#Корона-кризата е интензивно учене в изпитание. Проф.Анна Кръстева пред БНР.

 Тази криза е едно интензивно учене в изпитание. Това каза пред БНР проф. Анна Кръстева – преподавател в НБУ. По думите ѝ колкото по-бързо се научим, толкова по-малко жертви ще има, а колкото по-бавно – толкова по-висока ще бъде човешката и икономическата цена.
В предаването „Нещо повече“ тя посочи, че има няколко големи урока, които трябва да усвоим: „Урок по 21-ви век, урок по доверие, урок по държавност, урок по гражданственост и даже един урок по медицина“.
По думите на преподавателката за един ден всички – от първолаци до професори, са станали дигитални граждани, но срещу тях липсва електронна държава, електронно правителство:“Държавата трябва да разбере скоро, че ние вече заслужаваме друга държава“, категорично заяви проф. Кръстева.
За урока по доверие тя коментира, че държавата трябва да прави така, че гражданите да имат доверие в нея – и преди, и след кризата:
„Гражданите трябва да се научим, че в ситуация на криза трябва да имаме повече доверие, дори и да не ни е давала основание преди това. И да започнем да действаме като един по-голям субект“.
Проф. Анна Кръстева заяви, че това, което обществото иска да види, е дали огромните средства, отпуснати за борба с коронавируса и справяне със създалата се криза, ще отидат по предназначение – в интерес на обществото, или ще отидат при добре познати приближени бизнес кръгове.
Урокът по гражданственост е как да бъдем солидарни и как да намерим различни форми, за да останем заедно и активни, посочи тя.
Трима генерали стигат на корона-кризата. „Главният прокурор искаме да го виждаме да се занимава не с вируси, а с престъпността“, коментира тя във връзка с нападението над разследващия журналист Слави Ангелов.

Урокът по медицина е цитат от известен лекар: най-добрите дезинфектанти са разум, сапун и вода.

Без паника, но с разум, повече сапун и правила!
Цялото интервю на Людмила Железова с проф. Анна Кръстева в предаването „Нещо повече“ можете да чуете от звуковия файл.

https://bnr.bg/post/101243636/prof-anna-krasteva?fbclid=IwAR2cjJY_aBCQlXXs53DBHSO9joWfY-2TLpwkztwpmN5u6VodN8AIQlbGPqE

 

 

Реклама

Политическата 2019 – много лидери, малко лидерство

Манолова прилича на лява версия на Кунева. Слави Трфонов разводни опозиционния си потенциал. Борисов и ГЕРБ за презинали зенита си, имат влааст, но сее крепят на клиентелизъм и еврофондове. Проф. Анна Кръстева пред КлубZ, 28.12.19.
https://clubz.bg/92285-manolova_prilicha_na_lqva_versiq_na_kuneva_slavi_trifonov_razvodni_opozicionniq_si_kapital?fbclid=IwAR20XlaWoVeIwBrwxT-GhsL8qCZn7957XZ8Ay196YjjcSG7C79yYg7hhT90

– Проф. Кръстева, през 2019 г. на много места по света имаше масови, продължителни протести. Българите изглежда, че имаха немалко поводи за реакция – „Апартаментгейт“, НАП-лийкс, кризата в БНР, избора на главен прокурор, дори опита за неплащане на първия ден на болничните, но протестна вълна нямаше. Какво е Вашето обяснение? Загубата на инстинкта за съпротива в обществото? Или нормализацията, на която се радва България, ако се позовем на начина, по който премиерът Бойко Борисов описа ситуацията след местните избори?

Протестната енергия беше жива и в България: медицинските сестри постигнаха конкретен резултат – 950лв заплата и по-висока обществена осъзнатост на дефицитите и деформациите в здравеопазването; битката на майките с деца с уврежания е епична – и заради системното пренебрежение на тежките им проблеми, и заради често озъбеното лице на властта, сипеща обиди, и заради отстраняването на Валери Симеонов от вице-премиерския пост; водният режим в Перник също възмути и мобилизира.
Вашят въпрос отпраща към друг тип протести, които надхвърлят специфичните проблеми на отделни групи и катализират мощно масово гражданското недоволство, което прераства в съпротива и цели радикална промяна на управляващите или режима. Няколко стратегии биват прилагани у нас, за да не се получи кумулативния ефект на масова протестна вълна. Хляб и зрелища при Апартаментгейт – паднаха няколко ключови глави в ГЕРБ за успокоение на публиката, а и за радост на конкурентните им кръгове сред отстранилата ги партия. Френските синдикати блокираха Париж и страната само при намерението на правителството за пенсионна реформа, преди обсъждане на какъвто и да е текст; дори при лобисткото предложение за първия ден на болничните родните синдикати не мобилизираха масова протестна вълна. Третата стратегия е един протест да се анихилира чрез друг протест – видяхме яки младежи да защитават бъдещия главен прокурор. Най-впечатляваща стратегия е предизвикване на протести заради призраци – родители, които гневно защитават децата си от норвежци и зли чудовища,искащи да им ги откраднат. Те дискредитират самата идея за протести и най-вече на протести, които да доведат до реална промяна. Няма как да промениш караконджоли.
Различните протести, които заляха света през 2019 г.– 500 000 в Мадрид за климатичните промени, стотици хиляди за демокрация дълги месеци в Хон Конг, анриправителствени демонстрации и сблъсци Боливия – имат две особености: голяма кауза, която мобилизира огромни множества, и вяра на гражданите, че са трансформираща сила, че е във властта им да донесат промяна. И двете липсваха у нас през изтичащата година. Българското протестно гражданство е като Спящата красавица – знаем, че може да се събуди и залее площадите, но го прави най-вече при голямо вдъхновение и ярък анти-принц – Виденов, Пеевски….

– От Ваша гледна точка имаше ли някаква промяна на стила и на философията на управлението през изминалата година? Можем ли да говорим за някакво успокоение при Борисов и управляващата партия и по какъв начин то ще се развива през 2020 г.? Какви са капаните от това успокоение, допълнителна /само/увереност?

Два труса преживя ГЕРБ през годината – организационен и електорален: изгонването на ‘вечния втори’ и напукването на хегемонията на управлявщите в местната власт. Публиката отдавна очакваше отстраняването на Цв. Цветанов и нямаше изненада, че то не предизвика сътресение – той няма харизмата нито на лидер, нито на жертва, а ‘неговите’ са лоялни към властта и едни бяха отстранени, а други – приобщени. Пукнатини в самочувствието донесоха местните избори – малката разлика между Фандъкова и Манолова, нови районни кметове в София от Демократична България, отслабена първа позиция.
Бойко Борисов и ГЕРБ са преминали зенита си – имат власт, но нито вдъхновяват с визия и стратегия, нито удовлетворяват с политики, магистралите омръзнаха и на най-върлите фенове. Крепят се основно на клиентелизъм, домове за гости и тъщи, бизнес, захранван с еврофондове…. Б.Борисов знае, че пропукванията ще се множат и задълбочават, ръкостиска се с Тръмп, прегръща посланици и евро-лидери, защото няма друга стратегия как да ги спре. А дали ще е смирен преди избори или наперен през останалото време, са незначителни детайли.
Няма успокоение и по линия на непрестанния сблъсък премиер – президент. Мачът засега а равен. На имиджово равнище печелят и двамата и затова с еднакво усърдие и двамата подклаждат непрестанно огъня. Но Б.Борисов вече не е единственият лидер, а и не може да забрави с каква лекота генералът-летец, неофит в политиката, влетя в държавното лидерство, устойчиво конкурирайки и изпреварвайки рейтингово най-опитния лидер.
Дуелът продължава.

– Премиерът Борисов имаше една доста активна външнополитическа година като много се вдаде в ролята на медиатор /в отношенията между Гърция и Северна Македония, между Европа и Турция/, голям приятел с всички – от Меркел и Юнкер до Путин и Ердоган. И Тръмп вече. И особено на балансьор. Борисов продължи да лавира между Русия и САЩ – как му се получаваше? И как ще се развие този тип политика на лавирането през 2020 г.?

Премиерът Борисов не харесва особено президента Макрон, но го имитира в усърдието във външната политика като заместиител на впечатляващи резултати у дома. За разлика от Макрон, който стяга имидж, като се кара с Тръмп, НАТО, Северна Македония, Б. Борисовв се разбара и с Тръмп като с бизнесмен (‘Той като бизнесмеен ме разбра’), и с Путин като бивш шеф на КГБ (‘Той ще ме разбере за шпионския скандал’). Стъпка напред, две назад – танцът с Путин е по балканска мелодия, с една идея по-европейски от този на Вучич – две стъпки към Путин, една към ЕС.
Кулминацията с Тръмп трябва да разбираме в три перспективи: транзакционна, ценностно-демократична и вътрешно-политическа. Изтребителската дипломация, 3% БВП за отбрана при натовски норматив 2%, център във Варна като прелюдия към база очаквано бяха ознаменувани с крепко ръкостискане. Нямаше как при толкова милиарди да не стане въпрос и за демократични ценности и борба с корупция. Има високи очакввания у българската демократична общественост тези декларации да не остават прост част от декоративния дипломатически протокол.
Външно-политическата кулминация е и Борисова победа във вътрешно-политическия мач, при това двойна – показа на пилота-президент кой избира изтребителите и кой получава ръкостискане.

– По какъв начин смятате, че ще се развиват отношенията вътре в управляващата коалиция и доколко реална е възможността т. нар. патриоти да прекрачат граница, която да застраши управлението? Към момента изглежда, че рисковете пред управлението могат да дойдат само вътре от самото него, заради утвърждаващата се липса на реална парламентарна опозиция. Ще продължи ли хармонията в отношенията ГЕРБ-ДПС? Има ли БСП потенциал да започне да действа като опозиция или ще се задълбочат тенденциите на вътрешнопартиен разпад и на залитане по псевдопатриотарски каузи? Доколко застрашено ще е лидерството на Корнелия Нинова?
–
Три парадокса в отговор на тройния ви въпрос. Ехтящите скандали, разломи, разколи сред патриот-националистите с карикатурни роли на участницете в тях не оказват никакъв ефет върху огромното им влияние върху политическия днеен ред. Самото им влияние също е несъразмерно по-голямо от електоралната им тежест. В Средновковието са се водели сериозни спорове колко дявола могат да се съберат на върха на една игла. Днес също така сериозно наблюдаваме колко джендъра могат да се съберат на върха на една перманентна кампания. Населването на публичния дискурс с имагинерно-реално персонажи – джендъри, норвежци и т.н,, блокирането на множество политики в защита на нуждаещи се от закрила деца и на жени от домашно насилие,.. – ясно илюстрират кой у нас дава тон.
ДПС – ГЕРБ – да, хармонията ще продължи. Парадоксът на ДПС е, че тя е най-завършеният вариант на партия cash and carry, но именно тя е най-стабилната партия у нас, която винаги печелившо изтъргува подкрепата си за управляващите. Цветът не ги интересува – червен преди, син сега.
Най-парадоксалният казус е БСП. Няма вече почти нищо ляво в тази партия, но именно тя и само тя се е разпростряла в цялото не-дясно пространство. Пълното загробване на прогресткити ценности и ентусиазираното прегръщане на джендърско-патриотарски екзалтации не подриват, а подсилват лидерството на Корнелия Нинова, продължаваща радикално да променя чипа на столетната си партия.

– В политическото пространство се появиха две нови формации – на Слави Трифонов и на Мая Манолова. Могат ли да се превърнат във фактор в политическия живот или са натоварени с немалка доза свръхочаквания и са заплашени да не се развият в нещо политически по-съществено, особено като се има предвид, че до парламентарните избори остава около година и половина?
–
Огромно е желанието за политическа алтернатива – и статуквото все по-малко бива харесвано, и липсата на опозиция – парламентарна или извънпарламентарна – е нездравословно за демокрацията. Затова и високия предварителен рейтинг на Трифонов и Манолова. Могат ли нови алтернативи да бъдат реализирани от стари лица? Мая Манолова беше безспорно силен омбудсман и изпълн със съдържание институцията. Именно като омбудсман тя беше и единственият ляв играч с битки – къде медийни, къде реални – за трудещите се и уязвимите. Именно като неформален омбудсман възнамерява да продължии и занапред с безплатните юридически организации за гражданите. Засега прилича на лява версия на Меглена Кунева – ярко влизане в нова политическа роля, достойно представяне в дясна София и постепенен спад след звездния миг. Тя е боец, не изключвам и изненади. Слави Трифонов силно разводни през годините опозиционния си капитал.Главно липсата на друга алтернатива налива интерес в неговия проект.
‘Спаси София’ доказа, че пробивии са възможни, при това с проста формула – регулярна критика отдолу, резонираща с недоволството на гражданите и фокусираща се върху разбираеми за всички теми – емблематичен площад, безотговорно изливане на публични средства в приближени фирми, неефикасно и непрозрачно управление. Славейков и Граф Игатиев станаха ярки образи на управленските дефицити на ГЕРБ в столицата. ‘Спаси София’ е по-далноовидно от ‘Няма такава държава’ – критиката, съчетана с мисия, привлича по-широк кръг граждании от радикалността на тоталното отрицание.
Година и половина не е малко политическо време, ако нов гражданско-политически субект започне не магически, а ежедневно и неуморно да ‘спасява’ България.

– През януари встъпва в длъжност новият главен прокурор Иван Гешев, сегашният Сотир Цацаров с голяма вероятност ще оглави КПКОНПИ. Какъв стил на действие ще наложи тандемът Гешев-Цацаров, според Вас, в светлината на върховенство на закона, спазване на човешки права и свободи и т.н.?
Новият главен прокурор вече влезе в политологичните ни курсове с уникалното твърдение за непризнаване независимостта на властите и с таргетиране не на престъпници, а на опоненти.
България е най-корумпираната държава в ЕС. Няма осъдени политици по високите етажи на властта. Тандемът безотчетна власт- безотчетен главен прокурор продължава да се бетонира.
Неслучващата се съдебна реформа еднакво тревожи българските граждани, мислещите анализатори, Венецианската комисия, Комитета на министрите на Съвета на Европа. Паническата реакция на Борисов – ще назначим най-независимия прокурор, който да може да разследва главния прокурор, на когото по Конституция ще продължава да бъде отчетен – показва осъзнатост, че ситуацията става неприемлива, но и неспособност да се откъсне от мрежата управляващи, бизнесмени, медийни магнати, прокурори, която ни управлява.

– Доколко българският дневен ред съвпада/ше/ с общоевропейския? Защо, според Вас, така устойчива се задържа темата /и страхът/ за „защита на традиционното семейство от Европа“, която продължава като тънка червена линия да преминава през силната съпротива срещу Истанбулската конвенция, после срещу неприетата Стратегия за детето, сега на дневен ред е Законът за социалните услуги?
Същевременно сякаш голямата световна тревога и битката за климата ни подминава. Как изглежда българското общество в края на 2019 г., според Вас?

Българските елити все повече ни отдалечават от европейския дневен ред. Още с огромен интерес чакам да видя образцов модел на традиционно семейство, който яростните му защитници да ни демонстрират с личен опит.
Виждаме сблъсък на две разбирания за политика. Първото е родно консервативна версия, която е ориентирана към миналото, а въобразеното минало е толкова привлекателно: в него жените не ги бият, още по-малко ги убиват, а ги приютяват в традиционни семейства; същото се отнася и за децата – и тях не ги бият и насилват, защото това е немислимо – макар и напълно реално – в сакрализираното традиционно семейство. Миналото и традицията така са защитили жените и децата, че да ги бият и убиват е дребно отклонение на настоящето, което няма нужда нито от конвенции, нито от стратегии, нито от политики. Миналото и традицията имат магическа политическа сила, те вече са се случили във въображението на своите носители и не изискват никаква интервенция в настоящето.
Второто разбиране е ориентирано към бъдещето, което – за разлика от красивото въобразено минало – се преживява катастрофично като неуправляеми климатични промени, деградация на околната среда, липса на хоризонт за младите. Тази втора визия изисква спешни, неотложни политики днес, за да има бъдеще утре. За да е безпроблемна хегемонията на традиционалисткия роден консерватизъм, атаката към климатичните мобилизации е фронтална и тотална: целта е да се изкорени самата възможност за мощна протестна еко-вълна у нас. Тази атака парадоксално е най-вече персонална – няма грях, в който лидерката на глобалните климатични протести да не е обвинена: това, че е пътник във времето и идва от миналото – вероятно не това на традиционното семейство – е сигурно най-малкият от тях.
През септември канадска колега ми прати впечатляваща снимка: огромно множество, хора и хора и хора – най-голямата демонстрация в Монреал за всички времена, напълно мирна и конструктивна – отговорността за климата е отговорност към децата, планетата, бъдещето на всички ни. Родните яростни критики са обсебени от фигурата на младата активистка – човек на годината според Times, но не и според родните консерватори – и са напълно незрящи за милионите граждани в Европа и по света, които искат да имат възможно и справедливо бъдеще.

– Какво ще бъде най-голямото предизвикателтво пред България и пред света пред следващата година?
–
– От пост-комунизъм към пост-демокация – така бих резюмирала тридесетилетната ни трансформация. 2020г ще задълбочава пост-демокрацията. Тя не е контра-демокрация, нито анти-демокрация. Пост-демокрациията е състояние, при което демократичните институции продължават да съществуват, но елитите постепенно ио изпразват от съдържание и ги превръщат в ‘празни черупки’: Парламентът гласува закони, но те са лобистки, натовареният с отговорността да е стожер на правовата държава нарича ‘екстремисти’ всички, които имат наивността още да вярват във върхвенството на закона. Пост-демократичната партия все повече прилича на фирма, в която капиталите заместват активистите, а медиите – кампаниите.
Европа е изправена пред друго предизвикателство. Живеем наистина уникалка ситуация: младите, залели площадите, и новите евро-лидери искат едно и също :Урсула вон дер Лайен обявява Зелен курс като ново стъпване на луната – радикално пренареждане на европейския политически дневен ред. Климатичната справедливост е първи приоритет и на мобилизираните млади, но те продължават да протестират и да не вярват на политиците.
Как ще се преодолее този уникален разрив между граждани и елити е първото голямо предизвикателство пред Европа 2020.

От пост-комунизъм към пост-демокрация

 

Навлизаме в парадоксален период – пост-демокрация. Пост-демокрацията не е не-демокрация, нито анти-демокрация. Тя е противоречивото състояние, в което институциите на демокрацията продължават да съществуват, но все повече се превръщат в празна черупка, защото биват изпразнени от съдържание, а двигателят и динамиката на демократичния процес напускат демократичните институции и се преместват другаде, в тесни кръгове на икономико-политически елит (Crouch 2004, Krasteva et al 2017). Колин Крауч дефинира пост-демокрацията чрез две характеристики – изборите като стриктно контролиран спектакъл и политиката като представляваща не общи и публични, а тесни и частни интереси: “Изборите със сигурност се провеждат и могат да сменят правителства, но публичният електорален дебат е строго контролиран спектакъл, мениджиран от конкуриращи се екипи от професионалсти – експерти в техниките на убеждаването и разглеждащ малък набор от теми, избрани от тези екипи. Зад този спектакъл на електоралната игра политиката в действителност е формирана във взаимодействие между правителствените елити и елити, които представляват частни бизнес интереси“ (Crouch 2004: 4).

Анализът на концепцията на пост-демокацията надхвърля целите на настоящия текст. Тя е въведена като продуктивна аналитична перспектива, в светлината на която ще бъдат интерпретирани и  тееоретизирани резултати от изследването на европейските ценности. Пост-демократичната перспектива позволява ценностите и нагласите да се анализират в динамичното им взаимодействие и взаимно влияние с трансформациите на пост-комунистическата демокрация (Minkenberg 2015).

Преминаваме от пост-комунизъм не към консолидирана демокрация, а към пост-демокрация – това е тезата на настоящия текст. Тя ще бъде обоснована с шест аргумента.

 Текстът е от колективния труд под съставителството на проф. Георги Фотев

 ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ. Новата констелация

София:Изд на НБУ, 2019,  161-179.

 

 Пост-демократичното изпразване на демокрацията от съдържаание не е от страна на гражданите

Множество резултати илюстрират демократичните нагласи на блгарските граждани, ще посоча три от тях.

Изключително високо одобрение на демокрацията като политическа система: 52.9% я считат за много добра, 40.4% – за доста добра. За 93.3% от българските граждани демокрацията е безалтернативна.

 Доверие в демократичната система

 

	Много добра	Доста добра	Доста лоша	Много лоша
2008	25.8%	54.3%	15%	4.9%
2018	52.9%	40.4%	5.3%	1.4%

 

Високо демократично разбиране за демокрацията и за ролята на гражданите в нея. На много висок полюс на одобрение (9 от скала от 1 до 10) българските граждани поставят твърдението „Хората избират чрез свободни избори кой ще ги управлява”.  Значително по-слаба, две пъти по-ниска (4.6 от 10) е подкрепата на твърдението “Хората се подчиняват на управляващите”. Делегирането на власт не се разбира като подчинение, а като обосноваване на демокрацията отдолу, чрез активната роля на гражданите при селекцията на елитите.

В отношението граждани–държава гражданите ценят защитните пояси: “Гражданските права защитават хората от потисничеството на държавата” (8 от 10).

 По-стабилният център на българската демокрация не е в България, а в Брюксел

Ще илюстрирам това твърдение с три парадокса.

Доверието в европейските институции стабилно превишава доверието в българските институции[1]

 В каква степен имате доверие в Европейския съюз?

Скала от 1 до 4, където 1 е никакво доверие,  а 4 – много голямо

 

1999	2008	2018
2.37	2.60	2.57

Въпреки нарастващото кресчендо на множеество анти-европейски дискурси, положителните нагласи към ЕС остават относително устойчиви. Анти-дискурсите – анти-Брюксел, анти-роми, анти-мигранти, анти-ЛГБТ и т.н. (Krasteva 2016, 2017) – имат мощна перформативна сила и формират множество и силни негативни нагласи, които ще бъдат анализирани в следващите аргументи.  Тази перформативност още повече подчертава българския европейски парадокс: независимо от нарастващия евро-скептицизъм и евро-критицизъм на множество лидери, партии и политици, про-европейските нагласи на гражданите сравнително слабо се понижават: от 2.60 на 2.57 за последното десетилеие. Тази резистентност има редица причини, от които тук ще скицирам две: поради недостатъчния капацитет на гражданското общество да държи политиците отговорни и отчетни, българските граждани възприемат брюкселските институции като съюзници, като коректив на политическата ни класа с трайно най-високи нива на корупция в ЕС; за разлика от управляващите, които бегло отразяват и рядко изпълняват препоръките на редовните доклади по Механизма за сътрудничество и проверка , българските граждани четат в тези доклади собствените си критики към липсата на съществен напредък в съдебната реформа, борбата с корупцията и организираната престпност.

Доверието в ЕС е съвместимо с ярка българска идентичност, а тя се споделя и цени от огромното мнозинство (84.1%):  47.7% се чувстват много горди, че са български граждани, 36.4% са горди с националнат си принадлежност.

Интересен парадокс на динамиката на европейската и българската идентичност са мобилните българи – трайно установени в европейски страни или ‘установени в мобилността’. Дългогодишните ми изследвания върху миграция и мобилност показват (Кръстева 2014), че  емиграцията не рядко усилва привързаността към българската идентичност, културата, езика, особено когато съхранението им не е очевидно или грижа на общността, а за тях трябва да се полагат персонални усилия – а колко големи, системни и дългогодишни са тези усилия знаят всички българи в смесени бракове и в чуждо-езикова среда.

Партиите и Парламентът биват изпразнени от капацитета и легитимността да представляват

Изключително високите стойности на недоверие към Парламента и партиите и – съответно 83.9% и 86.2% – са най-яркият аргумент за демократичните институции като празна черупка, която не представлява гражданите.

Доверие в Парламента и политическите партии 

	Много голямо	Голямо	Не много голямо	Никакво
Парламент
2008	2.4%	8.9%	35.8%	52.9%
2018	1.7%	14.5%	46.7%	37.2%
Политически партии
2008	1.2%	7.6%	34.7%	56.4%
2018	2.4%	11.4%	44.3%	41.9%

Пост-демократичността на елитити и демократичността на гражданите биват ярко илюстрирани от огромното разминаване между принципното уважение към институциите и законите и дълбоката неудовлетвореност на гражданите от тяхното функциониране у нас.

Доколко важно е да уважаваш българските институции и закони?

	Много важно	Доста важно	Не е важно	Никак не е важно
2008	46.2%	43%	8.8%	2%
2018	60.2%	33.7%	5%	1.1%

Огромното мнозинство граждани – 93.9% уважават институциите и законите, пренебрежително малък е процентът (1.1%) на тези, за които това уважение никак не е важно. Тази висока демократична култура се засилва през последното десетилетие: процентът на респекта към законовата и институционалната основа на демокрацията нараства от 89.2% през 2008 г. на 93.9% през 2018 г.

Парадоксът между пиетета към закони и институции и липсата на доверие към действащите институции на демократичното представителство категорично демонстрира, че гражданите са убедени, че последните не ги представляват. Кого представляват партиите, щом не представляват гражданите? Концепцията за пост-демокацията дава някои отговори. Пост-демократичната партия прилича на фирма: в нея лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите (Crouch 2004).  На практика пост-демократичната партия поддържа тесни контакти не толкова с вътрешния кръг на активистите си, колкото с ‘елипсата’ на ‘обръчите от фирми’: “Фирмите, които все повече се концентрират около партийното ръководство, могат да осигурят на партията парите за националната – най-вече медийна – кампания, която все повече замества местните активисти за осигуряване на гласове. От гледна тока на партийните лидери отношенията с новата ‘елипса’ са много по-лесни и възнаграждаващи отколкото със старите кръгове на активистите …. и техния аматьорски ентусиазъм” (Crouch 2004: 74).

Защо българските граждани изпразват представителите си от легитимността да ги представляват? В останалата част на статията ще отговоря на три стъпки: защото политиците изпразват 1/българското обществено мнение от изконни български ценности; 2/българските партии от европейските ценностии на съответната европейска партийна фамилия и идеология; 3/политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност.

 Драматичен пробив в темпоралността на толерантността

Една от най-драстичните прояви на безотговорно олекотяване от страна на множество политици на фундаменталната ценностна основа на демократичната политическа култура е по отношение на толерантността. Тя приема парадоксалната форма на пробив в темпоралността на толератността.

Толерантността присъства в миналото и в бъдещето, а безотговорни съвременни политици все повече я изваждат от настоящето. Толератността на българския народ е втъкана в колективната памет, която героизира спасяването на българските евреи от българските земи по времето на Втората световна война, която тачи приемането на арменските бежанци, търсещи нова родина след геноцида, и на руските белогвардейци,  търсещи убежище от опустошенията на болшевишката революция. Всяка национална идеентичност е сплав от историческа фактологичност и митология. Българската не прави изключение: и тя селективно чете историята, героизира и т.н. За настоящия анализ е важно това, че българските граждани правят избора да вплетат толерантността в своята национална и гражданска идентичност.

Този ценностен избор е толкова съществен, че българските граждани правят силния и категоричен избор да го пренесат и в бъдещето. На въпроса „Кои от следните качества смятате, че децата трябва да бъдат поощрявани да усвояват в семейството“  толеранността и уважениетоо към другите се радват на две позитивни реакции: тя се ползва с одобрението на множество български граждани (66.7%) и този позитивен избор се утвърждава и засилва: от 63.6% през 2008г. на 66.7% през 2018г.

За кои от следните качества смятате, че трябва децата

да бъдат поощрявани да усвояват в семейството?

Толерантност/Уважение към Другите

 

2008 г.	2018 г.
63.6%	66.7%

Темпоралността на толертността, която гражданите не успяват да опазят и защитят, е настоящето. Един от негативните резултати от изследването е спадът на приемането на Другите, който се потвърждава от множество други изследвания: процентът на гражданите, които не биха желали хора от друга раса да им бъдат съседи, нараства от 20% през 2008г. на 30.8% през 2018г.  Драстично скачат дистанците спрямо имигрантите: само за десетилетие те се увеличават повече от три пъти и нежеланието да приемат за съседи имигранти нараства от 18.1% през 2008 г. на 56.1% през 2018г.  Любопитна е разликата в динамиката по отношение на двата типа Другост – раса и имиграция: тя е 50% по отношение на расата и над 300% по отношение на имиграцията. Ключова причина за отликите в диахронията на дистанциите към двете фигури на Другите е политическият дискурс, който е по-пестелив по отношение на расата, но обилно обговаря имиграцията и я прави публично видима и негативно таргетирана.

Четири заключения резюмират тази парадоксална динамика:

• исторически трайния пиетет към толерантността като ключова характиристика на българското гражданство;
• перформативността на политическия език, който толкова дълбоко и за кратко време успява да срине нивата на приемане на Другостта;
• изключителната отговорност на политическите елити от разнообразни цветове за промянна демократичното ДНК на политическата култура;
• ценностната резистентност на гражданите, които искат да съхранят толерантноостта като една от ценностите, които да продължат да предават на следващите поколения.

Как стават възможни парадоксалните обрати на ценностните нагласи? Отговорите на тези въпроси авторът търси в множество свои изследвания и публикации (Krasteva 2016, 2016a, 2017) , тук ще скицирам два пост-демократични механизма, широко прилагани от политическите елити – пост-истината и пост-идеологията.

 Пост-истината или изпразването на политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност

Една парламентарна група[2] в рамките на броени дни взима две противоположни решения по един и същи казус. Актуалният пример, който съвпада с писането на този текст, е по отношение преференциите в Изборния кодекс, но подобни примери са по-скоро правило отколкото изключение в парламентарната практика на множество партии. Този тип на правене на законодателство и политика обезценява и обезмисля аргументативността на политическите решения: двете поредици от аргументи за почти синхронните, но протиположни като съдържание решения на един и същи въпрос,  се анихилират напълно. По-съществено, те орехавяват връзката на политическия дискурс и взимането на политически решения с истината като ценност и отговорност на политиците към гражданите за прозрачност и отчетност. Осъществява се преход от истина към пост-истина. “В пост-демокрацията истината не става лъжа, но се замъглява границата с фейк, и двете лесно могат да потънат в полусянката на конспиративността“ (Krasteva 2017a). Пост-истината на пост-демокрацията съдейства за избледняване на отликата между политическа целесъобразност и не-истина, отговорност към гражданите и задкулистност.

Втората група примери са легион, ще взема един от хилядите. Български евро-депутат патетично алармира: ”В резултат от тежкия натиск върху границата и нахлуването на значителен брой нелегални имигранти столицата беше наводнена с хиляди пришълци. Градът беше изправен пред опасен социален феномен – тълпи незаконно влезли на българска територия хора…. Цели квартали бяха подложени на терор от млади мъже – мигранти…”[3].

Някои читатели вече са се пренесли в периода на бежанската криза 2015-16г., по фейкът затова е фейк, защото високомерно игнорира реалността и цитатът е 2018г. от Отвореното писмо на А. Джамбазки до МС. Ако съм избрала този случай сред безбройниите фейк, то е защото, парадоксално, в случая фейк е опроверган не от разследващи журналисти или компетентни анализатори, а от лидера на Джамбазки и ВМРО, вице-премиера Красимир Каракачанов: “Направих проверка през Агенцята за бежанците, капацитетът на лагерите за мигранти е едва 11% запълняемост. Нови хора не са постъпили, за разлика от 2016 г., когато капацитетът е бил пълен до 103%.”[4]

Ако фейкът е толкова любим на политиците, то е поради изключителната му перформативност, поради мощната му сила с ‘думи да прави неща’ (Austin 1975) и да създава нагласи[5]: ако средно за ЕС 57% нямат нищо против да работят и да се познават с мигранти, в България едва 15% биха приели мигрант да им бъде колега, лекар, съсед. Важен индикатор за негативните нагласи е разминаването между реалния процент мигранти в населението и представите за присъствието на мигрантите. България е сред страните с най-нисък процент имигранти в ЕС – 2%[6] [7], но българите са сред най-преувеличаващи този процент: те вярват, че 11% от населението на страната са имигранти, тоест преувеличават реалното  им присъствие 5.5 пъти. Казано по друг начин, те приемат за реалност ‘тълпите от мигранти’, ‘бежанските вълни’ и всички други апокалиптични дискурсивни фигури на политическия дискурс. Толкова съществено разминаване между реалност и нагласи се дължи както на грандиозния фейк, така и на два други фактора, ловко манипулирани от политическия дискурс – липсата на контакт и липсата на информация. Огромното мнозинство български граждани –  90%[8] – не познават мигранти, не са срещали и не са разговаряли с тях. Няма стремеж или желание липсата на опит да бъде компенсирана със знание, напротив, едва 17% имат някакви знания по въпроса.

Генерализирането на фейк и пост-истина в политическия дискурс произвежда множество негативни резултати, от които за целите на настоящия анализ ключови са два. И двата приемат формата на парадокси.

• Осъществява се пробив в културата на толерантността, създавайки тревожно високи стойности на отхвърляне на Другите, дори когато те са изключително многобройни. Парадоксално, но колкото по-малоброен е негативният таргет, толкова по-ефективен е фейкът, защото няма reality check, няма личен контакт с реалността, на базата на който гражданите да преценят и евентално корегират демонизиращите Другите дискурси.
• Още по-парадоксален е вторият ефект. Колкото повече гражданите вярват на фейк по отделни въпроси, толкова хо-малко вярват на самите политици. Краткосрочният ефект е дългосрочен дефект. Електоралното напомпване, вкарването на няколко депутата в повече, се плаща в перспектива с огромна демократична цена.

И двата парадокса ерозират демократичността: първият, чрез подриване устоите на демократичната политическа култура, вторият, чрез засилване основателното недоверие на гражданите към политиците поради генерализирания фейк.

Пост-идеологията  или изпразване на българските партии от европейските ценности на съответната европейска партийна фамилия и идеология

Най-яркият пример е БСП, която заема не просто различни, а противоположни позиции спрямо европейката си фамилия – Партията на европейските социалисти: и по отношение на Истанбулската конвенция, и по отношение на миграцията, и по отношение на цялостния си идеологически имидж. ПЕС е класическа мейнстрийм умерена партия с прогресистка платформа, БСП под лидерството на Корнелия Нинова се превръща в крайно нацоналистическа ксенофобска неумерена партия, предпочитаща екстремността и в политическя дскурс, и в политическата практика – бойктиране на Парламента без съществени политически основания. Тази идеологическо-политическа ‘шизофрения’ на българска партия с платформа, радикално различаваща се от тази на европейската си фамилия, поражда пъстра палитра парадокси, от които ще откроя два – електорален и ценностно-политически:

• за кого да гласуват българските избиратели на европейските избори, на които те трябва да изберат български евро-депутати, които да изпълняват програмата на европейската партия.
• как политически да бъдат представени гражданите, които споделят ценностите на европейската социал-демокрация.

Определям като пост-идеология разминаването между номиналната, декларирана в названието на партията, идеологическа принадлежонст и ценностното ядро на съответната идеология. Пост-идеологията на определени български политически лидери и партии е още една причина за изпразване на представителите от легитимността да представляват гражданите, които споделят съответната идеология.

От пост-комунизъм  към пост-демокрация

В началото на пост-комунизма граждани и политици еднакво се учеха на демокрация.

Гражданите усвоиха два урока – социален и демократичен. Социалният урок се изразява в откъсване от етатисткия етос и формиране на индивида като актьор. Гражданите стават все по-автономни и отговорни, решителни и упорити. Чувството за отговорност  е топ ценност, която се споделя от огромното мнозинство български граждани (83%) и която е във възходяща тенденция: за последното десетилетие значението й като ключово качество, в което трябва да се формират бъдещите поколения, нараства с 3.4% – от 79.6% през 2008 г. на 83% през 2018 г.  Отговорност се римува със способност  системно да отстояваш позиции. Pешителността, постоянството и упоритостта също се подреждат високо в скалата на качествата, с които младите да градят бъдещето, и значението им нараства с 4.3%  – от 63.3% през 2008 г. на 67.9% през 2018 г.

За кои от следните качества смятате, че трябва децата

да бъдат поощрявани да усвояват в семейството?

 

	2008 г.	2008 г.	Увеличение в %
Чувство за отговорност	79.6%	83%	+ 3.4%
Решителност, постоянство, упоритост	63.6%	67.9%	+ 4.3%

Ценностната инвестиция в бъдещето – формирането на младите като решителни и отговорни граждани – дава плодове и в настоящето: гражданите все по-малко разчитат на държавата и все повече  взимат живота си в свои ръце.

Хората или държавата да носят

по-голяма отговорност за изръжката?

1 – отделните хора

10 – държавата да поеме повече отговорност

	1	2	3	4	5	6	7	8	9	10
2008г.	16.2%	6.8%	11.0%	8.0%	17.9%	7.3%	6.8%	8.9%	3.7%	13.6%
2018г.	20.0%	10.4%	10.7%	7.3%	14.8%	8.3%	6.5%	6.3%	5.0%	10.5%

Етатистките нагласи намаляват през последното десетилетие: ако през 2008 г. те са 40.3%[9], през 2018 г. те са малко повече от една трета – 36.6%, спадът е с 3.7%. Увеличението на самочувствието и отговорността на гражданите е още по-значително: те нарастват с 6.6% от 41.8% през 2008 г. на 48.4% през 2018 г[10].

Доколко смятате, че имате свобода на избор и контрол

върху начина, по който протича животът ви?

По скала от 1 (никак) до 10 (в голяма степен)

 

Никак	2	3	4	5	6	7	8	9	В голяма степен
3.3%	3.5%	5.1%	7.1%	14.9%	10.9%	14.4%	16.8%	8.1%	15.9%

Преобладаващото мнозинство ( 81% ) от гражданите имат самочувствието и увереността, че са поели живота си в свои ръце. Този социален профил показва, че гражданите са преодолели етатистката зависимост от държавата на комунизма, преминават  успешно през пост-комунизма и се утвърждават като автономни и отговорни актьори.

Големият демократичен урок, който гражданите усвояват, е гражданствеността, разбрана и пратикувана не само като принадлежност, а и като активност, ангажираност, мобилизации.  Гражанствеността бива разгърната в разнообразие от иновативни форми – зелена, контестаторна, солидарна, креативна (Krasteva 2018, 2016b). Гражданските мобилизации са демократичният антидот, който запълва демократичния вакуум в политическа среда на алармиращо ниско доверие в политици, партии, Парламент. Демократичният урок, който гражданите усвояват, е високото доверие към демокрацията и ценността на уважението към институциите и законите. Политическият урок, който гражданите дават на политиците и институциите, е снемането на доверието и легитимността да ги представляват, когато те работят не за обществените, а за тесни частни интереси. Гражданите не успяват да усвоят други демократични уроци и се оказват на страната на политиците, точно когато последните ги отдалечават от важни ценности и измерния на българската плитическа култура като толерантността.

В резюме: множество граждани осъществяват прехода от пост-комунизъм към демокрация, утвърждавайки тип автономен и отговорен гражданин, който е  фундаментът на либералната демокрация. Социалният профил на този гражданин е по-позитивен и по-последователен от политическия, който се оказва по-податлив на ксенофобски и екстремистки дискурси. Множество политици осъщестяват друг преход: от пост-комунизъм към пост-демокрация. Партиите приемат облика на пост-демократична партия, в която лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите. Демокрацията все повече бива трансформирана в празна черупка, изпразнена от съдържание: пост-истината я изпразва от истината като ценност и от ангажимента на политиците за прозрачност и отчетност пред гражданите; пост-идеологията изпразва партиите от ценностния клъстър на съответната идеология и от отговорността към осъществяване на съответните политики.

Бих синтезирала анализа в провокативен парадокс:  множество граждани – повече в социалния, но частично и в политическия смисъл – са по-често от страната на демокрацията; множество политици – са по-често от страната на пост-демокрацията.

Цитирана литература

Austin  J. (1975) How to do things with words. Clarendon Press.

Crouch C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Krasteva, A. et al (2018)  Citizens’ activism for reimagining and reinventing citizenship countering far-right populism. In: Anna Krasteva, Birte Siim, Aino Saarinen (eds) Citizens’ activism and solidarity movements. Contending with populism. Palgrave Studies in European Political Sociology, Palgrave, 2018, 265 – 292.

Krasteva A.et al (2017) Post-Democracy, Party Politics and Right-Wing Populist Communication. In: Pajnik M. and Sauer B (eds) Populism and the Web. Communicative Practices of Parties and Movements in Europe.  Routledge, 2017, 14-35.

Krasteva A. (2017a) Facts will not save (the youth) from Fake. Citizenship will. In: Open democracy. https://www.opendemocracy.net/can-europe-make-it/anna-krasteva/facts-will-not-save-youth-from-fake-citizenship-will

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis, G., Campani G., Benveniste A. (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave: Macmillan, 161-201.

Krasteva A. (2016a) Re/De/Constructing the far-right youth: between the lost generation and contestatory citizenship. In: Lazaridis G. and Campani G. (eds) Understanding the populist shift. Othering in a Europe of crisis. London and New York, Routledge, 2016, 150 – 178.

Krasteva A. (2016b) Occupy Bulgaria or the emergence of postcommunist contestatory citizenship.- In: Southeastern Europe , 2016, vol. 40, N 2. 158 – 187. http://booksandjournals.brillonline.com/content/journals/10.1163/18763332-04002002

Minkenberg M. (2015) Transforming the transformation? The East European radical right in the political process. Routledge.

Кръстева А. (2014) От миграция към мобилност: политики и пътища. София: Изд. на НБУ.

 

 

 

[1] Анализирани в следващия аргумент.

[2] На ГЕРБ – февруари-март 2019 г..

[3] Митов, Б. Вярно или не? ВМРО: тълпи от незаконни мигранти подложиха на терор София.-Медиапул, 27.07.18. https://www.mediapool.bg/vyarno-ili-ne-vmro-talpi-ot-nezakonni-migranti-podlozhiha-na-teror-sofiya-news281977.html

[4] Ibid

[5] Проучване показа: Българите най-силно мразят мигрантите в ЕС. Днес, 17.04.18. https://www.dnes.bg/notifikacii/2018/04/17/prouchvane-pokaza-bylgarite-nai-silno-mraziat-migrantite-v-es.373784

[6] а бежанците са едва 1000-2000.

[7] Любопитна илюстрация е българската извадка на изследването за европейките ценности, 99.6% от която са родени в България.

[8] Изследване на UNHCR-България на нагласите на българското общество към бежанците констатира същия огромен дисбаланс: едва 7% граждани са срещали бежанец или търсещ убежище, а 93% – не.

[9] Отговорите от 6 до 10.

[10] Отговорите от 1 до 4.

Пост-демокрация. Що е тя и защо е толкова атрактивна за родните елити?

Навлизаме в парадоксален период – пост-демокрация. Пост-демокрацията не е не-демокрация, нито анти-демокрация. Тя е противоречивото състояние, в което институциите на демокрацията продължават да съществуват, но все повече се превръщат в празна черупка, защото биват изпразнени от съдържание, а двигателят и динамиката на демократичния процес напускат демократичните институции и се преместват другаде, в тесни кръгове на икономико-политически елит (Crouch 2004).  Преминаваме от пост-комунизъм не към консолидирана демокрация, а към пост-демокрация – това е тезата на настоящия текст.[1] Той анализира резултатите за България на European Values Survey (EVS).

http://www.marginalia.bg/aktsent/anna-krasteva-shto-e-post-demokratsiya-i-zashto-e-tolkova-atraktivna-za-rodnite-eliti/?fbclid=IwAR3Hu0Z3_bK2PvwbAv3_fy6WJdghRCCfliu6eG5pT9gDQbp9lVH7E94VFjU

Партиите и Парламентът биват изпразнени от капацитета и легитимността да представляват

Изключително високите стойности на недоверие към Парламента и партиите и – съответно 83.9% и 86.2%[2] – са най-яркият аргумент за демократичните институции като празна черупка, която не представлява гражданите.

Пост-демократичността на елитити и демократичността на гражданите биват ярко илюстрирани от огромното разминаване между принципното уважение към институциите и законите и дълбоката неудовлетвореност на гражданите от тяхното функциониране у нас.

Огромното мнозинство граждани – 93.9% уважават институциите и законите, пренебрежително малък е процентът (1.1%) на тези, за които това уважение никак не е важно. Тази висока демократична култура се засилва през последното десетилетие: процентът на респекта към законовата и институционалната основа на демокрацията нараства от 89.2% през 2008 г. на 93.9% през 2018 г.

Парадоксът между пиетета към закони и институции и липсата на доверие към действащите институции на демократичното представителство категорично демонстрира, че гражданите са убедени, че последните не ги представляват. Кого представляват партиите, щом не представляват гражданите? Концепцията за пост-демокацията дава някои отговори. Пост-демократичната партия прилича на фирма: в нея лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите (Crouch 2004).  На практика пост-демократичната партия поддържа тесни контакти не толкова с вътрешния кръг на активистите си, колкото с ‘обръчите от фирми’.

Защо българските граждани изпразват представителите си от легитимността да ги представляват? Ще отговоря на две стъпки: защото политиците изпразват 1/българското обществено мнение от изконни ценности като толерантността; 2/политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност.

 Драматичен пробив в темпоралността на толерантността

Една от най-драстичните прояви на безотговорно олекотяване от страна на множество политици на фундаменталната ценностна основа на демократичната политическа култура е по отношение на толерантността. Тя приема парадоксалната форма на пробив в темпоралността на толератността.

Толерантността присъства в миналото и в бъдещето, а безотговорни съвременни политици все повече я изваждат от настоящето. Толератността на българския народ е втъкана в колективната памет, която героизира спасяването на 48000 български евреи от българските земи по времето на Втората световна война, която тачи приемането на арменските бежанции на руските белогвардейци. Всяка национална идеентичност е сплав от историческа фактологичност и митология. Българската не прави изключение: и тя селективно чете историята, героизира и т.н. За настоящия анализ е важно това, че българските граждани правят избора да вплетат толерантността в своята национална и гражданска идентичност.

Този ценностен избор е толкова съществен, че българските граждани правят силния и категоричен избор да го пренесат и в бъдещето. На въпроса „Кои от следните качества смятате, че децата трябва да бъдат поощрявани да усвояват в семейството“  толеранността и уважениетоо към другите се радват на две позитивни реакции: тя се ползва с одобрението на множество български граждани (66.7%) и този позитивен избор се утвърждава и засилва: от 63.6% през 2008г. на 66.7% през 2018г.

Темпоралността на толертността, която гражданите не успяват да опазят и защитят, е настоящето. Един от негативните резултати от EVS е спадът на приемането на Другите, който се потвърждава от множество други изследвания: процентът на гражданите, които не биха желали хора от друга раса да им бъдат съседи, нараства от 20% през 2008г. на 30.8% през 2018г.  Драстично скачат дистанците спрямо имигрантите: само за десетилетие те се увеличават повече от три пъти и нежеланието да приемат за съседи имигранти нараства от 18.1% през 2008 г. на 56.1% през 2018г.  Четири заключения резюмират тази парадоксална динамика:

• исторически трайния пиетет към толерантността като ключова характиристика на българското гражданство;
• перформативността на политическия език, който толкова дълбоко и за кратко време успява да срине нивата на приемане на Другостта;
• изключителната отговорност на политическите елити от разнообразни цветове за промянна демократичното ДНК на политическата култура;
• ценностната резистентност на гражданите, които искат да съхранят толерантноостта като една от ценностите, които да продължат да предават на следващите поколения.

Как стават възможни парадоксалните обрати на ценностните нагласи? В този кратък анализ ще цитирам само един от пост-демократичните механизмr, широко прилагани от политическите елити – пост-истината.

 Пост-истината или изпразването на политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност

Една парламентарна група[3] в рамките на броени дни взима две противоположни решения по един и същи казус. Актуалният пример, който съвпада с писането на този текст, е по отношение преференциите в Изборния кодекс, но подобни примери са по-скоро правило отколкото изключение в парламентарната практика на множество партии. Този тип на правене на законодателство и политика обезценява и обезмисля аргументативността на политическите решения: двете поредици от аргументи за почти синхронните, но протиположни като съдържание решения на един и същи въпрос,  се анихилират напълно. По-съществено, те орехавяват връзката на политическия дискурс и взимането на политически решения с истината като ценност и отговорност на политиците към гражданите за прозрачност и отчетност. Осъществява се преход от истина към пост-истина. “В пост-демокрацията истината не става лъжа, но се замъглява границата с фейк, и двете лесно могат да потънат в полусянката на конспиративността“ (Krasteva 2017). Пост-истината на пост-демокрацията съдейства за избледняване на отликата между политическа целесъобразност и не-истина, отговорност към гражданите и задкулистност.

Втората група примери са легион, ще взема един от хилядите. Български евро-депутат патетично алармира: ”В резултат от тежкия натиск върху границата и нахлуването на значителен брой нелегални имигранти столицата беше наводнена с хиляди пришълци. Градът беше изправен пред опасен социален феномен – тълпи незаконно влезли на българска територия хора…. Цели квартали бяха подложени на терор от млади мъже – мигранти…”[4].

Някои читатели вече са се пренесли в периода на бежанската криза 2015-16г., по фейкът затова е фейк, защото високомерно игнорира реалността и цитатът е 2018г. от Отвореното писмо на А. Джамбазки до МС. Ако съм избрала този случай сред безбройниите фейк, то е защото, парадоксално, в случая фейк е опроверган не от разследващи журналисти или компетентни анализатори, а от лидера на Джамбазки и ВМРО, вице-премиера Красимир Каракачанов: “Направих проверка през Агенцята за бежанците, капацитетът на лагерите за мигранти е едва 11% запълняемост. Нови хора не са постъпили, за разлика от 2016 г., когато капацитетът е бил пълен до 103%.”[5]

Ако фейкът е толкова любим на политиците, то е поради изключителната му перформативност, поради мощната му сила с ‘думи да прави неща’ и да създава нагласи[6]: ако средно за ЕС 57% нямат нищо против да работят и да се познават с мигранти, в България едва 15% биха приели мигрант да им бъде колега, лекар, съсед. Важен индикатор за негативните нагласи е разминаването между реалния процент мигранти в населението и представите за присъствието на мигрантите. България е сред страните с най-нисък процент имигранти в ЕС – 2%[7], но българите са сред най-преувеличаващи този процент: те вярват, че 11% от населението на страната са имигранти, тоест преувеличават реалното  им присъствие 5.5 пъти. Казано по друг начин, те приемат за реалност ‘тълпите от мигранти’, ‘бежанските вълни’ и всички други апокалиптични дискурсивни фигури на политическия дискурс. Толкова съществено разминаване между реалност и нагласи се дължи както на грандиозния фейк, така и на два други фактора, ловко манипулирани от политическия дискурс – липсата на контакт и липсата на информация. Огромното мнозинство български граждани –  90%[8] – не познават мигранти, не са срещали и не са разговаряли с тях. Няма стремеж или желание липсата на опит да бъде компенсирана със знание, напротив, едва 17% имат някакви знания по въпроса.

Генерализирането на фейк и пост-истина в политическия дискурс произвежда множество негативни резултати, от които за целите на настоящия анализ ключови са два. И двата приемат формата на парадокси.

• Осъществява се пробив в културата на толерантността, създавайки тревожно високи стойности на отхвърляне на Другите, дори когато те са изключително многобройни. Парадоксално, но колкото по-малоброен е негативният таргет, толкова по-ефективен е фейкът, защото няма reality check, няма личен контакт с реалността, на базата на който гражданите да преценят и евентално корегират демонизиращите Другите дискурси.
• Още по-парадоксален е вторият ефект. Колкото повече гражданите вярват на фейк по отделни въпроси, толкова хо-малко вярват на самите политици. Краткосрочният ефект е дългосрочен дефект. Електоралното напомпване, вкарването на няколко депутата в повече, се плаща в перспектива с огромна демократична цена.

И двата парадокса ерозират демократичността: първият, чрез подриване устоите на демократичната политическа култура, вторият, чрез засилване основателното недоверие на гражданите към политиците поради генерализирания фейк.

От пост-комунизъм  към пост-демокрация

В началото на пост-комунизма граждани и политици еднакво се учеха на демокрация. Гражданите усвоиха два урока – социален и демократичен. Социалният урок се изразява в откъсване от етатисткия етос и формиране на индивида като актьор. Гражданите стават все по-автономни и отговорни, решителни и упорити. Чувството за отговорност  е топ ценност, която се споделя от огромното мнозинство български граждани (83%).  Отговорност се римува със способност  системно да отстояваш позиции. Pешителността, постоянството и упоритостта също се подреждат високо в скалата на качествата, с които младите да градят бъдещето, и значението им нараства с 4.3%  – от 63.3% през 2008 г. на 67.9% през 2018 г. Ценностната инвестиция в бъдещето – формирането на младите като решителни и отговорни граждани – дава плодове и в настоящето: гражданите все по-малко разчитат на държавата и все повече  взимат живота си в свои ръце. Етатистките нагласи намаляват през последното десетилетие: ако през 2008 г. те са 40.3%[9], през 2018 г. те са малко повече от една трета – 36.6%, спадът е с 3.7%. Увеличението на самочувствието и отговорността на гражданите е още по-значително: те нарастват с 6.6% от 41.8% през 2008 г. на 48.4% през 2018 г[10]. Преобладаващото мнозинство ( 81% ) от гражданите имат самочувствието и увереността, че са поели живота си в свои ръце. Този социален профил показва, че гражданите са преодолели етатистката зависимост от държавата на комунизма, преминават  успешно през пост-комунизма и се утвърждават като автономни и отговорни актьори.

Големият демократичен урок, който гражданите усвояват, е гражданствеността, разбрана и пратикувана не само като принадлежност, а и като активност, ангажираност, мобилизации.  Гражанствеността бива разгърната в разнообразие от иновативни форми – зелена, контестаторна, солидарна, креативна (Krasteva 2018, 2016). Гражданските мобилизации са демократичният антидот, който запълва демократичния вакуум в политическа среда на алармиращо ниско доверие в политици, партии, Парламент. Демократичният урок, който гражданите усвояват, е високото доверие към демокрацията и ценността на уважението към институциите и законите. Политическият урок, който гражданите дават на политиците и институциите, е снемането на доверието и легитимността да ги представляват, когато те работят не за обществените, а за тесни частни интереси. Гражданите не успяват да усвоят други демократични уроци и се оказват на страната на политиците, точно когато последните ги отдалечават от важни ценности и измерния на българската плитическа култура като толерантността.

В заключение: множество граждани осъществяват прехода от пост-комунизъм към демокрация, утвърждавайки тип автономен и отговорен гражданин, който е  фундаментът на либералната демокрация. Социалният профил на този гражданин е по-позитивен и по-последователен от политическия, който се оказва по-податлив на ксенофобски и екстремистки дискурси.

Множество политици осъщестяват друг преход: от пост-комунизъм към пост-демокрация. Партиите приемат облика на пост-демократична партия, в която лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите. Демокрацията все повече бива трансформирана в празна черупка, изпразнена от съдържание: пост-истината я изпразва от истината като ценност и от ангажимента на политиците за прозрачност и отчетност пред гражданите.

Бих синтезирала анализа в провокативен парадокс:  множество граждани – повече в социалния, но частично и в политическия смисъл – са по-често от страната на демокрацията; множество политици – са по-често от страната на пост-демокрацията. Ако елитите са така привлечени от пост-демокрацията, то е поради двойния й ефект: тя запазва институционалната и процедурна видимост на демокрацията, но в същото време я превръща в празна черупка, изпразва я от съдържание, маргинализира гражданите от нейното функциониране и я подчинява на частните интереси на взаимосвързани икономико-политиески елити.

Crouch C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Krasteva, A. et al (2018)  Citizens’ activism for reimagining and reinventing citizenship countering far-right populism. In: Anna Krasteva, Birte Siim, Aino Saarinen (eds) Citizens’ activism and solidarity movements. Contending with populism. Palgrave Studies in European Political Sociology, Palgrave, 2018, 265 – 292.

Krasteva A. (2017) Facts will not save (the youth) from Fake. Citizenship will. In: Open democracy. https://www.opendemocracy.net/can-europe-make-it/anna-krasteva/facts-will-not-save-youth-from-fake-citizenship-will

Krasteva A. (2016) Occupy Bulgaria or the emergence of post-communist contestatory citizenship.- In: Southeastern Europe , 2016, vol. 40, N 2. 158 – 187. http://booksandjournals.brillonline.com/content/journals/10.1163/18763332-04002002

 

 

[1] Резюмиран вариант на настоящия текст беше представен на дебата в Парламента на 26.02.19, а по- разгърната версия т е под печат в: Фотев, Г. (съст.) Европейските ценности. Новата констелация. София, Изд. на НБУ.

[2] Данните са от EVS, освен когато е посочен друг изтоочник.

[3] На ГЕРБ – февруари-март 2019 г..

[4] Митов, Б. Вярно или не? ВМРО: тълпи от незаконни мигранти подложиха на терор София.-Медиапул, 27.07.18. https://www.mediapool.bg/vyarno-ili-ne-vmro-talpi-ot-nezakonni-migranti-podlozhiha-na-teror-sofiya-news281977.html

[5] Ibid

[6] Проучване показа: Българите най-силно мразят мигрантите в ЕС. Днес, 17.04.18. https://www.dnes.bg/notifikacii/2018/04/17/prouchvane-pokaza-bylgarite-nai-silno-mraziat-migrantite-v-es.373784

[7] а бежанците са едва 1000-2000.

[8] Изследване на UNHCR-България на нагласите на българското общество към бежанците констатира същия огромен дисбаланс: едва 7% граждани са срещали бежанец или търсещ убежище, а 93% – не.

[9] Отговорите от 6 до 10.

[10] Отговорите от 1 до 4.

Контра-пост-анти-глобализационните кризи

Проф. Анна Кръстева за контра-пост-анти-глобализационните кризи.

Кръгла маса „Глобализъм vs патриотизъм“, София, 14.11.18.

https://libertarium.net/contra-globalization/

Тройната популистка иновативност

Радикализмът не е идеология, нито концепия. Левицата …. и десницата…. умишлено и напълно разрушиха страната. Това, от което имаме нужда, е радикална…. хирургическа интервенция (Vona 2010 quoted in Kovac 2013: 226).

Гордо звучащата като манифест дефиниция на радикализма от един от най-изявените му промотъри Gabor Vona, лидерът на Йобик, ярко артикулира амбицията на крайно-десния популизъм да трансгресира политическите понятия и разграничения и да декларира различен политически проект. Това, което звучи като програма и проект, вече е реалност в множество европейски страни. Крайно-десните партии печелят значителна електорална подкрепа, след законодателната атакуват и изпълнителната власт, влизат в управленски коалиции. Този успех не трябва да се мисли линейно, като стрела, а по-скоро като “серия от отделни успехи на различни нива” (Kallis 2014: 59). Още по-съществено e, че крайно-десният популизъм (КДП) прилагат ‘хирургическа интервенция’ на публичните дебати, създаващи изключващи понятия за ‘народ’ и генерализищи шмитсианското разбиране за политика като контроверсии на приятели и врагове (Schmidt)

Кръстева А. Тройната популистка иновативност.-

Тематичен брой под съставителството на А. Кръстева “(Национал)Популизмът” в  

Политически изследвания, 2017, бр.1-2, 5-18.

Целта на уводната статия е да анализира популизма в специфична перспектива[1], а именно неговите политическия ииновации. Идеята е, че ако национал-популизмът[i] бележи такъв забележителен възход, то е защото е изразител, автор  и двигател на съществени политически иновации. Трите перспективи, в които популизмът иновира,  са комуникациитте, символната политика, пост/демокрацията,. Иновативността се схваща аналитично – като съществени политически промени, а не нормативно – като позитивни политически промени.

Дългият период на развитие на партийната система след Втората световна война е белязан само от две големи иновации: зелените и крайната десница  (Mudde and Kaltwasser 2013: 497, Krasteva 2016). Както зелените,  крайно-десният популизъм бележи поява на нова партийна фамилия, но за разлика от тях, той се изразява и в мейнстрийминг на популизма. След предизайниране на партийната система, КДП се заема с друга иновация – отслабва партийната политика в името на засилването на символната политика.

Другата иновация на крайно-десния популизъм е комуникационна: влиянието на дискурсите, темите, рамките (frames), диагнозите на КДП е по-съществено от партийното му влияние. Съществен аспект на многоликата иновативност на КДП е, че комуникационното влияние предшества и надвърля  политическото представителство. Наблюдаваме комуникационен обрат: ако класическата политическа комуникация предоставя глас, артикулира, ‘продава’ съществуващи мнения, визии, интереси, идентичности, популистката комуникация създава мненията, визиите, идентичностите, които твърди, че представлява.

Третата иновация е, че КДП е политически израз на пост-демокрацията, на правенето на политика в общество на генерализирано недоверие. Крайно-десните популисти са най-ефикасните политически брокери на недоверието: те инструментализират недоверието, като го трансформират в електорална подкрепа; те свръхпроизвеждат недоверие като среда, в която да предизвикват демокрацията със своя проект.

Популистката комуникационна революция

Популизмът е двигателят, катализаторът и изразът на фуундамеентално преобръщане в политиката, на радикално разместване на местата и ролите на политическия процес и политическата комуникация. Преди това философията на езика вече е изминала този път: ако в класическото разбиране езикът играе второстепенната роля да отразява, да изразява мисли, мнения, емоции, дискурсивният обрат преобръща приоритетите и дискурсът започва да свири първа цигулка, първо, като конституира широко пространство на комплексни и флуидни взаимоотношения между дискурси и реалности, и второ, започва да твори реалности. Този амбициозен демиургичен проект е резюмиран в емблематичното заглавие на J. Austin „How to do things with words“ (Austin 1975). Паралелен процес тече и в политиката. Класическата политическа комуникация се разбира като “интерактивен процес на пренос на информация между политици, медии и публика“ (Norris, 2004: 1),  който ясно дефинира каузалния ред: политически парти, групи по интереси, социални движения, политици използват политическата комуникация като инструмент да влияят на “политическото знание, политическите нагласи и политическото поведение”  (Norris 2004: 17).  Онтологията е ясна – както политическитее актьори, така и електоратът във формата на нагласи и поведениее съществува предварително и предшества политическата комуникация. Залогът ее влиянието и властта. Популистката комуникация формира идентичностите, мненията, нагласите, интересите, които прокламира, че представлява. Залог е самата политическа онтология, комуникацията става по-ключова от политиката: ”изкусната медийна перформативност изглажда да става по-съществена от политическия процес“  (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII).

Популистката комуникация изразява и катализира прехода от партийна политика към политика на обявяването (‘politics of announcement’ ) – “политика, доминирана повече от стила отколкото от съдържанието, от декларация на принципите отколкото от реализирането на политики“ (Ruzza and Balbo 2014: 164). Медийната политика е пространството, където днес се коват политическото лидерство и политическото влияние:. “диспропорционалният успех на някои крайно-десни популистки партии би могъл да се обясни от изключително интензивното присъствие в медиите и внимание от тях“ (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII). Политическото влияние никога не е било свеждано до ‘парламентарна аритметика’ и ‘партийно-политически пазарлъци’ (Kallis 2014: 57), но ключова иновация на КДП е да изгради успех и влияние значително повече от комуникации отколкото от ‘парламентарна аритметика’ : “влиянието на популистките идеи и твърдения е впечатляващо диспропорционално на конкретните нива на електорална подкрепа на съответните партии“ (Kallis 2014: 57). Бежанско-миграционната политика и на европейско, и на национално равнище – любим лайтмотив н всеки КДП – илюстрира диспропорционалното влияние в две ключови форми – мейнстримийнг на КДП реторика и дефиниране на дневния ред.

Как с думи се правят неща. Когато Джон Остин (Austin 1975) пише един от най-забележителните  трудове на ХХ век, ‘правенето на неща’ е философско ппредизвикателство. Популизмът бестящо го трансформира в политическо предизвикателство. Ще го илюстрирам с механизма на създаване на идентичности, които КДП създава и прилага. Недоверието и неудовлетвореността не винаги са спонтанни, политици  често ги стимулират и канализират. Популистите са ненадминатите майстори на създаването и усилването на отрицателните емоции и нагласи, на които отговарят политически и които представляват. Marijn Oudenampsen установява впечатляващата трансформация от удовлетворреност в неудовлетвореност за рекордно кратък период в относително стабилна политическа ситуация: “За четири години при сходви условия и сходни политики, високото ниво на удовлетвореност на избирателите се променя до почти всеобща неудовлетвоореност. …. Pit Fortuyn сигурно е изиграл определяща роля в артикулирането и ферментирането на неодовлетвореността“ (Oudenampsen 2014:  203). Второто, по-дълбоко и по-невидимо ниво е това на нагласите, илюстрирано от ‘манталитета на нулев резултат’ (zero sum mentality) на Aristotle Kalis:

Най-ефективното рамкиране на дискусиите е чрез психологическото вкореняване на манталитета с нулев резултат, както на материално, така и на идентичностно ниво. Този манталитет се основава на принципа, че както благоденствието, така и идентичността са повече или по-малко ограничени ресурси, до които мнозинството трябва да има привилегирован достъп. Споделянето им би довело до загуба, а неуспехът от опазването им би създало сериозен еекзистенциален проблем на мнозинството в дългосрочен план“ (Kallis 2014: 59-60).

Принадлежността, груповата идентичост, националната гордост биват етницизирани, манталитетът с нулев резултат – генерализиран.

Ruth Wodak концептуализира един от основните инструменти на популизма като арогантност на невежеството: „призивите към здравия разум и анти-интелектуализмът белязват завръщане към пред-модерното и пред-просвещенсско мислене“ (Wodak 2014: 27).  Каскада фалшиви твърдения, казващи и неизговаряемото, трансгресиране гранците на позволеното, отричане на очевидното и т.н. формират необикновено мощен арсенал както за маргинализиране на опонентите, така и за мобилизиране на подкрепа. Дискурсът става магически нефалшифицируем. Популисткият дискурс създава свой собствен жанр, микс от скандал, провокацция, трансгресия, страст, при който рацоналните техники не функционират. Този нов жанр делегитимира фигурата на експертите. Тяхното софистицирано знание може да потвърди илли опровергае аргументативен дискрус, но е безполезен и безсилен пред конспирациите, страха, тревогата. Експертите са делегитимирани и чрез една втора процедура, която ги портретира като част от истеблишента, следователно не неутрални, а пристрастни. Брекзит е емблематичният пример. Реториката ‘Anything goes!’ (Wodak 2014: 32) е еднакво еффикасна и за неутрализиране на опонентите, и за привличане на поддръжници. ‘Калкулираната амбивалентност’ и ‘нарочнитее двойнствени послания’

(Wodak 2014: 33) радостно приемат ролята на ‘празен символ’  (Ernesto Laclau), отворен за смисли, интерпретации, визии, които публиката би искала или би била заинтересована да инвестира в него.

Мейнстримийнг на крайната десница. Как мейнстрийм партиите реагират на крайно-десниците предизвикателства? Две интерпретации концептуализират и оценяват по противопооложен начин техните динамичнни и противоречиви отношения. Ключовото понятие на първата – санитарен кордон – концептуализира стратегията на мейнстрийм партиите като форма на коалиция за противопоставяне, неутрализиране, маргинализиране на крайната десница. Санитарният кордон не е равномерно разпределен, но Minkenberg оптиимистично го представя като силен: „… в Западна Европа има санитарен кордон между много мейнстрйм парти и радикалната десница, както и между всички леви партии и крайната десница“  (Minkenberg 2015:35). Противоположната интерпретация преедлага контрастно ключово понятие – мейнстрийминг на крайната десница. Българският случай предлага повече емпиричен материал за втория подход. Патриотитичният блок в третото правителство на Бойко Борисов, както и НФСБ във второто са малкият коалиционен партньор в управляващи коалиии, но доминират формирането и провеждането на редица политики – от мигрантско-бежанска през избирателния кодекс до (не)еприемане на Истанбулската конвенция. Те илюстрирарат двойното въздействие на мейнстрийминга на КДП – комуникационно и политическо.

Рамкирането на политическия дебат, ‘колонизирането’ на медиите, заразителният ефект (Kallis 2014) са значими комникационни постижения на КДП: “Крайно-десните популистки партии умело мениджират рамкирането на медийните дебати: други политически партии и политици, както и медиите, са принудени на свой ред да реагират и неепрестанно да отговарят на нестихващите скандали.    Малко възможности остават да се представят други рамки, ценности и контрааргументи или друг  смислен дневен ред” (Wodak 2014: 34).

Политическият мейнстрийминг предизайнира партийната система дългосрочно:  “…политическата панорама бива повлияна много по-широко, като почти всички политически парти се преместват надясно, а някои открито примет крайно-десните поулистки дискурси“ (Oudenampsen 2014: 192).  Мейнстриймингът е най-значимият успех на КДП. Този успех се разгръща на три етапа. Трансформирането на бившите табута в новия здрав разум (Kallis 2014: 60) е амбицята на първия етап. Това, което се случва на втория – не непременно като стратегия на самите крайно-десни актьори – е мейнстриймингт на КДП. Политиката се движи от комплексна логика: замъгляването на границите между мейнстрйм и крайна десница не разпилява непременно електоралната подкрепа на крайната десниц (КД). В средносрочен и дългосрочен план от мейнстрийминга на КДП, от приближаването на класически партии до КД печели именно КД. КДП разширява и умножава тази печалба: мейнстриймингът на КДП благоприятства формирането на кохорти от крайно-десни избииратели. След първоначално разпръскване на нови играчи в разширената КД сфера, избирателите – стари и нови – предпочитат да се върнат към ‘оригинала’. Саркози – Марин льо Пен са емблематична илюстрация.

Дойде моментът, когато хората, стремящи се едновременно към справедливост и самоопределение не чакат повече промяната да дойде от политиката, а по-скоро сами правят промяната (Kovacs 2014: 226).

Всеки полтичски трибун може да се обърне към избирателите си с тези думи. Цитатът на евро-депутат на Йобик илюстрира капацитета на КД да трансформира вдъхновяващ и овластяващ лозунг в самосбъдващо се пророчество: в Унгария, като навсякъде, КД успява да увеличи електората с гласоподаватели, които не са гласували преди това.

От класова политика към основана на ценности политика,

от партийна политика към символна политика

Въпросът за мястото на популистките партии в партийните типологии е относително нов  (Pirro 2015, Pytlas an Kossack 2015):

До късния ХХ век, популистките партии не са считани за специфичен прототип за партия. Класическата литература – като Giovanni Sartori (2005) – не вижда популизма като програма, която да дефинира партийна фамилия по подобие на либерализма, консерватизма, социализма, фашизма, комунизма или социал-демокрацията (Pelinka 2014: 9).

За разлика от популизма, който е повечее техника, инструмент за мобилизация, отворен към всеки политик или политическа партия, крайно-десните популистки партии вече са инкорпорирани в типологиите на политическите партии и дори са предмет на специфични типологии. Anton Pelinka предлага класификация на четири под-категориии от съвременни крано-десни партии: с или без пред-полулистки корени; с или без национал-ревизионистичен дневен ред; от Западна или от пост-комунистическа Европа; с либертарианска или (национал) социалистическа програма  (Pelinka 2014: 12-17).

Крайната десница не е е просто елемемент от екстремистката част на политическия спектър; в редица случаи тя успява да промени политическия профил на страната. Холандия е характерен случай: „Дълго време считана за модел за толерантност и либерализъм, днес страната е в авангарда на политическото възраждане на национализма и анти-имигрантските чувства в Европа. Моторът зад този забалежителен поврат е впечатляващият възход на крайнаата десница“  (Oudenampsen 2014: 191).

Разнообразието от интерпретации на възхода и вълните на крайната десница би могло да бъде структурирано около два полюса: първият привилегирова силните тенденции, longue durée, факторите, структурите, вторият – дисконтинуитетите, актьорите, новите феномени и развития. „Развитието на популисткия Zeitgeist (Mudde 2004), еволюцията на европейските партии към популизъм и популистки аргументи (Mudde 2004: 550), както и появата на ‘нови’ и възходът на ‘стари’ популистки и крайно-десни партии след 1980-те са причинени от дългосрочни трансформации на партийната политика  и демократичните институции в западно-европейските демокрации след Втората световна война” (Krasteva et al, 2017: 14). Richard Saull резюмира този структурен и историзиращ подход:

Ако се приеме, че крайната десница би могла да се разглежда като ключов елмент на модерността, тогва тя ще бъде с нас толкова дълго, колкото социално-икономическите и политическите фактори, които дефинират устойчивостта на (капиталистическата)  модерност. Затова разбирането на крайната десница изисква не просто разглеждане на партиите и движенията, а също така и най-важно, особената композиция на взаимоотношенията държава-общество, политика и икономика, външна и вътрешна политика  (Saull 2015: 21-22).

Амбицията на този структурно дефиниран подход е да предложи ‘йерархия на кузалността’ (Saull et al 2015: 8). Онтологията, отговорна за устойчивостта и възпроизводството на крайната десница е тази на кризите, несигурността, ‘патологиите’ на капитализма и либералната политика (Saull et al 2015, Krasteva 2016). Тази историцизираща интерпретация цели да преодолее “съществуващите концептуализации на крайната десница чрез исторически дисконтинуитети като ограничени феномени, появяващи се при специфични исторически фактори”  (Saull et al 2015: 7), както и да подчертае “аналитичния приоритет на дългосрочните стурктурни фактори над моментни събития и контингентността” (ibid).

Алтернативната конструктивистка теоретична перспектива подчертава ролята на актьорите (agency) и се концентрира върху де/ре/конструкция на КДП както от политическите актори, така и от политическите иследователи: „Крайно-десните партии в Западна Европа стават партии без история. Избягвайки да споменава фашизма или нацизма, претендирайки, че представлява съвършено нов дневен ред, крайно-десният популизъм се опитва да избегне дебата, който би могъл да постави под въпрос неговия възход“ (Pelinka 2014: 11).

Продуктивният начин за да се допълни подхода на longue durée е не като се противопоставят контигентности и дисконтинуиитети на тенденции, а като се идентифицират нови феномени като обяснителни за нов тип крайна десница. Както показах в частта за комуникационната ревоолюция, емблематичен пример е “хайдеризацията на политиката” (Wodak 2014) – миксът от политика на страха, преднамерена амбивалентност, дискурсивна провокация, които стават новите правила на публичния дебат. Тази теоретична перспектива не подценява онтологията, но ако избира да приоретиизира дискурса, реториката, образите и въобразените фигури, то е защото в информационното общество на новите медии и новите социални мрежи дискурсът става повече ‘онтология’ отвсякога. Берлусконизацията на Европа или Сарко-берлусконизмът (Ruzza and Balbo 2014:  164-5) са само един израз на по-общата тенденция, която прави възможна и подхранва новата популистка вълна – теле-политиката, пипъл-изацията (people-ization) на публичната сфера, де-идеологизация на политическата реторика (Miscoiu 2014).  Харизматичната персонализация на властта е едновременно израз и двигател на трансформацията на партийната политика в символна политика. Анализът на тези тенденции не привилегирова дисконтинуитетите над longue durée, а е разширяване на концептуалния арсенал за по-проникновено разбиране на нерестанно променящите се образи на крайната десница.

Пост-комунистическите крайно-десни популизми:

обратимост на демократичия преход или парадоксална европеизация

“Регрисира ли Източна и Централна Европпа”?  The Journal of democracy (2007, vol. 18, N 4) задава въпроса и две интерпретации се конкурират в отговора му (Krasteva 2016:163). Първата аргументира неизбежността на нелиберализма във всичките му изрази: : “Новодишлите в ЕС са ‘нелиберални демокрации’, системи,  които имат всички спирачки на конституционните държави, но не и либералната култура, която да им позволи да функционират като здрави демокрации”  (Hockenos 2010: 18).  Липсата на демократична култура е мултиплицирана в разнообразие от липси, напр капацитета да се противодейства на крайната десница: “санитарен кордон не съществува в Източна Европа“ (Minkenberg 2015:35). Иван Кръстев разпределя нелиберализма асиметрично между елити и граждани: “фундаменталният сблъсък е между елитите с нарастващи съмнения относно демокрацията и гневното общество с нарастващи анти-либерални нагласи“ (Krastev 2007: 112). ‘Нстоящето на миналото’ резюмира подхода на Dieter Segert, който почертава важността на ‘следите на държавния социализъм’ (Segert 2009) за разбиране както на трехода, така и на популистката ‘контра-революция’. Дефинирам тази първа теоретична перспектива като идеологическа, защото тя генерализира общото комунистическо наследство, което прави пост-комунистическите страни една аналитична единица и надценява ниското качество на демокрацията като ключов обяснителен фактор.

АлтернативнаТА интерпретация е теоретично чувствителна към емпиричните доказателства на богата гама пост-комунистически крайно-десни партии и национални партийни констелации. От Йобик в Унгария (Kovacs 2014, Kreko and Mayer 2015) до Атака в България (Krasteva 2016, Piro 2015a, Avramov 2015, Todorov 2015), от Лигата на полските семейства  (Kasprowicz 2015) до Словашката национална партия (Piro 2015a, Gyarfasova and Mesernikov 2015),  от Националния алианс на всички в Латвия (Aures and Kasekamp 2014: 235) до Велика Румъния (Soare 2014) – източно-европейските крайно-десни партии са толкова разнообразни и динамични, колкото западно-европейските им двойници. Идеологическият подход е по-детерминистичен и подкопава капацитета за превенция или удържане на крайно-десния радикализъм. A. Полякова проблематизира тази интерпретация: “Източна Европа не е задният двор, както някои изследователи се страхуват. По отношение на електоралната подкрепа на изключващ етнически национализъм, Западът е по-изостанал. Страхът за ‘новата Европа’ не  е вече толкова за интеграция на Изтока, а по-скоро за дезинтеграция на Запада“ (Polyakova 2015: 71).  Тази втора перспектива тества емпирично идеологическите аргументи на първата и е по-чувствителна към условията, структурни и контингентни, които правят (не)възможна появата и развитието на крайно-десните партии. Не една история, а множество национални и партийни истории – такава е теоретичната панорама, конструирана от втората перспектива Ще я илюстрирам с две дойки примери.

Унгария и България илюстрират два различни пътя към крайната десница. “Веднага след падането на комунизма крайно десни организации и идеологии се появяват в Унгария. Много от тях се ползват със западен патронаж и стават мести клонове на западни фашистки и нео-фаашистки организации. Първата крайно дясна партя в мейнстрийм политиката – Партия на унгарската справедливост и живот – е основана през 2013 г.” (Kovacs 2014: 223). Българският случай може да бъде реезюмираан в два парадокса. През 1990-т годиини демокрацията е крехка, но няма влиятелни крайно-десни партии. След като демокрацията бива консолидирана, те се появяват и веднага постигат успех – Атака бива създадена през 2005 г. и същата година влиза в Парламента (Krasteva 2016). Този демократичен парадокс противоречи на идеологическото твърдение за ниското качество на демокрацията като благоприятна почва за крайно-десния радикализъм. Вторият политически парадокс противоречи на интерпретацията, че тежки икономически кризи, политическа неестрабилност, бежански потоци са структурни причини за възхода на КДП. Всички те в България ще се случат по-късно: ‘обичайните заподозрени’ отсъстват от българската политическа и социална сцена през 2005 г. и не могат да бъдат държани отговорни за генезиса на първата радикална партия (Krasteva 2016).

Може да замениим Унгария с Румъния, където изследователите идентифицират пет типа популизъм, както и много ранното му възникване (Soare 2014, Miscuiu 2014). Балканите и Балтика са по-скоро различни отколкото сходни, макар и в последната да наблюдаваме сходна двойка от контрастни ‘съдби’ (Aures and Kasekamp 2014: 235) на КДП в Естония и Латвия. И двете страни изпитват тежка иномическа криза, сурова политика на икономии. В сравним социално-икономически и политически контект КДП поема по различни пътища: през 2011 г.Естония избира политическата стабилност и непроменена партийна сцена, докато крайно-дясната Алианс на всички в Латвия удвоява електоралния си резултат и влиза в управлениеето като част от новата три-партийна коалиция  (Aures and Kasekamp 2014: 235).

Сравнителните истории (Minkenberg 2015, Goll et al 2016) на новия източно-европейски КДП могат да бъдат резюмирани в три големи трансформации: ‘трансформация на трансформацията’  (Minkenberg 2015), преход от партийна към символна политика (Krasteva 2016), радикално подмладяване на радикалните актьори (Krasteva 2016a).

‘Трансформиране на трансформацията’ е понятието, изковано от by U. von Beyme и M. Minkenberg за дефиниране на краайно-дясното предивикателство към теологичния процесс на пост-комунистическия преход към либерализация и консолидация на режимите (Beyme 2015: 12): “Може би е твърде силно да се приема тяхното съществуване като индикатор на неуспешна демократична консолидация. Но тяхната анти-системн офанзива в контекста на младите демократични режими с не напълно институционализирана партийна система и не разрешени етнически кливиджи наистина е фундаментално предизвикателство към процеса на демократизация“  (Minkenberg 2015: 2).

От партийна политика към символна политика. Пост-комунистическият преход е твърде зает с идеологии и елити. Контроверсията комунизъм-антикомунизъм избледня в края на 1990-те години и опитите на политически актьори да я възкресят поради липса на нови атрактивни оферти, претърпява неуспех. Умората на прехода с телеологичния му патоос и предизвестен край само подхранват глада за свеж проект. Елитите твърде често изоставят фундаменталната си роля да служат и да представляват: “Западно-европейските партии вече не представляват адекватно своите избиратели, докато източно-европейските партии още не са произвели адекватно представителство“  (Kriesi 2014: 373). Ожесточеният анти-елитистки, анти-истеблишмънт патос на крайнодесния популистки лидершип представлява тежката му артилерия за прикриване на собствения им политически опортюнизъм и за завладяването на символното пространство на идентичности, принадлежност, достойнство, което чакаше политически брокери, способни да преведат жинения свят в политика. КДП е израз и катализатор на прехода от класова към ценностна политика, от партийна политика към символна политика, от идеологическа политика към политика на идентичности (Krasteva 2016).

Радикално подмладяване на радикалните актьори. Попитан как би характеризирал своята организация, лидер на БНС отговаря: „Ние сме, на първо място, младежка организация, и на второ, националистическа организация“  (Krasteva 2006a). Тази само-идентификация илюстрира поврата в крайно-десните движения. Не просто младежта се утвърждава като ключова таргет группа, но и младостта – като ключова характеристика на крайно-десните организации. Ако преди 1980-те радикалната десница рекрутира по-скоро по-възрастни хора, често носталгични към нацизма, крайно-десните мобилизации последните години са повече младежки, по-слабо организирани в партии, повече повлияни от екстремистки суб-култури и повече флуидно свързани он- и оф лайн (Krasteva 2016a). Младежка е свързана с КДП на множество нива и по разнообразни начини. Йобик започва като младежка група: “Един от най-стряскащите аспекти на феномена Йобик е колко млади и обраазовани са много от привържениците му“ (Saltman 2011: 123). Младежта е резервоарът от ентусиазирани поддръжници и бъдещи избиратели: 24%  от поддръжниците на Йобик са твърде млади, за да гласуват (Saltman 2011: 122). and Lazaridis 2015). Те влизат в политическия екстремизъм, преди да влязат в гражданствеността.

Обратимост на демократичния преход или (парадоксална) европеизация – тази дилема структурира дебатите за източно-европейския КДП. Парадоксално, пост-комунистическият преход започва като край – ‘краят на иссторията’ вече е лансиран като марш към либерална демокрация. Краят на историята е удобна метафора за КДП, която му позволява да декорира радикалното си предизвикатеелство към либералната демокрация с атрибутите на ново начало – свежест, новосст, иновация

Евро-Пактът обезценява парламентите и правителсттвата, изборите и въобщее демокрацията. (Aтака, 2013)

Парадокс на цитирания евро-критицизъм е, че той може да бъде чут от Лондон до Париж, от Будапеща до Виена, от Амстердам до Варшава. Той е формулиран в София, но ако цитирам програмата на Атака, то е не заради специфичната й, а обратното, заради общата тоналност.Той е парадоксална илюстрация на европеизацията на източно-европейските партийни системи от анти-европейските партии. Иронично, ‘де-консолидирайки’ демокрацията (Mares 2015) и регресирайки (‘backsliding’) Източна Европпа, КДП съдейства за интегрирането на източно-еворпейските партийни системи в новите тенденции на западноевропейските.

Анти-Липсианска революция

или как се прави политика в пост-демократичното общество

Политиците и политолозите систематично разделят ‘народа’. Кливиджите на С. Липсет са eмблматичен пример: център – рприферия, църква – държава, градско – селско, работници – собственици (Lipset and Rokan 1967). Национал-популизмът обещава да съедини и обедини народа. Ако Липсет and co разделят народа чрез политически разделения, напрежения, конфликти, популизмът претендира да възстанови единството като общност. Липсианският подход конструира политическото тяло като съревнование и конкуренция, анти-липсианската популиската революция носи чувство за принадлежност. Ако в Липсианския свят победители са елитите, анти-липсенианската визия отваря и разширява символно пространство за споделени идентичности, значения, жизнени светове.

За разлика от историческия екстремизъм, съвременните крайно-деесни популисти не са против демокрацията per se: “Те не представляват алтернатива на политическата система като такава; те представвяват алтернатива на специфични политики като имиграцията и евро-интеграцията” (Pelinka 2014: 12). Именно в името на народда КДП реконструира политическото, центрирано и легитимирано от ‘народа’. Популисткият наратив изковава демократичната вселена по матрицата на ‘народа’: представителството бива осмивано като не-представително и елитистко; плебисцитните форми биват възхвалявани; референдумите издигнати на пиедестал като автентичният народен глас. Популизмът е противоположен на  ‘Медисонската демокрация’  като елитиски скептицизъм по отношение управлението на мнозинството и изразяващ се в разделението на властите и системата на check and balances (Pelinka 2014: 4). Популизмът е и реакция, и израз на ‘пост-демокрацията’ (Crouch 2004) – постепенното превръщане на демократичните институции в празни черупки. Нео-либералната глобализация и икономизация на обществата преместват енергията и иновативния двигател от демократичната арена в тесни политико-икономически кръгове. КДП  от една страна, яростно критикува пост-демократичното отслабване на демократичното съдържание, а, от друга, допълнително мощно го ерозира.

***

Настоящият брой има амбицията да  да предостави на българската политологична общност първата по-цялостна критична рефлексия върху национал-популизмаа на академичната трибуна ‘Политически изследвания’. Аналитичната дисекция следва две оси – теоретико-концептуална и политико-медийна.  Първата част въвежда основни дефиниции, изгражда концептуалните клъстери, в които популизмът се мисли в комплексните си и амбивалентни отношения  с демокрацията, елитите,  дискурсите. Втората част започва с отговор на въпроса на първата “Що е популизъм и има ли почва в съвременния свят’, като го търси по отношение на българската популистка крайна десница. Идеологическият арсенал с акцент върху антиевропеизма, национализма, антилиберализма, антиелитизма, както и дискурсивният стил и политическа реторика допълват панорамата на политическите контроверсии.

Авторите се различават по теоретични и методологически чувстителности, акценти и оценки, но се обединяват в една амбиция и едно очакване – да допринесат за разбирането на един от най-флуидните и изплъзващи се на прецизна концептуализация политически феномени, и да предизвикат информиран и аргументиран дебат за национал-популизма.

 

Цитирана литература

Avramov K. (2015) The Bulgarian radical right. Marching up from the margins. Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 299-300.

Auers D. and A. Kasekamp (2014) Comparing radical-right populism in Estonia and Latvia. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 235 – 248.

Austin J. (1975) How to do things with words. Harvard University Press. Second edition.

Beyme K. von (2015) Transforming transformation theory. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 12-25.

Crouch, C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Gyarfasova O, Mesernikov G. (2015) Actors, agenda and appeal of the radical nationalist right in Slovakia. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 224 – 248.

Hockenos P. (2010) Central Europe’s right-wing populism. The Nation, May 24, 2010.

Kovac A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary.In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Kallis A. (201) Breaking taboos and ‘mainstreaming the extreme’: the debates on restricting Islamic symbols in contemporary Europe. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 55 – 70.

Kasprowics D. (2015) The radical right in Poland – from the mainstream to the margins, a case of interconnectivity. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 156 – 181.

Kovacs A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan, 161 – 200.

Krasteva A. (2016a). Re/De/Construction the far-right youth: between the lost generation and the contestatory citizenship In Lazaridis G, Campani G. (eds)  Understanding the populist shift: Othering in Europe in crisis (Extremism and democracy). Routledge.

Krasteva, A., Sauer, B. Saarinen A. (2017) Post-Democracy, Party Politics and Right-Wing Populist Communication In:  “Populism and the Web. Communicative Practices of Parties and Movements in Europe” Edited by Mojca Pajnik, Birgit Sauer. Routledge, 14-36

Kreko P., Mayer G. (2015) Transforming Hungary – together? An analysis of the Fidesz – Jobbik relationship. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 183 – 204.

Kriesi H. (2014) The populist challenge In West European Politics, vol. 37, No 2, 361 – 378.

Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan.

Lipset, S.M., Rokkan, S. (1967). Party systems and voter alignments: cross-national perspectives. Free Press.

Mares M. (2015) The impact of the Czech radical right on transformation and de-consolidation of democracy after 1989. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East-European radical right in the political process. Routledge, 206 – 222.

Minkenberg M. (2015) Introduction. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 1 – 9.

Minkenberg M. (2015) Profiles, patterns, process. Studying the East European right in its political environment. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 27 – 46.

Miscoiu S. (2014) Balkan populisms: the cases of Bulgaria and Romania In Southeastern Europe, vol. 38 (1), 1 – 24.

Mudde, C. (2004) The Populist Zeitgeist. Government and opposition, 39(4), 541-63.

Mudde C./Kaltwasser C. R. (2013) Populism. In: Freeden, M. & L. T. Sargent (eds) The Oxford handbook of political ideologies. Oxford University Press, 493 – 512.

Norris P. (2004) Political communication. https:www.hks.harvard.edu/fs/pnorris/Acrobat/Political%20Communications%20encyclopedia2.pdfo.

Oudenampsen M. (2014) Explaining the swing to the Right: the Dutch case on te rise of right-wing populism. In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 191 – 207.

Pelinka A. (2014) Right-wing populism: concept and typology. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 3-22.

Pirro A. (2015) The populist radical right in the political process: assessing party impact on Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 80 – 104.

Piro A. (2015a) The populist radical right in Central and Eastern Europe. Ideology, impact and electoral performance. Routledge.

Polyakova A. (2015) The backward East? Explaining differences in support for radical right parties in Western and Eastern Europe in Journal of comparative politics, vol. 8, N 1, 49 – 72.

Ruzza C., Balbo L. (2014) Italian populism and the trajectories of two leader:  Silvio Berlusconi and Umberto Bossi. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 163 – 176.

Pytlas. B., Kossack O. (2015) Lightening the fuse: the impact of radical parties on pparty competition in Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 105 – 136.

Saltman E. (2011) Radical right culture and the youth: the development of contemporary Hungarian political culture. Slovo.  Vol. 23, N 2, Autumn 2011, 114 – 31

Saull R. The origins and persistence of the far-right. Capital, class and pathologies of liberal politics. In: Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 21-43.

Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (2015) The longue durée of the far-right. Introduction. In : Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 1-20.

Schmitt C. (2007) The concept of the political. Chicago: University of Chicago Press.

Segert, Dieter (2009) Democracy and Populism: Insights from a Post-Socialist Research. In: Buksinski, Tadeusz  (ed) Democracy in Western and Post-Communist Countries, Bern: Peter Lang Verlag, 125-137.

Soare, Sorina (2014) ‘Hit by populism: Democracy in ruins? Lessons from the Romanian transition’. In: Southeastern Europe 38 (1), p. 25 -55.

Todorov A. (2016) The extreme right wing in Bulgaria. In Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Vona G. (2010) What we mean by radicalism? http://www.jobbik.com/hungary/3138.html

Wodak R. (2014) ‘Anything goes!’ – The Haiderization of Europe. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 23 – 38.

Wodak R. & M. KhosraviNik (2014) Dynamics of discourse and politics in right-wing populism in Europe and beyond: an Introduction In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, XVII – XXVIII.

 

[1] Дефиниции на популизма, както и тяхното приложение към българския случаай, сее предлагат в множество статии на тематичния брой.

[i] За целите на настооящя ананализ национал-популизъм се употребява синонимно на крайно-десен популизъм.

Проф. Анна Кръстева: САЩ разграждат реда, който десетилетия наред изграждаха

 САЩ допуснаха сериозна грешка, като намесиха и темата за  национална сигурност в търговската война с  традиционните си партньори и съюзници. Това каза проф. Анна Кръстева, политолог и преподавател в НБУ, в предаването „Бизнес старт“ на телевизия „Блумбърг“. Тя коментира новите мита, наложени от Вашингтон върху вноса на алуминий и стомана, които засегнаха и близки съюзници на Америка като Канада и ЕС.

Проф. Анна Кръстева: САЩ разграждат реда, който десетилетия наред изграждаха. Интервю за ТВ Блумбърг, резюмирано от Епицентър

http://epicenter.bg/article/prof–Anna-Krasteva/155923/4/0

Нека не забравяме един основен аргумент, по който абсолютно се разлетяха позициите. Него считам за основната грешка на САЩ. Те вкараха елемента национална сигурност. И в Канада Трюдо много остро реагира като каза, че е смехотворно и обидно Канада – най-верният и близкостоящ съюзник на САЩ, да бъде третиран като заплаха за националната сигурност на САЩ“.

Политологът каза, че светът навлиза в нова епоха, в нов глобален ред, който се характеризира с дълбоки промени, не с изключения, не просто с нови мита, а с радикални промени.

„Първата е управлението на политиката като бизнес, второ е схващането на света като корпорация, където има конкретна печалба. Третото е може би най-впечатляващото – навлязохме в ситуация, където се обявява война на най-близките съюзници, а в същото време след броени дни ще се сключва мирен договор с най-емблематичния враг (Северна Корея). Като обобщение на всичко това виждаме САЩ да разграждат глобалния ред, който самите те десетилетия наред изграждаха“.

Ситуацията в света е много динамична и изключително сложна с две полярни разбирания за това що е търговска война, добави проф. Кръстева.

„Тръмп казва „търговските войни лесно се обявяват, лесно се печелят и трябва по-често да ги ползваме“. На другата страна е ЕС, където Тръмп има един радикален приятел и противник едновременно – Макрон. Той много драматично отговори на предизвикателството на САЩ като каза, че търговските войни не са невинни и лесно могат да прераснат във войни“.

Действията на американския президент доведоха до ответна реакция от страна на ЕС.

„Това беше почти единственият казус, в който Европа заговори с единна позиция. Това не означава непременно с един глас, защото двата характерни гласа на ЕС – Макрон и Меркел, прозвучаха все пак по различен начин. Макрон играе едновременно двете игри, както и Тръмп – на най-ярката конфронтация и на поддържане на контакта. Меркел е, както обикновено, по-разумният глас – тя казва, че не трябва да се стига до ескалация на напрежението. А и Германия е най-засегната с автомобилите, които са най-големият износ на страната в САЩ“.

По думите на експерта в ситуацията „реално има един голям играч“ и той е Китай.

„Защото, ако има дисбаланси, а такива ще има – става въпрос за стотици милиарди долари, те се дължат на Китай, като огромен глобален свръхпроизводител, който дърпа цените надолу и създава тези дисбаланси“.

Запитана в този контекст дали не е дошло време да се свалят санкциите срещу Русия, проф. Кръстева смята, че това би било недалновидна крачка на слабост. „Русия винаги печели от всякакви разклащания на североатлантическото пространство“, посочи тя. Анализаторът подчерта отново, че ядрото на глобалните дисбаланси не е Русия, а Китай. Търговската война, започната от Тръмп, обаче ерозира доверието между САЩ и ЕС.

 

 

 

 

 

Тройната популистка иновативност

Рарикализмът не е идеология, нито концепия. Левицата …. и десницата…. умишлено и напълно раазрушиха страната. Това, от което имаме нужда, е радикална…. хирургическа интервенция (Vona 2010 quoted in Kovac 2013: 226).

Гордо звучащата като манифест дефиниция на радикализма от един от най-изявените му промотъри Gabor Vona, лидерът на Йобик, ярко артикулира амбицията на крайно-десния популизъм да трансгресира политическите понятия и разграничения и да декларира различен политически проект. Това, което звучи като програма и проект, вече е реалност в множество европейски страни. Крайно-десните партии печелят значителна електорална подкрепа, след законодателната атакуват и изпълнителната власт, влизат в управленски коалиции. Този успех не трябва да се мисли линейно, като стрела, а по-скоро като “серия от отделни успехи на различни нива” (Kallis 2014: 59). Още по-съществено e, че крайно-десният популизъм (КДП) прилагат ‘хирургическа интервенция’ на публичните дебати, създаващи изключващи понятия за ‘народ’ и генерализищи шмитсианското разбиране за политика като контроверсии на приятели и врагове (schmidt)

Политически изследвания,

2017, бр. 1-2, 5-19

Целта на уводната статия е да анализира популизма в специфична перспектива[1], а именно неговите политическия ииновации. Идеята е, че ако национал-популизмът[i] бележи такъв забележителен възход, то е защото е изразител, автор  и двигател на съществени политически иновации. Трите перспективи, в които популизмът иновира,  са комуникациитте, символната политика, пост/демокрацията,. Иновативността се схваща аналитично – като съществени политически промени, а не нормативно – като позитивни политически промени.

Дългият период на развитие на партийната система след Втората световна война е белязан само от две големи иновации: зелените и крайната десница  (Mudde and Kaltwasser 2013: 497, Krasteva 2016). Както зелените,  крайно-десният популизъм бележи поява на нова партийна фамилия, но за разлика от тях, той се изразява и в мейнстрийминг на популизма. След предизайниране на партийната система, КДП се заема с друга иновация – отслабва партийната политика в името на засилването на символната политика.

Другата иновация на крайно-десния популизъм е комуникационна: влиянието на дискурсите, темите, рамките (frames), диагнозите на КДП е по-съществено от партийното му влияние. Съществен аспект на многоликата иновативност на КДП е, че комуникационното влияние предшества и надвърля  политическото представителство. Наблюдаваме комуникационен обрат: ако класическата политическа комуникация предоставя глас, артикулира, ‘продава’ съществуващи мнения, визии, интереси, идентичности, популистката комуникация създава мненията, визиите, идентичностите, които твърди, че представлява.

Третата иновация е, че КДП е политически израз на пост-демокрацията, на правенето на политика в общество на генерализирано недоверие. Крайно-десните популисти са най-ефикасните политически брокери на недоверието: те инструментализират недоверието, като го трансформират в електорална подкрепа; те свръхпроизвеждат недоверие като среда, в която да предизвикват демокрацията със своя проект.

Популистката комуникационна революция

Популизмът е двигателят, катализаторът и изразът на фуундамеентално преобръщане в политиката, на радикално разместване на местата и ролите на политическия процес и политическата комуникация. Преди това философията на езика вече е изминала този път: ако в класическото разбиране езикът играе второстепенната роля да отразява, да изразява мисли, мнения, емоции, дискурсивният обрат преобръща приоритетите и дискурсът започва да свири първа цигулка, първо, като конституира широко пространство на комплексни и флуидни взаимоотношения между дискурси и реалности, и второ, започва да твори реалности. Този амбициозен демиургичен проект е резюмиран в емблематичното заглавие на J. Austin „How to do things with words“ (Austin 1975). Паралелен процес тече и в политиката. Класическата политическа комуникация се разбира като “интерактивен процес на пренос на информация между политици, медии и публика“ (Norris, 2004: 1),  който ясно дефинира каузалния ред: политически парти, групи по интереси, социални движения, политици използват политическата комуникация като инструмент да влияят на “политическото знание, политическите нагласи и политическото поведение”  (Norris 2004: 17).  Онтологията е ясна – както политическитее актьори, така и електоратът във формата на нагласи и поведениее съществува предварително и предшества политическата комуникация. Залогът ее влиянието и властта. Популистката комуникация формира идентичностите, мненията, нагласите, интересите, които прокламира, че представлява. Залог е самата политическа онтология, комуникацията става по-ключова от политиката: ”изкусната медийна перформативност изглажда да става по-съществена от политическия процес“  (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII).

Популистката комуникация изразява и катализира прехода от партийна политика към политика на обявяването (‘politics of announcement’ ) – “политика, доминирана повече от стила отколкото от съдържанието, от декларация на принципите отколкото от реализирането на политики“ (Ruzza and Balbo 2014: 164). Медийната политика е пространството, където днес се коват политическото лидерство и политическото влияние:. “диспропорционалният успех на някои крайно-десни популистки партии би могъл да се обясни от изключително интензивното присъствие в медиите и внимание от тях“ (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII). Политическото влияние никога не е било свеждано до ‘парламентарна аритметика’ и ‘партийно-политически пазарлъци’ (Kallis 2014: 57), но ключова иновация на КДП е да изгради успех и влияние значително повече от комуникации отколкото от ‘парламентарна аритметика’ : “влиянието на популистките идеи и твърдения е впечатляващо диспропорционално на конкретните нива на електорална подкрепа на съответните партии“ (Kallis 2014: 57). Бежанско-миграционната политика и на европейско, и на национално равнище – любим лайтмотив н всеки КДП – илюстрира диспропорционалното влияние в две ключови форми – мейнстримийнг на КДП реторика и дефиниране на дневния ред.

Как с думи се правят неща. Когато Джон Остин (Austin 1975) пише един от най-забележителните  трудове на ХХ век, ‘правенето на неща’ е философско ппредизвикателство. Популизмът бестящо го трансформира в политическо предизвикателство. Ще го илюстрирам с механизма на създаване на идентичности, които КДП създава и прилага. Недоверието и неудовлетвореността не винаги са спонтанни, политици  често ги стимулират и канализират. Популистите са ненадминатите майстори на създаването и усилването на отрицателните емоции и нагласи, на които отговарят политически и които представляват. Marijn Oudenampsen установява впечатляващата трансформация от удовлетворреност в неудовлетвореност за рекордно кратък период в относително стабилна политическа ситуация: “За четири години при сходви условия и сходни политики, високото ниво на удовлетвореност на избирателите се променя до почти всеобща неудовлетвоореност. …. Pit Fortuyn сигурно е изиграл определяща роля в артикулирането и ферментирането на неодовлетвореността“ (Oudenampsen 2014:  203). Второто, по-дълбоко и по-невидимо ниво е това на нагласите, илюстрирано от ‘манталитета на нулев резултат’ (zero sum mentality) на Aristotle Kalis:

Най-ефективното рамкиране на дискусиите е чрез психологическото вкореняване на манталитета с нулев резултат, както на материално, така и на идентичностно ниво. Този манталитет се основава на принципа, че както благоденствието, така и идентичността са повече или по-малко ограничени ресурси, до които мнозинството трябва да има привилегирован достъп. Споделянето им би довело до загуба, а неуспехът от опазването им би създало сериозен еекзистенциален проблем на мнозинството в дългосрочен план“ (Kallis 2014: 59-60).

Принадлежността, груповата идентичост, националната гордост биват етницизирани, манталитетът с нулев резултат – генерализиран.

Ruth Wodak концептуализира един от основните инструменти на популизма като арогантност на невежеството: „призивите към здравия разум и анти-интелектуализмът белязват завръщане към пред-модерното и пред-просвещенсско мислене“ (Wodak 2014: 27).  Каскада фалшиви твърдения, казващи и неизговаряемото, трансгресиране гранците на позволеното, отричане на очевидното и т.н. формират необикновено мощен арсенал както за маргинализиране на опонентите, така и за мобилизиране на подкрепа. Дискурсът става магически нефалшифицируем. Популисткият дискурс създава свой собствен жанр, микс от скандал, провокацция, трансгресия, страст, при който рацоналните техники не функционират. Този нов жанр делегитимира фигурата на експертите. Тяхното софистицирано знание може да потвърди илли опровергае аргументативен дискрус, но е безполезен и безсилен пред конспирациите, страха, тревогата. Експертите са делегитимирани и чрез една втора процедура, която ги портретира като част от истеблишента, следователно не неутрални, а пристрастни. Брекзит е емблематичният пример. Реториката ‘Anything goes!’ (Wodak 2014: 32) е еднакво еффикасна и за неутрализиране на опонентите, и за привличане на поддръжници. ‘Калкулираната амбивалентност’ и ‘нарочнитее двойнствени послания’

(Wodak 2014: 33) радостно приемат ролята на ‘празен символ’  (Ernesto Laclau), отворен за смисли, интерпретации, визии, които публиката би искала или би била заинтересована да инвестира в него.

Мейнстримийнг на крайната десница. Как мейнстрийм партиите реагират на крайно-десниците предизвикателства? Две интерпретации концептуализират и оценяват по противопооложен начин техните динамичнни и противоречиви отношения. Ключовото понятие на първата – санитарен кордон – концептуализира стратегията на мейнстрийм партиите като форма на коалиция за противопоставяне, неутрализиране, маргинализиране на крайната десница. Санитарният кордон не е равномерно разпределен, но Minkenberg оптиимистично го представя като силен: „… в Западна Европа има санитарен кордон между много мейнстрйм парти и радикалната десница, както и между всички леви партии и крайната десница“  (Minkenberg 2015:35). Противоположната интерпретация преедлага контрастно ключово понятие – мейнстрийминг на крайната десница. Българският случай предлага повече емпиричен материал за втория подход. Патриотитичният блок в третото правителство на Бойко Борисов, както и НФСБ във второто са малкият коалиционен партньор в управляващи коалиии, но доминират формирането и провеждането на редица политики – от мигрантско-бежанска през избирателния кодекс до (не)еприемане на Истанбулската конвенция. Те илюстрирарат двойното въздействие на мейнстрийминга на КДП – комуникационно и политическо.

Рамкирането на политическия дебат, ‘колонизирането’ на медиите, заразителният ефект (Kallis 2014) са значими комникационни постижения на КДП: “Крайно-десните популистки партии умело мениджират рамкирането на медийните дебати: други политически партии и политици, както и медиите, са принудени на свой ред да реагират и неепрестанно да отговарят на нестихващите скандали.    Малко възможности остават да се представят други рамки, ценности и контрааргументи или друг  смислен дневен ред” (Wodak 2014: 34).

Политическият мейнстрийминг предизайнира партийната система дългосрочно:  “…политическата панорама бива повлияна много по-широко, като почти всички политически парти се преместват надясно, а някои открито примет крайно-десните поулистки дискурси“ (Oudenampsen 2014: 192).  Мейнстриймингът е най-значимият успех на КДП. Този успех се разгръща на три етапа. Трансформирането на бившите табута в новия здрав разум (Kallis 2014: 60) е амбицята на първия етап. Това, което се случва на втория – не непременно като стратегия на самите крайно-десни актьори – е мейнстриймингт на КДП. Политиката се движи от комплексна логика: замъгляването на границите между мейнстрйм и крайна десница не разпилява непременно електоралната подкрепа на крайната десниц (КД). В средносрочен и дългосрочен план от мейнстрийминга на КДП, от приближаването на класически партии до КД печели именно КД. КДП разширява и умножава тази печалба: мейнстриймингът на КДП благоприятства формирането на кохорти от крайно-десни избииратели. След първоначално разпръскване на нови играчи в разширената КД сфера, избирателите – стари и нови – предпочитат да се върнат към ‘оригинала’. Саркози – Марин льо Пен са емблематична илюстрация.

Дойде моментът, когато хората, стремящи се едновременно към справедливост и самоопределение не чакат повече промяната да дойде от политиката, а по-скоро сами правят промяната (Kovacs 2014: 226).

Всеки полтичски трибун може да се обърне към избирателите си с тези думи. Цитатът на евро-депутат на Йобик илюстрира капацитета на КД да трансформира вдъхновяващ и овластяващ лозунг в самосбъдващо се пророчество: в Унгария, като навсякъде, КД успява да увеличи електората с гласоподаватели, които не са гласували преди това.

От класова политика към основана на ценности политика,

от партийна политика към символна политика

Въпросът за мястото на популистките партии в партийните типологии е относително нов  (Pirro 2015, Pytlas an Kossack 2015):

До късния ХХ век, популистките партии не са считани за специфичен прототип за партия. Класическата литература – като Giovanni Sartori (2005) – не вижда популизма като програма, която да дефинира партийна фамилия по подобие на либерализма, консерватизма, социализма, фашизма, комунизма или социал-демокрацията (Pelinka 2014: 9).

За разлика от популизма, който е повечее техника, инструмент за мобилизация, отворен към всеки политик или политическа партия, крайно-десните популистки партии вече са инкорпорирани в типологиите на политическите партии и дори са предмет на специфични типологии. Anton Pelinka предлага класификация на четири под-категориии от съвременни крано-десни партии: с или без пред-полулистки корени; с или без национал-ревизионистичен дневен ред; от Западна или от пост-комунистическа Европа; с либертарианска или (национал) социалистическа програма  (Pelinka 2014: 12-17).

Крайната десница не е е просто елемемент от екстремистката част на политическия спектър; в редица случаи тя успява да промени политическия профил на страната. Холандия е характерен случай: „Дълго време считана за модел за толерантност и либерализъм, днес страната е в авангарда на политическото възраждане на национализма и анти-имигрантските чувства в Европа. Моторът зад този забалежителен поврат е впечатляващият възход на крайнаата десница“  (Oudenampsen 2014: 191).

Разнообразието от интерпретации на възхода и вълните на крайната десница би могло да бъде структурирано около два полюса: първият привилегирова силните тенденции, longue durée, факторите, структурите, вторият – дисконтинуитетите, актьорите, новите феномени и развития. „Развитието на популисткия Zeitgeist (Mudde 2004), еволюцията на европейските партии към популизъм и популистки аргументи (Mudde 2004: 550), както и появата на ‘нови’ и възходът на ‘стари’ популистки и крайно-десни партии след 1980-те са причинени от дългосрочни трансформации на партийната политика  и демократичните институции в западно-европейските демокрации след Втората световна война” (Krasteva et al, 2017: 14). Richard Saull резюмира този структурен и историзиращ подход:

Ако се приеме, че крайната десница би могла да се разглежда като ключов елмент на модерността, тогва тя ще бъде с нас толкова дълго, колкото социално-икономическите и политическите фактори, които дефинират устойчивостта на (капиталистическата)  модерност. Затова разбирането на крайната десница изисква не просто разглеждане на партиите и движенията, а също така и най-важно, особената композиция на взаимоотношенията държава-общество, политика и икономика, външна и вътрешна политика  (Saull 2015: 21-22).

Амбицията на този структурно дефиниран подход е да предложи ‘йерархия на кузалността’ (Saull et al 2015: 8). Онтологията, отговорна за устойчивостта и възпроизводството на крайната десница е тази на кризите, несигурността, ‘патологиите’ на капитализма и либералната политика (Saull et al 2015, Krasteva 2016). Тази историцизираща интерпретация цели да преодолее “съществуващите концептуализации на крайната десница чрез исторически дисконтинуитети като ограничени феномени, появяващи се при специфични исторически фактори”  (Saull et al 2015: 7), както и да подчертае “аналитичния приоритет на дългосрочните стурктурни фактори над моментни събития и контингентността” (ibid).

Алтернативната конструктивистка теоретична перспектива подчертава ролята на актьорите (agency) и се концентрира върху де/ре/конструкция на КДП както от политическите актори, така и от политическите иследователи: „Крайно-десните партии в Западна Европа стават партии без история. Избягвайки да споменава фашизма или нацизма, претендирайки, че представлява съвършено нов дневен ред, крайно-десният популизъм се опитва да избегне дебата, който би могъл да постави под въпрос неговия възход“ (Pelinka 2014: 11).

Продуктивният начин за да се допълни подхода на longue durée е не като се противопоставят контигентности и дисконтинуиитети на тенденции, а като се идентифицират нови феномени като обяснителни за нов тип крайна десница. Както показах в частта за комуникационната ревоолюция, емблематичен пример е “хайдеризацията на политиката” (Wodak 2014) – миксът от политика на страха, преднамерена амбивалентност, дискурсивна провокация, които стават новите правила на публичния дебат. Тази теоретична перспектива не подценява онтологията, но ако избира да приоретиизира дискурса, реториката, образите и въобразените фигури, то е защото в информационното общество на новите медии и новите социални мрежи дискурсът става повече ‘онтология’ отвсякога. Берлусконизацията на Европа или Сарко-берлусконизмът (Ruzza and Balbo 2014:  164-5) са само един израз на по-общата тенденция, която прави възможна и подхранва новата популистка вълна – теле-политиката, пипъл-изацията (people-ization) на публичната сфера, де-идеологизация на политическата реторика (Miscoiu 2014).  Харизматичната персонализация на властта е едновременно израз и двигател на трансформацията на партийната политика в символна политика. Анализът на тези тенденции не привилегирова дисконтинуитетите над longue durée, а е разширяване на концептуалния арсенал за по-проникновено разбиране на нерестанно променящите се образи на крайната десница.

Пост-комунистическите крайно-десни популизми:

обратимост на демократичия преход или парадоксална европеизация

“Регрисира ли Източна и Централна Европпа”?  The Journal of democracy (2007, vol. 18, N 4) задава въпроса и две интерпретации се конкурират в отговора му (Krasteva 2016:163). Първата аргументира неизбежността на нелиберализма във всичките му изрази: : “Новодишлите в ЕС са ‘нелиберални демокрации’, системи,  които имат всички спирачки на конституционните държави, но не и либералната култура, която да им позволи да функционират като здрави демокрации”  (Hockenos 2010: 18).  Липсата на демократична култура е мултиплицирана в разнообразие от липси, напр капацитета да се противодейства на крайната десница: “санитарен кордон не съществува в Източна Европа“ (Minkenberg 2015:35). Иван Кръстев разпределя нелиберализма асиметрично между елити и граждани: “фундаменталният сблъсък е между елитите с нарастващи съмнения относно демокрацията и гневното общество с нарастващи анти-либерални нагласи“ (Krastev 2007: 112). ‘Нстоящето на миналото’ резюмира подхода на Dieter Segert, който почертава важността на ‘следите на държавния социализъм’ (Segert 2009) за разбиране както на трехода, така и на популистката ‘контра-революция’. Дефинирам тази първа теоретична перспектива като идеологическа, защото тя генерализира общото комунистическо наследство, което прави пост-комунистическите страни една аналитична единица и надценява ниското качество на демокрацията като ключов обяснителен фактор.

АлтернативнаТА интерпретация е теоретично чувствителна към емпиричните доказателства на богата гама пост-комунистически крайно-десни партии и национални партийни констелации. От Йобик в Унгария (Kovacs 2014, Kreko and Mayer 2015) до Атака в България (Krasteva 2016, Piro 2015a, Avramov 2015, Todorov 2015), от Лигата на полските семейства  (Kasprowicz 2015) до Словашката национална партия (Piro 2015a, Gyarfasova and Mesernikov 2015),  от Националния алианс на всички в Латвия (Aures and Kasekamp 2014: 235) до Велика Румъния (Soare 2014) – източно-европейските крайно-десни партии са толкова разнообразни и динамични, колкото западно-европейските им двойници. Идеологическият подход е по-детерминистичен и подкопава капацитета за превенция или удържане на крайно-десния радикализъм. A. Полякова проблематизира тази интерпретация: “Източна Европа не е задният двор, както някои изследователи се страхуват. По отношение на електоралната подкрепа на изключващ етнически национализъм, Западът е по-изостанал. Страхът за ‘новата Европа’ не  е вече толкова за интеграция на Изтока, а по-скоро за дезинтеграция на Запада“ (Polyakova 2015: 71).  Тази втора перспектива тества емпирично идеологическите аргументи на първата и е по-чувствителна към условията, структурни и контингентни, които правят (не)възможна появата и развитието на крайно-десните партии. Не една история, а множество национални и партийни истории – такава е теоретичната панорама, конструирана от втората перспектива Ще я илюстрирам с две дойки примери.

Унгария и България илюстрират два различни пътя към крайната десница. “Веднага след падането на комунизма крайно десни организации и идеологии се появяват в Унгария. Много от тях се ползват със западен патронаж и стават мести клонове на западни фашистки и нео-фаашистки организации. Първата крайно дясна партя в мейнстрийм политиката – Партия на унгарската справедливост и живот – е основана през 2013 г.” (Kovacs 2014: 223). Българският случай може да бъде реезюмираан в два парадокса. През 1990-т годиини демокрацията е крехка, но няма влиятелни крайно-десни партии. След като демокрацията бива консолидирана, те се появяват и веднага постигат успех – Атака бива създадена през 2005 г. и същата година влиза в Парламента (Krasteva 2016). Този демократичен парадокс противоречи на идеологическото твърдение за ниското качество на демокрацията като благоприятна почва за крайно-десния радикализъм. Вторият политически парадокс противоречи на интерпретацията, че тежки икономически кризи, политическа неестрабилност, бежански потоци са структурни причини за възхода на КДП. Всички те в България ще се случат по-късно: ‘обичайните заподозрени’ отсъстват от българската политическа и социална сцена през 2005 г. и не могат да бъдат държани отговорни за генезиса на първата радикална партия (Krasteva 2016).

Може да замениим Унгария с Румъния, където изследователите идентифицират пет типа популизъм, както и много ранното му възникване (Soare 2014, Miscuiu 2014). Балканите и Балтика са по-скоро различни отколкото сходни, макар и в последната да наблюдаваме сходна двойка от контрастни ‘съдби’ (Aures and Kasekamp 2014: 235) на КДП в Естония и Латвия. И двете страни изпитват тежка иномическа криза, сурова политика на икономии. В сравним социално-икономически и политически контект КДП поема по различни пътища: през 2011 г.Естония избира политическата стабилност и непроменена партийна сцена, докато крайно-дясната Алианс на всички в Латвия удвоява електоралния си резултат и влиза в управлениеето като част от новата три-партийна коалиция  (Aures and Kasekamp 2014: 235).

Сравнителните истории (Minkenberg 2015, Goll et al 2016) на новия източно-европейски КДП могат да бъдат резюмирани в три големи трансформации: ‘трансформация на трансформацията’  (Minkenberg 2015), преход от партийна към символна политика (Krasteva 2016), радикално подмладяване на радикалните актьори (Krasteva 2016a).

‘Трансформиране на трансформацията’ е понятието, изковано от by U. von Beyme и M. Minkenberg за дефиниране на краайно-дясното предивикателство към теологичния процесс на пост-комунистическия преход към либерализация и консолидация на режимите (Beyme 2015: 12): “Може би е твърде силно да се приема тяхното съществуване като индикатор на неуспешна демократична консолидация. Но тяхната анти-системн офанзива в контекста на младите демократични режими с не напълно институционализирана партийна система и не разрешени етнически кливиджи наистина е фундаментално предизвикателство към процеса на демократизация“  (Minkenberg 2015: 2).

От партийна политика към символна политика. Пост-комунистическият преход е твърде зает с идеологии и елити. Контроверсията комунизъм-антикомунизъм избледня в края на 1990-те години и опитите на политически актьори да я възкресят поради липса на нови атрактивни оферти, претърпява неуспех. Умората на прехода с телеологичния му патоос и предизвестен край само подхранват глада за свеж проект. Елитите твърде често изоставят фундаменталната си роля да служат и да представляват: “Западно-европейските партии вече не представляват адекватно своите избиратели, докато източно-европейските партии още не са произвели адекватно представителство“  (Kriesi 2014: 373). Ожесточеният анти-елитистки, анти-истеблишмънт патос на крайнодесния популистки лидершип представлява тежката му артилерия за прикриване на собствения им политически опортюнизъм и за завладяването на символното пространство на идентичности, принадлежност, достойнство, което чакаше политически брокери, способни да преведат жинения свят в политика. КДП е израз и катализатор на прехода от класова към ценностна политика, от партийна политика към символна политика, от идеологическа политика към политика на идентичности (Krasteva 2016).

Радикално подмладяване на радикалните актьори. Попитан как би характеризирал своята организация, лидер на БНС отговаря: „Ние сме, на първо място, младежка организация, и на второ, националистическа организация“  (Krasteva 2006a). Тази само-идентификация илюстрира поврата в крайно-десните движения. Не просто младежта се утвърждава като ключова таргет группа, но и младостта – като ключова характеристика на крайно-десните организации. Ако преди 1980-те радикалната десница рекрутира по-скоро по-възрастни хора, често носталгични към нацизма, крайно-десните мобилизации последните години са повече младежки, по-слабо организирани в партии, повече повлияни от екстремистки суб-култури и повече флуидно свързани он- и оф лайн (Krasteva 2016a). Младежка е свързана с КДП на множество нива и по разнообразни начини. Йобик започва като младежка група: “Един от най-стряскащите аспекти на феномена Йобик е колко млади и обраазовани са много от привържениците му“ (Saltman 2011: 123). Младежта е резервоарът от ентусиазирани поддръжници и бъдещи избиратели: 24%  от поддръжниците на Йобик са твърде млади, за да гласуват (Saltman 2011: 122). and Lazaridis 2015). Те влизат в политическия екстремизъм, преди да влязат в гражданствеността.

Обратимост на демократичния преход или (парадоксална) европеизация – тази дилема структурира дебатите за източно-европейския КДП. Парадоксално, пост-комунистическият преход започва като край – ‘краят на иссторията’ вече е лансиран като марш към либерална демокрация. Краят на историята е удобна метафора за КДП, която му позволява да декорира радикалното си предизвикатеелство към либералната демокрация с атрибутите на ново начало – свежест, новосст, иновация

Евро-Пактът обезценява парламентите и правителсттвата, изборите и въобщее демокрацията. (Aтака, 2013)

Парадокс на цитирания евро-критицизъм е, че той може да бъде чут от Лондон до Париж, от Будапеща до Виена, от Амстердам до Варшава. Той е формулиран в София, но ако цитирам програмата на Атака, то е не заради специфичната й, а обратното, заради общата тоналност.Той е парадоксална илюстрация на европеизацията на източно-европейските партийни системи от анти-европейските партии. Иронично, ‘де-консолидирайки’ демокрацията (Mares 2015) и регресирайки (‘backsliding’) Източна Европпа, КДП съдейства за интегрирането на източно-еворпейските партийни системи в новите тенденции на западноевропейските.

Анти-Липсианска революция

или как се прави политика в пост-демократичното общество

Политиците и политолозите систематично разделят ‘народа’. Кливиджите на С. Липсет са eмблматичен пример: център – рприферия, църква – държава, градско – селско, работници – собственици (Lipset and Rokan 1967). Национал-популизмът обещава да съедини и обедини народа. Ако Липсет and co разделят народа чрез политически разделения, напрежения, конфликти, популизмът претендира да възстанови единството като общност. Липсианският подход конструира политическото тяло като съревнование и конкуренция, анти-липсианската популиската революция носи чувство за принадлежност. Ако в Липсианския свят победители са елитите, анти-липсенианската визия отваря и разширява символно пространство за споделени идентичности, значения, жизнени светове.

За разлика от историческия екстремизъм, съвременните крайно-деесни популисти не са против демокрацията per se: “Те не представляват алтернатива на политическата система като такава; те представвяват алтернатива на специфични политики като имиграцията и евро-интеграцията” (Pelinka 2014: 12). Именно в името на народда КДП реконструира политическото, центрирано и легитимирано от ‘народа’. Популисткият наратив изковава демократичната вселена по матрицата на ‘народа’: представителството бива осмивано като не-представително и елитистко; плебисцитните форми биват възхвалявани; референдумите издигнати на пиедестал като автентичният народен глас. Популизмът е противоположен на  ‘Медисонската демокрация’  като елитиски скептицизъм по отношение управлението на мнозинството и изразяващ се в разделението на властите и системата на check and balances (Pelinka 2014: 4). Популизмът е и реакция, и израз на ‘пост-демокрацията’ (Crouch 2004) – постепенното превръщане на демократичните институции в празни черупки. Нео-либералната глобализация и икономизация на обществата преместват енергията и иновативния двигател от демократичната арена в тесни политико-икономически кръгове. КДП  от една страна, яростно критикува пост-демократичното отслабване на демократичното съдържание, а, от друга, допълнително мощно го ерозира.

***

Настоящият брой има амбицията да  да предостави на българската политологична общност първата по-цялостна критична рефлексия върху национал-популизмаа на академичната трибуна ‘Политически изследвания’. Аналитичната дисекция следва две оси – теоретико-концептуална и политико-медийна.  Първата част въвежда основни дефиниции, изгражда концептуалните клъстери, в които популизмът се мисли в комплексните си и амбивалентни отношения  с демокрацията, елитите,  дискурсите. Втората част започва с отговор на въпроса на първата “Що е популизъм и има ли почва в съвременния свят’, като го търси по отношение на българската популистка крайна десница. Идеологическият арсенал с акцент върху антиевропеизма, национализма, антилиберализма, антиелитизма, както и дискурсивният стил и политическа реторика допълват панорамата на политическите контроверсии.

Авторите се различават по теоретични и методологически чувстителности, акценти и оценки, но се обединяват в една амбиция и едно очакване – да допринесат за разбирането на един от най-флуидните и изплъзващи се на прецизна концептуализация политически феномени, и да предизвикат информиран и аргументиран дебат за национал-популизма.

 

Цитирана литература

Avramov K. (2015) The Bulgarian radical right. Marching up from the margins. Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 299-300.

Auers D. and A. Kasekamp (2014) Comparing radical-right populism in Estonia and Latvia. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 235 – 248.

Austin J. (1975) How to do things with words. Harvard University Press. Second edition.

Beyme K. von (2015) Transforming transformation theory. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 12-25.

Crouch, C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Gyarfasova O, Mesernikov G. (2015) Actors, agenda and appeal of the radical nationalist right in Slovakia. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 224 – 248.

Hockenos P. (2010) Central Europe’s right-wing populism. The Nation, May 24, 2010.

Kovac A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary.In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Kallis A. (201) Breaking taboos and ‘mainstreaming the extreme’: the debates on restricting Islamic symbols in contemporary Europe. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 55 – 70.

Kasprowics D. (2015) The radical right in Poland – from the mainstream to the margins, a case of interconnectivity. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 156 – 181.

Kovacs A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan, 161 – 200.

Krasteva A. (2016a). Re/De/Construction the far-right youth: between the lost generation and the contestatory citizenship In Lazaridis G, Campani G. (eds)  Understanding the populist shift: Othering in Europe in crisis (Extremism and democracy). Routledge.

Krasteva, A., Sauer, B. Saarinen A. (2017) Post-Democracy, Party Politics and Right-Wing Populist Communication In:  “Populism and the Web. Communicative Practices of Parties and Movements in Europe” Edited by Mojca Pajnik, Birgit Sauer. Routledge, 14-36

Kreko P., Mayer G. (2015) Transforming Hungary – together? An analysis of the Fidesz – Jobbik relationship. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 183 – 204.

Kriesi H. (2014) The populist challenge In West European Politics, vol. 37, No 2, 361 – 378.

Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan.

Lipset, S.M., Rokkan, S. (1967). Party systems and voter alignments: cross-national perspectives. Free Press.

Mares M. (2015) The impact of the Czech radical right on transformation and de-consolidation of democracy after 1989. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East-European radical right in the political process. Routledge, 206 – 222.

Minkenberg M. (2015) Introduction. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 1 – 9.

Minkenberg M. (2015) Profiles, patterns, process. Studying the East European right in its political environment. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 27 – 46.

Miscoiu S. (2014) Balkan populisms: the cases of Bulgaria and Romania In Southeastern Europe, vol. 38 (1), 1 – 24.

Mudde, C. (2004) The Populist Zeitgeist. Government and opposition, 39(4), 541-63.

Mudde C./Kaltwasser C. R. (2013) Populism. In: Freeden, M. & L. T. Sargent (eds) The Oxford handbook of political ideologies. Oxford University Press, 493 – 512.

Norris P. (2004) Political communication. https:www.hks.harvard.edu/fs/pnorris/Acrobat/Political%20Communications%20encyclopedia2.pdfo.

Oudenampsen M. (2014) Explaining the swing to the Right: the Dutch case on te rise of right-wing populism. In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 191 – 207.

Pelinka A. (2014) Right-wing populism: concept and typology. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 3-22.

Pirro A. (2015) The populist radical right in the political process: assessing party impact on Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 80 – 104.

Piro A. (2015a) The populist radical right in Central and Eastern Europe. Ideology, impact and electoral performance. Routledge.

Polyakova A. (2015) The backward East? Explaining differences in support for radical right parties in Western and Eastern Europe in Journal of comparative politics, vol. 8, N 1, 49 – 72.

Ruzza C., Balbo L. (2014) Italian populism and the trajectories of two leader:  Silvio Berlusconi and Umberto Bossi. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 163 – 176.

Pytlas. B., Kossack O. (2015) Lightening the fuse: the impact of radical parties on pparty competition in Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 105 – 136.

Saltman E. (2011) Radical right culture and the youth: the development of contemporary Hungarian political culture. Slovo.  Vol. 23, N 2, Autumn 2011, 114 – 31

Saull R. The origins and persistence of the far-right. Capital, class and pathologies of liberal politics. In: Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 21-43.

Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (2015) The longue durée of the far-right. Introduction. In : Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 1-20.

Schmitt C. (2007) The concept of the political. Chicago: University of Chicago Press.

Segert, Dieter (2009) Democracy and Populism: Insights from a Post-Socialist Research. In: Buksinski, Tadeusz  (ed) Democracy in Western and Post-Communist Countries, Bern: Peter Lang Verlag, 125-137.

Soare, Sorina (2014) ‘Hit by populism: Democracy in ruins? Lessons from the Romanian transition’. In: Southeastern Europe 38 (1), p. 25 -55.

Todorov A. (2016) The extreme right wing in Bulgaria. In Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Vona G. (2010) What we mean by radicalism? http://www.jobbik.com/hungary/3138.html

Wodak R. (2014) ‘Anything goes!’ – The Haiderization of Europe. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 23 – 38.

Wodak R. & M. KhosraviNik (2014) Dynamics of discourse and politics in right-wing populism in Europe and beyond: an Introduction In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, XVII – XXVIII.

 

[1] Дефиниции на популизма, както и тяхното приложение към българския случаай, сее предлагат в множество статии на тематичния брой.

[i] За целите на настооящя ананализ национал-популизъм се употребява синонимно на крайно-десен популизъм.

Securitisation and its impact on human rights and human security. Introduction to the volume of the Global campus on human rights journal.

 

We are academics who want to change the world.

Schhrbanen Tadjbaakhsh and Anuradha Cherby.

Human security: concepts and implications. London: Routledge, 2006, p. 6.

No, this volume is not a Manifesto. If I start the introduction with this provocative statement, it’s because it summarizes our double aim: theoretical and normative. We have the advantage of not being security scholars. We do belong neither to the classic, nor to the new security conceptions. We do quote and share definitions and insights of the Copenhagen school, but do not subscribe to it, nor to its numerous critics. We critically question the securitarian paradigm through the assumed normative lenses of human rights and human security. We understand the critic in a Foucauldian sense as constructing a field of facts, practices and reflections that pose problems to politics and policies.

Krasteva, Anna (2017) Editorial of special focus: Securitisation and its impact on human rights and human security.- Global Campus of Human Rights Journal, Issue 1.2. https://globalcampus.eiuc.org/handle/20.500.11825/427

Why and how – these are the two major lines of the problematization of securitization. Which are the reasons for the transformation of the securitisation into a hegemonic discourse and policy, which are the conditions that made this fundamental change possible and the factors that catalyze and accelerate it? How does securitization affect human lives and human rights is the major focus of the present study. Human rights are not only the normative ‘measure’ to assess securitization, but also to examine the capacity of civil society to produce alternative discourses and mobilize resistance through various forms of civic activism, mobilisations, and popular protest. The two lines of research – securitization and civic resistance – are not structured separately in the volume, and are interwoven in various case studies.

 From securitisation as panic politics to the normalization and hegemonization of securitisation

 Hegemonization of securitization

How is a phenomenon defined as a security phenomenon? (Buzan, Waever  and de Wilde. 1998, Balzach 2016), who or what is being secured and from what (Abrahamsen 2005, p. 57-8). Securitisation occurs when an issue “is presented as an existential threat, requiring emergency measures and justifying actions outside the normal bounds of political procedure” (Buzan et al., 1998, 23-24). By portraying an issue as a security one, it removes the issue from ordinary politics to emergency politics or ‘panic politics’ where it can be dealt with outside the sphere of the rule of law. The constructivist understanding of the very nature of the securitarian fact is crucial for our study. Our interest is concentrated in two directions: the securitarian turn as the transition from security policy as one public policy among others to its dominant, hegemonic role; the redefinition of the political by the securitarian turn.

The African case illustrates eloquently the securitarian turn: “First, during the Cold War era Africa was inserted into the Cold War politics to fight proxy wars for either the West or the East. As a result, the big powers overlooked human rights and democratic concerns on the continent and focused on promoting their security interests by propping dictatorial and predatory regimes to do their bidding. The declaration of the “War on Terror” has moved the focus toward a “risk/fear/threat” project. In response, most African leaders have adeptly exploited this new environment to their advantage by shrinking the political space and criminalising dissent.  The securitised environment has done little to solve many of Africa’s development problems. Rather, we see the rollback of advances made in human rights, democracy and respect for rule of law.” (Kwando Appiagyei-Atua, Tresor Makanya Muhindo, Iruebafa Oykhirome, Estella Kansiime Kebachweri, Stephen Buabeng-Baidoo) Several theoretical lessons could be learnt from the African study. The source of securitization can be different, even opposite – ‘from outside’ and ‘within’ – the outcomes and implications are similar and equally negative. The security agenda dominates all other priorities, including development, and thus establishes as hegemonic. Human rights, democracy, rule of law are marginalized. These trends have a larger validity and the study identifies different expressions in various geopolitical regions – from the Balkans to Asia Pacific, from Latin America to the Arab region.

Hegemonizing securitisation establishes itself as the new anti-pluralist ideology.  It is anti-pluralist in two fundamental ways. All other policies – migration, integration, labor, etc. – tend to be more and more subordinated to the dominant securitarian logic. The classic ideologies – liberalism, conservatism, socialism, etc. – coexist peacefully as alternative worldviews and political values. The hegemonization of securitization undermines the ideological pluralism and transforms the very way politics is perceived, understood and managed. The state of emergency and the extraordinary measures lead to the ”the vicious circle by which the exceptional measures attempting to justify the protection of democratic rule are the same that lead to its ruin (Agamben 2005 in Diego Lopez). The renaissance of Carl Schmitt’s (2007) conception of the political testifies of the triple turn: the understanding of politics as politics of enemies; the overproduction of enemies as security threats; the multiplication and strengthening of the borders between ‘friends’ and ‘enemies’, conceptualized in the triad Bordering-Othering-Ordering (Houtum and Naerssen 2002).

Liquefaction of securitization

Securitization is the rhetorical strategy of presenting certain issues as security threats in opposition to others (Buzan, Waever and de Wilde 1998). Securitization as speech act is the most problematized and contested concept (McDonald 2008, Bigo 2002). We do not enter the bipolar theoretical controversy and prefer to interpret it from a different angle: we understand security becoming a speech act as theoretical metaphor marking the transition from ‘ontlological’ to ‘liquid’ securitization. Surveillance is the conceptual and political prism for understanding the liquefaction of securitization.

Wiebke Lamer examines the interlinkages between securitisation and surveillance in the European context, and argues that the “implementation of mass surveillance measures in Europe shows that the continent is drifting into a permanent state of securitisation that threatens not only certain human rights, but the very foundation of democratic societies by permanently altering state-society relations.” The surveillance case study illustrates three facets of the transition from ‘ontological’ to ‘liquid’ securitization: the changing object of the security threats; the ‘normalization’ of securitization; the disempowerment of citizens.

The ‘ontological’ securitization focuses on hard risks and ‘objective’ threats – wars, war on terror, wars on drugs: “In 2016, the war on drugs in Mexico became the second most lethal conflict in the world (only surpassed by Syria)” (Diego Lopez). It is characterized by the domination of the most archaic and the most ontological challenge to security – war. The new security threats like terrorism and war on drugs are also ‘translated’ into the language of war. In the new epoch of the liquid securitization everybody could be declared enemy, everything could be transformed into a security threat, and hence the surveillance is becoming more and more comprehensive and ‘en masse’, from one side, and accepted, from another side. The changing object of the security threats leads to the normalization of securitization, to the shift from state of emergency to the normalization of the exceptional, from ‘panic politics’ to the nexus securitization – surveillance and the transition from the “rule of law” towards the “rule by law” (Treguer, 2016, p.7). Previously illegal surveillance practices are increasingly legalized. “Over time, and repeated often enough, this can create a “new normal” (Tarrow, 2015, 165-166, Lemer). Security is routinized rather than narrowed down to a specific thread that enables emergency measures (Mc Donalds 2008, p.570).

“If you can’t plan in private, you can’t act in public”, Brad Smith, Microsoft’s President, sums the paradox of the surveillance society. “People who are watched or who think that they are being watched behave differently from their unwatched selves; they exercise self-control and self-censorship.” (Wiebke Lemer). The permanent state of securitization threatens the foundation of democratic societies – the civic agency and the sphere of its activity.

The disempowerment of citizens takes a variety of forms: decreasing capacity of deconstructing the securitization discourses because of lack of imagination for better alternatives for safeguarding human rights while employing surveillance technologies (Dencik and Cable, 2017, p. 778).

More securitization – less security

The more securitised the governmental policy – the less security for the citizens. The study exemplifies this paradox by a variety of cases. Sos Avetisyan, Vahan Abrahamyan, Marianna Chobanyan, Kostantyn Lyabuk and Walanga Nabi provide evidence that the better funded the police in Armenia, the more crime in the country, and conclude that the enhancement and militarization of police forces is the major challenge to human security.

Two social groups need special protection – vulnerable communities and the activists acting and fighting for the right of all to have rights. The study demonstrates a paradoxical phenomenon: instead of becoming a privileged target of protection, they are among the most securitized targets.

Eunha Kim, Jean Dinco, Louise Suamen, Mike Hayes, Tilman Papsch   analyze the impact of securitization on four marginalized groups in Asia Pacific: the abused children, the trafficked women refugees, the killed human rights defenders, and the harassed lesbian, gays and transgender. “It is difficult to see how the four groups who are attacked by security measures could realistically be conceived as threats given their relative lack of power. Rather, the conclusion must be made that they are attacked through securitization precisely because of their disempowerment” (Eunha Kim, Jean Dinco, Louise Suamen, Mike Hayes, Tilman Papsch). Attacking the most vulnerable, instead of protecting them is the first paradox the authors address. The second is the use of illegal or quasi-judicial measures by democratic States: vigilante extra-judicial executions in the Philippines, religious groups’ homophobia in Indonesia, the physical and sexual abuse of children by State security officers in the Philippines.

From Asia Pacific to the Balkans, Africa and the post-soviet space, the human rights defenders are among the most securitized groups.  Anna Krasteva and Nebosha Vladiljavjevic observe that in Southeastern Europe civic and human rights activists are systematically targeted by policies and practices of Othering and Ordering, constructed as traitors to national identity and cohesion. The actors of humanitarian activism are ridiculed as promoters of failed multiculturalism and marginalized in the public space. Diego Lopez concludes that “in Latin America today criminalization of human rights defenders is the backlash of bringing complaints against public officials in cases of corruption, or in the context of the investigation of serious violations of human rights, or of international humanitarian law in the context of internal armed conflicts or past democratic collapses”.

If security risks/threats did not exist, securitizing agents would have invented them

Sartre said that if Jews did not exist, anti-Semitism would have invented them. If I paraphrase Sartre, it is to emphasize that securitizing agents need security threats in the same intense political and symbolic way as anti-Semitism needs Jews.

The transition from the classic security policy to normalization and hegemonization of securitization is paved by the reversal of the political logic and causality: security is not introduced in response to a threat, but rather a threat is created to justify the security (Eunha Kim, Jean Dinco, Louise Suamen, Mike Hayes, Tilman Papsch). The Asian Pacific case illustrates this major conclusion of the study by the changing nature of legislation and policies: the laws during the Cold War or Colonialism are conceived as a response to the threats of communism or self-determination. However, at the end of Colonialism or the Cold War, rather than considering the end of the threat and thus deleting the laws, States went through a process of inventing new existential threats to justify these laws.

The reversed logic of securitization impacts the beneficiaries: instead of the State protecting the citizens, the elites start protecting themselves: “Despite all the funding and serious aid from OSCE, the Armenian police have chiefly been focused on ensuring regime survival rather than public order and fighting crime” (Sos Avetisyan, Vahan Abrahamyan, Marianna Chobanyan, Kostantyn Lyabuk and Walanga Nabi).  The triad overporduction of threats – authoritarian leaders and elites – undemocratic regimes constitutes the vicious circle of the hegemonized securitization. The post-soviet case illustrates how securitization techniques are mobilized by (semi)authoritarian leaders to ensure regime endurance. The Western Balkan case examines the populist misuses of security threats and the passage of the populist, nationalist and authoritarian politics from the periphery of the political scene to the mainstream.

Are emancipatory alternatives to hegemonized securitization possible?

‘No emancipatory alternative, no critical security studies’ – Nik Hynek and David Chandler (2013) emphasize that a fundamental aim of critical security studies is to elaborate alternatives to securitization. The authors of the present issue develop them in two perspectives – human security and active citizenship, both emancipated from the securitized state.

Human security as human rights in the epoch of hegemonic securitisation

Securitisation means securitisation. Today tautological statements make headlines.[1] If I paraphrase Teresa May, it is for emphasizing that the hegemonisation of securitisation aims at delegitimizing the alternative discourses, especially the normative ones like human rights. The choice of human security as a key concept of our study of securitisation is substantiated by three arguments: the need to adequately develop the language of human rights in the time of securitization; the critical implementation of the concepts to test and verify its sphere of validity; to set normative standards to security policies.

Human security is the ‘translation’ of human rights in the context of hegemonic securitarian discourse. Human rights are the normative discourse of the ‘end of history’, of the non-contested legitimacy of liberal democracy, of globalization of democratization. Today, securitisation, mainstreaming of populism, elected authoritarianism and illiberal democracies are the new game in town. For a normative discourse to be accepted in the new political arena of hegemonic securitisation, it should incorporate ‘security’ in the main message. “Human security, in its broadest sense, embraces far more than the absence of violent conflict. It encompasses human rights, good governance, access to education and health care and ensuring that each individual has opportunities and choices to fulfill his or her potential. Every step in this direction is also a steep towards reducing poverty, achieving economic growth and preventing conflict. Freedom from want, freedom from fear, and the freedom of future generations to inherit a healthy natural environment – these are the interrelated building blocks of human – and therefore national – security.” (Annan 2000)

Human security conceptualizes our approach to security from below, bottom up, from the perspective of citizens: “Security is not about how a threat is conceived by a State, nor about the capacity and legitimacy of the security forces, but it is about the people who suffer the consequences” (Eunha Kim, Jean Dinco, Louise Suamen, Mike Hayes, Tilman Papsch).

The second perspective of our constructive problematization of the human security concept is to test it in different contexts. “The Belarusian case is especially interesting as it testifies against the optimistic assumptions that human development and human security are mutually reinforcing. Belarus has the highest HDI in the post-Soviet space and literally is knocking at the basket of “Very High Human Development”. The achievements in economic security, accessible healthcare and education wrapped in President Alexander Lukashenko’s socially-oriented economy building (Belta 2017) is willfully opposed to civil-political freedoms” (Sos Avetisyan, Vahan Abrahamyan, Marianna Chobanyan, Kostantyn Lyabuk and Walanga Nabi).

The third dimension is the citizens’ empowerment through human security as normative standard: “The shift in focus from the State to the individual affirms the recognition of the latter as possessing legal personality in international law, unlike previously where they could only act on the international plane through their States, as enunciated in the concept of diplomatic protection. Through this extension of legal personality in international law, the individual is equipped to bring action against his/her own State as well as other States” (Kwando Appiagyei-Atua, Tresor Makunya Muhindo, Iruebafa Oyakhirome, Estella Kansiime Kebachweri, Stephen Buabeng-Baidoo).

Citizenship – emancipated from the securitized State

A second perspective of the citizens’ empowerment for civic resistance to securitization is through the concept of citizenship. The study unfolds in two steps. The first is the critical deconstruction of the concept of audience in the securitisation theory: “the audience does more than merely sanctioning a securitizing move. The audience can actually fulfill different functions, namely, providing moral support and supplying the securitizing actor with a formal mandate (such as a vote by the legislature), without which no policy to address the threat would be possible” (Balzacq et al., 2015, p. 500). The authors of the present study do not subscribe to this homogenized understanding of audience for two reasons: it transforms the citizenry into passive spectators of securitization; it undermines the capacity of civic resistance to hegemonised securitization. The active understanding of citizens in their capacity of imagine and create alternatives is conceptualized through citizenship and studied comparatively by distinguishing contestatory and solidary citizenships (Anna Krasteva).

***

Seventeen countries, seven geopolitical regions – Latin America, Western Europe, Southeastern Europe – both Western and Eastern Balkans,  Africa, Asia Pacific, Arab region – the coverage is global, any hunger for geopolitical diversity is generously satisfied.

“Just as security has to be understood as a process of securitization/insecuritization/

desecuritization, so has freedom to be understood as a process of freedomization/

unfreedomization and defreedomization” (Bigo, 2006, 38). The authors of the human security volume share the dynamic logic of hegemonization of securitization, but opt for refreedomization, for the empowerment of human rights defendants and active citizens for deconstructing and resisting securitization, for imagining alternative discourses and policies. Because we are also academic aspiring to change the world.

Abrahamsen, R.  2005  ‘Blair’s Africa: The Politics of Securitization and Fear’  Alternatives 55.

Agamben, Giorgio. 2005. State of exception. Chicago: University of Chicago Press.

Annan K ‘Secretary-General salutes International Workshop on Human Security in Mongolia’ Press Release SG/SM/7382,  8 May 2000. http://www.un.org/press/en/2000/20000508.sgsm7382.doc.html

Balzacq, Thierry. 2016. Theories de securite. Les approaches critiques. Paris: Les Presses de Sciences Po.

Balzacq,T., Leonard S. & Ruzicka J. 2015. ‘Securitization’ revisited: theory and cases. International Relations, 30, 494-531.

Bigo, Didier. 2006. Liberty, whose Liberty? The Hague Programme and the Conception of freedom. In: Balzacq, T. & Carrrera, S. (eds.) Security Versus Freedom? A Challenge for Europe’s Future. Aldershot: Ashgate.

Bigo, Didier. 2002. Security and Immigration: Toward a Critique of the Governmentality of Unease, Alternatives: Global, Local, Political, 27 (1)

Buzan, Barry, Waever, Ole and de Wilde. 1998. Security: A New Framework for Analysis. Lynne Rienner Publishers Inc. London.

Denic, L. & Cable, J. 2017. The Advent of Surveillance Realism: Public Opinion and Activist Responses to the Snowden Leaks. International Journal of Communication, 11, 763-781.

Houtum, van H. and Naerssen, T. van. 2002. “Bordering, ordering and othering”  Tijdschrift voor economische en sociale geografie,  vol. 93, issue 2, pp. 125 – 136.

Hynek, Nik and Chandler, David. 2013. “No emancipatory alternative, no critical security studies” Critical security studies 1(1)

McDonald, Matt. 2008. Securitization and the construction of security. Glasgow, Sage.

Tadjbakhsh, Schhrbanen & Cherby, Anuradha. 2006. Human security: concepts and implications. London: Routledge.

Schmitt, Carl. 2007. The concept of the political. Chicago, University of Chicago Press.

Tarrow, S. 2015. War, States, and Contention: A Comparative Historical Study, Ithaca, NY, Cornell University Press.

 

[1] Teresa May : “Brexit means Brexit”

Всекидневен фашизъм

Груб жест отхвърля перуката на пътничка в трамвая. Когато тя смаяно се обръща, за да види дали е случайно поради препълненост, агресорът с вид на футболен фен й показва среден пръст и започва да крещи „Гадина” и множество други обиди, които не мога да повторя, гарнирани със заплахи “Аз тебе….” Втрещената и ужасена пътничка слиза панически на следващата спирка след агресора….
Във всеки момент всеки от нас може да стане жертва на всекидневния фашизъм. Всички вече сме жертви на стремително засилващата се фашизоидност навсякъде около нас….