие. От европейския до парламентарния вот синя гривна носеше късмет на Бойко Борисов. И БСП , и ДПС си пожелаха същия късмет[4], но браслетите асиметрично разпределиха  магическата си сила.

Едно Ферари, много червено, голяма амбиция за „презареждане” загряха най-амбициозния опит за намигване. БСП се постара да разчупи скучния си образ с нетрадиционни форми. Още по-игрива беше Интернет кампанията. Игра предлагаше ……

ПР-ът измести политиката, тя се реваншира

С категоричен жест Яни Янев обещава да спре корупцията, Борислав Великов ни сочи европейския път дни преди да намери собствения си в Лидер, Меглена Кунева приветливо е събрала длани, Иван Костов, естествено,  сочи нагоре, Емил Кошлуков леко е подпрял брадичка, за да подчертае тънка усмивка  – безкраен брой билбордове акцентират върху жестовете. Ръката измести лицето като главен персонаж на избори 2009.

Мартин Димитров винаги е с широко разтворени ръце. Колкото по-трудни бяха лидерските му неволи, толкова по-стриктно спазваше ПР инструкциите тялото да не се затваря в самоотбрана, а жестовете да транслират отвореност, откритост и динамизъм – на телевизионни интервюта, дебати, форуми, даже на срещата с Пламен Юруков.

Ръката става толкова централна, че анихилира тялото, става суверенна фигура. Колкото по-самостоятелна е, толкова по-изразителна, във версията на Атака направо разгромителна:

Защо тази гора от ръце? Две причини са в основата на любимия на  тазгодишния ПР прийом – онтологическа и комуникационна: създават се нови образи със стари лица; идеята за общуването бива въведена в самия образ. Ефектът е симпатичен, но само когато не остава формален, когато ПРът не измества посланието, когато правенето на кампания не е заместител на правенето на политика.

Две емблематични изключения привличат вниманието. Станишев гордо е изправил ръст на билборда – лидерската кампания на БСП има нужда от лидерски образ.

Бойко Борисов влезе в първата си кампания (избори 2007) с решително стиснати ръце. През 2009 вече няма нужда да се доказва и гледа фронтално в уверената поза на държавник.

Колкото и да стиска ръце,

Яне Янев няма шанс да стане Бойко Борисов.

***

В един култов филм едната героиня казва за другата: „Тя се облича като мен, държи се като мен, спи с моя любовник”. Другата героиня казва за първата: „Тя се облича като мен, държи се като мен, спи с моя любовник”. Според всекидневната логика, едната говори истината, другата лъже. Според психоанализата, прави са и двете, и двете са впримчени в затворения кръг на огледалните образи.

Избори 2009 ни заляха с примери за огледални образи. Образи отговаряха на други образи или се пораждаха от други образи в безкрайна въртележка. ПР-ът се устреми да замести политиката , тя се реваншира.  Спечелиха не билбордовете, залели цялата страна, не телефонният тероризъм, не разточителните кампании, не ПР, който трябваше да сплаши и отврати, а едно просто послание: да повярваме, че можем. Гражданите не се стреснаха и не се отдръпнаха, а се мобилизираха.

Българите избраха не правенето на кампании, а правенето. На ПР-а отговориха с политика.


[1] Където Доган се самоопредели като «инструмента във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата».

[2] На конференцията в изборната нощ заявява „Аз не дължа обяснение никому”. Най-дългогодишният на родната политическа сцена лидерски опит на Доган още не му е достатъчен, за да усвои най-стария закон на демокрацията – отчетността на елитите.

[3] На евровота.

[4] Браслетите на БСП бяха гумени,тези на ДПС – ловко се нанизваха около ръката с един удар.

Текстът със снимките, само с които той може истински да бъде разбран, е публикуван в  Политически изследвания, 2009, № 1-2, 105 – 126.

Борбата за правата на бежанците продължава

Българските адвокати-правозащитници Диана Даскалова и Валерия Иларева спечелиха впечатляваща победа в Съда на Европейския съюз за правата на имигрантите в Люксембург.  Важен и значим успех и за тях, и за българкото гражданско общество!

Случаят Саид Кадзоев е известен на българските правозащитници. На организирания наскоро дебат от Институт Отворено общество и Центъра за миграционни изследвания на НБУ с участието на адвокатите Даскалова и Иларева (Червената къща, 16.11.2009), необоснованото изключително продължително задържане на търсещия убежище в България  руски грлажданин от чеченски произход отново бе поставен в центъра на гражданския дебат.

Решението на Съда на ЕС потвърди, че сме на прав път, че най-зряло по отношение  хуманитарните ангажименти на България  към бежанците и търсещите убежище е гражданското общество.

Преди да успеем да се зарадваме на победата, нов случай отново предизвиква опасения. Задържана е в Бусманци дъщерята на арменското сеймейство Согомонян. Техният случай е още по-известен от този на Кадзоев. Те живеят от дълги гтодини в България, децата говорят български по-добре от арменски, подкрепя ги цялата общественост в Петрич – от кмета до учителите, от съседи до журналисти. Още преди години учители и ученици се вдигнаха, за да изразят публично, открито и категорично пред Министерски съвет подкрепата си за арменското семейство и ясно да заявят, че интеграцята е жив процес на съвместно живеене, а не бюрократични процедури.

И победите, и предизвикателствата говорят за едно: защитата на правата на човека, на всички граждани, както и на чужденците, търсещите убежище, бежанците, изискват ангажираност, активност, решителност, участие.

Прессъобщение на адвокатите Д.Даскалова и В.Иларева, което родните медии не отразяват толкова активно колкото би се искало на демократичната и граждански ангажирана общественост:

Български правозащитници извоюваха победа в Съда на Европейския съюз за правата на имигрантите в Европа

Съдът в Люксембург за първи път се произнесе относно задържането на имигранти
На 30 ноември 2009 г. Съдът на Европейските общности в Люксембург постанови решението си по дело С-357/09 PPU в отговор на преюдициалното питане на България относно продължителното имиграционно задържане на Саид Кадзоев в страната. Решението на Съда в Люксембург гласи, че при никакви изключения максималният срок на задържане от 18 месеца според Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) не може да бъде удължаван.

Така българските правозащитници адв. Валерия Иларева от Правната клиника за бежанци и имигранти и адв. Диана Даскалова от Фондация „Център за правна помощ – Глас в България“ извоюваха победа в Съда на Европейските общности за правата на имигрантите в Европа. Това първо и задължително тълкуване на Новата Директива на ЕС 2008/115 е прецедент в европейското право и ще бъде валидно за имигрантите във всички 27 държави-членки на ЕС. То създава гаранции срещу възможностите за произволно ограничаване правото на свобода на чужденците.

Делото беше гледано от Голямата камара на Съда в състав от 13 съдии, което е показател за неговата значимост.

Според администрацията на Съда «делото е и прецедент по бързината на неговото разглеждане и вземане на решение в толкова кратки срокове». Това показва отношението на Европейския съд към подобни случаи, когато предмет на делото е човешкото право на свобода и чужденецът очаква решението на съда задържан.

«Решението на Голямата камара, постановено за по-малко от 3 месеца, илюстрира как питане от национален съд може да доведе до важни гаранции за широка общност от имигранти» – споделя уважаван европейски преподавател–експерт по имиграционно право.

Тълкуването на Директивата на ЕС, предложено от българския съдия в преюдициалното питане и подкрепено от българското правителство щеше да доведе до удължаване на 18-месечния срок на задържане и да допусне допълнителни основания за задържане.

Становището на Комисията на Европейските общности и на адвокатите на Саид Кадзоев, потвърдено в решението на Европейския съд е, че максималните срокове за задържане са абсолютни и не могат да бъдат удължавани въз основа на никакви други обстоятелства, освен на изрично описаните в Директивата.

Съдът в Люксембург обърна внимание на това, че задържането на имигрантите не е санкция за извършено от тях престъпление, а обслужва еднинствено изпълнението на решението за тяхното извеждане от страната. Поради това Съдът подчертава, че чужденецът може да бъде задържан, само докато съществува реална възможност за успешно извеждане от страната и то само, докато действията по неговото депортиране се предприемат с необходимата грижа. Европейският съд постанови, че когато не съществува разумна възможност за извеждане, задържаният чужденец трябва да бъде НЕЗАБАВНО освободен.

Поводът за поставяне на въпроса пред Европейския съд бе задържането на г-н Саид Кадзоев в Специалния дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци от месец октомври 2006 г.

Решението на Съда на Европейските общности в Люксембург задължава българския съд и правителство да се съобразят с абсолютния 18 месечен максимален срок, потвърден от решението на Съда и да освободят Саид Кадзоев незабавно.

Гражданска инициатива «Справедливост 21»
към Християнски център «Прелом»

Diversity management and governance

Огромен интерес към новата европейска докторска програма: 86 апликации от три континента. На 3.12.09 международно жури в Университа в Болоня селекционира най-добрите от най-добрите, които ще имат шанса да участват в старта на тази програма, уникална като тематика и включеност на четири престижни европейски университети.

Joint PhD Programme in Diversity Management and Governance http://www.jointdegree.eu

The three-year English-taught Joint PhD Programme in Diversity Management and Governance offers specialized interdisciplinary and comparative academic training in the study of various forms of diversity, be it ethnic, cultural, linguistic, regional, religious, social or sexual, and its management. Conflict prevention and management theories, reconstruction and reconciliation of divided societies after violent conflicts and political tensions, integration policies and the establishment of good governance throughout Europe are in focus in this Joint PhD Programme.

In the course of their studies, students will not only deepen their knowledge about theories and abstract concepts but will also be trained in the development and management of projects. Further, they will be prepared – by developing their independent, critical and reflective thinking – to provide consultancy to public and private actors and to formulate recommendations for improving public policies in different areas which might contribute to integration and a successful management of diversity.

The universities in the consortium work together with the aim to promote the mobility of PhD students in the context of a well structured and rich programme of study. The Programme provides an intercultural experience, and increases – through the ideal mix of theory and practice – the international employability of graduates.

Upon successful completion of the programme, students will be awarded a jointly conferred PhD degree automatically recognized in the countries of all consortium partners.

The target group are highly motivated international students with a strong record of academic success. Graduates of master studies or equivalent from the fields of Law, Economics, Social Sciences and Humanities can be admitted to the programme. Graduates from other fields of studies can be admitted only in case the completed programme is judged to be suitable content-wise by the university for which the student applies. Regarding the general criteria for admission the regulations of the home university apply.

The universities in the consortium work together to guarantee a high quality, interdisciplinary and comparative international curriculum with regional aspects. Each university offers the possibility of specialized academic training in the field of Diversity Management and Governance.

1 декември. Лисабонският договор влиза в сила. Честито на всички, които се чувстват европейци!

НОВИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ

Анна Кръстева

„Влакът Пловдив-Шумен тръгва от Стара Загора”. Този забележителен надпис на наша гара е емблематичен и за родната политическа култура. Нашите политици често знаят къде искат да отидат, но не винаги знаят откъде да тръгнат.

В зората на демокрацията Желю Желев лансира идеята на Хусерл за Европа не като географска реалност, а като духовна същност, чиято интелектуална субстанция е философията, а политическа реализация – демокрацията.

В зората на европеизацията идеята за Европа е сведена до еврофондове и купуване на гласове. Не просто политиците купуваха гласове повече отколкото на предишни избори, но и взеха да ни убеждават, че това е европейска практика. Родният политически дискурс показва впечатляваща неспособност да артикулира смислено и убедително европейската тема. Тази нищета на политическия дискурс ме стимулира да се преориентирам от първоначално замислената тема и да се насоча към по-интересен обект на анализ – европейските нагласи на младите хора. За целта сред студенти[1] на НБУ бе проведено изследване на образите на Европа и на (не)европейска България.

Изследването открои три фигури: скептици, прагматици, ентусиасти.

Скептиците

Скептиците са най- приказливи и много емоционални. Те говорят много, формулират цели кратки разкази и натрупват синоними: „Не я виждам, не я усещам, не я чувствам промяната”. Това редундантно слово изразява две противоположни послания: големи очаквания и големи разочарования: „Първоначалната екзалтация сега е примесена с подозрение и неудовлетвореност”; „Даже е по-зле и май още по-зле ще става.”

Могат да се откроят два различни източника на евроскептицизма. Първият е свързан с Европа и се обосновава с два аргумента:

  • Европеичността не е симетрично, равномерно разпределена: „Има разлика между правоправен и пълноправен член на ЕС. Последният не важи за България.”
  • Печалбите и загубите са още по-асиметрични. В интерпретациите на този втори аргумент могат да се откроят три версии на евроскептицизма:
    • умерен – България губи повече отколкото печели. Тя губи суверенитет, млади и способни кадри. Други са още по-конкретни: „След 1 януари 2007 г. силни лобита във властта защитават предприемачески кръгове и картели за сметка на малките и средни предприятия”;
    • категоричен – „Печелят само европейците, ние губим с всеки изминат ден”;”ЕС е организация, целяща монопол над слабо развитите страни от страна на по-силно развитите”, „По-високи цени, по-ниско внимание към хората. Крадат се парите от фондовете”;
    • краен – „За някои държави ЕС означава огромни финансови печалби и икономически подем, за България – още по-тежки години на експлоатация и геноцид (?!) на населението”; „Контрол; манипулация; подчинение; унижение. ЕС ни приобщи с цел да ни използват външната граница, която ТЕ контролират.”

Колкото по-крайна става позицията, толкова повече афективното измества рационалното, няма факти, нито аргументи, а страхове и тревожност: „Първото нещо, което ми идва на ум е теорията за Световната конспирация и обединяването на света под едно световно правителство”; „Само негативни емоции, замесени с наченки на смях, тревожност и безсилие”.

Вторият аргумент е свързан с България и се разгръща в три модуса. Първият рисува страната като балканска държава в най-отрицателното разбиране на това определение: политиците са с огромни заплати, израз и носители на несправедливостта; населението живее под минималния стандарт; шири се огромна и безнаказана корупция и престъпност: „Корупция, корупция и корупция. Провал в бъдещето ни. Беззаконие”; „Мръсотия, корупция, простотия…”. Нито една от тези характеристики не се асоциира с Европа.

Вторият модус е свързан с обвинението, че държавата не уважава своите граждани: „собствената ми държава не ме третира като европеец”.

Третият отпраща към унизителния стандарт, към принудата да се бориш за оцеляване, към ограничението да живееш под достойнството си: „Не се чувствам европейка. Но си чувствах, когато бях в Италия. Стискайте ми палци да емигрирам. Как да се чувствам гражданин на ЕС, като издържам семейството си, които нямат пенсии, а са инженери, и слизам от миризлива маршрутка всеки ден.”

Скептицизмът не пощадява нито един от елементите на анализираното отношение и се разгръща както спрямо Европа, така и спрямо България. Първият вид се разгръща в гамата от горчив хумор („Гражданин на Европейския съюз – ХА!”) през открито недоволство („Аз лично не съм съгласна с това присъединяване към ЕС”), за да достигне в крайните случаи до отчаяние („Като се сетя, че през 2009 г. ще ни бъде въведено еврото[2] и още повече се отчайвам – ние сега сме зле, тогава ще станем още по-…”).

Скептицизмът спрямо Европа се разгръща в две форми. Едната е остра критика – България бива описвана само с Не-характеристики: неорганизирана, нефункционална, неразвита…Втората е съжаление: „България е сираче в аристократичния европейски дом”.

Двете форми на скептицизъм имат противоположно отношение към Европа. При първата Европа се отхвърля, при втората тя е моделът, с който се сравняваме и който все не постигаме. И в двете не успяват да „сглобят” представата за европейска България: „Не съществува понятие европейска България. То е неактивно, не ми говори нищо”.

Прагматици

Прагматиците са лаконични и неемоционални. Те не пресъздават Европа в разкази, а я артикулират в ключови думи: инвестиции, голям пазар, еврофондове. Едно понятие се повтаря неизменно и доминира над всички останали: сигурност, сигурност и пак сигурност.

За прагматиците е важно да подчертаят своето трезво отношение: „Нямам чувства към ЕС”; „Бюрократична машина, но за България е положително, че е член на ЕС”.

Европейският съюз се мисли като двете M – Mobility and Money: „просперитет, конкуренция, търговия и всичко, присъщо на капиталистическата реалност”. Свободата на движение е една от първите и най-видими свободи, които преживя посткомунистическият гражданин в зората на демокрацията. Тази свобода и днес остава сред най-ценените придобивки: „По-свободни пътувания. Мога да си хвана автобуса или самолета и да отида, където пожелая”.

Както скептика, и прагматикът мисли България и Европа в термините на асиметрията. За разлика от скептика, прагматикът мисли асиметрията позитивно: „България печели от вкарване „насила” в релсите на спазване на закона. „Европейският съюз? една наистина силно организирана система с ясни принципи, идеи, закони”. Прагматикът определено харесва „новите правила”, „контрола”, „европейските норми и стандарти”: „След 1 януари се засили контролът над реформите…ускориха се процеси, които вече бяха започнали – децентрализация, изчистване на държавната администрация от необразовани служители”.

Единствено в ЕС прагматикът вижда и надежда за излекуване от основната язва на българското общество: „Надявам се “мутризацията” и мафията да бъдат унищожени”, „корупцията изцяло да бъде премахната”.

Прагматикът най-последователно въвежда и фигурата на младите: „много нови възможности за младите”, „европейско образование”, „нови възможности за професионална реализация”; „На младите хора се дават изключително много възможности да учат, работят и пътуват във всички европейски страни”.

Прагматикът е реалист, конструктивист, либерал. Той отчита, че „започнахме да излизаме от дупката, в която бяхме затънали”. Негов аргумент са фактите, отношението му се определя от резултатите: „…виждам ясни резултати в други европейски страни, присъединени към ЕС. Пример за това е Ирландия със своето бързо и устойчиво развитие на икономиката.”

Прагматикът мисли много за пазара и го мисли не като игра с нулев, а като с положителен резултат: „единен пазар на труда, в който всички са конкурентно способни”.

Прагматикът е либерал не само в позитивното си отношение към пазара, но и в утвърждаването на индивида. Той осъзнава, че само човекът, който е уверен и активен, истински държи съдбата в ръцете си и затова цени, че „хората са по-спокойни, по амбицирани и по-самоуверени”

Скептикът е есенциалист и мисли България в термините на континуитета: „България е една от 681 г. досега”. Прагматикът е конструктивист и извежда на преден план ставането, динамиката, промяната: „ЕС навява мисли за нещо, което не сме виждали и чували досега. Мисълта да станем европейци, да бъдем европейци, да мислим като европейци”.

Прагматикът не се страхува от конфликти, защото ги мисли в духа на И. Кант и Р. Дарендорф като продуктивно несъответствие, което ражда иновации: „Българската и европейската ми страна са в лек конфликт. Българското ми възпитание ми казва да си мълча, да се подмазвам и да се скатавам от работа. Европейската ми страна ми казва, че прогресът се дължи на обратните работи”.

Прагматикът не просто мисли конфликтите в либерална перспектива, той споделя фундаменталното либерално кредо, че сплавта от визия и воля кристализира в успех: „Европейска България: трудно, но постижимо. Стига да има желание, има и начин”.

Ентусиасти

Третата група се състои не просто от оптимисти, а от истински ентусиасти: „Чувството е неописуемо! Чувствам се щастлив и горд”.

Ентусиастът мисли Европа в термини, различни от прагматика: не капитализъм, а култура; не пазар, а общност; не контрол, а авторитет; не съюз, а голямо семейство; не инвестиции, а идентичност. Той въвежда и други измерения на образа на Европа: „чистота и ред”, радва се, че тя му носи „много нови приятели”.

За разлика от прагматика, фокусиран върху сигурност, сигурност и пак сигурност, за ентусиаста Европа е надежда, надежда и пак надежда.

„Много хора, много култури и езици. Общуване, свободно общуване. Радост. Свобода”. Този цитат синтезира това очаровано отношение към Европа.

Наблюдаваме реификация на оптимизма: не просто оптимистът мисли положително за Европа, а самата Европа се явява като „общество от положително заредени хора – оптимисти”.

Заедността и позитивната сила, която тя осигурява, са една от главните оси в това разбиране:”Харесва ми идеята всички хора да са заедно, а не да се делим и да се избиваме”; „Чувство за принадлежност към нещо значимо, голямо, стабилно. Асоциацията, която правя, е обединени нации, единство, съпричастност.”; „…нещо цяло, нещо единно, едно голямо семейство”.

Ако като правило европейската идентичност се мисли в полярни термини – опозиция или допълнителност спрямо националната, ентусиастът въвежда и по-фини фигури като мозаечната идентичност: „Живял съм в четири страни, всички те са ми харесали и са изградили моята идентичност. Чувствам се преди всичко европеец”.

Европейската идентичност е отворена и „гостоприемна”. В тази оптимистична перспектива европейската идентичност не подчинява, нито подценява българската, а се сближава с нея в щастлива хармония: „Българската и европейската идентичност се допълват, защото и ние като Европа имаме дълбока традиция и богата история, с което лично аз се чувствам горда. Аз съм и българка, и европейка и винаги съм била”.

В отношенията българска – европейска идентичност откриваме две интерпретации. Първата е тяхното отъждествяване, българското по дефиниция е европейско: „Аз и българите винаги сме били европейци”. Второто разбиране представя европейското като „принадена стойност”: „Като гражданин на Европа се чувствам по-равноправно приемана, по-уважавана, съпричастна към цяла Европа”.

Ентусиастът е категоричен: Европа е истинският избор. И за гражданина, и за държавата: „ЕС е изцяло положителен и абсолютно необходим”, „Обединена Европа е една сбъдната мечта!”, „Напред и единствено напред!”

Ентусиастът е така широко скроен, че и Европа тясна за неговата душа е. Откриваме една нова фигура – на космополита. В блестящия си анализ Г. Зимел посочва, че космополитизмът възниква като реакция на ограниченото съществуване в малки културни и политически единици. Гражданинът, който не се чувства комфортно в малката си периферна страна, не отива в друга, а търси хоризонт, която да осигурява перспектива, полет на духа и мисълта. Прекрасно е, че и сред младите българи днес откриваме това съизмерване не само с европейското, а с глобалното: „Аз съм гражданин на планетата земя. Винаги съм се чувствал като гражданин на света”.

Фигурата на европеизацията

Бертолд Брехт заявява: „Днес е модерно да си добър, както на времето е било модерно да си диаболичен”. Всяко общество конструира индивида, който му е необходим – израз на духа на епохата  и социологическа гаранция за реализация на нейните цели. За разлика от времето на Брехт посткомунистическият преход утвърди фигурата на bad guy, на посткомунистическия индивидуалист.

Каква е фигурата на новия етап на европеизацията?

Изследването не дава отговор на този въпрос, но очертава две съществени тенденции на оттласкване от ограничения и агресивен индивидуализъм на посткомунизма:

  • от индивидуализъм към кооперативност: „Трябва максимално бързо да се откъснем от старите привички на „вълци-единаци” и да започнем да играем комбинативно”;
  • от посредственост към меритокрация: „Да направим България като място, където забитите (задръстените) вече не потискат останалите и идейните хора се подкрепят”.

Да направим България такова място!


[1]В края на 2007 г. и началото на 2008 г.  200 студента развиха своите асоциации по европейската тема, както и оценките си за първата европейска година на България.

[2] Парадоксално е как от една необосновано оптимистична хипотеза, че още през следващата година България ще бъде готова за влизане в еврозоната, се извлича толкова песимистично заключение.

Кръстева А. И Т. Стоицова (съст.)Първа година европейска България: избори и образи.София: НБУ, 2008.