‘Невъзможното е нищо’  или френската президентска приказка на Еманюел Макрон 

 

Мечтае да стане писател, а става най-младият президент, прави невъзможното – разтърсва френската политическа система, бие политически рекорди– истински политически роман. Ще разкажа френската президентска приказка на Еманюел Макрон на десет стъпки.

http://www.standartnews.com/mneniya-komentar/frenskata_prikazka_na_emanyuel_makron-354806.html

Младостта като политическа иновация. 39-годишният Макрон е най-младият президент във френската история, по-млад дори от Наполеон. Ентусиазирана млада фенка резюмира младостта като послание: „младост, оптимизъм, прогрес“.

Невъзможното е нищо’. Не, това не е слоган на Макрон, но е мото на млого млади европейци днес – от моите студенти до поколението ‘Макрон’. Макрон е звездата и вдъхновението на това поколение: от малко известен министър само преди тодина, без голяма партия, дръзва да създаде собствено движение и се изстрелва на върха. Кометата Макрон има двигател от три съставки: иновативен политически проект, огромен политически талант и амбиция, политически късмът. И в политиката, както и в живота, късметът е важен – скандалът, който елиминира Франсоа Фион от надпреварата, разчисти пътя на Макрон и повиши чувствителността на френските избиратели към нови, непетнени лица.

Взривяване на класическия кливидж ляво – дясно. Нито една от двете големи партии, управлявали Франция за последните деесетилетия – Социалистическата и Републиканците – не достигна до вторя тур – безпрецедентен политически катаклизъм.

Морализириране на политиката. Това е първият приоритет на новия президент –  връщане на морала в политиката, борба срещу конфликтите на интереси. Другите му приоритети също звучат абмициозно и обещаващо – малка революция в администрацията. Макрон я нарича ‘правото на грешка’ – ако малката ви семейна фирма е допуснала малка грешка, държавата не да ви санкционира, а да ви асистира – и за нейното корегиране, и за не допускането на пропуски в бъдеще.

Не ляво – дясно, а реформа. Проектът на Макрон е да направи синтез от икономически либерализъм и социална защита, да реформира кодекса на труда, да оптимизира администрацията и да я обърне към гражданите.

Кой е вторият? Не, не става въпрос за избирателите на Марин льо Пен, а за абстенционистите. Вторият електорален блок на втория тур на президентските избори се формира от рекордният брой негласували (25%) или гасували с бяла или невалидна бюлетина. (8.9% или 4.2 милиона фрранцузи). Тези цифри са исторически и посочват високата степен на неудовлетвореност на множество френски граждани. Крайно-левият кандидат Меланшон не даде указания за втория тур на своите симпатизанти, което три четвърти от тях разчетоха като призив да се въздържат.

Кибер война при силно гражданско общество и отговорни медиии. Денят на размисъл рискуваше да бъде взривен от мощна кибер атака – имейли на щаба на Макран бяха пуснати в публичното пространство. След САЩ, откриваме и във Франция как кибер атаките и хибридната война агресивно нахлуват в кампанията. Още Бил Клинтън беше посочил  заличаването на границата между вътрешна и външна политика, наблюдаваме дигитално-агресивните им аватари днес. Атаката беше мощна, но и отпорът – също. Сериозните медии подходиха отговорно и ги игнорираха, гражданите не позволиха друг да оредели избора им. Две важни поуки: кибер атаките мощно ще присъстват и в следващите европейски избори, особено в Германия; най-ефикасната защита са отговорни граждани и медии.

Краят на проекта Национален Фронт. Говорим за Русия и веднага се сещаме за Марин льо Пен. Ако изборите бяха в Русия, тя би била безспорният победител, феновете й там са легио. Ако се върнем към Франция, вторият тур се оказа парадоксален на Марин льо Пен – тя загуби президентската битка, тя я загуби с много повече отколкото самата тя искаше, но и с повече, отколкото проучванията на общественото мнения предвиждаха. Очакаваше се тя да спечели 40-ина процента гласове и разликата с победителя да е около 20%, а постигна едва 33.9% и разликата с президента Марон (66.1%) е впечатляваща – почти два пъти по-малко или 32.1%. Сриването й се дължи и на президентския дебат – повече сблъсък отколкото дебат, където тя заложи на агресивността, а Макрон – на експертизата и лидерството. В същото време тя постигна и безспорни успехи: достигна до втория тур на президентските избори;10 милиона французи я подкрепиха, като увеличи подкрепата си от 7 милиона от първия тур с нови 3 милиона. Политическа новина на президенския ден е краят на проекта Национален фронт, дълбоката трансформация на партията и проекта за създаване на по-широк Патриотичен алианц. Целта е да се откъсне от образа на крайна десница, за да разшири електоралния си потенциал. Парламентарните избори ще преброят феновете на новия проект.

Колко Франции има днес във Франция? Франция е президентска република. Но президент без мнозинство в Парламента има ограничени възможности да прокарва своите политики. Толкова повече когато става въпрос за нов, амбициозен и реформаторски проект. Ако на президентските избори се сблъскаха две Франции – Франция на гнева и Франция на надеждата, на параментарните шпаги ще кръстосат четири елеекторални блока: либерално-реформаторският на Емануел Макрон, за който е жизнено важно да осигури така важното за новия президент парламентарно мнозинство; дясно-консервативният на Републиканците, които след елиминирането им на първия тур, са силно амбицирани за реванш; националистическия на Марин льо Пен, която се стреми да надгради над постигнатото чрез новия си проект; крайно-левият евроскептичен проект на Мелоншон за нов екологичен хуманизъм. На президентските избори Франция избра най-доброто от себе си – реформаторство, промяна, оптизъм. Ще следим с интерес какво ще избере на парламентарните избори.

Президентът и неговите граждани. След поетиката на битката следва прагматиката на упрравлението. Но за да завърша разказа за френската президентска приказка като в приказка: „За мен е чест да ви служа със скромност, сила и любов“. Как да не се размечтаеш за лидери, които разбират властта като служене, а служенето на своите граждани правят със скромност, сила и любов.

 

Advertisements

Eрдоган – новият Ататюрк

  • Как ще гласуваш – за или против? -пита турски избирател свой приятел.
  • О, има ли опция против? – учуден пита приятелят.

Този анекдот  на сатирично турско издание резюмира опасенията за ‘предизвестен край’. Референдумът за конституционна реферма се превърна в пплебисцит за или против Ердоган.

Има два типа държавници – едните успяват да реализират значителни постижения в рамките на съществуващите институции и правила, другите искат да променят институциите и правилата в името на големи постижения. Ангела Маркел е от първия тип, Ердоган е ярка илюстрация на втория.

Стандарт, 13.04.17

http://standartnews.com/mneniya-komentar/referendum_s_otvoren_final-353408.html

В очакване на резултатите от историческия референдум, ще скицирам лидерският стил Ердоган в две направления: как използва инструмента на референдумите и как трансформира турската държава – преди, по време и след референдумите.

За малко повече от половин век (1961 г.- 2017г) Турция е гласувала на 7 референдума, почти половината от тях – 3 – са инициирани и реализирани от Ердоган. Родните ни дебати – особено горещи след (не преди) референдума на Слави, ги свързват с пряката демокрация, волята на народа, гласът на суверена. Турската история на референдумите е изключително интересна, защото далеч не би потвърдила такова високо и демократично разбиране за употребите на референдумите. Два от тях (1961 г. и 1982 г.) са проведени след военни преврати, вторият издига ръководителя на преврата Кенан Еврен за президент. Любопитно и показателно е и следното сравненние – референдумите след преврати протичат при висока избирателна активност и подкрепят ‘Да’–то също с висок процент (62% през 1961 г. и 91% през 1982 г.); референдумът през 1987г. , който трябва да възстанови демократичните практики и да премахне забраната за политическа дейност на партиите, постига крехкия резултат от 50.1%.

Опрян на тази поучителна история на турските референдумите, скоро след като става премиер през 2003 г., Ердоган ги вклюва в своя арсенал и ги превръща в мощно средство към постигане на целта за свръхконцентриране на властта. Първият е през 2007 г. – днес разбираме по-добре от тогава неговата ключова логика – въвежда пряк избор на президент. 69% подкрепят това засилване на легитимността и властта на президента. Ердоган става първият пряко избран президент. Вторият – само три години по-късно, през 2010 г. – продължава по пътя на предизайниране на турската държава, като цели да ограничи ролята на военните – кючовият фактор на републиканския модел, установен от Ататюрк. Този рефеерендум помним със забележителнатаа фраза за тотална мобилизация: „И мъртвите от гроба трябва да станат, за да гласуват ‘За’”. Тя не е на Ердоган, а на неговия най-близък съратник тогава – Гюлен. Мобилизацията е тотална и увенчана с резултат – 58% одобряват реформата. Днес се чудим защо гюленистите са толкова много и на толкова ключови позиции и в институциите, и в армията, а то е, защото е трябвало да бъдат много и силни, когато Ердоган ги използва по пътя си към властта.

Какъв е залогът на референдума на 16 април? Ключовият е превръщането на Турция в президентска република – постът министър-председател се премахва, президентът назначава министрите и определя колко и кои ще бъдат вице-президентите. Турция не изобретява президентските държави, САЩ и Франция отдавна са такива – защо толкова многобройни са опасенията и критиките? Разликатаа не е в самата институция на президента, а в равновесието на властите и в тяхното разделение. Именно те са проблематични в турския случай и Венецианската комисия вече предупреди за риска от персонален режим и авторитарна президентска система. Коментатори предложиха колоритния термин султан-президент. С увеличения мандат от 4 на 5 години, Ердоган иска да гарантира и циментира лидерството си до 2029г. – хоризонт, за който никой западен лидер не може и да мечтае.

Кратки щрихи от задушаването на другите власти. Ще започна с комичен пример – тв платформа сваля от разпространение филм със заглавие ‘Не’. Филмът е на чилийски режисьор, ощe през 2012 г. има номинация за Оскар, няма нищо общо нито с турската политичесска сцена, нито с референдума, но свалянето му покаазва обсесията за хегемоннно говорене, което трябва да заличи алтернативно слово дори и като речник. По-сериозен пример в същата насока е спиране на интервю на Нобеловия лауреат Орхан Памук, който би желал публичнно да аргументира своето ‘Не’.  Асиметрията е фрапантна – западни журналисти пресмятат, че ‘Да’-то е отразявано десетина пъти по-често от ‘Не’-то. Драматични примери за заглушаване плурализма на четвъртата власт са арестите на над 500 журналисти и закриването на множество критични медии.

Липсата на здравословното разделение на властите е и една от амбициите на конституционната реформа, според коят президентът ще предлаага 12 от 15-те члена на Конституционния съд.

Референдумът не е предрешен. Турското общество е плуралистично и жизнено. Бих откроила четири групи на алтернативно мислене и действие – партийна, институционална, гражданска, интелектуална. Партията на справедливостта и развитието няма монопол на партийната сцена. Опозиционните Републиканска народна партия и кюрдската Демократична партия на народите не подкрепят конституционната реформа. Референдумът прокарва разделителни линии и вътре в партиите – Партията на националистическото действие е разделена между партийните лидери и дисиденти като Мерал Акшенер. Поради дисидентската й позиция, но най-вече покрай активната й дейност за пропагандиране на ‘Не’-то, отнасям Акшенер по-скоо към граждаанскитее форми на мобилизация. Тази 60-годишна ултранационалистка събири препълнени зали и митинги с хиляди участници с призива си “Да продължим ли да изповядваме идеалите на Републиката или да предадем съдбата на Републиката на един единствен човек“. Прекъсваат тока в хотела, където има предвидена реч, дават й малка зала на закрито вместо голямо пространство на открито, но тя продължава неуморно своята ‘Не’-кампания. Армията е силно отслабена и доста превзета от Ердfган отвътреq но в нея все още има сили, които се считат за устои на Репу/ликата. Критични интелектуалци все по-рядко достигат до медиите, но те са част жизнено важна част от алтернативно мислещото турско общество.

Защитници на Републиканските идеали на Ататюрк  и защитници на пост—републиканската и пост-секуларна визия на Ердоган – референдумът ще ги преброи.

Какво ни очаква след?

Какъвто и да е резултатът от референдума, Ердогаан ще продължи по своя път на трансформиране на турската държава. 2023 година е честването на сто-годишнината от основаването на турската република от Ататюрк. Мега-политическият проект на Ердган е да превърне честванията в ново начало, възвестяването на новият исторически лидер – Ердоган и на новата епоха – пост-републиканската пост-секуларна Турция.

Предизвикателствата пред България са големи, без да бъдат драматични. Турция ще се отдалечава от ЕС политически, но не и икономически, и няма да се отдалечава от НАТО. Колкото повече Турция ще се отдалечава от ЕС, толкова по-силна трябва да става интеграцията на България в ЕС. Ясно дефинирани национални интереси и европейски формат на тяхното отстояване е умереният и разумен отговор на нарастващи регионални амбиции.

Проф. Анна Кръстева: С отмяната на наредбата за бежанците президентът навлиза в територията на изпълнителната власт. Интервю за БНР

Изключително лош политически тон е служебно правителство в края на своя мандат да отмени наредба, приета от редовно правителство, в момент, в който се работи по конструиране на нов кабинет. Това показва политически интерес зад този акт и той безспорно е изключително проблематичен. Този коментар направи в предаването „12+3“ преподавателят от Нов български университет проф. Анна Кръстева, която оглавява Центъра за миграционни изследвания. Тя анализира отмененото правителствено постановление.

http://bnr.bg/post/100815653/bejanci-integracia-naredba
https://www.24chasa.bg/novini/article/6152147

Ясно е, че зад този необоснован акт на служебното правителство стои президентът Радев, смята Кръстева, за която това е един от първите големи гафове след умереното и балансирано начало на президентския мандат:

Това е опасно навлизане в територията на изпълнителната власт – подчиняването на служебния кабинет на лични приоритети на президента. Такава ярка заявка за дневен ред на БСП, отстояван от президента Радев, виждаме едва след парламентарните избори, които БСП загуби. Виждам тенденция, че след като БСП загуби своя глас, все едно програмата на БСП да бъде изпълнявана от президента Радев. Тази нова ориентация президентът да реализира изборни обещания на БСП е изключително негативна.

Проф. Кръстева коментира несработилата наредба в контекста на вълната от креслива ксенофобия. Отхвърлянето от местната власт на тази наредба се дължи на две опашати лъжи в епоха на постистината, подчерта проф. Кръстева: нелегални мигранти и интеграция на нелегална миграция (което по думите ѝ е равнозначно на „дървено желязо“):

Тази идея непрекъснато се наслагва от политическия език и хората по места започват да вярват.

Третата манипулация, която оказва въздействие според проф. Анна Кръстева, е тезата, че ако се интегрира едно семейство, ще дойдат потоци от други хора.

Пост-Брекзит Европа – твърд или мек развод?

Великобритания задейства Брекзит. Щастлив или тъжен ден е 29 март за европейците? Какви ползи и негативи има от членството на България в ЕС? „Стандарт“ потърси за мнение проф. Анна Кръстева, преподавател по политически науки в Нов български университет.

http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2017-03-31&article=279624

– Проф. Кръстева, тежък или лек развод между Европейския съюз и Великобритания да очакваме?
– Бих казала – тежък развод. Защото за момента са наострени и двете страни. Великобритания, разбира се, вече преминава от поезията и въодушевлението на референдума към дългата проза на тежки преговори. Вече взеха да летят искри. От една страна, премиерът Тереза Мей, под дипломатичния тон, отправи леки заплахи- ако не кандисате на нашето разбиране за търговски преговори, ще отслабне сътрудничеството в сферата на сигурността. От друга страна, Европа също втвърдява тона, защото тя е напуснатата. Така че Лондон получи много твърд отговор да не заплашва със сигурността, защото това е тема, която еднакво интересува британските и европейските граждани. Никой не е заинтересован от изнудване. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск ясно се обърна към Мей и към UK: „Не ни изнудвайте“. Така че предстои един гигантски експеримент без прецедент, в който едновременно ще се създават правилата и ще се решават, за да се върви напред. Влизането в преговорите може да се резюмира с две първи страници от британската преса – едната е самата Тереза Мей с голяма тежка папка под мишници, доста концентрирано се взира в бъдещето. Другата – на бившия лидер на Партията за независимост Найджъл Фарадж, изтегнал се на стол с питие в ръката с чорапи с дизайна на британското знаме, със заглавие :“Пия за Брекзит“. Британското обществено мнение е в тази широка гама между изключително тежката работа и задоволството и ироничните пози на тези, които инициираха референдума и го спечелиха. Но все пак бих казала, че виждам една тенденция на омекотяване. От началото имаше една по-голяма категоричност от британска страна, че без споразумение е по-добре, отколкото лошо споразумение. Сега се върви към една по-мека формула, с която да се минимизират негативните последствия и за двете страни. Съществено е, че и двете страни ясно идентифицират ключовите теми. Едната са финансовите потоци – Лондонското City е толкова тясно свързано с Европа. Другата са правата и положението както на европейските граждани във Великобритания, така и на британските в ЕС, законодателството и сътрудничеството в сферата на сигурността.
– Какви са ключовите предизвикателства за Европа след Брекзит?
– Първото е – ще се превърне ли Брекзит от сериозен земетръс, какъвто безспорно е, в цунами. Нямаме още категоричен отговор на този въпрос и очакваме доста институционални отговори. Първият знак, че е прекършено цунамито, даде Холандия. След победата на Тръмп в САЩ и след Брекзит холандските граждани с невероятна категоричност и изключителна отговорност масово излязоха (82%) да гласуват, за да заявят категорично „не“ на евроскептицизма и „да“ на една проевропейска линия и усъвършенствана интеграция. Това беше първият тест. Вторият голям тест беше честването на 60-годишнината от основаването на Евросъюза в Рим, което очаквахме да бъде изключително драматично. До последния миг не беше ясно дали Полша ще подпише. Много малко преди това стана ясно, че Гърция ще подпише. Кадрите по подписването бяха много ефектни. Полската премиерка Беата Шидло направи жест пред камерите – ето, видяхте ли, даже и аз подписах. Нека да кажем, че това е изключително важен жест. 27-те страни въпреки несъгласията, си, въпреки изключително оживения дебат за Европа на две или повече скорости, все пак единодушно сложиха подписи в  Рим, откъдето тръгва и голямата идея за европейска интеграция.
– Предстоят още два големи теста за Европа- президентските избори във Франция и  парламентарните в Германия. Какво да очакваме?
– Във Франция няма да знаем какво ще се случи до последния миг. Няма социология, която да може да ни гарантира вярна прогноза. И в Щатите, и в Холандия, социологията не позна. Така че няма как да предвидим преди самите избори накъде ще тръгне Франция. А това разбира се, е още по-значимо от вота в Холандия, защото Франция е един от стълбовете на Европа, заедно с Германия. Ако Марин льо Пен спечели президентските избори, там отново ще се вдигне цунамито. Германските избори са по-далечни, те също са огромен залог за Европа, но пък изглеждат по-предвидими. Ще видим, разбира се, каква ще е мобилизацията на антиевропейската вълна, но огромната разлика с френската политическа сцена е, че и двамата водещи кандидата Меркел и Шулц са проевропейски настроени. Дори да има смяна на управляващото мнозинство в Германия, няма да има смяна на европейската ориентация. Така че това са европейските отговори на Брекзит, които ще чуем тази година.
– Какво отражение ще има излизането на Великобритания от ЕС върху българската реалност?
– Ако се вгледаме в българската реалност, виждаме, предполагам дори с изненада и за социолози, и за някои наблюдатели, че антиевропейската вълна е в спад у нас. Защото толкова мощно медиите транслираха едно истерично, изключително експресивно и екстремно говорене срещу мигрантите и малцинствата, че не усетиха как тази дискурсивна истерия не съответства на позитивната европейска нагласа на мнозинството българските граждани. Само за няколко месеца, между президентските и парламентарните избори, чувствително падна подкрепата за националистическите партии. Това е една от добрите новини на нашите избори. Втората добра новина е, че пред една ескалираща екстремност на патриотично националистичните партии, ГЕРБ се прибра повече в ролята си на системна партия, по-близка до собственото си име – Граждани за европейско развитие на България.
Защото всички други опоненти заложиха в една или друга степен на антиевропейската реторика.
Все пак трябва да отдадем заслуженото на десноцентристките партии, които не успяха да влязат в новия парламент, но дадоха своя категоричен принос в утвърждаването на проевропейската реторика и европейските критерии за оценка на развитието. Те много ясно и критично подхождат към липсата на дълбоки реформи, особено съдебната, както и другите дефицити в нашето развитие. Електоралните неудачи на трите дясно-центристки формации са безспорни, но от друга страна, от гледна точка на реториката, на позитивните послания (нужда от антикорупционна политика, от дълбока съдебна реформа, от иновативна политика в множество сфери), зад техните тези застанаха 300 000 граждани. Всички те изразяват едно динамично европейско развитие за България.
– Турция е пред референдум, който може да направи Ердоган всевластен. Как след него ще се развият отношенията им с ЕС?
– Политическото време има две измерения. Първото е времето на кампанията преди избори или референдум и другото е управленското време след избори. Второто политическо време е управленското, когато трябва да се прилагат политики и да се ръководи страната. Времето на кампаниите винаги е изключително изострено. Този път изостреността на Ердоган достигна наистина  кресчендо както в европейски план, така и във вътрешен национален план. Стигна се до открити заплахи, че след този референдум, който вероятно твърде много ще увеличи правомощията на Ердоган, ще инициира нов за европейското членство на Турция. Целта на този втори референдум още отсега е ясна. Не ЕС да пререже перспективите на Турция за членство, а турският народ, воден от Ердоган, да се откаже от тези европейски перспективи. Това е една изключително негативна ескалация. Има известни, много малки, основания за умерен оптимизъм, че когато се навлезе в управленското време, там политиката вече много повече трябва да се съобразява с икономиката. Видяхме какво стана с отношенията между Турция и Русия. След изключително високата ескалация на напрежението, при която се стигна до сваляне на самолет и бизнес ограничения, последва рязък обрат. След  буквално броени месеци се стигна до това двамата лидери – Ердоган и Путин, да се потупват по гърба и да се наричат „приятели“. Сега не очаквам прегръдки на Ердоган с който и да е европейски лидер, но очаквам с умерен оптимизъм малко да се успокои топката, да се намали нивото на напрежение. Защото Турция има твърде много турски граждани в европейските страни, твърде голям бизнес с Евросъюза. Така че тези взаимоотношения са реципрочни. От едната и от другата страна има взаимен интерес за намаляване на напрежението.
– Повече ползи или вреди ни донесоха десетте години членство на България в ЕС?
– 10 години са малък срок, една шеста от цялата история на европейската интеграция. Бих резюмирала една по-скоро оптимистична картина. Това, което категорично донесе евроинтеграцията на всеки отделен български граждани, е свободата не просто да се пътува, а да работи в целия ЕС, свободата да учи. Европейската интеграция по този начин влиза във всеки наш дом, защото всеки има приятел, роднина, който учи, работи, живее в чужбина. Втората положителна тенденция е, че Брюксел с цялата си бюрократичност, тежка институционалност и откъснатост от животрептящите проблеми на обикновените европейски граждани, парадоксално остава най-големият съюзник на българските граждани срещу нашите нереформирани елити.  Същите елити, които ни държат на последно място в Европа по нереформирана съдебна система и т.н. Българските граждани имат съюзник в лицето на европейските институции, които от висотата на своята власт продължават систематично да критикуват липсата на реформи. Колкото по-несигурна става ситуацията в света, толкова повече малки страни като нашата, на кръстопът в геополитически смисъл, зависят от международните системи за сигурност. Имам предвид освен НАТО и все по-развиващата се европейска система за сигурност. Така че за 10 години в ЕС виждам значително повече ползи за България, отколкото някакви негативи. Говоря от името на голямото мнозинство български граждани. След Брекзит в сравнителни международни изследвания питаха европейските граждани дали са по-скоро за излизане или за оставане. 3/4 от българските граждани категорично заявиха, че предпочитат да останат в ЕС. Затова нека и политиците да се вслушат в гласа на своите граждани.

Популистко цунами не заля Холандия. Спука се медийният популистки балон

 

  1. Популистко цунами не заля Холандия. Спука се медийният популистки балон. Журналисти от цял свят – от Австралия до САЩ, от Япония до Великобритания – се бяха стекли в малката европейска държава, за да видят дали след Брекзит и Тръмп цунамито ще връхлети и в континентална Европа. Разбра се, че разликата между вълна и цунами е медиен балон.
  2. На популистките лозунги – с граждански отговор. Ключов лозунг на Геерт Вилдерс е въвеждането на задължителни рефереендуми и референдум за Некзит Гражданите подходиха изключително отговорно към тези водоразделни избори с безпреецедентна избирателна активност от над 82%. Тази впечатляваща електорална мобилизация е категоричен отговор – много сме, активни сме, не сме за Некзит.
  3. Спечели холандската идентичност. Любимият ми цитат от изборната нощ е: „Ние сме новатори: и в защитата на човешките права, и в подкрепата на малцинствата, и в зеленитее ценности и икономика. И сме доказали, че нашите иновации са добри“. Размечтах се родни политици да ни предложат такова не фолклорно, а иновативно и обърнато към бъдещето разбиране за национална гордост.
  4. Няма популистко цунами, но има популистка вълна. Партията на свободата и демокрацията на Геерт Вилдерс увеличи депутатите си (от 16 на 20), за разлика от победителя Марк Рюте, които чувстввително ги намали (от 41 на 33). Популистките теми – ислям, имиграция, мултикултурализъм – доминираха цялата кампания.
  5. Популисти, но не като родните. Родните националисти не са като международните. Разликките с Партията на свободата на Геерт Вилдерс са в няколко насоки. Първата е, че Вилдерс е активен защитник на правата на евреите, а знаем колко книги за световната еврейска конспирация е сътворил Волен Сидеров. За ужас на всички родни националисти Вилдерс е актиивен защитник на правата на гейовете. Той активно отстоява и свободите на жените.
  6. Холандия се събуди дясна страна. Всички леви партии събират по-малко от 40 депутата от 150-членния Парламент. Политическият живот категорично се ориентира на дясно.
  7. Сензация на изборите е младият харизматични Jesse Klaver, който изстреля Зелената левица до електорални висоти, като увеличи депутатите й от 4 на 15, почти 4 пъти между два избора – това е исторически рекорд. Сравняват го с канадския премиер Трюдо по динамика, харизма, модерно прогреситко ляво, силни зелени послания. Лявото е в криза, но също иновира. Програмата на Зелената левица със силен градски и младежки алектоорат не е загрижена само за зеленото бъдеще, но и за черното настояще – екстремизма и радикализацията. Тя е една от малкото, които поставят въпроса за програми за де-радикализаци на холандски младежи.
  8. Тръмп и Ердоган – коалиция за Рюте. Това, разбира се, е шега, но с повече от сериозен политически резултат. Сблъсъкът с Ердоган позволи на Рюте за броени дни да предизайнира своя имидж от нехаризматичен и блед политик в решителен, категоричен, смел лидер и държавник, обединител на нацията. Трансатлантическият Туитър лидер също беше вплетен в символната фабрика на имиджите – наблюдавайки Тръмп-президент трезвите холадци решиха да не залагат на екзотични прически. Вплитайки двете сравнения в едно, Рюте иронично критикува своя опонент Вилдерс, че да управляваш кризи и държава не е като денонощно да пишеш туиръри.
  9. Сладка победа, трудна коалиция. Колкото по-опиянявяща е победата, толкова по-тежка е политическата работа след нея. Сдържаният Рюте сияеше през електоралната нощ. Със сигурност вече се е приземил пред предизвикателството как да състави коалиция. Той има 33 зепутата, а му трябват 76 – това предполага безпрецедентна  коалиционност на поне четири партии, повеече от проблематичен политически пъзел. Той е проблематиичен по две причини – първо, поради рекордния брой партии, които трябва да приемат да си партнират. Второ, и по-съществено, поради почти канибалския характер на големите партньори. Не е ясно дали е търсен, но със сигурност е постигнат резултат – малките партньори често плащат по-висока електорална цена за коалициите. Лейбирстката партия, коалициенон партьор в досегашното равителство на Рюте, рекордно се срина от 38 на 9 депутата, най-големият спад в историята й. Същият ефект на свиваща се шагреноова кожа имаше и във Великобритания при Либералите демократи след коалицията с консерваторите. Ще следим с интерес дали проблематичността на коалицията няма да прерастне в политичесска криза.
  10. За Европа да, но критично, взискателно, отговорно. Холандците потвърдиха европейския си избор, но и затвърдиха своя критичен, взискателеен и отговорен европеизъм. Няколко щриха от тази голяма тема. Холандия е страната, която спря България по пътя на Шенген. Диалогът между двете страни беше като диалог между глухи. Ние ги убеждавахме, че сме изпълнили техническите критерии, те не се убеждаваха, защото ги интересуваше неовладяната корупция – границата ни е като щвейцарско сирене с дупки, през която и до днес безпрепятствено и регулярно преминават трафиканти. Прагматичните холандци, вместо да чакат европейските им партньори да се променят, предпочитат да взимат иницативата и партията на Рюте предлага увеличаване и на полиция, и на войници, с които те да пазят външните граници на ЕС. Не беше даден електоралеен мандат на евро-скептика Вилдерс, но прорамите на не малко партии показват взискателност и баланс на национални и европейски институции. Израз на първата е програмата на Народната партия на своободата и демокрацията за стриктно спазване на правилата за разширяване, разбирай да не се приемат не достатъчно готови членки като някои от последните присъединили се. Втората е ясно дефинирана от Християн-демократическата партия, която потвръждава европейската си ориентация, но плеедира за по-голяма контролираща роля на националните парламенти над европейските институции.

Малка Холандия успя да застане на пътя на популсткото цунами, да отправи големи политически послания и да предизвика европейски и глобален отзвук.

Фейсбук революцията не се случи и на парламентарни избори 2017

Как Facebook променя начина, по който българските политици комуникират с избирателите и съратниците си?

Българската Фейсбук политическа революция все не успява да се случи. Обама и Тръмп революционизираха политическата комуникация – първият с Фейсбук, вторият с Туитър. Не просто социалните мрежи са различни, а целите на двете полит-комуникационни иновации са различни: Обама използва Фейсбук, не просто с още един канал да се обърне към избиратели си, не дори, за да могат те по-активно да общуват с него, а за да стимулира и вдъхнови  своите фенове да общуват помежду си, да иновират и диверсифицират кампанията, която фейсбук постави в собствените им ръце. Тръмп взриви цялата медийна среда чрез Туитър залпове. Вместо да спори с враждебни медии, ги принуди да следват туитър-откосите му, с които до вчера определяшее дневния ред на кампанията, а днес на президенстването. Няма и следа от революционизиращи употреби на Фейсбук/Туитър у нас. Тривиалните им употреби бих характерилизара като е-кампания без е—политика.

Мои текстове в два материала на Капитал, 2.03.17 Въпросите са на Капитал

Как станахме Facebook граждани  http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/03/02/2926943_kak_stanahme_facebook_grajdani/

Te oще не знаят за истинската й сила

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/03/02/2927242_te_oshte_ne_znaiat_za_istinskata_i_sila/

Смятате ли, че те използват потенциала на платформата изцяло? За какви други функции, освен PR, може да служи профилът на един политик по принцип?

Бих откроила три употреби. Първата е съчетанието на не-казано и казано: казваш по Фейсбук това, което не казваш официално в качсството си на държавник. Пресен интересен пример ни предостави президентът Румен Раден, който не направи официално изявление по случай Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим, но го отбеляза във Фейсбук: „Като държавен глава споделям убедеността, че единствено заедно, казвайки цялата истина и без да търгуваме с миналото, можем да преодолеем болезнените разделения в обществото ни. Всяка невинна жертва заслужава нашата почит.  Поклон пред паметта на жертвите!“

Втората употреба са витруалните дебати, които поради сгъстената афективност на Фейсбук взривоопасно прерастват в е-схватки. Сред последните образци е е-епистолярната престрелка Владимир Сабоурин – Александър Кьосев. В Отвореното си е-писмо първият пише: „Обръщам се към Вас във връзка с новината за влизането Ви в реалната политика и първата Ви публично и писмено видима стъпка в новата Ви сфера на изява – ФБ поста Ви от 22.02.2017 г., 17:38 ч.” Следва ‘наместване’ на нарушените баланси виртуално-реално и избиратели-кандидат: “Макар че тези ‘разни хора’ са според Вас само „във Facebook”, като кандидат-депутат Вие вече автоматично ги касаете като избиратели (суверен) и данъкоплатци, които съществуват реално извън Facebook. Обичайното Ви … арогантно държане е абсолютно неуместно, когато вече говорите в новото си качество на кандидат-депутат.”

Третата употреба не достига емоционалните децибели на предходната, нито радикално динамизира кампаанията, но  се стреми да компенсира липсата на препълнени зали с виртуалното събрание – лидерите на Нова Република отговарят онлайн на въпроси на граждани.

  1. Какво ни казва профилът на един политик във Facebook за самия него? Как, като избиратели, да оценяваме и гледаме профила на един потенциален народен избраник?

Много малко ни казва профилът на един политик за самия него. Туитърите на Тръмп звучат автентично арогантно и мегаломански, но са писани от професионални комуникатори. Толкова непрофесионални често са постовете на нашите политици, че ми е трудно да кажа, че са писани от добри професионалисти – авторът отсъства дори на граматическо ниво: не ‘срещнах се’, а ‘среща на…”. В това отношение екипът на новия президент прави усилия да използва глаголи в първо лице единствено число, което не прави тези постове по-малко административно-безлични. Безличност струи от безброй постове на безброй политици днес, които бълват партийните програми и медийни интервюта на кандидатите без дори кратък коментар към собствената аудитория.

Има моменти, когато политиците наистина сами посягат към социалните мрежи. Спомняме си искрите, които хвърчаха по Фейсбук между Радан Кънев и Бойко Борисов. Тогава препоръчах фейсбук диета, за да не се свежда политиката до тинейджерски фейсбук препирни.

  1. Кои са примерите за успешни Facebook профили на политици и какво ги прави такива според вас?

Не зная дали имаме успешни, но със сигуронст имаме рйтингови фейсбук политици. Топ е-политик – според родни и международни рейтинги – е Бойко Борисов. Сред класациите на най-харесваните във Фейсбук българи Б. Борисов се нареждда на второ място след Преслава и преди Галена. Той е в деесятката на най-активните световни лидери в Google+ с 146 поста през изтеклата  2016г. Пак там за същия период той попада и в класацията на най-ефективни лидери с 34 интеракции на пост.

Виждаме тенденция на приоритизиране и професионализиране на Фейсбук-комуникациите. Тя ще се засилва и на парламентарни избори 2017. Високотарифни експерти на големи компани вече пристигнаха на родна земя.

  1. Какви са потенциалните ползи и какво може да загуби един политик от онлайн комуникацията?

Нарцистично авто-имиджмейкарство – това е най-регулярната употреба на социалните мрежи, там политиците ваят характер: Радан Кънев – остър и твърд политик, куражлия (“Нас в Нова Република не ни е страх да бъдем като черната овца – единствената в стадото на крадците и мошениците“); Александър Симов – ироничният соц трибун (“Аргументите на ГЕРБ, че със СЕТА отпадат визите за Канада звучи все едно някой от Медичите те убеждава, че отровата е приятно пивка“), Мартин Димитров – опитен, отговорен и действен политик (“Сега ще ви кажа какво направихме, а не какво обещаваме”).

Голямата опасност е Фейсбук да замени лице-в-лице – хиляда харесвания не се равняват на един убеден или привлечен за кауза гражданин.

  1. Ограничава ли ни Facebook в балони или ни дава възможност да се отворим към други позиции? Какви са ефектите от това?

Родните и политически, и граждански употреби на социалните мрежи изостават  и в това отношение. У нас няма стремееж ефектът на балона и ехо-стааята да се тушира и неутрализира, а се подсилва с множество прийоми: политициите (като правило) не отговарят на критични коментари; гражданите разприятеляват разномислещите.

  1. Как Facebook променя организирането на граждански движения, каузи, групи за натиск? Какви са основните разлики с времето преди социалните мрежи и кои са положителните и негативните ефекти от новите канали?

Има едно ново явление. Протестите, еко и други мобилизации използваха социалните мрежи за отваряне на гражданските инициативи и достигане до максимален брой потенциални участници. Днес се очертава пртивополжно явление – затворени групи на правозащитници и приятели на бежанци. Толкова враждебна, истерична, нажежена до червено стана публичната среда, че за да се възмутиш от Луков марш  и от националистични превъплъщения на консерватори в путиновски атакисти или да се зарадваш на училище, осмелило се да отвори врати за деца-бежанци,  трябва да го направиш в затворена група.

Изтласкването, маргинализирането в публичното пространство на либерални и правозащитни гласве и заточаването му в затворените прастранства на социалните мрежи е една от най-тревожните тенденции у нас на намяване на плурализма, на почти неоспорваната хегемония на популистки, екремистки, авторитарни дискурси.

 

 

Quo vadis, Европа От петте сценария на Юнкер България избира шестия. Статия в Стандарт, 3.03.17

  • Защо 5 сценария и какви пет сценария? Пет е симпатично полузакръглено число, в което да скриеш този един сценарий, който искаш да предложиш. Ако Юнкер беше казал директно, ясно и открито своя предпочитан вариант, той щеше да бъде моментално унищожен от кръстосан огън от всички страни. Първият (“продължаваме, както досега” ) и последният (“правим много повече заедно” ) сценарии са симетрично невъзможни – нито някой иска и може да продължава като досега, нито някой иска и може да прави повече от това, което не върви особено убедително сега. Петият е най-еврооптимистичният сценарий, който би дал още власт на Брюксел да говори с единен глас. Вторият (   “остава само единният пазар”) и четвъртият (“правим по-малко, но по-ефективно”) са пазарните сценарии – ЕС да се сведе до единния пазар, а на пазара оцелява по-ефективният. ЕС като единен пазар е евроскептичната визия, която пределно минимизира ролята на Брюксел. Неслучайно Юнкер е резервиран към този сценарий поради риска да се намали иновативността и съгласуването на стандарти за опазване на околната среда.
  • http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2017-03-03&article=277316

Тези сценарии образуват един „сандвич“, която има три цели: да скрие точно по средата сценария, който всъщност се предлага – сценарий 3; да диверсифицира възможните пътища, да ангажира участниците в сравнителни анализи и дебати; да покаже бъдещето на ЕС като избор, а не като поредния диктат на Брюксел.
Какво представлява сакралният сценарий 3 -„тези, които искат да правят повече, правят повече“? Първо, той изумително напомня лозунга на Никола Саркози с който той преди години спечели французите: „Работи повече, за да печелиш повече“. Никола Саркози не успя да спечели втори президентски мандат, не успя да спечели дори номинацията на партията, която сам създаде, за новата президентска надпревара, и дори слезе окончателно от френската политическа сцена, но ето че на европейско равнище се възраждат неговите идеи в брюкселски превод.
Второ, всички веднага го преведоха на разбираем език – Европа на различни скорости. Първото ключово разделение, което този сценарий въвежда и засилва, е между еврозоната и останалите. Тези останали са пъстра група – на единия полюс е относително крехка икономика като България, която обаче иска да влезе в еврозоната и дори това влизане се превръща в ключов приоритет на настоящето служебно правителство, което по конституция има по-ограничени, а не стратегически функции. На другия полюс е Полша със силна икономика, която доста леко премина през кризата и която не възнамерява да влиза в еврозоната. В същото време Полша – както и България – категорично не би приела отпращане във външен периферен кръг на една Европа на много концентрични кръгове.
Трето, този сценарий е междинен и се очаква да бъде атакуван с алтернативни варианти. На 25 март в Рим ЕК ще изложи „Белият доклад“ и ще покани 27-те членки да го коментират преди срещата на върха на Европейския съвет през декември. Очакват се алтернативни визии от различни страни: от критиците на брюкселския подход за управление на бежанската криза, от привържениците на необходимостта от изграждане и консолидиране на системата за европейска сигурност и други.
Какво каза и какво ни подсказа Жан-Клод Юнкер?  Идва краят не на ЕС, а идва краят на този ЕС, от който всички се оплакват. Брюксел очевидно е уморен всички да си измиват ръцете с него за всички неудачи и неуредици в собствените държави и политики. Но и национални политици и граждани са уморени от липсата на обединяваща и вдъхновяваща визия за ЕС.
От петте сценария България избира шестия. Ние никога не сме удовлетворени, но и не достатъчно иновативни и убедителни в конструиране на силна визия.
Ще откроя стратегическите интереси на България:

 

  • Най-важният е да не изпадне в маргиналната периферия в Европа на две и повече скорости; ЕС да засили сътрудничеството в тези сфери, които са приоритетни за България – обща политика за охрана на европейските граници, европейска миграционна политика и политика за сигурност, контратероризъм, търговия. Това би означавало конкретизация и развитие вариант на сценарий 4.
  • Дебатът трябва да бъде не повече или по-малко Европа, а каква Европа. Ключова отговорност на българските елити е ясно да формулират и защитават националните приоритети и ефикасно да работят за утвърждаването им като европейски приоритети, върху които да се фокусира европейската интеграция.

 

След Брекзит ЕС иска да стане Феникс, да възкръсне обновен. Не е много вероятно, но България има стратегически интерес това да се случи.